УВЕДОМЛЕНИЕ ОТ АВТОРА

Първото издание на «Москва — Петушки», нали си беше в един екземпляр, бързо се похарчи. Оттогава насам съм получил безброй упреци за главата «Серп и Молот — Карачарово», и то напълно неоснователно. В предговора към първото издание бях предупредил всички девойки, че трябва да прескочат. главата «Серп и Молот — Карачарово», без да я четат, тъй като след фразата «И незабавно обърнах една чаша» започват страница и половина мръсни псувни, че в цялата тази глава няма нито една цензурна дума, с изключение на фразата «И незабавно обърнах една чаша». С въпросното си добросъвестно уведомление постигнах само това, че всички читатели, особено девойките, веднага грабваха главата «Серп и Молот — Карачарово», без изобщо да четат предните глави, без да четат дори фразата «И незабавно обърнах една чаша». По тази причина сметнах за необходимо във второто издание да изхвърля от главата «Серп и Молот — Карачарово» всички съдържащи се в нея псувни. Така ще е по-добре , защото, първо, ще започнат да ме четат подред, а второ, няма да се чувствуват засегнати.

На ВАДИМ ТИХОНОВ

тези скръбни листове

Москва. На път за Курската гара

Като рекли всички: «Кремъл, та Кремъл!». От всички съм чувал за него, но аз самият не съм го виждал нито веднъж. Колко пъти вече (хиляда пъти), пиян или махмурлия, съм минавал през Москва от север към юг, от запад към изток, от единия й край до другия, напреко и както ми падне — и нито веднъж не съм виждал Кремъл.

На, и вчера пак не го видях, хем цялата вечер се въртях около тия места и не бях кой знае колко пиян: щом слязох на Савьоловската гара, ударих за начало една водна чаша зубровка, защото от опит знам, че по-добър сутрешен лек още не е измислен.

Тъй. Една водна чаша зубровка. А после — на улица «Каляевская» — още една водна чаша, но тоя път вече не зубровка, а кориандрова. Един мой познат разправяше, че кориандровата действувала на човека антихуманно, тоест давала сили на всичките крайници, а скапвала душата. С мен, не знам защо, стана наопаки, тоест душата ми невероятно заякна, а крайниците ми се скапаха, но съм съгласен, че и това е антихуманно. Затуй още там, на «Каляевская», добавих още две халби жигульовска бира и направо от шишето бяло десертно.

А после тръгнах към центъра, защото на мен все тъй ми се случва: започна ли да търся Кремъл, правя-струвам и все до Курската гара стигам. То аз всъщност тъкмо към Курската гара трябваше да поема, а не към центъра, ама все пак тръгнах към центъра, за да зърна барем веднъж тоя Кремъл: все едно, викам си, никакъв Кремъл няма да видя, ами пак до Курската гара ще стигна.

Сега ми е криво, та чак ми се плаче. Естествено, криво ми е не защото вчера изобщо не можах да стигна до Курската гара. Чудо голямо: вчера като не съм стигнал — днес ще стигна. И, разбира се, не защото заранта се събудих на нечие непознато стълбище (излезе, че вчера съм седнал на едно стъпало на стълбището, четирийсетото отдолу нагоре, притиснал съм куфарчето до сърцето си и съм заспал). Не, за друго ми е криво. Криво ми е, защото едва сега пресметнах, че от улица «Чехов» до това стълбище съм изпил още за шест рубли — а какво и къде съм пил и в каква последователност? За хубаво или за лошо съм пил? Това никой не го знае и оттук нататък никога няма да го научи. Както и ние до ден-днешен не знаем: цар Борис ли е убил престолонаследника, Димитрий, или наопаки?

Какво беше това стълбище? И досега си нямам понятие; но така е редно да бъде. Всичко е наред.. Всичко на тоя свят трябва да се извършва бавно и неправилно, та да не може да се възгордее човек, а да бъде тъжен и смутен.

Излязох навън, чак когато се съмна. Всеки знае, всеки, който мотан се е озовавал на стълбище, а на разсъмване е излизал от него, — всеки знае каква тежест в сърцето съм пренесъл по четирийсетте стъпала на чуждото стълбище и каква тежест съм изнесъл навън.

— Нищо, нищо — си казах аз, — нищо. Ей там има аптека — виждаш ли я? А ей тоя п. . . с кафявото яке мете тротоара. Това също го виждаш. Затуй се успокой. Всичко върви както трябва. Ако искаш да тръгнеш наляво, Веничка, тръгни наляво, не ти натрапвам нищо. Ако ли пък искаш да тръгнеш надясно — тръгни надясно.

Тръгнах надясно, леко олюлявайки се от студ и мъка, да, от студ и от мъка. О, тоя утринен товар в сърцето! О, илюзорност на бедствието. О, непоправимост! Кое в нея надделява: парализата или повдигането? Изтощението на нервите или безумната мъка някъде около сърцето? А ако в нея има от всичко по малко, то в това всичко, кое все пак е повече? Каталепсията или треската?

— Нищо, нищо — казах си аз, — загърни се да не ти духа и си върви полечка. И дишай много рядко. Дишай така, че да не се препъваш в краката си. И върви нанякъде. Все едно накъде. Дори и наляво да тръгнеш — ще стигнеш до Курската гара; направо — все едно до Курската гара; надясно — все едно до Курската гара. Затуй тръгни надясно, че да ти е сигурно стигането дотам. О, суета!

Москва. Площадът пред Курската гара

Ами да, знаех какво приказвам: трьгнеш ли надясно — непременно ще стигнеш до Курската гара. Скучно ти беше в тия улички, Веничка, доиска ти се навалица — на ти сега навалица. . .

— Стига бе — сам си възразих аз, — да не мислиш, че твоята навалица ми трябва? Че твоите хора ми трябват? Дори Изкупителят и дори на родната си Майчица е казал: «Какво ме е грижа за теб?» А за мен пък да не говорим: какво ме е грижа за тия щъкащите и омразните?

По-добре да се подпра на колоната и да зажумя, че да не ми се повдига толкова.. .

— Разбира се, Веничка, разбира се — запя някой във висините, ама едно тихо, едно нежно — зажуми, за да не ти се повдига толкова.

О! Познах ви! Ангели Господни! Пак ли сте вие?

— Ами разбира се, че сме ние — и пак едно нежно. . .

— А знаете ли какво, ангели? — попитах ги и аз много тихо.

— Какво? — отговориха ми ангелите.

— Тежко ми е ...

— Да, знаем, че ти е тежко — изпяха ангелите. — Ама ти повърви, ще ти олекне, а след половин час ще отворят магазина: вярно че водката я пущат след девет, но червено винце веднага ще ти дадат. . .

— Червено винце ли?

— Червено винце — напевно повториха ангелите Господни.

— Студеничко ли?

— Студеничко, разбира се. . .

О, колко се развълнувах!. . .

— Разправяте ми: повърви, повърви, ще ти олекне. Само че на мен хич не ми се върви. . . Нали знаете какво е да ходиш в моето състояние?!. . .

На това ангелите нищо не ми отвърнаха. А после пак запяха:

— Ти виж какво направи; отбий се в ресторанта на гарата. Може там и да има нещичко. Там снощи имаше херес. Не може да са изпили всичкия херес за една вечер!. . .

—Да, да, да. Ще ида. Сега ще ида да проверя. Благодаря ви, ангели.

И те ми изпяха тихичко:

— Наздраве, Веня. . .

А после едно нежно, нежно:

— Няма нужда. . .

Колко са мили!. . . Ами какво сега. . . Щом ми казват да вървя, ще вървя. И хубаво стана, че вчера купих армаганите — не е редно да тръгвам за Петушки без армагани. Грехота ще е да пристигна без армагани в Петушки. Ангелите ме подсетиха за армаганите, защото онези, за които са купени, и те приличат на ангели. Хубаво направих, че ги купих. . . А кога си ги купил вчера?. . . Върви и си припомняй. . .

— Та по кое време вчера си купил армаганите? След ловджийската ли? Не, след ловджийската не ми беше до армагани. Между първата и втората водни чаши ловджийска? Пак не. Между тях имаше пауза от трийсет секунди, а аз не съм свръхчовек, че да сколасам за трийсет секунди да свърша каквато и да била работа. Той свръхчовекът би се проснал след първата водна чаша ловджийска, още преди да е изпил втората. . . Кога тогава? Боже милостиви, колко тайни има в тоя свят! Непроницаема завеса от тайни! Преди кориандровата или между бирата и бялото десертно?

Москва. Ресторантът на Курската гара

Не, само не между бирата и бялото десертно, там пък хич никаква пауза нямаше. Виж, преди кориандровата — като нищо. По-скоро дори така: лешниците съм купил преди кориандровата, а бонбоните — след. А може и наопаки: след като съм изпил кориандровата, аз първо. . .

— Нищо спиртно няма — ми каза биячът. И ме изгледа целия като умряло птиче или препикано мушкато.

—Нямало нищо спиртно!

Макар че целият се сгърчих от отчаяние, все пак можах да измънкам, че съм дошъл съвсем за друго. Влиза ли му в работата за какво съм дошъл? Може експресът за Перм по някаква причина да не иска да тръгне за Перм и затуй аз съм дошъл тук да изям едно филе с гъби и да послушам Иван Козловски или нещо от «Севилския бръснар».

Аз все пак си бях взел куфарчето и, както одеве на стълбището, го притиснах до сърцето си и зачаках да ми вземат поръчката.

Нямало нищо спиртно! Пресвета Богородице! Нали ангелите ми бяха казали, че тук хересът никога не се свършвал?! А сега — само музика, пък и музиката с някакви кучешки модулации. Ама наистина Иван Козловски пее, веднага го познах. По-гаден глас от тоя не съществува. Всички гласове на всички певци са еднакво гадни, но са гадни всеки по свой начин. Затуй лесно ги разпознавам, щом ги чуя. . . То се знае, че е Иван Козловски. . . «О-о-о, орис на дедите ми. . . О-о-о, дай ми да ти се нагледам във зрака на звездите но-о-ощни. . .» То се знае, че е Иван Козловски. . . «О-о-о, защо ме омагьоса ти. . . Не ме отритва-а-ай. . . » .

— Ще си поръчвате ли нещо?

— При вас какво — само музика ли има?

— Защо «само музика»? Филе с гъби има, паста. Виме...

Пак започна да ми се повдига.

— А херес?

— А херес няма.

—Интересно. Виме има, а херес няма!

— Многггго интересно. Да. Херес няма. А виме има.

Ама не, защо да е тежка? Ако, да речем, си пиеш хереса, не е чак толкова тежка твоята мисъл. Но ако седиш махмурлия и още не си сколасал да удариш нещо за възстановяване, а на всичко отгоре не ти дават херес и изведнъж ти падне полилей на главата — туй вече е тежко. . . Много потискаща мисъл е тая. Мисъл, която не всеки може да издържи. Особено ако е махмурлия.

А би ли се съгласил, ако ти предложат следното: ние сега ще ти донесем осемстотин грама херес, а срещу това ще откачим полилея над главата ти и. . .

— Е, какво, намислихте ли? Ще искате ли нещо?

— Херес, ако обичате, осемстотин грама.

— Ама ти вече си се наквасил, както гледам! На чист руски език ти казах: нямаме херес!

— Е. . . аз ще почакам. . . докато ви докарат. . .

— Чакай, чакай. . . Има да чакаш! Сега ще видиш ти един херес!

И пак ме изоставиха. С отвращение изгледах тази жена откъм гърба. Особено белите й чорапи без какъвто и да било ръб: ръбът би ме направил смирен, може би, той щеше да разтовари душата и съвестта ми. . .

Зашо всички тия хора са толкова груби? А? И са груби, подчертано груби тъкмо в миговете, когато не бива да са груби, когато от махмурлук всичките ти нерви са изнемощели, когато си малодушен и тих? Защо е така?! О, ако целият свят, ако всеки на тоя свят беше като мен сега — тих и боязлив, и освен това беше също такъв неуверен в нищо: нито в себе си, нито в сериозността на мястото си под небето — колко хубаво щеше да е! Никакви ентусиасти, никакви подвизи, никакъв фанатизъм! Всеобщо малодушие. Бих се съгласил да живея на земята цяла вечност, ако преди това ми покажат кътче, където не винаги има място за подвизи. «Всеобщо малодушие» — ами че това е спасението от всички беди, това е панацея, това е предикат на едно безкрайно съвършенство! А що се отнася до дейните натури. . .

— Кой тук искал херес?!

Над мен стояха две жени и един мъж, и тримата в бяло. Вдигнах очи към тях. О, колко ли много всякакво безобразие и смътност трябва да е имало в очите ми — разбрах това по тях, по техните очи, защото и в техните очи се отразиха тая смътност и това безобразие. . . Аз целият някак клюмнах и останах без душа.

— Ами аз. . . дори не настоявам кой знае колко. Голяма работа, че нямало херес, ще почакам. . . Аз само тъй.. .

— Как така «само тъй»?. . . Какво ще «почакате»?

— Ами почти нищо. . . Аз просто съм тръгнал за Петушки, отивам при любимата си девойка (ха-ха, «при любимата си девойка!») — вижте, армагани съм купил...

Тия палачи чакаха да чуят какво друго ще кажа.

— Аз. . . От Сибир съм, сираче. . . Просто за да не ми се гади толкова.. . Херес искам.

Не трябваше пак да отварям дума за хереса, не трябваше! Той веднага ги взриви. Тримата едновременно ме грабнаха под ръце и през целия салон — о, как ли изтърпях тоя позор! — през целия салон ме дотътриха до вратата и ме изхвърлиха навън. Подир мен куфарчето с армаганите; и него го изхвърлиха.

Пак съм на улицата. О, пустота! О, зверско озъбване на битието!

Москва. Към влака с отбиване в магазина

Какво стана после — от ресторанта до магазина и от магазина до влака — човешкият език е неспособен да го изрази. Аз също не се наемам. А ако с това се заловят ангелите — те просто ще се разплачат, а от сълзи не ще могат да продумат.

Я по-добре да направим друго — я да почетем с едноминутно мълчание тия два смъртни часа. Помни тия часове, Веничка. През най-възторжените, най-искрометните дни от живота си се сещай за тях. В минутите на блаженства и упоения — недей ги забравя. Това не бива да се повтори. Обръщам се към всички роднини и близки, към всички хора с добра воля, обръщам се към всички, чиито сърца са отворени за поезията и състраданието: оставете заниманията си. Спрете се заедно с мен и нека почетем с едноминутно мълчание онова, което е неизразимо. Ако имате подръка някоя калпава сирена — натиснете тази сирена.

Тъй. Аз също се спирам. Точно една минута, мътно загледан в гаровия часовник, аз стоя като стълб насред площада пред Курската гара. Косата ми ту се развява, грабната от вятъра, ту настръхва, ту пак се развява. Такситата ме избикалят от четирите посоки на света. Хората — също и ме гледат с обезумели очи, сигурно си мислят: да го изваем ли, какъвто е, за назидание на древните народи, или да не го изваем?

И тази тишина се нарушава от едни дрезгав женски бас, който се лее отникъде:

— Внимание! В осем часа и шестнайсет минути от четвърти челен коловоз ще потегли влакът за Петушки. Спирки: Серп и Молот, Чухлинка, Реутово, Железнодорожная. След това — на всички пунктове, освен Есино.

А аз продължавам да стоя.

— Повтарям! В осем часа и шестнайсет минути от четвърти челен коловоз ще потегли влакът за Петушки. Спирки: Серп и Молот, Чухлинка, Реутово, Железнодорожная. След това — на всички пунктове, освен Есино.

Стига толкова. Минутата изтече. Сега всички вие естествено се нахвърляте върху ми с въпроси:

— Нали от магазина идваш, Веничка?

—Да, казвам ви, от магазина. — И продължавам да вървя към перона, навел глава наляво.

— Куфарчето ти сега е тежко, нали? А в сърцето ти пее кавал, а? Не е ли така?

— Е, не е точно така! —казвам аз, навел глава надясно. — Куфарчето наистина е много тежко. А за кавала още е рано да говорим. . .

— Я кажи, Веничка, все пак какво си си купил? Страшно ни е интересно!

— Тъй, тъй, тъй — казвате вие, — а общата равносметка? Разбери, че всичко това ни е страшно интересно. . .

—Искал си да кажеш, Веничка: «Да не се изповръщам», нали?

— Не, казах точно това, което казах. Първата доза трябва задължително да е с мезе, защото може да се издрайфя. Виж, втората и третата мога да ги пия на сухо, защото, ако е за повръщане, може и да се изповръщам, но в никой случай няма да се издрайфя. И така — чак до деветата. А тогава пак ще ми дотрябва сандвич.

— Защо? Пак ли ще ти се доповръща?

— Не бе, ако е за повръщане, в никой случай няма да се изповръщам, но драйфането не ми мърда.

Всички вие, разбира се, в отговор клатите глави. Дори виждам оттук, от мокрия перон, как всички вие, пръснати из моята земя, клатите глави и започвате да ме иронизирате:

— Колко сложно е всичко това, Веничка, колко изискано!

— Има си хас!

— Каква логичност на мисленето! Това ли е всичко?! Това ли е всичко, което ти трябва, за да си щастлив? И нищо друго ли не ти трябва?

— Как тъй — нищо? — казвам аз, докато се качвам във вагона. — Да имах повече пари, щях да си купя няколко бирички и две бутилки портвайн, само че. . .

Тук вие направо започвате да стенете:

— О-о-о-о, Веничка! О-о-о, простако!

— Е, и какво от туй? Нека съм простак — казвам. И оттук нататък преставам да разговарям с вас. Нека съм простак! А на въпросите ви повече няма да отговарям. По-добре да седна, да притисна куфарчето до сърцето си и да си гледам през прозореца. Ей тъй! Нека съм простак!

А вие не ме оставяте на мира:

— Какво бе? Засегна ли се?

— А, не — отговарям.

—Не се засягай, доброто ти мислим. Само че, защо, глупако, все притискаш куфарчето до сърцето си? Защото вътре има водка ли?

Сега вече съвсем се засягам: какво общо има с това водката?. . .

— Драги пътници, нашият влак пътува до гара Петушки. Спирки: Серп и Молот, Чухлинка, Реутово, Железнодорожная, след това на всички пунктове освен Есино.

Москва - Серп и Молот

. . .и тогава всичко ще ви разкажа, всичко. Потрайте малко. Аз как трая!

Разбира се, всички те ме смятат за лош човек. Сутрин и след препиване и аз самият съм на същото мнение за себе си. Ама редно ли е да се взема насериозно мнението на човек, който още не се е оправил от махмурлука?! За сметка на това пък по вечерно време какви дълбини има в мен, стига да съм се насвяткал хубавичко през деня, какви дълбини има в мен по вечерно време!

Но — нека. Нека съм лош човек. Изобщо съм забелязал: ако на някого сутрин му е чоглаво, а вечерта той е пълен със замисли, мечти и усилия, това е много лош човек. Сутрин да ти е зле, а вечерта хубаво — сигурен признак, че си лош човек. Ако ли пък наопаки — ако сутрин човек си дава кураж и е обзет от надежди, а надвечер го наляга изнемога, — той сто на сто е калпав човек, сметкаджия и некадърник. Гадни са ми такива хора. Не знам на вас как, но на мен са ми гадни.

Разбира се, има и такива, на които им е еднакво драго и сутрин, и вечер, и на изгрева се радват, и на залеза също се радват, — тия са направо мерзавци, за тях чак ми е противно да говоря. Ама ако пък на някого му е еднакчо чоглаво и сутрин, и вечер, — за такъв човек направо не знам какво да кажа, това е абсолютен мръсник. Защото магазините у нас работят до девет, а Елисеевият — дори до единайсет, и ако не си мръсник, винаги ще съумееш до вечерта да се извисиш до нещо, до някоя дълбинка. . .

И тъй, с какво разполагам?

Извадих от куфарчето всичко, с което разполагах, и опипах всичко: от сандвича до розовото с повишен градус за рубла и трийсет и седем. Опипах ги и неочаквано се изпритесних и помръкнах... Господи, нали виждаш какво притежавам? Но това ли ми трябва? По това ли тъгува душата ми? Ето какво ми дадоха хората вместо онова, по което тъгува душата ми. А ако бяха ми го дали, щях ли да се нуждая от това? Ето, Господи, погледни: розово с повишен градус от рубла и трийсет и седем. . .

И, целият обгърнат от сини мълнии. Господ ми отговори:

— А за какво са й стигматите на света Тереза? Те и на нея не й трябват. Ала ги желае.

— Точно така — отговорих аз, обзет от възторг. — И аз, аз също желая всичко това, макар то да не ми трябва ни най-малко!

«Е, щом го желаеш, Веничка, тогаз си пий» — тихо си помислих аз, но изчаквах. Ще ми каже ли Господ още нещо, или няма да ми каже? Господ мълчеше.

Серп и Молот - Карачарово

И незабавно обърнах една чаша.

Карачарово - Чухлинка

А след като я обърнах — виждате колко дълго правих гримаси и сдържах гаденето, как кълнях и псувах. Пет ли, седем ли минути, или цяла вечност се мятах между четирите стени, вкопчил пръсти в гърлото си и умолявайки моя Бог да не ме мьчи.

И чак до Карачарово, от Серп и Молот до Карачарово моят Бог не можа да чуе молбата ми: изпитата чаша ту се местеше на кълба някъде между търбуха и хранопровода ми, ту се стрелваше нагоре, ту пак се смъкваше надолу. Това беше като Везувий, Херкулан и Помпей, като първомайски салют в столицата на моята страна. И аз страдах и се молех.

И едва когато наближихме Карачарово, моят Бог ме чу и се вслуша в молитвата ми. Всичко се намести и притихна. А при мен притихне ли и намести ли се нещо, връщане няма. Мога да ви уверя. Аз уважавам природата, би било невъзпитано да връщам на природата нейните дарове. . . Да.

Криво-ляво си позагладпх косата и се прибрах във вагона. Моите спътници ме погледнаха почти безучастно, с кръгли и сякаш с нищо незаети очи. . .

Това ми харесва. Харесва ми, че народът на моята страна има такива празни и опулени очи. Това ми вдъхва чувство на законна гордост. Мога да си представя какви са очите оттатък. Където всичко се продава и всичко се купува. . . Дълбоко скрити, спотаени, хищни и наплашени очи. . . Девалвация, корупция, безработица, пауперизъм. . . Гледат изпод вежди, с неугасваща угриженост и мъка — ето какви са очите в света на Капитала.

За сметка на това какви очи има моят народ! Те са постоянго опулени, но в тях няма никакво напрежение. Пълна липса на всякакъв смисъл, но затова пък каква мощ! (Каква духовна мощ!) Тези очи няма да те продадат. Нищо няма да продадат и нищо няма да купят. Каквото и да стане със страната ми. В дни на съмнения, в дни на тягостни размисли, в усилните времена на всякакви изпитания и бедствия —тези очи няма да премигнат. Все им е едно.

Харесва ми моят народ. Щастлив съм, че се родих и възмъжах под погледите на тези очи. Само едно е лошото: дали те случайно не са забелязали какви номера правех преди малко на площадката?. . . Премятах се от единия ъгъл до другия като великия трагик Фьодор Шаляпин, с ръка на гърлото, сякаш нещо ме душеше.

Впрочем, какво пък толкоз. И да ме е видял някой — чудо голямо. Може да съм репетирал нещо? Да. . . Наистина. Може да съм си играл на безсмъртната драма «Отело, венецианският мавър»? Играл съм си сам и във всичките роли наведнъж? Аз например съм изневерил на себе си, на убежденията си: по-точно казано, започнал съм да се подозирам в изневяра спрямо себе си и убежденията си: сам съм си прошепнал по свой адрес — о, такива неща съм си прошепнал! — и ето че аз, обикналият се заради моите мъки като самия себе си, съм започнал да се душа. Хващам се за гърлото и се душа. А бе тяхна работа ли е какво съм правил?

Ей там — отдясно, до прозореца — седят двама. Единият тъп като галош и с ватенка. А другият умен колкото си иска и с палто от флаконе. И, моля ви се — от никого не се срамуват, наливат си и си пият. Не търчат до площадката пред клозета и не кършат ръце. Тъпият като галош обърне чашката, изпъшка и каже: «А! Добре тръгна, мамичката й!» А умният колкото си иска обърне чашката и каже: «Транс-це-ден-тално!» И с такъв един празничен глас. Тъпият като галош си замезва и казва: «Мезенцето ни днес е екстра! Мезенце от типа «умолявам ви!». А умният колкото си иска дъвче и казва: «Да-а-а. . . Транс-це-ден-тално!. . .»

Да се смаеш! Аз се качих във вагона и седя, страдам от мисълта за какъв ли са ме взели — за мавър или не мавър? Зле ли са си помислили за мен, добре ли? А тия си пият разпалено и открито, като че ли са венци на творението, пият със съзнание за собственото си превъзходство над света. . . «Мезенце от типа «умолявам ви!». . . Аз, когато сутрин пия, за да си разкарам махмурлука, се крия от небето и от земята, защото това е по-интимно и от най-голямата интимност!. . . Преди работа като пия — крия се. По време на работа като пия — крия се. . . А тези?! «Транс-це-ден-тално!»

Много ми пречи моята деликатност, тя ми съсипа младините. Детството и юношеството ми. . . По-скоро иначе: по-скоро това не е деликатност, а просто аз безгранично съм разширил сферата на интимното, колко пъти ме е погубвало това. . .

Сега ще ви разкажа. Спомням си, преди десетина години се преселих в Орехово-Зуево. Преди настаняването ми в моята стая вече живееха четирима души, аз им станах петият. Живеехме си като братя, без кавги. Ако на някого му се допиеше портвайн, той ставаше и казваше: «Момчета, пие ми се портвайн.» А всички му казваха: «Добре, пий портвайн. И ние ще пием с теб портвайн.» Ако някой зажаднееше за бира, всички също зажадняваха за бира.

Прекрасно. Но изведнъж започнах да забелязвам, че тия четиримата някак ме държат настрана от себе си, нещо си шепнат, гледайки към мен, проследяват ме, когато тръгна нанякъде. И по физиономиите им четях същата загриженост и като че ли дори страх. . . «Каква е работата? — терзаех се аз. — Защо става така?»

И ето че настъпи вечерта, когато разбрах каква била работата и защо става така. Спомням си, него ден изобщо не бях ставал от кревата: пийнах си бира и ме налегна тъга. Просто: лежах и тъгувах.

И гледам: ония четиримата полека-лека ме загащват — двама седнаха на столове край главата ми, а двама край краката ми. И ме гледат в очите, гледат ме с упрек, гледат ме с ожесточението на хора, които не могат да проумеят някаква скрита в мен тайна. . . Трябва нещо да е станало.

— Слушай — казаха те, — с т и г а т о л к о з.

— Какво «стига»?. . . — изумих се аз и се понадигнах.

—Стига си си мислил, че стоиш по-горе от другите, че ние сме дребни риби, а ти си Каин и Манфред...

— Какво ви прихваща бе?!. . .

— Сега ще разбереш какво ни прихваща. Ти днес бира пи ли?

—Пих.

—Много ли изпи?

—Много.

—Тогаз ставай и отивай.

— Къде да отивам?

— Не се прави, че не знаеш! Излиза, че ние сме джуджета и подлеци, а ти си Каин и Манфред...

— Чакайте — казвам, — такова нещо не съм твърдял. . .

— Не, твърдял си. Откакто си се заселил при нас, всеки ден го твърдиш. Не с думи, а с дело. Дори не с дело, а с липсата му. Негативно го твърдиш. . .

— Ама за какво «дело» става дума? За каква «л и п с а»? — От смайване направо бях изблещил очи. . .

— Знаеш за какво. По нужда не ходиш — това е. Ние веднага усетихме, че нещо не е наред. Откакто си се заселил при нас, нито веднъж не сме те видели да идеш в клозета. Е, хайде, по голяма нужда — как да е! Ама нито веднъж дори по малка. . . Дори по малка!

И всичко това ми бе казано без усмивка, с оскърбен до смърт тон.

— Не, момчета, неправилно сте ме разбрали. . .

— Не, правилно сме те разбрали. . .

— Не бе, не сте ме разбрали. Не мога като вас да стана от кревата и да заявя на всеослушание:

«Момчета, отивам да. . .ая!» или «Момчета, отивам да . . .ра». Не мога, и толкоз. . .

— Защо да не можеш?! Ние можем, а ти не можеш! Излиза, че си нещо повече от нас. Ние сме мръсни животни, а ти си като лилия!. . .

— Ама недейте така де. . . Разберете най-сетне. На тоя свят има неща. . .

—Не по-зле от теб знаем какви неща има, а какви няма. . .

И не можех, и не можех да ги убедя в нищо, те пронизваха душата ми с мрачните си погледи. Взех да се предавам.

— Е, разбира се, и аз мога, и аз бих могъл. . .

— Ха тъй. Значи, можеш като нас. А ние като теб — не можем. Ти, разбира се, всичко можеш, а ние нищо не можем. Ти си Манфред, ти си Каин, а ние за теб сме като храчки под краката ти. . .

— Не бе, не е тъй. — Тук вече съвсем се оплетох. — На тоя свят има неща... Има такива сфери... Невъзможно е така направо: да стана и да ида. Защото съществува нещо като самоограничение, и аз не знам как да го нарека. . . Интимността на срама съществува още от времето на Иван Тургенев. . . И освен туй — клетвата на Воробьовите хълмове. . . Как така след всичко туй да стана и да кажа. «Е, момчета. . .» Някак оскърбително звучи... Защото ако се случи някой с деликатно сърце...

Те, и четиримата, ме гледаха унищожаващо. Вдигнах рамене и безнадеждно млъкнах.

— Тия за Иван Тургенев ги зарежи. Мери си думите, и ние сме го чели. Я по-добре кажи: днес пи ли бира?

—Пих.

— Колко халби?

—Две големи и една малка.

—Тогаз ставай и отивай. Всички да видим, че си отишъл. Не ни унижавай и не ни мъчи. Ставай и отивай.

Нямаше накъде, станах и отидох. Не да се облекча аз. Тях да облекча. А когато се върнах, един от тях ми каза: «С такива позорни възгледи винаги ще си самотен и нещастен.»

Да. И той беше напълно прав. Знам много замисли на Бога, но защо той е вложил в мен толкова целомъдрие, до ден-днешен не съм проумял. А това целомъдрие — което е най-смешното! — това целомъдрие се тълкуваше толкова наопаки, че ме изкарваха лишен от елементарно възпитание.

Например в Павлово-Посад. Завеждат ме при едни дами и ме представят по следния начин:

— А това е прочутият Веничка Ерофеев. Той е прочут с много неща. Но най-много, разбира се, е прочут с това, че през целия си живот нито веднъж не е пръцнал.. ..

—Как?! Ама нито веднъж ли?! — смайват се дамите и започват да ме разглеждат с опулени очи. — Нито веднъж?!

Аз естествено започвам да се сконфузвам. Пред дами не мога да не се сконфузвам. Казвам:

—Е, как тъй нито веднъж! Понякога. . .все пак...

—Как?! —още повече се учудват дамите.— Ерофеев — и. . . чак да не повярваш!. . . «Понякога все пак!»

***************************

*****************

— Виж ти! — шашват се дамите.

А после раздрънкват по цялата жп линия «Москва — Петушки»: «Той правел всичко това звучно и твърди, че д о б р е го правел! Че го правел к а к т о т р я б в а!»

Видяхте ли?! И така цял живот. Цял живот над мен тегне тоя кошмар — кошмарът, който се състои в това, че те разбират не превратно, не — «п р е в р а т н о» пак щеше да е иди-дойди! — а именно ст р о г о н а о п а к и, тоест съвсем по свински, тоест а н т и н о м и ч н о.

Много неща бих могъл да ви разкажа по този въпрос, но ако седна да ви разказвам всичко, ще откарам чак до Петушки. По-добре ще е да не ви разказвам всичко, а само една-единствена случка, защото тя е най-прясната: за това, как преди една седмица ме свалиха от бригадирския пост за «внедряване на порочна система на индивидуални графици». Цялото наше московско управление се затриса от у ж а с, щом се сетят за тия графици. А какво ли чак толкоз у ж а с н о има тук, ако се замисли човек?!

Да! През къде минава сега влакът?. . .

Кусково! Пердашим през Кусково, без да се спираме! По тоя случай би трябвало да си пийна още веднъж, но я по-добре първо да ви разкажа случката,

Кусково - Новогиреево

а после ще ида и ще си пийна.

Работата започна по-просто. Преди мен нашият производствен процес изглеждаше така: от заранта седяхме и играехме сантасе на пари. Вие знаеге ли да играете сантасе? Тъй. После ставахме, развивахме барабана с кабела и заравяхме кабела под земята. А после — това си е всеизвестно: сядахме и всеки убиваше свободното си време както намери за добре, защото все пак всеки си има своя мечта и свой темперамент: един пиеше вермут, друг, по-загубен — одеколон «Свежест», а по-претенциозните пиеха коняк на международната аерогара Шереметиево. И си лягахме да спим.

А на другата заран другояче: първо сядахме и пиехме вермут. После ставахме и измъквахме вчерашния кабел изпод земята и го изхвърляхме, защото той целият вече беше прогизнал, разбира се. А после — какво си мислите? — после сядахме да играем сантасе на пари. И лягахме да спим, преди да сме си довършили играта.

Рано заранта вече се будехме взаимно: «Льоха, ставай да играем сантасе!», «Стасик, ставай да си доизиграем вчерашното сантасе!» Ставахме, доизигравахме си сантасето. А после — още по тъмно, преди да сме куснали нито «Свежест», нито вермут, грабвахме барабана с кабела и започвахме да го развиваме, за да може до другия ден да прогизне и да стане неизползваем. И чак след туй всеки се заемаше със свободното си време, защото всеки си има свои идеали. И после пак отначало.

Щом станах бригадир, максимално упростих този процес. Сега правехме така: единия ден играехме сантасе, на другия ден пиехме вермут, на третия пак сантасе, на четвъртия — пак вермут. А ония, с интелекта — те по цели дни киснеха на аерогара Шереметиево и си пиеха коняка. Барабана, естествено, не го пипвахме с пръст. Дори и да им предложех да пипнем барабана, те до един щяха да се разсмеят като богове, а после щяха да ми фраснат няколко юмрука по лицето, а подир туй щяха да се разотидат: едни да играят сантасе, други да пият вермут, а трети — «Свежест».

И до едно време всичко вървеше превъзходно: ние веднъж месечно им пращахме социалистически обещания, а те два пъти месечно —заплатите. Ние, да речем, пишем: по случай предстоящата стогодишнина се задължаваме да сложим край на производствения травматизъм. Или пък: по случай славната стогодишнина обещаваме, че всеки шести от нас ще се учи задочно във висше учебно заведение. . . А какъв ти травматизъм, какви ти заведения, когато освен сантасето нищо друго не виждаме и сме общо пет човека?!

О, свобода и равенство! О, братство и готованство! О, сладост на безконтролността! О, най-блажено време в живота на моя народ — времето между отварянето н затварянето на магазините!

А после (чуйте), а после, когато бяха научили от какво е умрял Пушкин, им дадох да прочетат «Славеевата градина», поема от Александър Блок. Там в центъра на поемата, ако, разбира се, оставим настрана всички тия благоуханни рамене и неозарени мъгли, и розови кули с димни премени, там в центъра на поемата стои лиричен герой, уволнен от работа заради пиянство и неявяване на работа. Аз им казах: «Много навременна книга — им рекох, — ще ви бъде от полза, ако я прочетете.» И какво стана? Прочетоха я. Но най-неочаквано тя им се отрази по невероятен начин: във всички магазини отведнъж изчезна всичката «Свежест». Не знам защо, но сантасето бе забравено, вермутът бе забравен, международната аерогара Шереметиево бе забравена — и възтържествува «Свежест», всички пиеха само свежест.

О, безгрижност! О, птички небесни, които не трупате в житници! О, облечени по-гиздаво от Соломон полски лилии! Те изпиха всичката «Свежест» от спирка Долгопрудная до международната аерогара Шереметиево!

И чак тогава нещо ме озари: ама ти си направо диване, Веничка, ти си пълен глупак; спомни си, беше чел у не знам си кой мъдрец, че Господ Бог се грижи само за съдбата на принцовете, а грижата за съдбата на народите предоставя на същите тия принцове. А ти си бригадир и, следователно, «малък принц». Къде е загрижеността ти за съдбата на твоите народи? Надниквал ли си в душите на тия нехранимайковци, в неразгадаемите души на тия нехранимайковци? Известна ли ти е диалектиката на сърцата на тия четирима п. . .вци? Ако ти беше известна, по-лесно щеше да проумееш какво общо има между «Славеевата градина» и «Свежест» и защо «Славеевата градина» не се напасна нито със сантасето, нито с вермута докато с тях прекрасно се напасваха и Моше Даян и Аба Ебан!...

И тогава именно въведох прословутите си «индивидуални графици», заради които най-накрая ме изритаха. . .

Новогиреево - Реутово

Да ви кажа ли какви бяха тия графици? Съвсем проста работа: на паус се изчертават с туш две оси — едната ос хоризонтална, другата вертикална. На хоризонталната се нанасят последователно всички работни дни от изминалия месец, а на вертикалната — количеството изпити грамове, преизчислени в чист алкохол. Вземаше се под внимание, разбира се, само изпитото през работно време и преди него, тъй като изпитото вечерта е величина за всички горе-долу константна и не може да представлява интерес за сериозния изследовател.

Интересни линии, нали? Интересни дори и за най-повърхностния поглед. При един се получават Хималаи, Тирол, бакинският нефтодобивен район или дори горният край на Кремълската стена, която, впрочем, не съм виждал.

При друг — предутринен бриз по река Кама, тихо плискане на вълнички и отблясъци от светлината на фенерите. При трети — туптеж на гордо сърце, песен на буревестника и девета вълна. И всичко това — ако се заглеждаме само във външната форма на линиите.

А на онзи, който е любознателен (на мен, да речем), тези линии изплямпват всичко, което може да се изплямпа за човека и неговото сърце: всички негови качества, от сексуалните до деловите, всичките му кусури, делови и сексуални. И степента на неговата уравновесеност, и способността му да предателствува, и всички тайни на подсъзнателното, стига да има такива тайни. I

Сега аз разглеждах душата на всеки п. . . с голямо внимание, втренчено и от упор. Но не ги разглеждах кой знае колко дълго: един злочест ден от моето бюро изчезнаха всичките ми диаграми. Излезе, че тоя стар дръвник Алексей Блиндяев него ден изпращал в управлението нашето ново соцобещание, в което всички се кълняхме по случай предстоящата стогодишина да станем в личния си живот такива, каквито сме в производството, и, не знам дали от глупост, дали на пияна глава, сложил в същия плик и моите индивидуални графици.

И ето — тържествено обявявам: до края на живота си няма да предприема нищо, за да повторя моя печален опит в издигането. Оставам си долу и отдолу плюя на цялата ви обществена стълба. Да. На всяко стъпало от стълбата — по една храчка. За да се катери по нея, човек трябва да е първокласна чифутска мутра, педерюга, изкован от чиста стомана от главата до петите. А аз не съм от тях.

Както и да е — изритаха ме. Мен, склонния към размисли принц-аналитика, който с любов разгръщаше душите на своите хора, мен отдолу ме сметнаха за стачкоизменник и колаборационист, а отгоре — за диване с неуравновесена психика. Долните слоеве не искаха да ме гледат, а горните не можеха да споменат името ми, без да се разсмеят. «Властниците не можеха, а масите не искаха.» Какво предвещава това, познавачи на същинската философия на историята? Точно така: още на първия аванс мен ще ме пре. . . по законите на доброто и красотата, а него ще ни го дават вдругиден, значи, вдругиден ще ме. . .

— Пппу...

— Кой каза « Пппу »? Ангели, вие ли казахте « Пппу »?

— Ама как да не псувам, кажете ми как! Цялата тази житейска дивотия така ме сломи, че от тоя ден насам не съм спрял да пия. Аз и преди туй кой знае колко често не си давах почивки, но във всеки случай поне запомнях какво пия и в каква последователност, а сега и туй не мога да си спомня. . . Всичко ми е на фази, всичко в моя живот върви някак на фази: ту не пия цяла седмица подред, ту после пия четирийсет дена, после пак четири дена не пия, а после пак шест месеца пия нон стоп. . . Та и сега. . .

— Разбираме, всичко разбираме. Обидили са те и твоето прекрасно сърце. . .

Реутово - Николское

Как си мислите? Ще изпия сто и петдесет грама и ще ме свърти вкъщи? Ха-ха. От тоя ден насам пиех по хиляда и петстотин грама, за да си стоя вкъщи, и все пак не устисках. Защото на шестия ден дотам се наквасих, че изчезна границата между разсъдъка и сърцето и двамата в един глас взеха да ми повтарят: «Заминавай, заминавай за Петушки! В Петушки е твоето спасение и радостта ти, заминавай!»

Там всеки петък, точно в единайсет, на перона на гарата ме посреща това момиче с бели, та чак безцветни очи, тая най-любима измежду всички пачаври, тая дяволица с албиноска коса. А днес е петък и след по-малко от два часа ще стане точно единайсет и ще зърна нея, ще зърна гаровия перон и тоя безцветен поглед, в който няма капчица срам. Елате с мен — о, да знаете какво ще видите!. . .

А и какво ли съм изоставил там, откъдето тръгнах? Чифт дрипави партенки и работни гащи, едни плоски клещи и една пила, аванса и допълнителните разходи — това съм изоставил! А какво ме чака? На перона в Петушки? На перона ме чакат спуснати рижави мигли, полюшване на форми и плитка от тила до дупето. А след перона — зверобой и портвайн, блаженства и гърчове, възторзи и тръпки. Света Богородице, колко път има още до Петушки!

А по-нататък, отвъд Петушки, където се сливат небето и земята и вълчица вие на звездите, — там там има нещо съвсем друго, но същото: там в една окадена и въшлива къщурка неизвестен на албиноската, разцъфтява моят младенец, най-заобленият и най-кроткият от всички младенци. Той знае буквата «ю» и срещу това очаква от мен лешници. Кой от вас на три годинки е знаел буквата «ю»? Никой, вие и сега не я знаете както трябва. А той я знае и срещу това не очаква никаква друга награда, освен чаша лешници.

— Помолете се за мен, ангели. Нека бъде светъл пътят ми, нека не се препъна в камък, нека видя града, за който съм се затъжил от толкова време. А сега — нека ми бъде простено — сега постойте тук да вардите куфарчето ми, ще мръдна за десет минути. Трябва да си пийна кубанска, за да не угася порива.

И ето че пак станах, прекосих половината вагон и стигнах до площадката.

— Зле ще ти се отразят тия тринайсет глътки, — помислих си аз, докато правех тринайсетата глътка.

Нали си знаеш, че втората поред сутрешна доза. ако се пие направо от шишето, омрачава душата, нищо че макар и за малко, само до третата доза, изпита от чаша, но все пак я омрачава. На теб ли да ти го обяснявам?!

Нищо. Нека бъде светъл твоят утрешен ден. Нека твоето утре бъде още по-светло. Но защо се смущават ангелите, щом им заприказваш за радостите на перона в Петушки и след туй?

Какво си мислят те? Че там никой няма да ме посрещне ли? Или че влакът ще дерайлира? Или в Купавна ще ме свалят контрольорите? Или че някъде към сто и петия километър ще задрямам от пиенето и, сънен, ще ме удушат като момченце? Или ще ме заколят като момиченце? Защо ангелите се смущават и мълчат? Моето утре е светло. Да. Нашето утре е по-светло от нашето вчера и нашето днес. Но кой може да гарантира, че нашият другиден няма да е по-мрачен от нашия онзи ден?

— Точно така! Много добре го каза, Веничка. За нашето утре и така нататък. Много хубаво и смислено го каза, рядко говориш толкова хубаво и смислено.

И изобщо нямаш кой знае колко мозък в главата. На теб това ти е много добре известно. Бъди благодарен, Веничка, че поне душата ти побира повече от ума ти. Пък и за какво ти е ум, когато имаш съвест, а освен туй и вкус. Съвест и вкус — това е вече толкова много, че мозъкът става направо излишен.

А кога за пръв път си забелязал, Веничка, че си глупак?

— Ще ви кажа. Когато чух едновременно два полярни упрека наведнъж: че съм бил хем скучен, хем лекомислен. Защото ако е умен и скучен, човек никога не ще слезе до нивото на лекомислието. А ако е лекомислен и умен — не ще си позволи да бъде скучен. А аз, загубенякът, някак си съм можал да ги съчетая.

И да ви кажа ли защо? Защото съм душевно болен, но си трая. Защото откак се помня, само това върша — демонстрирам душевно здраве, всеки миг, и изразходвам за това всичките си (всичките без остатък) и умствени, и физически, и каквито щете сили. Затуй съм скучен. Всичко, за което говорите вие, всичко, което всекидневно ви занимава, на мен ми изглежда безкрайно далечно. Да. А мен кое ме занимава — за това никога и на никого няма да кажа нито дума. Може би от страх да не ме вземат за смахнат, може по някоя друга причина, но все пак — нито дума.

И аз гледам, и виждам, и затова съм скръбен. И не вярвам някой от вас да е мъкнал в себе си тая горчива попара; от какво е тази попара, трудно мога да ви кажа, а и все едно няма да ме разберете, но най-често из нея се срещат «скръбта» и «страхът». Нека ги наречем така. Та най-често из нея се срещат «скръбта» и «страхът», а освен туй немотата. И всеки ден още от заранта «моето прекрасно сърце» смърди на тази попара и се къпе в нея до вечерта. При други, знам го, при други това се случва, ако някой внезапно умре, ако най-необходимото същество на света внезапно вземе, че умре. Но при мен то е вечно. Поне това разберете!

Как да не съм скучен и как да не пия кубанска?! Заслужил съм това право. По-добре от вас знам, че «мировата скръб» не е фикция, пусната в обръщение от старите литератори, защото аз самият я нося в себе си и знам какво представлява тя, и не искам да го крия. Човек трябва да свикне смело, право в очите на другите, да говори за ценните си качества. Кой друг, ако не самите ние, знае колко сме симпатични?

Например: виждали ли сте «Безутешна мъка» на Крамской? Има си хас да не сте я виждали. Та ако на нея, на тази вцепенена княгиня или болярка, някоя котка й събори в тоя миг на пода нещо такова — е, филджан от севърски порцелан или, да речем, й накъса на парченца някой невероятно скъп пеньоар, — какво ще направи тя? Би ли седнала да се вайка и да пляска с ръце? Никога не би седнала, защото всичко това за нея е дреболия, защото за ден ли, за три ли, но сега тя е «над всякакви пеньоари, и всякакви порцелани»!

И аз съм същият. Сега разбрахте ли защо съм по-тъжен от всички пропаднали пияници? Защо съм по-несериозен от всички идиоти, но и по-мрачен от най-големия мизерник? Защо съм и глупак, и демон, и дърдорко едновременно?

Баш ми е драго, че всичко разбрахте. Да пием за разбирателството — сега всичкия тоя остатък от кубанската незабавно ще го изпием направо от шишето.

Вижте как се прави това!. . .

Салтиковская - Кучино

Остатъкът от кубанската още напираше нагоре съвсем близо до гърлото ми и затуй когато ми казаха от небесата:

—Защо доизпи всичко, Веня? Това е твърде много. . .

Аз от задух едвам можах да им отговоря:

— По цялата земя. . . по цялата земя, от Москва, та чак до Петушки — не съществува нищо такова, което за мен да е твърде много. . . И защо се плашите за мен, небесни ангели?...

— Страх ни е, че ти пак. . .

— Не, не сме глупавички, просто ни е страх, че пак няма да стигнеш. . .

— Докъде няма да стигна?!. . . До тях, до Петушки ли няма да стигна? До нея ли няма да стигна? До моята разблудна царкиня с очи като облаци ли?. . . Колко сте ми смешни. . .

— Не, не сме смешни, страх ни е, че до н е г о няма да стигнеш и той ще остане без лешници...

— Стига бе! Докато съм жив. . . Недейте така! Миналия петък — вярно, миналия петък тя не ме пусна да ида при него. . . Бях се скапал, ангели, миналия петък, зазяпах се в белия й корем, кръгъл като небето и земята. . . Но днес — ще стигна, освен ако не пукна, убит от съдбата. . . По-точно казано — не, днес няма да стигна, днес ще бъда у нея, до заранта ще паса между лилиите, ама утре. . .

— Горкото момче. . . — въздъхнаха ангелите.

— «Горкото момче» ли? Защо да е «горкото»? А я ми кажете, ангели, ще бъдете ли с мен чак до Петушки? А? Няма ли да отлетите?

— О не, чак до Петушки не можем. . . Ще отлетим , щом ти се усмихнеш. . . Днес още нито веднъж не си се усмихнал. Щом се усмихнеш за първи път — ще отлетим. . . И вече ще сме спокойни за теб. . .

— И там, на перона, ще ме посрещнете, нали?

—Да, там ще те посрещнем. . .

Прелестни същества са тия ангели! Само че откъде-накъде «горкото момче»? Хич не е горко. Младенец, който знае буквата «ю» като петте си пръста, младенец, който обича своя баща като самия себе си, — нима се нуждае от жалост?

Е, вярно, беше се поразболял по-миналия петък и всички там бяха се разтревожили заради него. . . Но нали веднага започна да оздравява — щом ме видя!. . . Да, да. . . Боже милостиви, направи така, че нищо да не му се е случило и никога нищо да не му се случва!. . .

Направи така, Господи, че той, дори ако падне от стълбището или от някое дърво, да не си счупи, нито крак, нито ръка. Ако види нож или бръснач, нека не си играе с тях, намери му други играчки. Господи. Ако майка му започне да пали пещта — той много обича да гледа как майка му пали пещта, дръпни го настрана, ако можеш. Призлява ми, като си помисля, че той ще се опари. . . А дори и ако се разболее, — нека щом ме зърне, веднага да почне да оздравява. . .

Да, да, когато предния път пристигнах, ми казаха: той спи. Казаха ми: болен е и лежи с температура. Аз пиех лимонена водка до креватчето му и ме оставиха насаме с него. Той наистина имаше температура и дори трапчинката на бузата му пареше, и ми се стори странно, че дори ей такова нищожество може да вдигне температура. . .

Изпих три водни чаши лимонена водка, преди той да се събуди и да погледне мен и четвъртата чаша в ръката ми. . . Аз дълго си приказвах с него и му рекох:

—Знаеш ли какво, момче? Недей умира. . . Помисли си (нали вече рисуваш буквите, значи, можеш да мислиш): много глупаво е да умреш, когато знаеш само буквата «ю» и нищо друго не знаеш. ... Поне разбираш ли, че това е глупаво?

— Р а з б и р а м, т а т к о. . .

Ама как го каза! И всичко, което ми казват те — вечно живущите ангели и вечно умирающите деца, — всичко това е толкова важно, че аз изписвам думите им с шпациран курсив, а всичко, което казваме ние, — със ситни буквички, защото то е повече или по-малко дивотия. «Р а з б и р а м, т а т к о!». . .

— Ти ще се оправиш, момчето ми, и пак ще танцуваш под звуците на моята «прасешка фарандела» — помниш ли я? Когато беше на две годинки, ти я танцуваше. Музиката от баща ти и текстът също от него. «Едни такива мили дяволченца смешни ме щипят и ме драскат по коремчето. . .» А ти, подпрял едната си ръка на хълбока и размахвайки с другата носна кърпичка, подскачаше като малък глупак. . . «От февруари хленчех и се гърчех, а в края на август хвърлих топа а-аз. . .» Ти обичаш ли татко си, момче?

— М н о г о г о о б и ч а м ..

Доизпих си четвъртата чаша и се изпритесних:

— Когато теб те няма, момчето ми, аз съм съвсем самотен. . . Разбираш ли?. . . Ходил ли си в гората това лято, а? Сигурно си спомняш какви са боровете там?. . . И аз съм като бор. . . Един такъв дълъг-дълъг и самотен-самотен-самотен, и аз съм същият. . . Той е като мен — гледа само към небето, а какво има под краката му — не вижда и не ще да види. . . Той е такъв зелен и вечно ще е зелен, докато рухне. И аз — докато не рухна, вечно ще съм зелен.. .

— З е л е н — повтори младенецът.

— Да вземем, например, глухарчето. То все се клатушка и се проскубва от вятъра, и е тъжно да го гледа човек. . . Вземи мен: нима аз не се проскубвам? Нима не ти е противно да гледаш как аз по цели дни се проскубвам ли, проскубвам?.. .

— П р о т и в н о м и е — повтори след мен младенецът и се заусмихва блажено. . .

Та и аз сега: сещам се за неговото « П р о т и в н о м и е» и се усмихвам, също блажено. И виждам: отдалеч ми кимат ангелите — и отлитат от мен, както бяха ми обещали.

Кучино - Железнодорожная

Донеси ми гривни, огърлици,

свила, кадифе, елмази, бисер,

искам да се облека като кралица,

днеска моят крал от път се връща.

—Може!—ви казвам аз и го казвам толкова гръмогласно, че се раздрусват и Москва, и Петушки. — В Москва —не, в Москва не може да има, а в Петушки — може! Какво от туй, че е «кучка»? Ама каква хармонична кучка! А ако ви е интересно къде и как съм я изнамерил, ако ви е интересно — слушайте, безсрамници, всичко ще ви разкажа.

В Петушки, както вече ви рекох, жасминът не прецъфтява и птичата песен не млъква. Та и него ден, точно преди дванайсет седмици, имаше птички, имаше и жасмин. А освен това имаше рожден ден не помня вече кой. И освен това имаше сума пиене — я десет, я дванайсет, я направо двайсет и пет бутилки. И имаше всичко, което може да му се доще на човек, който е изпил толкова много концентрат: тоест абсолютно всичко, от наливна бира до бутилкова. А още, ще попитате вие, а още какво имаше?

— Имаше още двама авери и имаше три мацки със събрани очи, коя от коя по-пияни, и гуляй, и бъркотия. Друго комай нямаше.

И аз разреждах и пиех, разреждах руска водка и жигульовска бира и гледах тия «тричките» и прозирах нещо в тях. Какво именно прозирах в тях, не мога да кажа, а поради тая причина разреждах и пиех, и колкото повече прозирах в тях това «нещо», толкова по-често разреждах и пиех, и това ми помагаше да прозирам още по-остро.

Само че ответно прозрение усетих само в една от тях, само в една! О, рижави мигли, по-дълги от космите по вашите глави! О, невинни зъркели! О, тази белота, преминаваща в белезникавост! О, магьоснически и гълъбови криле! — Та вие ли сте били Ерофеев? — и се понаведе към мен, и притвори мигли, и ги разтвори. . .

—Ами да! Има си хас да съм някой друг!

О, хармонична! Как се е досетила?

— Четох нещо от вас. И знаете ли: никога и през ум не би ми минало, че на петдесетина страници може да се натрупат толкова много дивотии. Това е свръх човешките сили!

— Чак пък свръх! — Поласкан, аз си разредих и пийнах. — Ако искате, още повече ще натрупам! Свръх ония!. . .

Е — оттам започна всичко. Тоест започна загубата на паметта: тричасова дупка. Какво съм пил? Какво съм приказвал? Може би тая дупка нямаше да я има, ако бях пил, без да разреждам. Но както и да е — свестих се след близо три часа, и ето в какво положение се свестих: седя на масата, разреждам и пия.

И освен нас двамата — жива душа няма. И тя — до мен, присмива ми се като благодатно детенце. Помислих си: «Нечувана! Това е жена, чиято гръд до днес е била мачкана само от предчувствия. Това е жена, на която преди мен никой дори пулса й не е пипвал. О, блажен сърбеж и в душата, и навсякъде!»

Вие, естествено, ще запитате: «И какво, Веничка? Тя. . . . . . . .? Какво да ви отговоря. То се знае, че тя. . . . . . .! Тя направо ми каза: «Искам властно да ме прегърнеш с дясната си ръка!» Ха-ха. «Властно» и «с дясната ръка»?! — а аз вече толкова се бях насвяткал, че не властно да я прегърна ами искам да я пипна с пръст — и не мога, все не я уцелвам.

—Голяма работа! Върти си едрите балдъри — помислих си аз, след като си разредих и пийнах. — Върти ги, прелъстителко! Върти ги, Клеопатро! Върти ги, наснована к. . ., съсипала сърцето на поета! Всичко, което имам, всичко, което, м о ж е б и, имам, го хвърлям днес на белия олтар на Афродита!

Така си мислех аз. А тя се смееше. А тя дойде до масата и изпи на екс още сто и петдесет, защото беше съвършена, а съвършенството не знае граници. . .

Железнодорожная - Чорное

изпи ги — и хвърли от себе си нещо излишно. «Ако го е хвърлила — помислих си аз, — ако след това излишно хвърли и долните дрехи — ще се разтресе земята и камъните ще проплачат.»

А тя ми каза: «Е, какво ще речеш, Веничка, хубави ли са ми ......?» А аз, смазан от желанието, очаквах греха и дишах тежко. Казах й: «Точно трийсет години живея на този свят. . . но никога досега не съм виждал на някого толкова добре да са му ......... .!»

Ами сега? Деликатно-нежен ли да бъда? Или пленително-груб? Дявол знае, аз никога не съм наясно в кой миг как да постъпвам с пияна жена. . . Дотогава — да ви кажа ли? — дотогава зле ги познавах, и пияните, и трезвите. Мисълта ми се устремяваше след тях, но щом се устремеше — сърцето ми спираше в уплаха. Помисли — имах, но нямах намерения. А когато се появяваха намеренията — помислите изчезваха и макар че сърцето ми се устремяваше подир тях, в уплаха се спираше мисълта ми.

Бях противоречив. От една страна, харесваше ми, че те имат талия, а ние нямаме никаква талия, това будеше в мен — как да го нарека? «Нега» ли, а? Ами да, това будеше в мен нега. Но, от друга страна, нали те са заклали Марат с джобно ножче, а Марат е бил Неподкупен, и не е било редно да го колят? Самият този факт вече убиваше всякаква нега. От една страна, на мен като на Карл Маркс ми допадаше тяхната слабост, тоест, да речем, налага им се да пикаят клекнали, това ми допадаше, това ме изпълваше с — как да го нарека? с нега ли? — Ами да, с нега ме изпълваше. Но, от друга страна, нали те са гърмели и. . . с барабанлия?! Това пак убиваше негата: клякай, като ти се кляка, ама защо трябва да гърмиш и. . . с барабанлия? И би било смешно след всичко това да си говорим за нега. Но аз се отвлякох.

И тъй, какъв да бъда сега? Страховит или пленителен?

Всичко се обърка, само за да започне, за да се повтаря отново и отново всеки петък и да не излиза от сърцето и главата ми. И знам: днес ще е същото, същото опиянение и същото душевадство. . .

Вие ще ми кажсте: ама какво, Веничка, да не мислиш, че ти си й едничкият такъв душевадец?

Не е моя работа! А още по-малко — ваша! Нищо че не ми е вярна. Старостта и верността оставят по муцуната бръчки, а аз не искам, например, по муцуната й да има бръчки. Нищо че не ми е вярна, не е съвсем «нищо» , разбира се, но все пак нищо. За сметка на това тя цялата е изтъкана от нега и аромати. Тя не става за стискане, нито за бой, нея трябва да я вдишва човек. Веднъж се опитах да преброя всичките й ськровени извивки и не можах да ги преброя — стигнах до двайсет н седем и толкова се ошашавих от възбуда, че изпих една зубровка и зарязах броенето, преди да съм го довършил.

Но най-красиви са й ръцете от рамото до лакътя, разбира се. Особено когато ги размърдва и се смее възторжено, и казва: «Ех, Ерофеев, к. . . мръсен!» О, дяволица! Такава като нея можеш ли да не я вдишваш?

Случваше се, разбира се, случваше се и тя да стане отровна, но всичко това са глупости, всичко това е за самоотбрана и за не знам си какви други женски нужди — аз тия работи слабо ги загрявам. Във всеки случай, когато я опознах както трябва, разбрах, че това, което съм вземал за отрова, е малини със сметана. Един от петъците, например, когато бях се размекнал от зубровката, й казах:

—Слушай, хайде до края иа живота си да сме все заедно! Ще те закарам в Любня, ще те облека в пурпур и пресукан визон, аз ще изкарвам допълнително от касичките на телефонните автоматти, а ти ще обоняваш нещо — лилии, да речем. Тръгваме ли?

А тя мълком насочи към мен кукиш. В изнемога го поднесох към ноздрите си, въздъхнах и се разплаках:

— Но защо?. . . Защо?. . .

Тя ми показа втория кукиш. И него поднесох, зажумях и пак се разплаках:

— Но защо? Заклинам те — отговори ми: защо???

Тогава именно и тя се разрида и увисна на врата ми:

—Луд човек! Много добре знаеш защо! Знаеш защо, пияницо!

И след това кажи-речи всеки петък се повтаряше едно и също: и тия сълзи, и тия кукиши. Но днес нещо ще се реши, защото днешният петък е тринайсетият поред. И аз все повече се приближавам до Петушки. Света Богородице!. . .

Чорное - Купавна

Закрачих по площадката страшно развълнуван и запуших цигара от цигара. . .

— И след всичко това ще ми разправяш, че си бил самотен и неоценен? Ти, надареният с т а к а в а душа, която т а к а се раздава. Ти, който имаш т а к а в а в Петушки! И т а к ъ в отвъд Петушки!. . . Ти ли си самотен?. ..

— Не, не, вече не съм самотен, вече съм оценен, от дванайсет седмици съм оценен. Миналото отмина. Виж, когато навърших двайсет години, тогава бях безнадеждно самотен. И на рождения си ден бях унил. Дойде ми на гости Юрий Петрович, дойде Нина Василевна, донесоха ми бутилка столичная и една консерва постни сарми — и такъв самотен, такъв невъзможно самотен си се сторих сам на себе си покрай тия сарми, от тази столичная, че без да ми се плаче, заплаках...

А когато навърших трийсет, миналата есен? А когато навърших трийсет, денят беше унил като деня на двайсетата ми годишнина. Дойдоха ми на гости Боря с някаква смахната поетеса, дойдоха Вадя с Лида, Ледик с Володя. И ми донесоха — какво ми донесоха? Две бутилки столичная и две консерви пълнени домати. И такова отчаяние, такава мъка ме налегна покрай тия домати, че ми се доплака — но тоя път не можах...

Значи ли това, че през тия години съм станал по-малко самотен? Не, не значи. Тогава значи ли това, че за десет години душата ми е загрубяла? Или че сърцето ми се е ожесточило? Също не значи. По-скоро дори наопаки, но за плач — все едно не заплаках. ..

Защо ли? Аз като че ли ще мога да ви обясня това, ако намеря някоя подходяща аналогия в света на прекрасното. Да речем, така: ако един кротък човек изпие седемстотин и петдесет, той ще стане буен и радостен. А ако добави още седемстотин? Ще бъде ли още по-буен и по-радостен? Не, пак ще стане кротък. Ако го гледаш отстрани, дори може да ти се стори, че е изтрезнял. Но значи ли това, че е изтрезнял? Ни най-малко: той вече е пиян като свиня, затуй е кротък.

Същото е и с мен: не съм станал по-малко самотен през тия трийсет години, нито сърцето ми е загрубяло — съвсем наопаки. А ако ме погледнете отстрани — разбира се. . .

Не, о т с е г а н а т а т ъ к ми се живее! Хич не е скучно да се живее! Скучно им е било да живеят само на Николай Гогол и на цар Соломон. Щом сме изкарали трийсет години, трябва да се опитаме да изкараме още трийсет, да, да. «Човекът е смъртен» — такова е моето мнение. Но щом сме се родили — няма накъде, редно е да поживеем. «Животът е прекрасен»— такова е моето мнение.

Ще ви кажа защо. Защото този човек е станал жертва на своите шест или седем служебни часа. Човек трябва да си подбира работата, лоши работи няма. Срамни професии няма, длъжни сме да уважаваме всяко призвание. Нужно е, щом се събудиш, незабавно да изпиеш нещо, дори не, щях да ви излъжа, не «нещо», а тькмо от онова, което си пил вчера, и да го пиеш с паузи от четирийсет – четирийсет и пет минути, така че до вечерта да изпиеш с двеста и петдесет грама повече, отколкото предния ден. И тогаз нито ще ти се гади, нито ще изпитваш срам, и ти самият ще си такъв белолик, като че ли вече половин година не са те били по мутрата.

Виждате ли — колко загадки има в природата, съдбоносни и радостни, колко много бели петна навсякъде!

А тази празноглава младеж, нашата смяна; която сякаш изобщо не забелязва тайните на битието. На нея и липсват замах и инициатива, и аз изобщо се съмнявам имат ли те, всички до един, нещо в главите. Какво може да е по-благородно например от експериментирането със себе си? Аз на техните години правех така: вечерта в четьвртък изпивах на един дъх три литра и половина бира с водка — изпивах я и си лягах да спя, без да се събличам, с едничката мисъл ще се събудя ли в петък заранта, или няма да се събудя.

И все пак заранта в петък не се събуждах. А се събуждах в събота заранта, и вече не в Москва, а под насипа на железопътната линия в района на Наро-Фоминск. А после — а после с усилие си припомнях и трупах факти, а след като ги натрупвах, ги съпоставях. А след като ги съпоставех, започвах пак да ги възстановявам с напрягане на паметта и с всепронипкващ анализ. А после преминавах от съзерцаване към абстрахиране; с други думи, много вглъбено си пийвах нещо за оправяне и най-сетне научавах къде все пак се е дянал петъкът.

Кажи-речи от малък, от ранни младини, любимата ми дума беше «дерзание» и — Господ ми е свидетел—как дерзаех! Ако вие дръзнете да дерзаете като мен — чака ви мозъчен удар или парализа. Или дори не: ако вие дерзаехте така, както аз дерзаех на вашите години, една прекрасна сутрин щяхте да вземете и да не се събудите. А аз се събуждах, почти всяка заран се събуждах и пак започвах да дерзая.. .

Например: към осемнайсетата си година или някъде там забелязах, че от първата доза до петата включително възмъжавам, тоест възмъжавам непреодолимо, ала, като се започне от шестата

Блъсках си главата над тази загадка цели три години, ежедневно си я блъсках, и все пак ежедневно след десетата заспивах.

А всичко излезе толкова просто: оказа се, че ако вече сте изпили петата, трябва и шестата, и седмата, и осмата, и деветата да ги изпиете наведнъж, на един дъх — но да ги изпиете идеално, тоест да ги изпиете само във въображението си. С други думи, от вас се иска с едно волево усилие, на един дъх — да не изпиете нито шестата, нито седмата, нито осмата, нито деветата.

А след като направите пауза, да пристъпите направо към десетата, и също както деветата симфония на Антонин Дворжак, и фактически девета, условно бива наричана пета, по същия начин и вие: условно наречете десета своята шеста и бъдете сигурен: сега вече безпрепятствено ще възмъжавате още от шестата (десетата), та чак до двайсет и осмата (трийсет и втората) — тоест ще възмъжавате до онази граница, след която започват безумието и свинщината.

Не, честна дума, презирам поколението, което иде след нас. То ми вдъхва отвращение и ужас. Максим Горки за тях песен няма да изпее, хич да не се надяват. Не твърдя, че ние на техните години сме мъкнели на гърба си цял товар от светини. Опазил ме Господ! — светини имахме съвсем малко, но за сметка на това на колко много неща не с м е е х м е д а п л ю е м, а те са плюли на всичко.

Защо те да не се заемат със следното: аз на техните години пиех с големи антракти — попия-попия — престана, попия-попия — пак престана. Затова не се наемам да кажа по-одушевена ли е сутрешната депресия, ако ти стане ежедневен навик, тоест ако от шестнайсетгодишен пиеш по четиристотин и петдесет грама в седем часа подир обед. Разбира се, ако някой ми върне младините и започна живота си отначало, аз, разбира се, бих опитал, — но те! Те!. . .

И само това да е! А колко неизвестност таят в себе си други сфери от човешкия живот. Представете си например: единия ден от заранта до вечерта пиете изключително чиста водка, и нищо повече, а на другия ден — изключително червени вина. Първия ден към полунощ сте като обезумял. Към полунощ сте толкова пламенен, че момите могат да ви прескачат през нощта срещу Еньовден. И, то се знае, после има да съжаляват, че са ви прескачали, след като вие от заранта до късна нощ сте пили изключително чиста водка.

А ако от заранта до късна нощ сте пили само червени вина с висок градус? Момите хич няма да ви прескачат през нощта срещу Еньовден. Дори наопаки — ще седне някоя мома през нощта срещу Еньовден, а вие изобщо няма да можете да я прескочите, да не говорим за нещо повече. Разбира се, при условие, че от заранта до вечерта сте пили само червено!. . .

— Ама моля ви се! — ми викат отвсякъде. — Нима на тоя свят, освен това, няма нищо такова, което би могло!. . .

— Точно така е: няма! – викам аз във всички посоки. — Няма нищо такова, което би могло! Не съм глупак, разбирам, че на тоя свят съществуват психиатрията, извънгалактическата астрономия, всичко това е така!

Ала всичко това – не е наше, всичко това са ни го натрапили Петър Велики и Дмитрий Кибалчич, а нашето призвание е съвсем другаде! Там, където ще ви заведа, ако не се опъвате! Ще ми кажете: «Това призвание е измамно.» А аз ще ви кажа и пак ще ви повторя: «Няма измамни призвния, трябва да уважаваме всяко призвание.»

И бабината ви, най-сетне! По-добре оставете на янките извънгалактическата астрономия, а на германците — психиатрията. Нека разните загубеняци като испанците си ходят на тяхната корида да зяпат, нека подлецът африканец си строи своята Асуанска язовирна стена, нека я строи, подлецът, все едно вятърът ще я издуха, нека й приседне на Италия нейното глупашко белканто, нека!. . .

А ние, повтарям, да се заемем с хълцането.

33-ти километър - Електроугли

За да започнем неговото изследване, трябва, разбира се, да го предизвикаме: или ан зих (термин на Емануил Кант), тоест да го предизвикаме в самите себе си, — или пък да го предизвикаме в друг човек, но в наш интерес, тоест фюр зих. Термин на Емануил Кант. Най-добре е, естествено, и ан зих, и фюр зих, а именно по, следния начин: два часа подред пийте някакъв концентрат: старка или зверобой, или ловджийска. Пийте с водни чаши, по една водна чаша през половин час, като по възможност избягвайте мезетата. Ако на някого му е трудно, може да си позволи минимално замезване, но с нещо съвсем непретенциозно: не много пресен хляб, хамсия с пикантни подправки, просто солена хамсия, хамсия с доматен сос.

А после - направете едночасово прекъсване. Нищо не яжте, нищо не пийте; отпуснете мускулатурата си и не се напрягайте.

И сам ще се убедите: към края на този час то ще започне. Когато изхълцате за пръв път, ви учудва внезапността на неговото начало; после ви учудва неотвратимостта на втория път, на третия път ет цетера. Но ако не сте глупак, час по-скоро престанете да се учудвате и се заловете за работа: записвайте на хартия в какви интервали ви спохожда вашето хълцане – в секунди, разбира се:

— осем — тринайсет — седем — три — осемнайсет.

Опитайте се, естествено, да откриете тук каквато и да е периодичност, макар и най-приблизителна, опитайте се, ако все пак не сте глупак, опитайте се да изведете някоя формула, за да предскажете поне криво-ляво продължителността на следващия интервал. Моля. Животът все едно ще обърне с краката нагоре всички ваши телешки предположения:

—седемнайсет — три — четири — седемнайсет — една — двайсет — три — четири — седем — седем — седем — осемнайсет.

Казват, че вождовете на световния пролетариат, Карл Маркс и Фридрих Енгелс, грижливо били изучили схемата на обществените формации и въз основа на това можали да предвидят доста неща. Но тук те биха били безсилни да предвидят поне нещичко. Вие сте навлезли по лично ваш каприз в сферата на фаталното — примирете се и имайте търпение. Животът ще посрами и елементарната ви, и висшата ви математика:

— тринайсет — петнайсет — четири — дванайсет — четири — пет — двайсет и осем.

Не липсва ли по същия начин в смяната на възходи и сгромолясвания, на възторзи и беди на всеки отделен човек и най-малкият намек за подреденост? Не се ли редуват пак така безредно в живота на човечеството неговите катастрофи? Законът е над всички ни. Хълцането е над всеки закон. И както ни е поразило преди малко — нито ще предскажете, нито ще предотвратите:

—двайсет и две—четиринайсет — край. И тишина.

И в тази тишина вашето сърце ви казва: то е неизследваемо, а ние сме безпомощни. Напълно сме лишени от каквато и да било свобода на волята, завладени сме от произвол, който няма име и спасение от който също няма.

Ние сме разтреперани твари, а т о е всесилно. Т о, тоест Божията Десница, която е вдигната над всички нас и пред която не искат да сведат глави само кретените и ментарджиите. Т о й не може да бъде проумян, а следователно, Т о й съществува.

И така, бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ви Отец.

Електроугли - 43-ти километър

Да. Повече пийте, по-малко замезвайте. Това е най-добрият цяр срещу самомнението и повърхностния атеизъм. Погледнете хълцащия безбожник: той е разсредоточен и тъмнолик, той се измъчва и е безобразен. Обърнете му гръб, плюйте и погледнете мен, когато започна да хълцам: вярващ в предопределението и изобщо непомислящ за каквото и да било противоборство, аз вярвам в това, че Той е всеблаг, затова и аз самият съм благ и грейнал.

Той е всеблаг. Той ме води от страданията — към светлината. От Москва — към Петушки. През мъките на Курската гара, през пречистването в Кучино, през бляновете в Купавна— към светлината и Петушки. Дурх лайден — лихт!

Закрачих по площадката, обзет от още по-страшно вълнение. И пушех ли, пушех. И изведнъж — ярка мисъл като мълния порази мозъка ми:

— Какво ли още да изпия, за да не угася и т о я порив? Какво да изпия во Име Твое?. . .

Ужас! Нямам нищо, което да е достойно за Теб. Кубанската е такъв боклук! А руската — смешно е пред Теб да отварям дума за руската. И розовото с повишен градус по рубла и трийсет и седем! Боже!

Не, ако днес се добера до Петушки — невредим, — ще създам коктейл, който бих могъл, без да се срамувам, да пия в присъствието на Бога и на хора, в присъствието на хора и в името на Бога. Ще го нарека «Йордански струи» или «Витлеемска звезда». Ако в Петушки забравя за това — подсетете ме, ако обичате.

Не се смейте. Аз имам богат опит в създаването на коктейли. По цялата земя от Москва до Петушки до ден днешен пият тези коктейли, без да знаят името на автора им, пият «Ханаански балсам», пият «Сълзата на комсомолката» и добре правят, че ги пият. Не можем да чакаме милости от природата. А за да ги вземем от нея, трябва, естествено, да знаем точните им рецепти: ако искате, ще ви дам тези рецепти. Слушайте.

Да пиеш просто водка —дори и направо от шишето — в това няма нищо друго, освен измъчване на духа и суета. Да смесиш водка с одеколон — в това има известен каприз, но няма никакъв патос. А, виж, да изпиеш една водна чаша «Ханаански балсам» — в това има и каприз, и идея, и патос, а на всичко отгоре и метафизичен намек.

Кой компонент на «Ханаански балсам» ценим най-много? То се знае, че спирта за горене. Но нали спиртът за горене, бидейки само обект на вдъхновението, сам по себе си напълно е лишен от това вдъхновение. Кое в такъв случай ценим най-вече в спирта за горене? Естествено: голото вкусово усещане. А още повече пък, вонята, която той излъчва. А за да се нюансира тази воня, е нужна поне частица благоухание. По тази причина в спирта за горене се добавят в пропорция 1:2:1 луксозна бира, най-добре останкинска или сенатор, и пречистена политура.

Излишно е да ви напомням как се пречиства политурата, това и децата го знаят. Защото никой в Русия не знае от какво е умрял Пушкии, а как се пречиства политура — всеки знае.

Накъсо казано, записвайте си рецептата на «Ханаански балсам». Веднъж живеем и е редно да живеем така, че да не допущаме грешки в рецептите:

Спирт за горене — 100 г

Луксозна бира — 200 г

Политура пречистена — 100 г

И тъй, имате пред себе си «Ханаански балсам» (простолюдието го е нарекло «сребърна лисица») — течността наистина има черно-кафяв цвят, притежава умерен градус и траен аромат. Това вече е дори, не аромат, а химн. Химн на демократичната младеж. Точно така, защото в изпилия този коктейл назряват вулгарност и тъмни сили. Колко пъти съм наблюдавал това!. . .

А за да се преотврати поне донякъде назряването на тези тъмни сили, има два начина. Първо, да не се пие «Ханаански балсам», а второ, да се пие вместо него коктейлът «Духът на Женева».

В него няма нито капка благородство, но има букет. Ще ме запитате: в какво се състои загадката на тези букет? Ще ви отговоря: не знаем в какво се състои загадката на този букет. Тогава вие ще се позамислите и ще ме попитате: а в какво се състои разгадката? А разгадката се състои в това, че одеколонът «Люляк бял», съставка на «Духът на Женева», с нищо не бива да се заменя: нито с «Жасмин», нито с «Шипър», нито с «Момина сълза». «В света на компонентите няма еквиваленти», както са казвали старите алхимици, а те са знаели какво говорят. Тоест, «Момина сълза сребриста» — това не ви е «Люляк бял», дори в нравствен аспект, а да не говорим за букетите.

«Момината сълза», например, възбужда ума, тревожи съвестта и укрепва правосъзнанието. А «Люляк бял» тькмо наопаки, успокоява съвестта и примирява човека с язвите на живота. . .

Веднъж ми се случи следното: изпих цяло стъкло «Сребриста момина сълза», седя и плача. Защо плача ли? Защото се сетих за мама, сетих се за нея и не мога да забравя майчицата си. «Майчице» — казвам. И плача. А после пак: «Майчице» — казвам и пак плача. Някой друг, по-глупав от мен, имаше да седи така и да плаче. А аз? Взех едно стъкло «Люляк» — и го изпих. И какво мислите? Сълзите ми пресъхнаха, налегна ме идиотски смях, а майка си дотам я забравих, че чак малкото и бащиното й име не можех да си спомня.

И колко са ми смешни онези, които, приготвяйки «Духът на Женева» към препарата срещу потене на крака добавят «Момина сълза сребриста»!

Чуйте точната рецепта:

Люляк бял — 50 г

Препарат срещу потене на крака — 50 г

Бира жкгулговска — 200 г

Лак спиртен — 150 г

Но ако човек не иска да тъпче безцелно мирозданието, нека прати по дяволите «Ханаански балсам» и «Духът на Женева». А по-добре нека седне на масата и си приготви «Сълзата на комсомолката». Ароматен и странен е този коктейл. Защо е ароматен, ще разберете след малко. Първо да ви обясня кое му е странното.

Пиещият просто водка запазва и здрав ум, и твърда памет или, наопаки, едновременно загубва н едното, и другото. А в случая със «Сълзата на комсомолката» може направо да те досмешее: изпиеш сто грама от нея, от тая сълза, — паметта ти е твърда, а здравият ум изфирясва. Изпиеш още сто грама — и сам се чудиш на себе си: откъде толкова здрав ум? И къде се е дянала всичката твърда памет?

Дори самата рецепта на «Сълзата» е благовонна. А от готовия коктейл, от неговата ароматност човек за известно време може да остане без чувства и съзнание. Аз, да речем, съм оставал.

Лавандулов спирт — 15 г

Одеколон «Младост» — 15 г

Розова вода — 30 г

Лак за нокти — 2 г

Елексир за жабуркане на зъби — 150 г

Лимонада — 150 г

Приготвената по този начин смес трябва да се разбърква двайсет минути с клонка от орлови нокти. Някои, вярно, твърдят, че в случай на необходимост било все едно с какво — но мен не можете ме накара да разбърквам «Сълзата на комсомолката» с чемширена клонка, аз ще си я разбърквам с орлови нокти. Направо мога да се пукна през гърба от смях, когато някой в мое присъствие разбърква «Сълзата» не с орлови нокти, а с чемшир. . .

Но стига съм ви говорил за «Сълзата». Сега ви предлагам последното и най-хубавото. «Шедьовърът не се нуждае от похвали», както е казал поетът. Накъсо казано, предлагам ви коктейла «Кучешки търбух», напитка, която засенчва всичко. Това е вече не напитка — това е музика на сферите. Кое е най-прекрасното на света? Борбата за освобождаване на човечеството. А още по-прекрасно е следното (записвайте си):

Бира жигульовска — 100 г

Шампоан «Садко» — 30 г

Разтвор за премахване на пърхут — 70 г

Спирачна течност — 35 г

Синтетично лепило БФ — 12 г

Флайтокс — 20 г

Всичко това отлежава една седмица, смесено с тютюн за пури — и се сервира. . .

Между другото, получавал съм писма, в които нямащи си друга работа читатели ми препоръчват още нещо: получената по този начин смес на всичко отгоре да се прецедяла през гевгир. Тоест — да я прецедиш през гевгир и да си лягаш да спиш. Това вече е дявол знае какво и всички тези допълнения и поправки се дължат на немощ на въображението, на недостиг на полет на мисълта, само на това се дължат тия нелепи поправки.. .

И тъй, «Кучешки търбух» е сервиран. Пийте го от изгрева на първата звезда на големи глътки. Само след две чаши от този коктейл човек става толкова одухотворен, че можеш да го наближиш и цял половин час да му плюеш в мутрата от разстояние половин метър, и той нищо няма да ти каже.

43-ти километър - Храпуново

Сколасахте ли да си запишете барем нещо? Е, засега и това ви стига. А в Петушки — в Петушки обещавам да споделя с вас тайната на «Йорданските струи», ако се добера дотам жив; ако Бог се смили над мен.

А сега нека помислим заедно: какво ли да пия оттук нататък? Каква комбинация мога да създам от боклуците, които са останали в куфарчето ми? «Целувката на леля Клава»? Като нищо. От куфарчето ми никакви други «Целувки» не могат да се изцедят освен «Първата целувка» и «Целувката на леля Клава». Да ви обясня ли какво значи «Целувка»? «Целувка» значи: смесено в пропорция едно към едно каквото и да е червено вино с каквато и да е водка. Да речем: сухо натурално вино плюс перцовка или кубанская — това е «Първата целувка». Сместа от домашна безакцизна водка и ерзац-портвайн е «Целувка, дадена насила», или по-просто «Целувка без любов». Те тия «Целувки» чет нямат! За да не ви се повдига кой знае колко от всичките тия целувки, трябва да сте свикнали с тях още от деца.

В куфарчето ми има кубанская. Но няма сухо натурално вино. Значи, и «Първата целувка» е изключена за мен, мога само да мечтая за нея. Но в куфарчето ми има четвъртинка и половина руская водка и розово с повишен градус от рубла и трийсет и седем. А тяхната именно съвкупност ще ни даде «Целувката на леля Клава». Съгласен съм с вас: той е невзрачен по вкусовите си качества, може да предизвика единствено гадене, по-уместно е да поливаш фикуси с него, отколкото да го пиеш направо от шишето, — съгласен съм, ама какво да правя, като нямам сухо вино, като нямам дори фикус? Налага се да пия «Целувката на леля Клава». . .

Влязох във вагона, за да омешам моите боклуци в «Целувка». О, колко отдавна не съм бил тук! Откакто излязох на Николское. . .

Стигнах — и се вцепених. Къде е моята четвъртинка руская водка? Къде е същата оная четвъртинка, която край Серп и Молот едва бях преполовил? Още от Серп и Молот тя си стоеше до куфарчето, в нея бяха останали близо сто грама — къде е тя сега?

Огледах всички — нито един дори не премигна. Не, аз положително съм влюбен и безумен. Кога са отлитнали ангелите? Нали уж ми вардеха куфарчето, докато ме нямаше, кога ли са си отлетели? Дали в района на Кучино? Тъй. Значи, откраднали са ми я между Кучино и 43-ти километър. Докато съм споделял с вас възторга на моето чувство, докато съм ви посвещавал в тайните на битието, — баш в това време мен са ме лишили от «Целувката на леля Клава».. .

Нали си падам малко прост, през цялото това време нито веднъж не надникнах във вагона — същинска комедия.. . Но сега слабо ме утешават думите на драматурга Островски, че и най-мъдрият си е малко прост. И — финита ла комедиа. Не всяка простота е свята. И не всяка комедия — божествена. . . Стига съм ловил риба в мътна вода — време е да ловя човеци!. . .

Но как да ловя и кого да ловя?

Един дявол знае в кой жанр ще пристигна в Петушки. Още от Москва бяха се заредили все философски есета и мемоари, все стихотворения в проза като у Иван Тургенев. . . Сега започва криминална повест... Надникнах в куфарчето: всичко ли си е на мястото? Вътре всичко си беше на мястото.Но къде са тия сто грама? И кого да ловя?. . .

Погледнах надясно: там продължават да си седят ония двамата, тъпият като галош и умният колкото си иска. Тъпият с ватенката отдавна се е насвяткал и спи. А умният с балтона от флаконе седи точно срещу тъпия и го буди. И някак джелатски го буди: хваща го за копчето и го издърпва, докъдето може, сякаш опъва тетива, — а после го пуща: и тъпият като галош с ватенката литва към предишното си място, забивайки се в облегалката на седалката като тъпата стрела на Амура в сърце. . .

«Транс-цен-ден-тално. . .» — рекох си аз. И от колко ли време го работи така?. . . Не, тия двамата не може да са ми откраднали водката. Единият от тях, вярно, е с ватенка, а другият не спи, — значи, и двамата по принцип може да са я откраднали. Ама нали пък единият спи, а другият е с балтон от флаконе, — значи, нито единият, нито другият не може да са я откраднали. . .

Погледнах назад — не, там също нямаше нищо такова, което би могло да ми подскаже някаква мисъл: двама наистина ми подсказват мисъл, само че тя не ми върши работа. Много странни хора са тия двамата: той и тя. Седят от двете страни на вагона, до срещуположни прозорци и явно не се познават. Но независимо от всичко учудващо си приличат: той е с жилетка и тя е с жилетка; той с кафяво таке и с мустаци и тя — с мустаци и кафяво таке.. .

Разтърках очи и още веднъж погледнах назад. . . Приликата е смайваща и тия двамата час по час се разглеждат взаимно с интерес и яд, . . Ясно е, че те не може да са я откраднали.

А напред? Погледнах напред.

А отпред същото — странни са само двама, един дядо и внучето му. Внучето е с две глави по-дълго от дядо си и слабоумно по рождение. Дядото е с две глави по-къс, но също слабоумен. Двамата ме гледат право в очите и се облизват. . .

«Подозрително» — помислих си аз. Защо ли се облизват? И другите ме гледат в очите, но никой не се облизва! Много подозрително. . . Започнах да ги гледам също толкова вторачено, колкото те мен.

Не, внучето е пълен кретен. Чак и шията му не е като на всички хора, шията му не се слива с торса, а някак изниква от него, устремявайки се към тила заедно с ключиците. И дишането му е някак идиотско: първо издишва, а после вдишва, докато всички постъпват наопаки: първо вдишват и чак тогава издишват. И ме зяпа, зяпа ме със зейнали очи и примижала уста. . .

А дядото — той ме гледа още по-напрегнато, гледа като в дуло на топ. И с едни такива сини, такива набъбнали очи, че и от двете му очи като от двама удавника влагата се стича право по ботушите му. И целият той прилича на осъден на смърт и по плешивата му глава е мъртвило. И цялата му физиономия е на сипаничави дупки като разстреляна от упор. А насред разстреляната легитимация подутият му и поморавял нос виси и се клатушка като стар обесник. ..

«Мммммного подозрително» — още веднъж си помислих аз. Надигнах се от седалката и ги повиках с пръст да дойдат.

И двамата незабавно скочиха и се втурнаха към мен, без да престават да се облизват. «Това също е подозрително — рекох си аз, — скочиха дори като че ли малко преди да ги повикам с пръст. . .»

Поканих ги да седнат срещу мен.

Двамата седнаха и се вторачиха в куфарчето ми. Внучето седна някак странно: изпъчило ляво ребро и сякаш предлагайки единия си крак на мен, а другия — на дядо си.

— Как се казваш, дядка, и закъде пътуваш?. . .

—Митрич се казвам. А това е внучето ми, то също е Митрич. Тръгнали сме за Орехово, за парка. Да се повозим на въртележката.

А внучето добави:

— И-и-и-и-и. . .

Необичаен беше този звук и страшно ме е яд, че не мога да го възпроизведа както трябва. То не говореше, а врякаше. И говореше не с устата си, защото устата му винаги е примижала и започва, някъде от изотзад. А говореше с лявата си ноздра и то с такова усилие, сякаш повдигаше лявата си ноздра с дясната: «И-и-и-и, колко бързо пътуваме за Петушки, за прочутите Петушки. . .», «И-и-и-, колко е пиян дядо, много си ми е добричък той. . .»

— Тъ-ъ-ъй. Значи, казваш, на въртележката?. . .

— На въртележката.

— А сигурен ли си, че на въртележката?. . .

— На въртележката — още веднъж потвърди Митрич, все с тоя глас на осъден на смърт, и влагата от очите му течеше ли, течеше. . .

— А я ми кажи, Митрич, какво си правил тук, докато аз на площадката се бях потопил в моите мисли? В моите мисли за моето чувство? Към любимата ми жена? А? Кажи. . .

Митрич, без да се помръдне, някак целият се разтърча.

— Ази ли?. . . Нищо. Просто ми се дояде компот. Компот с бял хляб...

— Компот с бял хляб ли?

— Компот. С бял хляб.

—Прекрасно. Значи, тъй: аз стоя на площадката и целият съм потопен в мисли за чувството си. А вие междувременно търсите на моята седалка: дали там няма компот и бял хляб. . . И тъй като не сте намерили компот. ..

Дядото пръв не устиска и се разплака целият. А подир него и внучето: горната му устна съвсем се изгуби някъде, а долната провисна до пъпа му като коса на пианист. . . И двамата плачеха.

— Разбирам ви, да. Аз всичко мога да разбера, ако поискам да простя. . . Душата ми е като търбуха на троянския кон, сума нещо може да побере. Всичко мога да простя, ако поискам да разбера. А аз — разбирам: на вас просто ви се е дощял компот с бял хляб. Но на седалката ми не сте намерили нито едното, нито другото. И просто сте се видели принудени да изпиете барем онова, което сте намерили, вместо онова, което ви се е искало. . .

Смазах ги с уликите си, те затулиха лица, и двамата, и се заклатиха от разкаяние на седалката в такт с моите обвинения.

—Приличате ми на едно старче от Петушки. И то пиеше на аванта, пиеше само откраднато: задигне, да речем, от аптеката шише одеколон, затвори се в клозета на гарата и там си го изпива тихо и мирно. Наричаше това «да пиеш на брудершафт», беше съвсем сигурно, че тъкмо това значи «да пиеш на брудершафт», и си умря с тази своя заблуда. . . Та какво излиза? Значи, и вие сте решили на брудершафт?. . .

Те продължаваха да се клатят и да плачат, а внучето — то чак запримигва от мъка с всичките си подмишници. . .

— Но — стига сълзи. Аз, ако поискам да разбера, всичко ще преглътна. То моето не е глава, а публичен дом. Ако речете — мога още да ви почерпя. Вече сте изпили по петдесет грама, мога още по петдесет да ви налея. . .

В този миг някой се приближи изотзад и каза:

— И аз искам да си пийна с вас.

Всички го погледнахме едновременно. Беше черномустакатият с жилетката и кафявото таке.

— И-и-и-и-и — извряка младият Митрич, — какъв чичко, какъв хитър чичко. . .

Черномустакатият го прекъсна с поглед изпод мустак:

— Хич не съм хитър. Аз не крада като някои. Не крада от непознати хора предмети от първа необходимост. Нося си — ето. . .

И сложи до мен бутилка столичная.

— Нали няма да ми откажете? — попита ме той. Дръпнах се, за да му сторя място.

—Не, после може и да опитам вашата, но сега засега искам да си пия моето. «Целувката на леля Клава».

— На леля Клава?

— На леля Клава.

Налях им, колкото бях обещал, и те се ухилиха.

— На брудершафт ли, момчета?

— На брудершафт.

Всички пиехме, отметнали глави като пианисти. . .

«Влакът не спира на гара Есино. Слизането и качването на пътници става на всички гари освен Есино.»

Есино - Фрязево

Започна се шумолене и мляскане. Сякаш онзи пианист, който пиеше ли, пиеше, вече е изпил всичко, потънал е в косата си и е засвирил етюда на Ференц Лист «Шумоленето на гората» до диез минор.

Пръв заговори черномустакатият с жилетката. И, не знам защо, адресираше думите си само до мен:

— Бунин пише, че рижавите хора, ако си пийнат — непременно се зачервяват.

— Е, та какво от туй?

— Тоест как «какво от туй»? А Куприн и Максим Горки — те изобщо не са изтрезнявали!. . .

— Прекрасно. А по-нататък?

— Тоест как «а по-нататък»? Последните, предсмъртните думи на Антон Чехов кои са били? Спомняте ли си? Той казал: «Их щербе», тоест «аз умирам». А после добавил: «Налейте ми шампанско». И чак подир туй умрял.

— Тъй-тъй?. . .

— А Фридрих Шилер — той пък не само да умре, ами и да живее не могъл без шампанско. Знаете ли как пишел той? Натопи си краката в леген с ледена вода, налее си шампанско и пише. Докато изпие една чаша, вече е написал цяло действие от трагедия. Изпие пет чаши — вече е написана цяла трагедия в пет действия.

— Тъй-тъй-тъй. . . Е, и. . .

Той ме обсипваше с мисли както триумфатор — с жълтици, и аз едвам сколасвах да ги събирам. «Е, и. . .»

— Ами и Николай Гогол. . .

— Какво Николай Гогол?

— Той винаги, когато бил на гости у Панаеви, искал да слагат на масата пред него специална розова чаша. . .

— И пиел от розовата чаша, така ли?

— Да. И пиел от розовата чаша.

— А какво пиел?. ..

— Дявол го знае!. . .

Кажете ми какво може да се пие от розова чаша. Разбира се, водка. . .

И аз, и двамата Митрич го наблюдавахме с интерес. А той, черномустакатият, не преставаше да се смее в предвкусване на нови триумфи. . .

И ето ги двамата седнали — Николай Римски-Корсаков седи, преметнал крак връз крак, с отложен цилиндър. А отсреща му — Модест Мусоргски, скапан, небръснат, превил се на пейката, поти се и пише ноти. Модест на пейката иска да си пийне нещо за разкарване на махмурлука: хич не му е до нотите! А Николай Римски-Корсаков с отложения цилиндър не му дава капчица. . .

Но щом се затвори вратата зад гърба на Римски-Корсаков — Модест зарязва безсмъртната си опера «Хованщина» — и цоп в канавката. А после стане и пак пийне нещо, за да си разкара махмурлука, и пак — цоп!. . . А между другото социалдемократите. . .

—Начетен си, дяволе-е-е! — възторжено го прекъсна старият Митрич, а младият от прекомерно внимание настръхна и се вцепени.. .

— Да, да! Много обичам да чета! На света има толкова много прекрасни книги! — продължаваше човекът с жилетката. — Аз например пия един месец, пия два, а после взема, че прочета някое книжле, и толкова ми харесва това книжле, и толкова преставам да се харесвам аз самият, че съвсем ми докривява и повече не мога да чета, захвърлям книжлето и започвам да пия, пия един месец, пия два, а после. ..

— Чакай — този път аз го прекъснах, — чакай. Та какво искаше да кажеш за социалдемократите?

— Какви социалдемократи? Само социалдемократите ли? Всички ценни хора на Русия, всички н у ж н и й хора — всички са пиели като свине. А излишните, загубените, не, не са пиели. Евгений Онегин, когато бил на гости у Ларини, пил само сиропи и хванал стомашно разстройство. А честните съвременници на Онегин «между лафита и кликото» (отбележете: «между лафита и кликото»!) в това време раждали «бунтовната наука» и декабризма. . . А когато те най-сетне събудили Херцен. . .

— Друг път! Не можете го събуди вашия Херцен! — изръмжа ненадейно някой откъм дясната ми страна. Всички трепнахме и се обърнахме надясно. Ръмжеше Амурът с балтон от флаконе. — Той още в Храпуново трябваше да слезе, тоя Херцен, а се вози ли, вози, проклетникът!. . .

Всички, които можехме да се засмеем, се засмяхме: «Я го остави на мира, проклетнико, декабристино ш. . .!» «Ушите, ушите му разтъркай!» «Какво значение има — в Храпуново ли ще слезе, или в Петушки?! Може на човека да му се е дощяло да прескочи до Петушки, а ти го избутваш на Храпуново!» Всички наоколо изведнъж неусетно взеха да стават разногледи, неусетно и радостно взеха да стават разногледи, неусетно и безобразно. . . И аз — заедно с тях. . .

Обърнах се към жилетката и черните мустаци:

— Добре де, да речем, събудили те Александър Херцен, но какво общо имат с това демократите и «Хованщина», и. . .

Кажете ми как да не изпаднеш в отчаяние, как да не пишеш за мужика, как да не го спасяваш, как да не се пропиеш от мъка! Социалдемократът — пише и пие, и пие, както пише. А мужикът — не чете и пие, пие, без да чете. Тогава Успенски става — и се обесва, а Помяловски ляга под пейката в кръчмата — и пуква, а Гаршин — става — и на пияна глава се мята през парапета. . .

Черномустакатият вече беше скочил и беше си свалил такето, и жестикулираше като луд, — всичко изпито го възбуждаше и го блъскаше в главата, блъскаше го непрестанно. . . Декабристът с балтона от флаконе — и той заряза своя Херцен, премести се по към нас и вдигна молитвено към оратора мътните си сиви очи. . .

—Но погледнете какво се получава! Мракът на невежеството непрекъснато се сгъстява и обедняването расте а б с о л ю т н о! Чели ли сте Маркс? А б с о л ю т н о! С други думи, пият все повече и повече! Пропорционално пораства отчаянието на социалдемократа, тук става дума вече не за лафит, не за клико, те пак криво-ляво можали да събудят Херцен! А сега — цяла мислеща Русия от жалост към мужика пие, та се къса! Бий, ако щеш, всички камбани, цял Лондон да гръмне — никой в Русия няма да надигне глава, всички са плувнали в повръщок, на всички им е тежко!. . .

И тъй — до наши дни! Чак до наши дни! Този кръг, порочният кръг на битието, ме е стиснал за гушата! И ми стига да прочета едка хубава книга — преставам да разбирам кой защо пие: долните слоеве като гледат нагоре ли, или горните, като гледат надолу. И повече не мога, захвърлям книгата. Пия един месец, пия два, а после. . .

— Стоп! — прекъсна го декабристът. — А не можете ли да не пиете? Да проявите воля — и да не пиете? Тайният съветник Гьоте, да речем, изобщо не пиел.

— Не пиел ли? Изобщо? — черномустакатият чак се понадигна и си сложи такето. — Тая не може да я бъде!

— Може, може. Съумял да прояви воля човекът — и нито грам не пийвал. . .

— Йохан фон Гьоте ли имате предвид?

— Да. Имам предвид Йохан фон Гьоте, който не пийвал нито грам.

— Странно. . . Ами ако Фридрих Шилер би му налял?. . . Чаша шампанско?. . .

— Все едно не би си позволил. Щял да прояви воля — и да не си позволи. Би казал: не пия нито грам.

— Та вие казвате, че тайният съветник Гьоте не пиел нито грам, така ли? — извърнах се аз към декабриста. — А знаете ли защо не е пиел? — Кое го е карало да не пие? Всички честни умове пиели, а той — не пиел, а? Защо? Ние сега пътуваме за Петушки и, кой знае защо, влакът спира навсякъде, само не и на Есино. Защо пък да не спре и на Есино? Да, ама не спря. Отминахме го транзит. Цялата работа е там, че на Есино няма пътници, те до един се качват или на Храпуново, или на Фрязево. Да. Вървят пеш от Есино чак до Храпуново или чак до Фрязево - и там се качват. Защото влакът все едно ще профучи край Есино, без да спре. Точно така е постъпвал и Йохан фон Гьоте, тоя стар глупак. Да не мислите, че не му се е искало да си пийне? То се знае, че му се е искало. Само че, за да не се натрясква той самият, принуждавал да пият всичките си герои. Вземете например «Фауст»: има ли там човек, който да не пие? Всички пият. Фауст пие и се подмладява, Зибел пие и налита на Фауст, на Мефистофел единствената му работа е да пие и да черпи студенцията, и да й пее «Бьлхата». Ще попитате: за какво му е било това на тайния съветник Гьоте. Веднага ще ви кажа: а защо е накарал той Вертер да си тегли куршума? Защото — има доказателства — той самият е бил на ръба на самоубийствсто, но за да се отърве от изкушението, накарал Вертер да извърши това вместо него. Разбирате ли? Той останал жив, но един вид сложил край на живота си. И бил напълно удовлетворен. Това е дори по-лошо от пряко самоубийство. В това се крие повече пъзльовщина и егоизъм, и творческа низост. ..

Та по същия начин и пиел, както се гърмял, вашият таен съветник. Мефистофел си пийне — а на дъртака му идва сърце на място. Фауст обърне още една чаша — а той, дъртият пергишин, започва да преплита крака. С мен на кабелната линия работеше чичо Коля — и той същият: не пие, страх го е, че само да си накваси устата, ще го хванат дивите и има да пие цяла седмица, цял месец. А нас кажи-речи насила ни караше. Налива ни, пъшка блажено от наше име, прави си кефа, гадът, кандилка се като фиркан...

Та и вашият прехвален Йохан фон Гьоте е същата стока! Шилер му налива, а той отказва — има си хас! Алкохолик е бил той, пиянде е бил вашият таен съветник, Йохан фон Гьоте! И ръцете му сигурно са треперели!. . .

— Браво бе-е. . . — възторжено ме разглеждаха и декабристът, и черномустакатият. Стройната система беше възстановена и заедно с нея се възстанови и веселбата. Декабристът — с широк жест — измъкна от балтона си от флаконе една бутилка перцовка и я сложи в краката на черномустакатия. Черномустакатият извади своята столичная. Всички потривахме ръце — в една чак странна възбуда. . .

На мен ми наляха най-много. На стария Митрич също му наляха. И на младия подадоха чаша — той радостно я притисна с дясното си бедро към лявата си цицка и от двете му ноздри рукнаха сълзи. . .

— И тъй, за здравето на тайния съветник Йохан фон Гьоте, нали?

—Да. За здравето на тайния съветник Йохан фон Гьоте.

Щом изпих водката, усетих, че тя ме замайва свръх всякаква мярка и че всички останали — също. . .

— А. . . ще ми разрешите ли да ви задам един нищо и никакъв въпрос — каза черномустакатият през мустаците си и през сандвича в мустаците му: той пак говореше само на мен: — Ще ми разрешите ли да запитам защо в очите ви има толкова много тъга?. . . Може ли да тъгува човек, след като притежава такива познания?! Чак започвам да си мисля, че от заранта нищо не сте пили.

Аз дори се засегнах:

—Тоест как тъй нищо?! И нима това е тъга? Това е просто замъгленост на очите. . . Просто малко съм попрекалил. . .

—Не, не, тази замъгленост се дължи на тъга! Вие сте като Гьоте! С целия си вид опровергавате една от моите леми: когато вечерта пием, а на другата заран не пием, какви сме вечерта и какви ставаме на другата заран. Аз, да речем, ако си пийна, ставам дяволски весел, подвижен и палав, не ме свърта на едно място, да. А на другата заран? На другата заран съм не просто н е в е с е л, не просто н е п о д в и ж е н, не. Аз съм точно толкова по-мрачен от нормалния себе си, от трезвия себе си, колкото по-весел от нормалното съм бил предната вечер. Ако предната вечер съм бил завладян от Ерос, сутрешното ми отвращение е абсолютно равно по величина на вчерашните ми мечти. Какво искам да кажа ли? Ето, вижте. . .

И черномустакатият изобрази на една хартийка ей такава фльонга. И обясни: хоризонталната линия е линията на нормалната трезвост, всекидневната линия. Най-горната точка на кривата е моментът на заспиването, най-долната — на събуждането след препиване.. .

— Виждате ли? Това си е гола огледалност. Много е глупава природата, тя за нищо друго не се грижи толкова старателно, колкото за равновесието! Не знам нравствена ли е тая грижа, но тя е строго геометрична! Погледнете: тая крива ни изобразява не само жизнения тонус, не! Тя изобразява всичко. Вечерта — безстрашие, дори и ако има причина да се страхувате, безстрашие и подценяване на всички ценности. На другата заран — надценяване на всички ценности, надценяване, преминаващо в страх, абсолютно безпричинен.

Тя е всеобща и приложима към всеки. А на вас — всичко не ви е като при хората, всичко ви е като при Гьоте!. . .

И декабристът също се разсмя: «Щом като е всеобща, отде накъде ще е лема?. . .».

— Тъкмо заради туй е лема! Защото не обхваща мадамите! Хората в чист вид обхваща, а мадамите — не ги обхваща! С появата на мадама се нарушава всякаква огледалност. Ако мадамата не беше мадама, лемата нямаше да е лема. Лемата е всеобща, докато няма мадама. Има ли мадама — и лемата вече я няма. . . Особено ако мадамата е кофти, а лемата — хубава.. .

—Аз, да речем—каза декабристът, —аз имам трийсет мадами, коя от коя по-свястна, нищо че съм без мустаци. А вие, нека допуснем, имате мустаци и една свястна мадама. Все пак аз смятам: за предпочитане е да имаш трийсет най-кофти мадами, отколкото една, пък била тя и най-свястна...

— Защо намесвате мустаците? Става дума за мадамите, а не за мустаците!

— И за мустаците! Ако ги нямаше мустаците - изобщо нямаше да има за какво да си говорим.

— И вие ги приказвате едни!. . . Все пак аз смятам, че една свястна струва повече от всичките ваши. Как гледате на това?. . . — черномустакатият пак беше се извърнал към мен. — От научна гледна точка как гледате на това?. . .

Казах:

—От научна, разбира се, че струва. В Петушки например за трийсет празни бутилки дават пълна бутилка зверобой, и ако донесеш, да речем. . .

«Как?! Трийсет за една?! Защо толкова много?!» — глъчката се възобнови.

— Ами другояче кой ще ви ги смени? Трийсет по дванайсет прави 3.60. А зверобоят струва 2.62. Това и децата го знаят. От какво е умрял Пушкин, още не знаят, но това вече го знаят. И все пак никакво ресто. 3.60, разбира се, не е зле, това е по-добре от 2.62, но все пак не си вземаш рестото, защото зад тезгяха стои готина мадама, а готината мадама трябва да се зачете. . .

— Какво пък й е толкова готино на тая мадама зад тезгяха?

— Ами това й е готиното, че кофти мадама изобщо не би ви приела шишетата. А готината ви взема скапаните бутилки, а срещу тях ви дава хубава. И затова трябва да се зачете... За какво изобщо съществуват на тоя свят мадамите?

Всички многозначително си затраяха. Дали всеки си помисли нещо свое, или всички си помислиха едно и също, не знам.