NEOPLASMA

Мартин Дамянов

Метастазирането на туморите се извършва в три етапа:

1) Разсейване

2) Инплантация

3) Прорастване

Из "Учебник по патологична анатомия"

R.I.P.

Днес спряха телевизията. Знаех, че един ден и това щеше се случи, но се надявах да стане по-късно. След като и куция Пит запраши към планините загубих всякаква връзка със света. Не съм излизал навън от две седмици, но все пак трябва да се яде, нали? Притеснявам се да го направя, откакто последния път едва не се преобърнах с инвалидната количка в супермаркета на "Лавърн Темас" - една улица, която пресичаше булевард "Ломън Каниън".

Ситуации като тази, превръщат хората в непоправими циници. Лежах в неоправеното легло и си представях новините в местния вестник такива, каквито можеха да бъдат: - "Инвалид подобрява рекорд по носене на консерви". Жалко, че в града не остана никой.

Много е непредвидим. Вчера по новините казаха, че започнал да напада отгоре, а това означава, че вече никой не е в безопасност. Дори и онези баровци, дето си накупиха имоти в Хималаите.

Май трябваше да се ръснете за космическа совалка, сладури.

Живея на дванадесетия етаж в най-високата сграда на града. Не мога да летя, нито да тичам - слизам единствено с асансьора, а това е едно наистина забавно преживяване, като се има предвид, че токът може да спре всеки момент. Когато се отварят вратите, преживявам най-страшният си кошмар, бутвам количката в тясното пространство и се моля той да не е стигнал до входа на партера. Вратите се отварят отново...

Казвам се Стюарт Голдман и пръв открих Тумора. Преди малко повече от два месеца навърших седемнайсет. Инвалид съм. Ето как започна всичко.

#

- Хей, Стю, що не си поставиш двигател на колата, а? - каза Стан, бесът на училището "Сейнт Джеймс" в Джоунсбъро, щата Арканзас. - Може да се запишеш в тазгодишното рали за инвалиди. - Стан се захили и бутна количката ми напред.

- Ти си едно голямо лайно, Стан. - извиках и полетях напред.

Стан не беше от хлапетата, които се отказваха лесно. Тормозеше жертвите си докато не капитулираха безусловно и не напуснеха училището. После мирясваше за седмица две и когато животът на ръба на бездействието го умореше достатъчно, той си намираше други.

Мен ме тормозеше вече три седмици.

Бащата на Стан притежаваше най-големия склад за хранителни стоки в околността, където често можеш да видиш как директорът Майлс се тормози с няколко тежки кашона в ръце.

Така си беше.

Докато един ден Стан прекали и ме блъсна в напречния стълб на таблото в ъгъла на игрището за баскетбол. Количката се изкриви силно на една страна и ме изхвърли зад "борда" в края на циментовата настилка - близо до северната стена на училището. Бях бесен. При удара в стълба, едната капла на количката се изкриви, а аз получих сериозни ужулвания под лактите и коленете. Най-много се ядосвах, че очилата ми се строшиха - сега Стан дори и да се приближеше на достатъчно разстояние не можех да цапардосам размазаната му физиономия.

Нищо не можех да направя, стъклата ми бяха строшени и през призмата на своята полуслепота виждах как разпиляните стъклени парчета разлагат светлината, а циментът блестеше като да беше посипан с празнични конфети. Повярвайте, на мен изобщо не ми беше до празници.

Изправих количката си и тежко се тръшнах в нея. Гневът и омразата ме задушаваха и караха очите ми да сълзят, но въпреки истеричният смях на Стан и непоносимата болка, този ден не пророних, и една сълза. Дишах тежко и си мислех как да му го върна.

Стан, защо не приближиш лигавата си мутра насам?

Когато моят мъчител се отдалечи, пребърках джобовете си - бяха празни. Как по дяволите, щях да си намеря ключовете сега? Виждах колкото Рей Чарлз на своята сватба. Но тук имаше нещо много странно и аз го разбрах. Когато човек е зле със зрението, обръща внимание и на най-тихите звуци. Припомних си ударът със стълба до момента в който се строшиха очилата и премятането ми през количката, което стана веднага след сблъсъка. Предполагам, че в този момент са изхвърчали ключовете и дребните монети. Болката по ожулването ме прониза миг след това, а през цялото време не бях чул звук от падащи ключове и монети. Ако имаше такъв щях да го чуя, сигурен съм - наоколо всичко бе само цимент.

Затиках количката си напред. Чуствах се като второстепенен герой от комикса за "Човекът, който Къса Крака Без Да Му Мигне Окото". Въртях се в кръг поне десет минути, докато не ги видях- неземна радост за изтерзания ми поглед.

Опипвах цимента с една ръка, а с другата въртях огънатата си капла. И тогава с мен се случи нещото, което след време в различни страни по света щяха да нарекат "сензорен блокаж". Посегнах да взема ключовете със свободната си ръка и усетих леко боцкане, което бързо премина - като повей на студен северен вятър. Най-сетне ги докопах и в същия миг ги изтървах на земята - бяха нажежени. Доближих ръката до лицето си и подуших миризмата на изгоряло. Все още не ме болеше. Тогава взех чантата си и блъснах с нея ключовете. Не знам дали сте имали проблеми с домашната си стереоуредба, но се получи същият ефект - все едно едната тонколона не прави добър контакт на изхода. Виждах как се мести жълтата точка - моите ключове, но не чувах никакъв звук. Едва когато, ключът премина невидимото петно, звукът изплува във въздуха (ха, тонколоната проработи) - като че ли металът не се беше движил върху напукания цимент, а беше преминал през вакуум. Изплаших се. Блъсках ключа с чантата, която държах в свободната си ръка, а с другата бутах количката. Не се движех бързо, но чувах как дъхът излизаше от пресъхналата ми уста на пресекулки. Бях се отдалечил на около петдесет метра, когато ме връхлетя болката. Отново. Този път беше различна, можех да се закълна, изобщо не приличаше на онази, с която се сдобих при падането си върху цимента. Беше изгаряща и пронизителна - все едно мелеха ръката ми в нагорещена месомелачка. Не издържах и изкрещях.

Това беше първата ми среща с Тумора. После щяха да му дадат различни имена - литосферен рак, литосферна неоплазма (някои от най-новите проучвания показваха, че част от "крачетата" му достигаха астеносферата), но в мъките и в болката по изгубените дни, аз винаги щях да мисля за него като за Тумор. Та той се беше родил пред очите ми, в двора на нашата гимназия и развитието си дължеше на мен... и на Стан.

Веднъж по телевизията в интевю с някакъв руски учен - геолог, водещ в изследванията на Тумора (масовата истерия отдавна бе факт и никой вече не се опитваше да го скрие) чух следната реплика от която косите ми настръхнаха: "Да, катастрофата можеше да бъде предотвратена, съвременната методология би позволила изолирането и дори премахването на неоплазмата, ако тя бе открита навреме..." Е, аз я открих. И я "нахраних". Това стана приблизително седмица след инцидента със Стан.

Дотогава туморът не беше показал признаци на растеж.

#

- Охо, Стю има нови очила. - каза Стан като дъвчеше мазната си поничка. - И нова кола. Да не си ги спечелил от лотарията за сакати бе кьорчо?

Знаех слабото му място и този път реших да се възползвам от него, каквото и да ми струва това. Мразех го. Исках да го убия.

- Стан, не желая да се карам с теб повече. - усмихнах се. - Чух, че са те избрали за председател в клуба на дебелите задници и искам да те поздравя за успеха...

Видях как поничката хвръкна във въздуха и си плюх на петите. Заобиколих предната фасада на училището и се озовах пред игрището. Ами ако не стане? - питах се непрекъснато аз. Ако онова нещо беше изчезнало? Тогава Стан положително щеше да ми смачка главата. Задминах игрището с тези приятни мисли в ГЛАВАТА и заобиколих злощастния стълб. Чувах прекрасно грухтенето на Стан зад себе си и заровичках в ума си за някоя по-силна молитва. Петното се намираше точно във вътрешността на ъгъла, който съединяваше двете стени на училището. Притиснах се плътно до едната стена, за да не попадна в петното и го задминах. Не бях съвсем сигурен, но имах усещането, че цимента над петното се беше напукал още повече. Напрегнах очите си и видях онова, което през онзи ден нямах възможността да видя без очила.

Бетонът се повдигаше леко и очертаваше онова, което се намираше под него - беше като дебела морска медуза посипана с пясък. Намирах се на една стъпка зад него, притиснат от двете стени на училището, готов за урока по оцеляване.

- Сега ще те спукам от бой. - крещеше Стан, имитирайки успешно парен локомотив. - Ще нахраня рибите си с теб, очилато лайно!

Виждах го как се приближава и за миг си помислих, че ще ме смачка. Но той се забави, увери се че не мога да му избягам и се ухили. Видях следите от тъмния мармалад по зъбите му.

- Избери си как да умреш! - каза той и нагази в петното.

Нищо не се получи. Щях да припадна както си седях в количката.

- Хей, к'во става тук? - извика някакъв тип от горните класове.

- Помагам на Стю да издърпа количката си. - безцеремонно излъга Стан.

- Така ли е, приятел? - попита ме той.

- Да. - казах. Страхът бе свил гърлото ми на сламка, през която думите ми се процеждаха като портокалови семки. И без друго знаех, че Стан ще ме сгъне от бой.

- Хайде, Майк, ще закъснеем. - извика далечен, вече почти женствен глас.

- Утре ще потърся малкия и ако има една драскотина ще те накарам да изметеш игрището с дебелия си задник. Разбра ли?

- Спокойно. - махна му Стан и аз видях как единственото ми избавление се изгуби зад ъгъла. Осъзнах, че в този момент печеля приза "Идиот на училището". - А, сега да си поговорим малко, умнико. - погледна ме. Силите ме напуснаха окончателно. Онова нещо каквото и да беше то, не действаше, и аз бях загубен. Гледах как голямата топка злоба бавно се приближава и как се кани да излее лоеното си съдържимо върху мен. Стан движеше ръцете си като призрак. Виждах, че говори нещо, но отдавна не бях способен да го слушам. Затворих очи, очаквайки ужасът да стовари железният си юмрук върху мен.

Не видях как започна, а и Стан не изкрещя. Когато отворих очи той още стоеше там и О' Господи, никога няма да забравя - как се тресеше целият, както може да тресе единствено "Големият Светльо" под покрива на някой мрачен затвор. Косата на Стан беше побеляла, а дебелите му устни се бяха набръчкали в крива гримаса, през която се точеха тонове лиги премесени с мармалад. Пред очите си виждах как той започна да се стопява и си помислих, че ако при други обстоятелства се видеше в огледалото със сигурност би се зарадвал.

Засилих количката и блъснах Стан. Видях как той се прекатури върху земята и продължи да се гърчи. Забелязах, че едната му ръка продължаваше да лежи в петното (дали пък то не се беше увеличило). Хванах го силно и го издърпах навън - сега приличаше на чирос. Той лежа неподвижно четвърт час, след което се изправи и тръгна без да пророни дума - онзи сив призрак от приказките, дето няколко века беше на диета. Повече не го видях. Лекарите така и не успяха да разберат от какво умря Стан.

Уплаших се адски много. Реших да не казвам на никого за петното, защото се страхувах, че ще ме обвинят за смъртта на Стан. Известно време туморът беше спокоен. Ходех там - зад игрището и го наблюдавах. Не знаех, че през това време той се разсейваше, чрез подпочвените води. Когато за пръв път го видях да излиза на повърхността - почти две години след гонитбата ни със Стан, вече бяха съобщили за тумори в Китай, Южна Америка, Австралия, Аляска...

По новините приличаше на голяма топка шоколадов сладолед полят с малинов сироп. "Моят" тумор беше малко по-тъмен.

#

Вратите на асансьора се отвориха. Погледнах предпазливо навън, но не видях нищо подозрително. Слязох по стъпалата със свито сърце и видения, които не вещаеха нищо добро. Затиках количката като внимавах да не се преобърна от грапавините по улицата, а те бяха доста. Минавайки покрай един магазин за козметика, се огледах във голямата витрина.

От известно време усещам вкуса на печена пръст в устата си, а и това петно над лявата вежда никак не ми харесва. Чудя се от какво ли може да е това?