Артър Конан Дойл

Изгубеният свят

Source: http://bezmonitor.com

Повест

Преведе Александър Шурбанов

Редактор Анна Сталева

Коректор Елена Иванова

Трето издание

Излязла от печат на 13. II. 1980 година.

"Народна младеж" - издателство на ЦК на ДКМС

I. Навред край нас има подвизи

II. Опитайте си късмета при професор Челинджър

III. Той е съвършено невъзможен човек

IV. Това е най-великото откритие на света

V. Въпрос!

VI. Аз бях бич божи

VII. Утре потъваме в неизвестното

VIII. Преддверието на Новия свят

IX. Кой би могъл да го предвиди?

X. С нас се случиха чудеса

XI. Аз станах герой на деня

XII. В гората беше страшно

XIII. Зрелище, което няма да забравя никога

XIV. Ето кои са истинските завоевания

XV. Пред очите ни се извършиха велики чудеса

XVI. Шествие! Шествие!

Ако успее моят труд за час момчето-полумъж да увлече, да увлече мъжа-полумомче, целта си скромна съм постигнал аз.

I. Навред край нас има подвизи

Господин Хънгъртън, нейният баща, беше наистина най-нетактичният човек на земята. Той приличаше на раздърпан папагал, крайно добродушен, но изцяло съсредоточен върху собствената си глупава особа. Ако нещо би могло да ме отблъсне от Глейдис, това би било перспективата за такъв тъст. Убеден съм, дълбоко в себе си той искрено вярваше, че навестявам Честнътс три пъти седмично заради удоволствието да бъда в неговата компания. и по-специално, да слушам възгледите му върху биметализма - предмет, по който той беше нещо като авторитет.

Тази вечер слушах повече от час монотонното му бръщолевене за обезценяването на парите, за символичната стойност на среброто, за спадането на рупията и за необходимостта от правилна парична система.

- Представете си - каза той с тих, но възбуден глас, - че всички дългове по земята бъдат предявени едновременно и се настоява за незабавното им погасяване. Какво ли би се случило при сегашното състояние?

Аз, разбира се, му отговорих, че бих се разорил, но той скочи от стола си, укори ме за обичайното ми лекомислие, поради което за него било невъзможно да обсъжда с мен какъвто и да е сериозен въпрос, и изхвръкна от стаята, за да се облече за някакво масонско събрание.

Най-сетне останах насаме с Глейдис и съдбоносният час настъпи. През цялата вечер се чувствувах като войник, който чака тръбата да го призове на смъртен бой, докато в сърцето му се борят надеждата за победа и страхът от поражение.

Тя седеше до прозореца и нейният горд, нежен профил се открояваше върху червената завеса. Колко красива беше Глейдис! Но и колко далечна! Ние винаги сме били доста добри приятели, но аз никога не съм успявал да мина отвъд оная дружба, която можех да завържа с някого от моите колеги - репортери от "Газет", - дружба съвършено искрена, съвършено добросърдечна и съвършено платонична. Не ми харесва, когато една жена е твърде откровена и непринудена с мен. Това не е похвално за никой мъж. Когато се появи истинското чувство между половете, негови спътници са плахостта и недоверието - наследство от древните сурови времена, когато любовта и насилието често са вървели ръка за ръка. Не спокойният поглед и откровеният отговор, а склонената глава, извърнатите очи, неувереният глас, тръпките по тялото са истинските признаци на страстта. Успял съм да науча тези неща през краткия си живот или съм ги наследил с онази памет на човешкия род, която наричаме инстинкт.

Глейдис притежаваше всички качества на женствеността. Някои я смятаха за хладна и сурова, но се заблуждаваха. Леко побронзовялата й кожа, с почти ориенталски тен, гарвановочерната й коса, големите й влажни очи, пълните й, но изящни устни говореха, че всички белези на страстта са налице. Обаче аз с мъка съзнавах, че досега не бях успял да открия тайната на нейното разбуждане. Но да става каквото ще, тази вечер трябваше да свърша с неизвестността и да доведа работата докрай. Тя можеше само да ми откаже, а по-добре е да си отблъснат любовник, отколкото желан брат.

Стигнал до това заключение, аз се готвех да прекъсна продължителното неловко мълчание, когато нейните изпитателни тъмни очи ме огледаха и гордата й глава се поклати с укорителна усмивка.

- Чувствувам, че се каниш да правиш предложение, Нед. Много те моля, недей. Така е толкова по-добре.

Преместих стола си малко по-близо.

- Впрочем как разбра, че се каня да правя предложение? - попитах аз с искрено учудване.

- Нима жените не разбират това винаги? Мислиш ли, че има жена по света, която някога да е била заварвана неподготвена? Но, Нед, нашата дружба е толкова хубава и приятна! Защо да я разрушаваме? Не чувствуваш ли колко прекрасно е, че млад мъж и млада жена могат да разговарят насаме като нас?

- Не зная, Глейдис. Аз бих могъл да разговарям насаме с... с някой началник-гара. - Не разбрах как се вмъкна в разговора този чиновник, но той дойде и накара и двама ни да се разсмеем. - Това не ме задоволява ни най-малко. Искам ръцете ми да те обгърнат и главата ти да се притисне върху гърдите ми и, о, Глейдис, искам...

Тя беше вече скочила от стола, тъй като забеляза, че възнамерявам да изпълня някои от своите желания.

- Ти развали всичко, Нед - каза тя. - Всичко е така красиво и естествено, докато не се намесят тези неща? Колко жалко! Нима не можеш да се владееш?

- Но аз не съм съчинил всичко това - примолих се аз. - Такава е природата! Любовта!

- Е, ако и двамата обичат, може би е по-друго. Аз никога не съм изпитвала това чувство.

- Но ти трябва да го изпиташ - с твоята красота, с твоята душа! О, Глейдис, ти си създадена за любовта! Трябва да обичаш!

- Човек трябва да чака, докато тя го споходи.

- Но защо не можеш да ме обикнеш, Глейдис? Заради външността ми или какво?

Тя се поотпусна. Протегна ръка - колко грациозна бе приведената й фигура! - и повдигна главата ми. След това ме погледна в очите с много тъжна усмивка.

- Не, не е заради това - каза тя най-после. - Ти не си суетен и затуй, спокойно мога да ти кажа, че не е заради това. Причината е по-дълбоко.

- Характерът ми?

Тя кимна сдържано.

- Какво трябва да сторя, за да го поправя? Моля те, седни и ми кажи всичко. Не, аз наистина няма, само седни!

Тя ме погледна с нерешителност и недоверие, които ми допаднаха много повече от пълната й доверчивост. Колко примитивно и вулгарно изглежда всичко, когато го напишеш черно на бяло! И може би в края на краищата това е чувство, присъщо само на мен. Както и да е, тя седна.

- Кажи ми сега, какво не ми достига?

- Аз съм влюбена в друг.

Сега беше мой ред да скоча от стола.

- Това не е някой определен човек - обясни тя, смеейки се на моето изражение. - Просто един идеал. Никога не съм срещала човека, за когото говоря.

- Разправи ми за него. Как изглежда?

- О, той може би много прилича на теб.

- Колко мило от твоя страна! Но какво е това, което той прави, а аз не правя? Просто кажи с една дума какъв е той - въздържател, вегетарианец, въздухоплавател, философ, свръхчовек - и аз ще се постарая, Глейдис, само ми подскажи какво би те зарадвало.

Податливостта на характера ми я разсмя.

- Първо, не мисля, че моят идеал би говорил така - каза тя. - Той би бил по-твърд и по-суров и не би се съгласил толкова лесно да се пригажда към прищевките на едно глупаво момиче. Но преди всичко той би бил човек, който работи, действува, без страх гледа смъртта в очите, човек на великите дела и чудноватите приключения. Никога не бих обикнала самия мъж, а славата, която той е спечелил, защото нейният отблясък ще падне върху мен. Спомни си за Ричард Бъртън! Когато четох неговата биография, написана от жена му, така добре разбирах любовта й. А леди Стенли! Чел ли си чудесната последна глава на нейната книга за съпруга й? Това са мъже, които една жена може да боготвори с цялата си душа, и все пак любовта да не я смалява, а да я възвеличава, защото ще бъде уважавана от всички като вдъхновителка на благородни дела.

В своя възторг тя изглеждаше толкова прекрасна, че аз едва не наруших възвишения тон на разговора, но се сдържах и продължих спора:

- Не можем всички да бъдем стенлиевци и бъртъновци. Освен това не ни се удава случай. Поне аз никога не съм имал случай. Ако имах, щях да се помъча да го използувам.

- Но случаите са навсякъде около теб. Същността на мъжа, за когото говоря, е, че той сам си създава случаи. Не можеш да го спреш. Никога не съм го срещала и все пак ми се струва, че го познавам много добре. Навсякъде край нас има подвизи, които очакват да бъдат извършени. На мъжете е определено да ги извършват, а на жените - да запазят любовта си за награда на такива мъже. Вземи този млад французин, който се вдигна миналата седмица с балон. Духал силен вятър, но понеже било съобщено, че ще излети, той настоял да тръгне. За 24 часа вятърът го отнесъл на 1500 мили и той паднал в центъра на Русия. Ето такъв е мъжът, за когото говоря. Представяш ли си как се е чувствувала жената, която той обича! Как са й завиждали другите жени! Това бих искала - да ми завиждат за моя мъж.

- Бих го направил, за да те зарадвам.

- Но ти не би трябвало да го правиш само за да ме зарадваш, а защото не можеш иначе, защото това е в природата ти - защото мъжът у теб зове за героична изява. Да кажем, когато миналия месец писа за експлозията в Уиганските мини, не можа ли да слезеш долу и да помогнеш на тези хора, въпреки минния газ?

- Аз слязох.

- Никога не си ми казвал за това.

- Нямаше за какво да се пъча.

- Не знаех. - Тя ме погледна с повишен интерес.

Постъпил си храбро.

- Налагаше се. Ако искаш да напишеш добър материал, трябва да бъдеш на местопроизшествието.

- Каква прозаична подбуда! Тя унищожава цялата романтика. Но все пак, каквато и да е била подбудата, радвам се, че си слязъл в мината. - Тя ми подаде ръка, но така мило и с толкова достойнство, че не можах да не се наведа и я целуна. - Струва ми се, че съм само една глупава жена с приумици на младо момиче. И все пак това е така естествено за мен, толкова ми е присъщо, че не мога да бъда друга. Ако се омъжа, искам да се омъжа за знаменит човек.

- Защо не? - извиках аз. - Такива жени като теб вдъхват смелост на мъжете. Дай ми възможност и ще видиш дали мога да се възползувам от нея. Освен това, както казваш, мъжете трябва сами да си създават случаи, а не да чакат да им ги предоставят. Вземи Клайв - обикновен чиновник, а завладял Индия. Бога ми, още не е късно да направя нещо на тази земя...

Тя се засмя на внезапната ми ирландска разпаленост.

- Защо не? Ти притежаваш всичко, което би могъл да притежава един мъж - младост, здраве, сила, образование, енергия. Аз съжалявах, че заговори за това. А сега се радвам - толкова се радвам, щом разговорът ни събужда такива мисли у теб.

- И ако аз наистина...

Ръката й легна като топло кадифе върху устните ми.

- Ни дума повече, сър. Ти трябваше да бъдеш на вечерно дежурство в службата преди половин час, само че сърцето не ми даваше да ти напомня. Може би някой ден, когато извоюваш мястото си в живота, ние пак ще си поговорим за тези неща.

Така в онази ноемврийска вечер аз се озовах навън, тичайки след трамвая за Камбъруел с пламтящо сърце и със страстната решителност да не мине нито ден, преди да открия някакво дело, достойно за моята дама. Но би ли могъл тогава някой да си представи невероятния образ, който щеше да приеме това дело, или чудноватите пътища, по които стигнах до извършването му?

След всичко това на читателя ще се стори, че тази встъпителна глава няма нищо общо с моя разказ, но все пак без нея нямаше да има никакъв разказ, защото само когато човек тръгне по света с мисълта, че навсякъде край него има подвизи, и със сърце, туптящо от желание да използува първия случай, който му се представи, само тогава той като мен се откъсва от познатия живот и се осмелява да навлезе в чудесната тайнствена страна на здрача, където го очакват големите приключения и големите награди. Затова вижте ме в канцеларията на "Дейли Газет", където бях най-незначително звено, изпълнен с непоклатимото решение да открия, ако е възможно още тази нощ, подвига, който би бил достоен за моята Глейдис! Дали тя постъпи жестоко или егоистично, като поиска от мен да рискувам живота си, за да я прославя? Такива мисли могат да споходят човек на средна възраст, но не и пламенните двадесет и три години в треската на първата любов.

II. Опитайте си късмета при професор Челинджър

Винаги съм обичал стария Макардъл - този прегърбен червенокос мърморко, редактор в отдел "Новини", и се надявах, че той също ме обича. Вярно е, че истинският шеф беше Бомънт, но той живееше в разредената атмосфера на някаква олимпийска височина, от която не можеше да различи нищо по-дребно от международна криза или разцепление в кабинета. Понякога го виждахме да минава към вътрешната си стая със самотна величавост, с вторачени в пространството очи и с мисли, кръжащи над Балканите или над Персийския залив. Той бе над нас и отвъд нас. Но Макардъл бе първият му заместник и ние познавахме него. Когато влязох в стаята, старецът кимна и вдигна очилата си високо на олисялото си чело.

- Е, господин Малоун, както чувам, вие се проявявате много добре - каза той с приятния си шотландски акцент.

Благодарих му.

- Очеркът ви за експлозията в мината бе отличен. За пожара в Саутуорк - също. Вие имате истински стил на разказвач. Какво ви води при мен?

- Исках да ви помоля за една услуга.

На лицето му се изписа безпокойство и очите му започнаха да отбягват моите.

- Е, и? Каква е работата?

- Смятате ли, сър, че бихте могли да ме командировате с някаква задача за вестника? Ще направя всичко, за да я изпълня и да ви осигуря добър материал.

- Каква задача имате предвид, господин Малоун?

- Всякаква, сър, ако е съпроводена с приключения и опасности. Аз наистина ще направя всичко, което мога. Колкото е по-трудна, толкова по-добре.

- Вие, изглежда, горите от нетърпение да се разделите с живота си.

- Не, да оправдая живота си, сър.

- Боже мой, господин Малоун, това е много... много благородно. Боя се, че времето за тези неща е вече минало. Разходите по "специалните кореспонденции" вече не се оправдават и, разбира се, във всеки случай такава задача може да се възложи само на опитен човек с име, което може да разчита на общественото доверие. Всички големи бели петна на картата са попълнени и никъде няма място за романтика. Впрочем, чакайте! - добави той с внезапна усмивка. - Като стана дума за белите петна на картата, нещо ми идва наум. Какво ще кажете, ако разобличим един мошеник, един съвременен Мюнхаузен, ако го направим смешен? Вие бихте могли да го изложите като лъжец, какъвто е в действителност. А, драги, би било чудесно. Допада ли ви това?

- Каквото и да е. Където и да е. Няма значение.

Макардъл потъна в мислите си за няколко минути.

- Не зная дали ще можете да се сприятелите или поне да разговаряте с този човек - каза най-после той. - Вие, изглежда, имате някаква дарба да се сближавате с хората - навярно сте симпатичен или притежавате младежка жизненост или нещо подобно. Аз самият го чувствувам.

- Много сте мил, сър.

- Така че защо да не си опитате късмета при професор Челинджър от Енмор парк?

Осмелявам се да си призная, че бях малко изплашен.

- Челинджър! - извиках аз. - Професор Челинджър, знаменитият зоолог! Не е ли същият, който строши черепа на Блъндел от "Телеграф"?

Редакторът се усмихна мрачно.

- Не ви ли харесва това? Не казахте ли, че търсите приключения?

- Всичко това влиза в работата ни, сър - отговорих аз.

- Точно така. Не вярвам той да бъде винаги толкова яростен. Мисля, че Блъндел го е заварил в лош момент или може би се е държал не както трябва. Вие може би ще имате по-добър шанс или ще проявите по-голям такт в общуването си с него. Сигурен съм, че в тази работа има нещо подходящо за вас и "Газет" трябва да използува това.

- Аз всъщност не зная нищо за него - казах. - Спомням си само името му във връзка със съдебното преследване за нанасяне побой на Блъндел.

- Имам някои бележки, които ще ви послужат, господин Малоун. Известно време съм наблюдавал професора. - Той извади някакъв лист от чекмеджето. - Това е резюме от неговото досие. Предавам ви го накратко: "Челинджър, Джордж Едуард. Роден Ларгс, Н. Б., 1863. Образование: Ларгската академия, Единбъргския университет. Асистент в Британския музей, 1892. Помощник-пазител на сравнително-антропологичния отдел, 1893. Подал оставка след жлъчна кореспонденция - същата година. Кавалер на Крейстъновия медал за изследвания в областта на зоологията. Член-кореспондент на - е, на доста много неща, около два инча дребен шрифт" - Сосиете Белж, Американската академия на науките, Ла Плата и т- н., и т. н. Бивш председател на Палеонтоложкото дружество, Британското сдружение, секция Н и пр., и пр. Публикации: "Някои наблюдения върху поредица от калмукски черепи", "Очерци за еволюцията на гръбначните" и множество статии, в това число и "Прикритата погрешност на вайсманизма", която доведе до оживена дискусия на конгреса на зоолозите във Виена. Развлечения: разходки, алпинизъм. Адрес: Енмор парк, Кенсингтън, У". Ето, вземете това. Тази вечер нямам нищо повече за вас.

Прибрах листчето в джоба си.

- Един момент, сър - казах аз, когато видях, че срещу мен вече не е червеното му лице, а розовият плешив тил. - Още не ми е много ясно защо трябва да интервюирам този джентълмен. Какво е направил той?

Лицето отново блесна.

- Преди две години той отиде в Южна Америка на самостоятелна експедиция. Върна се миналата година. Несъмнено е бил в Южна Америка, но отказа да съобщи къде точно. Започна да разказва приключенията си мъгляво, но някой взе да го иронизира и той просто се затвори като мида. Или се е случило чудо, или този човек е първокласен лъжец, което е по-вероятно. Имал някакви повредени фотографии, за които се говори, че са фалшиви. Станал е толкова чувствителен, че се нахвърля върху всекиго, който задава въпроси, и изхвърля репортерите от дома си. Според мен той е просто един опасен мегаломаниак със склонност към науката. Такъв е вашият човек, господин Малоун. А сега бягайте и вижте какво можете да изстискате от него. Достатъчно възрастен сте, за да се браните. Във всеки случай рискът не е много голям за вас: нали има закон за отговорността на работодателите!

Засмяното червено лице отново се смени с розов овал, обграден от червеникав пух - разговорът беше приключен.

Аз тръгнах направо към Клуба на диваците, но вместо да хлътна в него, се облегнах на перилата на Аделфийската тераса и дълго време се взирах замислено в кафявата мазна река. На открито винаги мисля по-трезво и по-ясно. Извадих списъка с подвизите на професор Челинджър и ги препрочетох под електрическата лампа. След това ме осени нещо, което мога да нарека само вдъхновение. Съдейки по това, което ми бяха казали, бях сигурен, че в качеството си на журналист нямам надежда да се свържа с този свадлив професор. Но скандалите, споменати на два пъти в кратката му биография, можеха да означават само едно - че той е фанатик в науката. Дали тъкмо тук не се криеше слабото му място? Щях да опитам.

Влязох в клуба. Беше малко след единадесет и голямата зала бе доста пълна, макар че още нямаше наплив. Забелязах един висок, слаб, ъгловат мъж, който седеше в креслото до огнището. Когато примъкнах стола си към него, той се обърна. Това бе човекът, който ми беше нужен - Тарп Хенри, от редакцията на "Нейчър" - слабо, сухо същество, пълно с добродушна човечност към онези, които го познаваха. Аз незабавно подхванах моята тема:

- Какво знаеш за професор Челинджър?

- За Челинджър ли? - Той събра веждите си в знак на неодобрение. - Челинджър беше човекът, който пристигна от Южна Америка с някаква скроена история.

- Каква история?

- А, това бяха врели-некипели за странни животни, които той бил открил. Мисля, че после си взел думите назад. Всеки случай замълча. Даде едно интервю на Ройтер и се вдигна такъв вой, че той разбра, че няма да я бъде. Това беше позорно. Намериха се един-двама, които бяха склонни да му повярват, но той скоро ги отблъсна.

- Как?

- С непоносимото си грубиянство и с невъзможното си поведение. Между тях беше бедният Уодли от Института по зоология. Уодли му изпратил послание: "Председателят на Института по зоология предава своите поздравления на професор Челинджър и би бил лично поласкан, ако той окаже чест на института да дойде на следващото му заседание." Отговорът беше нецензурен.

- Не може да бъде.

- В смекчен вид би звучал така: "Професор Челинджър предава своите поздравления на председателя на Института по зоология и би бил лично поласкан, ако той отиде по дяволите."

- Боже мой!

- Да, навярно същото е казал и старият Уодли. Аз си спомням неговия вопъл пред събранието, който започваше така: "В петдесетгодишната ми практика на научно общуване..." Това съвсем съсипа стареца.

- Нещо друго за Челинджър?

- Виж какво, аз съм бактериолог. Живея в един свят, който се вижда с микроскоп, увеличаващ деветстотин пъти. Не смея да твърдя, че мога да видя добре каквото и да било, което се забелязва с просто око. Стоя на стража на самата граница на познаваемото и се чувствувам не на мястото Си, когато напусна кабинета си и вляза в допир с такива големи, груби, непохватни същества като вас. Твърде съм безпристрастен, за да клюкарствувам, а все пак на някои научни вечери съм дочувал това-онова за Челинджър, защото той е един от онези, които никой не може да пренебрегне. Той е толкова умен, колкото те се стараят да изглеждат. Батерия, заредена със сила и жизненост, и в същото време - свадлив, зъл чудак, при това - безскрупулен. Стигнал дотам, че фалшифицирал някакви фотографии по южноамериканската афера.

- Казваш, че е чудак. В какво се изразява собствено неговото чудачество?

- В хиляди неща, но последното се отнася за Вайсман и "Еволюцията". По този повод е изкарал ужасна кавга във Виена, ако не се лъжа.

- Не можеш ли да ми кажеш за какво точно?

- В момента не, но ние в службата имаме превода на протоколите. Искаш ли да дойдеш, за да ти ги покажа?

- Тъкмо това ми е нужно. Трябва да интервюирам този човек и ми е необходимо да го предразположа по някакъв начин. Наистина страшно мило е от твоя страна, че искаш да ми помогнеш. Ако не е много късно, да вървим още сега.

След половин час аз седях в редакцията на вестника зад един грамаден том, отворен на статията "Вайсман срещу Дарвин" с подзаглавие "Бурни протести във Виена. Оживени прения." Тъй като научната ми подготовка не е твърде сериозна, нямах възможност да вникна в същината на спора, но беше очевидно, че английският професор се е държал много войнствено и е обидил дълбоко европейските си колеги. "Протести", "Шум в залата" и "Общо възмущение" бяха първите три бележки в скоби, които привлякоха погледа ми. По-голямата част от материала щеше да бъде не по-малко разбираема за мен, ако беше написана на китайски.

- Не би ли могъл да ми го преведеш на английски? - примолих се жално на моя приятел.

- Та това е превод.

- Тогава по-добре да се опитам с оригинала.

- Безспорно, това е твърде сложно за непосветения.

- Да можех да намеря поне едно хубаво, съдържателно изречение, в което да личи някаква определена човешка мисъл. То би ми послужило. А, ето това ще влезе в работа. Струва ми се, че макар да не ми е съвсем ясно, почти го разбирам. Ще го препиша. Това ще бъде връзката ми със стария професор.

- Не бих ли могъл да ти помогна с нещо друго?

- О, да. Възнамерявам да му пиша. Ако ми разрешиш да съставя писмото тук и да използувам твоя адрес, това ще му придаде по-голяма тежест.

- Но този човек ще пристигне, ще вдигне скандал и ще изпотроши мебелите ни.

- Няма, няма. Ще видиш писмото. Уверявам те, че не ще има нищо предизвикателно.

- Е, добре. Сядай на бюрото ми. Там ще намериш хартия. Искам да цензурирам писмото, преди да го изпратиш.

Писмото ми костваше известен труд, но мисля, че излезе не много лошо. Прочетох го пред критичния бактериолог не без гордост от произведението си.

"Уважаеми професор Челинджър - се казваше в него, - като скромен естественик, аз винаги съм хранил най-дълбок интерес към размишленията Ви за различията между Дарвин и Вайсман. Неотдавна имах случай да освежа паметта си, препрочитайки Вашето..."

- Безсрамен лъжец! - измърмори Тарп Хенри.

"... Вашето майсторско изказване във Виена. Това ярко и възхитително изложение е, струва ми се, последната дума в тази област. В него обаче има едно изречение, а именно: "Аз протестирам остро срещу нетърпимото и догматично твърдение, че всеки отделен ген* е микрокосмос с исторически оформена структура, изградена в течение на много поколения". Не смятате ли във връзка с по-новите изследвания да измените това свое твърдение? Не мислите ли, че то е прекалено силно? Моля ви, бъдете така любезен да ме приемете на разговор, защото този въпрос силно ме вълнува и имам някои мисли, които мога да изложа само в лична беседа. С Ваше съгласие вярвам, че ще имам честта да Ви посетя в други ден (сряда) в 11 часа сутринта.

Оставам, сър, с уверения за дълбокото си към Вас уважение. Искрено ваш Едуард Д. Малоун"

- Е, как е? - попитах аз тържествуващо.

- Ако съвестта ти позволява...

- Досега тя никога не ме е подвеждала.

- Но какво смяташ да правиш?

- Да се добера до него. Веднъж да вляза в стаята му, сигурно ще измисля как трябва да действувам по-нататък. Може дори да се осмеля да си призная всичко. Ако той е спортсмен, с това само ще го погъделичкам.

- Да-да, ще го погъделичкаш! Много по-вероятно е той да те погъделичка с нещо тежичко. Ще ти потрябва ризница или екип за ръгби. Но довиждане. Отговорът ще бъде тук при мен в сряда сутринта - ако изобщо благоволи да ти отговори. Той е буден, опасен, сприхав тип, ненавиждан от всички, с които е имал работа, и посмешище на студентите, доколкото те си позволяват волности спрямо него. Може би за теб ще бъде най-добре, ако изобщо не получиш отговор от този човек.

* Носител на наследствеността според Вайсман. Б. р.

III. Той е съвършено невъзможен човек

На опасенията или надеждите на моя приятел не беше съдено да се сбъднат. Когато се отбих при него в сряда, там имаше писмо с пощенски щемпел на Уест Кенсингтън и името ми, надраскано върху целия плик с почерк, подобен на бодлив тел. Съдържанието беше следното:

"Енмор парк, У.

Господине!

Получих своевременно Вашата бележка, в която твърдите, че одобрявате възгледите ми, макар да не смятам, че те зависят от Вашето или чието и да било одобрение. Вие сте се осмелили да употребите думата "размишления" по повод моето изложение върху предмета на дарвинизма и аз бих Ви обърнал внимание на факта, че такава дума в такъв контекст е до известна степен оскърбителна. Съдържанието на писмото обаче ме убеждава, че сте сгрешили по-скоро от невежество и нетактичност, отколкото от злоба, така че задоволявам се да отмина този въпрос. Вие цитирате едно изолирано изречение от доклада ми и, изглежда, срещате известни затруднения в разбирането му. Смятам, че само интелект, по-нисък от човешкия, не би успял да схване смисъла, но ако действително е необходимо допълнително разяснение, съгласен съм да се срещна с Вас в посочения час, макар че всякакъв вид посещения и посетители са ми извънредно противни. Що се отнася до Вашето внушение да изменя гледището си, трябва да знаете, че нямам навик Да правя това, след като съзнателно съм изложил зрелите си възгледи. Бъдете така добър при идването си да покажете плика на това писмо на прислужника ми Остин, понеже той е длъжен да вземе всички предпазни мерки, за да ме предварди от натрапчивите мошеници, които наричат себе си "журналисти".

Искрено Ваш Джордж Едуард Челинджър"

Така гласеше писмото, което прочетох на Тарп Хенри, подранил, за да узнае резултата от моята дързост. Единствената му забележка беше:

- Има някакво ново кръвоспиращо лекарство - кутикура или нещо подобно, което е по-ефикасно от арниката.

Някои имат такова странно чувство за хумор!

Когато получих посланието, часът беше почти десет и половина, но един кабриолет ме откара навреме до мястото на срещата. Къщата, пред която спряхме, беше с внушителна външност и с колонада, а тежките завеси на прозорците красноречиво говореха за богатството на този страшен професор. Отвори ми един чудноват, мургав, сух човек на неопределена възраст с тъмна моряшка куртка и кафяви кожени гети. По-късно разбрах, че това е шофьорът, който запълвал празнините в поредицата от дезертиращи лакеи. Той ме огледа от глава до пети с изпитателните си светлосини очи и попита:

- Очакват ли ви?

- Имам среща.

- Писмото?

Извадих плика.

- Ясно!

Той, изглежда, не беше много словоохотлив. Последвах го по коридора, когато внезапно от някаква стая - трапезарията, както се оказа впоследствие - излезе дребна женица. Беше пъргава, жизнена, тъмноока дама, по-скоро френски, отколкото английски тип.

- Един момент - спря ме тя. - Почакай, Остин. Заповядайте тук, сър. Мога ли да ви запитам срещали ли сте се преди със съпруга ми?

- Не, госпожо, още не съм имал честта.

- Тогава предварително ви се извинявам. Трябва да ви кажа, че той е съвършено невъзможен човек - абсолютно невъзможен. Като сте предупреден, ще бъдете по-снизходителен към него.

- Много тактично от ваша страна, госпожо.

- Ако видите, че е склонен към буйствуване, побързайте да се измъкнете от стаята. Не му противоречете. От това са пострадали няколко души. После става публичен скандал, а той се отразява зле върху мен и върху всички ни. Предполагам, че не го търсите във връзка с Южна Америка?

Не можех да лъжа дама.

- Боже мой! Това е най-опасната тема. Вие няма да повярвате нито дума от неговите приказки и това не ще ме учуди. Но не му го казвайте, защото ще се разбеснее. Правете се, че му вярвате, и може би всичко ще свърши благополучно. Помнете, че той сам си вярва. В това можете да не се съмнявате. По-честен човек от него не се е раждал. Не се бавете повече, за да не се усъмни. Ако ви се стори опасен - наистина опасен, - натиснете звънеца и го дръжте на разстояние, докато дойда. Даже в такива тежки случаи обикновено се справям с него.

С тези насърчителни думи дамата ме предаде на мълчаливия Остин, който през време на краткия ни разговор беше чакал като бронзова статуя на благоразумието. Той ме изпроводи до края на коридора. Почукване на вратата, рев на бик отвътре - и аз се намерих очи в очи с професора.

Той седеше на въртящ се стол зад широка маса, отрупана с книги, карти и диаграми. Когато влязох, седалката се завъртя и го обърна с лице към мен. Видът му ме накара да затая дъх. Бях подготвен за нещо необикновено, но не и за такава поразителна личност. Изумителното у него беше ръстът му - ръстът и внушителната осанка. Главата му беше огромна - най-голямата човешка глава, която съм виждал. Сигурен съм, че ако бих се осмелил да нахлупя цилиндъра му, той би се нахлузил цял върху мен и би стигнал до раменете ми. Лицето и брадата му ми напомняха асирийски бик. Лицето му беше румено, а брадата, лопатеста и спускаща се на вълни по гръдта му, бе толкова черна, че изглеждаше почти синя. Косата му правеше необикновено впечатление - дълъг, виещ се кичур, сякаш залепен върху масивното му чело. Очите под големите черни валма на веждите бяха гълъбовосини, много ясни, изпитателни и властни. Освен това над масата се виждаха грамадни рамена, гръд като бъчва и две огромни ръце, покрити с дълги черни косми. Всичко това заедно с гласа му, приличен на рев или на гръмотевица, съставиха първото ми впечатление от прословутия професор Челинджър.

- Е? - каза той и ме изгледа предизвикателно. - Какво има?

Трябваше да продължа да лъжа поне още малко, иначе това очевидно щеше да бъде краят на разговора.

- Вие бяхте така добър да ми определите среща, сър - започнах аз смирено, като му подадох плика.

Той взе моето писмо от бюрото си и го разтвори пред себе си.

- А, вие сте младежът, който не разбира прост английски, нали? Общите ми заключения обаче благоволявате да одобрите, доколкото схващам?

- Изцяло, сър, изцяло! - Аз произнесох това много натъртено.

- Бога ми! Та това укрепва твърде много моите позиции. Вашата възраст и външността ви правят поддръжката двойно по-ценна. Е, вие поне сте по-добър от онова стадо свине във Виена, чието грухтене все пак не е по-оскърбително от това на британския шопар. - Той ме стрелна с яростния поглед на споменатата порода.

- Те, изглежда, са се държали възмутително - забелязах аз.

- Уверявам ви, че мога да се сражавам сам и нямам никаква нужда от вашето съчувствие. Оставете ме, сър, гърбом към стената. За Джордж Едуард Челинджър няма по-голяма радост от тая. Е, сър, да направим, което е по силите ни, за да съкратим това посещение. То едва ли е приятно за вас и е неизразимо отегчително за мен. Вие, както ме уверявате, сте имали да направите някои бележки по тезисите на доклада ми.

В неговото държане имаше такава безцеремонна прямота, че не беше леко да се хитрува. Все пак аз трябваше да продължа играта и да чакам по-добра възможност. Отдалече всичко изглеждаше съвсем просто. О, моя ирландска находчивост, защо ме напусна сега, когато си ми така необходима?

Той ме прониза с острите си стоманени очи и изръмжа:

- Хайде, хайде, не ме карайте да чакам!

- Аз наистина не съм нищо повече от един обикновен учен - подех аз с идиотска усмивка, - нищо повече, бих казал, от един сериозен изследовател. Въпреки това ми се струва, че вие сте прекалили със суровото си отношение към Вайсман. Нима натрупаните оттогава доказателства не... не укрепват неговата позиция?

- Какви доказателства? - Той говореше със застрашително спокоен тон.

- Аз, разбира се, зная, че няма такива доказателства, които биха могли да бъдат считани за явни. Имах предвид само насоката на съвременната мисъл и общото научно гледище, ако мога да се изразя така.

Професорът се приведе напред с много сериозен израз.

- Предполагам, че ви е ясно - каза той, като сгъваше един по един пръстите си, - че черепният индекс е постоянен фактор?

- Естествено - отговорих аз.

- И че телегонията е още sub judice*?

- Несъмнено.

- И че плазмата на ембриона се различава от партенигенетичното яйце?

- Та разбира се! - извиках аз, горд от собствената си дързост.

- А какво следва от това? - попита той с мек, подкупващ глас.

- Наистина, какво? - промълвих аз. - Какво следва от това?

- Да ви кажа ли? - изгука той.

- Да, моля ви.

- От това следва - изрева той с внезапен порив на ярост, - че вие сте най-мръсният мошеник в Лондон, долен, пълзящ журналист, който е толкова свързан с науката, колкото и с благоприличието!

* Под съмнение (лат.). Б. р.

Той скочи на крака с очи, пламнали от бесен гняв. Дори в този напрегнат момент аз успях да се учудя на откритието си, че той беше съвсем нисък - едва стигаше до рамото ми. Закърнял Херкулес, чиято огромна жизненост се е насочила изцяло в дълбочина, ширина и сила на ума.

- Глупости! - извика той, приведен напред, опрял пръсти върху масата и протегнал врат. - Това ви приказвах аз, СЪр - научни глупости! Помислихте си, че ще можете да ме надхитрите - вие, с вашето мозъче колкото орех? Вие, проклети драскачи, се смятате за всесилни, така ли е? Смятате, че похвалата ви може да възвеличи човека, а порицанието ви - да го провали. Ние всички трябва да ви се кланяме и да се мъчим да спечелим доброжелателната ви дума, нали? На един ще подадете ръка, а за друг - тояга! Пълзящи гадини, познавам ви. Много високо полетяхте. Беше време, когато мирувахте, а сега загубихте чувство за мярка. Надути газени тенекета! Аз ще ви поставя на мястото ви. Да, сър, вие не сте победили Джордж Едуард Челинджър. Все още има един човек, над когото нямате власт. Той ви предупреди да стоите настрана, но щом продължавате да идвате, бога ми, правите го на свой риск. Фант, любезни господине Малоун, искам фант! Вие играхте много опасна игра и, струва ми се, я загубихте.

- Слушайте, сър - казах аз, като отстъпих заднишком към вратата и я отворих. - Вие можете да оскърбявате, колкото искате, но всичко си има граници. Аз няма да позволя да ме нападнете с юмруци.

- Няма ли? - Той започна да се приближава бавно и заплашително, но изведнъж спря и пъхна големите си ръце в джобовете на късото си момчешко яке. - Вече съм изхвърлил оттук неколцина. Вие ще бъдете четвъртият или петият. По три лири и петнадесет шилинга за всеки - средно по толкова ми струваше. Скъпичко, но се налага. А сега, сър, защо да не последвате своите събратя? Дори мисля, че трябва да го направите. - Той продължи неприятното си и безшумно настъпление, като стъпваше с изпънати пръсти, подобно на балетмайстор.

Можех да хукна към хола, но би било много позорно. Освен това в мене се разгаряше справедлив гняв. Досега моето поведение беше крайно осъдително, но заплахите на този човек ми върнаха чувството за собствената ми правота.

- Долу ръцете, сър! Аз няма да търпя това.

- Боже мой! - Черните му мустаци се повдигнаха и един бял кучешки зъб проблесна подигравателно. - Няма да търпите, а?

- Не бъдете такъв глупак, професоре! - извиках аз. - На какво можете да разчитате вие? Аз тежа 95 килограма, здрав съм като желязо и всяка събота играя ръгби в сборния ирландски отбор. Аз не съм човекът...

В този миг той връхлетя върху мен. За щастие бях отворил вратата, иначе щяхме да я отнесем. Направихме по коридора циганско колело. Някъде по пътя завлякохме един стол и продължихме да се търкаляме. Брадата му се беше натъпкала в устата ми, ръцете ни бяха сключени, телата ни - сплетени и този проклет стол ни обграждаше с краката си от всички страни. Бдителният Остин беше разтворил широко вратата на хола. Ние минахме със задно салто надолу по парадното стълбище. Бях виждал как братя Мак се опитват да правят нещо подобно в Мюзик хол, но, изглежда, за да го направиш, без да се удариш, е нужна известна подготовка. На последното стъпало столът се разлетя на трески и ние разделени се търкулнахме във водосточната канавка. Той скочи на крака, махаше юмруци и хъркаше като астматик.

- Стига ли ти толкова? - задъха се той.

- Проклет побойник! - извиках аз, като се съвзех. Едва не се счепкахме отново, защото в него пламтеше желанието за бой, но за щастие бях избавен от тази неприятна история. До нас се появи полицай с бележник в ръка.

- Какво значи всичко това? Не ви ли е срам - каза полицаят. Това беше най-разумната забележка, която съм чувал на Енмор парк. - Е? - настояваше той, обръщайки се към мен. - Какво значи това?

- Този човек ме нападна - казах аз.

- Вярно ли е, че сте го нападнали? - попита полицаят. Професорът дишаше тежко и не отвърна нищо.

- И това не ви е за пръв път - заяви сурово полицаят, като клатеше глава. - И миналия месец имахте неприятности по същия повод. Вие сте посинили окото на този младеж. Ще го подведете ли под отговорност, сър?

Аз се смилих.

- Не, няма.

- Как така? - учуди се полицаят.

- Вината бе моя. Аз му се натрапих. Той ме предупреди честно.

Полицаят затвори бележника си.

- Да не се повтарят тези безобразия - каза той. - Хайде, хей! Движете се там, движете се! - Това се отнасяше за едно момче от месарницата, една слугиня и двама-трима зяпачи, които се бяха събрали. Той закрачи тежко надолу по улицата, като подкара пред себе си това малко стадо. Професорът ме погледна и в очите му блесна искра смях.

- Влезте - каза той. - Още не съм свършил с вас.

Думите му звучаха зловещо, но аз все пак го последвах в къщата. Лакеят Остин, подобен на дървена статуя, затвори вратата зад нас.

IV. Това е най-великото откритие на света

Вратата още не беше се затръшнала, когато госпожа Челинджър изскочи от трапезарията. Дребната женица беше извън себе си от гняв. Тя прегради пътя на съпруга си и застана пред него като разярена ярка пред булдог. Очевидно бе видяла излизането ми, но не бе забелязала, че се върнах.

- Ти си звяр, Джордж! - изпищя тя. - Осакати този симпатичен младеж.

Той посочи с палец зад гърба си.

- Ето го зад мен, жив и здрав.

Тя се смути, но бързо се овладя.

- Простете, че не ви видях.

- Моля, госпожо, няма защо.

- Бедният! Той ви е посинил лицето. О, Джордж, какъв звяр си ти! Само скандали от началото до края на седмицата. Всички те мразят и ти се надсмиват. Търпението ми се изчерпа. Това препълни чашата!

- Не вади кирливите ни ризи пред хората - изръмжа той.

- Това не е тайна! - извика тя. - Мислиш ли, че цялата улица, Цял Лондон, ако щеш ... Излез, Остин. Не си ни нужен тук. Мислиш ли, че те всички не говорят за теб? Къде е достойнството ти? Ти, който би трябвало да бъдеш уважаван професор в голям университет с хиляди студенти, които да благоговеят пред теб! Къде е достойнството ти, Джордж?

- А твоето, мила моя?

- Ти ме измъчи докрай. Хулиган! Обикновен свадлив хулиган - ето на какво си се превърнал.

- Мирувай, Джеси!

- Див, бесен побойник!

- Това е вече много. На позорния стълб! - каза професорът.

И за мое учудване той се наведе, вдигна я и я постави върху висок постамент от черен мрамор в ъгъла на хола. Постаментът беше висок най-малко седем фута и беше толкова тесен, че тя с мъка се държеше върху него. Не бих могъл да си представя по-нелепа картина от тази, която представляваше тя, покачена там, с лице, изкривено от гняв, с люлеещи се крака, вцепенена от страх да не падне.

- Снеми ме! - проплака госпожа Челинджър.

- Кажи "моля ти се".

- Ти си звяр, Джордж. Снеми ме веднага!

- Елате в кабинета, господин Малоун.

- Но, сър!... - казах аз, гледайки към дамата.

- Ето, господин Малоун се застъпи за теб, Джеси. Кажи "моля ти се" и ще те смъкна.

- О, звяр такъв! Моля ти се! Моля ти се!

Той я свали долу, сякаш беше канарче.

- Дръж се прилично, мила. Господин Малоун е журналист. Утре той ще изнесе всичко това в своя парцал и ще продаде десет броя повече на съседите ни. "Чудновата история във висшето общество". Пиедесталът ти се видя доста висок, нали? След това ще сложи подзаглавие: "Из живота на едно странно семейство". Той се храни с мърша. Господин Малоун е лешояд, като всички други от неговия бранш - porcus ex grege diaboli - свиня от стадото на дявола. Така ли е, Малоун?

- Вие сте наистина непоносим - казах аз разгорещено. Професорът се разсмя гръмко.

- Скоро ще имаме коалиция - избумтя той, като поглеждаше ту жена си, ту мен и пъчеше грамадната си гръд. После изведнъж измени тона си: - Извинявайте за тази невинна семейна шега, господин Малоун. Аз ви повиках да се върнете не за да ви замесвам в нашите дребни домашни развлечения. Бягай оттук, женичке, и не се ядосвай - Той сложи огромните си ръце върху рамената й. - Всичко, което казваш, е съвършено вярно. Аз бих бил по-добър, ако правех това, което ти ме съветваш, но нямаше да бъда докрай Джордж Едуард Челинджър. Добри хора, колкото щеш, мила моя, но Джордж Едуард Челинджър е един. Така че постарай се да свикнеш с мен такъв, какъвто съм. - Внезапно той я целуна звънко и това ме смути повече дори от буйствуването му. - И тъй, господин Малоун - продължи той с голямо достойнство, - насам, ако обичате.

Отново влязохме в стаята, която преди десет минути бяхме напуснали толкова шумно. Професорът внимателно затвори вратата, предложи ми кресло и бутна под носа ми кутия с пури.

- Истински "Сан Хуан Колорадо" - заяви той. - Наркотиците са най-подходящи за избухливи хора като вас. Господи! Не я прехапвайте! Срежете, срежете я с уважение! Сега се облегнете и слушайте внимателно всичко, което ще благоволя да ви кажа. Ако ви хрумне някаква забележка, можете да я запазите за по-подходящо време.

Първо, за вашето завръщане в дома ми след съвсем справедливото ви изхвърляне - той издаде брадата си напред и ме загледа предизвикателно, сякаш ме подканяше да споря с него, - след, както казах, заслуженото ви изхвърляне. Причината се крие в отговора, който дадохте на този нахален полицай и в който ми се стори, че открих у вас проблясък на благородство - нещо, което не е присъщо на професията ви. Като признахте, че вината за произшествието е ваша, вие проявихте известна безпристрастност на мисълта и широта на погледа, които привлякоха благосклонното ми внимание. Подвигът на човешкия род, към който за съжаление принадлежите и вие, винаги е бил под умствения ми хоризонт. Вашите думи неочаквано ви издигнаха над него. Вие се издигнахте до сериозното ми внимание. Поканих ви да се върнете с мен, тъй като си наумих да се запозная по-отблизо с вас. Бъдете така добър да изтърсвате пепелта си в малкия японски пепелник на бамбуковата маса, която се намира вляво от вас.

Всичко това професорът изстреля така, сякаш четеше лекция пред класа си. Той беше обърнал въртящия се стол по такъв начин, че да бъде с лице към мен, и седеше надут като огромен жабок с отпусната назад глава и очи, полупритворени от високомерни клепачи. После изведнъж се обърна встрани и всичко, което виждах от него, беше сплъстена коса и едно червено щръкнало ухо. Той се порови в купищата хартия върху бюрото си и след малко измъкна оттам нещо, което наподобяваше доста одрипавял скицник.

- Смятам да ви разправя за Южна Америка - започна той. - Само без забележки, моля. Преди всичко искам да разберете, че нищо от това, което ще ви кажа сега, не бива да разгласявате по какъвто и да е начин, докато не получите специалното ми разрешение. Това разрешение по всяка вероятност няма да бъде дадено никога. Ясно ли е?

- Но това е много тежко - казах аз. - Според мен едно благоразумно изложение...

Той остави бележника върху масата.

- Това приключва въпроса - каза той. - Желая ви всичко най-добро.

- Не, не! - извиках аз. - Съгласен съм с всички условия. Доколкото разбирам, нямам избор.

- Никакъв - потвърди той.

- Добре тогава, обещавам.

- Честна дума?

- Честна дума.

Той ме изгледа със съмнение в наглите си очи.

- В края на краищата какво зная аз за вашата чест?

- Бога ми, сър! - извиках аз гневно. - Позволявате си твърде много! Никога през живота си не съм бил обиждан така.

, Той беше по-скоро заинтересуван, отколкото засегнат от избухването ми.

- Кръглоглав - промърмори той. - Брахицефал, сивоок, чернокос, с някои черти на негроид. Келт, предполагам?

- Аз съм ирландец, сър.

- Чистокръвен?

- Да, сър.

- Разбира се, това обяснява всичко. И така, вие ми дадохте обещание, че няма да злоупотребите с доверието ми - нали? Това доверие, трябва да ви кажа, ще бъде далеч непълно. Но аз съм готов да ви дам някои сведения, които представляват интерес. На първо място, навярно ви е известно, че преди две години извърших пътешествие до Южна Америка, пътешествие, което ще влезе в съкровищницата на световната история на науката. Целта ми беше да проверя някои заключения на Уолес и Бейтс, което можеше да стане само чрез наблюдение на изложените факти при същите условия, при които са ги срещнали самите те. Дори ако моята експедиция не бе постигнала други резултати, тя все пак щеше да бъде достойна за внимание, но там ми се случи нещо любопитно, което даде съвършено нова насока на изследването.

Вие знаете - или може би не знаете: в този век на половинчато образование е възможно и това, че земите край някои части на Амазонка все още не са изучени добре и че в нея се вливат множество притоци, някои от които изобщо не са отбелязани на картата. Моята задача беше да посетя тази почти непозната покрайнина и да изследвам нейната фауна. Това ми осигури материал за няколко глави от големия и монументален труд по зоология, който ще бъде оправданието на живота ми. Завърших работата си и бях на път за в къщи, когато се случи да пренощувам в малко индианско село, близо до мястото, където един приток - името и местонахождението премълчавам - се влива в Амазонка. Туземците бяха индианци кюкама - симпатична, но изродена раса с умствени възможности, не по-високи от тези на средния лондончанин. Още на отиване бях излекувал няколко от тях и личността ми бе направила силно впечатление, затова не се изненадах, че те очакваха завръщането ми с нетърпение. Обясниха ми със знаци, че някой се нуждае от спешната ми медицинска помощ и аз тръгнах след вожда към една от колибите му. Когато влязох, открих, че страдащият, на когото трябваше да помогна, бе току-що издъхнал. За моя изненада той не беше индианец, а бял, дори може да се каже, много бял, защото имаше сламеноруса коса и черти на албинос. Той беше облечен в дрипи, изглеждаше много изтощен и целият му вид свидетелствуваше, че е прекарал продължителни лишения. Доколкото можах да схвана обяснението на туземците, те никога не го бяха виждали преди. Попаднал в селото им, когато минавал сам през гората и едва се държал на краката си от слабост.

Раницата му беше до одъра и аз разучих съдържанието й. Отвътре бе пришита ивица с името му - Мейпъл Хуайт, Лейк авеню, Детройт, Мичиган, име, пред което винаги съм готов да сваля шапка. Няма да бъде пресилено, ако се каже, че то ще се нареди до моето, когато дойде време да се поделя славата за това дело.

От съдържанието на раницата се виждаше, че този човек е бил художник и поет, тръгнал да търси нови впечатления. Имаше отделни стихчета. Не твърдя, че разбирам от тези неща, но по отношение на тях мисля, че имаше да се желае още много. Намерих също няколко най-обикновени речни пейзажа, кутия с бои, кутия с пастели, няколко четки, тази извита кост, която е върху мастилницата ми, томче от Бакстеровите "Нощни и дневни пеперуди", един евтин револвер и няколко патрона. Личен багаж той или нямаше, или го бе изгубил при пътуването си. Това бе цялото имущество на този американски бохем. Вече се канех да го оставя, когато забелязах, че нещо се подава от джоба на съдраната му жилетка. Това беше ей този скицник, толкова окъсан, колкото е и сега. Можете да не се съмнявате, че откакто притежавам тази реликва, тя е на такава почит, на каквато би могло да се радва първото фолио на Шекспир! Сега ви я давам с молба да я разгледате страница по страница и да вникнете в съдържанието.

Той запали пура и се облегна назад, като следеше с остри, изпитателни очи въздействието, което трябваше да произведе върху мене този документ.

Отворих книжката, подготвен за някакво откровение, макар да не можех да си представя какво точно. Първата страница обаче ме разочарова, защото на нея нямаше нищо друго освен един много дебел мъж с кител и обяснението "Джими Колвър в пощенския параход", написано под него. Следваха няколко страници, запълнени с малки скици на индианци и техните обичаи. След това имаше картина, която изобразяваше весел, едър духовник с широкопола шапка, седнал срещу един много слаб европеец, и текст: "Обед у фра Кристоферо в Росарио". Още няколко страници бяха заети от етюди на жени и деца, а след това имаше една непрекъсната поредица от рисунки на животни с обяснения като тия: "Ламантин на пясъчна плитчина", "Костенурки и яйцата им", "Черни ахути под палма". Последната показваше някакво животно, наподобяващо прасе. И накрая следваше една двойна страница с етюди на много неприятни гущери с дълги муцуни. Не можах да разбера нищо и казах на професора:

- Но това са навярно крокодили?

- Алигатори! Алигатори! В Южна Америка няма истински крокодили. Разликата между едните и другите...

- Искам да кажа, че не виждам нещо особено, нещо, което да потвърди думите ви.

Той се усмихна спокойно и рече:

- Вижте следващата страница.

Но и тя не ме заинтересува. Това беше грубо оцветен пейзаж от онзи тип картини, които впоследствие художникът използува като ръководство при по-внимателна разработка на темата. Предният план бе зает от бледозелена переста растителност. Тя се изкачваше нагоре и преминаваше във верига от тъмночервени ребрести скали, които ми напомняха някои базалтови формации. Те се простираха като стена по целия заден план. До нея се виждаше уединена пирамидална канара, увенчана с голямо дърво. Между канарата и голямата скала, изглежда, зееше пукнатина. Зад всичко това - синьо, тропическо небе. Тънка, зелена линия от растителност минаваше по върховете на червените скали. На следващата страница имаше друг лек акварел на същия пейзаж, но доста по-отблизо, така че подробностите се виждаха ясно.

- Е? - попита професорът.

- Безспорно формацията е интересна - отвърнах аз, - но не разбирам чак дотолкова от геология, за да кажа, че е чудесна.

- Чудесна? - повтори той. - Тя е уникална. Изглежда невероятно. Никой не е мечтал за такова нещо. А сега следващата.

Обърнах листа и възкликнах от изненада. На цяла страница беше нарисувано най-странното същество, което съм виждал. Това беше безумното видение на пушач на опиум, видение, което се е явило някому в състояние на делириум. Главата беше птича, тялото приличаше на надут гущер, влачещата се опашка беше покрита с щръкнали шипове, а заобленият гръб завършваше с висок назъбен ръб, който сякаш бе съставен от гребените на десетина петли, наредени един след друг. Пред това същество имаше едно нелепо джудже или гном с вид на човек, което стоеше и го гледаше.

- Е, какво ще кажете за това? - възкликна професорът, търкайки победоносно ръце.

- Чудовищно, гротескно.

- Но какво го е накарало да рисува такъв звяр?

- Сигурно прекалената употреба на джин.

- Това ли е най-приемливото обяснение, което можете да измислите?

- Добре, сър, а какво е вашето обяснение?

- Много просто. Животното съществува. То е действително скицирано от натура.

Бих се изсмял, но си представих как ще направим ново циганско колело по коридора.

- Несъмнено, несъмнено - съгласих Се аз, както правят, за да угодят на луд. - Признавам обаче, че тази миниатюрна човешка фигура ме смущава. Ако беше индианец, бихме могли да я вземем като доказателство за съществуването на някакво племе пигмеи, в Америка. Но това, изглежда, е европеец с корков шлем.

Професорът изсумтя като разярен бизон.

- Вие наистина минавате границата - каза той. - Разширявате представата ми за възможното. Церебрална пареза. Умствена инертност. Удивително!

Той беше толкова смешен, че дори не ме разгневи. А и струваше ли си да се хабят нерви? Ако вземеш да се ядосваш с този човек, трябва да си винаги сърдит. Задоволих се да се усмихна отегчено.

- Порази ме малкият ръст на човека - обясних аз.

- Гледайте тук! - извика той, като се наведе и постави върху картината косматия си, тлъст като кренвирш пръст. - Виждате ли това растение зад животното? Сигурно сте го взели за глухарче или карфиол? Това е южноамериканска палма, наричана "слонова кост", а тези дървета достигат 50-60 фута височина. Не виждате ли, че човекът е поставен с цел? Художникът не би могъл в действителност да стои пред този звяр и да го рисува. Изобразил е себе си, за да покаже разликата във височините. Той е бил, да речем, над пет фута висок. Дървото, както би трябвало да се очаква, е десет пъти по-високо.

- Господи! - извиках аз. - Значи вие мислите, че зверът е бил ... Та и гарата Черинг Крос едва ли би била достатъчно голяма за колиба на такъв звяр!

- Без преувеличение, това е наистина доста едър екземпляр - заяви професорът със задоволство.

- Но - възкликнах аз - не можем да пренебрегнем целия опит на човечеството заради една-единствена скица. - Бях прелистил скицника, за да се уверя, че няма нищо друго. - Една-единствена скица на някакъв скитащ американски художник, който може би я е направил под влиянието на хашиша или в делириума на треската, или просто за да угоди на болното си въображение. Вие като човек на науката не можете да защищавате такава позиция.

В отговор професорът свали една книга от полицата.

- Това е една отлична монография на талантливия ми приятел Рей Ланкастър* - каза той. - Тук има една илюстрация, която ще ви заинтересува. А, ето я! Текстът под нея е следният: "Предполаган външен вид на юрски динозавър - стегозавър. Само задният му крак е два пъти по-висок от добре развит мъж." Е, какво ви говори това?

* Голям английски биолог. Б. р.

Той ми подаде разтворената книга. Втренчих се в картината. Между това животно, възстановено от един мъртъв свят, и скицата на непознатия художник безспорно имаше много голямо сходство.

- Забележително наистина! - казах аз.

- Но въпреки това продължавате да упорствувате?

- Твърде вероятно е това да е съвпадение или може би вашият американец е видял подобна картина и я е запаметил. Възможно е тя да му се яви отново в състояние на делириум.

- Много добре - каза професорът снизходително, - така да бъде. Сега ще ви помоля да видите това. - Той ми подаде костта, която бе споменал като част от имуществото на мъртвия. Костта беше около шест инча дълга и по-дебела от палец, а в единия й край имаше остатъци от изсъхнал хрущял.

- На кое от познатите ни същества принадлежи тази кост? - попита той.

Огледах я внимателно и се помъчих да си спомня някои полузабравени знания.

- Може би е много голяма човешка ключица - предположих аз.

В знак на неодобрение моят събеседник махна презрително с ръка.

- Човешката ключица е извита, а тази е права и на повърхността й има вдлъбнатина, която показва, че върху нея е минавало голямо сухожилие. При ключицата няма нищо подобно.

- Тогава трябва да призная, че не мога да ви отговоря.

- Не се страхувайте, че показвате невежеството си. Струва ми се, че целият колектив на Южен Кесингтън* не би могъл да определи името й. - Той извади от една кутийка костичка, колкото бобено зърно. - Доколкото мога да съдя, тази кост у човека е аналогична на костта, която държите в ръката си. Сега имате известна представа за размера на животното. По хрущяла ще разберете, че не се касае за изкопаем, а за съвременен екземпляр. Какво ще кажете на това?

- Може би у слона...

Той трепна като опарен.

* Район на Лондон, където се намира естественоисторическият отдел на Британския музей. Б. р.

- Недейте! Не говорете за слонове в Южна Америка. Даже в нашата епоха на интернати...

- Е - прекъснах го аз, - тогава на някакво друго голямо южноамериканско животно - например тапир.

- Можете да ми повярвате, млади човече, че съм вещ в своята област. Тази кост не е нито на тапир, нито на кое да е друго животно, познато на зоологията. Тя принадлежи на много голямо, много силно и по аналогия много свирепо животно, което съществува на земята, но още не е познато на науката. Още ли се съмнявате?

- Всеки случай това ме заинтригува дълбоко.

- Значи не сте безнадежден. Чувствувам, че някъде във вас се таи разум, затова ние ще ровим търпеливо, докато го намерим. Сега да оставим покойния американец и да се върнем към моя разказ. Досещате се, че трудно бих напуснал Амазонка, преди да проуча тази работа по-внимателно. Разполагах с някои сведения за посоката, от която беше дошъл американският пътешественик. Впрочем, знаейки индианските легенди, можех да намеря пътя и без това, понеже открих, че в преданията на крайречните племена често се говори за някаква чудна страна. Вие, разбира се, сте чували за Курупури?

- Никога.

- Курупури е горският дух, нещо ужасно, нещо злобно, нещо, от което трябва да се пазим. Никой не може да го опише, но тази дума внушава ужас по бреговете на Амазонка. Всички племена са единодушни за посоката, в която се намира Курупури. Това е същата посока, от която беше дошъл американецът. Там се крие нещо ужасно. Моята задача беше да открия какво е то.

- И какво направихте? - Цялото ми лекомислие се беше изпарило. Този набит човек те заставяше да го слушаш с внимание и уважение.

- Преодолях силната съпротива на туземците - съпротива, която стигаше дотам, че те дори избягваха да говорят на тази тема - и като използувах увещания и подаръци, трябва да призная, придружени със заплаха, получих двама от тях като водачи. След много приключения, които няма защо да описвам, и след дълго пътуване, чиято дължина не ще спомена, в направление, което премълчавам, ние стигнахме накрая до една обширна земя, която до днес не е била нито описвана, нито дори посещавана от някого освен от злополучния ми предшественик. Бихте ли погледнали това?

Той ми подаде малка фотография.

- Незадоволителният й вид се дължи на това, че при спускането ми по реката лодката се обърна и кутията с непроявените филми се счупи. Последствията се оказаха бедствени. Почти всички негативи бяха напълно унищожени - непоправима загуба. Тази снимка е една от малкото, които бяха частично спасени. Бъдете любезен да приемете това обяснение за нейните недостатъци и аномалии. Говореше се за някаква фалшификация, но сега не съм в настроение да споря на тази тема.

Фотографията беше наистина много избледняла. Един недоброжелателен критик лесно би могъл да изтълкува превратно тази неяснота. Снимката представляваше скучен, сив пейзаж. Когато постепенно разгадах подробностите му, видях в далечината дълга и страшна висока скална верига, подобна на огромен водопад, а на преден план - полегата гориста равнина.

- Мисля, че това е същото място, което е на картината - казах аз.

- Същото е - отговори професорът. - Там открих следи от неговия бивак. Сега погледнете тук.

Беше същият ландшафт, само че в по-едър план, но снимката бе съвсем повредена. Успях да отлича самотната, увенчана с дърво, островърха канара, встрани от скалната верига.

- Вече не се съмнявам ни най-малко - признах аз.

- Е, значи постигнахме нещо - каза професорът. - Напредваме, а? Сега бихте ли погледнали към върха на тази канара? Забелязвате ли там нещо?

- Огромно дърво.

- А на дървото?

- Голяма птица.

Той ми подаде лупа.

- Да - казах аз, като погледнах през нея. - На дървото е кацнала голяма птица. Струва ми се, че клюнът й е доста здрав. Бих казал, че е пеликан.

- Не сте за завиждане с това зрение - забеляза професорът. - Нито е пеликан, нито е каквато и да било птица. Може би ще ви бъде интересно да научите, че аз успях да застрелям точно този екземпляр. Това беше единственото неоспоримо доказателство, което можах да взема със себе си.

- Значи то е при вас? - Най-сетне щях да видя реално потвърждение на неговия разказ.

- Беше при мен. За нещастие изгубих го заедно с всичко останало при същата катастрофа в реката, която съсипа снимките ми. Вкопчах се в него, преди да изчезне във водовъртежа, и в ръката ми остана част от крилото му. Когато водата ме изхвърлила на брега, аз съм бил в безсъзнание, но този жалък остатък от превъзходния ми образец беше цял и невредим. Ето го пред вас.

Той извади от едно чекмедже нещо, което ми напомняше горна част от крилото на голям прилеп. Тази извита кост с ципа под нея беше дълга най-малко два фута.

- Чудовищен прилеп - предположих аз.

- Нищо подобно! - сурово ме прекъсна професорът. - Живеейки в образованата среда на учени, не съм подозирал, че е възможно да не се познават елементарните принципи на зоологията. Нима наистина не знаете простото положение от сравнителната анатомия, че птичето крило е всъщност долната част на ръка, докато крилото на прилепа се състои от три издължени пръста с ципи между тях? В случая е съвсем ясно че костта не е ръка и както сам виждате, има само една ципа, закрепена за една кост, така че тя не може да принадлежи на прилеп. Но щом не е нито птица, нито прилеп, тогава какво е?

Скромният ми запас от знания бе изчерпан до дъно.

- Наистина не зная - признах аз.

Професорът отвори авторитетната книга, на която вече се беше позовавал.

- Ето - продължи той, като посочи изображението на едно необикновено летящо чудовище. - Отлична репродукция на диморфодон или птеродактил - летящо влечуго от Юрския период. На другата страница е показана скица на механизма на крилото му. Сравнете го, ако обичате, с образеца, който държите.

Когато погледнах, изтръпнах от изумление. Не оставаше място за съмнение. Съвкупността от доказателства беше категорична. Скицата, снимките, разказът, а сега и действителният образец - какво повече? Казах му това - казах го с искрено чувство, защото почувствувах, че с този човек се отнасят несправедливо. Той се облегна на стола си със снизходителна усмивка под спуснатите клепачи, като се грееше на тази внезапна слънчева топлинка на признанието.

- Това е най-великото откритие, за което съм чувал! - възкликнах аз, макар че възторгът ми беше по-скоро журналистически, отколкото научен. - Това е колосално! Вие сте Колумб в науката! Вие сте открили един изгубен свят! Искрено съжалявам, че в началото проявих съмнение. Всичко беше така невероятно. Но не мога да не се съобразявам с очевидните факти, а те би трябвало да са убедителни за всекиго.

Професорът измърка от задоволство.

- И после, сър? Какво направихте по-нататък?

- Беше през влажния сезон, господин Малоун, и запасите ми бяха изчерпани. Аз изследвах част от огромната скална верига, но не намерих място, удобно за изкачване. Пирамидалната канара, върху която видях и застрелях птеродактила, бе по-достъпна. Бидейки малко нещо катерач, успях да се добера до средата й. От тази височина получих по-добра представа за платото върху скалите. То се оказа много голямо. Нито на изток, нито на запад се виждаше краят на тези увенчани със зеленина скали. Под тях се намира мочурлива местност, обрасла с непроходими гъсталаци, пълна със змии и насекоми. Същински разсадник на треска, тя е естествената броня на тази чудновата страна.

- Не видяхте ли други признаци на живот?

- Не, сър, не видях. Но през седмицата, която прекарахме в лагера си в подножието на скалите, ние чувахме отгоре странни шумове.

- А съществото, което е нарисувал американецът? Какво мислите за него?

- Може само да се предположи, че той е стигнал до върха и го е видял там. Следователно съществува път, който води нагоре. Той обаче трябва да е много труден, иначе тези същества биха се спуснали долу и биха плъзнали по околните земи. Ясно, нали?

- Но как са се озовали те там?

- Не смятам, че въпросът е толкова труден - каза професорът. - Обяснението може да бъде само едно. Южна Америка е, както може би сте чували, гранитен континент. В древни времена на това място внезапно станало разместване на пластовете. Не забравяйте, че тези скали са базалтови и следователно - вулканични. Една площ, може би равна по големина на Съсекс, е била издигната en bloc* с цялото й жизнено съдържание и отделена от останалата част на континента с отвесни скали, срещу чиято твърдост ерозията е безсилна. Какво се е получило? Спряно е действието на обикновените природни закони. Различните препятствия, които определят борбата за съществуване в целия свят, са ликвидирани или изменени. Същества, които иначе биха изчезнали, продължават да живеят. Забележете, че и птеродактилът, и стегозавърът спадат към Юрския период и следователно са доста-възрастни в мащабите на историята. Те са били изкуствено запазени в тези необикновени, случайно възникнали условия.

* Заедно (фр.). - Б. р.

- Но вашите сведения са наистина категорични. Необходимо е само да ги изложите пред съответните власти.

- Така мислех и аз в душевната си простота - с горчивина отвърна професорът. - Трябва обаче да ви кажа, че не стана така. На всяка стъпка ме посрещаха с недоверие, къде породено от тъпота, къде от завист. Не е в характера ми, сър, да превивам врат пред всекиго или да се мъча да доказвам нещо, когато се съмняват в думите ми. След първото съмнение аз не благоволих да показвам потвърждаващите доказателства, които притежавам. Самата тема ми стана неприятна. Изгубих желание да говоря за нея. Когато нарушаваха покоя ми хора като вас, които представляват празното любопитство на публиката, не бях в състояние да ги посрещам сдържано. Признавам, че съм малко избухлив и ако ме предизвикат, съм склонен към буйствуване. Страхувам се, че сам сте го забелязал.

Аз докоснах окото си, но не казах нищо.

- Жена ми често ме упреква за това и все пак мисля, че всеки порядъчен човек би постъпил по същия начин. Тази вечер обаче възнамерявам да дам пример за контрол на волята над чувствата. Каня ви да присъствувате на представлението. - Той взе една картичка от бюрото си и ми я подаде. - Както виждате, тук е обявено, че в 8,30 часа в залата на Зоологическия институт твърде популярният естественик господин Пърсивал Уолдрън ще изнесе лекция на тема: "Скрижали на вековете". Поканен съм специално да участвувам в президиума и да благодаря на лектора от името на присъствуващите. Ще направя това, като си поставя за задача най-тактично и деликатно да подхвърля някои забележки, които биха заинтересували аудиторията и биха събудили у някои от присъствуващите желание да вникнат по-дълбоко в този въпрос. Нали разбирате, няма да има нищо предизвикателно, а само намек, че зад всичко това се крие нещо по-дълбоко. Ще държа здраво юздите си и ще видя дали сдържаността ми ще ме доведе до по-добри резултати.

- Мога ли да дойда и аз? - попитах с нетърпение.

- Та разбира се - отговори сърдечно професорът. Дружелюбността му беше така завладяваща, както и буйствуването му. Доброжелателната му усмивка беше чудесна. Бузите му изведнъж се издуха като две червени ябълки между притворените му очи и голямата му черна брада. - Елате на всяка цена. Ще ми бъде приятно да зная, че имам един съюзник в залата, макар и толкова безпомощен и непосветен в тази област. Сигурно ще се събере доста народ, защото Уолдрън, въпреки че е чист шарлатанин, се ползува с популярност. Е, господин Малоун, вече ви отделих от времето си доста повече, отколкото възнамерявах. Индивидът не бива да монополизира онова, което принадлежи на човечеството. Ще се радвам да ви видя на лекцията тази вечер. Междувременно трябва да помните, че нищо от материала, с който ви запознах, не бива да се разгласява.

- Но господин Макардъл, нашият редактор, знаете ли ... ще иска да му обясня какво съм направил.

- Кажете му каквото ви хрумне. Между другото може да му съобщите, че ако изпрати още някого да ми досажда, аз ще го навестя с бича си. Но оставям на вас: в печата да не излезе нито дума. Прекрасно. Значи в 8,30 тази вечер - в залата на Зоологическия институт.

Докато той ми махаше на прощаване, аз видях за последен път синкавата вълниста брада и дръзките му очи.

V. Въпрос!

Дали това се дължеше на физическия шок, който получих при първата си беседа с професор Челинджър, или на духовния, който ме сполетя при втората, но когато се озовах отново в Енмор парк, аз бях до известна степен деморализиран журналист. Главата ми се пръскаше от болки и в нея пулсираше само една мисъл: че в разказа на този човек се крие истина от огромно значение и че от тази история може да излезе чудесен материал за "Газет", когато получа разрешение да я използувам. На ъгъла видях кабриолет, скочих в него и се отправих към редакцията. Макардъл, както винаги, беше на поста си.

- Е? - нетърпеливо извика той. - Колко реда са ви нужни? Имате вид на човек, който се връща от война. И без да ми кажете, виждам, че ви е нападнал.

- Отначало имахме малко недоразумение.

- Какъв човек! А после?

- После той се вразуми и си поприказвахме. Но не можах да получа нищо от него - нищо за публикуване.

- Едва ли е точно така. Получили сте синина под окото и това е за публикуване. Не можем да търпим неговия терор, господин Малоун. Ще научим този човек да се държи както трябва. Още утре ще пусна една статийка, от която ще се изпоти. Само ми дайте материала и оставете на мен да жигосам завинаги този приятел. "Професор Мюнхаузен" какво ще кажете за такава шапка? "Възкръсналият Калиостро". Ще припомним всички шарлатани и разбойници от историята. Аз ще му дам да разбере за всичките му мошеничества.

- Не ви съветвам, сър.

- Защо?

- Защото той не е никакъв мошеник.

- Какво? - изрева Макардъл. - Нима сте повярвали на измислиците му за мамонти, мастодонти и морски дракони?

- Вижте какво, за това не зная. Едва ли е говорил такива неща. Но наистина вярвам, че е открил нещо ново.

- Тогава, за бога, човече, сядайте и пишете.

- Жадувам да го напиша, но той ми разказа всичко под секрет, при условие да не го разгласявам. - И аз с няколко думи предадох историята на професора. - Ето как стои работата.

Лицето на Макардъл изразяваше дълбоко недоверие.

- Е, господин Малоун - каза той най-сетне, - да се заемем с научното събрание тази вечер. Поне то не може да бъде секретно. Едва ли някой друг вестник ще се заинтересува от него. За Уолдрън е съобщавано вече десетки пъти, а никой не знае, че Челинджър ще говори. Ако ни провърви, можем да се сдобием със сензационен материал. Както и да е, вие ще присъствувате, така че просто ще ми дадете една по-подробна информация. Ще пазя място до полунощ.

Предстоеше ми напрегнат ден и обядвах рано в Клуба на диваците. На моята маса седна Тарп Хенри и аз му разказах за приключенията си. Той ме изслуша със скептична усмивка на смуглото си лице, а когато чу, че професорът ме е убедил, гръмко се разсмя.

- Мили приятелю, в живота не стават такива неща. Къде се е чуло и видяло някой да налети на велико откритие, а после да загуби доказателствата си? Остави тези измислици на романистите. Със своите трикове твоят професор ще сложи в джоба си всички маймуни от Зоологическата градина. Цялата работа е чиста лъжа.

- А американският поет?

- Такъв изобщо не е съществувал.

- Но аз видях скицника му.

- Скицника на Челинджър.

- Смяташ, че той е нарисувал това животно?

- Разбира се, че той. Кой друг?

- Добре, а снимките?

- На снимките няма нищо. Ти сам призна, че си видял само една птица.

- Птеродактил.

- Да, според него. Той ти е пуснал в главата този птеродактил.

- Добре, а костите?

- Първата е взел от някоя яхния, втората е сглобил специално за случая. Ако ти сече умът и си познаваш работата, можеш да фалшифицираш както снимка, така и кост.

Започнах да чувствувам неудобство. Може би в края на краищата са ме подвели. След това изведнъж ме осени щастлива мисъл.

- Ще дойдеш ли на събранието? - попитах аз. Тарп Хенри се замисли.

- Вашият гениален Челинджър не е много популярна личност - промълви той. - Доста хора имат да уреждат сметки с него. Бих казал, че това е най-ненавижданият човек в Лондон. Ако пристигнат студентите по медицина, камък върху камък няма да остане. Не искам да се пъхам между шамарите.

- Можеш поне да му окажеш честта да го изслушаш.

- Да, може би е редно. Добре. Тази вечер съм твой.

Когато пристигнахме в залата, заварихме много повече народ, отколкото очаквах. Върволица от електрически карети стоварваха пред входа белобради професори, а тъмният поток на по-скромните пешеходци показваше, че аудиторията ще се състои не само от учени, но и от по-широките кръгове на обществото. Наистина, още щом заехме местата си, почувствувахме, че в галерията и задната част на залата витае младежки, дори момчешки дух. Като се обърнах, видях цели редици типични лица на студенти по медицина. Очевидно всички големи болници бяха изпратили свои контингенти. Засега публиката се държеше добродушно, но зад това добродушие се криеше дяволитост. Откъси от популярни песни се пееха хорово и с въодушевление - странна прелюдия за една научна лекция. Вече започнаха да се подхвърлят и лични закачки. Тези съмнителни комплименти обещаваха жизнерадостна вечер за всички освен за ония, към които бяха насочени. Така, когато върху подиума се появи старият доктор Мелдрън със своя знаменит оперен цилиндър с накъдрена периферия, отвред се понесе такъв възглас: "Къде намери тази кофа?", че той побърза да го свали и незабелязано го скри под стола си. Когато болният от подагра професор Уодли закуца към мястото си, от всички краища на залата започнаха загрижено да се интересуват за състоянието на нещастния пръст на крака му и това очевидно го смути. Най-значителната демонстрация обаче се състоя, когато новият ми познат, професор Челинджър, влезе и се отправи към мястото си в другия край на първия ред от президиума. Щом се появи черната му брада, в залата се надигна такъв тържествен вой, че аз започнах да подозирам, че догадката на Тарп Хенри ще излезе вярна и че това множество се бе събрало тук не само за лекцията, а и поради слуховете, че знаменитият професор ще участвува в събранието.

Посрещането му бе придружено с одобрителен смях сред добре облечените зрители от първите редове, сякаш демонстрацията на студентите не им беше неприятна. Приветствените възгласи бяха страхотен взрив от гласове като рев в клетката на хищници, дочули отдалече стъпките на пазача, който им носи кофата с храната. Може би в този рев имаше нещо оскърбително и все пак шумното му посрещане изразяваше по-скоро интерес към него, отколкото омраза или презрение. Челинджър се усмихна отегчено и снизходително, като добродушен човек пред една сюрия джафкащи кутрета. Той бавно седна, изду гърди, прокара нежно длан по брадата си и под отпуснатите клепачи надменно погледна препълнената зала пред себе си. Още не беше затихнал ревът от неговото появяване, когато на подиума се качиха председателят професор Роналд Мъри и лекторът господин Уолдрън. Заседанието започна.

Надявам се, че професор Мъри ще ме извини, ако го упрекна, че страда от общия недостатък на повечето англичани да говори неразбрано. Защо, за бога, хора, които имат какво да кажат, не се помъчат да се научат да говорят членоразделно - ето една от странните загадки на нашето време. Да говориш като тях е толкова безсмислено, колкото да се опитваш да преливаш скъпоценна течност през запушена тръба, която би могла да се отвори с най-малко усилие. Професор Мъри направи няколко дълбокомислени забележки на бялата си връзка и на гарафата с вода върху масата и шеговито намигна на сребърния свещник вдясно. После седна и посрещнат с аплодисменти, се надигна знаменитият лектор господин Уолдрън. Той беше суров, сух човек, с груб глас и агресивно поведение, но притежаваше едно качество: умееше да усвоява чужди мисли и да ги предава по разбираем и дори интересен за широката публика начин. Той успяваше да направи смехотворни най-неподходящите за това теми, така че равноденствието или еволюцията на гръбначните ставаха при него съвсем хумористични процеси.

С извънредно прост, а понякога и образен език лекторът ни обрисува от птичи поглед създаването на света с научното му тълкуване. Той ни разказа за земното кълбо - грамадна маса от горящ газ, пламтяща в небесата. После описа как при втвърдяването, охлаждането и сбръчкването са се образували планините, как парата се е превърнала във вода, как постепенно се е подреждала сцената, на която щяла да се играе необяснимата драма на живота. Относно произхода на самия живот той говори сдържано и неясно. Съвършено сигурно било, заяви той, че неговите зародиши не биха могли да издържат първоначалната висока температура. Следователно те са се появили по-късно. Дали са се изградили от охлаждащите се неорганични елементи на земното кълбо? Твърде възможно. Дали са пристигнали от другаде с някой метеор? Едва ли. Общо взето, най-мъдрите били най-сдържани по този въпрос. Ние не сме били в състояние или до днес поне не сме били успели да създадем в лабораториите си органичен живот от неорганични материали. Пропастта между мъртвото и живото била такова нещо, което нашата химия все още не можела да преодолее. Но било твърде вероятно по-висшата и по-изкусна химия на природата, която действувала с големи сили в продължение на дълги епохи, да постигне непостижими за нас резултати. Повече от това нямало какво да се каже.

Така лекторът стигна до дългата стълба на животинския свят и като тръгна от мекотелите и безгръбначните морски твари, стъпало след стъпало се заизкачва нагоре през влечуги и риби, докато накрая опря на кенгуруто, създание, раждащо малките си живи, което било предшественик на всички млекопитаещи и следователно на всички от аудиторията. ("О, не., не" - глас на скептичен студент от задните редове.) Ако младият господин с червената връзка, който извика "не, не" и който навярно има претенцията да е излюпен от яйце, би го почакал след лекцията, той ще бъде щастлив да види такова любопитно нещо. (Смях.) Странна била самата мисъл, че всичките процеси в природата са достигнали своята кулминация в създаването на господина с червената връзка. Но спрял ли е процесът! Трябва ли този господин да се приеме като краен резултат - венец на развитието? Той се надява, че няма да засегне господина с червената връзка, като заяви, че каквито и качества да притежава този господин в личния си живот, все пак огромните процеси на вселената не са съвсем оправдани, ако е трябвало да завършат изцяло с неговото създаване. Силата на еволюцията не била пресъхнала, тя продължавала да действува и се подготвяла за още по-големи постижения.

След като по този начин добре си поигра с апострофиралия го и разсмя всички, лекторът се върна към своята картина на миналото и разказа за пресъхването на моретата, за появата на пясъчни плитчини, за мудните лепкави същества, които лежали по бреговете им, за пренаселените лагуни, за стремежа на морските същества да намерят убежище в тинестите плитчини, за изобилната храна, която ги очаквала и която спомогнала за бурното им развитие.

- Оттук, дами и господа - добави той, - и онази страхотна пасмина от гигантски гущери, които още ужасяват погледа ни, когато ги видим в Уилдънските и Соленхофенски шисти, но те за щастие са изчезнали дълго преди появата на първия човек на тази планета.

- Въпрос! - избоботи някой върху подиума.

Господин Уолдрън беше привърженик на строгата дисциплина и умееше да бъде жлъчен, което се прояви спрямо господина с червената връзка. Така че беше опасно да го прекъсваш. Но последното възклицание му се стори толкова нелепо, че той не знаеше как да постъпи. Така изглежда шекспирианецът, сблъскал се с някой яростен бейкънианец, или астрономът, нападнат от фанатик, който е убеден, че земята е плоска. Той замълча за миг и след това, извишавайки глас, бавно повтори думите:

- Те са изчезнали преди идването на човека.

- Въпрос! - избумтя отново гласът.

Уолдрън с учудване огледа професорския ред на подиума и накрая спря погледа си на Челинджър, който се беше отпуснал върху стола си и се усмихваше със затворени очи, като насън.

- Аха! - каза Уолдрън, свивайки рамене. - Това е моят приятел професор Челинджър. - И сред смеха на цялата зала възобнови лекцията си, като че ли всякакви по-нататъшни обяснения бяха излишни.

Но инцидентът далеч не беше завършил. Който и път да поемеше лекторът из дебрите на миналото, той го довеждаше неизменно до напомнянето за изчезнали доисторически форми на живот, а това моментално изтръгваше от професора същото биволско измучаване. Аудиторията започна да го предугажда и да го среща с възторжен рев. Гъстите редове на студентите не останаха назад и всеки път, когато брадата на Челинджър се раздвижваше, преди още да се чуе какъвто и да било звук, в залата се надигаше дружен вой на стотици гърла: "Въпрос!" И ответният вик на още толкова: "Тишина!", "Позор!". Макар да беше опитен лектор и волеви човек, Уолдрън изгуби "самообладание. Той се колебаеше, спъваше се, повтаряше мислите си, заплете се в някакво дълго изречение и накрая разярен се обърна към причината за всички неприятности.

- Това действително е непоносимо! - извика той, като погледна свирепо към подиума. - Трябва да ви помоля, професор Челинджър, да прекратите тези невежи и непристойни апострофи.

В залата настъпи тишина, тъй като студентите замряха от възторг - високите олимпийски богове се караха пред очите им. Челинджър бавно повдигна едрото си тяло от стола.

- На свой ред трябва да ви помоля, господин Уолдрън - каза той, - да престанете да твърдите неща, които не са в строго съответствие с научните факти.

Тези думи отприщиха буря. "Позор! Позор!", "Нека говори!", "Изхвърлете го!", "Изритайте го от подиума!", "Не е честно!" - се чуваше всред общия рев от весели и негодуващи гласове. Председателят се беше изправил, пляскаше с ръце и блееше развълнувано. От мъглата на неразбраното му каканижене изплуваха отделни думи: "Челинджър... лични... възгледи... по-късно..." Нарушителят се поклони, усмихна се, поглади брадата си и потъна в стола. Силно зачервен и войнствен, Уолдрън продължи лекцията си. От време на време, когато изказваше някакво твърдение, той стрелваше жлъчен поглед към противника си, който изглеждаше дълбоко задрямал със същата широка усмивка на лицето.

Най-сетне лекцията свърши - струва ми се, че това стана преждевременно, тъй като заключението беше прибързано и без връзка с предишното. Нишката на мислите беше грубо прекъсната и аудиторията неспокойно очакваше какво ще последва. Уолдрън седна, председателят изчурулика нещо, професор Челинджър се надигна и пристъпи към края на подиума. В интерес на своя вестник аз записах речта му дословно. - Дами и господа - започна той сред непрекъснати обаждания от задните редове. - Пардон - дами, господа и деца, - трябва да ме извините, че по невнимание изпуснах значителна част от слушателите в тази аудитория. (Оживление, по време на което професорът стои с вдигната ръка и съчувствено кима с огромната си глава, като че ли осенява тълпата с папска благословия.) На мен се падна честта да изкажа благодарност на господин Уолдрън за твърде образната и картинна реч, която току-що чухме. С някои нейни положения аз не съм съгласен и мой дълг беше да ги посочвам незабавно, но все пак господин Уолдрън изпълни добре задачата си, която се състоеше в това, да изложи просто и интересно представата си за историята на нашата планета. Популярните лекции се възприемат най-лесно (тук той се усмихна блажено и смигна към лектора), но господин Уолдрън ще ме извини, ако кажа, че те са винаги повърхностни и подвеждащи, защото трябва да бъдат съобразявани с възприемчивостта на една невежа аудитория. (Иронични възгласи.) По самата си същност популярните лектори са паразити. (Гневен протестен жест от страна на господин Уолдрън.) Те използуват за слава или за пари труда на нуждаещите се неизвестни събратя. Един най-незначителен успех, постигнат в лабораторията, една тухла, вградена в храма на науката, далеч надвишава кое и да е изложение от втора ръка, което може да те поразвлече за час-два, но не ще остави никакви полезни резултати. Посочвам ви тези истини не от някакво желание да унизя лично господин Уолдрън, а за да не изгубите чувство за мярка и да вземете клисаря за първосвещеник. (На това място господин Уолдрън прошепна нещо на председателя, който се понадигна и каза няколко сурови думи на гарафата.) Но за това стига! (Гръмки и продължителни овации.) Нека да минем към един предмет, представляващ по-широк интерес. Какъв е по-специално въпросът, по който аз, като истински изследовател, трябваше да оспоря осведомеността на лектора? Касае се за постоянството на някои типове от животинския свят на земята. Аз не говоря като любител, нито, бих добавил, като популяризатор, а говоря като човек, чиято научна съвест го заставя да се придържа към фактите, затова твърдя, че господин Уолдрън дълбоко греши, считайки, че щом като никога не е виждал сам тъй наречените праисторически животни, тези създания вече не съществуват. Те са наистина, както той каза, наши прадеди, но ако мога да се изразя така, те са наши съвременни прадеди, които могат да се срещнат и днес с всичките им ужасни и страхотни черти, стига човек да има енергия и смелост да потърси леговищата им. Съществата, които считахме за юрски чудовища, които биха могли да повалят и разкъсат днешните най-едри и най-кръвожадни бозайници, още съществуват. (Викове: "Глупости!", "Докажи го!", "Откъде знаете?", "Въпрос!") Откъде зная, ме питате. Зная, защото съм посетил тайните им леговища. Зная, защото съм виждал някои от тях. (Аплодисменти, рев и нечий глас: "Лъжец!") Лъжец ли? (Единодушно, охотно и шумно потвърждение.) Добре ли чух? Лъжец ли ме нарекоха? Ще бъде ли така добър човекът, който ме нарече лъжец, да се изправи, за да го видя? (Глас: "Ето го, сър!" - и група студенти вдигат едно безобидно очилато човече, което лудо се мята в ръцете им.) Вие ли се осмелихте да ме наречете лъжец? ("Не, сър, не!" - извиква обвиненият и изчезва като марионетка.) Ако някой в тази зала се съмнява в истинността на думите ми, ще се радвам да си поговоря с него след лекцията. ("Лъжец!") Кой каза това? (Отново вдигат високо безобидната отчаяно мятаща се жертва.) Само да ви дойда долу... (Дружни викове: "Ела, любими, ела!" - прекъсват заседанието за няколко мига. Председателят, станал прав, маха ръце като диригент. Професорът е обхванат от истински бяс - той стои с пламнало лице, с разширени ноздри, с настръхнала брада.) Всички велики откриватели са били посрещани със същото недоверие - сигурния белег на едно поколение от глупаци. Когато ви се поднасят велики факти, вие нямате интуиция, нямате въображение, за да ги разберете. Можете само да хвърляте кал върху хората, които са рискували живота си, за да открият нови простори пред науката. Вие преследвате пророците! Галилей, Дарвин и аз... (Продължителни овации и пълно безредие в залата.) Всичко това извличам от набързо направените тогава записки. Те дават бледа представа за абсолютния хаос, до който беше стигнало събранието в този момент. Врявата беше толкова ужасна, че няколко дами вече бяха побързали да се измъкнат. Изглежда, общият дух бе обхванал не само студентите, но и много сериозни и уважавани хора. Пред очите ми белобради мъже ставаха и размахваха юмруци към упорития професор. Цялата многолюдна аудитория кипеше и клокочеше като врящо гърне. Професорът пристъпи напред и вдигна двете си ръце. В този човек имаше нещо толкова силно, внушително и мъжествено, че под повелителния му жест и блестящия му поглед шумът и виковете постепенно замряха. Той, изглежда, имаше да съобщи нещо. Замълчаха, за да го чуят.

- Няма да ви задържам - подхвана професорът. - Не си струва. Истината си е истина и не ще я измени нито шумът на група младоци, нито, боя се, че трябва да добавя, шумът на някои не по-умни от тях възрастни. Аз заявявам, че съм открил нова област в науката. Вие го оспорвате. (Овации.) Тогава ще ви подложа на изпитание. Ще упълномощите ли един или няколко ваши представители да проверят правдивостта на изявлението ми?

Изправи се старият професор по сравнителна анатомия господин Съмърли - висок, тънък, мрачен човек, с помръкнал вид на богослов. Той каза, че искал да запита професор Челинджър дали резултатите, за които бе споменато в бележките му, са постигнати по време на неговото пътешествие до изворите на Амазонка, извършено преди две години.

Професор Челинджър отвърна утвърдително.

Господин Съмърли пожела да научи как е успял професор Челинджър да направи открития в тези райони, които са проучени от Уолес, Бейтс и други изследователи с утвърдено научно име.

Професор Челинджър отговори, че, изглежда, господин Съмърли смесва Амазонка с Темза; че в действителност Амазонка е малко по-голяма река; че за господин Съмърли може би ще е интересно да научи, че заедно със свързаната с нея Ориноко тя покрива около 50 хиляди мили площ и че не е невъзможно в такова грамадно пространство някой да намери онова, което друг е пропуснал.

Господин Съмърли заяви с жлъчна усмивка, че той добре разбира разликата между Темза и Амазонка, която се състои в това, че всяко твърдение за първата може да се провери, което не може да се каже за втората. Той би бил много задължен на професор Челинджър, ако последният посочи географската ширина и дължина на местността, в която трябва да се намират праисторическите животни.

Професор Челинджър отвърна, че по основателни причини той се въздържа от такава информация, но е готов с нужната предпазливост да я даде на комитет, излъчен от аудиторията. Би ли участвувал господин Съмърли в такъв комитет и би ли проверил лично истинността на разказа му?

Господин Съмърли: Да. Ще участвувам. (Бурни овации.)

Професор Челинджър: Тогава аз ще се заема да ви предоставя сведенията, които ще ви помогнат да стигнете до целта. Но след като господин Съмърли отива да провери моите изявления, справедливо е с него да има един или двама, които да проверят неговите. Не ще крия от вас, че пътуването е свързано с трудности и опасности. Господин Съмърли ще се нуждае от по-млад колега. Има ли доброволци?

Ето как настъпва големият прелом в живота на човека. Можех ли, когато влизах в тази зала, да си представя, че съм бил на прага на едно приключение, по-невероятно от което не съм и сънувал? А Глейдис! Не бе ли това случаят, за който говореше тя! Глейдис би ми казала да вървя. Вече бях скочил на крака. Думите се лееха сами от устата ми. Тарп Хенри, моят съсед, ме дърпаше за пеша и шепнеше: "Седни, Малоун! Не се прави на магаре пред всички!" В същия миг видях, че няколко реда пред мен един висок, слаб мъж, с тъмночервеникава коса, беше също на крака. Той се обърна и ме стрелна със суров, гневен поглед, но аз продължавах да повтарям:

- Аз ще отида, господин председателю.

- Името ви! Името ви! - викаше аудиторията.

- Името ми е Едуард Дан Малоун. Аз съм репортер на "Дейли Газет". Заявявам, че съм абсолютно безпристрастен свидетел.

- А вашето име, сър? - попита председателят моя висок съперник.

- Лорд Джон Рокстън. Пътувал съм по Амазонка, познавам цялата местност и имам нужния опит за това разследване.

- Името на лорд Джон Рокстън като ловец и пътешественик е, разбира се, световноизвестно - забеляза председателят. - Но безспорно участието на представител на пресата в тази експедиция е не по-малко желателно.

- Тогава аз предлагам - заяви професор Челинджър - събранието да упълномощи и двамата господа да придружат професор Съмърли в неговото пътуване, което има за цел да провери истинността на моите твърдения.

И така, всред викове и овации, нашата съдба бе решена. Зашеметен от невероятните перспективи, открили се внезапно пред мен, аз се озовах в човешкия поток, който се стичаше към вратата. Когато изскочих от залата, зърнах море от студенти, които с кикот се носеха по улицата, и една ръка, въоръжена с тежък чадър, който се издигаше и падаше всред тях. Сетне, всред смесица от стонове и възгласи, електрическата карета на професор Челинджър се отдели от бордюра и аз тръгнах под сребърните светлини на Риджънт стрийт, пълен с мисли за Глейдис и с неувереност в бъдещето си.

Изведнъж някой докосна лакътя ми. Обърнах се и видях пред себе си закачливите властни очи на високия слаб човек, който беше пожелал да тръгне с мен в това чудновато издирване.

- Господин Малоун, ако се не лъжа? - каза той. - Ще бъдем спътници, а? Моят апартамент е точно отсреща в Олбъни. Навярно ще имате добрината да ми отделите половин час? Много искам да поговоря с вас по някои неща.

VI. Аз бях бич божи

Заедно с лорд Джон Рокстън свихме по Вайго стрийт и минахме през мрачните портали на знаменития аристократичен мравуняк Олбъни. В края на някакъв дълъг, тъмен коридор новият ми познат бутна една врата и завъртя електрическия ключ. Пред нас се откри голяма стая, която многото лампи с цветни абажури обливаха с червено сияние. Аз я огледах от прага и почувствувах, че в нея царят изискан комфорт, елегантност и мъжественост. Във всичко се преплитаха вкусът на богатия стопанин и небрежното ергенско безредие. На пода бяха проснати скъпи кожи и чудновати дъгоцветни рогозки от някой ориенталски пазар. По стените висяха нагъсто картини и гравюри, които даже моето неопитно око можеше да прецени като много скъпи и редки. Скици на боксьори, балерини и състезателни коне се редуваха с чувствения Фрагонар, войнствения Жирарде и мечтателния Търнър. Но всред тези разнообразни украшения бяха пръснати трофеи, които живо ми напомняха, че лорд Джон Рокстън е бил един от големите всестранни спортисти и атлети на своето време. Едно тъмносиньо и едно розово весло, кръстосани върху камината му, говореха за старата му любов към гребането в Оксфорд, а рапирите и боксовите ръкавици наоколо свидетелствуваха за победите, които бе спечелил с тях. Всички стени на стаята бяха опасани с един ред прелестни тежки глави на животни от всички краища на света. Това бяха най-добрите представители на своите видове. Над всички тях бе отпуснал високомерната си устна редкият бял носорог от Ладо Енсклаве.

В центъра, върху скъпия червен килим, имаше черна маса Луи XV със златни инкрустации - прекрасна реликва, кощунствено осквернена със следи от чаши и белези от угарки на пури. На нея бяха поставени сребърен поднос с цигари и бутилки върху полирана подложка. Мълчаливият стопанин наля две високи чаши и добави сода от сифона, който беше наблизо. Той ми посочи едно кресло, постави питието до мен и ми подаде дълга, гладка хаванска пура. После седна насреща ми и ме изгледа продължително и внимателно със странните си бляскащи, дръзки очи - очи със студен светлосин цвят, цвета на ледниково езеро.

През леката мъгла от дима на пурата си аз разглеждах подробностите на това лице, което вече познавах от много снимки - силно закривения нос, хлътналите и изпити страни, тъмната червеникава коса, оредяла на темето, завитите мъжествени мустаци, малката му войнствено издадена брадичка. В него имаше нещо от Наполеон III, от Дон Кихот, но и нещо характерно за английския провинциален джентълмен, живия, чевръст любител на кучета и коне. От слънцето и вятъра кожата му бе добила наситения червен цвят на изпечена пръст. Веждите му бяха рунтави и надвиснали, което придаваше почти свиреп изглед на тези и без друго студени очи, а високото му набраздено чело подсилваше това впечатление. В тяло беше слаб, но много здрав - той нееднократно бе доказвал, че в Англия има малко хора, способни да се мерят с него по физическа издръжливост. Въпреки че беше над 6 фута висок, изглеждаше по-нисък поради особената закръгленост на раменете му. Такъв беше знаменитият лорд Джон Рокстън. Сега той седеше срещу мен, захапал пурата си, и ме наблюдаваше непрекъснато, без да нарушава дългото и неловко мълчание.

- Е - каза той най-сетне, - вече се хванахме, млади момко, приятелю мой. (Тази интересна фраза той произнесе като една дума - "младимомкоприятелюмой".) Да, и двамата скочихме в неизвестното. Предполагам, че когато влязохте в онази зала, в главата ви нямаше подобна мисъл, нали?

- Ни най-малко.

- Също и в моята. А ето ни до шия в тази каша. Та аз се завърнах от Уганда само преди три седмици. Купих си място в Шотландия, подписах контракта и всичко останало. Приятна история, а? Вашите сметки също ли се объркаха?

- Не, такъв ми е занаятът. Аз съм журналист в "Газет".

- Да, разбира се. Вие казахте това още там. Знаете ли, имам малка задача за вас. Ще ми помогнете ли?

- С удоволствие.

- Нямате нищо против да рискувате, нали?

- В какво се състои рискът?

- Болинджър - това е рискът. Чували ли сте за него?

- Не.

- Но, млади приятелю, къде сте живели досега? Сър Джон Болинджър е най-добрият жокей в северната част на страната. На равно бих могъл да се справя с него, ако съм във форма, но при надбягването с препятствия ще ми стъпи на шията. Всички знаят, че когато не тренира, пие много. Той нарича това поддържане на линията. Във вторник изпадна в делириум и оттогава непрекъснато беснее. Стаята му е над моята. Докторите казват, че с милия старец е свършено, ако в стомаха му не се натъпче някаква храна. Но тъй като той лежи в леглото с револвер върху завивката й се кълне, че ще забие и шестте куршума в първия, който го доближи, прислугата стачкува. Истина е, че той ни се води, ни се кара, този Джек, истина е и това, че стреля без грешка, но не може един национален шампион да бъде оставен да умре така, нали?

- Какво мислите да правите тогава? - попитах аз.

- Смятам, че ние двамата бихме могли да се справим с него. Той сигурно дреме и в най-лошия случай може само да контузи единия от нас. Другият ще трябва да го хване. Ако успеем да му вържем ръцете с калъфката от възглавницата и да телефонираме за промивка на стомаха, ще дадем на милия старец най-хубавата вечеря през живота му.

Човек няма особено основание да се радва, когато му дойде на главата такова нещо. Пък и не се мисля за много храбър. Моето ирландско въображение прави непознатото и неизпитаното да изглежда по-страшно, отколкото е в действителност. От друга страна, аз съм възпитан в ужас от страхливостта и в боязън от позора, който носи тя. Струва ми се, че ако смелостта ми се постави под съмнение, бих могъл да се хвърля в пропаст, като онзи хун от историята, но към това биха ме подтикнали по-скоро гордостта и страхът, отколкото храбростта. Затова, макар че мисълта за обезумелия от уиски човек в горната стая ме караше да изтръпна, аз все пак отговорих с колкото може по-безгрижен глас, че съм готов да вървя. По-нататъшните напомняния на лорд Рокстън за опасността само ме раздразниха.

- С приказки няма да оправим нищо - казах аз. - Хайде.

Изправих се, той също стана. После с дружелюбен смях ме удари два-три пъти по гърдите и накрая ме бутна обратно в креслото.

- Добре, синко, момко мой, бива те - каза лорд Рокстън.

Погледнах го с изненада.

- Тази сутрин аз сам се погрижих за Джек Болинджър. Той простреля полите на кимоното ми с дъртата си трепереща ръка, но ние му навлякохме усмирителна риза и след седмица старецът ще бъде в ред. Не ми се сърди, млади приятелю. Знаеш ли, между нас казано, аз гледам на тази южноамериканска работа като на нещо много сериозно и ако имам другар със себе си, той трябва да бъде човек, на когото мога да се опра. Затова аз те поизпитах и трябва да кажа, че издържа изпита добре. Имай предвид, че всичко ще легне на нас двамата, защото на онова старче Съмърли ще му потрябва бавачка още от самото начало. Между другото, да не би случайно ти да си същият Малоун, който ще влезе в отбора на Ирландия по ръгби?

- Като резерва навярно.

- Струва ми се, че помня лицето ти. Та аз бях там, когато спечелихте срещу "Ричмънд". По-хубав страничен спринт не бях видял през целия сезон. Никога не пропущам възможността да присъствувам на ръгби-мач, защото това е най-мъжествената игра, която сме създали. Но аз не съм те поканил тук само за да си говорим за спорт. Трябва да уточним нашата работа. Ето разписанието на корабните рейсове - на първата страница на "Таймс": другата сряда има пътнически кораб за Пара и ако вие с професора успеете да се приготвите, мисля да го вземем, а? Прекрасно, аз ще говоря с него. А как сме с екипировката?

- Вестникът ще се погрижи за това.

- Стреляш ли?

- Горе-долу като обикновен стрелец от териториалната армия.

- Боже мой! Толкова зле! Това е последното нещо, което вие, младите, се сещате да учите. Вие всички сте пчели без жила, когато се наложи да се грижите за кошера. Някога, когато някой мине и задигне меда, ще изглеждате много глупаво. Но в Южна Америка ще трябва да държиш здраво пушката, защото, ако нашият приятел, професорът, не е луд или лъжец, преди да се върнем, ще видим там чудновати неща. Каква пушка имаш?

Той отвори един дъбов шкаф и аз зърнах блестящи редици от успоредни дула, като тръби на орган.

- Да видим какво мога да отделя за теб от собствената си батарея - каза лорд Рокстън.

Една по една той изваждаше великолепни пушки, отваряше ги, щракаше затворите им и после, като ги поставяше отново в стойките, ги галеше с майчинска нежност.

- Това е Бленд "577 axite express". С нея ударих този бабанко - лорд Рокстън посочи с очи белия носорог. - Още десет ярда и не аз, а той щеше да ме прибави към своята колекция.

Във този куршум е надеждата скрита, защитата вярна в неравния бой. Надявам се, че познаваш Гордън, защото той е певец на коня, пушката и човека, който има власт над тях. А, ето един полезен инструмент - "470", телескопичен прицел, двоен ежектор, хоризонтален мерник до 3,50. Това е пушката, с която стрелях срещу перуанските роботърговци преди три години. Аз бях бич божи по тези места, макар че няма да намерите името ми в никоя Синя книга. Има времена, млади приятелю, когато всеки трябва да се опълчи за човешките права и справедливостта, ако иска да остане чист пред себе си. Затова аз сам устроих една малка война. Обявих я сам, водих я сам, приключих я сам. Всяка от тези резки е за един роботърговец - доста са, нали? Тази, голямата, е за техния крал Педро Лопес, когото убих в залива на река Путумайо. Ето нещо, което ще ти подхожда.

Той извади една красива карабина, украсена със сребро.

- Добре гумиран приклад, точен прицел, пет патрона в пачка. Можеш да й довериш живота си.

Лорд Рокстън ми я подаде и затвори вратата на дъбовия си долап.

- Между впрочем - продължи той, като седна отново, - какво знаеш за този професор Челинджър?

- Днес го видях за пръв път.

- И аз също. Смешно е, че трябва да отплуваме, доверявайки се на думите на един непознат. Изглежда дързък дядка. А и неговите събратя в науката май не го обичат твърде много. Кое те накара да се заинтересуваш от работата?,

Разказах му накратко какво ми се случи сутринта. Той ме изслуша съсредоточено, после измъкна една карта на Южна Америка и я простря на масата.

- Вярвам, че всяка думичка, която ти е казал, е истина - заяви той сериозно, - и, забележи, не говоря това наизуст. Аз обичам Южна Америка и мисля, че по цялото си протежение от Дарайънския залив до Огнена земя тя е най-величественият, най-богатият, най-чудесният къс земя на тази планета. Хората още не я познават и не разбират какво може да стане от нея. Аз съм я обходил от край до край и съм прекарал два сухи сезона в същите тия места, за които ти разказах, когато ти говорех за войната си с роботърговците. Когато бях там, чух подобни легенди. Това са много предания на индианците, но зад тях несъмнено се крие нещо. Колкото по-добре опознаеш тази страна, млади приятелю, толкова по-ясно ще разбереш, че там всичко е възможно, всичко. Има само няколко речни долини, по които пътуват хората, и отвъд тях всичко е мрак. Ето, тук долу в Мато Гросо - той прекара пурата си над част от картата - или пък горе в този ъгъл, където се срещат границите на три страни, нищо не би ме изненадало. Както каза нашият приятел тази вечер, водният път на Амазонка е дълъг 50 хиляди мили и минава през гора, която по площ е почти колкото Европа. Там ние с тебе бихме могли да бъдем така далече един от друг, колкото от Шотландия до Цариград, и все пак и двамата ще се намираме в същата голяма бразилска гора. Човекът едва е успял да направи тук-там пътека в тази джунгла. Нивото на водата в Амазонка се повдига и спада с около 40 фута и всичко наоколо се превръща в непроходимо тресавище. Защо в такава страна да няма нещо ново и чудно? И защо да не бъдем ние неговите откриватели? Освен това - странното сурово лице на лорда засия от радост - на всяка крачка ще рискуваме живота си. Аз съм като стара топка за голф - от мен отдавна е очукана цялата ми бяла боя. Сега животът може да ме удря колкото си ще, но следа не ще остане. А рискът, млади приятелю - това е солта на живота. Само ако рискуваш, си струва да живееш. Всички ние твърде много се изменихме и заживяхме еднообразно и спокойно. Дайте ми безкрайните пустини и широките простори, дайте ми пушка в ръка и аз ще тръгна след онова, което си струва да откриеш. Аз съм преживял всичко - войната, конните надбягвания, самолетните полети, но ловът на зверове, които приличат на чудовищен сън, е нещо съвсем ново за мен! - Той се засмя от радост при мисълта за това, което ни очакваше.

Може би се занимавам доста дълго с новия си познат, но на нас ни предстои да бъдем заедно много дни и нощи и затова се помъчих да го опиша такъв, какъвто го видях за пръв път - с чудатия му характер, със странните обрати на речта и мисълта му. Само необходимостта да занеса в редакцията отчета си за събранието ме накара най-сетне да напусна неговата компания. Когато си тръгнах, той седеше в розовото сияние на лампите, смазваше затвора на любимата си карабина и още се усмихваше в себе си на мисълта за приключенията, които ни готвеше съдбата. За мен беше съвсем ясно, че ако ни очакват опасности, в цяла Англия не бих могъл да намеря по-хладнокръвен мозък и по-храбро сърце, с които да ги поделя. Макар да бях уморен от необичайните събития през деня, тази нощ аз седнах с Макардъл, редактора на отдел "Новини", и му обясних цялото положение, което той счете за нужно още на другата сутрин да доведе до знанието на нашия шеф сър Джордж Бомънд. Уговорено беше да изпращам подробен отчет за приключенията си под формата на поредица от писма до Макардъл, които да се отпечатват в "Газет" при пристигането им или да се оставят, за да бъдат публикувани по-късно в зависимост от желанието на професор Челинджър, тъй като още не знаехме какви условия щеше да приложи той към указанията, които трябваше да ни заведат до непознатата земя. В отговор на телефонното си запитване ние не получихме нищо освен яростни нападки срещу пресата, които завършиха със заявлението, че ако му посочим с кой кораб ще пътуваме, в момента на потеглянето той ще ни даде лично всички указания, които сметне за нужно. Второто ни запитване изобщо не бе удостоено с отговор, ако не се смята жалкото изхленчване на жена му, която ни умоляваше да оставим професора на мира, тъй като бил вече страшно разгневен. Третият опит, който извършихме по-късно през деня, предизвика оглушителен трясък. Последва съобщение от централата, че слушалката на професор Челинджър е разбита. Тогава ние изоставихме всякакви по-нататъшни опити да се свържем с него.

А сега, мои търпеливи читатели, аз вече не ще мога да беседвам направо с вас. Оттук нататък (ако някакво продължение на това повествование достигне до вас) то може да става само чрез вестника, който представям. Аз оставям в ръцете на редактора този отчет за събитията, които предшествуваха една от най-забележителните експедиции в историята, така че, ако ми е писано вече да не се върна в Англия, моите записки ще ви разкажат как започна всичко. Дописвам тези редове в салона на пътническия кораб "Франциска". Лоцманът ще ги върне обратно и ще ги предаде на съхранение при господин Макардъл. Нека преди да затворя бележника, да ви нахвърля още една картина - последния спомен, който отнасям със себе си от родната земя. Късна пролет, влажна, мъглива утрин, ръми студен дъжд. По кея се движат три фигури, облечени с лъскави мушами. Те се насочват към мостика на големия параход, върху който се вее синият флаг. Пред тях един носач бута количка, натоварена с голям куп куфари, пакети и оръжейни сандъци. Дългият, меланхоличен професор Съмърли върви с провлечени стъпки и отпусната глава, като човек, който вече дълбоко съжалява за стореното. Лорд Джон Рокстън стъпва бодро и тясното му живо лице между ловджийската шапка и шала сияе. Що се отнася до мен, аз не се съмнявам, че видът ми е радостен - та нали суетенето по подготовката и мъката от раздялата са вече зад мен? Вече сме съвсем близо до кораба, когато изведнъж зад нас се чува вик. Това е професор Челинджър, който бе обещал да ни изпрати. Той тича след нас и пухти - целият червен и сърдит.

- Не, благодаря - заявява той. - Нямам никакво желание да се качвам на кораба. Трябва да ви кажа само няколко думи и мога спокойно да сторя това тук. Моля ви да не си внушавате, че с нещо съм ви задължен за това ваше пътешествие. Бих искал да разберете, че за мен е съвършено безразлично дали ще заминете и аз не храня към вас ни най-малка признателност. Истината си е истина и каквото и да съобщите вие, нищо не може да я промени. Вашите думи могат само да развълнуват и задоволят някои невежи. Необходимите ви сведения и инструкции са в този запечатан плик. Ще го отворите, когато пристигнете в един град на Амазонка, който се нарича Манаос. Но не преди деня и часа, посочени на външната му страна. Разбрано, нали? Осланям се на честността ви и предполагам, че условията ми ще бъдат стриктно съблюдавани. Господин Малоун, аз не ще поставя никакви ограничения на вашата кореспонденция, защото целта на вашето пътуване е изясняването на фактите. Но от вас искам едно - да не давате никакви подробности за мястото, към което пътувате, и до завръщането си да не публикувате нищо. Довиждане, сър! Вие успяхте да смекчите отношението ми към тази презряна професия, на която за жалост принадлежите. Довиждане, лорд Джон! Доколкото зная, науката за вас е запечатана книга, но можете да се радвате, че отивате в тези ловни полета. Несъмнено ще имате възможността да опишете във "Филд" как сте свалили летящ диморфодон. Довиждане и на вас, професор Съмърли. Ако вие все още сте способен да се поправите, в което искрено се съмнявам, вие сигурно ще се върнете в Лондон поумнял...

Той се завъртя на петите си и след минута видях от палубата ниската му тантуреста фигура, която се полюшваше в далечината към влака. Излязохме вече в Ламанш. Разнася се последният звънец за предаване на писмата и за раздяла с лоцмана. А сега - "отвъд хоризонта е нашият път". Боже, пази всички ония, които оставяме на брега, и ни върни при тях здрави и читави.

VII. Утре потъваме в неизвестното

Не ще отегчавам онези, до които достигне този разказ, с описание на нашето пътуване в комфортния пътнически кораб, няма да разказвам и за едномесечния ни престой в Пара. (Бих искал само да благодаря за голямата любезност на компанията "Перейра да Пинта", която ни помогна да си набавим нужната екипировка.) Съвсем накратко ще спомена и за нашето пътуване срещу течението на една широка, бавна, размътена река с параход, малко по-малък от онзи, който ни прекара през Атлантика. Накрая ние минахме през Обидоските теснини и стигнахме до град Манаос. Тук господин Шортман, представител на Британско-бразилската търговска компания, ни избави от съмнителните прелести на местния хан. В неговата гостоприемна хациенда ние живяхме до деня, в който ни бе разрешено да отворим писмото с нарежданията на професор Челинджър. Преди да стигна до неочакваните събития през този ден, бих искал да обрисувам по-подробно моите другари в това начинание и хората, които вече бяхме събрали в Южна Америка за обслужване на експедицията. Пиша това съвсем откровено и се осланям на вашия такт, господин Макардъл, защото този репортаж ще мине през вашите ръце, преди да излезе на бял свят.

Научните знания на професор Съмърли са твърде добре известни и не е необходимо да разказвам за тях. Той е по-годен за такава тежка експедиция, отколкото изглежда на пръв поглед. Високото му, сухо, жилаво тяло не познава умората, а суровото му полусаркастично, а често и съвсем недружелюбно държане не се повлиява от никакви промени в обстановката. Въпреки неговите шестдесет и шест години нито веднъж не го чух да изрази някакво недоволство от трудностите, с които трябваше да се сблъскваме от време на време. Мислех, че неговото присъствие ще бъде бреме за експедицията, но се убедих, че издръжливостта му е не по-малка от моята. По нрав той е жлъчен и скептичен. От самото начало не скриваше увереността си, че професор Челинджър е стопроцентов мошеник, че сме тръгнали за зелен хайвер и че по всяка вероятност в Южна Америка ще пожънем само разочарования и опасности, и насмешки - в Англия. Такива са възгледите, с които той проглуши ушите ни по целия път от Саутхемптън до Манаос, като кривеше усърдно тънкото си лице и тресеше рядката си козя брадичка.

При слизането ни от кораба великолепието и разнообразието на света на насекомите и птиците край нас му донесе известна утеха, защото той е предан на науката с цялото си сърце. Сега професор Съмърли по цели дни тича през горите с ловджийска пушка и сак за пеперуди, а вечер подрежда многочислените екземпляри, с които се е сдобил. Между по-дребните му странности ще отбележа следните: той е небрежен в облеклото си, нечистоплътен, извънредно разсеян и има пристрастие към една къса лула от морска пяна, която рядко излиза от устата му. Като млад е участвувал в няколко научни експедиции (бил е с Робертсън в Австралия) и скитническият живот не е нещо ново за него.

Лорд Джон Рокстън има някои общи черти с професор Съмърли, а по останалите двамата са антиподи. Той е двадесет години по-млад, но фигурата му е също така мършава. Що се отнася до външния му вид, ако не се лъжа, аз го описах в онази част на повествованието си, която оставих в Лондон. Той е извънредно елегантен и внимателен към външността си, обикновено носи бели спортни костюми, високи кафяви ботуши с връзки и се бръсне, поне веднъж дневно. Като повечето хора на действието, лорд Рокстън е лаконичен и обича да се отдава на мислите си, но отвръща бързо на всички въпроси и охотно се включва в разговор. Той приказва някак странно - полусериозно- полушеговито. Познанията му за различните страни и най-вече за Южна Америка са изненадващи и той вярва с цялото си сърце в целесъобразността на нашето пътешествие, без да се смущава от насмешките на професор Съмърли. Гласът му е благ, а държането - спокойно, но в искрящите му сини очи се таи способност за яростен гняв и непримирима решителност, толкова по-опасни, понеже са под юзда. За собствените си подвизи в Бразилия и Перу той говореше малко и вълнението, с което го посрещнаха крайречните туземци, беше откровение за мен. Те гледаха на него като на свой защитник и закрилник. Подвизите на Червения вожд, както го наричаха, бяха се превърнали в легенди, но и самите факти, които можах да науча, бяха достатъчно поразителни.

Така например се разбра, че преди няколко години лорд Джон се озовал в тази ничия земя, съществуването на която се обяснява с неточността на границите между Перу, Бразилия и Колумбия. В този голям район вирее каучуковото дърво. Както в Конго, така и тук то се е превърнало в проклятие за туземците, което може да се сравни само с робския им труд под подтисничеството на испанците в старите сребърни мини на Дарайън. Шепа долни метиси завладели страната, въоръжили онези индианци, които ги поддържали, и като превърнали останалите в роби, ги заставили с най-зверски мъчения да събират каучука, който впоследствие бил свличан по реката до Пара. Лорд Джон Рокстън се застъпил за бедните жертви, но не постигнал нищо освен заплахи и обиди. Тогава той официално обявил война на Педро Лопес, главатаря на роботърговците, събрал армия от избягали роби, въоръжил ги и завързал сражения, в които убил саморъчно прословутия метис и унищожил възглавяваната от него система.

Не е чудно, че този червенокос мъж с кадифен глас, със свободни и непринудени обноски бе завоювал вниманието на всички по бреговете на голямата южноамериканска река. Чувствата, които той събуждаше, бяха, естествено, различни, защото признателността на туземците се равняваше на омразата на техните бивши поробители. Прекараните по тези места месеци не бяха минали напразно: той можеше да говори свободно лингва герал - особеното наречие, което се говори из цяла Бразилия и се състои от една трета португалски и две трети индиански думи.

Вече казах, че лорд Джон Рокстън беше луд по Южна Америка. Той не можеше да не говори за тази голяма страна без жар и увлечението му беше така заразително, че събуждаше интерес дори у такъв невежа като мен. Да можех да пресъздам обаянието на неговите беседи, специфичната смесица от точни знания и живо въображение, придаващи им онова очарование, което караше дори скептичната усмивка на професора постепенно да изчезне от тясното му лице. Лорд Джон обичаше да разказва историята на величествената река - така бързо изучена (защото някои от първите завоеватели на Перу бяха пресекли целия континент по нейните води) и все пак криеща толкова тайни отвъд своите вечно изменящи се брегове.

- Какво има там ли? - възкликваше той, сочейки на север. - Тресавища и непроходими джунгли. Кой знае какво биха могли да укриват те? А там, на юг? Блатисти гори, където не е стъпвал бял човек. Отвред ни обгражда неизвестното. Кой може да каже какво ни очаква зад тясната ивица на реката? Кой може да каже кое в такава страна е възможно и кое не е? Защо старецът Челинджър да не е прав? - При това пряко предизвикателство на лицето на професор Съмърли се появяваше отново упоритата насмешка и той заклащаше иронично глава, пускайки облаци дим от лулата си, без да наруши враждебното мълчание.

Засега толкова за двамата ми бели спътници. Техните качества и слабости, както и моите ще проличат по-нататък в самия разказ. Но ние вече бяхме взели със себе си някои помощници, които може би ще играят не по-малка роля в бъдещите събития. Първият е един негър-гигант на име Самбо. Той прилича на черен Херкулес, верен като кон и почти толкова интелигентен. Взехме го в Пара по препоръка на параходната компания, на чиито съдове той се бе научил криво-ляво да говори английски.

Пак в Пара наехме Гомес и Мануел, метиси от горната част на реката, които току-що бяха докарали по течението товар от червено дърво. Мургави, брадати и свирепи, те бяха подвижни и жилави като пантери, И двамата бяха прекарали живота си в горните части на Амазонка, които се готвехме да изследваме, и това накара лорд Джон да ги наеме. Единият от тях, Гомес, имаше и това достойнство, че отлично говореше английски. Тези хора се съгласиха да ни прислужват, да готвят, да гребат, да вършат каквото и да било, за петнадесет долара месечно. Освен тях бяхме наели трима боливийски индианци от племето мохо, които са най-изкусни от всички речни племена в риболова и гребането. Водача им нарекохме Мохо, на името на неговото племе, а другите двама - Хосе и Фернандо. И така, трима бели, двама метиси, един негър и трима индианци - това беше съставът на малката експедиция, която очакваше в Манаос по-нататъшните инструкции, за да тръгне да изпълнява необикновената си задача.

Най-сетне отегчителната седмица мина и настана дългоочакваният ден и час. Опитайте се да си представите сенчестата гостна на хациендата Санта Игнасио, разположена на две мили от град Манаос. Отвън слънцето гореше с меден блясък, а сенките на палмите бяха тъй черни и тъй плътни като самите дървета. Въздухът беше спокоен, изпълнен с вечното бръмчене на насекомите и в многото октави на този тропически хор звучаха и ниското жужене на пчелите, и високото пронизително свистене на комарите. Зад верандата имаше малка чиста градина, оградена с кактусов плет, с групички цъфтящи храсти, край които в искрящата светлина пърхаха и се стрелкаха големи сини пеперуди и дребни колибри. Ние седяхме вътре край тръстиковата маса, върху която лежеше запечатаният плик. На него беше написано със заострения почерк на професор Челинджър:

"Указания за лорд Джон Рокстън и групата. Да се отвори в Манаос на 15 юли точно в 12 часа."

Лорд Джон беше поставил часовника си на масата до себе си.

- Имаме още седем минути - каза той. - Старчето е много точно.

Професор Съмърли се усмихна жлъчно и взе плика в сухата си ръка.

- Какво значение може да има дали ще го отворим сега, или след седем минути? - заяви той. - Всичко това е неразделна част от същото шарлатанство и измислици, с които за съжаление се слави авторът на писмото.

- Не, играта трябва да се играе по правилата - възрази лорд Джон. - Парада командува дядо Челинджър и ние сме тук по негова воля. Ще бъде много недостойно от наша страна, ако не следваме указанията му точно.

- Добре се наредихме! - извика горчиво професорът. - Тази работа ми се видя съмнителна още в Лондон, но трябва да кажа, че тя изглежда още по-зле, когато човек се запознае по-отблизо с нея. Не зная какво има в този плик, но ако не е нещо съвсем определено, ще бъда силно изкушен да взема следващия кораб до реката до Пара и там да хвана "Боливия". В края на краищата аз имам малко по-важна работа от тази, да разобличавам твърденията на един луд. Е, Рокстън, май вече е време.

- Да, време е - каза лорд Джон. - Можете да дадете сигнала. - Той сряза плика с ножчето, извади отвътре един сгънат лист, внимателно го разтвори и го опъна върху масата. Листът беше празен. Обърна го. Пак празен. Ние се спогледахме мълчаливи и объркани. Мълчанието беше нарушено от дрезгавия подигравателен смях на професор Съмърли.

- Това е чистосърдечно признание! - възкликна той. - Какво искате още? Самопризнал се мошеник. Остава само да се върнем у дома и да разкажем какъв безсрамен самозванец е той.

- Сигурно е симпатично мастило - предположих аз.

- Едва ли! - отвърна лорд Рокстън, като вдигна листа срещу светлината. - Не, млади момко, приятелю мой, безполезно е да се залъгваш. Обзалагам се, че върху тази хартия не е било писано нищо.

- Може ли да вляза? - избоботи един глас от верандата.

В слънчевия квадрат на вратата се появи сянката на набит мъж. Този глас! Тези чудовищно широки рамена! Ние скочихме на крака, притаили дъх от изненада, когато пред нас с кръгла, хлапашка сламена шапка с цветна лента, с ръце в джобовете на якето си и с платнени обувки, които на всяка крачка се изпъваха елегантно, се появи Челинджър. Той отхвърли глава назад и застана в златното сияние с цялото асирийско великолепие на брадата си, с вродената наглост на отпуснатите си клепачи и дръзките си очи.

- Боя се - каза той, като извади часовника си, - че закъснях с няколко минути. Когато ви дадох този плик, да си призная, никак не съм възнамерявал да ви оставя да го отворите, защото бях решил твърдо да пристигна тук преди определения час. Виновници за това досадно закъснение са един некадърен лоцман и една проклета плитчина. Навярно за моя колега професор Съмърли това е било добър случай да злослови.

- Трябва да отбележа, сър - каза строго лорд Джон, - че вашето появяване ни успокои много, защото вече ни се струваше, че мисията ни е завършила преждевременно. Даже сега не мога да разбера защо трябваше да действувате по толкова необикновен начин.

Вместо отговор професор Челинджър влезе, ръкува се с мен и с лорд Джон, високомерно се поклони на професор Съмърли и се отпусна в един плетен стол, който изскърца и се залюля под тежестта му.

- Приготвихте ли всичко за път? - попита той.

- Можем да тръгнем още утре.

- Така и ще направим. Сега вие няма да се нуждаете от карта или от указания. Ще имате неоценимото щастие да ви бъда водач лично аз. Още от началото бях решил да възглавя вашата експедиция. Както ще се съгласите сами, и най-подробната карта не може да замени сведенията и съветите, които ще ви дам аз. Колкото до дребната хитрина с плика, ако ви бях открил предварително всичките си планове, щеше да се наложи да отбивам натиска ви да пътувам заедно с вас.

- Аз нямаше да настоявам, сър - възкликна с жар професор Съмърли, - освен ако през Атлантика нямаше никакъв друг кораб!

Челинджър махна с голямата си космата ръка, сякаш да го отпъди.

- Сигурен съм, че здравият ви разум ще одобри моите съображения. По-добре беше да запазя свободата на действията си и да се появя едва в момента, когато моето присъствие стане необходимо. Този момент настъпи; Съдбата ви е в сигурни ръце. Вие ще успеете да стигнете до предназначението си. Отсега ръководството на експедицията поемам аз. Ще ви помоля да привършите приготовленията си тази нощ, за да можем да тръгнем рано сутринта. Моето време е ценно, а същото може да се каже, несъмнено в по-малка степен, за вашето. Затова предлагам да действуваме колкото може по-бързо, докато ви покажа това, което сте дошли да видите.

Лорд Джон Рокстън беше наел голям парен катер - "Есмералда", с който трябваше да пътуваме нагоре по реката. Годишното време нямаше никакво значение за успеха на експедицията, тъй като тук температурата и лете, и зиме се движи от двадесет и пет до тридесет градуса. С влагата обаче е иначе. От декември до май е дъждовният период. Реката бавно се издига, додето достигне около четиридесет фута над обичайното ниво. Тя излиза от бреговете си, разлива се в обширни лагуни и образува голям район, наричан тук Гапо, който в по-голямата си част е твърде блатист за пешеходци и твърде плитък за плаване. Около юли водите започват да спадат и през октомври или ноември са най-ниски. Така че нашата експедиция съвпадна с времето на сухия сезон, когато голямата река и притоците й бяха п