КЛАНИЦА ПЕТ

ИЛИ КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД НА ДЕЦАТА

Задължителен танц със смъртта

от

Кърт Вонегът младши,

американец от немски произход, четвърто поколение,

който сега живее материално осигурен

на Кейп Код

(и пуши твърде много)

и който като разказвач от пехотата

излязъл от строя,

и като военнопленник,

бе свидетел на нападението

със запалителни бомби

на Дрезден, Германия,

наричан някога 'Флоренция на Елба`,

и оживя, за да разкаже тази история.

В известен смисъл това е роман

в стила на телеграфично-шизофреничните разкази

за планетата Тралфамадор,

откъдето идват

летящите чинии.

Мир.

Песни се чуват,

добитък мучи,

но малкият Христос

тихо в яслата спи.

На Мери О'Хеър и Герхард Мюлер

ЕДНО

Малко или повече всичко това се случи. Ако не друго, то главите за войната са доста верни. Един човек, когото познавах, наистина бе застрелян в Дрезден за това, че е взел чужд чайник. Друг човек, когото познавах, наистина заплашваше да избие след войната личните си врагове с помощта на наемни убийци. И тъй нататък. Всички имена съм променил.

Аз наистина се върнах в Дрезден с пари на Гугенхайм (Господ здраве да им дава) в 1967. Много приличаше на Дейтън, Охайо, но с повече открити площи, отколкото в Дейтън. Там сигурно има тонове брашно от човешки кости в земята.

Върнах се в Дрезден с един стар другар от войната - Бърнърд В. О'Хеър - и ние се сприятелихме с един шофьор на такси, който ни закара в кланицата, където ни заключваха през нощта, когато бяхме военнопленници. Казваше се Герхард Мюлер. Той ни каза, че известно време бил военнопленник при американците. Попитахме го как се живее при комунизма и той каза, че отначало било ужасно, защото всеки трябвало да работи много и защото нямало достатъчно жилища, храна и дрехи. Но сега нещата били много по-добре. Той имаше хубав малък апартамент и дъщеря му получаваше отлично образование. Майка му изгоряла в дрезденската огнена буря.

Така е то.

Той изпрати на О'Хеър картичка за Коледа и ето какво пишеше в нея:

'Желая на вас и на вашата фамилия, както и на приятеля ви, весела Коледа и честита Нова година и се надявам, ще се срещнем отново в един свят на мир и свобода, в таксито, ако случайността се случи.`

Това много ми хареса: 'Ако случайността се случи.`

Никак не ми се ще да ви разказвам колко пари, тревоги и време ми струваше това ужасно книжле. Когато се върнах у дома от Втората световна война преди двадесет и три години, смятах, че ще ми бъде лесно да пиша за разрушаването на Дрезден, тъй като единственото нещо, което трябваше да направя, бе да предам онова, което бях видял. Смятах също, че ще бъде шедьовър или поне ще ми донесе много пари, тъй като темата е толкова значителна.

Но в главата ми не идваха много думи за Дрезден - или поне не бяха достатъчни за една книга. И сега не ми идват много думи, когато съм станал стар пръдльо, който живее със спомените си и със своите 'Пал Мал` и чиито синове са пораснали.

Мисля си колко безполезни са спомените ми за Дрезден и все пак колко примамливо е да се пише за Дрезден и наум ми идва хумористичното петстишие:

Имало един човек в Париж,

на члена си той казал: 'Виж,

отне ми здраве и богатство

със своето пиратство,

а сега като мижитурка жмиш.`

Спомням си също за песента, в която се казва:

Казвам се Йон Йонсън,

работя във Висконсън,

по улиците хората ме срещат

и питат как се казвам

и аз им казвам:

'Казвам се Йон Йонсън,

работя във Висконсън...`

И тъй нататък, до безкрайност.

От дълги години хората, които срещам, често ме питат върху какво работя и аз обикновено им отговарям, че главната ми работа е книгата, която пиша за Дрезден.

Казах го веднъж на Харисън Стар, продуцента на филми, той повдигна вежди и запита: 'Това книга против войната ли е?`

- Да - казах аз. - Така изглежда.

- Знаеш ли какво казвам на хората, като чуя, че пишат книги против войната?

- Не. Какво им казваш?

- Казвам им: 'Защо не напишете книга против ледниците?`

Той, разбира се, искаше да каже, че винаги ще има войни, че толкова можеш да ги спреш, колкото можеш да спреш и ледниците. И аз така смятам.

И даже войните да не идваха като ледници, познатата стара приятелка смъртта пак ще идва.

Като бях малко по-млад и работех върху моята прочута книга за Дрезден, обадих се на своя другар от войната Бърнърд В. О'Хеър да го попитам дали мога да го посетя. Той бе прокурор в Пенсилвания. А аз - писател от Кейп Код. Ние бяхме редници във войната, пехотинци разузнавачи. Никога не сме очаквали да станем богати след войната, но и двамата бяхме доста добре материално.

Помолих телефонната компания да го открият. В това отношение те са незаменими. Понякога късно през нощта ме хваща болестта, която е свързана с пиенето и с телефона. Напивам се, прогонвам жена си със своя дъх, подобен на иперит и рози. И после със сериозен и културен глас се обаждам по телефона, помолвам телефонистката да ме свърже с някой приятел, с когото не съм се чувал от години.

Така се свързах с О'Хеър. Той е нисък, а аз съм висок. Ние бяхме Крачун и Малчо във войната. Заедно попаднахме в плен. Казах му кой се обажда. Не беше трудно да ми повярва. Не спял още. Четял. Всички други у дома му спели.

- Слушай - казах му аз. - Пиша книга за Дрезден. Трябва някой да ми помогне да си спомня някои неща. Дали мога да те посетя, да си пийнем, да си поговорим и да възкресим нашите спомени?

Не беше въодушевен. Каза, че не си спомнял много неща. И все пак каза да отида, ако искам.

- Смятам кулминационната точка на книгата да бъде екзекуцията на бедния Едгър Дърби - казах аз. - Такава ирония. Цял град изгаря, хиляди и хиляди загиват. И един-единствен американец, пехотинец, е арестуван в развалините, защото взел един чайник. И най-редовно го съдят, а после го разстрелват.

- Хм - каза О'Хеър.

- Не смяташ ли, че точно там трябва да дойде кулминацията.

- Аз не разбирам нищо - каза той. - Това е твоят занаят, моят е друг.

Като специалист по кулминации, изненада, обрисовка на характери, чудесен диалог, напрежение и конфликти много пъти бях скицирал романа за Дрезден. Най-добрата или поне най-красивата скица, която бях направил, бе на гърба на ролка тапети.

Използвах цветните моливи на дъщеря си - различен цвят за всеки от главните герои. Единият край на тапета бе началото, а другият - краят на историята. Освен това имаше и средна част, която се намираше в средата. Сините редове се срещаха с червените редове и после с жълтите, но жълтите редове прекъсваха, защото човекът, когото описвах с жълт молив, бе мъртъв. И така нататък. Унищожението на Дрезден бе представено с помощта на отвесна ивица от оранжеви пресечени щрихи и всички редове, които бяха все още живи, минаваха през нея и стигаха до другия край.

Краят, където всички редове спираха, бе нива, засадена с цвекло край Елба, извън Хале. Валеше дъжд. Войната в Европа бе свършила преди няколко седмици. Бяхме строени - англичани, американци, холандци, белгийци, французи, канадци, южноафриканци, новозеландци и австралийци - всички, които щяхме да престанем да бъдем военнопленници. Пазеха ни руски войници.

От другата страна на нивата имаше хиляди руснаци, поляци, югославяни и тъй нататък, пазени от американски войници. Направиха размяната под дъжда - човек за човек. О'Хеър, аз и много други се качихме в един американски камион. О'Хеър нямаше сувенири. Почти всички други имаха. Аз имах парадна сабя на офицер от Луфтвафе. Още я имам. Бесният малък американец, когото съм нарекъл в тази книга Пол Лазъроу, имаше еднолитрова тенекия, пълна с диаманти, смарагди, рубини и тъй нататък. Беше ги задигнал от убитите в мазетата на Дрезден.

Така е то.

Един идиот англичанин, загубил някъде всичките си зъби, държеше сувенира си в чувал. Чувалът бе върху краката ми. Той час по час надничаше в него, кокореше се и въртеше измършавелия си врат да види дали някой не гледа завистливо към чувала му, повдигаше и друсваше чувала върху краката ми.

Мислех, че това друсане е случайно. Но грешах. Той просто трябваше да покаже на някого какво има в чувала и бе решил, че може да ми се довери. Той улови погледа ми, намигна ми и разтвори чувала. В него имаше гипсов модел на Айфеловата кула. Боядисана със златна боя. С часовник.

- Разкошно нещо - каза той.И ни закараха със самолет в почивен лагер във Франция, където ни хранеха с шоколадови млечни коктейли и други силни храни, докато се покрихме с бебешка тлъстина. След това ни изпратиха у дома и аз се ожених за едно хубавичко момиче, което също беше покрито с бебешка тлъстина.

И ни се родиха бебета.

И те сега са възрастни, а аз съм един стар пръдльо, който живее със своите спомени и с 'Пал Мал`. Казвам се Йон Йонсън, работя във Висконсън в дъскорезница.

Понякога късно през нощта, когато жена ми си легне, се опитвам да телефонирам на някоя стара приятелка. 'Можете ли да ми дадете номера на госпожа еди-коя си. Струва ми се, че живее еди-къде си.`

- Съжалявам, господине. Няма такова лице.

- Благодаря ви. Все пак, благодаря ви.

И пускам кучето да излезе навън или да се прибере и разговаряме с него известно време. Показвам му, че го обичам, и то показва, че ме обича. То няма нищо против дъх, който мирише на иперит и рози.

- Добро куче, си, Санди - казвам му аз. - Знаеш си го добре, нали, Санди? Добро си.

Понякога пускам радиото и слушам от Бостън или Ню Йорк програми с говор. Не мога да търпя записана музика, ако съм пил много.

В края на краищата си лягам и жена ми ме пита колко е часът. Тя винаги иска да знае колко е часът. Когато не знам, <210> казвам: 'Отде да знам.`

Понякога мисля за образованието си. След Втората световна война учех известно време в Чикагския университет. Бях студент по антропология. По онова време ни учеха, че няма абсолютно никаква разлика между хората. Те може и сега да разправят такива работи.

Друго нещо, което ни учеха, бе, че никой не е смешен, нито лош, нито отвратителен. Малко преди да умре, моят баща ми каза: 'Знаеш ли, още не си написал роман, в който да има злодей!`

Казах му, че това е едно от нещата, които научих в университета след войната.

Докато учех за антрополог, работех за двадесет и осем долара на седмица като репортер на криминални и нещастни случаи в прочутата Чикагска информационна агенция. Веднъж ме прехвърлиха от нощна на дневна смяна, така че работих шестнайсет часа без прекъсване. Клиенти ни бяха всички вестници в града - и 'Асошиейтид прес` и 'Юнайтид прес` и кой ли не. Нашият периметър обхващаше съдилищата, участъците, пожарната, граничните войски от езерото Мичиган и т.н. Бяхме свързани с клиентите си чрез пневматични канали, които минаваха под улиците на Чикаго.

Репортерите докладваха по телефона за различни случаи на редакторите, които седяха със слушалки на ушите. Редакторите записваха случаите на восъчни листове. След това ги извъртваха на циклостил, натъпкваха ги в пиринчени патрони, подплатени с кадифе, които пневматичните канали незабавно поглъщаха. Най-безупречните репортери и редактори бяха жени, заели местата на мъже, отишли във войската.

Първия си случай като репортер трябваше да продиктувам на една от тия ужасни жени. Това бе историята на млад ветеран, който бе намерил работа като хоп на старомоден асансьор в едно учреждение. Вратата на асансьора на първия етаж представляваше орнаментална желязна решетка. В нея се виеше железен бръшлян. На едно желязно клонче бяха кацнали две папагалчета.

Ветеранът решил да закара асансьора в мазето, затворил вратата и тръгнал надолу, но венчалната му халка се закачила в орнаментите. Така той увиснал във въздуха, подът на асансьора се изхлъзнал изпод краката му и покривът на асансьора го смачкал.

Така е то.

Та аз докладвах случая по телефона и жената, която щеше да напише съобщението на восъчен лист, ме попита:

- Какво каза жена му?

- Тя още не знае - казах аз. - Цялата работа току-що се случи.

- Обади <210> се и вземи от нея интервю.

- Какво?

- Кажи, че си капитан Фин от полицията. Кажи <210>, че имаш лоши новини. Съобщи <210> за нещастието и виж какво ще каже.

Така и направих. Тя каза онова, което човек може да очаква в такива случаи. Имали бебе. И така нататък.

Когато се върнах в редакцията, редакторката ме попита, ей така, за собствена информация, как изглеждал смачканият човек, като бил смачкан.

Разказах <210>.

- Беше ли ти неприятно? - каза тя, дъвчейки голяма захарна пръчка.

- Ни най-малко, Нанси - казах, - виждал съм и по-лоши неща през войната.

Още по онова време се предполагаше, че пиша книга за Дрезден. В Америка все още не знаеха много за това въздушно нападение. Малцина американци си даваха сметка, че то бе много по-лошо от Хирошима например. Аз самият също не знаех това. Не се говореше много по този въпрос.

Веднъж на някакъв коктейл разказах случайно на един професор от Чикагския университет за нападението така, както бях го видял, и за книгата, която възнамерявах да напиша. Той бе член на някакъв си Комитет за обществена мисъл. А той ми разправи за концентрационните лагери и как германците правели сапун и свещи от мазнината на мъртви евреи и тъй нататък.

Единственото нещо, което можах да кажа, бе: 'Знам, знам. Знам.`

Без съмнение Втората световна война бе направила всички хора много сурови. Започнах да работя в отдел 'Информация` на Дженеръл електрик в Скънектъди, щата Ню Йорк. Станах също доброволен пожарникар в селото Олплъс, където купих първото си жилище. Шефът ми там бе един от най-суровите хора, които човек може да срещне в живота си. По-рано той бил подполковник в Балтимор, където отговарял за информацията. Докато бях в Скънектъди, той стана член на реформираната холандска църква, която е наистина много сурова църква.

Той имаше навик да ме пита понякога подигравателно, защо не съм бил офицер, сякаш бях направил нещо нередно.

Жена ми и аз бяхме загубили бебешката си мазнина. Това бяха нашите мършави години. Много мършави ветерани и техните мършави жени бяха наши приятели. Струваше ми се, че най-добрите ветерани в Скънектъди, хора добродушни, с най-голямо чувство за хумор, ветерани, които най-много мразеха войната, бяха онези, които наистина бяха воювали.

По това време писах на военновъздушните сили и ги помолих да ми изпратят подробности за нападението над Дрезден, кой е издал заповедта, колко самолета са участвали, защо са го направили, какво са постигнали с него и тъй нататък. Отговори ми един човек, който като мене работеше в отдел 'Информация`. Писа, че съжалява, но такъв вид сведения били все още военна тайна.

Прочетох писмото високо на жена си и казах: 'Тайна? Боже мой, тайна, за кого?`

По това време бяхме федералисти за Обединения свят. Не знам какви сме сега. Предполагам - телефонисти. Много говорим по телефона, аз поне го правя, късно нощем.

Няколко седмици след като телефонирах на стария си другар от войната Бърнърд В. О'Хеър аз наистина отидох да го видя. Трябва да е било през 1964 г. или нещо такова - годината, която бе последната на Нюйоркския световен панаир. Eheu, fugaces labuntur anni. Казвам се Йон Йонсън. Имало един млад човек от Истанбул.

Взех със себе си две момиченца - дъщеря ми Нени и нейната най-добра приятелка Алисън Митчел. Дотогава те не бяха излизали от Кейп Код. Когато стигнахме до една река, трябваше да спрем, та те да могат да постоят край нея, да размишляват известно време. Те никога преди не бяха виждали вода в такава дълга, тясна и безсолна форма. Реката беше Хъдсън. В нея имаше шарани и ние ги видяхме. Бяха големи като атомни подводници.

Видяхме също водопади - потоци, които скачаха от скалите към долината на Делъуеър. Имаше много неща да се видят и затова често спирахме, а после бе време да си вървим, винаги е време да си вървим. Момиченцата бяха облечени с нови бели рокли и обути в нови черни обувки, та непознатите веднага да видят колко са добри. 'Време е да тръгваме, момичета` - казвах аз. И си тръгвахме.

После слънцето залезе, вечеряхме в един италиански ресторант и после почуках на пътната врата на хубавата каменна къща на Бърнърд В. О'Хеър. Носех шише ирландско уиски като училищен звънец.

Запознах се със симпатичната му съпруга Мери, на която посвещавам тази книга. Посвещавам я също на Герхард Мюлер, шофьора на такси от Дрезден. Мери О'Хеър е милосърдна сестра - чудесна професия за една жена.

Мери се възхити на децата, които бях довел, събра ги със собствените си деца и ги изпрати на втория етаж да играят и да гледат телевизия. Едва след като децата си бяха отишли усетих, че не се харесвам на Мери или че нещо в посещението ми не <210> харесва. Тя бе учтива, но студена.

- Имате хубава, уютна къща - казах аз. И то бе наистина така.

- Приготвила съм ви място, където можете да си говорите, без някой да ви безпокои - каза тя.

'Отлично` - казах си и си представях две кожени кресла край огнище в стая с ламперия, където двама стари воини могат да си пият и да разговарят. Но тя ни заведе в кухнята. Беше сложила два дървени стола с прави облегалки до кухненската маса с порцеланова повърхност. Повърхността на масата крещеше от отразената светлина на крушката от двеста свещи над главите ни. Мери бе приготвила операционна. Тя бе поставила на масата само една чаша - за мене. Обясни ми, че след войната О'Хеър не можел да пие силни напитки.

И така седнахме. О'Хеър се чувстваше неудобно, но не искаше да ми каже какво не е в ред. Не можех да разбера какво у мене дразни толкова много Мери. Бях женен. Женен само веднъж. Не бях пияница. Не бях направил нищо мръсно на мъжа <210> през войната.

Тя си наля една кока-кола и вдигна голям шум, тръскайки съда с кубчетата лед в мивката от неръждаема стомана. След това отиде в другата част на къщата, но не се смири. Движеше се из цялата къща, отваряше и затваряше врати, даже местеше мебели, за да изкара яда си на тях.

Попитах О'Хеър какво съм казал или направил, та тя постъпва така.

- Всичко е наред - каза той. - Не се безпокой. Не си ти причината.

Беше много мило от негова страна. Но той лъжеше. Явно аз бях причината.

И така опитахме се да забравим Мери и да си спомним за войната. Изпих няколко чаши уиски от шишето, което бях донесъл. От време на време се хилехме или хихикахме, сякаш случките от войната се бяха върнали при нас, но всъщност нито аз, нито той си спомняхме нещо интересно. О'Хеър си спомни за един, който се нагълта с вино в Дрезден, преди да го бомбардират, и ние трябваше да го приберем в ръчна количка. Нямаше достатъчно материал за роман. Аз си спомних за двама руски войници. Те караха конска кола, пълна с будилници. Бяха пияни и щастливи. Пушеха огромни цигари, които си бяха завили от вестник.

Това бяха то, спомените ни, а Мери все още вдигаше шум. Най-после тя дойде отново в кухнята за шише кока-кола. Извади от хладилника друга табличка с кубчета лед и я тръсна в мивката, въпреки че вече беше извадила достатъчно лед.

После Мери обърна лице към мене, за да мога да видя колко е ядосана и, че аз съм виновникът за яда <210>. Тя бе говорила сама на себе си така, че това, което каза, беше част от много по-голям разговор: 'Тогава сте били още деца!`

- Какво? - попитах аз.

- Били сте още деца през войната, като децата на горния етаж.

Кимнах в знак на съгласие. Ние наистина бяхме глупави девственици през войната, току-що излезли от детската си възраст.

- Но няма да го напишете по такъв начин, нали? - това не бе въпрос, а обвинение.

- Не знам - казах аз.

- А аз знам - каза тя. - Ще се преструвате, че сте били мъже, а не деца, и вашите роли във филмите ще се изпълняват от Франк Синатра или Джон Уейн или някои други очарователни войнолюбиви дърти мръсници. И войната ще изглежда просто чудесна и затова ще имаме още много войни. И в тях ще се бият деца като децата на горния етаж.

Тогава разбрах. Войната бе причината за нейния гняв. Тя не искаше нейните деца или нечии други деца да загиват във войни. И тя смяташе, че отчасти книгите и филмите са причина за войните.

Аз вдигнах десницата си и <210> обещах:

- Мери - казах, - не смятам, че някога ще успея да свърша книгата си. Сигурно съм изписал досега пет хиляди страници, които съм изхвърлил. Давам ти честна дума обаче, че ако някога свърша книгата, в нея няма да има роли за Франк Синатра и Джон Уейн. И знаеш ли какво - добавих, - ще нарека книгата 'Кръстоносният поход на децата`.

От този момент с нея станахме приятели.

О'Хеър и аз се отказахме да си припомняме повече и отидохме в дневната да разговаряме за други неща. Заинтригува ни въпросът за истинския кръстоносен поход на децата, затова О'Хеър потърси какво пише за него в една книга - 'Необикновени популярни заблуди и лудостта на тълпите` от Чарлз Макей, - публикувана за пръв път в Лондон през 1841 г.Макей имаше лошо мнение за всички кръстоносни походи. Детският поход той считаше за малко по-срамен от десетте кръстоносни похода за възрастни. О'Хеър прочете следния прекрасен откъс на глас:

На своите тържествени страници историята ни съобщава, че кръстоносците са били невежи и свирепи люде, че тяхната подбуда е бил слепият фанатизъм и че техният път е бил път на кърви и сълзи. Романтичните разкази, от друга страна, подробно разправят за тяхната набожност и за техния героизъм. В най-ярки и пламенни краски те обрисуват техните добродетели и великодушие, безсмъртната слава, с която са се покрили, и великата им заслуга към християнството.

А после О'Хеър прочете следното:

Какъв бе общият резултат от тези борби? Европа похаби милиони от своите съкровища и кръвта на два милиона от своите хора; а шепа свадливи рицари задържаха Палестина в свое владение в продължение на около сто години.

Според Макей, кръстоносният поход на децата започнал през 1213 година, когато на двама монаси им хрумнало да съберат армии от деца в Германия и Франция и да ги продадат в Северна Африка като роби. Тридесет хиляди деца станали доброволци, смятайки, че отиват в Палестина. Без съмнение - пише Макей - това са били изоставени и бездомни деца, които се трупали по улиците на големите градове, и които живеели в грях и авантюризъм и били готови на всичко.

Папа Инокентий III също смятал, че те отиват в Палестина, и бил изпълнен с трепет. Тези деца са будни, докато ние спим! - казал той.

Повечето от децата били качени на кораби в Марсилия. Около половината от тях се удавили при корабокрушения. Други стигнали до Северна Африка, където били продадени.

По погрешка някои от децата се явили в Генуа, където нямало кораби за роби. Добри хора от града ги нахранили, дали им подслон и добронамерено ги разпитали. После им дали малко пари и много съвети и ги изпратили обратно по домовете им.

- Урааа за добрите хора от Генуа - каза Мери.

Сложиха ме да спя в една от детските спални. О'Хеър бе поставил на нощното шкафче книга. Това бе 'Дрезден - история, театър и галерии` от Мери Ендел. Книгата бе издадена през 1908 година и уводът започва така:

Надявам се, че тази малка книга ще бъде полезна. В нея правим опит да дадем на английски говорещите читатели обща представа за това, как Дрезден е добил сегашния си архитектурен вид; как благодарение на гениалността на неколцина се е развил музикално, за да достигне сегашния си разцвет; тя обръща внимание също на някои от неговите художествени забележителности, които правят галерията му привлекателно място за онези, които търсят трайни впечатления.

По-нататък намерих някои исторически данни:

През 1760 година Дрезден бил обсаден от прусаците. Канонадата започнала на 15 юли. Картинната галерия се запалила. Много от картините били пренесени в Кьонигщайн, но някои от тях били сериозно повредени от шрапнели, особено 'Кръщението на Христа` на художник от Франция. Освен това избухнала в пламъци величествената кула на Кройцкирхе, откъдето ден и нощ наблюдавали движението на врага. По-късно тя се срутила. В контраст с жалката съдба на Кройцкирхе стояла Фрауенкирхе, от чийто каменен купол шрапнелите на прусаците отскачали като дъждовни капки. Най-накрая Фридрих се видял принуден да се откаже от обсадата, защото научил за падането на Глатц - което било критичният момент в неговите нови завоевания. 'Трябва да заминем за Силезия, за да не загубим всичко.`

Разрушенията в Дрезден били безкрайни. Когато като млад студент Гьоте посетил града, той все още намерил тъжни руини: 'Von der Kuppel der Frauenkirche sah ich diese leidigen Tru:mmer zwischen die sho:ne sta:dtische Ordnung hineingesa:t; da ru:hmte mir der Ku:ster die Kunst des Baumeisters, welcher Kirche und Kuppel auf einen so unerwu:nschten Fall schon eingerichtet und bombenfest erbaut hatte. Der gute Sakristan deutete mir alsdann auf Ruinen nach allen Seiten und sagte bedenklich lakonich: Das hat der Feind getan!`

На следващата сутрин прекосихме с момичетата реката Делауер на мястото, където Георг Вашингтон я е прекосил. Отидохме до Нюйоркското световно изложение и видяхме какво е било миналото, според автомобилната компания на Форд и според Уолд Дисни, и видяхме какво ще бъде бъдещето според Дженеръл Мотърз.

И аз се запитах за настоящето: колко е широко, колко е дълбоко, колко от него мога да задържа за себе си.

След това няколко години преподавах писателско изкуство в Школата за писатели в университета на Айова. Забърках се в почти разкошни неприятности, но се оправих. Преподавах следобед. Сутрин пишех. Никой не трябваше да ме безпокои. Работех върху прочутата си книга за Дрезден.

И някъде си там един чудесен човек на име Сеймур Лорънс сключи с мене договор за три книги и аз казах: 'Дадено, първата от трите ще бъде моята прочута книга за Дрезден.`

Приятелите на Сеймур Лорънс му викат: 'Сам`. И сега аз казвам на Сам: 'Сам, ето книгата.`

Тя е кратка, разбъркана и объркана, Сам, защото нищо интелигентно не може да се каже за едно клане. Смята се, че всички са мъртви, че те никога не ще кажат нещо, нито ще могат отново да поискат нещо. Смята се, че след едно клане всичко е много тихо, и наистина винаги е тихо, като изключим птичките.

А какво казват птичките? Единственото нещо, което може да се каже за едно клане: 'Пиюк-пиюк-пиюк?`

Казал съм на синовете си, че в никакъв случай не трябва да участват в кланета и че новини за кланета на врагове не трябва да ги изпълват със задоволство или радост.

Казал съм им също да не работят за компании, които произвеждат машини за клане, и да показват презрение към хора, които смятат, че ние имаме нужда от такива машини.

Както вече казах, неотдавна се върнах от Дрезден с моя приятел О'Хеър. Много весело беше в Хамбург, в Западен Берлин, в Ленинград също. Пътуването ми беше полезно, защото видях много истински неща. Те ще послужат за фон на измислените истории, които ще напиша по-късно. Една от книгите ще се нарича 'Руски барок`, другата 'Целуването е забранено`, третата 'Доларов бар`, четвъртата 'Ако случайността се случи` и тъй нататък.

И тъй нататък.

Самолетът на Луфтханза трябваше да лети от Филаделфия през Бостън до Франкфурт. О'Хеър щеше да се качи във Филаделфия, аз щях да се кача в Бостън. Но Бостън беше захлупен от мъгла, та самолетът отлетя направо за Франкфурт. И аз станах антилице в бостънската мъгла и Луфтханза ме качи на миниавтобус с неколцина други антилица и ни изпрати в един мотел да прекараме там една антинощ.

Времето не искаше да минава. Някой си играеше с часовниците - не само с електрическите, но и с тези, които се навиват. Секундарникът на моя часовник трепваше, изминаваше цяла година и после пак трепваше.

Нищо не можех да направя. Като земен трябваше да вярвам на онова, което казват часовниците и календарите.

Носех със себе си две книги, които исках да чета в самолета. Едната от тях бе 'Думи за вятъра` от Теодор Рьотке и ето какво намерих в нея:

'Събуждам се, за да заспя, и поемам бавно аз събуждането си,

съдбата си откривам във нещата, от които нямам страх,

като вървя, научавам се накъде ще трябва да вървя.`

Другата книга бе 'Селин и неговите видения` от Ерика Островска. Селин бил храбър френски войник през Първата световна война - докато му пукнали черепа. След това не можел да спи и чувал в главата си шумове. Той станал лекар, лекувал бедните хора през деня и пишел гротескни романи през нощта. Никакво изкуство не е възможно без танц със смъртта, пише той.

Истината е смъртта, пише той. Здравата се борих против нея, докато можех..., танцувах с нея, окичвах я с гирлянди, водех я във валсова стъпка..., украсявах я с бални серпентини, разсмивах я...

Мисълта за времето го преследвала. Госпожица Островска ми напомни за изумителната сцена от 'Смърт на изплащане`, където Селин иска да спре шумното движение на улична тълпа. Неговите думи крещят от белия лист: Спрете ги..., не им позволявайте повече да се движат... Точно така, накарайте ги да замръзнат... веднъж завинаги!... Така че повече да не изчезват!

Потърсих в библията, оставена в стаята на мотела, разкази за големи нещастия. В нея прочетох: 'Слънцето бе изгряло над земята, когато Лот влезе в Зоар. Тогава Бог изпрати над Содом и Гомор дъжд от сяра и огън от Бога на небето; и Той разруши тези градове, и цялата равнина, и всички жители на градовете, и всичко, що растеше по земята.`

Така е то.

Хората в тези два града били грешници, както е известно, и от това светът само спечелил.

И, разбира се, казали на жената на Лот да не се обръща към мястото, където са били всичките тия хора и техните домове. Но тя се обърнала и аз <210> се възхищавам за това. Защото е толкова човешко.

Тя била превърната в стълб от сол.

Така е то.

Хората не бива да се обръщат назад. Аз положително няма повече да правя това.

Завърших книгата си за войната. Следващата, която ще напиша, ще бъде смешна.

Тази книга не е сполучлива и няма как другояче, защото я е написал един стълб от сол. Ето как започва:

'Слушате,

Били Пилгрим взе, че се откачи от времето.`

И завършва така:

'Пиюк-пиюк-пиюк?`

ДВЕ

Слушайте:

Били Пилгрим взе, че се откачи от времето.

Били Пилгрим заспа като изкуфял вдовец и се събуди в деня на сватбата си. Той мина през една врата в 1955 и излезе от друга в 1941 година. Върна се обратно през същата врата, за да се намери в 1963. Той казва, че много пъти е виждал рождението си и смъртта си и безразборно навестявал всички събития между тях.

Той казва това.

Били е спазматичен по отношение на времето и няма никакъв контрол над това, къде отида, а не винаги посещенията му са приятни. Разправя, че е в състояние на постоянна сценична треска, защото никога не знае в коя сцена от живота си трябва да участва в следващия момент.

Били е роден през 1922 година в Илиум, щата Ню Йорк, единствено дете на един тамошен бръснар. Той беше смешно на вид момче, което стана смешен на вид младеж - висок, слаб, с формата на шише от кока-кола. Той завърши гимназията в Илиум като добър ученик и преди да го мобилизират във Втората световна война, посещаваше в продължение на един семестър вечерните класове на училището по оптометрия в Илиум. Баща му загина при нещастен случай на лов по време на войната.

Така е то.

Били служеше като пехотинец в Европа и бе пленен от немците. След като бе уволнен с почести от армията в 1945 година, Били отново се записа в училището по оптометрия в Илиум. През последната година на следването си той се сгоди за дъщерята на основателя и собственика на училището, а след това получи леко нервно разстройство.

Лекуваха го в болницата за ветерани от войната, близо до езерото Пласид, подложиха го на лечение с електрически шок и го изписаха. Той се ожени за годеницата си, завърши образованието си и тъстът му помогна да започне търговия в Илиум. Илиум е много добро място за оптометристи, защото там се намира Дженеръл фордж енд фаундри къмпъни - стоманолеярна компания. Всеки работник е задължен да притежава чифт предпазни очила и да ги носи в цеховете. Компанията има шестдесет и осем хиляди работници в Илиум. Необходими са много стъкла и много рамки.

От рамки се печелят луди пари.

Били забогатя. Родиха му се две деца - Барбара и Робърт. След време Барбара се ожени за друг оптометрист и Били му помогна да започне търговия. Синът на Били имаше много неприятности в училище, но после влезе в редовете на прочутите Зелени барети. Той се оправи, стана чудесен младеж и се би във Виетнам.

В началото на 1968 година група оптометристи, между които бе и Били, наеха чартърен самолет да ги закара от Илиум до Международната конвенция на оптометристите в Монреал. Самолетът се разби във върха на планината Шугърбуш във Вермонт. Всички загинаха, с изключение на Били.

Така е то.

Докато Били се възстановяваше в една от болниците във Вермонт, жена му загина при нещастен случай - от отравяне с въглероден окис.

Така е то.

Когато накрая Били се прибра у дома си след самолетната катастрофа, за известно време се държа добре. Отгоре на черепа му имаше ужасен белег. Престана да работи. Една жена се грижеше за домакинството му. Дъщеря му го навестяваше почти всеки ден.

И после, без всякакво предупреждение, той отиде в Ню Йорк и взе участие в една нощна радиопрограма, посветена на разговори. Той разказа как се откачил от времето. Разказа също как през 1967 година е бил отвлечен в летяща чиния. Каза, че чинията била от планетата Тралфамадор. Завели го там и го показали гол в Зоологическата градина. Чифтосали го с една бивша кинозвезда от Земята на име Монтана Уайлдхек.

Някои нощни птици от Илиум чули Били по радиото и една от тях се обадила на Барбара, дъщерята на Били. Барбара се разтревожила. Тя и нейният съпруг отскочили до Ню Йорк и прибрали Били. Били кротко настоявал, че всичко онова, което казал по радиото, било вярно. Той казал, че бил отвлечен от тралфамадорците през нощта на сватбата на дъщеря си. Никой не забелязал отсъствието му, казал той, защото благодарение на тралфамадорците минал през трансформация на времето така, че могъл да живее в продължение на година на Тралфамадор и все пак да отсъства от Земята само за част от микросекундата.

Измина един месец без нищо да се случи и после Били написа писмо до илиумския 'Нюз Лийдър`, което вестникът помести. В него се описваха съществата на Тралфамадор.

В писмото се казваше, че те били високи половин метър, били зелени и имали формата на каналджийски гумени камбани. Вакуумните им чаши били на земята, а дръжките им, които били извънредно гъвкави, сочели към небето. На върха на всяка дръжка имало малка ръчка със зелено око в дланта. Съществата били дружелюбни и виждали в четири измерения. Те съжалявали земните за това, че могат да виждат само в три измерения. Знаели много чудни неща, на които можели да научат земните, особено по отношение на времето. Били обещаваше да разкаже за някои от тези чудни неща в следващото си писмо.

Били работеше над второто писмо, когато първото бе публикувано. Второто писмо започваше така:

'Най-важното нещо, което научих на Тралфамадор бе, че когато човек умира, той само изглежда, че умира. Той все още е много жив в миналото, така че е глупаво хората да плачат на погребението му. Всички моменти - минало, настояще и бъдеще - са съществували винаги и винаги ще съществуват. Тралфамадорците могат да виждат всички моменти така, както ние можем да видим например част от Скалистите планини. Те могат да видят колко постоянни са всички моменти и могат да наблюдават всеки момент, който ги интересува. Погрешно е нашето схващане тук, на Земята, че моментите следват един след друг, като мъниста на конец, и че когато един момент отмине, отминал е завинаги.

Когато един тралфамадорец види труп, единственото нещо, което си мисли е, че точно в този момент мъртвият е в лошо състояние, но че същият човек се чувствал много добре в други моменти. Та когато чуя, че някой е умрял, аз просто вдигам рамене и казвам това, което тралфамадорците казват за мъртвите, тоест: 'Така е то.`

И така нататък.

Били работеше над писмото си в стаята за игри и забавления в сутерена на празната си къща. Жената, която гледаше домакинството му, ползваше свободен ден. В стаята за игри и забавления имаше стара пишеща машина. Истински звяр. Тежка като акумулатор. Били не можеше да я пренесе и затова пишеше в стаята за игри и забавления, а не другаде.

Нафтовата пещ на парното не работеше. Една мишка бе прегризала изолацията на една жица, която водеше до термостата. Температурата в стаята бе спаднала до 10¦, но Били не бе забелязал това. Той не бе облечен в топли дрехи. Бе бос, все още по пижама, с хавлия отгоре, макар че бе късно следобед. Босите му крака бяха синьобелезникави.

Но сърцето на Били сияеше като въглен. Това, което горещеше Били, бе вярата, че ще утеши толкова много хора, като им каже истината за времето. Звънецът на пътната врата звъня дълго време. Дъщеря му Барбара чакаше да <210> отворят. Накрая тя отключи вратата, прекоси стаята над него, като викаше: 'Татко! Къде си, татко?` И така нататък.

Били не се обади и тя почти изпадна в истерия, защото очакваше да намери трупа му. Накрая Барбара го потърси в стаята, в която най-малко очакваше да го намери - в стаята за игри и забавления.

- Защо не се обади, като те виках? - поиска да знае Барбара, застанала на вратата на стаята за игри и забавления. Тя държеше следобедното издание на вестника, в който Били описваше своите приятели от Тралфамадор.

- Не съм те чул - каза Били.

Оркестрацията на положението бе следната: Барбара бе само на двадесет и една години, но смяташе, че баща <210> е изкуфял, макар че той бе само четиридесет и шест годишен, изкуфял поради травми, нанесени на мозъка му при самолетната катастрофа. Смяташе също, че тя е глава на семейството, тъй като се бе наложило сама да урежда погребението на майка си, тъй като пак тя бе намерила жена да гледа домакинството на Били, и т.н. Освен това Барбара и съпругът <210> трябваше да се грижат за финансовите интереси на Били, които бяха значителни, понеже Били не даваше пет пари за тях. Всички тези отговорности на такава ранна възраст я бяха направили проклета и бъбрива. Междувременно Били се опитваше да запази достойнството си и да убеди Барбара, както и всички други, че съвсем не е изкуфял, а напротив, че се е посветил на призвание, което е много по-възвишено от търговията.

Не е дребна работа това, което правя сега, мислеше си той, защото предписвам необходимите оптични стъкла на земните души. Според Били, много от тези души бяха загубени и нещастни, защото не можеха да виждат така добре, както неговите дребни зелени приятели от Тралфамадор.

- Не ме лъжи, татко - каза Барбара. - Сигурна съм, че си ме чул, когато виках. - Тя бе доста хубаво момиче, макар че краката <210> приличаха на краката на роял от началото на века. И сега тя му вдигна ужасен скандал заради писмото във вестника. Каза, че ставал за смях, а покрай него и всичките му близки.

- Татко, татко, татко... - каза Барбара. - Какво ще правим с тебе? Нима ще ни принудиш да те пратим там, където е майка ти?

Майката на Били бе още жива. Беше на легло в един старчески дом, наречен Пайн Нол, в покрайнините на Илиум.

- Какво има в писмото ми, та толкова се гневиш? - поиска да узнае Били.

- Цялото е налудничаво. Няма в него нищо вярно.

- Всичко е вярно.

Били бе решил да не се гневи на Барбара. Той, всъщност, никога за нищо не се гневеше. В това отношение беше чудесен.

- Няма такава планета.

- Тя не може да бъде забелязана от Земята, ако това имаш предвид - каза Били, - но пък и Земята не може да се забележи от Тралфамадор. И двете са много малки. И много отдалечени.

- Откъде ти хрумна такова налудничаво име като 'Тралфамадор`?

- Така я наричат съществата, които живеят на нея.

- Господи! - каза Барбара и му обърна гръб. Тя ознаменува своето безсилие, като плесна с ръце. - Мога ли да ти задам един въпрос?

- Разбира се.

- Защо не си споменавал нищо за тия неща преди самолетната катастрофа?

- Не смятах, че му е дошло времето.

И тъй нататък. Били разправя, че се откачил от времето за първи път в 1944 година, дълго преди пътешествието си до Тралфамадор. Тралфамадорците нямали нищо общо с неговото откачане. Те просто успели да му помогнат да вникне по-добре в същността на нещата.

Били се откачи от времето за първи път още през Втората световна война. Бе помощник-армейски свещеник през войната. Обикновено помощник-свещениците са обект на подигравки в американската армия. Били не правеше изключение. Той не бе в състояние нито да навреди на врага, нито пък да помогне на своите приятели. Всъщност, той нямаше приятели. Беше помощник на един пастор, не очакваше нито повишение, нито медали, не носеше оръжие и изпитваше някаква слаба вяра в един любещ Христос, на което повечето от войниците гледаха като на нещо тъпанарско.

Докато бяха на маневри в Южна Каролина, Били свиреше химни, които знаеше от дете, свиреше ги на малък черен орган, който бе непромокаем. Органът имаше тридесет и девет клавиша и два регистъра - vox humana и vox celeste. Бяха поверили на Били и един портативен олтар - мръсно зеленикаво куфарче със сгъваеми крака. Той беше подплатен с пурпурен плюш и в този ярък плюш се гушеха един анодизиран алуминиев кръст и една библия.

Олтарът и органът бяха изработени от една фирма за прахосмукачки в Камден, Ню Джърси - така пишеше на тях.

Веднъж по време на маневрите Били свиреше 'Мощна крепост е нашият Бог` с музика от Йохан Себастиан Бах и думи от Мартин Лутер. Бе неделя сутрин. Били и неговият свещеник бяха събрали за богомолци около петдесет войника на един от склоновете в Каролина. Появи се някакъв арбитър. Навсякъде имаше арбитри - хора, които казваха, дали печелиш или губиш дадена теоретична битка, кой е жив и кой е мъртъв.

Арбитърът съобщи смешна новина. Теоретически богомолците били забелязани от въздуха от теоретическия неприятел. И всички били теоретически мъртви. Теоретическите трупове се смяха и на обяд се нахраниха здравата.

Години по-късно, спомняйки си за този случай, Били бе поразен от това, колко типично тралфамадорско бе въпросното приключение със смъртта - да бъдеш мъртъв и да ядеш в същото време.

Към края на маневрите на Били му дадоха домашен отпуск по спешност, защото неговият баща - бръснар от Илиум, щата Ню Йорк - бе застрелян от един свой приятел по време на лов на елени.

Така е то.

Когато Били се върна от отпуска, той получи заповед да замине за Европа. Беше необходим в главната квартира на един пехотен полк, който се биеше в Люксембург. Полковият помощник-свещеник бе загинал.

Така е то.

Когато Били се присъедини към полка, последният бе в процес на унищожение от страна на германците в прочутата Булжска битка. Били даже не успя да се срещне с пастора, на когото трябваше да бъде помощник, не му отпуснаха нито каска, нито военни ботуши. Това бе през декември 1944 година, по време на последната мощна германска атака през войната.

Били оцеля, но като зашеметен скитник, далеч зад новия германски фронт. Трима други скитници, не чак толкова зашеметени, позволиха на Били да се прикачи към тях. Двама от тях бяха разузнавачи, а третият - противотанков артилерист. Нямаха ни храна, ни топографски карти. Избягвайки немците, не се отдаваха на селската тишина, която ставаше все по-дълбока. Ядяха сняг.

Движеха се в индийска нишка. Най-напред разузнавачите - умни, грациозни, безмълвни. Те имаха пушки. После идваше противотанковият артилерист - неловък и глупав. Той се бе приготвил да плаши немците с автоматичен Колт 45 в едната ръка, и войнишки нож в другата.

Последен вървеше Били Пилгрим с празни ръце, мрачно примирен със смъртта. Били бе смешен - висок един и деветдесет, с гърди и рамене като голяма кибритена кутия. Той нямаше нито каска, нито шинел, нито оръжие, нито ботуши. На краката си носеше евтини половинки обувки, които бе купил за погребението на баща си. Единият от токовете му бе паднал и той се поклащаше куцук-куцук, куцук-куцук. Нежеланият танц куцук-куцук, куцук-куцук му причиняваше болка в таза.

Били беше облечен с тънка куртка, риза и панталони от остра вълна и долно бельо с дълги ръкави и крачоли, мокри от пот. Той единствен от четиримата имаше брада. Това бе безредна остра брада и някои от нейните косми бяха побелели, въпреки че Били бе само на двадесет и една година. Бе започнал и да оплешивява. От вятъра, студа и усилените движения лицето му бе станало червено.

Той ни най-малко не приличаше на войник. Приличаше на нечисто фламинго.

На третия ден от скитането някой стреля по четиримата отдалеч четири пъти, когато те пресичаха тесен път, покрит с тухли. Първият изстрел бе за разузнавачите. Следващият бе за противотанковия артилерист, който се казваше Роланд Уиъри.

Третият изстрел бе за нечистото фламинго. То спря като заковано на средата на пътя, когато смъртоносната пчела избръмча край ухото му. Били стоеше така учтиво, давайки на стрелеца още една възможност. Според неговите объркани схващания за правилата на войната, на всеки стрелец трябва да се даде възможност да опита втори път. Следващият куршум, ако се съди по звука, премина на няколко сантиметра от коляното на Били.

Роланд Уиъри и разузнавачите бяха в безопасност в канавката и Уиъри изръмжа на Били: 'Махни се от пътя, че ще ти еба майката!` Последната част на фразата бе новост в езика на белите в 1944 година. Тя бе толкова необикновена и изненадваща за Били, който още никога не бе ебал, че свърши работа. Били се опомни и се махна от пътя.

'Пак ти спасих живота, копеле такова` - каза Уиъри на Били в канавката. Дни наред той все спасяваше живота на Били, псуваше го, риташе го, удряше го, караше го да върви. Беше абсолютно наложително да се използва жестокост, защото Били не искаше да направи нищо, за да се спаси. Били искаше да го няма. Беше премръзнал, гладен, объркан и неспособен за нищо. Сега той едва можеше да различи кога спи и кога е буден. На третия ден започна да му се струва, че не съществува голяма разлика между ходенето и стоенето на едно място.

Искаше всички да го оставят на мира. 'Вие, момчета, вървете без мене` - повтаряше той непрекъснато.

И Уиъри като Били бе новак във войната. И той също бе попълнение. Като член на оръдеен разчет той бе участвал в изстрелването на един снаряд в знак на гняв - от петдесет и седем милиметрово противотанково оръдие. Оръдието издаде звук, сякаш Всемогъщият Бог отваряше ципа на дюкяна си. Оръдието лизна сняг и растителност с огнен език, дълъг десет метра. Пламъкът остави черна стрела по земята, която показваше на немците точно къде е скрито оръдието. Изстрелът не попадна в целта.

Целта бе един танк 'Тигър`. Танкът завъртя осемдесет и осем милиметровата си зурла, душейки, и видя стрелата по земята. Стреля. Изби всички от разчета, освен Уиъри.

Така е то.

Роланд Уиъри бе само осемнадесетгодишен, в края на нещастно детство, по-голямата част от което бе прекарано в Питсбург, Пенсилвания. В Питсбург не го обичаха. Не го обичаха, защото бе глупав, тлъст, зъл и миришеше на сланина, колкото и да се миеше. Хората в Питсбург не искаха да дружат с него и непрекъснато го пращаха да пасе.

На Уиъри му бе омръзнало да го пращат да пасе. Когато го пращаха да пасе, Уиъри намираше някого, когото хората обичаха още по-малко, и известно време се влачеше с него насам-натам, преструвайки се на приятел. После намираше някакъв повод да го набие до посиране.

Това се повтаряше. Уиъри установяваше с хората налудничава, сексуална, садистична връзка, за да ги набие в края на краищата. Той им разправяше за колекциите на баща си от пушки, саби, уреди за измъчване, каторжни вериги и т.н. Бащата на Уиъри, който бе водопроводчик, наистина събираше такива неща и колекцията му бе застрахована за четири хиляди долара. Той не бе единственият. Принадлежеше към голям клуб, съставен от хора, които събираха подобни неща.

Веднъж бащата на Уиъри подари на майката на Уиъри испански инструмент за премазване на пръсти - в пълна изправност - да го използва за притискане на пазарските си сметки в кухнята. Друг път <210> подари нощна лампа, чиято основа бе модел, голям около 30 сантиметра, на прочутата 'Желязна девица от Нюрнберг`. Истинската Желязна девица бе средновековен инструмент за измъчване, нещо като варел във формата на жена, покрит отвътре с шипове. Предницата на жената бе съставена от две врати на панти. Слагали вътре престъпника и бавно затваряли вратата. Имало два специални шипа, където били очите му. На дъното имало улей за изтичане на кръвта.

Така е то.

Уиъри бе разправял на Били Пилгрим за Желязната девица, за улея на дъното <210> и за какво служи. Той му беше разправял за куршумите дум-дум. Беше му казал, че баща му имал пистолет дерингер, който можел да се носи в джоба на жилетката, а пък правел такава дупка в човека, че 'прилеп може да прелети през нея, без да допре някъде с крилата си.`

Веднъж Уиъри с презрение каза на Били, че се хваща на бас, че той не знае какво е 'канавка за кръв`. Били каза наслука, че това е улеят на дъното на Желязната девица, но сбърка. Били узна, че 'канавка за кръв` се нарича плиткият улей отстрани на острието на сабя или щик. Уиъри разправи на Били за някои хитри начини за измъчване, за които бе чел, които бе виждал по филмите или, за които бе чувал по радиото, и за други хитри начини за измъчване, които сам бе измислил. Едно от откритията му бе да продупчи някому тъпанчето на ухото със зъболекарска бормашина. Той попита Били кой, според него, е най-лошият начин на екзекуция. Били си нямаше представа. Оказа се, че правилният отговор е следният: 'Забучваш човека на кол на върха на един мравуняк в пустинята - разбираш ли? - с лице нагоре, слагаш мед по топките и кура му, изрязваш клепачите му, че да се кокори към слънцето, докато умре.`

Така е то.

Сега, след като бяха стреляли по него, Уиъри лежеше в канавката с Били и разузнавачите. Той накара Били да разгледа отблизо войнишкия му нож. Ножът не му бе даден от военните. Беше му го подарил баща му. Острието беше двадесет и пет сантиметра дълго и триъгълно в напречен разрез. Дръжката бе от месинг, с верига от халки, през които Уиъри промуши дебелите си пръсти. Халките не бяха обикновени; те бяха покрити с шипове.

Уиъри погали бузата на Били с шиповете и я бодна със свирепо-нежна сдържаност.

- Ще ти хареса ли да те праснат с това, а? Ааааа? - искаше да знае той.

- Няма да ми хареса - каза Били.

- Знаеш ли защо острието е триъгълно?

- Не.

- Прави рани, които не зарастват.

- А!

- Прави триъгълна дупка в човека. Прободеш някого с обикновен нож и се получава цепка. Нали така? Цепката се затваря от горе до долу. Нали така?

- Така.

- Глупости! Какво ли знаеш ти! Какво по дяволите ви учат в университета?

- Не стоях много дълго там - каза Били и това бе вярно. Той бе учил в колежа само шест месеца и всъщност това не бе истински колеж, а вечерни курсове към илиумското училище по оптометрия.

- Университетско синче - каза язвително Уиъри.

Били повдигна рамене.

- В живота има много повече неща, отколкото в книгите - каза Уиъри. - Сам ще разбереш това.

Били пак не отговори, там, в канавката, тъй като не искаше разговорът да продължи повече, отколкото бе необходимо. Но някак смътно му се искаше да каже, че и той знае нещичко за кървави жестокости. В края на краищата Били бе съзерцавал мъчения и ужасни рани в началото и в края на почти всеки ден от своето детство. На стената на малката му спалня в Илиум висеше много страшно разпятие. Един военен хирург би се възхитил на почти клиническата точност, с която художникът бе предал всички рани на Христа - раната от копието, раните от тръните, дупките от железните шипове. Смъртта на неговия Христос бе ужасна. Неговият Христос бе жалък. Това е то.

Били не беше католик, макар да бе израснал с ужасното разпятие на стената. Баща му не бе религиозен. Майка му заместваше органистите в няколко черкви в града. Тя водеше Били със себе си, когато свиреше, научи го и да свири малко. Казваше, че ще приеме една от християнските вери, щом реши коя от тях е правата.

Но никога не можа да реши. У нея обаче се разви силно желание да притежава разпятие. И тя си купи едно от магазина за подаръци в Санта Фе, когато веднъж, по време на Голямата икономическа криза, малкото семейство предприе пътуване на Запад. Както толкова много американци, и тя се опитваше да си изгради смислен живот от неща, купени в магазините за подаръци. И разпятието се намери на стената в стаята на Били Пилгрим.

Двамата разузнавачи, прегърнали прикладите на пушките си от орехово дърво, прошепнаха, че е време да потеглят отново. Бяха минали десет минути, без някой да дойде да види дали са улучени, та да ги довърши. Явно, който и да бе стрелял, се намираше далеч и бе сам.

И четиримата изпълзяха от канавката, без някой да стреля по тях. Те пропълзяха до една гора като големи, злочести млекопитаещи, каквито си бяха. После се изправиха и закрачиха бързо. Гората бе тъмна и стара. Боровете бяха посадени в редици. Нямаше шубраци. Земята бе покрита с десетсантиметров сняг, по който не личаха никакви следи. Американците нямаха друг избор, освен да оставят следите си по снега толкова ясни, колкото фигурите в книга за бални танци - стъпка, подхлъзване, почивка, стъпка, подхлъзване, почивка.

- Затвори си устата и я дръж затворена - Роланд Уиъри предупреди Били Пилгрим, като тръгваха. Уиъри приличаше на Куку или Пипе, целият опакован за битка. Той бе къс и дебел.

Носеше върху си всички вещи, които му бяха зачислени, и всички подаръци, които бе получавал от дома: каска, подплата за каската, вълнено кепе, шал, ръкавици, памучна фланелка, вълнена фланелка, вълнена риза, пуловер, памучна куртка, шинел, памучни чорапи, вълнени долни гащи, вълнени панталони, памучни чорапи, бойни ботуши, газова маска, манерка, еднодневка, санитарен пакет, войнишки нож, одеяло, платнище, мушама, непроницаема за куршуми библия, брошура, озаглавена 'Знай своя враг`, друга брошура, озаглавена 'Защо се бием`, книжка с германски изрази, написана с английска фонетика, които даваха възможност на Уиъри да задава на германците въпроси от рода на 'Къде е вашата главна квартира?` или 'Колко гаубици имате?` или да им каже: 'Предайте се. Положението ви е безнадеждно` и т.н.

Уиъри имаше и едно пънче от балсово дърво, което да му служи като възглавница в окопите. Той носеше и чантичка с профилактични средства, с два дебели презерватива 'Само за предпазване от болести!`. Имаше свирка, която бе решил да не показва никому, докато не го произведат ефрейтор. Имаше порнографска снимка на жена, която се опитва да се съвокуплява с шотландско пони. На няколко пъти той бе карал Били Пилгрим да се възхищава от тази снимка.

Жената и понито стояха пред кадифени драперии с пискюли по ръбовете. От двете им страни имаше дорийски колони. Пред едната от тях стоеше голяма палма в саксия. Снимката беше копие на първата порнографска фотография в историята. Думата фотография била използвана за първи път през 1839 година и същата година Луи Ж. М. Дагер съобщил на Френската академия, че образ върху посребрена метална плоча, покрита с тънък слой от сребърен йодит, може да бъде проявена в присъствието на живачни пари.

През 1841 година, само две години по-късно, един асистент на Дагер, Андре льо Февър, бил арестуван в парка на Тюйлери за това, че направил опит да продаде на някакъв джентълмен снимката на жената и понито. Уиъри бе купил своята снимка на същото място - в Тюйлери. Льо Февър твърдял, че снимката е произведение на изкуството и че неговото намерение било да съживи гръцката митология. Колоните и палмата в саксията, твърдял той, били доказателство за това.

Когато го попитали кой от митовете има предвид, Льо Февър отвърнал, че съществуват хиляди подобни митове, че жената представлявала смъртно същество, а понито - божество.

Осъдили го на шест месеца затвор. Там той умрял от пневмония.

Така е то.

Били и разузнавачите бяха мършави, Роланд Уиъри имаше много мазнина за топене. Той бе като бумтяща пещ под всичките си слоеве от вълна, каишки и брезенти. Беше толкова енергичен, че непрекъснато се движеше напред-назад между Били и разузнавачите с тъпанарски съобщения, които никой не бе изпращал и никой не искаше да получи. Тъй като бе толкова по-активен от останалите, той започна да си въобразява, че е техен водач.

Беше така увит и му бе така топло, че всъщност не изпитваше никакво чувство за опасност. Погледът му върху външния свят бе ограничен в рамките на това, което можеше да види през тесния процеп между ръба на каската и края на шала, скриващ бебешкото му лице от върха на носа надолу. На Уиъри му бе така уютно там вътре, че можеше да си представя, че се намира в безопасност у дома си, оцелял от войната, и разправя на родителите си и на сестра си истинската история на войната - докато истинската история на войната все още продължаваше. Версията на Уиъри за истинската история на войната бе както следва:

При едно страхотно германско нападение Уиъри и другарите му от противотанковото оръдие се биха здравата, докато всички бяха избити, с изключение на Уиъри.

Така е то.

После Уиъри се свърза с двама разузнавачи, те веднага станаха близки приятели и решиха с оръжие да си пробият път до своите линии. Щяха да се движат бързо. Да се предават - дума да не става! Всички си стискаха ръцете. Нарекоха се 'тримата мускетари`.

Но после това проклето университетско хлапе, което е толкова каба, че не е трябвало да го взимат в армията, попита дали може да върви с тях. Та той нямаше нито пушка, нито нож. Нямаше нито каска, нито кепе. Не можеше дори да ходи, както трябва - клатеше се, куцук-куцук, куцук-куцук, като подлудяваше всички и издаваше тяхното местонахождение. Беше жалък. Тримата мускетари бутаха, носеха и влачеха университетското хлапе през цялото време, чак докато стигнаха до своите позиции, според историята на Уиъри. Те спасиха проклетата му кожа.

В действителност Уиъри се върна назад да разбере какво е станало с Били. Той каза на разузнавачите да чакат, докато намери университетското копеле. Мина под един нисък клон. Клонът удари върха на каската му и тя издрънча. Уиъри не чу това. Някъде лаеше голямо куче. Уиъри не чу и това. Един офицер поздравяваше тримата мускетари и казваше, че ще ги представи за бронзови звезди.

- Какво друго мога да направя за вас, момчета? - питаше офицерът.

- Бихме желали да останем заедно до края на войната, сър - каза един от разузнавачите. - Има ли начин да се уреди тримата мускетари никога вече да не се разделят?

Били Пилгрим бе спрял в гората. Той се бе облегнал до едно дърво със затворени очи. Главата му бе килната назад, а ноздрите му бяха разширени. Приличаше на поет в Партенона. В този момент Били за първи път се откачи от времето. Вниманието му се залюля бавно по цялата дъга на живота му, мина през неговата смърт, която представляваше виолетова светлина. Там нямаше никой друг, нямаше нищо. Само виолетовата светлина - и глухо бучене.

А после Били се прехвърли отново в живота, върна се далеч назад, чак до времето, преди да се роди, което представляваше червена светлина и клокочещ шум. После отново се прехвърли в живота и спря. Беше малко момче, което се къпеше под душа заедно с косматия си баща в плавалнята на Младежкото християнско дружество в Илиум. Усещаше миризмата на хлор от плувния басейн в съседното помещение и чуваше тропането на трамплина.

Малкият Били бе ужасен, защото баща му бе казал, че ще го научи да плува по метода 'или се научаваш, или потъваш`. Баща му щеше да го хвърли в дълбокия край на басейна и Били, ще не ще, трябваше да плува.

Това приличаше на екзекуция. Били се вцепени, когато баща му го носеше от отделението с душовете до басейна. Очите му бяха затворени. Когато ги отвори, намираше се на дъното на басейна, а наоколо се разнасяше красива музика. Били загуби съзнание, но музиката продължаваше. Той смътно разбра, че някой го спасява. Били бе против това.

Оттук той пропътува във времето до 1965 година. Бе четиридесет и една годишен и отиваше на посещение при болната си майка в Пайн Нол, дом за старци, където я бе настанил един месец преди това. Майка му беше хванала пневмония и не се надяваха да оживее. Тя обаче оживя и живя още дълги години.

Гласът <210> се бе съвсем изгубил и за да я чува, Били трябваше да допре ухо до нейните пергаментови устни. Тя явно имаше да му каже нещо много важно.

- Как...? - започна тя и спря. Беше много уморена. Надяваше се, че няма да е необходимо да каже останалата част от изречението, че Били ще го довърши вместо нея.

Но Били нямаше никаква представа какво иска да каже майка му.

- Какво как, мамо? - подкани я той.

Тя едва преглътна и пророни няколко сълзи. После засъбира сили от цялото си порутено тяло, дори от върха на пръстите си, и накрая успя да събере достатъчно, за да прошепне цялото изречение:

- Как остарях толкова много?

Майката на Били изгуби съзнание и една хубавичка сестра го изведе от стаята. Когато той излезе в коридора, край него прекарваха на количка трупа на старец, покрит с чаршаф. На младини старецът бе прочут маратонец.

Така е то.

Между другото, това стана, преди Били да си строши главата в самолетната катастрофа - преди да започне да говори за летящи чинии и за пътешествие във времето.

Били седна в една чакалня. Тогава той още не беше вдовец. Почувства нещо твърдо под възглавницата на неудобния стол. Измъкна го и се оказа, че е книга - Екзекуцията на редника Словик от Уйлям Бранфорд Хюй. Това бе истинската история за разстрела на редника Еди Д. Словик, 36896415, единственият американски войник, разстрелян като страхливец след гражданската война.

Така е то.

Били прочете мнението на един от военните обвинители по делото Словик, което завършваше така: Той пряко се е противопоставял на властта на правителството и дисциплината в бъдеще ще зависи от решителната реакция срещу неговото предизвикателство. Ако за дезертьорство се налага смъртно наказание, то в този случай трябва да се наложи не като наказателна мярка, а за да утвърди единствената дисциплина, при която една армия може да успее срещу врага. Не бе пледирано за милост и аз не предлагам милост. Това е то.

Били премигна в 1965 година и пропътува във времето до 1958. Беше на банкет в чест на тима на младежкото дружество, в който играеше и неговият син Роберт. Треньорът, който никога не бе се женил, говореше, задавян от вълнение:

- Честна дума - казваше той, - за мене е чест да слугувам на тези деца.

Били премигна в 1958 година и пропътува във времето до 1961. Празнуваха Нова година и Били бе безобразно пиян в компанията на хора, които или бяха оптометристи, или бяха женени за оптометристи.

Обикновено Били не пиеше много, защото войната бе разрушила стомаха му, но сега той наистина се бе натряскал и за пръв и единствен път изневери на жена си Валенция. Успял бе някак да придума една жена да отиде с него в пералнята на къщата и после да седне на газовата сушилня, която работеше. Самата жена бе много пияна. Тя помогна на Били да <210> свали корсета.

- За какво искате да говорим? - попита тя.

- Всичко е наред - отвърна Били.

Той често смяташе, че всичко е наред. Не можеше да си спомни името на жената.

- Защо ти викат Били вместо Уйлям?

- По търговски съображения - каза Били.

Това бе вярно. Тъст му, на когото принадлежеше Илиумското училище по оптометрия, и който бе помогнал на Били да започне търговията си, бе гений в своята област. Той именно му даде съвет да насърчава хората да го наричат Били, защото лесно се помнело. Щяло също да изглежда необикновено, защото никой възрастен не се нарича Били. Освен това щяло да кара хората да го смятат за свой приятел от самото начало.

Там някъде се разигра ужасна сцена, в която хората се възмущаваха от Били и от жената. После Били се намери в автомобила си, където се мъчеше да открие кормилото. Отначало Били размахваше ръце, надявайки се, че ще има късмет да попадне на него. Като не успя, стана методичен и започна да действа по такъв начин, че кормилото да не може да му избяга. Облегна се здраво на лявата врата и започна да претърсва всеки сантиметър от пространството пред себе си. Като не намери кормилото, той се премести десетина-петнайсет сантиметра и започна отново да търси. С голяма изненада установи, че вече се е облегнал здравата на дясната врата, а кормилото все го няма. Реши, че някой го е откраднал.

Това го ядоса и той заспа.

А не можа да намери кормилото, защото седеше на задната седалка на колата си.

Някой разтърсваше Били, за да го събуди. Били все още се чувстваше пиян и все още се ядосваше за откраднатото кормило. Бе се върнал отново във Втората световна война зад немските линии. Човекът, който го разтърсваше, бе Роланд Уиъри. Уиъри бе сграбчил реверите на куртката му. Той блъсна Били в едно дърво, после го дръпна и го бутна в посоката, по която трябваше да върви.

Били спря, поклати глава и каза:

- Вие продължавайте.

- Какво?

- Вървете без мене. Оставете ме на мира.

- Какво?

- Оставете ме на мира.

- Божичко, не мога да понасям болни - каза Уиъри през петте ката влажен домашен плат. Били никога не бе виждал лицето му. Опита се веднъж да си го представи и си го представи като жаба в аквариум.

Уиъри рита и блъска Били в продължение на четвърт миля. Бяха чули кучето. Бяха чули също хора да подвикват оттук-оттам като ловци, които много добре знаят къде се намира жертвата им.

Бреговете на потока бяха достатъчно високи и разузнавачите можеха да стоят прави, без да ги видят. Били несръчно се смъкваше надолу. След него дойде Уиъри, дрънкащ, тракащ, звънтящ, разгорещен.

- Ето го, момчета - каза Уиъри. - Не иска да живее, ама ще живее. Когато се измъкне оттук, ще дължи живота си на тримата мускетари.

Едва сега разузнавачите узнаха, че Уиъри смята себе си и тях за тримата мускетари.

Там долу, в коритото на потока, Били Пилгрим си мислеше, че той, Били Пилгрим, се превръща безболезнено в пара. Мислеше си, че ако го оставят на мира поне за миг, той няма вече никому да причинява неприятности. Ще се превърне в пара и ще се понесе над дърветата.

Голямото куче отново излая някъде. От страха, ехото и зимната тишина гласът на кучето проехтя като голям бронзов гонг.

Осемнадесетгодишният Роланд Уиъри се промъкна между двамата разузнавачи, уви тежките си ръце около раменете им и каза:

- А какво ще правят сега тримата мускетари?

Били Пилгрим имаше приятна халюцинация. Обут със сухи, топли бели вълнени чорапи, той се пързаляше на кънки по пода на една бална зала. Хиляди хора му ръкопляскаха. Това не бе пътешествие във времето. Никога не бе се случило и никога нямаше да се случи. Това бе делириумът на един умиращ млад човек, чиито обувки бяха пълни със сняг.

Един от разузнавачите провеси глава и от устните му потече слюнка. И вторият направи същото. Те внимателно проучиха незначителния ефект на слюнката върху снега и върху историята на човечеството. Бяха дребни, грациозни люде. Много пъти бяха попадали зад германските линии, живееха там като горски същества, от една минута до следващата, в полезен ужас и мислеха безмозъчно, с гръбнаците си. Сега те се измъкнаха изпод любящите ръце на Уиъри. Казаха му, че е по-добре той и Били да намерят на кого да се предадат. Разузнавачите повече нямаше да ги чакат.

И те изоставиха Уиъри и Били в коритото на дълбокия поток.

Били Пилгрим продължи да се пързаля, обут във вълнените си чорапи, и правеше фигури, които повечето хора биха сметнали за страшно трудни - завъртания, спирания и т.н. Ръкоплясканията продължаваха, но техният тон се промени, когато халюцинацията отстъпи пред пътешествие във времето.

Били спря да се пързаля и се озова на подиума в един китайски ресторант в Илиум, Ню Йорк, рано един следобед през есента на 1957 година. Бурно го аплодираха членовете на клуба Лайъз. Току-що бяха го избрали за председател и той трябваше да произнесе реч. Беше страшно уплашен и смяташе, че са направили ужасна грешка. Всички тези заможни, солидни хора щяха сега да открият, че са избрали едно смешно нищожество. Те щяха да чуят пискливия му глас, същият, какъвто беше и през войната. Той преглътна. Знаеше, че гласните му струни бяха като малка свирка от върбова пръчка. Нещо по-лошо - нямаше какво да каже. Тълпата стихна. Всички изглеждаха розови и сияещи.

Били отвори уста и от нея излезе дълбок, звучен тон. Гласът му бе разкошен. Той разказваше вицове, които караха публиката да се залива от смях. После изведнъж стана сериозен, отново пусна шеги и завърши с тон на смирение.

Обяснението на чудото се състоеше в следното: Били беше вземал уроци по ораторско изкуство.

А после отново се намери в коритото на замръзналия поток. Роланд Уиъри се канеше да го бие до посиняване.

Уиъри бе изпълнен с трагически гняв. Пак го бяха зарязали. Той набута пистолета си в кобура. Пъхна ножа си в ножницата. С триъгълното му острие и улеите за кръв по трите му плоскости. А после разтърси здравата Били, раздрънка скелета му и го блъсна в брега на реката.

Уиъри подлайваше и скимтеше през пластовете на домашния си шал. Той говореше неясно за жертвите, направени от него заради Били. В подробности говореше за благочестието и героизма на 'тримата мускетари` и рисуваше в ярки краски и с въодушевление техните добродетели и великодушие, неумиращата чест, която бяха придобили, и големите заслуги, които имаха към християнството.

Според Уиъри, единствено Били бе виновен, че тази бойна организация вече не съществува и Били щеше да плати за това. Уиъри удари Били с юмрук в челюстите и го запрати върху покрития със сняг заледен поток. Били се намери по ръце и крака върху леда. Уиъри го ритна в ребрата и го събори. Били се опита да се свие на кълбо.

- Не е трябвало въобще да те взимат в армията - каза Уиъри.

Били неволно издаваше конвулсивни звуци, които много приличаха на смях.

- Смешно ти е, а! - запита Уиъри и мина зад Били. Куртката на Били, ризата и фланелката му се бяха вдигнали до раменете от блъскането и гърбът му бе гол. Само на няколко сантиметра от тежките обувки на Уиъри се виждаха жалките прешлени на Биливия гръбнак.

Уиъри дръпна дясната си обувка назад и прицели ритника си към мястото в гръбнака на Били, където се намираха всички важни нерви. Уиъри щеше да счупи този гръбнак.

Но в този миг той забеляза, че има публика. Петима немски войници, с полицейско куче на каишка, гледаха към коритото на потока. Сините очи на войниците бяха изпълнени с неясното любопитство на цивилни хора. Защо ли един американец се опитва да убие друг американец, толкова далеч от родината им, и защо жертвата се смее.

ТРИ

Германците и кучето провеждаха военна операция, чието название е забавно и ясно от само себе си - човешко занимание, което рядко се описва в подробности - създава на много почитатели на войната задоволство, подобно на задоволството след оргазъм, когато четат за него в някоя дописка или история. Във въображението на военните запалянковци това бе божествено равнодушната любовна история, която следва оргазма на победата. Операцията се нарича 'прочистване`.

Кучето, чийто глас бе прозвучал така свирепо в зимната далечина, бе женска немска овчарка. Тя трепереше. Опашката <210> бе свита между краката. Бяха я взели тази сутрин назаем от един селянин. Никога не беше ходила на война. Нямаше представа каква игра се играе. Името <210> бе Принцеса.

Двама от немците бяха момчета в ранен пубертет. Другите двама бяха разнебитени старци, беззъби и лигави като шарани. Те бяха нередовни войници, въоръжени и облечени само частично с униформи, взети от пресни мъртъвци.

Така е то.

Те бяха селяни, които живееха недалеч, непосредствено оттатък немската граница.

Командирът им бе ефрейтор на средна възраст, със зачервени очи, мършав, жилав като сухо говежда месо, отвратен от войната. Беше раняван четири пъти, закърпван и отново изпращан на фронта. Той бе много добър войник - сега възнамеряваше да сложи край, като намери някого, на когото да се предаде. Кривите му крака бяха наврени в златисти кавалерийски ботуши, взети от някакъв убит унгарски полковник на руския фронт.

Така е то.

Тези ботуши бяха почти единственото, което притежаваше на този свят. Те бяха неговият дом. Един анекдот: веднъж някакъв новобранец го наблюдаваше как маже и лъска златистите ботуши. Той повдигна единия ботуш към очите на новобранеца и каза: 'Ако погледнеш достатъчно дълбоко в тях, ще видиш вътре Адам и Ева.`

Били Пилгрим не беше чувал този анекдот. Но като лежеше там на черния лед, той вторачи очи в патината на ботушите и видя Адам и Ева в златистата дълбочина. Бяха голи. Бяха толкова невинни, толкова уязвими, толкова много желаеха да се държат човешки. Те много се харесаха на Били Пилгрим.

До златистите ботуши имаше крака, увити в парцали, завързани с изрезки от платнище и обути в дървени налъми. Били погледна лицето на съществото в налъмите. Това бе лице на рус ангел, на петнадесетгодишно момче.

Момчето бе красиво като Ева.

Красивото момче, небесният хермафродит помогна на Били да се изправи на крака. Останалите се приближиха, за да изтупат снега от Били, а после го претърсиха за оръжие. Той нямаше оръжие. Най-опасното нещо, което намериха у него, бе остатък от молив, дълъг пет сантиметра.

Три безобидни изстрела се чуха отдалеч. Бяха от немски пушки. Двамата разузнавачи, които изоставиха Били и Уиъри, току-що бяха застреляни. Откриха ги и ги застреляха откъм гърба. Сега умираха в снега - безчувствени - и боядисваха снега с цвета на малинов шербет.

Така е то.

Така че Роланд Уиъри остана единствения от тримата мускетари.

А сега разоръжаваха опуления от ужас Уиъри. Ефрейторът даде неговия пистолет на красивото момче. Той с почуда разгледа жестокия войнишки нож на Уиъри и каза на немски, че без съмнение Уиъри би желал да го използва върху момчето, да раздере лицето му с шиповете на дръжката и да забие острието в корема или гърлото му. Той не говореше английски, а Били и Уиъри не разбираха немски.

- Хубави играчки си имаш - каза ефрейторът на Уиъри и подаде ножа му на един от старците. - Хубаво нещо, а?

Той разкъса куртката и ризата на Уиъри. Метални копчета се разхвърчаха като пуканки. Ефрейторът бръкна в зеещата пазва на Уиъри, сякаш искаше да изтръгне разтупканото му сърце, но вместо това извади непроницаемата за куршуми библия на Уиъри.

Една непроницаема за куршуми библия е достатъчно малка, за да се мушне в горния джоб на войнишката куртка над сърцето. Така то е защитено със стомана.

Ефрейторът намери в джоба на Уиъри порнографската снимка на жената с понито.

- Късметлия пони, а? Нали? - каза той. - Хм, не ти ли се ще да си понито? - Той подаде снимката на другия старец. - Военна плячка. Твоя е завинаги. Късметлия момче си ти.

После накара Уиъри да седне в снега и да събуе тежките си обувки, които даде на красивото момче. А на Уиъри даде налъмите на момчето. Така че Уиъри, и Били сега нямаха прилични войнишки обувки и трябваше да вървят с километри, като налъмите на Уиъри тракаха, а Били се клатеше, куцук-куцук, куцук-куцук, и от време на време се блъскаше в Уиъри.

Всеки път Били казваше 'извинете` или 'прощавайте`.

Най-накрая ги заведоха в една каменна къщичка на мястото, където пътят се разделяше. Тук събираха военнопленници. Въведоха Били и Уиъри. Вътре бе топло и запушено. В огнището съскаше и пукаше огън. Горяха мебели. Имаше около двайсетина американци, насядали по пода и опрели гръб в стената, вперили поглед в пламъците. Главите им бяха празни.

Никой не говореше. Никой не знаеше интересни истории за войната.

Били и Уиъри си намериха места и Били заспа с глава на рамото на един капитан, който не се дръпна. Капитанът беше армейски духовник. Равин. Беше прострелян в ръката.

Били започна да пътува във времето, отвори очи и се намери вторачен в стъклените очи на нефритенозелен механичен бухал. Бухалът висеше надолу с главата на пръчка неръждаема стомана. Бухалът беше оптометърът на Били в кабинета му в Илиум. Оптометърът е инструмент за измерване на дефектите при пречупването на светлинните лъчи в очите на хората, така че да могат да им се предпишат подходящи очила.

Били бе заспал, докато преглеждаше една пациентка, която седеше на стола от другата страна на бухала. И по-рано бе заспивал по време на работа. Отначало му беше смешно, но сега започна да се тревожи за умственото си състояние въобще. Помъчи се да си спомни на колко години е и не можа. Помъчи се да си спомни коя година е. Но и това не можа.

- Господин докторе... - каза нерешително пациентката.

- А? - каза той.

- Така се омълчахте.

- Извинете.

- Говорехте и изведнъж се омълчахте.

- А?

- Нещо страшно ли виждате?

- Страшно ли?

- Някаква болест в очите ми?

- Не, не - каза Били, който искаше да задреме отново. - Очите ви са добре. Имате нужда само от очила за четене. - Той <210> каза да отиде в стаята отсреща, да разгледа големия избор от рамки за очила.

Когато жената си отиде, Били дръпна завесите, но не видя нищо навън. Изгледът бе закрит от венециански щори, които той вдигна така, че се разтракаха. Нахлу ярка слънчева светлина. Долу бяха паркирани хиляди коли, които блестяха на фона на огромно езеро от асфалт. Кабинетът на Били се намираше в търговския център извън града.

Навън, точно до прозореца, беше Биливият кадилак 'Ел Дорадо Купе де Вил`. Той прочете лепенките по бронята на колата. 'Посетете пропастта Осабъл` - пишеше на една от тях. 'Подкрепете местната полиция.` Имаше и трета лепенка. 'Подведете под отговорност Ърл Уорън` - гласеше тя. Лепенките за полицията и Ърл Уорън бяха подарък от тъста на Били, член на обществото на Джон Бърч. Върху номера на колата се четеше 1967 година, което показваше, че Били Пилгрим е четиридесет и четири годишен. Той се запита: 'Къде отидоха всичките тези години?`

Били насочи вниманието си към работната си маса. На нея имаше отворен брой на списание 'Оптометричен преглед`. То бе отворено на една от уводните статии, която сега Били четеше. Устните му помръдваха леко. Онова, което стана през 1968 година ще определи съдбата на европейските оптометристи поне за петдесет години - четеше Били. - С това предупреждение Жан Тириар, секретар на Националния съюз на белгийските оптици, настояваше да се създаде Съюз на европейската оптометрия. Алтернативите са - казва той, - или да се осигури професионален статут, или към 1971 година да бъдем сведени до ролята на продавачи на очила.

Били направи голямо усилие да прояви интерес.

Изпищя сирена и му изкара акъла. Очакваше всеки момент Третата световна война. Сирената просто съобщаваше, че часът е дванадесет. Беше поставена в купола над една пожарна на отсрещната страна на улицата.

Били затвори очи. Когато ги отвори, беше се върнал отново във Втората световна война. Главата му бе на рамото на ранения равин. Един германец го риташе по краката и му казваше да се събуди, защото е време да вървят.

Американците, между които бе и Били, се строиха вън на пътя.

Присъстваше един фотограф, немски военен кореспондент с Лайка. Той засне краката на Били и на Роланд Уиъри. Два дни по-късно на снимката бе дадена широка гласност, като обнадеждаващо доказателство за това, колко често американската армия е мизерно екипирана, въпреки славата <210>, че е богата.

Фотографът искаше нещо по-живо, например снимка на това, как се хващат пленници. И охраната му инсценира такова хващане. Хвърлиха Били в едни храсти. Когато Били излезе от храстите с лице, излъчващо тъпо добродушие, те го заплашиха с автоматичните си пистолети, като че ли го пленяваха в момента.

Усмивката на Били, когато излизаше от храстите, бе не по-малко загадъчна от усмивката на Мона Лиза, защото той едновременно се намираше в Германия през 1944, и караше кадилака си през 1967 година. Германия изчезна и 1967 година стана светла и ясна, несмущавана от каквото и да е друго време. Били бе на път за клуба Лайънз, където щеше да има среща-обяд. Бе горещ августовски ден, но колата на Били имаше климатична инсталация. Червен светофар го спря по средата на черното гето на Илиум. Хората, които живееха тук, мразеха гетото толкова много, че преди един месец го бяха изгорили до основи. Това бе единственото, което имаха, а го бяха разрушили. Кварталът напомняше на Били за някои от градовете, които бе видял през войната. Бордюрът и тротоарите бяха потрошени на много места, там, където са били танковете и полугъсеничните камиони на Националната гвардия.

'Кръвни братя` - гласеше обръщението, написано с розова боя на стената на разбит колониален магазин.

Някой почука по стъклото на колата. Отвън стоеше един негър. Искаше да каже нещо. Светлините на светофара се смениха и Били направи най-естественото нещо. Той подкара колата.

Били премина през места, където беше още по-голяма пустош. Приличаше на Дрезден след бомбардировката - на повърхността на Луната. Мястото, където се намираше къщата, в която Били бе израснал, сега бе празно. Градът се преустройваше. Скоро тук щяха да издигнат нов щатски център на Илиум, павилион на изкуствата, щяха да построят Езеро на мира и високоетажни жилищни сгради.

Били Пилгрим нямаше нищо против.

Ораторът на събранието в клуба Лайънз бе майор от морската пехота. Той каза, че американците нямат друг избор, освен да продължат да се бият във Виетнам, докато постигнат победа или докато комунистите разберат, че не могат със сила да налагат своя начин на живот на по-слабите страни. Майорът беше ходил там два пъти по служба. Той разказа за много ужасни и за много чудесни неща, които бе видял. Той подкрепяше идеята за засилване на бомбардировките, за бомбардиране на Северен Виетнам до връщането му в каменната ера, ако Северен Виетнам откаже да се вразуми.

Били не се развълнува достатъчно, за да протестира срещу бомбардировките над Северен Виетнам, нито потръпна при спомена за ужасните неща, които сам бе видял, причинени от бомбардировки. Той просто обядваше с членовете на клуба Лайънз, чийто бивш председател беше.

На стената в кабинета на Били висеше молитва в рамка. Тя бе израз на принципа, който му помагаше да живее, макар че той не бе особено ентусиазиран по отношение на живота. Много от пациентите, виждайки молитвата на стената на Били, му казваха, че тя и на тях помага да живеят. Молитвата гласеше:

Господи, дари ме

със спокойствието да приема

нещата, които не мога да променя,

със смелостта

да променя нещата, които мога,

и с мъдростта винаги

да мога да разбера

разликата между двете.

Между нещата, които Били Пилгрим не можеше да промени бяха миналото, настоящето и бъдещето.

Сега го представяха на майора от морската пехота. Човекът, който го представяше, разказваше на майора, че Били е ветеран и че синът на Били е сержант от Зелените барети във Виетнам.

Майорът каза на Били, че Зелените барети вършат чудесна работа и че той трябва да се гордее със своя син.

- Разбира се, че се гордея, разбира се - отвърна Били Пилгрим.

Той се прибра у дома си, за да дремне след обяда. Лекарят му бе наредил да спи всеки следобед. Лекарят се надяваше, че това ще облекчи страданието, от което Били се оплакваше: често Били установяваше, че плаче без каквато и да е причина. Никой не беше го виждал да плаче. Само лекарят знаеше. Плачът му бе тих, без много сълзи.

Били притежаваше в Илиум красив дом в стила на плантаторския юг. Той бе богат като Крез - нещо, което никога не бе очаквал да му се случи. Петима други оптометристи работеха за него в търговския център и му докарваха над шестдесет хиляди долара годишно. Освен това той притежаваше една пета от новия Холидей Ин на шосе № 54 и половината от три магазина за Тейси фрийз. Тейси фрийз беше нещо като замразен ванилов крем. Имаше вкус на сладолед, без да има твърдостта и острата студенина на сладоледа.

В дома на Били нямаше никой. Дъщеря му Барбара се готвеше за сватба. Тя и съпругата му бяха отишли в града, за да изберат кристални сервизи и сребърни прибори. На масата в кухнята бе оставена бележка, която съобщаваше за това. Нямаха прислуга. Хората вече не се интересуваха от кариерата на домашни прислужници. И куче нямаха.

Имаха едно куче на име Спот, но то умря.

Така е то.

Били много обичаше Спот и Спот го обичаше.

Били се качи в спалнята по покритите с килим стълби. В стаята имаше тапети на цветя, двойно легло и радио-часовник на масичката до него. На масичката имаше също контролни уредби за електрически одеяла и копче за включване на лек вибратор, прикачен за пружините на матрака. Търговското име на вибратора беше 'Магически пръсти`. Той също бе една от идеите на лекаря.

Били свали трифокалните си очила, сакото, връзката и обувките си, затвори венецианските щори, дръпна завесите и легна върху покривката на леглото. Но сънят не идваше. Вместо него дойдоха сълзите. Те закапаха. Били включи Магическите пръсти и те го друсаха, а той плачеше.

Прозвуча звънецът на пътната врата. Били стана от леглото и погледна през прозореца, за да види дали не е нещо важно. Пред пътната врата стоеше сакат човек, болен от церебрален паралич в пространството така, както Били - във времето. Конвулсиите караха човека да танцува, клатушкайки се през цялото време, и променяха израза на лицето му, сякаш той се мъчеше да имитира разни прочути филмови звезди.

Друг сакат звънеше на пътната врата в къщата отсреща. Той беше с патерици. Имаше само един крак. Патериците така го притискаха, че раменете скриваха ушите му.

Били знаеше какво искат сакатите: те предлагаха абонамент за списания, които никога нямаше да се получат. Хората се абонираха, защото продавачите бяха толкова жалки. Преди две години Били бе чул за това мошеничество от един от ораторите в клуба Лайънз - човек от Бюрото за развитие на търговията. Човекът каза, че всеки, който види в своя квартал сакати да предлагат абонаменти за списания, трябва веднага да съобщи на полицията.

Били огледа улицата и видя нов буик-ривиера, паркиран по настрана. В него седеше един мъж и Били заключи - с право - че това е човекът, който е наел сакатите да вършат тази работа. Били продължи да плаче, гледайки сакатите и техния шеф. Звънецът на пътната врата бясно дрънчеше.

Били затвори очи и отново ги отвори. Все още плачеше, но се бе върнал пак в Люксембург. Маршируваше заедно с много други пленници. Очите му бяха насълзени от зимния вятър.

Откакто го хвърлиха в храстите, за да го снимат, Били непрекъснато виждаше огъня на свети Елмо - нещо като електронно сияние над главите на неговите другари и на хората, които го бяха пленили. Виждаше го също над дърветата и над покривите в Люксембург. Беше толкова красиво.

Били, както и всички други американци, маршируваше с ръце над главата си. Клатеше се, куцук-куцук, куцук-куцук. Случайно се блъсна в Роланд Уиъри. 'Много се извинявам` - каза той.

Очите на Уиъри също бяха насълзени. Уиъри плачеше, защото ужасно го боляха краката. Налъмите бяха превърнали стъпалата му в кървавици.

На всеки кръстопът към групата на Били се присъединяваха още американци с ръце над сияещите им глави. Били се усмихваше на всеки от тях. През цялото време те се движеха като вода надолу по склона и накрая се вляха в главния път в дъното на една долина. По долината течеше Мисисипи от унизени американци. Десетки хиляди американци се тътреха на изток с ръце, сключени над главите. Те въздишаха и стенеха.

Били и групата му се вляха в реката на унижението и късното следобедно слънце се показа над облаците. Пътят не беше само за тях. Западната му половина бълбукаше и бучеше от превозни средства, които бързаха да прекарат германски резерви за фронта. Немските войници бяха яростни, загорели от вятъра, настръхнали. Зъбите им бяха като клавиши на пиано.

Те бяха окичени с патрондажни ленти за автомати, пушеха пури и поркаха пиячка. Отхапваха вълчи хапки салам и потупваха с ръчни гранати мазолестите си ръце.

Един от войниците, облечен в черно, се угощаваше като пиян герой върху един танк. Той се изплю върху американците. Плюнката улучи рамото на Роланд Уиъри и Уиъри усети уханието на сополи, вурст, тютюн и шнапс.

За Били следобедът бе парливо вълнуващ. Толкова неща можеха да се видят - драконови зъби, машини за убиване, трупове с боси крака: сини и с цвят на слонова кост.

Така е то.

Клатейки се, куцук-куцук, куцук-куцук, Били погледна със сияеща любов една светлолилава селска къща, надупчена с куршуми от автомат. Пред изкривената <210> врата стоеше немски полковник със своята негримирана курва.

Били се блъсна в рамото на Уиъри и Уиъри изхлипа: 'Що не гледаш къде ходиш?`

Сега се изкачваха по полегат склон. Когато стигнаха до върха, те вече не бяха в Люксембург. Бяха в Германия.

На границата беше поставена кинокамера, за да запечата блестящата победа. Двама цивилни с шуби от меча кожа се бяха облегнали на кинокамерата, когато Били и Уиъри минаха край нея. Часове бяха минали, откакто последната им филмова лента се бе свършила. Единият от тях хвана на фокус лицето на Били за момент, после отново постави фокуса на безкрайност. В безкрайността се виждаше перце от пушек. Там се водеше битка. Там умираха хора.

Така е то.

И слънцето залезе. Сега Били накуцваше в района на една гара. Там чакаха безкрайни редици от конски вагони. Бяха докарали резерви за фронта. Сега щяха да закарат пленници във вътрешността на Германия.

Светлините на джобни фенерчета танцуваха налудничаво.

Германците разпределиха пленниците според чина им. Поставяха сержантите със сержанти, майорите с майори и т.н. Взвод от полковници спря близо до Били. Един от полковниците имаше двойна пневмония. Тресеше го и му се виеше свят. Докато гарата се накланяше и въртеше около полковника, той се опитваше да се задържи прав, гледайки втренчено в очите на Били. Полковникът дълго кашля, а после каза на Били: 'От моите момчета ли си?` Този човек беше загубил цял полк, около четири хиляди и петстотин души, много от тях бяха всъщност още деца. Били не отговори. Въпросът бе безсмислен.

- От кое поделение си? - попита полковникът и пак се закашля. Всеки път, когато поемаше дъх, дробовете му шумоляха като пергаментова хартия.

Били не можа да си спомни от кое поделение е.

- Да не си от четиристотин петдесет и първи?

- Какъв четиристотин петдесет и първи? - попита Били.

Последва мълчание. Най-после полковникът каза:

- Пехотен полк.

- А - каза Били Пилгрим.

Последва дълго мълчание. Полковникът умираше, умираше и се давеше, както си стоеше. После извика с влажен глас: 'Аз съм, момчета, Дивият Боб!` Той винаги бе карал войниците си да го наричат така - Дивият Боб. Никой от хората, които го чуха, не беше от неговия полк, освен Роланд Уиъри. А Уиъри не слушаше. Единственото нещо, за което Уиъри можеше да мисли, бе агонията на собствените му крака.

Но полковникът си въобрази, че говори на своите любими войници за последен път, и им каза, че няма от какво да се срамуват, защото цялото бойно поле е осеяно с убити немци, които биха предпочели да не са чували никога за четиристотин петдесет и първи полк. Той каза, че след войната ще събере всички от полка в родния си град Коди, щата Уайоминг. И ще пекат цели елени на шиш.

Каза всичко това, вторачил се в очите на Били. Той накара бедния череп на Били да ехти от глупости.

- Бог да е с вас, момчета! - каза той и думите екнаха в главата на Били.

А после каза:

- Ако някой от вас дойде в Коди, Уайоминг, потърсете Дивия Боб.

Аз ходих там. и моят стар боен другар Бернард В. О.'Хеър също.

Наблъскаха Били с много други редници в един конски вагон. Той и Роланд Уиъри бяха разделени. Уиъри бе наблъскан в друг вагон на същия влак.

В ъглите на вагона под стрехите имаше тесни вентилатори. Били стоеше до един от тях. Тъй като тълпата го блъскаше, той се изкачи на някакъв диагонална скоба, за да направи място за другите. По такъв начин очите му стигнаха до вентилатора и той можа да види един друг влак на десетина метра.

Немци пишеха със син тебешир по вагоните броя на хората във всеки вагон, техния чин, националността им, датата, на която са били натоварени. Други немци затваряха скобите на вратите с тел, парчета желязо и други подръчни материали. Били чу някой да пише и по неговия вагон, но не можеше да види човека.

Повечето от редниците във вагона на Били бяха млади хора - в края на своето детство. Но в ъгъла, заедно с Били, бе наблъскан бъбрив скитник, който беше четиридесетгодишен.

- Бил съм и по-гладен от сега - каза скитникът на Били. - Бил съм и на по-лоши места от това. Тук не е толкова лошо.

Някакъв човек от влака насреща извика през вентилатора, че един вътре току-що умрял.

Така е то.

Четирима от охраната го чуха. Не се трогнаха от новината.

- Добре, добре - кимна унесено единият от тях, - добре, добре.

Но пазачите не отвориха вагона с мъртвеца. Вместо това те отвориха съседния вагон и Били Пилгрим бе очарован от онова, което видя. Беше като небесен рай. Вътре имаше запалени свещи, легла с натрупани на тях дюшеци и одеяла. Имаше също кюмбе с чайник върху него, от който се носеше ухание на кафе. Имаше маса с бутилка вино, хляб и салам. Имаше четири купички със супа.

На стените висяха снимки на замъци, езера и хубави момичета. Това беше подвижният дом на охраната на влака - хора, чиято работа бе вечно да пазят товари, придвижващи се от едно място на друго. Четиримата влязоха и затвориха вратата.

Малко по-късно те излязоха с пури в уста, като си говореха доволно на мекия по-нисък регистър на немския език. Един от тях видя лицето на Били през отвора на вентилатора. Закани му се с пръст и дружелюбно го предупреди да бъде добро момче.

Американците от отсрещния влак отново казаха на пазачите за мъртвеца в техния вагон. Пазачите изнесоха носилка от уютния си вагон, отвориха вагона на мъртвеца и влязоха вътре. Вагонът на мъртвеца съвсем не беше натъпкан. Вътре имаше само шест живи полковници и един мъртъв.

Германците изнесоха трупа. Трупът бе на Дивия Боб.

Така е то.

През нощта някои от локомотивите започнаха да подсвиркват един на друг, а после да се движат. Локомотивът и последният вагон на всяка композиция бяха белязани със знаме на оранжеви и черни ивици, което показваше, че влакът не е подходящ за въздушно нападение, че превозва военнопленници.

Войната бе към своя край. Локомотивите започнаха да се движат на изток в края на декември. Войната щеше да свърши през май. Навсякъде немските затвори бяха пълни догоре и нямаше вече храна за пленниците, и нямаше гориво, за да ги отопляват. И все пак идваха още пленници.

Влакът на Били Пилгрим, който беше най-дългият от всички, не мръдна цели два дена.

- Не е толкова лошо - каза скитникът на втория ден. - Това нищо не е.

Били погледна през вентилатора. Сега гарата бе пустиня, имаше само един болничен влак, белязан с червени кръстове, на глуха линия, далеч, далеч. Неговият локомотив изсвири. Локомотивът на влака на Били Пилгрим му отвърна. Те си казваха 'здравей`.

Макар че влакът на Били не се движеше, вагоните му бяха здраво затворени. Никой не можеше да слиза, преди да стигнат до своето предназначение. За пазачите, които сновяха отвън, край влака, всеки вагон стана отделен организъм, който ядеше, пиеше, и се изпражняваше през вентилаторите. Понякога той говореше или крещеше през вентилаторите. Вътре влизаха вода, черен хляб, суджуци и сирене, а излизаха лайна, пикоч и думи.

Там вътре човешки същества се изпражняваха в железни каски, които подаваха на хората до вентилаторите, за да ги изхвърлят. Били бе един от тия, които изхвърляха. Човешките същества подаваха също манерки, които пазачите пълнеха с вода. Когато донасяха храна, човешките същества бяха тихи, доверчиви и прекрасни. Те си я поделяха по равно.

Там вътре човешките същества се редуваха да стоят прави и да лежат. Краката на тези, които стояха прави, бяха като диреци, забити в топла, шаваща, пърдяща, въздишаща земя. Странната земя беше мозайка от спящи хора, наредени като лъжици.

Сега влакът започна да пълзи на изток. Там някъде бе Коледа. На Бъдни вечер Били Пилгрим се сгуши като лъжица до скитника и заспа. Той отново пропътува във времето до 1967 година, до нощта, когато бе отвлечен от една летяща чиния от Тралфамадор.

ЧЕТИРИ

Били Пилгрим не можа да спи през нощта след сватбата на дъщеря си. Той бе четиридесет и четири годишен. Сватбата се бе състояла след обяда в шатра на ярки ивици в градината на Били. Ивиците бяха оранжеви и черни.

Били и жена му Валенция се сгушиха като лъжици в голямото си двойно легло. Магическите пръсти ги подрусваха. Валенция нямаше нужда от подрусване, за да заспи. Валенция хъркаше като трион. Бедната жена си нямаше вече ни яйчници, ни матка. Те бяха махнати от един хирург - един от съдружниците на Били в новия Холидей Ин.

Имаше пълнолуние. Били стана от леглото си в лунната светлина. Чувстваше се сияещ, призрачен, чувстваше се така, сякаш бе обвит в студен наелектризиран кожух. Погледна босите си крака. Те бяха сини и с цвета на слонова кост.

Били затътри крака по коридора на горния етаж. Той знаеше, че ще бъде отвлечен от летяща чиния. Коридорът бе като зебра на черти от тъмнина и лунна светлина. Лунната светлина падаше върху коридора през вратите на празните стаи на Биливите две деца, които не бяха вече деца. Те си бяха отишли завинаги. Били бе воден от ужаса и от липсата на ужас. Ужасът му казваше кога да спре. Липсата на ужас - кога да започне отново да се движи. Той спря.

Влезе в стаята на дъщеря си. Всички чекмеджета бяха извадени. Гардеробът бе празен. В средата на стаята бяха натрупани онези вещи, които нямаше да <210> трябват през медения месец. Тя имаше собствен телефон на перваза на прозореца. Неговата малка нощна светлинка се вторачи в Били. В този миг телефонът иззвъня.

Били се обади. На телефона бе някакъв пиян. Били почти усещаше миризмата на дъха му - той вонеше на иперит и рози. Беше сбъркал номера. Били затвори телефона. На перваза имаше бутилка безалкохолно питие. Етикетът <210> се хвалеше, че не съдържа каквото и да е хранително вещество.

Били зашляпа надолу по стълбите със своите синьобелезникави крака. Отиде в кухнята, където лунната светлина привлече вниманието му върху половин бутилка шампанско на кухненската маса - единственото нещо, останало от приема в шатрата. Някой я беше запушил отново. Тя сякаш казваше: 'изпий ме.`

Били отвори бутилката с палец. Тя не гръмна. Шампанското бе изветряло.

Били погледна часовника на газовата печка. Трябваше да убие още един час, преди да дойде чинията. Той отиде във всекидневната, размахвайки бутилката като звънец. Включи телевизора и леко се откачи от времето. Той видя късния филм отзад напред, а после отново отпред назад. Филмът бе за американски бомбардировачи през Втората световна война и за техните славни летци. Видяно отзад напред, съдържанието на филма бе следното:

Американски самолети, целите надупчени и пълни с ранени мъже и трупове, излитаха заднешком от едно летище в Англия. Над Франция няколко германски изтребители се приближаваха заднишком към тях, изсмуквайки куршуми и шрапнели от някои от самолетите и екипажите им. Същото направиха и с няколко разбити американски бомбардировача на земята, които излетяха назад, за да се присъединят към своята ескадрила.

Ескадрилата прелетя отзад напред над обхванати от пламъци германски градове. Бомбардировачите отвориха люковете си, които притежаваха някакъв чудноват механизъм, и огънят се сви, събра се в цилиндрични стоманени контейнери, които се прибраха в търбусите на самолетите. Контейнерите бяха наредени грижливо по поставки. Германците там долу имаха чудновати уреди, прилични на дълги тръби. С тях изсмукваха шрапнели от екипажа и самолетите. Все пак имаше няколко ранени американци и някои от бомбардировачите бяха повредени. Но над Франция германските изтребители се появиха отново, за да оправят нещата, така че всеки човек и всеки самолет отново станаха като нови.

Когато бомбардировачите се върнаха в базата си, железните цилиндри бяха свалени от подставките им и върнати в Съединените щати, където фабриките работеха денем и нощем; демонтираха цилиндрите, отделяха опасното им съдържание и го превръщаха в минерали. Беше трогателно, че тази работа се вършеше главно от жени. После минералите бяха изпращани на специалисти в отдалечени краища на страната. Тяхната задача бе да ги върнат в земята, да ги скрият умело, така че никога вече да не навредят някому.

Американските летци върнаха униформите си и станаха гимназисти. Хитлер сигурно се е превърнал в бебе, предположи Били Пилгрим. Това не бе част от филма. Били фантазираше. Всички се превърнаха в бебета и цялото човечество, без изключение, взе участие в една биологическа конспирация, за да създаде двама идеални люде, наречени Адам и Ева.

Били изгледа военния филм отзад напред, после - отпред назад, и стана време да излезе на двора, за да посрещне летящата чиния. Излезе, а краката му - сини и с цвета на слонова кост - започнаха да мачкат мократа салата от трева. Той спря и надигна изветрялото шампанско. То имаше вкус на 7-Up. Били не вдигна очи към небето, макар да знаеше, че там горе има летяща чиния от Тралфамадор. Скоро щеше да я види и отвън, и отвътре. Скоро щеше също да види откъде идва, съвсем скоро.

Над главата си чу трясък, който можеше да бъде оприличен на крясъка на музикален бухал, но не беше музикален бухал. Това бе летяща чиния от Тралфамадор, направлявана и във времето, и в пространството, и затова на Били му се стори, че тя се появи сякаш изведнъж от нищото. Някъде излая голямо куче.

Чинията беше тридесет метра в диаметър, по ръба <210> имаше кръгли илюминатори. Светлината от илюминаторите бе пулсиращо-пурпурна. Единственият звук, който се чуваше, бе песента на бухала. Тя затрептя над Били и го обгърна с цилиндър пулсиращо-пурпурна светлина. После се чу звук като от целувка и една херметическа врата се отвори в долната част на чинията. Надолу се плъзна стълба, очертана от красиви светлини като виенско колело.

Волята на Били бе парализирана от космическа пушка, насочена към него през един от илюминаторите. Той трябваше да се хване за най-долното стъпало на люшкащата се стълба. И той направи това. Стъпалото бе наелектризирано, така че ръцете на Били се сключиха здраво около него. Издърпаха го в херметическата камера и механизми затвориха вратата отдолу. Едва тогава стълбата го пусна и се нави като на макара в камерата. И едва тогава мозъкът на Били започна отново да действа.

На стената в херметическата камера имаше две дупчици. Към тях се бяха прилепили жълти очи. На стената имаше високоговорител. Тралфамадорците нямаха гласни струни. Те разговаряха помежду си чрез телепатия. Но можеха да говорят на Били посредством компютър и нещо като електрически орган, който възпроизвеждаше всички звукове на земните.

- Добре дошли на борда, господин Пилгрим - каза високоговорителят. - Имате ли някакви въпроси?

Били облиза устни, помисли малко и накрая запита:

- Защо точно мене?

- Какъв въпрос, типичен за съществата от Земята, задавате, господин Пилгрим. Защо вас? А защо тогава ние? Защо, каквото и да е? Просто защото моментът е. Виждали ли сте някога буболечка, попаднала в кехлибар?

- Да.

Всъщност в кабинета си Били имаше преспапие, което представляваше гладка кехлибарена топка с три божи кравички в нея.

- И ето ни и нас, господин Пилгрим, хванати в кехлибара на момента. Тук думата 'защо` не съществува.

Те впръснаха упоително средство във въздуха, който Били дишаше, и той заспа. Пренесоха го в една кабина и го вързаха с каиши за жълто кресло, което се нагласяваше според положението на тялото. Бяха откраднали креслото от един склад на Сиърз сие Роубък. Трюмът на чинията беше натъпкан с други откраднати вещи, които щяха да използват, за да обзаведат изкуственото жилище на Били в една зоологическа градина на Тралфамадор.

Страхотното ускорение на чинията, когато тя напусна земята, сгърчи спящото тяло на Били, изкриви лицето му, откъсна го от времето и го върна към войната.

Когато отново дойде на себе си, той не бе вече в летящата чиния. Той отново се намираше в конския вагон, който прекосяваше Германия.

Някои хора ставаха от пода на вагона, а други лягаха. Били също възнамеряваше да легне. Щеше да е толкова приятно да заспи. Вътре беше тъмно, тъмно бе и извън вагона, който, като че ли се движеше с три километра в час. Влакът, изглежда, никога не се движеше по-бързо от това. Минаваше дълго време между едно тракване и друго, между връзките на релсите. Тракнеше, след това минаваше цяла година, преди да тракне отново.

Влакът често спираше, за да пропусне наистина важни влакове, които профучаваха с рев. Спираше в глухи линии близо до затвори, за да остави по няколко вагона. Пълзеше през цяла Германия и непрекъснато се скъсяваше.

Били се спусна бавно от диагоналната скоба, на която висеше, така че да изглежда почти безтегловно за тези, към които щеше да се присъедини на пода. Знаеше, че трябва да се превърне почти в дух, когато ляга. Беше забравил защо, но скоро му бе напомнено.

- Пилгрим - каза един от хората, до които щеше да се свие, - ти ли си?

Били отговори, сгуши се учтиво и затвори очи.

- По дяволите - рече човекът, - това си ти, нали? - Той стана и грубо опипа Били. - Ти си. Махай се оттук.

Били също седна, нещастен, готов да заплаче.

- Махай се оттук! Искам да спя!

- Затваряй си устата - каза някой.

- Ще си затворя устата, когато Пилгрим се махне оттук!

Били се изправи и се хвана за напречната скоба.

- А къде да спя? - попита той тихо.

- Само не до мене.

- Нито пък до мене, копеле такова - обади се някой друг. - Викаш и риташ.

- Така ли?

- Точно така. И скимтиш.

- Така ли?

- Махай се оттук, Пилгрим.

Последва ожесточен мадригал, който пееха от всички краища на вагона. Всеки, изглежда, можеше да разкаже някаква варварска история за нещата, вършени от Били Пилгрим на сън. Всеки казваше на Били Пилгрим да се маха.

Ето защо Били Пилгрим трябваше да спи прав, или да не спи въобще. През вентилаторите вече не идваше никаква храна, а дните и нощите ставаха все по-студени.

На осмия ден четиридесетгодишният скитник каза на Били:

- Не е толкова лошо. Аз се чувствам удобно навсякъде.

- Така ли? - каза Били.

На деветия ден скитникът умря.

Така е то.

Последните му думи бяха:

- Мислите ли, че това е лошо? Не е толкова лошо.

Деветият ден имаше нещо общо със смъртта. На деветия ден смъртта дойде и в съседния вагон. Умря Роланд Уиъри - от гангрена, която тръгна от разкъсаните му крака.

Така е то.

По време на непрекъснатия делириум Уиъри многократно разправи историята на тримата мускетари, разбра, че умира, и заръча да кажат много неща на семейството му в Питсбург. Преди всичко, той искаше да отмъстят за него. Затова непрекъснато повтаряше името на човека, който го бе убил. Всички във вагона научиха добре урока.

- Кой ме уби? - питаше той.

Всички знаеха отговора: 'Били Пилгрим.`

Слушайте - на десетия ден отвориха вратата на Биливия вагон. Били Пилгрим лежеше под ъгъл на напречната скоба, саморазпнал се, с ръце сини, и с цвета на слонова кост, вкопчан за парапета на вентилатора. Когато отвориха вратата, Били кашляше и при всяко кашляне дрискаше. Според сър Исак Нютон, това бе в съгласие с Третия закон на динамиката. Според закона, всяко действие има свое притоводействие, равно по сила, и обратно по посока.

Това може да бъде полезно в ракетната техника.

Влакът бе на глуха линия близо до един затвор, първоначално строен като лагер на смъртта за руски военнопленници.

Пазачите надзърнаха с ококорени очи във вагона на Били и загукаха успокоително. Те никога преди не бяха имали работа с американци, но в общи линии разбираха характера на товара. Знаеха, че ще имат всъщност работа с течност, която трябва да накарат бавно да потече към светлината. Бе нощ.

Единствената светлина навън идваше от една-едничка крушка, закачена на дирек - далече и високо. Навън бе тихо. Само пазачите гукаха като гълъби. И течността почна да тече. Тя идваше до вратата и после пльосваше на земята като плюнка.

Били беше предпоследното човешко същество, което стигна до вратата. Последен беше скитникът. Скитникът не можеше да тече, не можеше да пльосне. Той вече не беше течност. Беше се втвърдил.

Така е то.

Били не искаше да скочи от вагона на земята. Той бе искрено убеден, че ще се пръсне като стъкло. Пазачите му помогнаха да слезе, като продължаваха да гукат. Поставиха го на земята с лице към влака. Влакът сега изглеждаше толкова хубавичък. Имаше си локомотив, тендер и три конски вагончета. Последният вагон бе раят на колела на охраната. В рая на колела масата бе сложена отново. Беше сервирана вечеря.

Под дирека, на който висеше електрическата крушка, имаше нещо като три купи сено. Американците бяха придумани да се приближат до трите купи, които всъщност не бяха от сено. Това бяха шинелите на мъртви пленници.

Така е то.

Охраната твърдо изяви желание, всеки американец без шинел, да си вземе по един от купа. Шинелите бяха замръзнали и се бяха слепили, затова пазачите използваха щиковете си като ледокопи, набождаха незалепналите яки, подгъви, ръкави и т.н., откъртваха шинели и ги раздаваха наслуки. Шинелите бяха вдървени и издути, защото бяха приели формата на купа. Били Пилгрим получи палто. То бе смачкано, така замръзнало и толкова малко, че приличаше на голяма черна триъгълна шапка. По палтото имаше някакви лепкави петна като от старо автомобилно масло или от ягодов конфитюр. Някакво мъртво космато животинче сякаш бе замръзнало върху него. Животинчето бе всъщност кожената яка на палтото.

Били хвърли безизразен поглед към палтата на съседите си. Те бяха с лъскави копчета, сърма или кантове, с номера или нашивки, с орли, луни или звезди. Това бяха шинели. Единствен Били получи палто от мъртъв цивилен.

Така е то.

После Били и останалите бяха подканени да се примъкнат и да заобиколят хубавичкия влак. Вкараха ги в лагера за военнопленници. В него нямаше нищо топло или живо, което да ги привлече - просто хиляди дълги, ниски, тесни навеси, без светлина в тях.

Някъде излая куче. В зимната тишина, засилен от страха и от ехото, гласът на кучето звучеше като голям бронзов гонг.

С придумки Били и останалите бяха прекарани през редица порти и Били за първи път видя руснак. Той бе сам в нощта - дрипав, с кръгло, плоско лице, което светеше като фосфорен циферблат.

Били мина на метър от него. Помежду им имаше бодлива тел. Руснакът не махна с ръка, нито проговори, но погледна направо в душата на Били със сладка надежда, сякаш Били можеше да му донесе добри новини - новини, които той може би нямаше да разбере, но все пак добри новини.

Били загуби съзнание, когато минаваше през редицата порти. Свести се в нещо, което можеше да бъде сграда на Тралфамадор. Беше ослепително осветена и облицована с бели плочки. Все пак беше на земята. Това бе станция за обезвъшляване, през която трябваше да минат всички нови пленници.

Били направи, каквото му казаха, съблече се. Това бе първото нещо, което му казаха на направи и на Тралфамадор.

Един германец премери горната част на дясната ръка на Били с палец и показалец и запита другаря си, коя армия би изпратила слабаци като този на фронта. После двамата разгледаха телата и на другите голи американци и решиха, че много от тях са почти толкова зле, колкото Били.

Една от най-хубавите фигури принадлежеше на най-стария американец, гимназиален учител от Индианополис. Той се казваше Едгар Дърби. Не беше от вагона на Били. Беше от вагона на Роланд Уиъри и бе държал главата на Уиъри, когато той умираше.

Така е то.

Дърби бе четиридесет и четири годишен. Беше толкова стар, че имаше син в морската пехота в Тихоокенаския театър на военни действия.

Дърби бе използвал политическите си връзки, за да влезе в армията на тази възраст. Предметът, който преподаваше в Индианопоис, бе 'Съвременни проблеми на западната цивилизация`. Той бе и треньор на отбора по тенис и се грижеше много добре за фигурата си.

Синът на Дърби щеше да излезе жив от войната. Но не и Дърби. Неговото красиво тяло щеше да бъде надупчено в Дрезден след шестдесет и осем дена от наказателен взвод.

Така е то.

Най-лошото американско тяло не бе това на Били. Най-лошото тяло принадлежеше на един крадец на автомобили от Сисеро, Илинойс. Той се казваше Пол Лазаро. Лазаро беше дребен и не само костите и зъбите му бяха гнили, но и кожата му беше отвратителна. Лазаро бе целият покрит с белези, колкото десетцентова монета. Бе страдал много пъти от циреи.

Лазаро също беше от вагона на Роланд Уиъри и бе дал честна дума на Уиъри, че ще намери начин да накара Били Пилгрим да плати за смъртта на Уиъри. Сега той се оглеждаше, чудейки се кое от голите човешки същества е Били.

Голите американци се наредиха под душовете край стената, покрита с бели плочки. Нямаше кранове, които те да контролират. Единственото нещо, което можеха да правят, бе да чакат. Членовете им се бяха свили и топките им се бяха прибрали навътре. Възпроизводството на видовете не беше главната задача тази вечер.

Невидима ръка завъртя някакъв централен кран. От душовете шурна врял дъжд. Дъждът бе като горелка, която не топли. Той раздруса и раздрънка кожата на Били, без да размрази леда в мозъка на дългите му кости.

Междувременно дрехите на американците бяха прекарани през отровен газ. Умираха милиарди въшки, бактерии и бълхи.

Така е то.

И Били бързо се пренесе в своето детство. Беше бебе, което майка му току-що бе изкъпала. Сега майка му го уви в хавлиена кърпа и го занесе в розова стая, обляна в слънчева светлина. Тя го разви, постави го на гъделичкаща пелена, напудри го между крачетата, потупа го по дебелото коремче. Ръката <210> пляскаше по дебелото му коремче.

Били гукаше.

А после Били отново стана оптометрист на средна възраст. Играеше голф през една гореща лятна неделна утрин. Били вече не ходеше на черква. Той играеше на моравата и сега отново бе негов ред.

Били бе на два и половина метра от дупката и успя да вкара топката вътре. Наведе се да я извади. Слънцето се скри зад един облак. За момент на Били му се зави свят. Като се съвзе, той вече не беше на игрището за голф. Беше вързан с каиши върху едно жълто кресло в бяла стая на борда на летящата чиния, която се носеше към Тралфамадор.

- Къде съм? - запита Били Пилгрим.

- В друго парче кехлибар, господин Пилгрим. Ние сме там, където трябва да бъдем точно сега, на триста милиона мили от Земята, и ни предстои деформация във времето, която ще ни закара на Тралфамадор за часове, вместо за векове.

- Как... как попаднах тук?

- Само друг земен може да ви обясни това. Земните са много добри по обясненията. Те винаги обясняват каква е структурата на дадено събитие, разправят как други събития могат да се предизвикат или избягнат. Аз съм тралфамадорец и виждам цялото време, както вие можете да видите част от Скалистите планини. Цялото време си е цяло време. То не се променя. Не се поддава на предупреждения или обяснения. То просто е. Вземете отделните моменти един подир друг и вие ще установите, че ние всички сме, както казах по-рано, буболечки в кехлибар.

- Вие, струва ми се, не вярвате в свободната воля - каза Били Пилгрим.

- Ако не бях проучвал толкова дълго време земните - отвърна тралфамадорецът, - нямаше да имам представа, какво се има предвид под 'свободна воля`. Посетил съм тридесет и една населени платени във Вселената и съм проучил доклади за положението на още други сто. Само на Земята говорят за свободна воля.

ПЕТ

Били Пилгрим разправя, че за създанията на Тралфамадор Вселената не изглежда като множество малки точки. Тралфамадорците могат да видят къде е била всяка звезда и накъде отива, така че за тях небето е покрито с разредени светещи спагети. Тралфамадорците не виждат човешките същества като двукраки създания. Те ги виждат, разправя Били Пилгрим, като големи стоножки - 'с бебешки крака в единия край и старчески крака в другия край.`

На път за Тралфамадор Били Пилгрим поиска да му дадат нещо за четене. Съществата, които го бяха пленили, имаха пет милиона земни книги на микрофилми, но нямаха възможност да ги прожектират в кабината на Били. Всъщност, те имаха само една книга на английски, която щяха да сложат в един тралфамадорски музей. Това бе 'Долината на куклите` от Жаклин Сюзън.

Били я прочете. Според него, беше доста добра на места. Животът на хората в нея бе пълен с превратности. Но на Били не му се четеше за едни и същи превратности.

Той попита дали, моля ви, има нещо друго за четене.

- Само тралфамадорски романи, но се страхувам, че няма да ги разберете - отговори гласът от стената.

- Нека все пак да ги видя.

Изпратиха му няколко. Те бяха мънички. Цяла дузина бяха колкото 'Долината на куклите` - с всичките <210> превратности.

Разбира се Били не можеше да чете тралфамадорски, но можеше поне да види как изглеждат книгите. Това бяха малки купчинки от символи, отделени със звездички. Били отбеляза, че купчинките приличат на телеграми.

- Точно така - потвърди гласът.

- Телеграми ли са?

- На Тралфамадор няма телеграми. Но вие сте прав: всяка купчинка от символи е кратко настойчиво съобщение, което описва дадена ситуация, дадена сцена. Ние, тралфамадорците, ги четем наведнъж, а не една след друга. Няма никаква специална връзка между отделните съобщения, но авторът така ги е подбрал, че видени всичките наведнъж, те представляват живота в образ, който е красив, няма напрежение, няма поука, няма причини, няма следствия. Онова, което четем в нашите книги, е дълбочината на много прекрасни моменти, видени едновременно.

Секунди по-късно чинията навлезе в деформация на времето и Били бе запратен в детството си. Той бе дванадесетгодишен и трепереше, застанал с майка си и баща си на ръба на Големия каньон при Брайт Ейнджъл Пойнт. Малкото човешко семейство бе вперило очи към дъното на Каньона, на една миля право надолу.

- Да... - рече Биливият баща, като мъжествено подритна едно камъче в пространството, - ето го и Каньонът.

Бяха дошли до това прочуто място с автомобил. По пътя седем пъти им се пука гума.

- Струваше си пътя - каза унесено майката на Били.

- Божичко, струваше ли си?

Били ненавиждаше Каньона. Беше убеден, че ще падне в него. Майка му го докосна и той се подмокри.

Имаше и други туристи, които гледаха надолу в Каньона, и един пазач, който отговаряше на въпросите. Някакъв французин, дошъл чак от Франция, попита пазача на развален английски дали много хора се самоубиват тук.

- Да - отговори пазачът. - Около трима на година.

Така е то.

И Били предприе едно много кратко пътуване във времето - направи съвсем мъничък скок, дълъг само десет дена - така че бе все още дванадесетгодишен и все още на обиколка в западната част на страната с родителите си. Сега бяха слезли в пещерите Карлсбад и Били се молеше на Бога да го поведе навън, преди да се е съборил таванът.

Пазачът обясняваше, че пещерите били открити от някакъв каубой, който видял голям облак прилепи да излитат от една дупка в земята. И после той каза, че щял да загаси електричеството и, че сигурно мнозина от присъстващите за първи път в живота си ще се намерят в пълна тъмнина.

Светлината угасна. Били дори не знаеше дали е още жив или не. После нещо призрачно се понесе из въздуха вляво от Били. По него имаше цифри. Баща му бе извадил джобния си часовник. Часовникът имаше фосфорен циферблат.

Били премина от пълна тъмнина към ослепителна светлина и се намери отново във войната, отново в станцията за обезвъшляване. Банята бе свършила. Невидима ръка бе спряла водата.

Когато Били получи дрехите си обратно, те не бяха по-чисти, но всички животинки в тях бяха мъртви.

Така е то.

Новото му палто сега се бе разтопило и се бе отпуснало. Беше му твърде малко. Имаше кожена яка и пурпурна подплата. Явно бе шито за някой импресарио, голям колкото маймунката на латернаджията. Беше надупчено от куршуми.

Били Пилгрим се облече. Сложи си и палтото. То се спука на гърба и на раменете, ръкавите му се откачиха и палтото се превърна в жилетка с кожена яка. Палтото трябваше да е клош от кръста надолу, но на Били то беше клош от подмишниците надолу. На немците той им се стори най-голямата смешка, която бяха видели през цялата Втора световна война, и те се смяха до спукване.

Немците заповядаха всички да се строят в редици по пет с Били начело. После парадът излезе навън и отново мина през поредица от порти. Пленниците видяха и други гладуващи руснаци с лица като фосфорни циферблати. Сега американците се бяха посъживили. Топлата вода ги беше размърдала. Те стигнаха до един навес, където някакъв ефрейтор, без ръка и без око, записваше името и номера на всеки пленник в голям червен тефтер. От правна гледна точка всеки един от тях сега вече беше жив. Преди да запишат имената и номерата им в тази книга, те фигурираха като изчезнали или вероятно загинали.

Така е то.

Докато американците чакаха да ги придвижат, в последните редици стана сблъскване. Някакъв американец беше казал нещо, което не се хареса на един от охраната. Немецът знаеше английски. Той издърпа американеца от редицата и го повали на земята. Американецът беше изумен. Той се изправи разтреперан, като плюеше кръв. Два от зъбите му бяха избити. Явно не беше искал да каже нищо обидно, а и не знаеше, че пазачът може да го чуе и разбере.

- Защо точно мене? - попита той пазача.

Пазачът го блъсна отново в редицата.

- Защо точно тебе ли? А защо пък не?

Когато записаха името на Били Пилгрим в тефтера на лагера, дадоха му номер и желязна плочка с този номер, отпечатан на нея. Работник, доведен насилствено от Полша, го беше отпечатал. Сега той бе мъртъв.

Така е то.

Били трябваше да окачи плочката на врата си, заедно с американските си плочки. Тя беше като бисквита, перфорирана по средата, така че един силен човек можеше да я счупи на две с ръцете си. В случай че Били умре, което той не направи, половината от плочката щеше да бъде поставена в ковчега, а другата - върху гроба му.

Когато бедният Едгар Дърби, гимназиалният учител, бе разстрелян в Дрезден по-късно, докторът го обяви за мъртъв и разчупи плочката на две.

Така е то.

След като ги записаха и снабдиха с плочки, поведоха американците отново през редицата порти. Два дни по-късно семействата им щяха да научат чрез Международния Червен кръст, че те са живи.

До Били бе мъничкият Пол Лазаро, който се бе зарекъл да отмъсти за Роланд Уиъри. Лазаро не мислеше за отмъщение. Той мислеше за ужасните болки в корема си. Стомахът му се бе свил и бе станал като орех. Тази суха, съсухрена кесийка бе възпалена като цирей.

До Лазаро бе бедният обречен Едгар Дърби със своите американски и немски плочки, окачени като огърлица над дрехите му. Той бе очаквал да стане капитан, командир на рота, заради мъдростта и възрастта си. А сега, в полунощ, се намираше на чехословашката граница.

- Стой!- извика един от стражата.

Американците спряха послушно на студа. Бараките, сред които се намираха, приличаха на хилядите други бараки, покрай които бяха минавали. И все пак бяха различни: имаше ламаринени комини и от комините хвърчаха съзвездия от искри.

Войник от стражата почука на една врата.

Някой отвътре отвори вратата широко. От нея изскочи светлина и избяга от затвора си със 186 000 мили в секунда. С маршова стъпка излязоха петдесет англичани на средна възраст. Те пееха 'Добре дошли при нас, приятели` от оперетата Пиратите на Пензас.

Тези яки, червендалести певци, бяха от първите английски говорещи пленници, заловени през Втората световна война. Сега те с песен посрещаха почти последните пленници. Не бяха виждали нито жени, нито деца в продължение на повече от четири години. Не бяха виждали дори и птички. Даже врабчета не идваха в лагера.

Англичаните бяха офицери. Всеки от тях се бе опитвал да избяга поне веднъж от някой друг лагер. Сега бяха тук - точно в центъра на море от умиращи руснаци.

Можеха да копаят тунели, колкото си искат. Неизбежно щяха да излязат на правоъгълна повърхност, оградена с бодлива тел, щяха да бъдат поздравени равнодушно от умиращи руснаци, които не говореха английски, нямаха храна, нито собствени планове за бягство, нито някакви интересни новини. Можеха колкото си щат да кроят планове, да се скрият в някакво превозно средство, или да го откраднат, но превозни средства не идваха в техния лагер. Ако искаха, можеха да се преструват на болни, но и това нямаше да им осигури пътуване до където и да било. Единствената болница в лагера имаше шест легла и се намираше в английската част.

Англичаните бяха чисти, въодушевени, прилични и здрави. Тяхното вокално изпълнение бе превъзходно. Те бяха пели заедно всяка вечер в продължение на години.

От години също се бяха упражнявали на лост и бяха вдигали тежести. Коремите им бяха като дъски за пране. Мускулите на прасците и на ръцете им бяха като гюллета. Те всички бяха майстори на дама, шах, бридж, домино, анаграми, шаради, пинг-понг, а също и на билярд.

По отношение на храната бяха най-богатите хора в Европа. Една чиновническа грешка в началото на войната, когато до пленниците все още достигаше храна, бе накарала Червения кръст да им изпраща всеки месец петстотин, вместо петдесет колета. Англичаните се бяха запасили така хитро, че сега, когато войната свършваше, те имаха три тона захар, кафе, половин тон шоколад, триста и петдесет килограма тютюн, осемдесет килограма чай, два тона брашно, един тон консерви говеждо месо, шестстотин килограма масло в консервени кутии, осемстотин килограма сирене в тенекии, четиристотин килограма мляко на прах и два тона портокалов мармалад.

Всичко това те държаха в една стая без прозорци. Бяха я облицовали със сплескани консервени кутии, за да я защитят от плъховете.

Германците, които смятаха, че те са точно такива, каквито англичаните трябва да бъдат, ги обожаваха. Те придаваха стил на войната, правеха я разумна и забавна. Затова немците им дадоха четири бараки, макар че една щеше да им е достатъчна. И срещу кафе, шоколад или цигари немците им дадоха боя, дървен материал, пирони и плат да се устроят.

От дванадесет часа англичаните знаеха, че им идват американски гости. Никога преди това не им бяха идвали гости и те се захванаха за работа като добри феи - метоха, бърсаха, готвиха, пекоха, направиха дюшеци от слама и чували, наредиха маси и поставиха на всяко място подарък.

И сега те с песен приветстваха гостите си в зимната нощ. Дрехите им ухаеха от пиршеството, което бяха подготвили. Половината бяха облечени като за сражение, а другата половина - като за тенис или за крикет. Бяха така въодушевени от собственото си гостоприемство и от лакомствата, които ги очакваха вътре, че не разглеждаха по-отблизо гостите си, докато пееха. Въобразяваха си, че пеят пред колеги офицери, които току-що идват от бойното поле.

С умиление те побутваха американците към вратата на бараката, като изпълваха нощта с мъжествени глупости и дружелюбно самохвалство. Наричаха ги 'янки`, казваха им 'браво на вас`, убеждаваха ги, че 'дойчовците отстъпват`, и тъй нататък.

Били Пилгрим смътно се запита кои са тези дойчовци.

Сега той бе вътре, до една желязна готварска печка, зачервена като череша. Върху нея вряха десетки чайници. Някои от тях имаха свирки. Имаше и казан, пълен със златиста супа. Супата беше гъста. Док