XIV

Завръщането към Еърли трая почти три дни - отчасти защото Алвин имаше причини да не бърза. Географското изследване на Лис отстъпваше на по-важен и вълнуващ проект - той бавно установяваше връзка със странния самовглъбен разум, който го съпровождаше сега.

Подозираше, че роботът опитва да го използува за някакви свои цели и това изглеждаше напълно справедливо. Не знаеше какви са мотивите му, след като упорито отказваше да говори. По неизвестни съображения - може би от страх, че роботът ще разкрие прекалено много от тайните му - Учителя, изглежда, бе блокирал много ефикасно речевите му системи и опитите на Алвин да ги освободи завършваха с провал. Проваляше се дори непрякото разпитване от типа: "Ако не кажеш нищо, ще смятам, че си съгласен" - роботът бе прекалено интелигентен, за да се хване на толкова прости уловки.

Но във всички други отношения той проявяваше склонност към сътрудничество. Изпълняваше всяка заповед, която не изискваше да говори или да дава информация. След известно време Алвин откри, че може да го командува както роботите в Диаспар - само с мисъл. Това бе голяма крачка напред, а малко по-късно съществото - не можеше да мисли за него като за проста машина - стана още по-доверчиво и му позволи да гледа през неговия поглед. Изглежда, то не възразяваше против подобни пасивни форми на общуване, но пресичаше всеки опит за сближаване.

На Хилвар не обръщаше никакво внимание, не изпълняваше нито една негова команда и затваряше ума си пред всеки опит за проникване. Отначало това малко разочарова Алвин - бе се надявал, че по-мощната мисъл на Хилвар ще му помогне да разбие вратата към съкровището от потайни спомени. Едва по-късно той осъзна какво предимство е да притежава слуга, който не се подчинява на никой друг в света.

От цялата експедиция единствено Криф остро протестира срещу робота. Може би си въобразяваше, че сега има съперник, или пък по принципни съображения не одобряваше летенето без крила. Докато не го наблюдаваха, той предприе няколко директни атаки срещу робота и още повече се разяри, като видя, че машината не обръща ни най-малко внимание на враждебните действия. В края на краищата Хилвар успя да го успокои и по време на обратния път той сякаш се примири с положението. Земеходът безшумно се плъзгаше през гори и поля, а роботът и насекомото го ескортираха - всеки летеше откъм съответния господар и се преструваше, че не забелязва съперника си.

Когато колата пристигна в Еърли, Серанис вече ги чакаше. Невъзможно бе да изненада тези хора, помисли Алвин. Техните преплетени умове им осигуряваха връзка с всичко, ставащо в страната. Питаше се как ли са реагирали на неговите приключения в Шалмиран - вероятно бяха станали известни навсякъде из Лис.

Серанис изглеждаше разтревожена и неуверена както никога досега. Алвин си припомни, че му предстои избор. В напрежението на последните дни почти го бе забравил, не обичаше да хаби излишна енергия в тревоги за бъдещи проблеми. Но сега бъдещето стоеше на прага, трябваше да реши в кой от двата свята предпочита да живее.

Когато Серанис заговори, гласът и бе изпълнен с вълнение и Алвин внезапно усети, че нещо се е объркало в плановете на Лис за съдбата му. Какво бе станало през неговото отсъствие? Бяха ли изпратили емисари в Диаспар, за да подправят спомените на Хедрон... и ако да - бяха ли се провалили?

Макар да бе предчувствувал тези думи, ударът бе жесток. Но Алвин отказваше да приеме провала на всичките си планове - дори и полуоформени - и сега само отчасти слушаше Серанис. Разбираше и запомняше всяка нейна дума, ала съзнанието му отново се носеше по пътя към Диаспар и се мъчеше да си представи всяко възможно препятствие.

Серанис явно страдаше. Гласът и звучеше почти умолително и Алвин разбра, че тя говори не само на него, а и на сина си. Навярно знаеше колко много обич и разбирателство се бяха породили между тях през тия дни. През цялото време Хилвар напрегнато гледаше майка си и на Алвин му се стори, че чете в погледа му не само тревога, но и протест.

- Не искаме да те принуждаваме да вършиш каквото и да било, но сигурно разбираш какво би означавало нашите народи да се срещнат отново. Между нашата и вашата култура има такава огромна пропаст, каквато някога е деляла Земята от нейните бивши колонии. Помисли само за един факт, Алвин. Ти и Хилвар сте приблизително връстници... но той и аз ще бъдем мъртви от векове, а ти ще си останеш млад. И това е само първият ти живот от една безкрайна поредица.

В стаята бе много спокойно, толкова спокойно, че Алвин дочуваше странните жални викове на непознат животни в ливадите зад селото. След малко той запита тихо, почти шепнешком:

- Како искате от мен?

- Надявахме се да ти предоставим избора да останеш тук или да се върнеш в Диаспар, но сега това е невъзможно. Случи се прекалено много, за да оставим решението в твои ръце. Дори за краткото време, прекарано тук, твоето влияние бе крайно смущаващо. Не, аз не те осъждам, сигурна съм, че не си искал да ни навредиш. Но би било по-добре да оставиш на мира съществата от Шалмиран. Колкото до Диаспар... - Серанис огорчено махна с ръка. - Прекалено много хора знаят къде си заминал, не се намесихме навреме. По-сериозното е, че човекът, който ти помогна да откриеш Лис, е изчезнал - нито вашият Съвет, нито нашите агенти могат да го открият и той остава потенциална заплаха за нашата сигурност. Може би си изненадан, че ти разкривам всичко това, но то е абсолютно безопасно. Боя се, че имаме само един избор - трябва да те върнем в Диаспар с подправени спомени. Тия спомени са разработени много внимателно и когато се върнеш у дома, няма да знаеш нищо за нас. Ще вярваш, че си преживял доста еднообразни и опасни приключения из мрачни пещери, където сводовете непрекъснато са се срутвали зад тебе и за да останеш жив, си ял не особено апетитни бурени и си пил вода от случайно срещани извори. До края на живота си ще вярваш, че истината е такава, и всички в Диаспар ще приемат разказа ти. Тогава няма да има загадка, подмамваща бъдещите изследователи, те ще смятат, че знаят всичко, което може да се узнае за Лис.

Серанис помълча и тревожно погледна Алвин.

- Много съжаляваме, че се налага да го сторим, и докато още ни помниш, те молим за прошка. Може да не приемаш присъдата ни, но ние знаем много повече от теб. Поне няма да съжаляваш, ще вярваш, че си открил всичко възможно.

Алвин се запита дали е права. Не вярваше някога да улегне в рутината на Диаспар, дори да се е убедил, че зад стените му няма нищо достойно за внимание. Нещо повече, не възнамеряваше да стигне дотам.

- Кога искате да се подложа на тази... обработка? - запита Алвин.

- Незабавно. Ние сме готови. Отвори ума си както миналия път и няма да усетиш нищо, докато не се събудиш в Диаспар.

Алвин помълча. После спокойно произнесе:

- Бих искал да се сбогувам с Хилвар.

Серанис кимна.

- Разбирам. Ще те оставя за малко и ще се върна, когато бъдеш готов.

Тя се спусна по стъпалата към вътрешността на къщата и ги остави сами на покрива.

Алвин дълго мълча, преди да заговори на приятеля си. Изпълваше го тежко огорчение, но и непоколебима решителност да не допусне рухването на всичките си надежди. Още веднъж погледна към селото, където бе открил мярката за щастие. Ако привържениците на Серанис постигнеха своето, вече никога нямаше да го види. Колата все още стоеше под едно от клонестите дървета, а търпеливият робот висеше над нея. Няколко деца се бяха струпали да разгледат странния пришелец, но възрастните не проявяваха ни най-малък интерес.

- Хилвар - внезапно каза Алвин, - много съжалявам за това.

- Аз също - отвърна Хилвар с разтреперан от вълнение глас. - Надявах се, че ще можеш да останеш.

- Мислиш ли, че е правилно това, което възнамерява Серанис.

- Не осъждай майка ми. Тя само прави това, което и поръчат - отговори Хилвар.

- Той не отговори на въпроса, но на Алвин сърце не му даваше да запита отново. Не беше честно да подлага на такова изпитание приятелската вярност.

- Кажи ми тогава - запита Алвин - как могат да ме спрат вашите хора, ако се опитам да си тръгна с недокосната памет.

- Много лесно. Ако се помъчиш да избягаш, ще овладеем мисълта ти и ще те заставим да се върнеш.

Алвин не се отчая - бе очаквал това. Хилвар явно страдаше пред неизбежната раздяла и той би искал да му се довери, но не смееше да рискува провала на плановете си. Намираше се на единствения път, който водеше към Диаспар при избраните от него условия, и трябваше да стъпва много внимателно, да опипва всяка крачка.

Но имаше един риск, който трябваше да поеме, без възможност да се защити. Ако Серанис нарушеше обещанието си и проникнеше в мислите му, всички грижливи приготовления можеха да се окажат напразни.

Той протегна ръка. Хилвар я стисна здраво, но не намери сили да проговори.

- Да слезем при Серанис - каза Алвин, - Преди да си замина, бих искал да видя някои хора от селото.

Хилвар мълчаливо го последва в мирната прохлада на дома, после навън, към пръстена от разноцветно стъкло около сградата. Серанис ги чакаше - спокойна и решителна на вид. Тя знаеше, че Алвин се опитва да скрие нещо и отново обмисляше взетите предпазни мерки. Както човек напряга мускулите си преди голямо натоварване, така и тя преглеждаше средствата за принуда, към които можеше да се наложи да прибегне.

- Готов ли си, Алвин? - запита тя.

- Напълно - отговори Алвин и тонът му я накара да го погледне по-остро.

- Тогава се постарай да изпразниш ума си както миналия път. След това няма да разбираш и усещаш нищо, докато не се озовеш обратно в Диаспар.

Алвин се обърна към Хилвар и бързо прошепна, за да не го чуе Серанис:

- Довиждане, Хилвар. Не се тревожи, ще се върна .

После отново погледна Серанис.

- Не ти се сърдя за това, което се опитваш да направиш - каза той. - Сигурно вярваш, че е за добро, но аз мисля, че грешиш. Диаспар и Лис не бива да се разделят завинаги, някой ден може отчаяно да се нуждаят един от друг. Затова си отивам в къщи с всичко, което научих... и не мисля, че можеш да ме спреш.

Той не се бави повече и стори добре. Серанис не помръдна, но Алвин мигновено усети как тялото се изплъзна от контрола му. Силата, която помете волята му, бе по-могъща, отколкото очакваше, и той разбра, че навярно стотици скрити умове помагат на Серанис. Безпомощно закрачи обратно към къщата и в един ужасен миг помисли, че планът му се е провалил.

После проблесна мълния от стомана и кристал и около гърдите му бързо се стегнаха метални ръце. Както бе очаквал, тялото му се бореше с тях, ала борбата бе безполезна. Земята пропадна под него и той зърна Хилвар - вкаменен от изненада, с идиотска усмивка на лицето.

Роботът го носеше на десетина стъпки над земята, много по-бързо от човешките възможности. Само миг бе нужен на Серанис, за да разбере хитростта, после Алвин престана да се мята - тя бе отпуснала контрола. Но още не се признаваше за победена и скоро се случи онова, от което се боеше Алвин, макар че бе сторил всичко, за да го предотврати.

Сега в мозъка му се бореха две отделни личности и едната от тях умоляваше робота да я свали долу. Истинският Алвин бе затаил дъх и едва се съпротивляваше на силите, които знаеше, че не е в състояние да победи. Бе рискувал, нямаше начин да определи предварително дали несигурният му съюзник ще изпълни толкова сложна заповед. При никакви обстоятелства, бе наредил той, роботът не трябва да се подчинява на новите му команди, докато не го достави в Диаспар. Това бяха заповедите. Ако се изпълнеха, съдбата на Алвин оставаше извън обсега на човешката намеса.

Машината без колебание се носеше по начертания от него маршрут. Част от съзнанието му все още гневно молеше за свобода, но сега той знаеше, че е в безопасност. А скоро и Серанис го разбра, защото силите в ума му престанаха да се сражават. Той отново се успокояваше, както преди милиони години се бе успокоил един древен странник, когато, вързан за мачтата на кораба си, чул песента на сирените да заглъхва над мрачното море.

XV

Алвин се отпусна чак когато попадна в залата с подвижните пътища. Досега все още имаше опасност хората от Лис да се окажат способни да спрат или дори да обърнат хода на вагона и да го върнат безпомощен до началната точка. Но завръщането се оказа безобидно повторение на заминаването - четиридесет минути след като напусна Лис, той се озова в Гробницата на Ярлан Зей.

Служителите на Съвета го чакаха, облечени в официалните си черни роби, които не бяха надявали от векове. Алвин не изпита изненада , а само лека тревога от присъствието на тия посрещачи. Вече бе преодолял толкова много препятствия, че още едно нямаше да промени нищо. Откакто напусна Диаспар, той бе узнал много, а знанието доведе и до самоувереност, граничеща с надменност. Още повече сега имаше могъщ, макар и непонятен съюзник. Най-добрите умове на Лис не успяха да провалят плановете му, подозираше, че и Диаспар няма да се справи по-добре.

Тази вяра имаше реална основа, но отчасти я подкрепяше нещо извън разума - в мислите на Алвин бавно растеше безрезервна вяра в съдбата. Загадката на произхода му, успехите в онова, което никой досега не бе дръзвал да опита, внезапното разкриване на нови хоризонти и преодоляването на различни препятствия - всичко това укрепваше вярата му в себе си. Вярата в съдбата е един от най-ценните дарове, които боговете могат да поднесат на човека, но Алвин не знаеше колко много хора е довела до катастрофа тя.

- Алвин - каза водачът на градските разпоредители, - наредиха ни да те придружаваме, където и да отидеш, докато Съветът изслуша твоето дело и произнесе присъдата си.

- В какво престъпление ме обвиняват? - запита Алвин.

Все още развеселен от възбудата и вълненията на бягството от Лис, той не можеше да приеме сериозно този нов обрат на събитията. Вероятно Хедрон бе проговорил; обхвана го леко раздразнение към Шута за това, че е издал тайната му.

- Не е предявено обвинение - гласеше отговорът. - Ако се наложи, то ще бъде формулирано след като те изслушат.

- И кога ще стане това?

- Много скоро, предполагам.

Разпоредителят явно се смущаваше и не знаеше как да се справи с нежеланото задължение. Понякога се отнасяше към Алвин като към съгражданин, после се сещаше, че е пазител на реда, и започваше да се държи прекалено хладно.

- Откъде дойде този робот? - рязко запита той, сочейки спътника на Алвин. - От нашите ли е?

- Не - отговори Алвин. - Намерих го в Лис, в страната, където бях. Доведох го, за да се срещне с Централния компютър.

Тези спокойни думи предизвикаха значително вълнение. Достатъчно трудно бе да възприемат, че извън Диаспар има още нещо, а това, че Алвин е довел един от външните обитатели и се кани да го въведе в мозъка на града, изглеждаше още по-страшно. Разпоредителите се спогледаха с толкова безпомощна тревога, че Алвин едва удържа смеха си.

Докато крачеха през парка, ескортът дискретно изостана назад и разговаряше с развълнуван шепот. Алвин обмисляше следващия си ход. Преди всичко трябваше да открие точно какво е станало по време на отсъствието му. Серанис бе казала, че Хедрон е изчезнал. Диаспар предлагаше безбройни скривалища, а познанията на Шута за града изглеждаха ненадминати и едва ли някой щеше да го открие, преди сам да реши да се появи. Може би, мислеше Алвин, имаше начин да остави съобщение там, където Хедрон не би пропуснал да го види, и така да определи среща. Ала присъствието на стражата щеше да му попречи.

Трябваше да признае, че надзорът бе много деликатен. Когато стигна до апартамента си, той почти бе забравил за присъствието на разпоредителите. Предполагаше, че те няма да му пречат, освен ако реши да напусне Диаспар, а засега нямаше подобни намерения. Всъщност уверен бе, че е невъзможно да се върне в Лис по предишния път. Серанис и нейните колеги сигурно вече бяха изключили подземната транспортна система.

Разпоредителите на го последваха в стаята му, знаеха, че има само един изход, и застанаха пред него. Относно робота нямаха инструкции, затова го оставиха при Алвин. Не искаха да имат нищо общо с тази очевидно древна машина. От нейното поведение не можеха да определят дали е пасивен слуга на Алвин, или притежава собствена воля. За да избегнат тази неувереност, те с удоволствие се отдръпнаха от нея.

Щом стената се затвори зад него, Алвин материализира любимия си диван и с удоволствие се просна на него. Наслаждавайки се на познатата обстановка, той изтегли от запаметяващите устройства последните си усилия в живописта и скулптурата и критично ги огледа. Те и преди не успяваха да го задоволят, а сега му бяха двойно по-неприятни. Не можеше повече да се гордее с тях. Личността, която ги бе създала, вече не съществуваше, струваше му се, че за неколкодневното отсъствие от Диаспар е натрупал опита на цял един живот.

Вместо да ги върне в Информационните хранилища, той изтри завинаги тези произведения ма своето юношество. Стаята отново се изпразни. Оставаха само диванът под него и роботът - все така загледан с широки, непроницаеми очи. Какво ли мислеше за Диаспар, запита се Алвин. После си спомни, че роботът не е чужденец тук, защото е виждал града в последните дни на връзките му със звездите.

Едва когато наистина се почувствува у дома, Алвин потърси приятелите си. Започна с Еристон и Етаниа - по-скоро от чувство за дълг, отколкото от истинско желание да ги види и да разговаря с тях. Без съжаление чу техните комуникатори, че отсъствуват, но остави и на двамата кратка вест за връщането си. Нямаше нужда да го прави, вече целият град трябваше да знае това. Ала той се надяваше, че ще оценят вниманието му; започваше да се учи на уважение, макар да не разбираше още, че както повечето добродетели, то си има стойност само ако е спонтанно и необмислено.

После внезапно му хрумна да повика номера, който тъй отдавна бе получил от Хедрон в Кулата Лоран. Разбира се, не очакваше отговор, но все пак имаше шанс Хедрон да е оставил съобщение.

Догадката се оказа правилна, но самото съобщение бе неподозирано отчайващо.

Стената изчезна и пред него се изправи Хедрон. Шута изглеждаше уморен и нервен, вече с нищо не напомняше самоуверената, леко цинична личност, която тласна Алвин по пътя към Лис. В погледа му имаше страх и той говореше забързано, сякаш нямаше време.

- Това е запис, Алвин - започна той. - Само ти можеш да го приемеш, но имаш правото да го използуваш както намериш за добре. За мен това няма да има значение. Когато се върнах в Гробницата на Ярлан Зей, открих, че Алистра ни е проследила. Сигурно е казала на Съвета, че с моя помощ си напуснал Диаспар. Скоро разпоредителите започнаха да ме търсят и аз реших да се укрия. Свикнал съм с това - правил съм го и друг път, когато недооценяваха шегите ми. (Тук, помисли Алвин, за миг проблясваше предишният Хедрон.) Те не ще успеят да ме намерят и за хиляда години... но някой друг почти успя. В Диаспар има чужденци, Алвин, те ме търсят и могат да идват само от Лис. Не знам какво значи това, ала не ми харесва. Фактът, че едва не ме заловиха сред този чужда за тях град, подсказва, че са надарени с телепатични способности. Със Съвета бих могъл да се боря, но не желая да се сблъсквам с неизвестни заплахи. Затова ще изпреваря стъпката, към която смятам, че ще ме принуди Съветът, както се е заканвал преди. Отивам там, където никой не може да ме последва и където ще избегна назряващите в Диаспар промени, каквито и да са те. Може би постъпвам безразсъдно, само времето ще покаже. Някой ден ще узная отговора. Сигурно вече се досещаш, че съм се върнал в Дома на сътворението, под закрилата на Информационните хранилища. Каквото и да се случи, възлагам надеждите си на Централния компютър и на силите, които той командува за доброто на Диаспар. Ако нещо повреди Централния компютър, ние всички сме загубени. Ако не, нямам от какво да се боя. За мен ще мине само миг, преди отново да прекрача в Диаспар след петдесет или сто хиляди години. Питам се какъв ли ще го заваря? Би било странно, ако и ти си там, предполагам, че някой ден пак ще се срещнем. Не знам дали очаквам тази среща, или се боя от нея. Никога не съм те разбирал, Алвин, макар че имаше моменти, когато бях достатъчно суетен да мисля обратното. Само Централният компютър знае истината за тебе, както и за другите Единствени, които от време на време се мяркаха в потока на хилядолетията и сетне изчезваха. Откри ли какво е ставало с тях? Предполагам, че една от причините за бягството ми в бъдещето е нетърпението. Искам да видя резултатите от това, което започна, но предпочитам да пропусна междинните етапи - подозирам, че могат да се окажат неприятни. Интересно ми е да разбера дали ще те помнят като творец, или като унищожител на този свят, където ще се озова след няколко минути лично време... и дали изобщо ще те помнят. Сбогом, Алвин. Мислех да ти дам някой съвет, но не вярвам да го приемеш. Както винаги ти ще вървиш по своя път, а приятелите ти ще бъдат инструменти - за употреба или за изхвърляне, в зависимост от случая. Това е всичко. Нищо друго не ми идва на ум.

За миг Хедрон - този Хедрон, който вече съществуваше само като схема от електрически заряди в запаметяващите устройства на града - погледна към Алвин покорно и сякаш печално. После екранът опустя.

Дълго след като образът на Хедрон се разсея, Алвин седя неподвижно. Както никога досега ровеше из душата си, защото не можеше да отрече почти нищо от думите на Хедрон. Беше ли помислял някога, сред всичките си планове и приключения, какво може да причини на някои от приятелите си? Сега им донесе тревога, а скоро можеше да причини и нещо по-лошо - и все заради неутолимото си любопитство и страстта да открива онова, което трябва да остане скрито.

Никога не бе харесвал Хедрон - хапливият характер на Шута отблъскваше всеки опит за сближаване, дори и да го желаеше Алвин. Ала сега, мислейки за прощалните думи на Хедрон, той се разтърсваше от угризения. Заради неговите постъпки Шута бе избягал от днешния ден в неизвестното бъдеще.

Но сигурно не биваше да се осъжда за това, помисли Алвин. То доказваше само онова, което вече му бе известно - че Хедрон е страхливец. Може и да не беше по-страхлив от всеки друг в Диаспар, но имаше нещастието отгоре на всичко да притежава силно въображение. Алвин можеше да поеме част от отговорността за съдбата му, но цялата - в никакъв случай.

Кому още бе причинил зло или страдание? Помисли за Джесерак, тъй търпелив към трудния си възпитаник. Припомни си всички дребни добрини, които родителите му проявяваха през дългите години на детството. Сега, когато хвърляше поглед назад, те се оказваха повече, отколкото предполагаше.

Помисли и за Алистра. Тя го обичаше, а той приемаше тази обич или я отхвърляше, както намери за добре. Но какво друго можеше да направи? Щеше ли да е по-щастлива, ако я отблъснеше окончателно?

Сега разбираше защо никога не е обичал Алистра или някоя друга жена в Диаспар. Това бе още един от уроците на Лис. Между многото други неща Диаспар бе забравил и истинския смисъл на любовта. В Еърли Алвин наблюдаваше как майките люлеят децата си на колене и сам изпитваше тая закриляща нежност към всички малки и безпомощни същества, която е всеотдайна сестра на любовта. Но днес нито една жена в Диаспар не знаеше, нито пък се интересуваше от някогашната крайна цел на любовта.

В безсмъртния град нямаше истински вълнения и дълбоки страсти. Може би подобни чувства процъфтяват само благодарение на своята мимолетност. Те не могат да траят вечно и винаги търсят сянката, която Диаспар бе пропъдил.

В този и само този момент Алвин прозря каква трябва да бъде съдбата му. Досега несъзнателно се бе подчинявал на импулсите си. Ако можеше да знае толкова древна аналогия, би се сравнил с ездач на подплашен кон. Този бяг го бе пренесъл през най-невероятни области и можеше отново да го понесе, но в дивия галоп Алвин бе открил силата на коня и бе разбрал накъде да го насочва.

Откъм стенния екран долетя звън и рязко прекъсна мислите му. Тембърът на звука подсказваше, че това не е повикване отдалече. Някой идваше да го види. Той подаде сигнала за отваряне на вратата и след малко Джесерак застана пред него.

Наставникът изглеждаше сериозен, но не и враждебен.

- Поръчаха ми да те отведа пред Съвета, Алвин - каза той. - Всички чакат да те изслушат.

После Джесерак забеляза робота и любопитно го огледа.

- Значи този спътник си довел от пътешествието. Мисля, че ще е по-добре да дойде и той.

За Алвин това бе добре дошло. Роботът вече го бе спасил от една опасна ситуация и можеше отново да му потрябва. Запита се какво ли мисли машината за приключенията и превратностите, в които я въвличаше, и за хиляден път поиска да разбере какво става в този херметично затворен ум. Имаше чувството, , че засега е решила да наблюдава, да анализира и да си прави изводи, без да поема инициативата, докато прецени, че моментът е назрял. Тогава може би най-неочаквано щеше да пристъпи към действие и нейният избор можеше да не съвпада с плановете на Алвин. Единственият му съюзник бе привързан към него с крехките нишки на личния интерес и всеки миг можеше да го изостави.

На рампата към улицата го чакаше Алистра. Каквото и да бе направила, за да разкрие тайната му, Алвин нямаше нито сили, нито желание да я осъжда. Очевидно тя страдаше и когато изтича нагоре да го поздрави, очите и се напълниха със сълзи.

- О, Алвин! - проплака тя. - Какво ще ти направят?

Алвин пое ръцете и в своите толкова нежно, че и двамата се изненадаха.

- Не се бой, Алистра - каза той. - Всичко ще бъде наред. В края на краищата Съветът няма по-строго наказание от връщането в Информационните хранилища... а кой знае защо, не вярвам да го направи.

В нещастието си тя изглеждаше толкова красива, че дори сега Алвин усети как тялото му по стар навик реагира на нейното присъствие. Но това бе само физическо влечение; не я пренебрегваше, просто вече не можеше да се задоволи само с нея. Той внимателно изтегли ръцете си и последва Джесерак към Дома на Съвета.

Алистра гледаше подир него. Сърцето и се пълнеше със самота, но в него нямаше вече горест. Сега тя знаеше, че не може да го изгуби, защото никога не го е притежавала. И приемайки тази истина, тя започваше да се издига над безсмислените съжаления.

Докато крачеше със свитата си по познатите улици, Алвин едва забелязваше любопитните или ужасени погледи на своите съграждани. Подготвяше аргументите, които можеха да му потрябват, и преработваше историята си в най-благоприятна за него форма. От време на време си повтаряше, че не изпитва ни най-малка тревога и все още е господар на положението.

Няколко минути очакване в преддверието бяха достатъчни за Алвин, за да се запита защо усеща краката си тъй странно слаби, щом не се бои. Познаваше това чувство отпреди, когато с мъка изкачваше последните метри по хълма на Лис - онзи далечен хълм, където Хилвар му показа водопада, онзи връх, откъдето ярката експлозия го привлече в Шалмиран. Запита се какво ли прави сега Хилвар и дали някога ще се срещнат отново. Внезапно разбра, че е много важно да се срещнат.

Огромните врати се разтвориха и той последва Джесерак в Дома на Съвета. Двадесетте му члена вече седяха около полукръглата маса и Алвин самодоволно отбеляза, че няма празни места. Навярно за пръв път от много векове насам Съветът се събираше в пълен състав, без нито един отсъствуващ. Обикновено редките им събрания бяха чиста формалност, всички текущи дела се решаваха с няколко обаждания по визифона, а ако се наложеше - и с разговор между Председателя и Централния компютър.

Алвин бе виждал повечето членове на Съвета и присъствието на толкова много познати лица го успокояваше. Както и Джесерак, те не изглеждаха враждебно настроени - само разтревожени и объркани. В края на краищата те бяха разумни хора. Можеха да се дразнят, че някой е доказал грешката им, но Алвин не вярваше да са му обидени. В древни времена това предположение би било прибързано, ала в някои отношения човешката природа бе отишла далеч напред.

Те щяха да го изслушат честно, но мненията им нямаха значение. Сега Съветът нямаше да го съди. Негов съдия щеше да бъде Централният компютър.

XVI

Формалности нямаше. Председателят обяви събранието за открито и се обърна към Алвин.

- Алвин - любезно произнесе той, - бихме искали да ни разкажеш какво ти се случи, откакто изчезна преди десет дни.

Думата "изчезна", помисли Алвин, бе твърде многозначителна. Дори и сега Съветът не искаше да приеме, че той наистина е излизал от Диаспар. Запита се дали знаят, че в града са идвали чужденци, но не му се вярваше. В подобен случай биха проявили значително повече тревога.

Разказа историята си стегнато и без драматизъм. За тях тя звучеше достатъчно странно и невероятно, за да се нуждае от разкрасяване. Само веднъж се отклони от абсолютната истина - премълча как е избягал от Лис. Изглеждаше повече от вероятно отново да му се наложи да прибегне до същия метод.

Поразяваше го промяната на техните позиции в хода на разказа. Отначало членовете на Съвета скептично отказваха да приемат отрицанието на всичко, в което са вярвали, осквернението на най-дълбоките им предразсъдъци. Когато Алвин описваше страстното си желание да изследва външния свят и сляпата си вяра, че такъв свят съществува, те го гледаха като някакво странно и непонятно животно. Всъщност тъкмо това представляваше в техните очи. Но в края на краищата те бяха принудени да се съгласят, че са грешели, а той е бил прав. С напредването на разказа всички възможни съмнения постепенно се разсейваха. Те можеха и да не харесват онова, което им описваше, ала вече не можеха да го отричат. А ако се изкушаваха да го направят, достатъчно бе да погледнат немия спътник на Алвин.

Само един аспект от разказа му ги възмути, но дори тогава не се сърдеха на него. Недоволен ропот изпълни Дома, когато Алвин описа колко се тревожат в Лис от опасността за контакт с Диаспар и какви стъпки е предприела Серанис, за да предотврати подобна катастрофа. Градът имаше основания да се гордее със своята култура. Да ги смятат за низшестоящи - това бе повече, отколкото можеха да понесат членовете на Съвета.

Алвин старателно избягваше всичко обидно в речта си - доколкото бе възможно, искаше да спечели Съвета на своя страна. През цялото време се мъчеше да създаде впечатлението, че не е виждал в постъпките си нищо осъдително и че очаква по-скоро похвала, отколкото порицание за откритията си. Това бе най-добрата тактика, която можеше да избере, защото обезоръжаваше повечето кандидат-критици. Като допълнителен ефект - макар че не бе възнамерявал това - тя прехвърляше всички упреци върху изчезналия Хедрон. За слушателите бе ясно, че Алвин е прекалено млад, за да открие нещо опасно в постъпките си. Шута обаче сигурно е разбирал всичко и е действувал изключително безотговорно. Те и не подозираха колко горещо би се съгласил Хедрон с тях.

Като наставник на Алвин Джесерак също заслужаваше известно порицание и от време на време някой от Съветниците го поглеждаше замислено. Той не изглеждаше смутен, макар отлично да знаеше какво мислят. Да възпиташ най-оригиналния ум в Диаспар от Сумрачните ери насам- това бе немалка слава и нищо не можеше да му я отнеме.

Едва когато привърши отчета за приключенията си, Алвин опита да бъде малко по-убедителен. Трябваше някак да внуши на тези хора истините, които бе научил в Лис. Но как да ги накара да осъзнаят нещо, което никога не са виждали и едва ли могат да си представят?

- Изглежда голяма трагедия, че двата оцелели клона от човечеството е трябвало да се разделят за такъв огромен период - каза той. - Може би някой ден ще узнаем как е станало това, но сега по-важно е да премахнем разрива... да не допуснем нова раздяла. Когато бях в Лис, аз протестирах срещу вярата им, че стоят над нас; те могат да ни научат на много неща, но и ние имаме какво да им покажем. Ако всички вярваме, че няма какво да узнаем от другите, не е ли очевидно, че и двете страни грешат ?

Той погледна въпросително редицата от лица и събра кураж да продължи:

- Нашите прадеди за изградили империя до звездите. Хората са се разхождали свободно сред всички тия светове... а днес техните потомци не смеят да мръднат извън стените на своя град. Да ви кажа ли защо ?

Той помълча, нищо не помръдваше в просторната строга зала.

- Защото се боим, боим се от нещо, станало в зората на историята. В Лис ми разказаха истината, която отдавна подозирах. Трябва ли да се крием като страхливци в Диаспар и да претендираме, че няма нищо друго, само защото преди милиарди години Завоевателите са ни отблъснали към Земята?

Той се докосваше до техния таен страх - страх, който никога не бе споделял и затова никога нямаше да го разбере докрай. Сега да правят каквото искат, той бе изрекъл истината такава, каквато я виждаше.

Председателят го погледна строго.

- Имаш ли да кажеш още нещо - запита той, - преди да обсъдим какво следва да се прави?

- Само едно. Бих искал да отведа този робот при Централния компютър.

- Но защо? Знаеш, че Компютърът вече е в течение на всичко станало в тази зала.

- И все пак искам да отида - любезно, но упорито отвърна Алвин. - Моля за разрешение както Съвета, така и Компютъра.

Преди Председателят да отговори, в залата се раздаде ясен, спокоен глас. Алвин не го бе чувал никога през живота си, но разбра кой говори. Информационните машини, които не бяха нищо повече от странични фрагменти на този колосален разум, можеха да разговарят с хората, ала в гласовете им нямаше тези изключителни нотки на мъдрост и власт.

- Оставете го да дойде при мен - каза Централният компютър.

Алвин погледна Председателя. Чест му правеше, че не опита да използува победата си. Просто запита:

- Разрешавате ли да напусна?

Председателят се огледа из Дома на съвета, не срещна възражения и безпомощно отговори:

- Много добре. Разпоредителите ще те придружат и когато свършим заседанието си, ще те доведат обратно.

В знак на благодарност Алвин леко се поклони, грамадните врати се разтвориха пред него и той бавно излезе от залата. Джесерак го придружи и когато вратите отново се затвориха, той се обърна към наставника си.

- Какво мислиш, че ще прави Съветът сега? - тревожно запита Алвин.

Джесерак се усмихна.

- Нетърпелив както винаги, нали? - подхвърли той. - Не знам колко струват догадките ми, но предполагам, че ще решат да запечатат Гробницата на Ярлан Зей, та никой вече да не повтори твоето пътуване. Тогава Диаспар ще може да си живее както преди, несмущаван от външния свят.

- Точно от това се боя - горчиво каза Алвин.

- И все пак още се надяваш да го предотвратиш?

Алвин не отвърна веднага; знаеше, че Джесерак е разбрал намеренията му. Но поне плановете му не можеше да предвиди, защото нямаше планове. Бе стигнал до положението, когато можеше само да импровизира и да решава всеки нов въпрос едва след възникването му.

- Осъждаш ли ме? - запита той след малко.

Новата нотка в гласа му изненада Джесерак. В нея имаше следи от смирение, най-явният признак, че за пръв път Алвин търси одобрение от ближните си. Джесерак се трогна, но бе прекалено мъдър, за да приеме нещата твърде сериозно. Сега Алвин преживяваше голямо напрежение и би било рисковано да се предполага, че промените в характера му са трайни.

- Доста ми е трудно да отговоря - бавно каза Джесерак. - Изкушавам се да кажа, че всяко знание е ценно, а не може да се отрече, че ти прибави много към нашите знания. Ала прибави и нови опасности. Кое в крайна сметка ще се окаже по-важно! Колко пъти размисли върху това?

За миг учител и ученик се спогледаха замислено и може би всеки от тях виждаше чуждото гледище по-ясно от когато и да било през живота си. После двамата едновременно завиха по дългия коридор и се отдалечиха от Дома на съвета. Ескортът търпеливо ги последва.

Алвин разбра, че този свят не е създаден за хората. Под блясъка на яростните сини светлини - ослепителни до болка в очите - дългите широки коридори сякаш се простираха до безкрая. По тия просторни проходи бродеха насам-натам безсмъртните роботи на Диаспар, но нито веднъж през вековете тук не бе отеквал звукът на човешки стъпки.

Това бе подземният град, градът на машините, без който Диаспар не можеше да съществува. Няколкостотин метра по нататък коридорът трябваше да се разшири в кръгла зала с диаметър повече от една миля и с гигантски колони, поддържащи не само свода, но и невъобразимата тежест на Енергийния център. Според картите тук Централният компютър размишляваше вечно за съдбините на Диаспар.

Залата се появи пред тях - изглеждаше дори по-широка, отколкото смееше да си представи Алвин... но къде бе Компютърът? Кой знае защо, той очакваше да срещне една единствена огромна машина, макар че знаеше колко наивна е тази представа. Колосалната, но непонятна панорама под него го накара да спре смаян и неуверен.

Коридорът, по който дойдоха, излизаше високо в стената на залата - навярно най-просторното затворено пространство, изграждано някога от човешки ръце, - а от двете страни дълги рампи се спускаха към далечния под. Стотици грамадни бели структури покриваха цялата тази сияйно осветена площ и гледката бе тъй неочаквана, че за момент Алвин ги помисли за подземен град. Сравнението бе поразително натрапчиво и той така и не успя да се отърве докрай от него. Никъде не зърна онова, което очакваше - познатия блясък на метал, който открай време хората бяха свикнали да свързват със своите слуги.

Това бе резултат на една еволюция, дълга почти колкото човешката. Началото и се губеше в мъглите на Сумрачните ери, когато човечеството за пръв път се бе научило да използува енергията и бе пуснало шумните си машини да дрънчат из целия свят. Пара, вода, вятър - всичко било впрягано за малко и сетне изоставяно. За дълги векове в света се бе възцарила ядрената енергия, докато на свой ред била заменена, и с всяка промяна старите машини потъвали в забрава, а на мястото им идвали нови. Много бавно, в течение на хиляди години узрявал идеалът за съвършена машина - отначало мечта, после далечна перспектива и накрая реалност:

Машината не трябва да съдържа подвижни части.

В залата се намираше върховният израз на този идеал. Достигането му бе отнело на Човека може би сто милиона години и в момента на своя триумф той завинаги обърнал гръб на машината. Тя била окончателно завършена и отсега нататък можела да съществува вечно и да му служи.

Алвин вече не се питаше коя от тези мълчаливи бели форми е Централният компютър. Знаеше, че той ги обхваща всички и че се простира далеч извън тази зала, вливайки в себе се и останалите машини в Диаспар, подвижни и неподвижни. Както собственият му мозък представляваше сбор от милиарди отделни клетки, подредени в пространства с диаметър само няколко сантиметра, така и елементите на Централния компютър изпълваха Диаспар на длъж и шир. Може би в тази зала нямаше нищо друго освен разпределителната система, поддържаща връзка между разпръснатите механизми.

Загледан над огромните наклонени рампи към мълчаливата арена, Алвин се колебаеше накъде да тръгне. Несъмнено Централният компютър знаеше, че той е тук, както знаеше всичко в Диаспар. Оставаше само да чака инструкциите му.

Гласът вече му бе познат, но вдъхваше все тъй силно страхопочитание. Той прозвуча толкова спокойно и тъй близо, че Алвин се усъмни дали ескортът може да го чуе.

- Слез по лявата рампа - каза гласът. - По-нататък ще ти посочвам пътя.

Той бавно тръгна по наклона, а роботът се носеше над него. Нито Джесерак, нито разпоредителите ги последваха; Алвин се запита дали им е заповядано да останат тук, или са решили, че могат отлично да наблюдават отвисоко, без да си правят труда да слизат. А може би не им достигаше смелост да се приближат повече до върховната светиня на Диаспар.

В подножието на рампата спокойният глас отново упъти Алвин и той закрачи по прохода сред задрямалите титанични форми. Гласът се обади още три пъти, докато накрая младежът разбра, че е достигнал целта си.

Машината, пред която стоеше, бе по-малка от другите, но застанал в подножието и, той се почувствува като пигмей. Стремителността в очертанията на нейните пет етажа създаваха прилика с някакво стаено животно и като прехвърляше поглед от нея към своя робот, Алвин трудно можеше да повярва, че и двете са плод на една и съща еволюция и се наричат с една и съща дума.

На около три стъпки над пода по цялата дължина на фасадата бе вградена широка прозрачна плоча. Алвин притисна чело към гладкия, удивително топъл материал и надникна в машината. Отначало не видя нищо, после присви очи и успя да различи хиляди бледи светлинки, увиснали в пустотата. Една подир друга те се редяха в пространствена решетка - толкова чужда и безсмислена за него, колкото навярно са били звездите за древния човек. Забравил за хода на времето, той дълги минути се взира в тях, но пъстрите точици не промениха нито положението, нито яркостта си.

Разбираше, че ако може да надникне в собствения си мозък, той би му се сторил също тъй безсмислен. Машината изглеждаше бездейна и неподвижна, защото не можеше да види мислите и.

За пръв път Алвин започваше смътно да осъзнава какви енергии и сили поддържат града. През целия си живот бе приемал без учудване вълшебството на синтезаторите, които век след век като безкраен поток задоволяваха нуждите на Диаспар. Хиляди пъти бе наблюдавал този акт на сътворение, ала рядко си припомняше, че някъде трябва да съществува прототипът на всичко това, което виждаше да се появява на бял свят.

Както човешкият мозък може за малко да задържи една отделна мисъл, така и безкрайно по-големите мозъци - частици от Централния компютър - можеха да обхванат и задържат завинаги най-сложните идеи. В тия вечни умове бяха замразени схемите на всички създадени предмети и трябваше само докосване на човешка воля, за да се превърнат в реалност.

Светът наистина бе изминал дълъг път от онова време, когато първите пещерни хора търпеливо, час след час, бяха изчуквали остриетата на стрели и ножове от неподатливия камък.

Алвин чакаше - не му се искаше да проговори, докато не получи нов знак. Питаше се как Централният компютър усеща неговото присъствие, как го вижда и чува гласа му. Никъде не се забелязваха сетива - никаква следа от решетки, екрани или безстрастни кристални очи, с които обикновено роботите опознаваха външния свят.

- Изложи проблема си - спокойно произнесе гласът край ухото му.

Странно бе, че това поразително машинно стълпотворение може да изразява мислите си толкова меко. Но Алвин веднага осъзна, че преувеличава значението си - може би с него не се занимаваше и една милионна част от мозъка на Централния компютър. Той бе просто един от безбройните случаи, които едновременно привличаха вниманието на машината, наблюдаваща Диаспар.

Трудно му бе да говори с нещо, изпълващо цялото пространство около него. Думите сякаш замираха в пустотата веднага щом излитаха от устните на Алвин.

- Какво съм аз? - запита той.

Знаеше точно какъв би бил отговорът, ако зададеше този въпрос на някоя от информационните машини. Всъщност често го бе задавал и те неизменно отговаряха: "Ти си човек." Но сега имаше работа с разум от далеч по-висок порядък и нямаше нужда от педантична точност на семантиката. Централният компютър щеше да разбере какво има предвид, ала това не означаваше, че ще му отговори.

Наистина отговорът бе точно такъв, от какъвто се боеше.

- На този въпрос не мога да отговоря. Да го направя, би означавало да разкрия целта на моите създатели, а следователно и да я унищожа.

- Значи моята роля е била планирана още при създаването на града?

- Същото може да се каже за всички хора.

Този отговор накара Алвин да замълчи. В него имаше истина - жителите на Диаспар бяха планирани с не по-малко внимание, отколкото машините. Фактът, че е Единствен, го правеше рядка фигура, но не бе задължително в това да се крият достойнства.

Разбра, че тук няма да узнае нищо повече от загадъчния си произход. Безполезно бе да се мъчи да измами този колосален ум или да се надява, че той ще разкрие информация, която му е заповядано да укрива. Алвин не се разочарова много, усещаше, че вече започва да прозира истината. И във всеки случай това не бе главната цел на посещението му.

Той погледна към робота от Лис и се запита как да предприеме следващата стъпка. Ако разбереше какво замисляше, машината можеше да реагира буйно и затова тя не трябваше да чуе онова, което възнамеряваше да каже на Централния компютър.

- Можеш ли да създадеш безмълвна зона? - запита Алвин.

Мигновено усети характерното "мъртво" чувство, пълното приглушаване на всички звуци, настъпващо, когато човек попадне в подобна зона. Странно плосък и зловещ сега, гласът на Компютъра проговори:

- Вече никой не може да ни чуе. Кажи какво искаш.

Алвин погледна към робота - той не помръдваше. Може би машината не подозираше нищо и той грешеше, като си въобразяваше, че тя може да има собствени планове. Нищо чудно да го бе последвала в Диаспар като верен, надежден служител и в такъв случай сегашните му замисли изглеждаха особено нечестни.

- Ти чу как срещнах този робот - започна Алвин. - Той навярно притежава безценни знания за миналото, още от дните, преди да е съществувал градът такъв, какъвто го познаваме. Може би ще ни разкаже дори и за други светове, щом е съпровождал Учителя в неговите странствания. За нещастие разговорните му системи са блокирани. Не знам колко надеждна е блокировката, но те моля да я премахнеш.

Гласът му звучеше безжизнено и сухо - безмълвната зона поглъщаше всяка дума, преди да успее да породи ехо. Сред тази невидима и глуха пустота Алвин очакваше молбата му да бъде изпълнена или отхвърлена.

- Твоята поръка засяга два проблема - отвърна Компютърът. - Единият е морален, другият - технически. Този робот е бил създаден, за да изпълнява заповедите на определен човек. Какво право имам да ги потъпквам, дори ако мога?

Алвин бе предвидил този въпрос и имаше няколко готови отговора.

- Не знаем точно, как е била оформена забраната на Учителя - отвърна той. - Ако успееш да поговориш с робота, може би ще го убедиш, че вече не съществуват обстоятелствата, при които е наложена блокировката.

Разбира се, това бе най-явният път. Самият Алвин безуспешно бе изпробвал този метод, но се надяваше Централният компютър с безконечно по-мощния си ум да постигне победа там, където той се проваляше.

- Това зависи изцяло от характера на блокировката - долетя отговорът. - Може да се блокира така, че всяка намеса да доведе до изтриването на информацията в запаметяващите блокове. Обаче не вярвам Учителя да е бил достатъчно опитен, за да го постигне, това изисква доста специализирана техника. Ще запитам твоята машина дали в паметните и блокове е вградена изтриваща команда.

- Не предполагаш ли - тревожно запита Алвин, - че самият въпрос за изтриващата команда може да доведе до унищожаване на паметта?

- За такива случаи има стандартна процедура и аз ще я следвам. Ще подам на машината вторични инструкции: да игнорира въпроса ми, ако има нещо подобно. После лесно ще я въведа в логически парадокс и независимо дали ще ми отговори, или ще мълчи, тя ще бъде принудена да наруши инструкцията. В подобна ситуация, за да се самозащитят, всички роботи постъпват еднакво. Те изчистват входящите си блокове и се правят, че изобщо не е задаван въпрос.

Алвин вече съжаляваше, че е заговорил за това, и след кратка душевна борба реши да възприеме същата тактика - да смята, че не му е задаван въпрос. Поне в едно отношение можеше да бъде спокоен - Централният компютър беше достатъчно способен да се справи с всички коварни уловки в паметта на робота. Алвин нямаше желание да види машината превърната в куп железария, би предпочел доброволно да я върне в Шалмиран заедно с всичките и неразгадани тайни.

Той чакаше с цялото търпение, на което бе способен, докато двата интелекта разговаряха безшумно и недоловимо. Това бе среща между два разума, създадени от човешкия гений в отдавна забравения златен век на най-великите му постижения. А сега и двамата бяха далеч над разбирането на който и да било жив човек.

Изминаха дълги минути преди кухият, приглушен глас на Централния компютър да прозвучи отново.

- Установих частичен контакт - каза той. - Най-после познавам същността на блокировката и мисля, че знам защо е била наложена. Има само един начин да я разруша. Този робот няма да проговори, преди Великите да дойдат на Земята.

- Но това е безумие! - възрази Алвин. - Другият ученик на Учителя също вярваше в тях и се опита да ни обясни как изглеждат. През повечето време говореше безсмислици. Великите никога не са съществували и няма да съществуват.

Положението изглеждаше безизходно и Алвин усети как го обхваща горчиво, безпомощно разочарование. От истината го деляха желанията на един безумец, умрял преди милиард години.

- Може да си прав, като твърдиш, че Великите никога не са съществували - каза Централният компютър. - Но това не значи, че никога няма да съществуват.

Отново настъпи продължително мълчание. Алвин се мъчеше да осмисли тази забележка, а умовете на двата робота подновяваха краткия си контакт. После, без никакъв преход, той се озова в Шалмиран.

XVII

Бе точно такава, каквато я видя за последен път - огромна абаносова чаша, поглъщаща слънчевата светлина, без да отрази дори един лъч за погледа. Той стоеше сред руините на крепостта и гледаше отвъд езерото, чиито неподвижни води подсказваха, че огромният полип вече не е организирано мислещо същество, а само разсеян облак от живи клетки. Роботът все така висеше край него, но от Хилвар нямаше и следа. Алвин не успя да се запита какво означава това или да се разтревожи о отсъствието на приятеля си, защото почти веднага се случи нещо толкова фантастично, че всички останали мисли излетяха от ума му.

Небето се пропука на две. Тънък клин от мрак пробяга от хоризонта до зенита и бавно се разшири, сякаш нощта и хаосът нахлуваха във Вселената. Клинът се разширяваше неумолимо, докато обхвана една четвърт от небето. Колкото и добре да познаваше реалните астрономически факти, Алвин не можеше да се пребори с подтискащото чувство, че той и неговият свят лежат под огромен син купол... и че сега нещо нахлува отвън през този купол.

Мрачният клин бе престанал да расте. Силите, които го бяха създали, надничаха над тая новооткрита миниатюрна вселена. Може би обсъждаха помежду си дали заслужава тяхното внимание. Под този космически взор Алвин не усещаше нито тревога, нито ужас. Знаеше, че стои пред сила и мъдрост, които могат да вдъхнат страхопочитание, но не и боязън.

И те решиха - ще пропилеят няколко прашинки от вечността заради Земята и нейните народи. Те идваха през прозореца, който бяха пробили в небето.

Като искри от някаква небесна ковачница те се спуснаха към Земята. Те идваха - все по-гъсто и по-гъсто един до друг, докато от небето рукна огнен водопад и щом достигна земята, се разля в езера от течна светлина. Алвин нямаше нужда от думите, прозвучали в ушите му като благословия:

- Великите дойдоха.

Огънят го заля и не го изгори. Той бе навсякъде, изпълваше със златното си сияние огромната чаша на Шалмиран. Изумен, Алвин разбра, че това не е безформен светлинен поток, че има форма и структура. Той започваше да се разпада в ясни очертания, да се събира на отделни огнени вихрушки. Вихрушките се въртяха все по-бързо, центровете им се надигаха и оформяха колони, в които се мяркаха неустойчиви загадъчни форми. От тези сияйни тотеми долиташе тиха музикална нота - безкрайно далечна и омайващо сладка.

- Великите дойдоха.

Този път имаше отговор. Когато дочу думите: "Слугите на Учителя ви приветствуват. Ние чакахме да дойдете", Алвин разбра, че преградите са разкъсани. И в същия миг Шалмиран и странните посетители рухнаха. Той отново стоеше пред Централния компютър в дълбините на Диаспар.

Всичко бе илюзия, не по-реална от въображаемия свят на сагите, сред които прекарваше толкова много часове в юношеството си. Но как бе създадена, откъде идваха странните картини, които видя?

- Задачата не беше проста - произнесе спокойният глас на Централния компютър. - Аз знаех, че в ума си роботът трябва да има някаква визуална представа за Великите. Ако можех да го убедя, че чувствените възприятия, които получава от мен, съвпадат с този образ, останалото щеше да бъде просто.

- И как го постигна?

- Главно като питах робота как изглеждат Великите и после възприемах картината от съзнанието му. Тя беше много неясна и трябваше доста да импровизирам. Един-два пъти създаваният от мен образ започна сериозно да се отклонява от представите на робота, но в тия случаи усещах, че смущението му нараства, и променях картината, преди да стане подозрителна. Нали разбираш, срещу всяка негова система аз можех да използувам стотици блокове и да превключвам от образ на образ толкова бързо, че да не усети промяната. Това беше нещо като фокус - можех да претоварвам сетивните вериги на робота и по този начин да потисна критичните му способности. Ти видя само финалната, коригираната картина - онази, която най-добре подхождаше на откровенията на Учителя. Грубовата е, но свърши работа. Роботът и повярва достатъчно дълго, за да отпусне блокировката и в този миг успях да установя пълен контакт. Вече е нормален, ще отговори на всеки твой въпрос.

Алвин още не можеше да дойде на себе си, в ума му продължаваха да пламтят отблясъците на онзи лъжовен апокалипсис и той не желаеше да разбере докрай обясненията на Централния компютър. Имаше ли значение как е станало? Чудодейното лечение разтваряше пред него вратите на знанията.

После той си припомни предупреждението на Централния компютър и тревожно запита:

- Ами моралните ти възражения срещу потъпкването на заповедите на Учителя?

- Открих защо са били наложени. Когато изучиш подробно историята на неговия живот - вече е възможно, - ще видиш, че той си е приписвал редица чудеса. Неговите ученици му вярвали и тяхното доверие му давало нови сили. Но, разбира се, всички тия чудеса се обяснявали много просто - когато изобщо се случвали. Чудно ми е, че интелигентни във всички други отношения хора са се оставили да ги мамят по такъв начин.

- Значи Учителя е бил мошеник?

- Не, не е толкова просто. Обикновен самозванец не би постигнал такъв успех и учението му не би издържало толкова векове. Той е бил добър човек и много неща в проповедите му са били верни и мъдри. В края на краищата той повярвал в собствените си чудеса, но знаел, че един свидетел можел да ги опровергае. Роботът познавал всичките му тайни, той бил негов глашатай и колега, но при един по-сериозен разпит можел да унищожи основите на могъществото му. Затова Учителя му заповядал да затвори паметта си до сетния ден на Вселената, когато ще дойдат Великите. Невероятно е, че един и същи човек може да приюти подобна смес от искреност и притворство, ала това е истината.

Алвин се запита как ли приема роботът това освобождение от стария ярем. Като машина той несъмнено бе достатъчно сложен, за да изпитва чувство на обида. Можеше да се сърди на Учителя за това, че го е заробил... и също тъй да се сърди на Алвин и Централния компютър, че са го подмамили.

Безмълвната зона изчезна, вече нямаше нужда да пазят тайна. Най-сетне идваше очакваният миг. Алвин се обърна към робота и му зададе онзи въпрос, който го мъчеше, откакто чу историята за одисеята на Учителя.

И роботът отговори.

Джесерак и разпоредителите продължаваха търпеливо да го чакат. Преди да влезе в коридора, Алвин се обърна и от върха на рампата погледна към залата. Илюзията бе още по-силна. Под него лежеше мъртъв град от странни бели здания, град, избелял от ослепителната светлина, непредвидена за човешки очи. Да, можеше да се нарече мъртъв - в него никога не бе имало живот. Но тук пулсираха много по-могъщи енергии, отколкото която и да било сила, раздвижвала някога органичната материя. Тия мълчаливи машини щяха да съществуват чак до края на света и нищо не бе в състояние да ги отклони от мислите, които гениални хора им бяха подарили в древността.

По обратния път към Дома на съвета Джесерак се опита да разпита Алвин, но не узна нищо за неговия разговор с Централния компютър. Това не бе дискретност от страна на Алвин, просто той все още тънеше в изумление от видяното и бе прекалено опиянен от успеха, за да може да води смислен разговор. Джесерак трябваше да събере търпение и да се надява, че Алвин скоро ще изплува от унеса.

Светлината, заливаща улиците на Диаспар, изглеждаше бледа и мътна след сиянието на машинния град. Но Алвин не забелязваше нищо, не обръщаше внимание нито на познатата красота на огромните кули, край които минаваха, нито на любопитните погледи на съгражданите си. Странно, помисли той, всичко, което му се случи, водеше към този момент. Откакто срещна Хедрон, събитията сякаш автоматично се носеха към предопределена цел. Мониторите... Лис... Шалмиран... на всеки от тези етапи той би могъл да затвори очи, да се обърне настрани, но нещо го подтикваше напред. Дали сам твореше своята участ, или съдбата специално го закриляше? Може би всичко зависеше само от законите на вероятностите и случайностите. Всеки би могъл да открие пътеката, по която бе минал, и навярно през отминалите ери безброй други са стигали почти толкова далече. Предишните Единствени например... какво бе станало с тях? Може би на него пръв му бе провървяло.

През целия обратен път Алвин влизаше във все по-тясна връзка с машината, която освободи от безконечното робство. Тя и преди приемаше неговите мисли, но тогава никога не знаеше дали ще изпълни заповедта му. Сега тази неувереност изчезна, можеше да разговаря с нея както с друг човек, но тъй като не бяха сами, той и заповяда да не говори на глас, а да употребява прости мислени образи. Понякога го мъчеше фактът, че роботите могат свободно да разговарят чрез телепатия, а човекът не може... ако се изключеше Лис. Това бе още един от талантите, които Диаспар бе изгубил или съзнателно отхвърлил.

Докато чакаха в преддверието на Дома на съвета, той продължи мълчаливия и почти едностранен разговор. Неволно сравняваше сегашното си положение със ситуацията в Лис, когато Серанис и нейните колеги опитаха да го подчинят на волята си. Надяваше се, че няма да има нов конфликт, но ако се наложи, сега той бе далеч по-добре подготвен.

Още щом погледна лицата на членовете на Съвета, Алвин разбра какво решение са взели. Не се изненада, нито се разочарова и докато слушаше изложението на Председателя, не прояви очакваното от съветниците вълнение.

- Алвин - започна Председателят, - ние обсъдихме много внимателно ситуацията, създадена от твоето откритие, и стигнахме до единодушно решение. Тъй като никой не желае промени в нашия начин на живот и тъй като само веднъж на няколко милиона години се ражда човек, способен да напусне Диаспар, дори и да има как, то тунелите към Лис са ненужни и дори могат да бъдат опасни. Затова входът към залата с подвижните пътища се затваря. Освен това, тъй като може да има и други начини да се напусне градът, паметта на мониторите ще бъде изследвана. Изследването вече започна. Обсъдихме също така трябва ли да се вземат мерки спрямо тебе и ако трябва, какви да бъдат. С оглед на младостта ти и изключителните обстоятелства около твоя произход, смятаме, че не можем да те осъдим за стореното. Всъщност, като разкри потенциалната опасност за нашия начин на живот, ти направи услуга на града и ние ти изразяваме благодарност за това.

Раздаде се одобрителен шепот и по лицата на съветниците се разля задоволство. Трудното положение бе овладяно своевременно, бяха заобиколили необходимостта да осъдят Алвин и сега можеха да се разотидат с убеждението, че като главни граждани на Диаспар са изпълнили своя дълг. Ако нещата вървяха добре, можеха да минат векове, преди отново да ги потърсят.

Председателят погледна въпросително Алвин, може би се надяваше младежът да се отплати с благодарност към Съвета за това, че се е отървал толкова леко. Но очакванията му бяха напразни.

- Мога ли да задам един въпрос? - любезно запита Алвин.

- Разбира се.

- Предполагам, че Централният компютър е одобрил вашите действия?

При други обстоятелства въпросът би бил неуместен. Съветът не бе задължен да оправдава решенията си или да обяснява как е стигнал до тях. Но по някакъв странен каприз на Централния компютър Алвин бе станал негов довереник. Намираше се в изгодна позиция.

Въпросът явно предизвика известно смущение и отговорът звучеше доста колебливо.

- Естествено, посъветвахме се с Централния компютър. Той ни каза да мислим с главите си.

Алвин очакваше нещо подобно. Централният компютър бе заседавал със Съвета едновременно с техния разговор... всъщност едновременно с грижите си за милиони други задачи в Диаспар. Също както Алвин, той знаеше, че каквото и да реши Съветът сега, то няма значение. Бъдещето окончателно се изплъзваше изпод контрола на съветниците в онзи миг, когато в своето щастливо невежество те бяха решили, че кризата е била благополучно преодоляна. Алвин не изпитваше нито чувство на превъзходство, нито сладко предчувствие за предстоящия триумф, докато наблюдаваше тези глупави старци, смятащи себе си за повелители на Диаспар. Той вече видя истинския повелител на града и разговаря с него сред величественото безмълвие на неговия сияен погребан свят. Тази среща изпепели почти всичката надменност в душата му, но все пак оставаше мъничко за един последен риск, който щеше да надхвърли всичко предприемано досега. Докато се сбогуваше със съветниците, той се запита дали не ги изненадва спокойното му съгласие, дали не очакват възмущение против затварянето на пътя към Лис.

Разпоредителите не го придружиха, вече не се намираше под наблюдение - поне не толкова открито. Само Джесерак го последва, докато излизаше от Дома на съвета и крачеше по пъстрите оживени улици.

- Добре, Алвин - каза той. - Държа се безупречно, но мене не можеш да измамиш. Какво си замислил?

Алвин се усмихна.

- Знаех, че ще усетиш нещо; ако ме придружиш, ще ти покажа защо метрото към Лис вече няма значение. А искам да опитам и един друг експеримент; няма да ти навреди, но може да не ти се понрави.

- Отлично. Все още ме смятат за твой наставник, но ролите, изглежда, се разменят. Къде ме водиш?

- Отиваме в Кулата Лоран. Ще ти покажа света извън Диаспар.

Джесерак пребледня, но не отстъпи. После, сякаш не се доверяваше на думите, вдървено кимна и прекрачи след Алвин върху плавно течащото платно на подвижния път.

Докато вървяха по ветровитият тунел, Джесерак не прояви признаци на страх. Сега тунелът беше променен - изчезнала бе каменната решетка, преграждаща пътя към външния свят. Тя нямаше никакво конкретно предназначение и Централният компютър не възразяваше против молбата на Алвин да я премахне. Може би по-късно щеше да инструктира мониторите отново да си припомнят решетката и да я материализират. Но засега коридорът зееше свободно към отвесната външна стена на града.

Едва на няколко крачки от края на въздухопровода Джесерак осъзна, че външният свят е досами него. Той гледаше към все по-широкия кръг синева и стъпките му ставаха все по-неуверени, докато накрая спря. Алвин си припомни как Алистра се обърна и избяга от същото място. Запита се дали би успял да принуди Джесерак да продължи.

- Искам само да погледнеш - помоли той, - не и да напуснеш града. Сигурно можеш да го направиш!

През краткия си престой в Еърли Алвин бе видял как една майка учеше детето си да ходи. Неволно си спомни за това, докато с окуражаващи думи подмамваше Джесерак по коридора. Настойникът колебливо напредваше крачка по крачка. За разлика от Хедрон, Джесерак не беше страхливец. Той бе готов да се бори със себе си - отчаяна, почти безнадеждна борба. Алвин се чувствуваше изтощен почти колкото стареца, докато успя да го доведе до място, откъдето се разкриваше цялата панорама на пустинята.

Щом веднъж стигна дотук, страховете като че отстъпиха пред любопитството и своеобразната красота на пейзажа, толкова далечна от всичко, което Джесерак бе видял в този или в който и да било предишен живот. Безкрайната шир на вълнистите пясъчни дюни и далечните древни хълмове явно го очароваше. Денят преваляше и над този край скоро щеше да се спусне нощта, която никога не настъпваше в Диаспар.

- Помолих те да дойдеш тук - заговори Алвин бързо, сякаш едва сдържаше нетърпението си, - защото разбирам, че повече от всеки друг имаш правото да видиш докъде ме доведоха моите пътешествия. Исках да видиш пустинята и да ми бъдеш свидетел, за да предадеш на Съвета какво съм направил. Както казах пред Съвета, аз доведох този робот от Лис с надеждата, че Централният компютър ще успее да премахне блокировката, наложена върху паметта му от човек, известен под името Учителя. И досега не разбирам как точно стана, но Компютърът постигна това. Сега имам достъп до всички спомени на тази машина и до специфичните таланти, заложени в нея. След малко ще използувам един от тези таланти. Гледай.

Джесерак можеше само да се досеща, че е подадена беззвучна команда. Роботът изплува от тунела, набра скорост и се превърна в далечна метална искрица сред слънчевите лъчи. Той летеше ниско над пустинята, над пясъчните дюни, разхвърляни като замръзнали вълни. Джесерак не се съмняваше, че той търси нещо... макар че не можеше да си представи какво е то.

Внезапно блестящата точица се откъсна от пустинята и увисна на хиляда стъпки над земята. В същия миг от гърдите на Алвин се откъсна въздишка на задоволство и облекчение. Той бързо погледна Джесерак, сякаш искаше да каже: "Това е!"

Без да знае какво да очаква, отначало Джесерак не забеляза промяна. И сетне не повярва на очите си - над пустинята бавно се вдигаше облак прах.

Няма нищо по-страшно от движение там, където вече никога не би трябвало да го има. Но когато пясъчните дюни започнаха да се разцепват на две, Джесерак вече бе прекрачил отвъд границите на изненадата и страха. Нещо се раздвижи под пустинята като разбуден гигант и скоро до ушите на стареца долетя грохотът на падаща земя и писъкът на канари, разцепвани от неудържима сила. После огромен гейзер от пръст изригна на стотици стъпки във въздуха и забули земята.

Прахът бавно се спускаше в назъбената рана, раздрала лицето на пустинята. Но Джесерак и Алвин все така напрегнато се вглеждаха в небето, където допреди малко летеше само чакащият робот. Най-после Джесерак разбираше защо Алвин изглеждаше тъй безразличен към решението на Съвета, защо не прояви вълнение, когато узна, че метрото към Лис е затворено.

Кората от пръст и скали замазваше, ала не можеше да прикрие гордите очертания на кораба, който продължаваше да се издига над разцепената пустиня. Пред очите на Джесерак той бавно се обръщаше към тях, докато се превърна в кръг. Сетне плавно започна да се разширява. Алвин заговори бързо, сякаш нямаше време.

- Този робот е бил създаден за спътник и слуга на Учителя... и най вече за пилот на неговия кораб. Преди да отиде в Лис, той се е приземил на космодрума на Диаспар, който лежи днес под тия пясъци. Дори и по онова време сигурно е бил почти изоставен; мисля, че Учителя е достигнал до Земята с един от последните кораби. Преди да отиде в Шалмиран, той живял известно време в Диаспар, навярно по онова време пътят още е бил отворен. Но корабът вече не му потрябвал и през всички тези милиони години чакал там, под пясъците. Както самият Диаспар, както този робот, както всичко, което древните строители смятали за истински важно, той имал собствени системи за вечност. Докато в него има енергия, той не може да остарее или да бъде унищожен, образът в запаметяващите му блокове не ще избледнее никога, а този образ контролира физическата му структура. - Сега корабът бе съвсем близо и роботът пилот продължаваше да го води към кулата. Джесерак забеляза, че има вретеновидна форма и е дълъг около сто стъпки. Не различи прозорци или други отвори, но дебелият слой земя не му позволяваше да бъде съвсем сигурен в това.

Внезапно върху тях се посипаха бучки пръст. Част от корпуса рязко се отвори навън и Джесерак зърна тясна празна стаичка, завършваща с нова врата. Корабът се приближи към отвора на въздухопровода предпазливо, като чувствително същество и сега висеше само на една крачка от него.

- Сбогом, Джесерак - каза Алвин. - Не мога да се върна в Диаспар и да се сбогувам с приятелите си. Моля те, направи го вместо мен. Кажи на Еристон и Етаниа, че се надявам скоро да се върна, ако ли не - благодаря им за всичко. Благодаря и на тебе, макар че може да не одобряваш начина, по който приложих уроците ти на практика. А колкото до Съвета... кажи им, че веднъж открит път не може да се затвори само с резолюции.

Корабът се смали като черно петънце в небето и изведнъж изчезна от погледа на Джесерак. Старецът не го видя да потегля, но скоро от небето долетя най-величественият от всички звуци, създавани някога от човека - протяжният тътен на въздуха, рухващ миля след миля в тунела от вакуум, внезапно пробит в небето.

Джесерак не помръдна дори и след като сетните отгласи на ехото заглъхнаха в пустинята. Той мислеше за заминалото момче - защото за Джесерак Алвин винаги щеше да бъде дете, единственото дете на Диаспар, откакто преди толкова милиони години бе прекъснат цикълът на раждане и смърт. Алвин никога нямаше да порасне, за него цялата Вселена бе играчка, главоблъсканица и той я разгадаваше за собствено удоволствие. Сега бе открил в играта си върховната смъртоносна играчка, способна да разруши остатъците от човешката цивилизация, но както и да свършеше, за него всичко щеше да си остане игра.

Слънцето се скланяше към хоризонта, откъм пустинята полъхна хладен вятър. Но овладял страховете си, Джесерак продължаваше да чака и след малко за пръв път в живота си видя звездите.

XVIII

Дори и в Диаспар Алвин рядко бе виждал лукс като този, който се разкри пред него, когато вътрешната врата на шлюзовата камера се плъзна встрани. Помисли, че Учителя може да е бил всичко друго, но не и аскет. Едва след доста време се досети, че прекомерният комфорт може да не е безсмислена екстравагантност - навярно този малък свят е представлявал единственият дом на Учителя в дългите странствувания сред звездите.

Не се виждаха никакви прибори за управление, но широкият овален екран, покрил цялата стена отсреща, подсказваше, че това не е обикновена стая. Пред него в полукръг бяха подредени три ниски кушетки, две малки масички и няколко тапицирани стола - някои от тях явно не бяха предназначени за хора - заемаха останалата част от кабината.

Алвин се настани удобно пред екрана и се огледа за робота. За негова изненада машината бе изчезнала, едва след малко я откри, акуратно настанена в една ниша под сводестия таван. Роботът бе довел Учителя по космическите пътища до Земята и после покорно го бе последвал до Лис. Сега, сякаш милионите отминали години изобщо не съществуваха, той бе готов отново да изпълнява предишните си задължения.

За първа проба Алвин му подаде команда и големият екран оживя. Кулата Лоран се появи пред него в странен ракурс, като че лежеше на една страна. Нови опити му предложиха изгледи към небето, към града и към пустинните простори. Образите бяха великолепни, почти неестествено ярки, макар да не изглеждаха увеличени. Алвин продължи още малко с експериментите, докато свикна да подбира желания изглед; сега бе готов за старта.

- Откарай ме в Лис.

Командата бе проста, но как можеше да я изпълни корабът, когато самият Алвин нямаше представа за нужната посока. Не бе помислил за това, а когато се сети, машината вече се носеше с огромна скорост над пустинята. Той вдигна рамене и с благодарност прие факта, че вече притежава слуги, по-мъдри от самия него.

Не можеше да прецени мащаба на изображението, което прелиташе през екрана, но навярно с всяка минута много километри оставаха назад. Недалече от града почвата внезапно придоби мътносив цвят и Алвин се досети, че лети над дъното на някой от изчезналите океани. Навярно някога Диаспар се бе намирал много близо до морето, макар че затова не се намекваше дори и в най-старите записи. Колкото и древен да бе градът, сигурно океаните бяха изчезнали далеч преди основаването му.

Стотици мили по-нататък теренът рязко се издигаше и пустинята отново се появи. Алвин спря кораба над странна плетеница от неясно прозиращи през пясъчния слой черти. За момент те го озадачиха, после разбра, че вижда развалините на някакъв забравен град. Не се задържа дълго, сърцето му се разкъсваше при мисълта, че тия бразди в пясъка са единствената следа от съществуването на милиарди хора.

Плавната дъга на хоризонта най-сетне се разкъса, сбръчка се в планини и почти веднага след като ги зърна, те се озоваха под него. Сега машината намаляваше ход, забавяше се и падаше към земята в огромна стокилометрова дъга. И ето, под него беше Лис. Горите и безкрайните реки се сливаха в тъй несравнима гледка, че за известно време той не помисли да продължи напред. На изток полята тънеха в сянка и големите езера плуваха върху тях като локви от още по-тъмен мрак. Но към залеза водите танцуваха и искряха от светлина, отпращайки към него цветове, каквито никога не си бе представял.

Без труд намери Еърли - за щастие, защото роботът не можеше да го насочва по-нататък. Алвин очакваше това и изпита леко задоволство, че е открил някои предели на възможностите му. Роботът едва ли някога бе чувал за Еърли, така че координатите на селото не можеха да се съхраняват в запаметяващите му блокове.

След няколко опита Алвин приземи кораба си върху склона на хълма, от който за пръв път бе видял Лис. Машината се управляваше съвсем лесно - трябваше само да изрази желанието си в най-общи линии, а роботът се грижеше за подробностите. Предполагаше, че опасните или невъзможни заповеди ще бъдат игнорирани, но нямаше намерение да дава такива нареждания, освен в краен случай.

Алвин бе напълно уверен, че никой не е забелязал пристигането му. Държеше на това, защото нямаше желание да влиза в мислен двубой със Серанис. Плановете все още не бяха съвсем ясни, но не смяташе да поема рискове, докато не установи приятелски отношения. Можеше спокойно да остане в кораба и да изпрати робота за свой посланик.

По пътя към Еърли не срещна никого. Странно чувство бе това - да седи в космическия кораб, докато зрителното му поле с лекота се носеше по познатата пътека, а в ушите му звучеше шепотът на гората. Все още не можеше напълно да се слее с робота и командите изискваха значително напрежение.

Когато стигна до Еърли, бе почти тъмно и малките къщички плуваха в езерца от светлина. Алвин се придържаше към сенките и почти успя да стигне до къщата на Серанис, преди да го открият. Внезапно се раздаде гневно пискливо бръмчене и вихрушка от криле замъгли погледа му. Той неволно отскочи от атаката, после разбра какво става. Криф отново даваше израз на възмущението си пред всичко, което лети без криле.

За да не нарани красивото, но глупаво създание, Алвин спря робота и се постара достойно да изтърпи сипещите се удари. Макар че седеше удобно на цяла миля оттук, той едва удържаше тръпките си и бе доволен, когато Хилвар излезе да разбере какво става.

При вида на господаря си Криф отстъпи с яростно бръмчене. В последвалата тишина Хилвар постоя известно време пред робота. После се усмихна.

- Здравей, Алвин - каза той. - Радвам се, че се завърна. Или още си в Диаспар?

Не за пръв път Алвин завистливо се възхити от бързия и точен ум на Хилвар.

- Не - каза той и се удиви как ясно предава роботът гласа му. - Аз съм в Еърли, недалеч от тук. Но засега ще си остана на място.

Хилвар се разсмя.

- Мисля, че си прав. Серанис ти прости, но що се отнася до Асамблеята... е, това е друга работа. В момента провеждат конференция - за пръв път в Еърли.

- Искаш да кажеш, че вашите съветници наистина са дошли тук? - запита Алвин. - Мислех, че при вашите телепатични способности срещите не са необходими.

- Срещите са редки, но в някои случаи се смятат за желателни. Не знам в какво точно се състои кризата, но трима Сенатори са вече тук, а скоро очакваме и останалите.

Събитията от Диаспар тъй точно се отразяваха тук, че Алвин не удържа усмивката си. Където и да отидеше сега, сякаш оставяше зад себе си облак от ужас и тревога.

- Мисля, че ще е по-добре - каза той - да поговоря с тази ваша Асамблея... доколкото мога да го сторя без рискове.

- Ще можеш спокойно да дойдеш тук, ако Асамблеята обещае да не прави нови опити да овладее съзнанието ти. Иначе на твое място не бих мръднал от скривалището си. Ще отведа твоя робот при Сенаторите... доста ще се стреснат, като го видят.

Докато влизаше след Хилвар в къщата, Алвин усети да го изпълва приятното, но коварно чувство на радост и веселие. Сега се срещаше с владетелите на Лис като равен; макар че не изпитваше злоба към тях, драго му бе да осъзнае, че вече е господар на положението и повелява на сили, които и сам още не бе успял да оцени.

Вратата на залата за конференции беше заключена и мина доста време, докато Хилвар привлече вниманието. Изглежда, умовете на Сенаторите бяха толкова заети, че с мъка прекъсваха съвещанието си. Най-сетне стените колебливо се плъзнаха настрани и Алвин бързо насочи робота към стаята.

Докато се носеше към тях, тримата Сенатори застинаха в креслата си, ала по лицето на Серанис се мярна само лека изненада. Може би Хилвар вече я бе предупредил или пък тя очакваше Алвин да се върне рано или късно.

- Добър вечер - любезно каза той, сякаш това непряко посещение бе най-нормалното нещо на света. - Реших да се върна.

Те явно бяха по-изненадани, отколкото очакваше. Един от Сенаторите, млад мъж с прошарена коса, се опомни пръв.

- Как стигна дотук? - задавено произнесе той.

Поводът за смайването му беше ясен. Несъмнено в Лис, също както и в Диаспар, бяха извадили метрото от строя.

- Е, пристигнах точно както предния път - каза Алвин. Не можеше да си откаже това удоволствие.

Двама от Сенаторите се втренчиха в третия, който объркано и безпомощно размаха ръце. После младият мъж заговори отново.

- Нямаше ли някаква... пречка? - запита той.

- Абсолютно никаква - отговори Алвин, твърдо решен да засили смущението им. Това му се удаде. - Върнах се по собствено желание и защото имам важни новини за вас - продължи той. - Но имайки предвид неотдавнашните неприятности, засега оставам на разстояние. Ако се появя лично, обещавате ли да не повтаряте опитите да ограничите свободата ми?

За малко се възцари тишина и Алвин се запита какви ли мисли си обменят безгласно. Сетне Серанис заговори от името на всички.

- Няма да правим опит да те поемем под контрол... впрочем, мисля, че предния път нямахме кой знае какъв успех.

- Отлично - отвърна Алвин. - Ще дойда в Еърли незабавно.

Той изчака роботът да се върне, после много внимателно инструктира машината и я накара да повтори нарежданията. Уверен бе, че Серанис няма да наруши дадената дума, въпреки това предпочиташе да си запази път за отстъпление.

Излезе от кораба и шлюзовата камера безшумно се затвори зад него. Миг по-късно като протяжна изненадана въздишка се раздаде шепнещо "хисс..." - въздухът правеше път на излитащия звездолет. За секунда тъмната сянка закри звездите, сетне корабът изчезна.

Едва след отлитането му Алвин осъзна, че е допуснал малка, но досадна грешка - от ония, които могат да провалят и най-добрите планове. Бе забравил, че сетивата на робота са по чувствителни от неговите, а нощта се оказа далеч по-тъмна, отколкото очакваше. Неведнъж объркваше пътеката и на няколко пъти едва не се блъсна в дървета. В гората тегнеше катранен мрак и по някое време през храстите към него се приближи нещо едро. Раздаде се едва доловим пукот на съчки и на височината на кръста му две изумрудени очи се вгледаха в него. Алвин заговори меко и по ръката му се плъзна невероятно дълъг грапав език. Нечие мощно тяло ласкаво се потърка в него и безшумно изчезна. Така и не разбра какво може да е било.

Скоро пред дърветата просветнаха прозорците на селото, но той вече не се нуждаеше от техния ориентир, защото пътеката пред него се превръщаше в поточе от бледосинкаво сияние. Мъхът под краката му фосфоресцираше и назад оставаха тъмни стъпки, които бавно избледняваха. Гледката бе прекрасна, изумителна. Алвин се наведе, отскубна малко от странния мъх и растението блещука няколко минути в шепите му, докато сиянието изгасна.

Хилвар отново го посрещна край къщата и повторно го представи на Серанис и Сенаторите. Те го поздравиха с някакво боязливо и несигурно уважение; може би се питаха къде ли е изчезнал роботът, но не зададоха въпроси.

- Много съжалявам - започна Алвин, - че трябваше да напусна вашата страна по такъв недостоен начин. Може би ще ви заинтересува, че имах почти същите трудности и в Диаспар. - Той ги остави да осмислят забележката, после бързо добави: - Разказах на своя народ за Лис и направих всичко възможно, за да създам благоприятно впечатление. Но Диаспар не иска да има нищо общо с вас. Въпреки всичките ми доводи, той предпочита да избегне контакта с една недоразвита култура.

С удоволствие забеляза реакцията на Сенаторите. Дори изисканата Серанис леко почервеня при тези думи. Ако можеше достатъчно да ядоса Лис и Диаспар, помисли Алвин, повече от половината задача би била решена. Амбициите на двата града да докажат превъзходството на своя начин на живот бързо биха срутили преградите помежду им.

- Защо се върна в Лис? - запита Серанис.

- Защото искам да убедя и вас, и Диаспар, че грешите.

Той не добави втората причина - че в Лис е единственият приятел, на когото можеше да се надява и от чиято помощ се нуждаеше сега.

Сенаторите мълчаливо го чакаха да продължи и той се досети, че множество невидими съзнания гледат през техните очи и слушат с ушите им. Той бе посланик на Диаспар и цял Лис преценяваше думите му. Отговорността бе огромна и превръщаше гордостта му в смирение. Алвин подреди мислите си и заговори.

Разказваше за Диаспар. Описа града такъв, какъвто го видя за последен път - задрямал върху гръдта на пустинята, с блеснали кули като вкаменели игли на фона на небето. Извлече от съкровищницата на паметта си възторжените песни на древните поети за Диаспар, разказа за безбройните творци, посветили живота си на неговата хубост. Никой, каза им той, не би могъл да изчерпи съкровищата на града; колкото и дълго да живее, винаги ще открива нещо ново. Дълго описва някои от чудесата, сътворени от хората на Диаспар, опитваше се да им разкрие поне частица от красотата, създадена от древните творци за вечна възхита на човека. И малко тъжно се запита дали наистина е вярно, че музиката на Диаспар е била последният звук, който Земята някога бе излъчила към звездите.

Те го изслушаха до края, без да го прекъсват или да задават въпроси. Когато свърши, бе много късно и Алвин се чувствуваше по-уморен от когато и да било. Най-после напрежението и възбудата на дългия ден си казаха думата и той внезапно заспа.

Събуди се в непозната стая и едва след известно време си припомни, че вече не е в Диаспар. Спомените му се завръщаха и заедно с тях светлината наоколо се засилваше. Стените сега бяха прозрачни и скоро през тях го обляха меките прохладни лъчи на изгряващото слънце. Той лежеше в ленива полудрямка, спомняше си събитията от предния ден и се питаше какви ли вълнения е предизвикал.

С мек, музикален звук една от стените започна да се нагъва нагоре по толкова сложна система, че хилядите гънки танцуваха пред погледа му. През появилия се отвор прекрачи Хилвар и хвърли към Алвин полуразвеселен, полусериозен поглед.

- След като се събуди, Алвин - каза той, - може би ще благоволиш да ми кажеш какъв е следващият ти ход и как успя да се върнеш. Сенаторите току-що заминаха да огледат метрото, не могат да разберат как си успял да минеш през него. Прави ли са?

Алвин скочи от леглото и се протегна.

- Най-добре ще е да ги настигнем - каза той. - Не искам да си губят времето заради мене. Колкото до въпроса ти... след малко ще ти покажа отговора.

Настигнаха тримата Сенатори едва край езерото. Двете групи се поздравиха малко смутено. Комитетът за разследване разбираше, че Алвин знае накъде отиват, и ненадейната среща явно ги пообърка.

- Боя се, че снощи съм ви заблудил - весело каза Алвин. - Не се върнах в Лис по стария път, тъй че опитът да го затворите е бил напълно безсмислен. Впрочем и Съветът на Диаспар го затвори от другия край със същия успех.

Лицата на Сенаторите бяха самото объркване, личеше си как догадките една след друга прелитат през умовете им.

- Тогава как успя да пристигнеш? - запита водачът. В очите му внезапно проблесна разбиране и Алвин усети, че той започва да прозира истината. Запита се дали не е доловил командата, която мозъкът му току-що изпрати отвъд планините. Но не каза нищо, само безмълвно посочи небето на север.

С недоловима за човешкото око скорост над планините прелетя сребриста сияйна игла, оставаща на цяла миля зад себе си огнена диря. На двадесет хиляди стъпки над Лис тя спря. Не забави, не намали постепенно колосалната си скорост. Спря мигновено, тъй че следящият я поглед измина още четвърт от небосвода, преди мозъкът да прекрати движението му. От небето се стовари мощен гръм - стонът на въздуха, смазан и разкъсан от жестокия напор на кораба. Малко по-късно, грейнал величествено под слънчевите лъчи, звездолетът се спусна върху хълма на стотина ярда от тях.

Трудно можеше да се каже кой е най-изненадан, но Алвин се опомни пръв. Докато вървяха, почти тичаха към кораба, той се запита дали този метеорен ход е обичайната му скорост. Макар че по време на пътуването си не бе усетил движението, мисълта го смущаваше. Но значително повече го озадачаваше фактът, че само преди един ден това блестящо творение се криеше под дебел слой стоманено твърда скала - слоят, който остана по обшивката след измъкването му от пустинята. Едва когато стигна до кораба и непредпазливо опари пръсти в корпуса, той разбра какво е станало. Край кърмата все още имаше следи от земя, но тя бе разтопена като лава. Всичко останало беше изчистено, откривайки нетленната черупка, неподвластна нито на времето, нито на природните стихии.

Придружен от Хилвар, Алвин застана пред отворената врата и се обърна към безмълвните Сенатори. Питаше се какво ли мислят... какво всъщност мисли целият Лис. Ако съдеше по лицата им, едва ли бяха в състояние да мислят.

- Отивам в Шалмиран и ще се върна в Еърли след около час - каза Алвин. - Но това е само началото и докато ме няма, искам да ви подхвърля една мисъл. Това не е обикновен летателен апарат, с каквито хората са пътували над земята. Това е един от най-бързите космически кораби, изграждан някога. Ако искате да знаете къде го намерих, ще откриете отговора в Диаспар. Но ще трябва да отидете там, защото Диаспар никога няма да дойде при вас.

Той се обърна към Хилвар и посочи вратата. Хилвар се поколеба само за миг, са един последен поглед към познатия пейзаж зад себе си. После прекрачи в шлюзовата камера.

Сенаторите видяха как съвсем бавно - защото му предстоеше само кратък път - корабът изчезна на юг. После водачът на групата, младият мъж с побеляла коса, философски вдигна рамене и се обърна към единия си колега.

- Ти винаги спореше с нас, искаше промени и ето че спечели - каза той. - Но не мисля, че бъдещето принадлежи на когото и да било от нас. И Лис, и Диаспар достигнаха края на една ера и ние трябва да се примирим.

- Боя се, че си прав - мрачно отвърна другият. - Настъпва криза и Алвин си знаеше работата, като ни препоръча да идем в Диаспар. Сега те са научили за нас, тъй че няма защо да продължаваме криеницата. Мисля, че ще е най-добре да се свържем с нашите братовчеди... може да ги заварим по-склонни към сътрудничество.

- Но метрото е затворено от двата края!

- Можем да отворим нашия; не след дълго и Диаспар ще направи същото.

Умовете на Сенаторите - тия в Еърли и другите, пръснати надлъж и нашир из Лис - обсъдиха предложението и изразиха горещо неодобрение. Но не виждаха друг изход.

Семето, посято от Алвин, разцъфваше много по-скоро, отколкото бе очаквал.

Когато достигнаха Шалмиран, планините все още тънеха в сянка. От тази височина огромната чаша на крепостта изглеждаше съвсем малка, струваше им се невъзможно съдбата на Земята някога да е зависела от това дребно абаносово кръгче.

Алвин приземи кораба сред развалините край езерото. Опустошението от някогашната битка се стовари върху него, смрази душата му. Той отвори шлюзовата камера и тишината на местността нахлу в кораба. Хилвар, който през целия полет почти не бе проговорил, спокойно запита:

- Защо се върна тук?

Алвин отговори едва когато наближиха ръба на езерото.

- Исках да ти покажа какво представлява този кораб. Пък и се надявах, че полипът може отново да се е появил, чувствувам, че съм му задължен, и исках да му разкажа какво открих.

- В такъв случай - отвърна Хилвар - ще трябва да почакаш. Връщаш се прекалено рано.

Алвин бе очаквал това, вероятността бе нищожна и той не се разочарова от неуспеха. Водите на езерото бяха съвършено спокойни, нямаше го онзи равномерен пулс, който така ги озадачи при първото посещение. Той коленичи край водата и се вгледа в студените, мрачни дълбини.

Напред-назад под повърхността се носеха дребни прозрачни камбанки, повлекли почти невидими пипала. Алвин потопи ръка и загреба една от тях. И веднага я изтърва с тих вик. Беше го опарила.

Някой ден - може би след години или векове - тия безмозъчни медузи отново щяха да се съберат и огромният полип щеше да се възроди, спомените му да се свържат и съзнанието му отново да изгрее. Алвин се запита как ли ще приеме неговите открития - може би нямаше да се радва да узнае истината за Учителя. Всъщност можеше направо да отхвърли мисълта, че безбройните векове на търпеливо очакване са били напразни.

А бяха ли? Колкото и да са били заблудени тия същества, дългото им бдене най-сетне бе възнаградено. Като по чудо те бяха спасили от миналото знания, които иначе щяха да се изгубят завинаги. Сега най-после можеха да почиват и вярата им да отмине подир милионите други учения, които някога са се смятали за вечни.

XIX

Замислени и мълчаливи, двамата се върнаха към чакащия кораб и скоро крепостта отново се превърна в тъмна сянка сред хълмовете. Тя се смали стремително, докато заприлича на черно немигащо око, загледано завинаги към космоса. Скоро я изгубиха сред огромната панорама на Лис.

Алвин не спря машината, тя продължаваше да се издига, докато под тях се простря целият Лис - зелен остров сред жълто море. Алвин никога преди не бе летял толкова високо; когато най-после спряха, под тях се виждаше цялото земно кълбо. Сега Лис изглеждаше съвсем дребен, като изумрудено петънце върху ръждивата пустиня... но далеч по извивката на глобуса нещо блестеше като скъпоценност, сътворена от човешка ръка. И така Хилвар видя Диаспар за пръв път.

Те дълго седяха и гледаха как Земята се върти под тях. Навярно от всичките си древни постижения Човек най-малко би могъл да си позволи да изгуби тъкмо това. Алвин би искал да покаже този свят на управниците в Лис и Диаспар.

- Хилвар - запита най-сетне той, - мислиш ли, че постъпвам правилно?

Въпросът изненада Хилвар. Той не подозираше за внезапните съмнения, обхващащи понякога приятеля му, и все още не знаеше за срещата на Алвин с Централния компютър, която тъй силно му бе повлияла. Не беше лесно да отговори безпристрастно на този въпрос, също като Хедрон, макар и не толкова осезателно, Хилвар усещаше как характерът му се топи. Той безпомощно потъваше във вихъра, който Алвин оставяше подир себе си през живота.

- Вярвам, че си прав - бавно отговори Хилвар. - Нашите народи прекалено дълго са били разделени.

Това, помисли той, бе вярно, макар да разбираше, че чувствата му влияят върху отговора.

Но Алвин все още се тревожеше.

- Едно нещо ме смущава - неспокойно каза той - това е разликата в продължителността на живота.

Не каза нищо повече, но и двамата знаеха мислите на събеседника.

- Аз също се боях от това - призна Хилвар, - но мисля, че проблемът ще се реши сам, когато двата ни народа отново се опознаят. Не може и двете страни да са прави - нашият живот може да е прекалено кратък, а вашият сигурно е твърде дълъг. В крайна сметка ще стигнем до компромис.

Алвин се питаше дали е така. Вярно, в тази насока се криеше единствената надежда, но преходните векове щяха да бъдат наистина трудни. Отново си припомни горчивите думи на Серанис: " И той, и аз ще бъдем мъртви от векове, а ти ще си останеш млад". Много добре, щеше да приеме условията. Дори и в Диаспар тази сянка тегнеше над всички приятелства - когато дойде краят, няма значение дали са минали сто или милион години.

Със сигурност, надхвърляща всяка логика, Алвин знаеше, че благото на човечеството изисква тия две култури да се смесят, при подобни обстоятелства личното щастие нямаше значение. За миг той зърна човечеството като нещо повече от жив фон на собствения му живот и без да се колебае, прие нещастието, което щеше да му донесе някой ден този избор.

Светът под тях продължаваше безкрайното си въртене. Доловил настроението на приятеля си, Хилвар не изрече нито дума, докато Алвин не наруши мълчанието.

- Когато за пръв път напуснах Диаспар - каза той, - аз не знаех какво се надявам да намеря. Някога бих бил доволен и предоволен от Лис... ала сега всичко на Земята ми изглежда тъй дребно и незначително. Всяко мое откритие надигаше все по-мащабни въпроси и откриваше нови хоризонти. Питам се как ли ще свърши...

Хилвар никога не бе виждал Алвин толкова философски настроен и не искаше да прекъсва монолога му. През последните няколко минути бе узнал много за приятеля си.

- Роботът ми каза - продължаваше Алвин, - че този кораб може да достигне Седемте слънца за по-малко от ден. Мислиш ли, че си струва да отида?

- Мога ли да те спра? - спокойно отвърна Хилвар.

Алвин се усмихна.

- Това не е отговор - каза той. - Кой знае какво се крие там, в космоса? Може би Завоевателите са напуснали Вселената, но нищо чудно и други разумни същества да са враждебно настроени към човека.

- Защо? - запита Хилвар. - Това е един от въпросите, които нашите философи обсъждат от хилядолетия. Истински разумна раса едва ли може да бъде войнствена.

- Но Завоевателите?...

- Те са загадка, признавам. Ако наистина са били войнствени, досега трябва да са се самоунищожили. И даже да не са... - Хилвар посочи към безкрайните пустини под тях. - Някога сме имали Империя. Какво могат да ни поискат сега?

Алвин леко се изненада, че някой друг тъй пълно споделя възгледите му.

- Всички ваши хора ли мислят така? - запита той.

- Малцина. Средната личност не се тревожи от тия работи, но навярно би казала, че ако Завоевателите наистина са искали да унищожат Земята, щяха да го направят преди милиони години. Не вярвам днес някой да се бои от тях.

- В Диаспар нещата стоят съвсем другояче - каза Алвин. - Нашите хора са ужасни страхливци. Треперят от мисълта да напуснат града си и не знам какво ще се случи, когато чуят, че съм намерил звездолет. Джесерак сигурно вече е казал на Съвета. Много бих искал да знам какво правят.

- Аз мога да ти кажа. Готвят се да посрещнат първата делегация от Лис. Серанис току-що ми съобщи.

Алвин отново погледна към екрана. С един поглед можеше да обхване разстоянието между Лис и Диаспар; първата от целите му бе постигната, но днес това му изглеждаше дреболия. И все пак го обхващаше задоволство - сега дългите ери на безплодна изолация сигурно щяха да свършат.

Мисълта, че е успял в начинанието, което някога бе върховната му мисия, пропъди последните съмнения на Алвин. Той бе изпълнил дълга си тук на Земята по-бързо и по-решително, отколкото смееше да се надява. Пред него се разчистваше пътят за онова, което можеше да стане неговото последно и несъмнено най-голямо приключение.

- Ще дойдеш ли с мен, Хилвар? - запита той, осъзнавайки прекалено ясно за какво моли.

Хилвар го погледна втренчено.

- Няма нужда да питаш, Алвин - отвърна той. - Казах на Серанис и на всичките си приятели, че тръгвам с теб... още преди час.

Вече бяха на огромна височина, когато Алвин даде на робота последните инструкции. Корабът беше почти неподвижен и Земята, може би на хиляда мили от тях, почти изпълваше небето. Не изглеждаше много привлекателна, Алвин се питаше колко ли кораби в миналото са увисвали тук за малко и сетне са продължавали по пътя си.

Настъпи затишие, сякаш роботът проверяваше приборите и системите, останали в бездействие за цели геологически ери. После се раздаде едва доловим звук - първият, който Алвин чуваше от тази машина. Тонът на тихия бръм бързо се надигаше октава след октава, докато изчезна отвъд границите на слуха. Алвин не усети промяна в движението, но внезапно забеляза, че звездите бавно плуват през екрана. Земята се появи, търкулна се покрай тях... сетне пак се появи, леко изместена. Корабът "душеше", играеше през пространството като стрелка на компас, търсеща севера. Няколко минути небето се въртя и танцува около тях, докато най-сетне корабът спря - гигантски снаряд, насочен към звездите.

Сред екрана лежеше в цялата си дъгоцветна прелест огромният пръстен на Седемте слънца. Все още се виждаше малка част от Земята, като тъмен полумесец, обрамчен в златото и пурпура на залеза. Алвин разбра, че ще се случи нещо несравнимо с досегашния му жизнен опит. Вкопчен в креслото, той чакаше, секундите летяха и Седемте слънца пълзяха по екрана.

Не чу звук, само внезапен тласък замъгли гледката... но Земята изчезна като пометена от гигантска ръка. Оставаха сами в космоса, сами със звездите и странното смалено Слънце. От Земята нямаше и следа, сякаш никога не бе съществувала. Тласъкът отново долетя и този път го придружи тих звук, като че генераторите за пръв път напрягаха значителна част от своята мощ. Но в момента не изглеждаше да се е случило нещо, после Алвин разбра, че Слънцето е изчезнало и звездите бавно пълзят покрай кораба. Хвърли поглед назад... и не видя нищо. Цялото небе зад тях бе напълно изчезнало, закриваше го черна полусфера. Пред очите му звездите потъваха в нея и изчезваха като искри върху вода. Корабът се носеше далеч по-бързо от светлината и Алвин разбра, че вече са напуснали познатото пространство около Земята и Слънцето.

Сърцето му спря да бие при третия пристъп на внезапния главозамайващ тласък. Сега странното замъгляване на гледката бе очевидно: за миг всичко наоколо му се стори изкривено до неузнаваемост. С необясним проблясък на интуицията той долови смисъла на това изкривяване. То бе реално, а не измама на зрението. Докато пронизваше тънкия слой на Настоящето, той по някакъв странен начин долавяше проблясъци от промените, протичащи в околното пространство.

В същия миг шепотът на генераторите избухна в разтърсващ кораба рев - двойно по-внушителен, защото бе първият протестен вик, който Алвин чуваше от машина. После всичко отмина и в ушите му зазвъня от внезапната тишина. Големите генератори бяха свършили работата си, до края на пътуването нямаше да бъдат нужни. Звездите отпред припламнаха синкавобели и изчезнаха в ултравиолетово сияние. Но по някаква магия на Науката или Природата Седемте слънца все още се виждаха, макар и с леко изменени позиции и цветове. Корабът стремглаво се носеше към тях по тунел от мрак - извън границите на пространството и времето, с прекалено огромна скорост, за да може да бъде осъзната.

Трудно бе да повярват, че са изхвръкнали от Слънчевата система с такава бързина, че ако не я намаляха, скоро щяха да пронижат сърцето на Галактиката и да продължат в безконечната пустош отвъд.. Нито Алвин, нито Хилвар можеха реално да си представят истинското величие на своето пътешествие; чутовните изследователски одисеи бяха променили напълно възгледите на Човека за Вселената и дори сега, милиони векове по-късно, древните традиции още тлееха. Имало едно време кораб, шепнеше легендата, който обиколил Космоса от изгрев до залез слънце. Пред подобни скорости милиардите мили между звездите не значеха нищо. За Алвин това пътуване бе само малко по-дълго, но и по-безопасно от първата експедиция до Лис.

Докато Седемте слънца бавно се разпалваха пред тях, Хилвар изрече на глас общата им мисъл.

- Алвин - забеляза той, - тази конфигурация не може да бъде естествена.

Приятелят му кимна.

- От години мисля за това, но все още ми изглежда фантастично.

- Системата може и да не е изградена от Човека - съгласи се Хилвар, - но трябва да е рожба на разума. Природата никога не би оформила такъв съвършен кръг от еднакво ярки звезди. А като Централното слънце няма второ във видимата Вселена.

- Тогава защо е трябвало да се създава подобно нещо?

- О, мога да измисля ред причини. Може би е сигнал, та всеки чужд кораб, навлизащ в нашата Вселена, да знае къде да търси живот. Може би е белег за центъра на Галактичната администрация. Или то може - и нещо ми подсказва, че това е истинското обяснение - просто да е най-великото от всички произведения на изкуството. Но сега е глупаво да правим догадки. След няколко часа ще знаем истината.

" Ще знаем истината." Може би, помисли Алвин, но каква част от нея ще узнаем изобщо? Странно, сега, когато напускаше Диаспар и самата Земя с непостижима за ума скорост, съзнанието му отново се връщаше към загадката на неговия произход. А може и да не бе толкова изненадващо - откакто за пръв път пристигна в Лис, той узна много неща, но все не бе успял да отдели нито миг за спокоен размисъл.

Сега не му оставаше нищо друго, освен да седи и да чака, непосредственото му бъдеще зависеше от чудната машина - сигурно едно от върховните технически постижения на всички времена, - която в този миг го носеше към сърцето на Вселената. Независимо дали го желаеше, или не, вече идваше време за размисъл. Но първо щеше да разкаже на Хилвар всичко, което стана след прибързаната им раздяла само преди два дни.

Хилвар преглътна разказа без коментар и без да иска обяснения; той сякаш моментално разбираше всичко, което описваше Алвин, и не изглеждаше изненадан дори когато чу за срещата с Централния компютър и операцията му върху ума на робота. Не че бе неспособен да се учудва, но древната история бе пълна с чудеса, които можеха да съперничат с всичко в разказа на Алвин.

- Явно - каза той, когато Алвин замълча - Централният компютър е получил още при изграждането си специални инструкции спрямо тебе. Сигурно вече се досещаш защо.

- Мисля, че да. Хедрон ми даде отчасти отговора, като ми обясни как създателите на Диаспар взели мерки, за да предотвратят упадъка му.

- Мислиш ли, че ти заедно с другите Единствени преди теб са част от социалния механизъм, предотвратяващ пълния застой? Значи Шутовете са краткосрочни коригиращи фактори, а ти и твоите подобни сте дългосрочните?

Алвин не би могъл да изрази идеята по-добре от Хилвар, но не точно това имаше наум.

- Смятам, че истината е по-сложна. Като че при изграждането на града е имало разногласия между тия, които са искали напълно да го откъснат от външния свят, и другите, които са искали да запазят известни контакти. Първата група победила, но противниците и не се примирили. Ярлан Зей трябва да е бил един от техните водачи, ала не е имал достатъчно власт, за да действува открито. Направил каквото могъл - запазил метрото и осигурил от време на време от Дома на сътворението да излиза по някой, който не споделя страховете на всички останали. Всъщност питам се... - Алвин замлъкна и мисли замъглиха погледа му, сякаш за момент бе забравил къде се намира.

- За какво мислиш? - попита Хилвар.

- Тъкмо ми хрумна... може би аз съм Ярлан Зей. Напълно е възможно. Той може да е записал своята личност в Информационните хранилища - надявал се е с нея да разчупи шаблоните на Диаспар, преди окончателно да закостенеят. Някой ден трябва да открия какво е станало с предишните Единствени, може така да запълня празнотите в картината.

- И освен това Ярлан Зей или някой друг инструктирал Централния компютър да оказва специална подкрепа на Единствените, когато и да се появят - продължаваше Хилвар логическата линия.

- Правилно. Смешното е там, че бих могъл да получа всичката необходима информация директно от Централния компютър, без никаква помощ от горкия Хедрон. Машините щяха да ми кажат много повече, отколкото на него. Но Шута несъмнено ми спести много време и ме научи на редица неща, които никога нямаше да узная сам.

- Мисля, че теорията ти обединява всички известни факти - предпазливо каза Хилвар. - За нещастие тя не отговаря на най-важния въпрос - първоначалната цел на Диаспар. Защо вашият народ се е опитал да се преструва, че външният свят не съществува? На този въпрос бих искал да узная отговора.

- Смятам да го реша - отвърна Алвин. - Но не знам кога... или как.

Така разговаряха и мечтаеха, докато Седемте слънца час след час се раздалечаваха и накрая изпълниха странния тунел от мрак, по който се носеше корабът. После шестте външни звезди една по една изчезнаха отвъд ръба на мрака и остана само Централното слънце. Макар сега да се намираха в различни пространства, то все още сияеше с перлената светлина, която го отличаваше от всички други звезди. С всяка минута то ставаше по-ярко и скоро се превърна от точка в дребен диск. А сега и дискът се разширяваше пред очите им.

Раздаде се най-краткото предупреждение: за миг в кабината отекна дълбока камбанна нота. С безсилен жест Алвин се вкопчи в облегалката на креслото.

Големите генератори отново гръмовно оживяха и звездите се завърнаха с почти ослепителна рязкост. Корабът изплуваше обратно в пространството, във Вселената на слънцата и планетите, в реалния свят, където нищо не може да се движи по-бързо от светлината.

Вече бяха в системата на Седемте слънца - огромният пръстен от разноцветни глобуси се бе възцарил на небето. И то какво небе! Всички познати звезди и съзвездия бяха изчезнали. Млечният път вече не бе смътна мъглива лента нейде в края на небето; сега те бяха в центъра на мирозданието и огромната звездна дъга разделяше Вселената на две.

Корабът все още се носеше стремително към Централното слънце и останалите шест звезди от системата напомняха подредени в небето пъстри фенерчета. Край най-близкото от тях искряха кръжащи планети - навярно светове с огромни размери, за да се забелязват от такова разстояние.

Сега ясно се виждаше какво поражда седефената светлина на Централното слънце. Газова пелена около огромната звезда смекчаваше лъчението и му придаваше характерен цвят. Изкривена в странни, мамещи окото форми, мъглявината можеше да се забележи само непряко. Но все пак съществуваше и колкото повече я гледаха, толкова по-безкрайна им изглеждаше.

- Е, Алвин, имаме избор сред доста светове - каза Хилвар. - Или се надяваш да ги изследваш всичките?

- За щастие не е необходимо - отвърна Алвин. - Ако успеем да се свържем с някого, ще получим нужната информация. Най-логичното ще е да се отправим към най-голямата планета на Централното слънце.

- Стига да не е прекалено голяма. Чувал съм, че някои планети били толкова големи, че човек не може да живее на тях - би бил смазан от собственото си тегло.

- Не ми се вярва и тук да е така, сигурен съм, че цялата система е изкуствена. Във всеки случай от космоса ще можем да видим дали има някакви градове и здания.

Хилвар посочи робота.

- Въпросът вече е решен. Не забравяй - водачът ни вече е бил тук. Той ни води у дома си... и се питам какво ли мисли за това.

Алвин също си задаваше този въпрос. Но беше ли прав... имаше ли изобщо смисъл да си въобразява, че роботът усеща нещо подобно на човешки емоции сега, когато се връща към древната родина на Учителя след толкова милиони години?

Нито веднъж в общуването им, откакто Централният компютър премахна блокировката, роботът не бе проявил нещо подобно на чувства или вълнения. Той отговаряше на въпросите, подчиняваше се на командите, но истинската му личност оставаше недостъпна. Алвин бе сигурен, че роботът има характер, иначе не би го мъчила оная смътна вина, когато си припомняше с каква хитрост ги измами - него и изчезналия му другар.

Роботът все още вярваше във всичко чуто от Учителя; виждал го бе да подправя чудесата и да разказва лъжи на своите последователи, ала тия досадни факти не накърняваха неговата вярност. Както и много хора преди него, той бе способен да примирява противоположностите.

Сега той се връщаше по течението на безкрайно древните си спомени към извора им. Сред блясъка на Централното слънце се криеше бледа искрица, обкръжена от неясните отблясъци на още по-дребни светове. Грандиозното им пътешествие наближаваше края си, след малко щяха да узнаят дали е било напразно.

XX

Вече бяха само на няколко милиона мили от планетата пред тях - прекрасна сфера от многоцветна светлина. Никъде върху нея нямаше място за мрак, защото, докато обикаляше Централното слънце, другите звезди една по една пресичаха небосклона и. Сега Алвин разбираше предсмъртните думи на Учителя: " Прекрасно е да гледаш цветните сенки върху планетите на вечната светлина."

Скоро наближиха толкова, че различаваха континенти, океани и леката мъгла на атмосферата. Но в очертанията имаше нещо озадачаващо и те скоро разбраха, че разпределението на водата и сушата е учудващо равномерно. Континентите на тази планета не бяха останали както ги е създала Природата... но колко дребна задача е било оформянето на един свят за хората, изградили слънцата му.

- Това изобщо не са океани! - внезапно възкликна Хилвар. - Гледай... виж знаците в тях!

Едва когато наближиха планетата, Алвин разбра какво има предвид приятелят му. Покрай границите на континентите, далеч отвъд онова, което смяташе за брегове, забеляза неясни ивици и линии. Гледката го изпълни с внезапни съмнения, защото прекалено добре познаваше смисъла на тези линии. Вече ги бе видял в пустинята край Диаспар и сега те му подсказваха, че пътешествието е било напразно.

Тази планета е суха като Земята - глухо каза той. - Всичката вода е изчезнала... тия знаци са солни наноси на мястото на изпарените морета.

- Те никога не биха позволили това да се случи - кимна Хилвар. - Мисля, че в крайна сметка сме прекалено закъснели.

Разочарованието бе толкова горчиво, че Алвин не си позволи да проговори отново и стиснал зъби, гледаше към огромния свят пред тях. Планетата се въртеше под кораба с тържествена плавност и нейната повърхност величествено се надигаше да ги посрещне. Вече навсякъде освен в коритата на океаните можеха да различат дребни бели инкрустации - зданията.

Някога този свят е бил център на Вселената. Сега над него цареше спокойствие, въздухът пустееше и нито една сновяща точица по земята не подсказваше за живот. Но корабът все така целенасочено се плъзгаше над застиналото каменно море - море, което тук-там предизвикателно се издигаше в огромни вълни срещу небето.

Скоро корабът спря, сякаш роботът най-после бе проследил спомените си до извора им. Под тях, от центъра на огромен мраморен амфитеатър, израстваше снежнобяла каменна колона. Алвин поизчака, машината остана неподвижна и той заповяда да кацне в подножието на стълба.

Дори и сега в сърцето на Алвин тлееше надеждата да открие живот на планетата. Тази надежда изчезна веднага след отварянето на шлюзовата камера. Никога през живота си, дори сред пустотата на Шалмиран, не бе попадал в пълна тишина. На Земята винаги шепнеха гласове, живи същества се суетяха, вятърът въздишаше. Тук нямаше нищо подобно и никога вече нямаше да има:

- Защо ни доведе до тази точка? - запита Алвин. Отговорът не го интересуваше много, ала инерцията на търсенето все още го влачеше напред, дори когато губеше всякаква охота да го продължава.

- Оттук потегли Учителя - отговори роботът.

- Така си и мислех - каза Хилвар. - Не виждаш ли каква ирония се крие във всичко това? Той избягал в изгнание от този свят... а погледни сега какъв мемориал са му издигнали!

Колосалната каменна колона, висока може би сто човешки боя, потъваше в леко издигнат над равнината метален кръг. Тя беше гладка, без надписи. Колко ли хиляди или милиони години, запита се Алвин, тук са се събирали поклонниците на Учителя, за да почетат паметта му? И узнали ли бяха някога, че той е умрял в изгнание на далечната Земя?

Сега беше все едно. Както Учителя, така и неговите ученици бяха погребани в забравата.

- Ела навън - подкани Хилвар с надеждата да изтръгне Алвин от депресията. - Пресякохме половината Вселена, за да видим това място. Можеш поне да си направиш труда да прекрачиш прага.

Алвин неволно се усмихна и последва Хилвар през шлюзовата камера. Щом се озова навън, настроението му малко се подобри. Дори да бе мъртъв, този свят трябваше да крие ред интересни неща, много неща, които биха му помогнали да реши някои от загадките на миналото.

Въздухът беше застоял, но годен за дишане. Въпреки многото слънца в небето, температурата беше ниска. Само белият диск на Централното слънце пращаше мъничко истинска топлина, а и тя губеше силата си, пресичайки мъглявината около звездата. Другите слънца пръскаха цветове, но не и топлина.

Само няколко минути им трябваха, за да се убедят, че обелискът не може да им каже нищо. По устойчивия материал, от който бе направен, личаха явни признаци на стареене, ръбовете му бяха закръглени, а металът около него - изтъркан от краката на безброй поколения ученици и поклонници. Странно бе да си помислят, че може би са последните от многото милиарди човешки същества, стояли някога на това място.

Хилвар се канеше да предложи да се върнат и с кораба да прелетят до най-близката от околните сгради, когато Алвин забеляза дълга тясна пукнатина в мраморния под на амфитеатъра. Двамата дълго вървяха край нея, а тя непрекъснато се разширяваше, докато стана прекалено широка, за да могат да я прекрачат.

Миг по-късно стояха край началото и. В огромна плитка вдлъбнатина, дълга повече от миля, повърхността на арената бе натрошена и раздробена. Не им трябваше нито проницателност, нито въображение, за да си представят каква е причината. Преди векове - но навярно дълго след като този свят е бил изоставен - огромно цилиндрично тяло бе полегнало тук, после отново се бе издигнало в пространството, оставяйки планетата сама със спомените.

Кои са били? Откъде са дошли? Алвин можеше само да гледа и да се пита. Никога нямаше да узнае дали с хиляда или с милион години са се разминали с тези по-ранни посетители.

Мълчаливо се върнаха към своя кораб (колко малък би изглеждал той пред чудовището, спряло някога тук!) и бавно полетяха над арената, докато стигнаха до най-внушителното от околните здания. Когато се приземиха пред украсения с орнаменти вход, Хилвар изтъкна онова, което и Алвин забеляза в същия момент.

- Тия сгради не изглеждат безопасни. Виж колко камъни са нападали там... истинско чудо е, че още стоят прави. Ако на тая планета имаше бури, биха рухнали преди хиляди години. Не мисля, че би било разумно да влизаме.

- Нямам подобни намерения, ще изпратя робота - той се движи много по-бързо от нас и няма да наруши равновесието, та покривът да се срути върху него.

Хилвар одобри тази предпазливост, но настоя и за друга, която Алвин бе пропуснал. Преди роботът да потегли на разузнаване, Алвин го накара да даде подробни инструкции на почти равния с него корабен мозък, та каквото и да се случи, поне спокойно да се върнат на Земята.

Не след дълго и двамата се убедиха, че този свят няма какво да им предложи. Заедно гледаха как през екрана прелитат миля подир миля празни, прашни коридори и проходи, докато роботът изследваше пустите лабиринти. Всички сгради, проектирани от разумни същества, независимо от формата на телата им, трябва да се подчиняват на някои основни закони и дори след известно време дори най-чуждите форми на строеж и архитектура престават да събуждат изненада. Като хипнотизиран от самото повторение, умът е неспособен да поема нови впечатления. Изглеждаше, че сградите са били само жилищни и съществата, които ги обитавали, имали приблизително човешки размери. Нищо чудно да са били и хора, наистина в изненадващо голям брой стаи можеха да влизат само летящи същества, но това не означаваше, че строителите на града са били крилати. Биха могли да използуват персоналните антигравитатори, които някога широко се употребявали, но днес в Диаспар нямаше и помен от тях.

- Алвин - каза Хилвар най-после, - можем милион години да изследваме тия сгради. Явно е, че не са просто изоставени - били са грижливо опразнени от всичко ценно. Губим си времето.

- Тогава какво предлагаш? - запита Алвин.

- Да огледаме още един-два района на тази планета и да видим дали са същите... както очаквам. После, пак тъй бързо, да огледаме другите планети и да се приземяваме само ако изглеждат много по-различни или ако забележим нещо необичайно. Това е всичко, на което можем да се надяваме, освен ако решим да стоим тук до края на живота си.

Той бе прав, опитваха се да открият разум, не да провеждат археологическа експедиция. Първата задача можеха да решат за няколко дни, ако изобщо бе изпълнима. Втората изискваше многовековен труд на армии от роботи и хора.

Два часа по-късно с радост напуснаха планетата. Дори ако гъмжеше от живот, помисли Алвин, този свят на безброй сгради пак би бил непоносимо тягостен. Не се виждаха нито паркове, нито открити пространства, където би могло да има някаква растителност. Трудно можеше да си представи психологията на съществата, обитавали този напълно стерилен свят. Ако съседната планета се окажеше същата, реши Алвин, щеше да изостави търсенето веднъж завинаги.

Не беше така - всъщност не можеше да си представи по-голям контраст.

Тази планета се намираше по-близо до слънцето и дори от космоса изглеждаше гореща. Отчасти я забулваха ниски облаци, показващи, че водата е в изобилие, ала нямаше и следа от океани. Не се виждаха и признаци на разумна дейност: два пъти обиколиха планетата, без да зърнат каквото и да било съоръжение. От полюсите до екватора отровнозелено одеяло покриваше кълбото.

- Мисля, че тук трябва да сме много предпазливи - каза Хилвар. - Този свят е жив... и цветът на растителността не ми се нрави. Най-добре да стоим в кораба и изобщо да не отваряме люка.

- Дори за да изпратим робота навън?

- Не, дори това не. Вие сте забравили що е болест. Моят народ знае как да се справя с болестите, но сега сме далеч от дома и тук могат да ни дебнат невидими опасности. Мисля, че този свят е подивял. Някога целият трябва да е бил голяма градина или парк, но когато са го изоставили, Природата отново взела надмощие. Не може да е изглеждал така, докато системата е била обитаема.

Алвин не се съмняваше в правотата на Хилвар. В биологичната анархия под тях имаше нещо зло, нещо враждебно на всеки ред и система, върху които се градяха Лис и Диаспар. От милиард години тук бушуваше непрестанна битка, добре би било да се пазят от победителите.

Предпазливо се снишиха над огромна равнина - толкова еднообразно плоска, че от пръв поглед изглеждаше съмнителна. Обкръжаваха я възвишения, отрупани с дървета, за чиято височина можеха само да се досещат - те бяха тъй плътно наблъскани и така преплетени с храсти, че стъблата им бяха буквално погребани. Между високите им клони летяха рояци същества и макар да не се движеха бързо, в гъмжилото бе невъзможно да се каже дали са пт