Артър Кларк

Arthur C. Clarke

The City and The Stars

Като искряща скъпоценност лежеше градът върху гръдта на пустинята. Някога в него бяха кипели промени и преобразования, но днес дори Времето го заобикаляше. Нощ и ден прелитаха над лицето на пустинята, ала над улиците на Диаспар цареше вечно пладне и никога не падаше мрак. Дългите зимни нощи смразяваха сетната влага в разредения въздух на Земята, ръсеха скреж из пустошта, а градът не сещаше ни жега ни студ. Той нямаше връзка с външния свят - сам за себе си беше вселена.

Хората и преди бяха строили градове, но никога подобни на него. Едни от тях изтрайваха векове, други - хилядолетия, докато Времето изтрие дори имената им. Единствен Диаспар се надсмиваше над Вечността, защитил себе си и всичко в своя скут от бавното изтощение на епохите, от ударите на разрухата и язвите на ръждата.

Градът бе издигнат, сетне земните океани изчезнаха, пустинята обхвана цялата планета. Ветрове и дъждове стриваха на прах последните планини, а светът бе твърде изморен, за да роди нови. Диаспар нехаеше - дори цялата Земя да рухнеше, той пак би защитил децата на своите създатели, пак би ги носил, тях и техните съкровища, по тихата река на времето.

Те бяха забравили много, но не знаеха това. Приспособяваха се към своето обкръжение също тъй съвършено, както и то към тях, защото бяха създадени заедно с него. Другото, отвъд стените на града, не ги засягаше, за него нямаше място в мислите им. Диаспар бе всичко на света, всичко, което желаеха, всичко, което можеха да си представят. Не мислеха дори, че някога Човек е овладял звездите.

И все пак понякога древните митове изплуваха от забравата и те тръпнеха в неясен смут, припомняйки си легендите за Империята, за дните, когато Диаспар бил млад и черпел жизнени сокове от търговията с безброй слънца. Не желаеха да върнат изгубеното, защото бяха доволни от своята вечна есен. Славата на Империята лежеше далеч назад. Нека си остане там, защото те помнеха как е дошъл нейният край и космически студ пронизваше костите им, щом помислеха за Завоевателите.

Сетне те се завръщаха към живота и уюта на града, към дългия златен век с почти изгубено начало и още по-далечен край. Други хора бяха мечтали за този век, но единствени те живееха в него.

Те обитаваха един и същ град, крачеха по едни и същи вълшебно дълготрайни улици, а навън бавно се изнизваха един милиард години.

I

Бяха изгубили много часове, докато се изтръгнат от Пещерата на Белите червеи. Дори сега не знаеха дали не ги преследват някои от бледите чудовища... а енергията в оръжията им привършваше.

Светещата стрела, техният загадъчен водач през лабиринтите на Кристалната планина, продължаваше своя полет напред, сякаш ги подканваше да побързат. Нямаха друг избор освен да я следват, макар че можеше да ги води към още по-страшни опасности, както неведнъж преди.

Алвин се обърна да види дали другите не са изостанали. Най-близо бе Алистра със сферата от студена негаснеща светлина, която им беше разкрила толкова ужаси и красоти, откакто започна приключението. Мътните бели лъчи огряваха тесния коридор, искряха по гладките стени; докато в сферата имаше енергия, те щяха да различават пътя си и всички видими опасности по него. Но Алвин знаеше твърде добре, че видимите опасности не са най-страшното в тези пещери.

Подир Алистра, прегърбени под тежестта на прожекторите, идваха Нарилиан и Флоранус. За миг Алвин се учуди - защо тия прожектори бяха толкова тежки, когато без никакъв труд можеха да се сдобият с гравитационни неутрализатори. Той винаги мислеше за подобни неща, даже сред най-отчаяните приключения. Когато тия мисли прелитаха през ума му, тъканта на реалността сякаш потръпваше за миг и иззад осезаемия свят надзърташе друга, напълно различна вселена...

Коридорът завършваше с глуха стена. Нима стрелата отново ги мамеше? Не, още преди да приближат, стената започна да се разсипва на прах. От скалата изникна въртящо се метално копие, което бързо се разширяваше в огромен свредел. Алвин и другарите му отстъпиха, изчаквайки машината да си пробие път към пещерата. С оглушително скърцане на метал по камък - то сигурно щеше да отекне до най-далечните кътчета на Планината и да разбуди всичките и кошмарни изчадия - подземният всъдеход срути стената и спря край тях. Масивният люк се отвори и отвътре изникна Калистрон с викове да побързат.("Защо Калистрон? - учуди се Алвин. - Какво търси той тук?") Миг по-късно всички бяха в безопасност и като се люшна напред, машината започна своя път през земните недра.

Приключението привършваше. Както винаги скоро щяха да си бъдат у дома и всички чудеса, ужаси и вълнения щяха да останат зад гърба им. Чувствуваха се уморени и доволни.

По наклона на пода Алвин разбра, че всъдеходът се спуска надолу. Калистрон навярно си знаеше работата - водеше ги към къщи. И все пак жалко...

- Калистрон - изрече той внезапно, - да се вдигнем нагоре, а? Никой не знае как всъщност изглежда Кристалната планина. Чудесно ще е да излезем нейде на склона, да видим небето и равнината наоколо. Достатъчно пълзяхме долу.

Още докато изричаше тия думи, нещо му подсказа, че греши. Алистра глухо изпищя, вътрешността на всъдехода затрептя като гледана през вода и отвъд металните стени, които го обкръжаваха, Алвин отново зърна другата вселена. Двата свята сякаш се бореха, надделяваше ту единият, ту другият. Сетне изведнъж всичко свърши. Нещо изпращя, раздра се - и сънят отмина. Алвин отново бе в Диаспар, в добре познатата стая, увиснал една-две стъпки над пода. Гравитационното поле го предпазваше от грубия допир на материята.

Паметта му се завръщаше. Това бе реалното... и той точно знаеше какво ще стане след малко.

Алистра се появи първа. Изглеждаше по-скоро смутена, отколкото обидена, защото много обичаше Алвин.

- О, Алвин! - изхленчи тя откъм стената, където бе изникнала. - Толкова вълнуващо приключение беше! Защо трябваше да го проваляш?

- Съжалявам. Не исках... просто ми хрумна, че идеята не е лоша...

Прекъсна го едновременната поява на Калистрон и Флоранус.

- Слушай, Алвин - започна Калистрон, - за трети път прекъсваш сагата. Вчера наруши връзката, когато пожела да се изкатериш извън Долината на пъстрите дъги. А предния ден обърка всичко, като опита да стигнеш до Началото на пътеката на времето, която изследвахме. Ако не щеш да спазваш правилата, пътувай сам.

Кръвно обиден, той изчезна заедно с Флоранус. Нарилиан изобщо не се появи - навярно и на него му бе дошло до гуша. Оставаше само образът на Алистра, печално загледана към Алвин.

Той изключи гравитационното поле, изправи се и прекрачи към масата, която бе материализирал. Вместо желаното ястие върху нея се появи фруктиера с екзотични плодове - от смущение мислите му се разсейваха. Не искаше да признае грешката си, затова избра един безобиден на вид плод и предпазливо го засмука.

- Е - запита най-сетне Алистра, - какво ще правиш сега?

- Не зависи от волята ми - отвърна той с лека досада. - Мисля, че правилата са глупави. Пък и как да ги помня, когато съм в сагата? Просто правя това, което ми изглежда естествено. А ти не искаше ли да погледнеш планината ?

Очите на Алистра се разшириха от ужас.

- Та това значи да изляза навън! - задавено прошепна тя.

Алвин знаеше, че е безсмислено да спори. Тази бариера го делеше от всички други и можеше да го обрече на вечно разочарование. Той непрестанно искаше да излезе навън, както наяве, така и в сънищата си. Ала за народа на Диаспар "навън" означаваше непоносим кошмар. Никога не говореха за това, ако можеха да го избегнат - те беше нечисто и зло. Защо? Дори Джесерак, неговият настойник, не искаше да обясни защо.

Алистра все още се взираше в него с озадачени, но нежни очи.

- Ти си нещастен, Алвин - каза тя. - В Диаспар никой не трябва да е нещастен. Да дойда ли да побъбрим?

Алвин неучтиво поклати глава. Знаеше какво ще излезе от това, а за момента предпочиташе да остане сам. Двойно разочарована, Алистра изчезна.

В този град, населен с десет милиона човешки същества, помисли Алвин, нямаше нито едно, с което да поговориш истински. Еристон и Етания го обичаха по своему, но сега, към края на опеката си, те бяха доволни, че го оставят сам да изгради свои собствени забавления и живот. През последните години, когато отклонението му от шаблона се проявяваше все по-ярко, той често усещаше обидата на родителите си. Не от него - това навярно би приел и би се опълчил срещу подобно отношение, - а просто от лошия късмет тъкмо те да бъдат избрани сред милионите граждани да го посрещнат преди двадесет години, когато излизаше от Дома на сътворението.

Двадесет години. Припомняше си първия миг и първите думи, които някога бе чул: "Добре дошъл, Алвин, аз съм Еристон, избран за твой баща. А това е Етания, твоята майка." Тогава думите не значеха нищо, но умът му ги бе съхранил с безупречна точност. Спомни си как погледна надолу, към тялото си; сега то бе израснало с един-два инча, но си оставаше почти същото, както в момента на раждането. Той беше дошъл на бял свят почти възрастен и ако се изключеше ръстът, щеше да остане непроменен дори след хиляда години, докато дойдеше времето да си иде.

Отвъд този пръв спомен нямаше нищо. Може би някой ден нищото отново щеше да го погълне, но тази мисъл бе прекалено далечна, за да го развълнува.

Умът му пак се връщаше към загадката на неговото раждане. За Алвин нямаше нищо странно в това, че силите и енергиите, които материализираха всичко в ежедневието, са могли в даден момент да създадат и него. Не, в това нямаше загадка. Тайната, която не бе разрешил досега и която никой не му обясняваше, се криеше в неговата единственост.

Единствен. Звучеше странно, печално - и наистина бе така. Когато го наричаха с тази дума - а то ставаше често, ако не предполагаха, че слуша, - тя като че придобиваше зловещи нотки, застрашаващи нещо повече от личното му щастие.

Родителите, настойникът, всички познати опитваха да го предпазят от истината, сякаш се грижеха да съхранят невинността на дългото му детство. Но скоро измамата щеше да свърши - след няколко дни той ставаше пълноправен гражданин на Диаспар и нищо, желаеше да знае, не би могло да остане скрито.

Защо например не се приспособяваше към сагите? Сред хилядите забавления в града, те бяха най-популярните. В сагата човек беше не просто пасивен наблюдател, както в недодяланите забавления от първобитните епохи, които Алвин изпробваше понякога. Напротив, ставаше активен участник и запазваше - или му се струваше, че запазва - пълна свобода на волята. Събитията и сцените, изходен материал за приключенията, бяха предварително подготвени от отдавна забравени артисти, но действието се запазваше достатъчно гъвкаво, за да допуска безконечни вариации. Сам или с приятели, човек можеше да влезе в тези призрачни светове, търсейки изчезнали от Диаспар вълнения, и докато траеше сънят, никой не би го различил от реалността. Всъщност кой можеше да е сигурен, че самият Диаспар не е сън?

Едва ли някой би успял да изчерпи всички саги, измислени и записани откакто съществуваше градът. С безкрайно разнообразие и изтънченост те разиграваха цялата гама от емоции. Някои от тях - популярни сред най-младите - бяха елементарни приказки за приключения и открития. Други - просто изследваха различните психологически състояния, а трети чрез упражнения по логика и математика доставяха най-префинени наслаждения на по-претенциозните умове.

Ни макар по всяка вероятност да задоволяваха другарите му, у Алвин сагите оставяха чувство за нещо недовършено. Защото сред всичката им пъстрота и възбуда, сред смяната на места и теми, нещо липсваше.

В действителност, реши той, сагите не водеха до никъде. Вечно ги стягаха толкова тесни рамки! Къде бяха волните равнини, хълмистите ландшафти, за които копнееше душата му? И най-вече нямаше и помен от оная необятност, където древните наяве са творили своите подвизи - светлата пустош сред звездите и планетите. Същата странна боязън, владееща всички граждани на Диаспар, бе заразила и творците на сагите. Даже техните измамни приключения трябваше да се разиграват в едно измислено "вътре", в подземни пещери или сред кичести долчинки, обкръжени от планини, които да закриват света.

Имаше само едно обяснение. Нейде далече в миналото, може би още преди изграждането на Диаспар, някакво събитие не само бе унищожило любопитството и амбицията у Човека, но и го бе прогонило от звездите, за да се сгуши в нищожния закътан свят на последния град върху Земята. Отрекъл се от Вселената, той се бе завърнал в изкуствената утроба на Диаспар. Пламенната неизтощима страст, повела го някога към мъгливите острови на Галактиката, бе загинала безвъзвратно. От безброй векове нито един кораб не бе навлязъл в Слънчевата система; може би там, сред звездите, човешките потомци все още градяха империи и рушаха слънца - Земята не знаеше и не искаше да знае.

Земята. Но не Алвин.

II

Стаята тънеше в мрак, само върху едната стена пъстрееха светли приливи и отливи, докато Алвин се бореше с мечтите си. Част от картината го задоволяваше; беше се влюбил в устремните линии на планините, изплували от морето. В тия възходящи криви имаше сила и гордост, той дълго ги изследва, преди да ги внесе в паметта на изобразителната система, където щяха да останат, докато приключи експериментите с останалата част от картината. И все пак нещо му се изплъзваше, макар още да не знаеше какво. Отново и отново се мъчеше да запълни празнините, а инструментът разчиташе в ума му променливите образи и ги отпечатваше върху стената. Не вървеше. Контурите бяха смътни и неуверени, цветовете - зацапани и вяли. Ако художникът не знае целта си, дори и най-вълшебният инструмент не би я намерил вместо него.

Алвин изтри досадните цапаници и мрачно се загледа в празните три четвърти от правоъгълника, който се опитваше да запълни с красота. Обзет от внезапен импулс, той удвои размера на запаметения образ и го измести към средата на рамката. Не, това решение бе мързеливо и окончателно нарушаваше равновесието. Нещо по-лошо, промяната на мащаба разкриваше дефектите в структурата, липсата на замах в тези привидно уверени очертания. Трябваше да почне всичко отначало.

- Пълно изтриване - нареди той на машината.

Морската синева избледня, планините се стопиха в мъгла и остана само празната стена. Сякаш никога не бяха съществували, сякаш бяха изчезнали в забравата, погълнала всички земни планини и морета милиони години преди раждането на Алвин.

В стаята отново нахлуха водопади светлина и яркият правоъгълник, събрал мечтите му, потъна в обкръжението, сля се с другите стени. Но наистина ли бяха стени? За всеки, който я видеше за пръв път, стаята би изглеждала безкрайно странна. Алвин сякаш стоеше сред безлична, напълно лишена от мебели сфера. Не се виждаха граници между стени, под и таван. Погледът нямаше на какво да се спре, пространството, приютило Алвин, можеше да е десет фута или десет мили широко - за зрението нямаше граници на това необикновено място.

И все пак подобни стаи бяха "дом" за човечеството почти през цялата му история. Само една мисъл на Алвин превръщаше стените в прозорци към всяка част на града. Ново желание - и машини, които никога не бе виждал, изпълваха стаята с овеществени образи на всички необходими мебели. Реални ли са, или не - малцина си задаваха въпроса от милиард години насам. Несъмнено бяха поне толкова реални, колкото и така наречената твърда материя, а когато престанеха да бъдат нужни, можеха да се върнат в призрачния свят на Информационните хранилища. Както всичко друго в Диаспар, те никога не се износваха и никога не се променяха, докато някой преднамерено не изтриеше техните складирани схеми.

Алвин тъкмо преустройваше част от стаята си, когато в ухото му се раздаде настойчив звън. Мислено подаде сигнала за приемане и стената, върху която току що бе рисувал, отново се разсея. Както очакваше, пред него застанаха родителите му, а малко зад тях - Джесерак. Присъствието на настойника подсказваше, че това не е обикновена семейна среща, но той вече се досещаше.

Еристон заговори, без това да наруши съвършената илюзия. Алвин отлично съзнаваше, че в действителност Еристон, Етаниа и Джесерак са на много мили от него, защото създателите на града бяха покорили пространството също тъй съвършено, както и времето. Той даже не знаеше къде точно живеят родителите му сред безбройните кули и заплетените лабиринти на Диаспар - от времето на последната им реална среща и двамата се бяха преместили.

- Алвин - започна Еристон, - навършват се точно двадесет години, откакто майка ти и аз те срещнахме са пръв път. Знаеш какво значи това. Опеката ни свършва и ти си свободен да правиш каквото пожелаеш.

В гласа на Еристон звучаха нотки - но само нотки - на печал. Много по-явно бе облекчението, сякаш той се радваше, че едно положение, съществуващо от доста време насам, вече се признава законно. Алвин бе извоювал свободата си години преди срока.

- Разбирам - отвърна младежът. - Благодаря за грижите и ще ви помня до сетния си живот.

Така гласеше официалният отговор; бе го чувал толкова често, че думите губеха всякакъв смисъл - оставаше само празното струпване на звуци без особено значение. Всъщност, ако се замисли човек, странен бе този израз - "до сетния живот". Донякъде разбираше смисъла му; идваше време да го узнае точно. Много неща в Диаспар му бяха непонятни и през идните векове трябваше да ги опознае.

За миг му се стори, че Етаниа иска да каже нещо. Тя повдигна ръка, разлюлявайки дъгоцветните воали на роклята си, после отново я пусна. Алвин видя как безпомощно се обръща към Джесерак и за пръв път осъзна, че родителите му се боят. В паметта му изплуваха събитията от последните седмици. Не, нищо не би могло да породи леката неувереност, смътната тревога, която излъчваха Еристон и Етаниа.

Джесерак обаче изглеждаше господар на положението. Като погледна изпитателно Еристон и Етаниа и се увери, че нямат какво повече да кажат, той пристъпи към беседата, която чакаше от години.

- Алвин - започна той, - от двадесет години си мой възпитаник. Направих каквото зависеше от мен, за да те запозная с нравите на града, да те подготвя за всичко, което по право ще получиш. Задавал си ми много въпроси и не на всички успях да отговоря. За някои неща не беше узрял, а други и аз не знаех. Днес непълнолетието свършва, макар че детството едва започва. Все още съм длъжен да те упътвам, ако се нуждаеш от помощ. След двеста години, Алвин, може и да понаучиш нещичко за този град и част от историята му. Дори аз, в заника на своя живот, едва ли познавам и една четвърт от Диаспар, една хилядна от богатствата му.

Дотук Алвин не откриваше нищо ново, но нямаше как да съкрати речта на Джесерак. Старецът го гледаше втренчено през бездната на вековете, а в думите му тегнеше неизмерима мъдрост, събрана от срещите с хора и машини през не един живот.

- Кажи ми, Алвин, питаш ли се понякога къде си бил преди да се родиш... преди да застанеш пред Етаниа и Еристон в Дома на сътворението ?

Никъде, предполагам. Бил съм само образ в мислите на града, очакващ времето да бъде сътворен - като това тук.

Край Алвин проблеснаха и се сгъстиха очертанията на ниска кушетка. Той седна върху нея и зачака Джесерак да продължи.

- Естествено прав си - прозвуча отговорът. - Но това е само част... и то много малка част от решението. До днес си общувал само с деца на твоята възраст, а те не знаят истината. Те скоро ще си припомнят, но ти - не, затова трябва да те подготвим за реалността. Алвин, повече от милиард години човечеството живее в този град. Това е нашият свят откакто е рухнала Галактическата империя и Завоевателите са се върнали към звездите. Извън стените на Диаспар няма нищо друго освен пустинята, за която се разказва в легендите. Всеки предмет, включително и човешкото същество, се определя от своята структура - от схемата. Човекът, а още повече човешкият разум, притежава невероятно сложна схема. Ала Природата е успяла да я вмести в нищожна клетка, невидима с просто око. Каквото може да стори Природата, може го и Човек, макар и по свой собствен начин. Не знам колко време е отнело решаването на тази задача. Може би милион години - нима е много? В края на краищата нашите прадеди са се научили да събират и анализират информацията, характерна за всеки отделен индивид, и като я използват, да пресъздават оригинала също както ти създаде тази кушетка. Знам, интересуваш се от тия неща, Алвин, но не съм в състояние да ти обясня как точно се постигат. Методите за складиране на информацията са без значение, важна е само информацията. Тя може да се въплъти в думи на хартия, в магнитни полета или електрически заряди. Хората са използвали всички тези форми, а и много други. Достатъчно е да кажем, че много, много отдавна те вече са можели да съхраняват себе си или по-точно безплътните схеми, от които отново да се върнат към живота. И тъй, вече знаеш. Чрез този метод нашите прадеди ни завещават истинско безсмъртие и в същото време заобикалят проблемите, които би създало премахването на смъртта. Хиляда години в едно тяло са предостатъчни за когото и да било; в края на този период спомените просто задръстват ума му и той мечтае само за почивка... или за ново начало. Много скоро, Алвин, аз ще се приготвя да напусна този живот. Ще прелистя спомените си, за да ги приведа в ред и да изтрия онова, което не желая да запазя. После ще вляза в Дома на сътворението, но през една врата, която никога не си виждал. Това старо тяло ще престане да съществува, а заедно с него и съзнанието. От Джесерак не ще остане нищо освен галактика електрони, замръзнали в сърцевината на кристал. Аз ще заспя, Алвин, ще спя без сънища. И някой ден, може би след сто хиляди години, ще се събудя в ново тяло, изправено пред избраните да ме отгледат. Те ще се грижат за мен, както те поучаваха Еристон и Етаниа, защото в началото не ще знам нищо за Диаспар, нито пък ще помня какъв съм бил преди. Към края на детството паметта ми бавно ще се върне, за да ме тласне напред по пътя през новия ми живот. Така живеем ние, Алвин. Всички сме минали оттук много, много пъти досега, макар че привидно случайни закони скъсяват или удължават периодите на небитие, та едно поколение никога да не се повтаря в същия състав. Новият Джесерак ще има нови приятели и интереси, но старият - доколкото пожелая да го запазя - ще продължи да съществува. Това не е всичко. Във всеки миг, Алвин, едва една стотна от жителите на Диаспар крачат по улиците му. Огромното мнозинство дреме в Информационните хранилища и чака сигнала, който отново ще го призове към живот. Така постигаме постоянство и въпреки това промяна... безсмъртие, но без застой. Знам какво се питаш, Алвин. Искаш да знаеш кога ще си върнеш спомените от предишните цикли, както вече става с твоите приятели. Няма такива спомени, защото си Единствен. Стараехме се, доколкото можем, да укриваме това от теб, за да не помрачаваме детството ти... впрочем. предполагам, че вече си заподозрял част от истината. Ние сами не се досещахме до преди пет години, ала сега съмнения не може да има. Ти, Алвин, си нещо, което се е случвало в Диаспар само няколко пъти, откакто е основан градът. Може би си спал в Информационните хранилища цяла вечност... може и да си създаден едва преди двадесет години чрез случайно съвпадение на информацията. Възможно е творците на града да са те запланирали от самото начало или пък да си случайна рожба на нашето време. Не знаем. Известно ни е само едно: ти, Алвин, единствен от целия човешки род не си живял никога досега. Ти си буквално първото дете, родено на Земята поне от десет милиона години насам.

III

Когато Джесерак и родителите му изчезнаха, Алвин дълго лежа и се мъчи да прогони мислите. Затвори стаята около себе си, та никой да не наруши транса му.

Не спеше - за него сънят бе непознат, защото принадлежеше на миналото, на света с нощ и ден, а тук имаше само ден. Сега бе най-близо до това забравено състояние и макар че не се нуждаеше истински от него, знаеше, че то ще му помогне да подреди мислите си.

Не бе узнал кой знае какво, почти всичко казано от Джесерак само потвърждаваше досегашните му догадки. Но едно е да се досещаш, друго - подозренията да се потвърдят безвъзвратно.

Дали щеше да промени живота му и как? Не знаеше, а неувереността бе за Алвин съвсем ново чувство. Може би нямаше да има никаква разлика, и да не се приспособеше напълно към Диаспар в сегашния живот, щеше да успее в следващия... или в по-следващия.

Умът му отхвърли тази мисъл още преди да се оформи. Диаспар може би задоволяваше човечеството, но Алвин искаше повече. Не се съмняваше, че дори за хиляда живота човек не би изчерпал всичките му чудеса, нито би изживял всички комбинации от приключения, които предлагаше градът. Можеше да се занимава с това... но ако нямаше други възможности, завинаги би останал неудовлетворен.

Трябваше да открие само едно. Какво друго имаше за правене?

Нерешеният въпрос го изтръгна от унеса. С това неспокойно настроение не можеше да остане тук, а едно-единствено място в града предлагаше известно спокойствие на духа му.

Когато пристъпи към коридора, част от стената изчезна и съпротивата на поляризираните молекули полъхна като лек ветрец по лицето му. Имаше много начини да се пренесе до целта без усилия, но той предпочете да върви. Стаята му се намираше почти на централното градско ниво и един къс коридор го поведе до слизащата към улицата спирална рампа. Вместо по подвижния път, закрачи по тесния тротоар - ексцентрична постъпка, тъй като му предстоеше да измине няколко мили. Но Алвин обичаше движението, то успокояваше мислите му. Освен това можеше да види толкова много, че би било жалко да профучи покрай новите чудеса на Диаспар, когато разполагаше с цялата вечност.

Художниците на града - а в Диаспар по едно или друго време всеки минаваше през изкуството - имаха навика да излагат последните си творби край подвижните пътища за съзерцание на минувачите. По този начин само за няколко дни цялото население успяваше да ги прецени и да изрази мнението си. Окончателната присъда се издаваше автоматично от системата за събиране на информация, която досега никой не бе успял да подкупи или измами, а опити имаше повече от достатъчно. Присъдата решаваше съдбата на шедьовъра. Ако имаше достатъчно положителни гласове, той влизаше в паметта на града, тъй че всеки желаещ във всеки бъдещ ден можеше да притежава копие, неразличимо от оригинала.

По-слабите творби споделяха съдбата на всички подобни произведения. Или биваха разложени на първичните си елементи, или приятели на художника ги прибираха по домовете си.

През целия път Алвин видя само едно творение, което би могло да го привлече. Създадено от чиста светлина, то смътно напомняше разцъфващ цвят. Бавно израстваше от мъничко пъстро ядро, разлистваше се в сложни спирали и дипли, сетне стремително се свиваше и отново започваше цикъла. Но повторения нямаше, нито едно израстване не напомняше предишното. Алвин проследи десетки пулсации и всеки път забелязваше тънки, неуловими разлики, макар основната картина да оставаше постоянна.

Знаеше защо хареса тази безплътна скулптура. Ритъмът на растежа създаваше чувство за пространство - нещо повече, за свобода. Затова навярно нямаше да привлече мнозина от сънародниците му. Алвин запомни името на художника и реши да го потърси при първия удобен случай.

Подвижни или не, всички пътища завършваха пред парка - зеленото сърце на града. Тук, в кръг с диаметър три мили, живееше споменът каква е била Земята в дните, преди пустинята да погълне всичко освен Диаспар. Отначало имаше широка затревена ивица, после ниски дървета, които постепенно наедряваха, докато човек се промъкваше под сянката им. Същевременно теренът бавно се снижаваше и отвъд горския пръстен изчезваше всяка следа от града, потулен зад зелената завеса.

Широкият поток, пред който излезе Алвин, се наричаше просто Реката. Нямаше и не се нуждаеше от друго име. Тук-там бяха прехвърлени мостчета и водата течеше под тях в затворен кръг покрай целия парк, само на места се разливаше в малки езерца. Мисълта, че само след шест мили бързата рекичка се връща обратно, никога не бе изненадвала Алвин; всъщност дори би приел за нормално дори ако в някоя част от кръговрата си Реката течеше нагоре. В Диаспар се срещаха далеч по-странни неща.

Десетина младежи плуваха в едно от езерцата и Алвин се спря да ги погледа. Познаваше по лице повечето от тях. За миг се изкуши да се включи в играта, но тайната, която носеше в сърцето си, отблъсна желанието му и той се задоволи с ролята на зрител.

По външен вид бе невъзможно да се каже кой от тези млади граждани е излязъл от Дома на сътворението само преди година и кой е живял в Диаспар наравно с Алвин. Имаше явни разлики в ръста и теглото, но те не зависеха от възрастта. Хората просто се раждаха такива. Наистина обикновено по-високите се оказваха и по-възрастни, но подобно правило важеше само при вековна разлика в годините.

Лицето разкриваше повече. Някои от новородените бяха по-високи от Алвин и все пак мигом ги издаваше чувството за незрялост, стъписано-смаяното изражение пред света, в който са попаднали. Странно бе да се помисли, че в главите им дремят недокоснати върволица от жизнени цикли, които скоро щяха да се пробудят. Завиждаше им, макар да не беше уверен дали е прав. Първият живот беше безценен дар и никога нямаше да се повтори. Чудесно е сякаш сред утринна прохлада да погледнеш живота за пръв път. Само да имаше други като него, с които да сподели мислите и чувствата си!

Физически той изглеждаше отлят в същия калъп, както и играещите във водата деца. Човешкото тяло не се бе променило през този милиард години, откакто съществуваха сградите на Диаспар, откакто основната схема бе замразена завинаги в Информационните хранилища на града. То обаче доста се различаваше от първичната си форма, макар че повечето промени бяха вътрешни и не можеха да се видят. Неведнъж през дългата си история Човек бе преустройвал сам себе си, за да премахне наследствените болести на плътта.

Вече не съществуваха такива безсмислени придатъци като нокти и зъби. Космите се разполагаха само върху главата, по цялото тяло нямаше и следа от тях. За човек от Сумрачните ери най-изненадваща навярно би била липсата на пъп. Тая загадка би поднесла богата храна на въображението му.Още от пръв поглед би го озадачила и трудността да различи мъжа от жената. Дори би се изкушил да допусне, че разлика вече не съществува - и би допуснал сериозна грешка. При подходящи условия който и да е мъж в Диаспар не даваше почва за съмнения в своята мъжественост. Просто сега някои органи биваха по-изкусно прикрити, когато нямаше нужда от тях; прибирането им в тялото до голяма степен усъвършенствуваше първоначалното неестетично и твърде рисковано решение на Природата.

Наистина размножаването вече не зависеше от тялото, толкова важен въпрос не можеше да се повери на хазартните игри, в които хромозоми заместват заровете. Но макар понятия като "зачатие" и "раждане" да бяха изчезнали дори като спомен, сексът оставаше. Още в древните времена размножаването не бе обхващало и един процент от половата активност. Изчезването на този единствен процент бе променило същността на човешкото общество и значението на думи като "баща" и "майка", ала желанието продължаваше да съществува, при все че задоволяването му вече нямаше по-важна цел, отколкото другите чувствени удоволствия.

Алвин остави връстниците си да играят и продължи към центъра на парка. Едва очертани пътеки криволичеха през ниските храсталаци и понякога се гмуркаха под големи, обрасли с лишеи скали. Между клоните на едно дърво плуваше малка многоъгълна машина, не по-едра от човешка глава. Никой не знаеше колко вида роботи съществуваха в Диаспар - те се държаха на почетно разстояние и вършеха работата си тъй дискретно, че наистина представляваха доста рядка гледка за жителите.

Теренът отново се издигаше, Алвин наближаваше хълмчето в центъра на парка, а следователно и на града. Препятствията и завоите намаляха и той ясно виждаше върха на хълма с простичкото здание върху него. Когато стигна до целта си, се беше запъхтял и с удоволствие се облегна на една от розовите колони, загледан назад, към изминатия път.

Има архитектурни форми, които не се променят никога, защото са достигнали до съвършенството. Храмостроителите на древните цивилизации спокойно биха могли да планират Гробницата на Ярлан Зей, макар че трудно биха си представили от какъв материал е изградена. Нямаше покрив, а единствената зала беше павирана с големи плочки, които само от пръв поглед напомняха естествен камък. През периоди, равни на цели геологически ери, човешките крака бяха кръстосвали този под, без да оставят следа по невъобразимо якия материал.

Създателят на големия парк - строителят, както твърдяха някои, на самия Диаспар - седеше, свел поглед, сякаш разглеждаше разгънатите на коленете му чертежи. Върху лицето му бе застинало загадъчно изражение, разпалвало любопитството на безбройни поколения. За едни това бе само празен каприз на твореца, но на други им се струваше, че Ярлан Зей се усмихва на някаква само нему известна шега.

Цялото здание беше загадка, в историческите анали на града не се срещаше и дума за него. Алвин даже не знаеше какво означава думата "гробница"; вероятно Джесерак можеше да му обясни, защото обичаше да събира забравени думи и да изпъстря с тях речта си за почуда на събеседниците.

От това централно възвишение Алвин ясно виждаше целия парк и града отвъд горската завеса. До ниския пръстен от здания около парка имаше повече от две мили. По-нататък, етаж след етаж, се издигаха кулите и терасите на главната част на града. Те покриваха миля подир миля, бавно завоюваха небето, все по-сложни и монументални. Диаспар бе планиран като едно цяло, като една могъща машина. И макар че външния му вид главозамайваше със своята сложност, всичко това едва-едва намекваше за скритите технологични чудеса, без които огромните здания биха се превърнали в безжизнено мъртвило.

Алвин гледаше границите на своя свят. Десет-двадесет мили по-нататък, забулени от разстоянието, се издигаха външните стени на града, подпрели сякаш небесния купол. Отвъд тях нямаше нищо - съвсем нищо освен болезнената самота на пустинята, където човек би полудял за броени часове.

Защо тогава пустотата го влечеше тъй силно, както никой друг негов познат? Алвин не знаеше. Той гледаше отвъд пъстрите кули и стени, опасали днес цялото владение на човечеството, като че търсеше отговор на въпроса си.

Не намираше отговор. Но в този миг, докато сърцето му се пълнеше с копнеж по недостижимото, той реши.

Сега знаеше на какво да посвети живота си.

IV

Джесерак не му помогна много, ала и не отказа да сътрудничи, както се опасяваше Алвин. През дългата си кариера на наставник той бе чувал подобни въпроси и не вярваше, че дори Единствен като Алвин може да го изненада с нещо или да предложи неразрешими проблеми.

Вярно, младежът започваше да проявява известна ексцентричност, може би щеше да се наложи намеса. Алвин не се приспособяваше докрай в невероятно сложния обществен живот на града, нито в измислените светове на своите другари. Не проявяваше достатъчен интерес към възвишените духовни сфери, макар че на неговата възраст това не беше чак дотам изненадващо. Повече внимание заслужаваше хаотичният му интимен живот - поне още век от него не можеше да се очаква да създаде относително стабилна връзка, но дори и така погледнато, краткостта на увлеченията му беше пословична. Докато продължаваха, те бяха пламенни, но нито едно не траеше повече от няколко седмици. Алвин като че можеше да се интересува само от едно нещо наведнъж. Понякога от все сърце се включваше в еротичните игри на приятелите си или изчезваше с избраната партньорка за няколко дни. Ала изгубеше ли настроение, за дълги периоди ставаше напълно безразличен към онова, което на тази възраст би трябвало да е главното му занимание. Това навярно го потискаше и със сигурност вредеше на изоставените му любовници, които бродеха угрижени из града и се нуждаеха от необичайно дълго време, докато намерят утеха другаде. Според наблюденията на Джесерак сега Алистра преживяваше тъкмо този нещастен период.

Не че Алвин беше безсърдечен или неблагоразумен. В любовта, както и във всичко друго, той сякаш търсеше целта, която Диаспар не можеше да му предложи.

Нито един от тия капризи на плашеше Джесерак. От Единствения можеше да се очаква подобно поведение. След време Алвин щеше да се пригоди към порядките на града. Никой самотник, колкото и ексцентричен или гениален да бе той, не можеше да преодолее огромната инерция на едно общество, останало непроменено от милиарди години насам. Джесерак не само вярваше в тази стабилност, той просто не можеше да си представи нещо друго.

- Въпросът, който те измъчва, е много стар - обърна се той към Алвин, - но ти би се смаял, ако узнаеше колко хора са привикнали със света дотам, че даже не им хрумва да се съмняват. Вярно е, някога човечеството е заемало безкрайно по-голямо пространство, отколкото този град. Виждал си отчасти какво е представлявала Земята преди настъплението на пустините и изчезването на океаните. Записите, които толкова обичаш да прожектираш, са най-ранните в града, само те показват Земята такава, каквато е била преди да дойдат Завоевателите. Не вярвам да са често гледани - тия безгранични простори са нещо, на което не можем да издържим. Има легенда - и само легенда, - че сме сключили договор със Завоевателите. Щом Вселената чак толкова им трябвала, можели да я владеят, а за нас оставал светът, където сме родени. Ние спазваме договора. Забравили сме нашите мечти на нашето детство, както ще ги забравиш и ти, Алвин. Хората, които са издигнали този град и проектирали обществото му, са били господари както на материята, така и на духа.Те затворили сред тия стени всичко, от което би могло някога да се нуждае човечеството, а после направили каквото трябва, за да не ги напуснем никога. О, физическите граници са най-дребното. Може би градът има изходи, но дори да ги откриеш, не вярвам, че ще ги прекрачиш. Пък и да успееш... каква полза? Тялото ти не ще издържи дълго, щом градът престане да го храни и закриля.

- Ако градът има изход - бавно изрече Алвин, - какво ще ми попречи да го напусна?

- Глупав въпрос - отвърна Джесерак. - Мисля, че вече знаеш отговора.

Джесерак беше прав, но не в това, в което предполагаше. Алвин знаеше... или по-скоро, досещаше се. Неговите връстници му поднасяха отговора и в живота, и в призрачните приключения, които споделяха. Те не биха смогнали да напуснат Диаспар, ала Джесерак не знаеше, че надвисналата над целия им живот принуда е безсилна пред Алвин. Независимо дали неговата уникалност се дължеше на случайността, или на някакъв прастар план, това бе част от резултата. Интересно, колко ли още му предстоеше да открие?

В Диаспар никой не бързаше и дори Алвин рядко нарушаваше това правило. Няколко седмици той спокойно размишлява върху задачата и дълго се рови из най-ранните исторически записи на града. Подкрепян от безплътните ръце на антигравитационното поле, той лежеше часове наред, докато хипнопроекторът разкриваше миналото пред съзнанието му. След края на записа машината избледняваше и изчезваше, но Алвин продължаваше да лежи, зареял поглед в пустотата, докато през вековете се завърнеше към реалността. Отново виждаше безкрайните мили синя вода, по-обширна дори от сушата, да тласка вълните си към златни брегове. Застинал за милиард години, грохотът на талазите отново бучеше в ушите му. Припомняше си горите, степите и странните животни, споделяли някога света на Човека.

Старите записи бяха съвсем оскъдни, макар никой да не знаеше защо, смяташе се, че някъде между нашествието на Завоевателите и изграждането на Диаспар са изчезнали всички записи за ранните епохи. Трудно можеше да се повярва, че тъй дълбоката забрава е само плод на случайността. Освен няколко хроники, които можеха да се окажат чиста легенда, човечеството бе изгубило своята памет. Преди Диаспар лежаха просто Сумрачните ери. В това забвение безнадеждно се сливаха първите хора, укротили огъня, и първите - освободили атомната енергия... и първите - достигнали звездите. Отвъд пустинята на времето те всички бяха съседи.

Алвин отново се канеше да тръгне сам, но в Диаспар самотата не винаги бе достъпна. Едва напуснал стаята си, той срещна Алистра. Момичето не се и опитваше да доказва, че случайно е тук.

За миг Алвин усети досада от срещата, от спомена за страсти, които вече не го затрогваха. Все още бе твърде млад и самоуверен, за да се нуждае от трайни връзки, и навярно трудно би ги създал, когато му дойдеше времето. Дори в най-интимните мигове бариерата на произхода го отделяше от любовниците му. Въпреки напълно оформеното си тяло, той все още беше дете и щеше да остане такъв дълги десетилетия, докато връстниците му един по един ще си възвръщат спомените за предишния живот и ще го изоставят далеч зад себе си. Виждал бе как става това и тъкмо заради него се пазеше от безрезервното отдаване другиму. Даже Алистра, тъй наивна и простодушна сега, скоро щеше да се превърне в невъобразима съвкупност от спомени и таланти.

Леката досада се разсея почти веднага. Щом Алистра желае, защо пък да не дойде с него? Не беше егоист и не искаше като скъперник да крие в скута си новото преживяване.

Нещо необичайно - тя не зададе нито един въпрос, докато експресният канал вихрено ги отдалечаваше от многолюдното сърце на града. Двамата пътуваха по централната скоростна секция, без да удостоят с поглед чудото под краката си. Някой инженер от древността би изпаднал в тиха лудост, ако се опиташе да разбере как привидно твърдото улично платно може да е неподвижно по краищата, а към центъра да се движи с все по-голяма скорост. Но Алвин и Алистра смятаха за съвсем нормално определени типове материя да имат от единия крак свойствата на твърдо тяло, а от другия - на течност.

Сградите израстваха наоколо все по-високо, сякаш градът укрепваше бастионите си срещу външния свят. Колко странно би било, помисли си Алвин, ако тия надвиснали стени станат прозрачни като стъкло и човек види хората зад тях. Знаеше, че в пространството наоколо са пръснати сегашните му приятели, бъдещите познати и онези непознати, които никога нямаше да срещне - впрочем последните биха били малцина; през живота си щеше да се сблъска с почти всички в Диаспар. Мнозинството навярно седяха в стаите си, но не сами. Една мисъл стигаше, за да се пренесат почти реално при когото пожелаят. Не скучаеха, защото имаха достъп до всичко станало в сферите на въображението или реалността откакто е създаден градът. Напълно задоволително живуркане за хора с подобен характер. И напълно безсмислено, но дори Алвин не разбираше това.

Докато се отдалечаваха от центъра, минувачите ставаха все по-редки и когато меко спряха пред пъстрата мраморна платформа, наоколо не се виждаше никой. Двамата пристъпиха през застиналия водовъртеж, от който материята на подвижния път потичаше обратно към началото. Стената насреща им бе прорязана от ярко осветени тунели. Без да се колебае, Алвин избра един от тях и следван от Алистра, влезе в него. В същия миг перисталтичното поле ги грабна и ги понесе напред, докато те, удобно отпуснати, се оглеждаха наоколо.

Мисълта, че са попаднали в дълбок подземен тунел, изглеждаше невероятна. Тук с пълни сили се развихряше изкуството, използващо като платно целия Диаспар. Небето горе сякаш бе открито за всички ветрове. Огрени от слънчеви лъчи, наоколо блестяха кулите на града. Не онзи град, който познаваше Алвин, а Диаспар от много по-ранна епоха. Младежът познаваше повечето от титаничните сгради, но дребните разлики засилваха интереса му към сцената. Би искал да се позабави , ала и до днес не бе открил начин да намали скоростта в тунела.

Скоро полето внимателно ги отпусна сред просторна овална зала, оградена отвсякъде с прозорци. През тях се откриваха болезнено омайващи изгледи към градини, пламтящи от ярки цвета. В Диаспар все още имаше градини, но тези тук бяха изникнали само във фантазията на твореца. Едно бе несъмнено - в днешния свят подобни цветя не съществуваха.

Очарована от красотата, Алистра явно си въобразяваше, че Алвин я води тъкмо заради тях. Няколко минути той мълчаливо наблюдава как тя притичва радостно от една гледка към друга и се наслаждава на всяко свое откритие. В опустелите сгради по периферията на Диаспар имаше стотици подобни кътчета. Потайни сили бдяха над тях и ги поддържаха в съвършен порядък. Някой ден животът можеше отново да потече насам, но дотогава само двамата щяха да споделят тайната на древната градина.

- Трябва да продължим - каза най-сетне Алвин. - Това е само началото.

Той прекрачи през един от прозорците и илюзията рухна. Отвъд стъклото нямаше градина, само кръгъл проход възвиваше стръмно нагоре. Все още можеше да види Алистра на няколко стъпки зад себе си, макар да знаеше, че тя не го вижда. Но момичето не се поколеба и след малко стоеше в коридора до него.

Под краката им подът бавно запълзя напред, сякаш бързаше да ги отведе до целта. Те пристъпиха още малко по него, докато скоростта им нарасна дотолкова, че повече усилия не бяха нужни.

Коридорът продължаваше да се издига и след стотина крачки зави нагоре. Но само логиката подсказваше това - всички сетива поддържаха илюзията, че двамата продължават по абсолютно равен коридор. Фактът, че в действителност се издигаха по отвесна шахта, дълбока хиляда стъпки, не пораждаше чувство за опасност, защото прекъсването на поляризиращото поле бе нещо немислимо.

Коридорът пак се спусна "надолу" и отново зави под прав ъгъл. Движението на пода неусетно отслабваше и накрая спря в дъното на дълга зала, облицована с огледала. Алвин не се надяваше, че ще успее да преведе бързо Алистра оттук. Не само защото някои черти в женския характер си оставаха непроменени още от времето на Ева - никой не би устоял на тукашния чар. Доколкото Алвин знаеше, в целия Диаспар нямаше подобна зала. По каприз на твореца само няколко от огледалата отразяваха сцената в действителния и вид, а дори и те непрекъснато се местеха. Алвин бе убеден в това. Останалите несъмнено отразяваха нещо, но всеки би се смутил, виждайки своето отражение да крачи сред вечно променливи и напълно измислени декори.

Понякога през огледалния свят преминаваха хора и неведнъж пред Алвин се мяркаха познати лица. Той отлично разбираше, че това не са приятели от сегашното му съществуване. Чрез мислите на неизвестния творец хвърляше поглед към миналото, съзерцаваше някогашните превъплъщения на хора, които и днес крачат по света. Това го натъжаваше, напомняше му, че е Единствен, че колкото и да чака пред променливите образи, никога не ще срещне древен отзвук на самия себе си.

- Знаеш ли къде сме? - запита той, след като обиколиха всички огледала.

Алистра поклати глава.

- Някъде към края на града - безгрижно отвърна тя. - Изглежда, сме минали много път, но нямам представа колко точно.

- Ние сме в Кулата Лоран. Това е една от най-високите точки на Диаспар. Ела, ще ти покажа.

Той хвана Алистра за ръката и я поведе навън. Не се виждаха изходи, но на няколко места шарките по пода издаваха, че има странични коридори. Когато човек се приближаваше към тях, отраженията сякаш се сливаха в светеща арка, откриваща пътя към нов проход.

Алистра съвсем беше загубила нишката на криволиците и завоите, когато най сетне излязоха в дълъг, съвършено прав тунел, обвяван от непрестанен студен вятър. И наляво, и надясно сводовете се простираха на стотици стъпки, чак до едва забележимите светли кръгчета на изходите.

- Не ми харесва това място - оплака се Алистра. - Студено е.

Навярно никога преди не бе изпитвала истински студ. Алвин се почувствува виновен. Би трябвало да я предупреди да си носи наметало и то добро, защото в Диаспар всички дрехи бяха чисто декоративни и напълно безполезни за защита от стихиите.

Момичето страдаше изцяло по негова вина и той безмълвно протегна наметалото си. В това нямаше и следа от галантност - равенството на половете царуваше прекалено отдавна, за да оцелеят подобни условности. Ако бе станало обратно, Алистра щеше да отстъпи наметката си на Алвин и той щеше да приеме това също тъй автоматично.

Вятърът духаше в гърба им, не беше трудно да вървят и те скоро наближиха края на тунела. Широко преплетен каменен филигран прегради пътя им, но и без него не биха могли да продължат, защото стояха на ръба на бездната. Големият въздухопровод прорязваше фасадата на кулата, а под него лежаха повече от хиляда стъпки пустота. Двамата стояха високо над външните стени на града и Диаспар се разстилаше под тях - такъв, какъвто го бяха виждали малцина в техния свят.

След гледката от центъра на парка, сега Алвин виждаше точно обратното. Пред погледа му концентричните вълни от камък и метал се спускаха с километричен размах към сърцето на града. В далечината, полузакрити от високи кули, той зърна поляните, дърветата и вечно кръжащата река. Още по-нататък към небето отново се катереха най-далечните бастиони на Диаспар.

Застанала до него, Алистра споделяше гледката с удоволствие, но без изненада. Досега бе виждала града безброй пъти от други, не по-лоши гледни точки - и със значително повече удобства.

- Това е нашият свят... целият... - каза Алвин. - Сега искам да ти покажа още нещо.

Той обърна гръб на решетката и се запъти към далечното светло кръгче в края на тунела. Вятърът вледеняваше леко облеченото му тяло, но устремен срещу течението, той почти не усещаше това.

Едва изминал няколко крачки, той разбра, че Алистра няма да го последва. Тя стоеше с вдигната към лицето ръка и гледаше как вятърът развява подареното и наметало. Устните и се раздвижиха, но думите не долетяха до Алвин. Той я гледаше - отначало с учудване, после с нетърпение и мъничко жалост. Джесерак казваше истината. Тя не можеше да го последва. Беше разбрала какво означава далечният светъл кръг, през който духаше вечният вятър към Диаспар. Зад гърба на Алистра лежеше познатият свят, изпълнен с чудеса, ала лишен от изненади, заплувал като искрящ херметичен мехур по реката на времето. Пред нея, само на няколко нищожни стъпки, беше дивият пущинак... светът на пустинята... светът на Завоевателите.

Алвин се върна до нея и с изненада откри, че тя трепери.

- От какво се боиш? - запита той. - Все още сме в безопасност, в Диаспар. Нали погледна през оня прозорец зад нас - сигурно можеш да надникнеш и през другия.

Алистра го гледаше изумено, като че се срещаше с някакво странно чудовище. И наистина бе така - по нейните представи.

- Не мога да го направя - изрече тя най-сетне. - Самата мисъл за това ме вледенява повече от вятъра. Не отивай, Алвин.

- Къде е логиката? - безпощадно настояваше Алвин. - Какво ще ти стане, ако отидеш до края на коридора и надзърнеш навън? Там, навън, е странно и пусто, усещаш самота, но не и страх. Всъщност колкото повече гледам, толкова по-красиво ми изглежда...

Алистра не го слушаше вече. Тя се завъртя и побягна надолу по дългата рампа, която ги бе повела дотук през пода на тунела. Алвин не се опита да я спре, невъзпитано бе човек да налага волята си другиму. А виждаше, че увещанията са абсолютно безполезни. Знаеше, че Алистра няма да спре, докато не се върне при своите приятели. Знаеше и че няма опасност да се изгуби из лабиринтите на града, защото без затруднение ще се върне по стъпките си. Инстинктивната способност да се измъква даже от най-заплетените лабиринти беше просто една от многото придобивки на Човека, откакто бе започнал да живее в градовете. По подобен начин отдавна изчезналите плъхове се бяха принудили някога да развият това умение, когато изоставиха полетата и преплетоха съдбата си с човешката.

Алвин постоя малко, сякаш все още очакваше Алистра да се върне. Не го изненадваше самата реакция... само нейната сила и безсмисленост. Искрено съжаляваше, че си е отишла, и все пак неволно мислеше, че би трябвало да се сети да остави наметалото.

Нахлуващият в дробовете на града вятър не само го вледеняваше, но и превръщаше в тежко усилие движението му напред. Алвин се бореше срещу вятъра и срещу силата - каквато и да бе тя, - която пораждаше непрестанното течение. Едва когато достигна каменната решетка и преплете пръсти в нея, той си позволи да се отпусне. Между прътите имаше разстояние колкото да промъкне глава, но дори така кръгозорът му се ограничаваше от издадената градска стена, в която бе хлътнал отворът на тунела.

И все пак можеше да види достатъчно. На хиляди стъпки под него слънцето се сбогуваше с пустинята. Лъчите пронизваха решетката почти хоризонтално и хвърляха надалече в тунела тайнствени шарки от злато и мрак. Алвин заслони очи и се взря в равнината, където от незапомнени времена на бе стъпвал човешки крак.

Сякаш гледаше навеки замръзнало море. На запад миля след миля се ширеха вълните на пясъчните дюни, косата светлина извисяваше контурите им. Тук-там капризите на вятъра бяха изваяли в пясъка тъй причудливи водовъртежи и улеи, та понякога бе трудно да се приеме мисълта, че нищичко в тази огромна скулптура не е сътворено от разума. Нейде далече, всъщност толкова далече, че той не можеше да прецени разстоянието, се издигаше верига от заоблени хълмове. За Алвин те бяха истинско разочарование; много би дал, за да види наяве величествените планини от старите записи и от собствените си мечти.

Слънцето лежеше на ръба на хълмовете и светлината му бе укротена, поаленяла от пресичането на стотици мили атмосфера. Върху огнения диск се чернееха две големи петна. Алвин бе учил за тия неща, но го изненадваше, че се виждат толкова лесно. Те напомняха две очи, загледани в него, докато той се свива в самотната си наблюдателница, а вятърът неуморно свири в ушите му.

Нямаше здрач. Щом слънцето изчезна, локвичките сянка сред пясъчните дюни бързо се сляха в едно просторно езеро от мрак. Багрите се оттегляха от небето, топлите алено-златисти тонове изтичаха, отстъпвайки място на антарктическото синьо, което тънеше в нощта. Алвин чакаше бездиханния миг, познат само нему сред цялото човечество - мига, когато първата звезда потръпва и се ражда.

От последното му идване бяха минали много седмици и той знаеше, че междувременно звездното небе трябва да се е променило. Но въпреки това първият поглед към Седемте слънца го свари неподготвен.

Те не можеха да имат друго име, думите сами изплуваха на устните му. Върху последните лъчи на залеза звездите оформяха мъничка, много плътна и удивително симетрична група. Шест от тях бяха подредени в леко изтеглена елипса, ала Алвин бе уверен, че в действителност това е безупречен кръг, наклонен спрямо него. Всяка звезда имаше различен цвят - той различаваше червено, синьо, златисто и зелено, но окото му не долавяше другите оттенъци. Точно в центъра на съзвездието висеше самотен бял гигант - най-ярката звезда сред всички на видимия небосклон. Цялата група поразително напомняше творение на изкусен златар; нито разумът, нито целият сбор от закони на случайността можеха да допуснат, че Природата някога е била в състояние да измисли тъй съвършен рисунък.

Очите му постепенно привикваха към мрака и Алвин забеляза огромния мъглив воал, наричан някога Млечен път. Той се спускаше от зенита до хоризонта и Седемте слънца бяха преплетени в гънките му. Сякаш за да се състезават с тях, сега изплуваха и други звезди, ала безредните им групички само подчертаваха загадката на тази съвършена симетрия. Навярно така би се подписала със звезди някоя непреодолима сила, застанала съзнателно срещу хаоса на естествената Вселена.

Откакто Човек за пръв път се бе изправил на Земята, Галактиката бе обиколила около оста си десетина пъти, не повече. Само миг - по нейното собствено мерило. Ала за този кратък период тя се бе променила коренно - далеч повече, отколкото позволяваше естественият ход на космическите процеси. Грамадните слънца, които някога пламтяха тъй неистово в младежката си гордост, сега бавно догаряха, упътени към своята гибел. Но Алвин никога не бе виждал небесата в цялата им древна слава и даже не подозираше колко много са изгубили.

Пронизващият до кости студ го тласна назад, към града. Младежът се откъсна от решетката и разтри вдървените си крайници. По тунела откъм Диаспар струеше толкова силна светлина, че той за миг отвърна поглед. Извън града съществуваха ден и нощ, но вътре царуваше само вечен ден. Когато слънцето залязваше, в небето на Диаспар лумваше светлина и никой не забелязваше кога изчезва естественото осветление. Още преди да изгубят нуждата от сън, хората бяха пропъдили мрака от градовете си. Единствената нощ, настъпваща в Диаспар, бе рядкото и непредсказуемо затъмнение, което понякога спохождаше парка, за да го преобрази в царство на загадките.

Алвин бавно пресече огледалната зала. В мислите му все още зареше звездната нощ, изпълваха го едновременно вдъхновение и мъка. Като че ли нямаше начин някой ден да избяга навън, в оная безгранична пустош, нито пък някаква разумна цел, за да го стори. Джесерак твърдеше, че навън, в пустинята, човек скоро би загинал, и Алвин не се съмняваше в думите му. Може би някой ден щеше да открие начин да напусне Диаспар, ала знаеше, че не след дълго ще трябва да се върне. Достигането на пустинята би била забавна игра, нищо повече. Игра, която не можеше да сподели с никого и която нямаше да му донесе нищо. Но ако му помогнеше да утоли духовната си жажда... е, тогава поне би си струвало да я играе.

Сякаш за да забави връщането в познатия свят, Алвин се задържа сред отраженията на миналото. Дълго стоя пред едно от големите огледала, загледан в сцените, които се раждаха и изчезваха в дълбините му. Присъствието, а донякъде и мислите му, влияеха върху загадъчния механизъм, контролиращ тези образи. Винаги, когато влизаше в залата, огледалата бяха пусти, но щом тръгнеше между тях, те мигом оживяваха.

Отражението му бе застанало в просторен двор, какъвто никога не бе виждал наяве, но навярно все още го имаше някъде в Диаспар. Изглежда, че се провеждаше някакво събрание, защото тълпата бе необичайно гъста. Двама мъже оживено разговаряха на висока платформа, а поддръжниците им стояха наоколо и от време на време подхвърляха забележки. Абсолютната тишина само допълваше чара на сцената - въображението незабавно се разиграваше, за да замести липсващите звуци. Какво ли обсъждаха? Как би искал да знае! Навярно това не бе реална сцена от миналото, а съвсем измислен епизод. Прецизната композиция на фигурите, леката условност на движенията, всичко изглеждаше прекалено изящно, за да бъде живо.

Алвин се взираше в лицата на тълпата, мъчеше се да открие някой познат. Не, не познаваше никого тук, но може би виждаше приятели, които щеше да срещне едва след векове. Колко възможни варианти имаше човешката физиономия? Числото бе огромно, но все пак крайно, особено ако се отхвърлят всички неестетични варианти.

Хората в огледалния свят продължаваха своя отдавна забравен спор, без да забелязват образа на Алвин, застанал неподвижно сред тях. Понякога му ставаше трудно да повярва, че не участвува в сцената, толкова безупречна бе илюзията. Когато някой от призраците в огледалото минаваше зад Алвин, той изчезваше от погледа, също както би станало с реален предмет, а когато друг заставаше отпред, изгубваше се младежът.

Готвеше се да тръгва, когато малко настрани от основната група забеляза странно облечен мъж. Движенията му, дрехите, всичко в него изглеждаше не съвсем на място в това сборище. Той нарушаваше схемата, беше анахронизъм, както и самият Алвин.

Много повече. Той беше реален и гледаше към Алвин с леко подигравателна усмивка.

V

През краткия си живот Алвин едва ли бе срещнал и една хилядна от жителите на Диаспар. Затова не се изненада, че човекът, застанал срещу него, е непознат. Изненадваше го друго - че изобщо среща някого в тази изоставена кула, тъй близо до границите на неизвестното.

Той обърна гръб на огледалния свят и погледна към досадника. Понечи да отвори уста, но онзи го изпревари.

- Ти си Алвин, предполагам. Когато открих, че някой идва насам, трябваше да се досетя, че си ти.

Забележката явно не целеше да го обиди, беше проста констатация и Алвин я прие като такава. Не се изненадваше, че го познават - и да му харесва и да се сърди, той беше Единствен и загадката на неразкритите му възможности го бе направила познат на целия град.

- Аз съм Хедрон - добави непознатият, сякаш това обясняваше всичко. - Наричат ме Шута.

И като видя озадачения поглед на Алвин, Хедрон вдигна рамене с подигравателно смирение.

- Ах, това е славата! Е, ти си млад и по твое време не е имало шеги. Прощавам ти невежеството.

В Хедрон имаше някаква непривична свежест. Алвин напразно диреше в ума си смисъла на думата "шут", тя разбуждаше едва доловим спомен, но той не успяваше да го изясни. Сложната социална структура на града съдържаше тъй много подобни титли, та изучаването им би отнело цял живот.

- Често ли идваш тук? - запита Алвин с лека ревност. Бе свикнал да смята Кулата Лоран за своя собственост и малко се дразнеше, че още някой познава нейните чудеса. Питаше се дали Хедрон някога е хвърлял поглед към пустинята, дали е виждал как звездите залязват на запад.

- Не - рече Хедрон, като че отвръщаше на неизречените мисли. - Никога не съм идвал тук. Но ми доставя удоволствие да узнавам за необикновените събития в града, а са минали дълги години, откакто някой е идвал в Кулата Лоран.

Алвин се запита откъде ли Хедрон знае за предишните му посещения, но сетне прогони въпроса. Диаспар бе пълен с очи, уши и други, още по-фини сетива, които долавяха всичко в града. Несъмнено всеки достатъчно заинтересуван би открил начин да се включи към тези канали.

- Добре, да се идва тук е неприлично - продължи двубоя Алвин. - Какво те интересува това?

- В Диаспар - обясни Хедрон - неприличното е моя привилегия. Отдавна съм ти хвърлил око, знаех, че ще се срещнем някой ден. И аз донякъде съм Единствен. О, не като тебе, този живот не ми е пръв. Хиляди пъти съм излизал от Дома на сътворението. Но някога, много отдавна, са ме избрали за Шут, а в Диаспар никога не се събират двама Шута наведнъж. Мнозина смятат, че и един е много.

Ироничната реч на Хедрон само засили объркването на Алвин. Знаеше, че не е особено възпитано да се задават лични въпроси, но нали Хедрон сам заговори за това.

- Съжалявам за невежеството си - каза младежът, - но що е Шут и с какво се занимава?

- Питаш "що" - отвърна Хедрон, - а аз ще започна със "защо". Историята е дълга, но вярвам, че ще те заинтересува.

- Всичко ме интересува - искрено каза Алвин.

- Отлично. Когато проектирали Диаспар, хората - ако са били хора, в което понякога се съмнявам - стояли пред невероятно сложна задача. Знаеш, Диаспар не е просто машина - той е жив организъм, при това безсмъртен. Толкова сме свикнали с обществото си, че не можем да преценим колко странно би изглеждало то за нашите прадеди. Ако изключим дребните подробности, този мъничък затворен свят не се променя никога и век след век остава съвършено стабилен. Вероятно е траял повече от цялата останала история на човечеството... а в тази история, както твърдят историците, безброй отделни култури и цивилизации са пламвали за миг и сетне са загивали. Как тогава Диаспар е постигнал тая невероятна стабилност?

Объркан, Алвин загуби всякаква надежда да узнае нещо ново.

- Чрез Информационните хранилища - отвърна той. - В Диаспар винаги живеят едни и същи хора, макар във всеки миг тяхната комбинация да се променя заедно със създаването или унищожаването на телата.

Хедрон поклати глава.

- Това е само частица от отговора. С едни и същи хора можеш да изградиш различни общества. Не мога да го докажа, липсват ми факти, но вярвам в друга истина. Проектантите на града не са фиксирали само неговото население; те увековечили законите, формиращи поведението му. Ние едва ли осъзнаваме, че тези закони съществуват, но им се подчиняваме. Диаспар е една замразена култура и не може да се променя извън твърдо определените граници. Освен схемите на нашите тела и личности Информационните хранилища натрупват безброй други неща. Те събират образа на самия град, строго пазят всеки негов атом от промените на времето. Погледни този под - положен е преди милиони години и безбройни стъпки са минали по него. Виждаш ли признаци на износване? Лишена от защита, и най твърдата материя отдавна би се превърнала в прах. Но докато в Информационните хранилища постъпва енергия, докато матриците в тях още могат да контролират града, физическата структура на Диаспар остава неизменна.

- Но нали тук-там стават промени - възрази Алвин. - Откакто градът съществува, много здания са били разрушени, издигнати са нови.

- Естествено... но само след премахване на информацията от Хранилищата и въвеждане на нови схеми. Във всеки случай аз просто давах пример как градът опазва физическата си същност. Искам да разбереш, че в Диаспар подобни механизми запазват нашата социална структура. Те следят всички промени и ги коригират, преди да станат прекалено мащабни. Как? Не знам... може би чрез подбор на излизащите от Дома на сътворението. Може би променят схемите на личностите ни; мислим си, че волята ни е свободна, но можем ли да сме сигурни в това? Така или иначе, задачата е била решена. Диаспар оцелял и спокойно заплувал по потока на времето като огромен кораб, понесъл остатъка от човечеството. Това е потресаващо постижение в социалното инженерство. А дали си струва труда, вече е съвсем друг въпрос. Но стабилността не е достатъчна. Тя прекалено лесно води към застой и упадък. Проектантите на града изработили подробни програми, за да избегнат това, макар изоставените сгради да подсказват, че успехът не е пълен. Аз, Хедрон Шута, съм част от този план. Може би много малка част. Самолюбието ме кара да мисля противното, но не съм сигурен.

- И каква точно е тази част? - запита Алвин, все още объркан и вече леко отегчен.

- Да речем, че аз сервирам на града отмерени порции безпорядък. Да обясня действията си би значило да унищожа ефекта им. Съди ме по делата, макар да са малко, а не по думите, макар да са много.

Досега Алвин не бе срещал такъв човек. Като истинска личност, Шута се издигаше с две глави над общото ниво на безформеност, характерно за Диаспар. Едва ли някога щеше да узнае точно какви задължения има и как ги изпълнява, но това нямаше значение. Алвин усещаше: важно е, че има с кого да поговори - поне в затишията на монолога - и от кого да получи отговор на много от въпросите, които тъй дълго го мъчеха.

Двамата бавно се върнаха през коридорите на Кулата Лоран и излязоха край изоставения подвижен път. Чак когато отново се озоваха на открито, Алвин осъзна, че Хедрон не го бе запитал какво дири там, пред прага на незнайното. Подозираше, че Шута знае всичко и не се изненадва, въпреки интереса си. Впрочем нещо му подсказваше, че твърде трудно би изненадал Хедрон с каквото и да било.

За да не губят връзка, те си размениха индексите. С тези номера можеха да се открият по всяко време. Алвин жадуваше за по-чести срещи с Шута, макар да подозираше, че при редовно общуване компанията му може да се окаже отегчителна. Но преди новата среща държеше да открие какво знаят за Хедрон неговите приятели и особено Джесерак.

- До нови срещи - каза Хедрон и мигом изчезна.

Алвин се намръщи. Доброто възпитание изискваше още от самото начало човек да поясни, че не присъствува телом, а само проектира образа си. В противен случай събеседникът можеше да изпадне в неловко положение. Където и да се намираше домът му, Хедрон си бе стоял там през цялото време. Номерът, който даде на Алвин, осигуряваше безупречна връзка, но не разкриваше адреса му. Това поне съвпадаше с нормалните обичаи. С индексите човек можеше да действа по-свободно, но реалният адрес се разкриваше само пред най-близките.

Докато пресичаше града, Алвин размишляваше за всичко чуто от Хедрон - за Диаспар и неговата социална структура. Странно, досега не бе срещал нито един недоволен от установения начин на живот. Диаспар и неговите жители бяха замислени като части от един генерален план, те живееха в съвършена симбиоза. През целия си дълъг живот гражданите не изпитваха скука. Светът им можеше да е мъничък по мерилото на отминали епохи, но бе неизмеримо сложен, несметно богат с чудеса и съкровища. Тук Човек бе събрал всички плодове на своя гений, всичко спасено от руините на миналото. Говореше се, че всички градове, които някога са съществували, са дали по нещо на Диаспар; до идването на Завоевателите името му се знаело по всички светове, които сетне Човекът изгубил. В градежа на Диаспар било вложено цялото умение, цялата артистичност на Империята. Когато великите дни наближили своя край, шепа гении отлели нов шаблон за града и го снабдили с машини, които да го обезсмъртят. Всичко можеше да потъне в забравата, но Диаспар щеше да живее и тихо да носи потомците на Човека по реката на времето.

Те бяха постигнали само едно - оцеляваха и това им стигаше. Милиони неща запълваха живота им от часа, когато почти съвсем възрастни излизаха от Дома на сътворението, до часа, в който почти непроменени се връщаха в Информационните хранилища на града. В един свят, където всички мъже и жени са надарени с интелекта на някогашните гении, няма опасност от скука. Насладите на беседата и диспута, заплетените формалности на социалните взаимоотношения - дори само това стигаше, за да изпълни значителна част от живота. Допълваха ги големите публични дебати, когато целият град възторжено слушаше как най-острите му умове влизат в двубой или мъчително се катерят по ония върхове на философията, които остават завинаги непокорени, но и никога не пресищат устремените.

Всеки мъж, всяка жена си имаше някаква интелектуална страст. Еристон например почти през цялото си свободно време водеше безконечни диалози с Централния компютър, който буквално командваше града и въпреки това бе готов да спори едновременно с всички желаещи да изпробват остроумието си против него. Вече триста години Еристон се мъчеше да изгради логически парадокс, който машината да не може да реши. Не се надяваше на сериозен напредък поне за още няколко живота.

Етаниа имаше по-естетически интереси. С помощта на организатори на материята тя проектираше и изграждаше тримерни преплетени форми - тъй сложни и прекрасни, че възхищаваха най-големи специалисти по топология. Произведенията и можеха да се видят из целия град, а някои нейни шарки покриваха подовете на огромните хореографски зали - използваха ги като основа за развитие на нови балетни и танцови творби.

За човек, недорасъл да оцени тяхната изтънченост, подобни занимания биха изглеждали безплодни. Но в Диаспар всеки един би могъл да разбере към какво се стремят Еристон и Етаниа, Атлетиката и своя равностойна страст.

Атлетика и останалите спортове, включително многобройните игри, породени от контрола на гравитацията, доставяха удоволствие през първите няколко века младост. Сагите осигуряваха всички желани приключения и тренировки на въображението. Те бяха неизбежният продукт на борбата за реализъм, започнала още когато хората са се научили да пресъздават подвижни картини и да записват звуци, а сетне използвали тази техника, за да разиграват реални или въображаеми сцени. Илюзията в сагите бе съвършена, защото всички необходими възприятия постъпваха направо в мозъка, а останалите дразнители се отклоняваха. Потънал в транс, зрителят се откъсваше от реалността, докато свърши приключението; той сякаш сънуваше, ала вярваше, че е буден.

В тоя свят на ред и стабилност, непроменен в общи черти вече цял милиард години, не беше чак толкова изненадваща появата на страст към игрите на шанса. Човечеството винаги се е увличало от загадката на падащия зар, от обрата на картите и въртенето на рулетката. На най-долното си стъпало този интерес е лежал върху примитивната алчност - а за тази емоция нямаше място в свят, където всеки притежаваше всичко необходимо в рамките на разумното. Ала и след отпадането на този мотив оставаше чисто интелектуалният чар на хазарта, съблазняващ най-изтънчените умове. Машини, подчинени единствено на случайността... събития с непредсказуем резултат, независимо от информацията на играча - от тях и философът, и картоиграчът извличат едно и също удоволствие.

Еднакво достъпни за всички оставаха и сродните светове на любовта и изкуството. Сродни, защото любов без изкуство е просто утоляване на желанията, на изкуството не можеш да се наслаждаваш другояче освен с любов.

Хората са търсили красотата под много форми - в трептенето на звука, в линии върху хартиения лист, в каменни повърхности, в движенията на човешкото тяло, в подредени из пространството цветове. Всички тези средства се използваха в Диаспар, а епохите бяха добавили и нови. Още никой не знаеше дали вече са открити всички възможности на изкуството и още - има ли то някакъв смисъл извън човешкия разум.

А същото важеше и за любовта.

VI

Джесерак седеше неподвижно сред вихъра от цифри. В стройни редици пред него преминаваха първите хиляда прости числа, изразени в двоичната система, която се използваше за всички аритметични операции още от времето на електронните компютри. Нижеха се безбройни върволици от единици и нули, повели пред очите на Джесерак пълния ред на числата, нямащи друг делител освен самите себе си и единицата. Загадката на простите числа винаги е очаровала Човека, дори и сега те пленяваха въображението му.

Джесерак не бе математик, макар понякога да се ласкаеше от мисълта, че е такъв. Можеше само да търси сред безконечния ред на простите числа някои взаимоотношения и закономерности, които по-талантливите от него биха обединили в общи закони. Понякога откриваше как работи механизмът на числата, но не успяваше да обясни защо. Доставяше му удоволствие да си пробива път през аритметичната джунгла и понякога да открива чудеса, пропуснати от по-опитните изследователи.

Той включи матрицата на всички възможни цели числа и нареди на компютъра да нанизва по нея простите числа като мъниста по възлите на мрежа. Досега бе правил това стотици пъти, без да открие нещо ново. Но винаги го запленяваше привидно безредната разпръснатост на числата, които изучаваше, из общия аритметичен спектър. Той познаваше вече откритите закони, но все се надяваше да открие още един.

Прекъсванията не го дразнеха. Ако искаше да не го смущават, можеше да изключи сигналната система, ала рядко го правеше. Когато в ушите му се раздаде тих звън, стената от числа рухна, цифрите се стопиха една върху друга и Джесерак се завърна в света на голата реалност.

Веднага позна Хедрон и не изпита особено удоволствие. Джесерак не обичаше пришълци да нарушават размерения ритъм на живота му, а Шута бе олицетворение на непредсказуемото. Все пак той любезно поздрави госта и се помъчи да прикрие лекото си безпокойство.

В Диаспар, когато двамина се срещаха за първи път - а дори и за стотен, - обикновено посвещаваха около час за размяна на любезности, преди да преминат към въпроса, ако изобщо имаше такъв. Хедрон безцеремонно прескочи тези формалности за петнайсетина минути и внезапно изтърси:

- Искам да поговорим за Алвин. Мисля, че си му наставник.

- Вярно - потвърди Джесерак. - Все още се виждаме по няколко пъти седмично... толкова често, колкото пожелае момчето.

- И смяташ ли го за способен ученик?

Джесерак се замисли; трудно можеше да отговори. Връзката възпитаник-наставник имаше изключително значение, всъщност тя бе една от основите на живота на Диаспар. Ежегодно в града се появяваха средно десет хиляди нови умове. Спомените им за предишния живот все още тънеха в забрава и през първите двадесет години от тяхното съществуване всичко наоколо изглеждаше свежо и загадъчно. Те трябваше да узнаят как да използват безбройните машини и приспособления, изпълващи всекидневието, трябваше да открият пътя си през най-сложното общество, изграждано някога от Човека.

Част от това обучение осигуряваха двойките, избрани за родители на новите граждани. Изборът ставаше по жребий, а задълженията не бяха обременителни. Посвещавайки едва една трета от времето си на Алвин, Еристон и Етаниа бяха изпълнили всичко, което се очакваше от тях.

Задълженията на Джесерак се ограничаваха с по-официалните аспекти от възпитанието на Алвин; предполагаше се, че родителите му ще го научат как да се държи в обществото и ще го въвеждат във все по-широк приятелски кръг. Те отговаряха за характера на Алвин, Джесерак - за ума му.

- Трудно ми е да отговоря - каза Джесерак. - Що се отнася до интелекта, с Алвин всичко изглежда наред, но той проявява пълно безразличие към много от нещата, които би трябвало да го вълнуват. От друга страна, изпитва болезнено любопитство по въпроси, за които обикновено не се говори.

- Например светът извън Диаспар?

- Да... но откъде знаеш?

За миг Хедрон се поколеба. Питаше се доколко може да се довери на Джесерак. Знаеше, че наставникът е благ и добронамерен, но знаеше и че го обвързват същите табута, които обвързваха всекиго в Диаспар... всекиго освен Алвин.

Джесерак удобно се намести в дълбините на стола, който току-що бе материализирал. Ситуацията изглеждаше интересна и той искаше да я анализира колкото може по-пълно. Нямаше да узнае много, освен ако Хедрон се съгласеше да помогне.

Би трябвало да предвиди, че един ден Алвин ще срещне Шута, с непредсказуеми последствия от срещата. В този град освен младежа, единствено личността на Хедрон би могла да се нарече ексцентрична... и дори неговата ексцентричност бе планирана от създателите на Диаспар. Още много отдавна хората бяха открили, че без някое престъпление или безредица, страната Утопия скоро става непоносимо скучна. Но самата същност на престъплението изключва всяка гаранция то да се задържи на оптималното равнище, необходима за социалното равновесие. Ако се разреши и регламентира, то престава да бъде престъпление.

Проектантите на града бяха открили решението - на пръв поглед наивно, но всъщност дълбоко изтънчено - в длъжността на Шута. Цялата история на Диаспар наброяваше не повече от двеста души, чието духовно наследство ги правеше пригодни за тази специфична роля. Те разполагаха с известни привилегии, които да ги предпазват от последиците на техните постъпки, макар че понякога Шутовете надхвърляха мярката и плащаха с единственото наказание, което Диаспар можеше да им наложи - да бъдат прокудени в бъдещето преди края на сегашното им въплъщение.

В редки и неочаквани случаи Шута обръщаше целия град наопаки с поредната пакост. Понякога това бе само грижливо подготвена подигравка, друг път - точно пресметната атака срещу всеобщо приети мнения или стил на живот. В края на краищата името "Шут" бе извънредно подходящо. Някога, в епохите на дворци и крале, бе имало хора с почти същите задължения и права.

- Мисля, че трябва да бъдем откровени - каза Джесерак. - И двамата знаем, че Алвин е Единствен... че никога до днес не е живял в Диаспар. Навярно разбираш по-добре от мен какво значи това. Едва ли в града може да стане нещо без план, тъй че и в сътворението му трябва да се крие цел. Дали ще достигне тази цел - каквато и да е тя, - не знам. Нито пък знам дали е добра, или зла. Дори и не предполагам каква е.

- Да речем, че засяга нещо извън града?

Джесерак търпеливо се усмихна; както трябваше да се очаква, Шута подхвърляше шегичката си.

- Казах му какво е там, той знае, че извън Диаспар има само пустиня. Ако можеш, отведи го там, ти навярно знаеш пътя. Дано погледът към истината да излекува тия негови заблуди.

"Мисля, че вече я е видял" - меко отбеляза Хедрон, но премълча и запази мисълта за себе си.

- Не вярвам Алвин да е щастлив - продължи Джесерак. - Той не си е създал истински връзки, пък и не виждам как би могъл да ги създаде, докато страда от тази мания. Е, в края на краищата момчето е твърде младо. Може би като израсне над тази фаза, ще се пригоди към обичаите на града.

Джесерак говореше, сякаш за да си върне предишната увереност. Хедрон се питаше дали той наистина вярва на думите си.

- Кажи ми, Джесерак - прекъсна го Хедрон, - Алвин знае ли, че не е първият Единствен?

По лицето на Джесерак се изписа изненада, сетне я смени предизвикателност.

- Трябваше да се досетя, че ти го знаеш - унило каза той. - Колко Единствени е имало през цялата история на Диаспар? Десет?

- Четиринадесет - отвърна Хедрон без колебание. - Ако не броим Алвин.

- Получаваш по-добра информация от мене - криво се усмихна Джесерак. - Може би си в състояние да ми кажеш какво се е случило с тези Единствени?

- Изчезнали са.

- Благодаря, вече го знаех. Ето защо разкрих пред Алвин колкото се може по-малко за неговите предшественици; в сегашното му състояние подобна вест едва ли би помогнала. Мога ли да се надявам на твоето съдействие?

Засега - да. Аз самият искам да разбера този младеж; загадките винаги са ме интригували; а в Диаспар те са твърде малко. Освен това, струва ми се, че Съдбата може да подготвя шега, пред която всичките ми напъни ще изглеждат безнадеждно скромни. Ако е така, искам да си гарантирам присъствие на кулминацията.

- Прекалено обичаш да говориш с гатанки - промърмори Джесерак. - Какво точно предвиждаш?

- Съмнявам се, че предположенията ми няма да излязат по-добри от твоите. Но вярвам в едно - нито ти, нито аз, нито който и да било в Диаспар ще успее да спре Алвин, когато той реши какво да прави. Предстоят ни няколко много интересни века.

Джесерак дълго седя неподвижен, забравил за математиката. Образът на Хедрон отдавна бе изчезнал. Над стария наставник тегнеше лошо предчувствие, каквото не бе изпитвал никога преди. За момент се запита дали да поиска разговор със Съвета... но нямаше ли да вдигне врява за дреболии? Може би цялата история прикриваше някоя заплетена мрачна шега на Хедрон, макар че трудно можеше да си представи защо е мишена.

Той внимателно обмисли въпроса, разгледа го от всички страни. След малко повече от час взе типичното решение.

Щеше да почака и да види.

Алвин реши да не си губи времето в търсене на сведения за Хедрон. Както винаги Джесерак беше главният му източник на информация.

Старият наставник предпазливо преразказа срещата си с Шута и добави малкото, което знаеше за обичаите му. Хедрон беше отшелник, доколкото това беше възможно в Диаспар; никой не знаеше къде живее или какъв живот води. Последната му шега представляваше по-скоро детинска лудория, предизвикала всеобща парализа на подвижните пътища. Оттогава бяха изминали петдесет години; век по-рано той бе пуснал на свобода гнусен дракон, който бродеше из града и поглъщаше всички екземпляри от творбите на най-популярния за момента скулптор. Самият художник, справедливо разтревожен след установяването на тая диетична насоченост, мина в нелегалност и не се показа, докато чудовището не изчезна също тъй загадъчно, както се бе появило.

Алвин погълна тази информация, но не се опита да се свърже с Хедрон. Макар да имаше много въпроси към Шута, някаква упорита и независима жилка - може би най-уникалното от качествата му - го тласкаше да открие всичко сам, без чужда помощ. Беше се втурнал в начинание, което можеше да му отнеме години, но докато чувствуваше, че крачи към целта си, той бе щастлив.

Като древен пътник, съставящ карта на незнайна страна, той започна систематично да изследва Диаспар. По цели дни и седмици той се промъкваше из самотните кули в покрайнините на града, с надеждата да открие някъде изход към външния свят. В хода на издирването откри дузина от големите въздухопроводи, излизащи високо над пустинята, но всички те имаха решетки - и дори да нямаха, височината от почти цяла миля беше достатъчно препятствие.

Не намери други изходи, въпреки че изследва хиляди коридори и десетки хиляди празни стаи. Всички тия сгради се намираха в онова съвършено, безупречно състояние, което гражданите на Диаспар смятаха за естествено, за част от нормалния ред на нещата. Понякога Алвин срещаше блуждаещ робот, явно запътен за проверка, и никога не пропускаше да разпита машината. Не узна нищо - нито един от срещнатите автомати не бе програмиран да отговаря на човешката реч или мисъл. Те усещаха присъствието му и кротко отлитаха настрани, като отказваха да разговарят.

Случваше му се по цели дни да не вижда човешко лице. Когато усетеше глад, влизаше в някой апартамент и поръчваше обяд. Чудодейните машини, тъй рядко удостоявани с мисъл, оживяваха след многовековна дрямка. Натрупаните в паметта им схеми проблясваха на границите на реалността, организираха и управляваха материята. И ястие, изобретено от майстор готвач преди милион години, се раждаше отново, за да наслади езика или просто за да утоли глада.

Самотата на този пустинен свят - празна черупка, обвила живото сърце на града - не гнетеше Алвин. Той бе свикнал на самотата, изпитваше я дори сред онези, които наричаше свои приятели. Напрегнатата експедиция поглъщаше всичките му сили и интереси и го караше поне засега да забрави загадката на своя произход и необикновеното, което го делеше от всички негови връстници.

Още преди да бе изследвал и една стотна от покрайнините на града, той реши, че напразно си губи времето. Това решение се роди не от нетърпение, а от обикновен размисъл. Ако се наложеше, Алвин бе готов да се върне и да довърши задачата, та дори да му отнеме остатъка от живота. Просто бе видял достатъчно, за да се убеди, че ако съществува изход от Диаспар, той не се открива толкова лесно. Трябваше да пожертва цели векове за безплодни търсения, освен ако подиреше подкрепата на някой по-мъдър от него.

Джесерак искрено твърдеше, че не знае за изход от Диаспар и се съмнява в неговото съществуване. Когато Алвин разпитваше информационните машини, те напразно претърсваха почти бездънната си памет. Те можеха да му съобщят всяка подробност от историята на града, чак до началото на записаната история, чак до бариерата, отвъд която винаги забулени лежаха Сумрачните ери. Но не можеха да отговорят на простия въпрос или пък някаква скрита сила им забраняваше да го сторят.

Трябваше пак да се види с Хедрон.

VII

- Доста време се колеба - рече Хедрон, - но знаех, че рано или късно ще се обадиш.

Тази увереност раздразни Алвин - той не обичаше да предсказват поведението му толкова точно. Питаше се дали Шута не е наблюдавал цялото му безплодно дирене и не знае какво точно е вършил.

- Мъча се да намеря изход от града - рязко отвърна той. - Трябва да има изход и мисля, че ти би могъл да ми помогнеш в търсенето.

Хедрон помълча. Ако поискаше, все още има време да да свърне от пътя, който се откриваше пред него и водеше към бъдеще, което дори той не бе в състояние да предвиди. Никой друг не би се колебал - нито един човек в града, дори да можеше, не би дръзнал да смути призраците на една епоха, потънала в гроба от милиони векове. Може би нямаше опасност, може би нищо не бе способно да разклати вечната неизменност на Диаспар. Но ако имаше риск да възникне нещо странно и ново, сега навярно отминаваше последния шанс да го предотврати.

Хедрон бе доволен от сегашния ред на нещата. Вярно, от време на време объркваше този ред, но съвсем мъничко. Той искаше само да полюшне безметежната река на времето, избягваше да променя течението. Както у другите граждани на Диаспар, така и у него внимателно и окончателно бе унищожено желанието за каквото и да било приключение, освен приключение на духа.

И все пак в него още тлееше оная искрица любопитство, която някога е била най-великият дар на Човека. Той все още бе готов да рискува.

Като погледна Алвин, той опита да си припомни своята собствена младост, мечтите си отпреди половин хилядолетие. Обърнеше ли поглед назад, виждаше всеки миг свеж и ярък. Като мъниста върху нишка този живот и всички преди него се простираха през епохите, можеше да преразгледа всеки един от тях. Повечето от тия по-стари Хедрони днес му бяха чужди - личността бе същата, но товарът на жизнения опит завинаги го разделяше от тях. Ако поискаше, можеше при следващото завръщане в Дома на сътворението окончателно да изтрие предишните превъплъщения и да заспи, докато градът отново го повика. Но това би било почти смърт, а той още не бе готов за нея. Както затвореният в черупката си наутилус търпеливо добавя нови клетки към бавно растящата спирала, така и той все още събираше всичко, което предлага животът.

На младини Хедрон не се различаваше от своите другари. Едва след възмъжаването, след завръщането на скритите спомени от предишните цикли, той пое отдавна отредената му роля. Понякога изпитваше обида при мисълта, че дори сега, след милиони години, гениите, които са измислили Диаспар, могат да го въртят като марионетка по своята сцена. Може би тъкмо днес имаше шанс да стигне до мечтания реванш. На сцената излизаше нов актьор и той можеше за сетен път да спусне завесата над пиеса, преживяла вече прекалено много действия.

Симпатия към човек, по-самотен дори от самия него, скука, родена от многовековни повторения, пакостливо чувство за хумор - тъй различни едно от друго, тези чувства тласнаха Хедрон към действие.

- Може би не съм в състояние да ти помогна, а може и да успея - каза той. - Не искам да пораждам излишни надежди. Чакай ме след половин час на пресечката на Радиус 3 и Пръстен 2. Ако не друго, обещавам ти поне интересно пътешествие.

Мястото се намираше в другия край на града, но Алвин пристигна там десет минути преди уречения час. С нетърпение зачака, наоколо подвижните пътища продължаваха вечния си бяг, понесли кротките и самодоволни граждани по техните незначителни работи. Най-сетне в далечината се мярна високата фигура на Хедрон и миг по-късно Алвин за пръв път срещна реалния Шут. Този път Хедрон не проектираше образа си; младежът усети плътта му, когато докоснаха длани в старинен поздрав.

Шута седна до мраморната балюстрада и погледна Алвин с подчертано любопитство.

- Чудя се знаеш ли всъщност какво търсиш - каза той. - А още повече се чудя какво ще правиш, ако го откриеш. Наистина ли си въобразяваш, че даже и да намериш пътя, ще можеш да напуснеш града?

- Сигурен съм - решително отвърна Алвин, но Хедрон долови в гласа му нотки на неувереност.

- Тогава позволи ми да спомена нещо, което може и да не знаеш. Виждаш ли ония кули? - Хедрон протегна ръка към извисените върхове на Енергийната централа и Дома на съвета. Пропастта помежду им бе дълбока повече от миля. - Да речем, че закрепя една съвършено стабилна дъска между двете... и дъската е широка само шест инча. Ще можеш ли да минеш по нея.

Алвин се поколеба.

- Не знам - отвърна той. Но бих искал да пробвам.

- А аз съм сигурен, че не можеш да го направиш. Ще ти се завие свят и ще паднеш, преди да си направил десетина крачки. Но ако закрепим същата дъска почти на земята, ще ходиш по нея без никакви трудности.

- И какво доказва това?

- Просто искам да изясня една подробност. И при двата опита дъската е еднаква. Срещал си роботи на колела - всеки от тях може да премине между кулите също тъй лесно, както и по земята. Ние не можем, защото изпитваме страх от височината. Въпреки цялата си безсмисленост, това чувство е прекалено силно, за да го отхвърлим. То е част от самите нас, с него се раждаме. Също така се боим и от пространството. Вземи когото и да било от Диаспар, покажи му път към външния свят - та дори този път да не се отличава с нищо особено - и виж дали ще стигне далече. Не, той ще трябва да се върне, както и ти ще се върнеш, ако тръгнеш по дъска между кулите.

- Но защо? - попита Алвин. - Би трябвало някога...

- Знам, знам - прекъсна го Хедрон. - Някога хората са бродели по целия свят, чак до звездите. Нещо ги е променило, нещо е създало този страх и днес те се раждат с него. Единствено ти си въобразяваш, че си лишен от него. Е, ще видим. Да вървим в Дома на съвета.

Домът, едно от най-големите здания в града, бе предоставен почти изцяло на машините - истинските ръководители на Диаспар. В редките случаи, когато имаше някаква тема за обсъждане, Съветът се събираше в своята палата, близо до върха на сградата.

Широкият вход ги погълна и Хедрон бързо закрачи под златния свод. До днес Алвин не бе влизал в Дома на съвета; това не бе забранено - в Диаспар рядко забраняваха каквото и да било, - но както всички други, сградата му вдъхваше почти религиозно благоговение. В един свят без богове Домът на съвета бе най-близо да понятието "храм".

Без да се колебае, Хедрон водеше Алвин по коридори и рампи, сътворени явно за колела, а не за човешки нозе. Някои от тях се стрелваха към дълбините толкова стръмно, че би било невъзможно да запазят равновесие, ако изкривената гравитация не компенсираше наклона.

Най-сетне стигнаха до затворена врата - тя безшумно се плъзна настрани и сетне закри обратния път. Следващата врата остана неподвижна. Без да я докосва, Хедрон застана пред нея. След кратко мълчание се раздаде безстрастен глас:

- Моля, съобщете имената си.

- Аз съм Хедрон Шута. Спътникът ми се казва Алвин.

- И какво ви води насам?

- Най-обикновено любопитство.

За изненада на Алвин вратата веднага се отвори. От опит знаеше, че шегите объркват машините и се налага човек да започва разговора отначало. Навярно с Хедрон разговаряше много сложна машина - високопоставена фигура в йерархията на Централния компютър.

Не срещнаха други прегради, но Алвин подозираше, че без да усетят, са били подложени на редица тестове. Двамата завиха по коридора и неочаквано се озоваха в огромна кръгла зала с вдлъбнат под - и върху този под бе монтирано нещо тъй изумително, че за миг Алвин се вкамени от възхищение. Под него се простираше целият Диаспар, смален дотолкова, че най-високите здания едва биха стигнали рамото му.

Не знаеше колко време е стоял неподвижно, откривайки непознати места и неочаквани гледки. Едва когато се насити, той обърна внимание на залата. Шарка от микроскопични черно-бели квадратчета покриваше стените и, самата картина изглеждаше хаотична и ако бързо раздвижеше поглед, младежът изпитваше чувството, че без да помръдва, тя почва да примигва. Край стените на залата, близо една до друга, бяха разположени някакви ръчно контролирани машини с екрани и седалки за операторите.

Хедрон го остави да се нагледа до насита. После кимна към миниатюрния град.

- Знаеш ли какво е това?

Алвин се изкушаваше да отговори: "Предполагам модел", но толкова очевиден отговор не можеше да не бъде грешен. Затова поклати глава и изчака Хедрон сам да си отговори.

- Нали си спомняш - каза Шута, - веднъж ти обясних как се поддържа градът... как Информационните хранилища завинаги са замразили неговата схема. Тези Хранилища са около нас и безмерните им запаси от информация напълно определят облика на днешния град. В Диаспар всеки атом е зашифрован от сили, които отдавна сме забравили. Матриците са тук, в тези стени.

Той протегна ръка към поразителното копие на Диаспар.

- Това не е модел, в действителност изобщо не съществува. То е просто проекция на схемата, заложена в Информационните хранилища, и следователно е идентично със самия град. Видеомашините позволяват човек да увеличи по желание всеки детайл, да го наблюдава в естествена величина или още по-голям. Използват ги, когато се налагат корекции в схемата, ала отдавна вече никой не го докосва. Само тук можеш да узнаеш как изглежда Диаспар. За няколко дни ще научиш повече, отколкото за цял живот с досегашното издирване.

- Чудесно - каза Алвин. - Колко души знаят за това място?

- О, не са малко, но рядко се сещат. От време на време тук слиза Съветът; само в пълен състав имат право да променят града. А дори и тогава не, ако Централният компютър не одобрява предложението. Съмнявам се дали тая зала вижда хора повече от два-три пъти годишно.

Алвин искаше да запита Хедрон как си е осигурил достъпа до тук, но си припомни, че най-добрите му шеги биха били невъзможни без отлични познания за устройството и движещите сили на града, а това предполагаше трайно и дълбоко изучаване. Навярно сред привилегиите на Шута се числеше и правото да ходи навсякъде и да узнава всичко; едва ли имаше по-добър водач из тайните кътчета на града.

- Може би търсиш невъзможното - каза Хедрон, - но ако то съществува, ще го откриеш тук. Погледни как се работи с мониторите.

Около час Алвин седя пред един от екраните, докато опозна командите на машината. Вече можеше да избере всяка точка на града и да я наблюдава в желания мащаб. Когато променяше координатите, през екрана прелитаха улици, кули, стени и подвижни пътища; сякаш се превръщаше във всевиждащ безплътен дух и без усилия, без страх от прегради, се носеше над Диаспар.

И все пак пред него не бе истинският Диаспар. Той блуждаеше сред блоковете на паметта и виждаше сънищата на града - сънища, надарени със силата да опазят реалния Диаспар от времето в течение на един милиард години. Можеше да види само постоянните елементи на града, хората по улиците не влизаха в този застинал образ. Впрочем за неговата цел това нямаше значение. Сега го интересуваше единствено творението от камък и метал, сред което бе заточен, а не ония, които споделяха - макар и доброволно - неговия плен.

След кратко търсене откри Кулата Лоран и бързо пробяга по познатите коридори и проходи. Когато пред очите му се разкри образът на каменната решетка, Алвин потръпна, сякаш отново усещаше полъха на студения вятър - този вятър, който непрестанно се носеше през нея може би в течение на половината човешка история. Достигна решетката, погледна навън... и не видя нищо. За миг видението го потресе тъй силно, че той едва не се усъмни в собствената си памет - нима споменът за пустинята бе само сън?

После той си припомни истината. Пустинята не бе част от Диаспар и затова нямаше да срещне образа и в този призрачен свят. Реалността отвъд тази решетка можеше да има всичко, екранът нямаше да го покаже.

И все пак можеше да види нещо недостъпно за всички други в този свят. Алвин прехвърли гледната си точка през решетката, в нищото отвъд стените на града. С движение на ръчката промени посоката и погледна назад, откъдето бе дошъл. Зад него лежеше Диаспар... гледан отвън.

За компютрите запаметяващите блокове и всички безбройни механизми, които създаваха образа пред Алвин, това бе само въпрос на перспектива. Те "познаваха" формата на града, значи можеха да покажат как изглежда отвън. Ала въпреки, че младежът разбираше как се постига този трик, ефектът бе поразителен. Ако не наяве, то поне духом бе избягал от града. Струваше му се, че виси в пространството на няколко стъпки от отвесната стена на Кулата Лоран. За момент се вгледа в гладката сива повърхност пред себе си, после докосна ръчката и рязко спусна гледната точка към земята.

Сега, когато познаваше възможностите на този чудесен инструмент, той имаше ясен план за действие. Не трябваше да губи месеци и години, за да изследва Диаспар отвътре - стая по стая, коридор по коридор. От тази нова наблюдателница можеше да облети града отвън и веднага да открие всеки отвор, водещ към пустинята и отвъдния свят.

Тази победа, този опияняващ успех го замайваше и изпълваше с копнеж да сподели радостта си. Той се обърна към Хедрон, искаше да му благодари за решаващата помощ. Но Шута бе изчезнал и Алвин веднага разбра защо.

В Диаспар може би само Алвин бе в състояние спокойно да гледа картината, която изпълваше екрана сега. Хедрон можеше да го подкрепи в търсенето, но дори един Шут споделяше непонятния ужас пред Вселената, който тъй дълго приковаваше човечеството в нищожния му свят. Алвин трябваше да продължи сам.

Поне за малко самотата бе отлетяла от душата на Алвин, сега тя отново се стовари върху него. Но нямаше време за меланхолия, очакваха го дела. Той се обърна към монитора, бавно раздвижи образа на градската стена и започна дългото търсене.

Малцина забелязаха това, но през следващите няколко седмици Алвин рядко се мяркаше в Диаспар. Когато откри, че вместо да се промъква в покрайнините на града, бившият му възпитаник прекарва цялото си време в Дома на съвета, Джесерак въздъхна с облекчение - предполагаше, че поне там Алвин няма да създаде неприятности. Еристон и Етаниа се обадиха един-два пъти в стаята му, откриха, че го няма, и не помислиха нищо. Алистра се оказа по-настоятелна.

Увлечението и по Алвин бе истински удар за нейното духовно равновесие (защо ли търсеше точно него сред далеч по-подходящите кандидати?). Алистра никога не бе имала трудности в избора на партньори, но в сравнение с Алвин всички познати мъже изглеждаха нереални, отлети в един и същ безформен калъп. Тя нямаше да го загуби без борба, не би могла да изтърпи предизвикателното му отчуждение и безразличие.

Но кой знае дали не я тласкаха по-скоро майчински, отколкото любовни пориви. Наистина раждането отдавна тънеше в забрава, ала женските инстинкти на състрадание и закрила оставаха все тъй силни. Въпреки цялата самоувереност и упорство на Алвин, въпреки решението му да крачи по нови пътища, Алистра долавяше душевната му самота.

Когато откри изчезването на Алвин, тя незабавно запита Джесерак какво се е случило. След кратко колебание Джесерак реши да и каже. Ако Алвин желаеше да бъде сам, решението зависеше единствено от него. Наставникът нито одобряваше, нито осъждаше тази връзка. Всъщност той харесваше Алистра и се надяваше на нейното благотворно влияние за постепенното нагаждане на Алвин към живота в Диаспар.

Дългият престой на Алвин в Дома на съвета можеше да означава само едно - че изследва някакъв проект. Това поне разсейваше страха на Алистра от възможни съперници. Но сега вместо ревността, в нея се издигаше любопитството. Понякога тя се упрекваше, че изостави Алвин в Кулата Лоран, макар да знаеше, че отново ще постъпи така, ако ситуацията се повтори. Не можеш да разбереш мислите на Алвин, казваше си тя, ако не откриеш каква цел преследва.

Изпълнена с решителност, тя нахлу в главната зала на Дома. Царуващата тук тишина и направи впечатление, но не я изплаши. Край отсрещната стена бяха подредени информационни автомати и Алистра спря пред един от тях.

Щом светна сигналът за готовност, тя бързо изрече:

- Търся Алвин, той е някъде в тази сграда. Къде мога да го намеря?

Дори за цял живот човек не можеше да свикне със светкавичните отговори на информационните автомати. Някои хора знаеха - или претендираха, че знаят - как се постига това и сипеха учени приказки за "време на достъпност" и "резервно пространство", ала това не накърняваше вълшебството на крайния резултат. В безконечните предели на достъпната за града информация всеки съществен въпрос получаваше незабавен отговор. Осезаема отсрочка имаше само когато въпросът налагаше да се извършат сложни изчисления.

- Той е при мониторите - гласеше отговорът.

За Алистра сведението не значеше нищо. Машините никога не предлагаха повече информация, отколкото изискваше въпросът. Изкуството правилно да оформяш въпросите си идваше едва след дългогодишни упражнения.

- Как да стигна при него? - запита Алистра. Мониторите не я интересуваха, когато стигнеше при тях, щеше да разбере какво представляват.

- Мога да ти отговоря само с разрешение на Съвета.

Нещата се развиваха неочаквано, дори отчайващо. Много малко места в Диаспар не можеха да бъдат посещавани от всеки желаещ. Алистра бе уверена, че Алвин не е получил разрешение от Съвета, а това означаваше, че му помага още по-висша сила.

Съветът ръководеше Диаспар, но над Съвета стоеше върховната власт - почти безграничният интелект на Централния компютър. Трудно бе човек да мисли за Компютъра другояче освен като за живо същество с определено местоположение, макар че в действителност той събираше в себе си всички машини на Диаспар. Дори да бе лишен от живот в строго биологичния смисъл на думата, несъмнено притежаваше поне толкова разум и съзнание, колкото всеки човек. Той неизбежно знаеше какво прави Алвин и следователно го одобряваше, иначе би го спрял или би го отпратил към Съвета, както стори информационният автомат.

Нямаше смисъл да стои тук. Алистра знаеше, че всеки опит да намери Алвин сред огромното здание - даже ако откриеше правилната посока - е обречен на провал. Вратите ще стоят затворени, под краката и подвижните пътища ще потеглят назад, гравитационните полета ще отказват да я прехвърлят от етаж на етаж. А проявеше ли упорство, някой любезен робот щеше да я изпроводи на улицата или пък щяха да я оставят да блуждае из Дома на съвета, докато, отчаяна, реши да напусне.

Потисната и мрачна, Алистра излезе на улицата. За пръв път в живота си усещаше, че стои пред загадка, в сравнение с която личните желания и интереси изглеждат нищожни. Но това не ги правеше по-маловажни за нея. Алвин не бе единствената упорита и настойчива личност в Диаспар.

VIII

Алвин вдигна ръка от контролното табло и изчисти канала. Образът върху екрана изгасна. Минута или две младежът стоя неподвижно, загледан в сивия правоъгълник, който седмици наред поглъщаше цялото му внимание. Той бе обиколил своя свят, през този екран бе минал всеки квадратен фут от външната стена на Диаспар. Сега Алвин познаваше града по-добре от всеки друг, с изключение може би на Хедрон, и вече знаеше, че през стените няма път.

Всъщност не усещаше покруса, не бе очаквал тъй лесно, още от първия път да открие каквото търсеше. Важно бе само това, че е елиминирал един от пътищата. Сега щеше да тръгне по друг.

Той се изправи и прекрачи към пръснатия из залата образ на града. Трудно бе да мисли за него като за нереален модел, ала знаеше, че е така, че в действителност вижда двойник на оптичната проекция от запаметяващите блокове, които бе изследвал досега. Когато подаваше команди на монитора и местеше из Диаспар гледната си точка, по повърхността на копието пробягваше светло петънце, което подсказваше накъде точно отива. В първите дни този индикатор му помагаше, но скоро той усъвършенствува работата с координатите и престана да се нуждае от него.

Градът се простираше под Алвин; издигнат на божествена висота, младежът се взираше надолу. Ала в действителност той почти не забелязваше сградите, погълнат от мисли за стъпките, които следваше да предприеме сега.

Даже ако пропаднеше всичко друго, задачата имаше решение. Системите за вечност поддържаха безкрайния застой на Диаспар, завинаги го сковаваха в рамките на схемата от Информационните хранилища, но нали самата схема можеше да бъде променена - с нея би се променил градът. Можеше да препроектира част от стената, да добави врата, да заложи схема в мониторите и да изчака, докато градът се подчини на новия замисъл.

Хедрон му бе обяснил само част от контролния пулт на мониторите. Алвин подозираше, че останалите команди са свързани с осъществяването на подобни промени. Нямаше смисъл да експериментира с тях - приборите, променящи структурата на града, бяха надеждно блокирани и можеха да се използват само след разрешение на Съвета и одобрение на Централния компютър. Едва ли съветът би одобрил молбата му, дори ако се решеше на десетки, стотици години търпеливо настояване. И по-добре - подобна перспектива не го привличаше ни най-малко.

Мислите му се насочиха към небето. С леко смущение си припомни наивните фантазии, в които към него отново се връщаше отдавна изгубената свобода на човешкия полет. Знаеше, че някога странни машини са изпълвали небесата на тая планета. Натоварени с несметни съкровища, от космоса долитали огромни кораби и спирали в легендарния Порт Диаспар. Но космодрумът бил далече извън границите на града, вече цяла вечност над него лежаха подвижните пясъци. Колкото и да мечтаеше, че някъде сред лабиринтите на Диаспар все още се крие летателна машина, Алвин всъщност не вярваше в това. Даже по време на най-широката им употреба, едва ли някога апаратите за индивидуален полет за били допускани в града.

За миг го погълна старата, позната мечта. Представяше си, че е повелител на небесата, че разстлан под него, светът го подканя да потегли накъдето поиска. Виждаше не днешния свят, а изгубените картини на младата планета - богата, жива панорама на хълмове, езера и гори. Мъчеше го горчива завист към незнайните прадеди, които тъй свободно са летели над целия свят, а сетне са оставили красотата му да загине.

Не, тия омайни мечти не носеха нищо, Алвин отново се обърна към настоящето и към най-важния въпрос. Какво оставаше, щом небето бе недостъпно, а пътят по земята - преграден?

Отново настъпваше миг, когато му трябваше помощ, когато не можеше да напредне нито крачка със собствени усилия. Тази истина го дразнеше, но той бе прекалено честен, за да я отрече. И мислите му неизбежно се насочиха към Хедрон.

Алвин и досега не можеше да реши дали харесва Шута. Радваше се, че го срещна, изпитваше благодарност към Хедрон за безрезервната му симпатия и помощта му в издирванията. С никой друг в Диаспар не споделяха толкова много общи черти, ала нещо в личността на Шута непрекъснато го дразнеше. Може би типичният израз на иронична отчужденост, който понякога внушаваше на Алвин, че Хедрон тайно се надсмива над всичките му усилия, дори когато наглед безрезервно се старае да му помогне. И като добавка, вроденият стремеж към независимост караше Алвин да се колебае дали наистина е дошъл онзи краен случай, когато трябва да използва Шута.

Уговориха се за среща на малка кръгла площадка, недалече от Дома на съвета. В града често се срещаха подобни уединени кътчета - само на метри от някоя оживена магистрала и същевременно напълно откъснати от нея. Обикновено до тях се стигаше пеша след дълго криволичене, понякога ги ограждаше изкусно проектиран лабиринт, за да засили тяхната усамотеност. Типично за Хедрон - да избере подобно място за среща.

Площадката бе широка около петдесет крачки и всъщност се намираше дълбоко във вътрешността на някакво огромно здание. Реалните и граници се губеха сред слабото сияние в дълбините на оградата, изградена от прозрачен синьо-зелен материал. Но макар и привидно неограничен, дворът не допускаше човек да се почувствува изгубен сред необятни простори. Невисоки стенички с проходи помежду им успяваха да породят онова безопасно затворническо чувство, без което никой в Диаспар не би се смятал за напълно щастлив.

Когато Алвин пристигна, Хедрон тъкмо разглеждаше една от тия не по-високи от кръста прегради. По цялата и повърхност пъстри плочки се преплитаха в тъй фантастично сложна мозайка, че младежът даже не се опита да я разгадае.

- Виж тази мозайка, Алвин - каза Шута. - Забелязваш ли в нея нещо странно?

- Не - призна Алвин след кратък оглед. - Стори ми се съвсем обикновена... Но в това няма нищо странно.

Хедрон плъзна пръсти по разноцветните плочки.

- Не си много наблюдателен. Погледни тия ръбове - виждаш ли колко са заоблени и смекчени? В Диаспар подобно нещо се вижда много рядко, Алвин. Това е износване... разпадане на материята под ударите на времето. Спомням си колко нова бе тази мозайка само преди седем хиляди години, през миналия ми живот. А след десетина живота, ако се върна на това място, ще открия плочките напълно изтрити.

- Не виждам нищо особено изненадващо - отвърна Алвин. - В града има и други подобни произведения на изкуството - не чак толкова добри, за да се пазят в запаметяващите системи, но не и чак толкова лоши, та веднага да ги унищожат. Предполагам, някой ден ще дойде друг творец и ще сътвори нещо по-добро. И неговото произведение ще бъде запазено от изхабяване.

- Познавах човека, който изписа тази стена - рече Хедрон, продължавайки да изследва с пръсти пукнатините по мозайката. - Странно, че мога да си спомня самия факт, а не си припомням човека. Може да не съм го харесвал и затова да съм го изтрил от паметта си. - Той сухо се изсмя. - Може и аз да съм я изрисувал през някой от артистичните си периоди и отказът на града да я увековечи да ме е огорчил дотам, че съм решил да забравя цялата история. Ето... знаех си, че това парче се кани да падне!

Той бе успял да откърти една златиста плочица и изглеждаше крайно доволен от дребния саботаж. Захвърли парченцето на земята и добави:

- Сега роботите по поддържането ще си имат работа!

Алвин разбираше, че тук се крие някаква поука. Онзи странен инстинкт, наричан интуиция, който сякаш тича по преките пътеки, недостъпни за чистата логика, му подсказваше това. Загледан към златното късче, паднало в краката му, той се мъчеше някак да го свърже с въпроса, който сега владееше всичките му мисли.

Щом знаеше, че има отговор, не бе трудно и да го открие.

- Разбирам за какво намекваш - обърна се той към Хедрон. - Някои части от Диаспар не се съхраняват в запаметяващите системи, тъй че не бих могъл да ги открия чрез мониторите в Дома на съвета. Ако отида там и ги фокусирам върху този двор, изобщо няма да забележа стената, върху която седим.

- Може и да намериш стената. Но на нея няма да има мозайка.

- Да, разбирам - каза Алвин, обхванат от прекалено силно нетърпение, за да обръща внимание на подобни дреболии. - И тъй, някои части от града може никога да не са се пазили в системите за вечност, но все още да не са напълно изхабени. И все пак не виждам на практика с какво ще ми помогне това. Знам, че външната стена е реална и в нея няма отвори.

- Може би няма изход - отвърна Хедрон. - Нищо не мога да ти обещая. Но мисля, че мониторите могат да ни разкрият още много тайни... ако им разреши Централният компютър. А сякаш той те е харесал.

Докато крачеха към Дома на съвета, Алвин обмисляше тази забележка. До днес допускаше, че само влиянието на Хедрон му е осигурило достъп до мониторите. Не бе му хрумвало, че заслугата може да се дължи на самия него. Съдбата на Единствен имаше много неизгодни страни, справедливо би било да има и някои компенсации.

Неизменният образ на града все още изпълваше залата, в която Алвин бе прекарал толкова часове. Сега младежът го гледаше с ново разбиране - всичко тук имаше свой двойник в реалността, само че не целият Диаспар можеше да се отрази. Ала всички несъответствия трябваше да са незначителни и както му се струваше, неоткриваеми.

- Преди години опитвах да направя това - каза Хедрон, докато сядаше пред таблото на монитора, - но за мен командите се оказаха блокирани. Може би сега ще ме послушат.

Бавно, сетне все по-уверено, сякаш в тях се вливаше отдавна забравено умение, пръстите на Хедрон заиграха по командното табло, от време на време спираха за миг върху възловите точки на сетивната решетка, вградена в панелите пред него.

- Мисля, че е наред - каза той най-сетне. - Така или иначе, след малко ще разберем.

Екранът оживя, но вместо очаквания образ, се появи изненадващо съобщение :

ЗАЛОЖЕТЕ ТЕМПОВИЯ КОНТРОЛ. РЕТРОСПЕКЦИЯТА ЩЕ ЗАПОЧНЕ ВЕДНАГА.

- Ех, че съм глупав - промърмори Хедрон. - Оправих всичко друго, а изтървах най-важното.

Сега пръстите му танцуваха по таблото спокойно и уверено. Когато надписът изчезна, Шута завъртя креслото към града.

- Гледай, Алвин - каза той. - Мисля, че и двамата скоро ще узнаем нещо ново за Диаспар.

Алвин зачака търпеливо, но не се случи нищо. Пред очите му висеше познатият образ на града в цялото си великолепие и хубост... макар че сега не му беше нито до едното, нито до другото. Канеше се да запита Хедрон какво да наблюдава, когато внезапно движение привлече вниманието му и той рязко завъртя глава натам. Само с крайчеца на окото си бе зърнал този проблясък или трепет, прекалено много бе закъснял, за да види какво го предизвика. Всичко изглеждаше непроменено, Диаспар бе точно такъв, какъвто го познаваше отдавна. Сетне Алвин видя, че Хедрон го наблюдава с подигравателна усмивка и отново се вгледа в града. Този път събитието стана пред очите му.

Една от сградите в покрайнините на парка изчезна и мигом я замени друга, съвсем различна конструкция. Превръщането бе тъй внезапно, че ако бе мигнал, щеше да го пропусне. Смаян, Алвин гледаше едва доловимо променения град, но дори сред шока на учудването умът му търсеше отговора. Спомни си думите от мониторния екран - РЕТРОСПЕКЦИЯТА ЩЕ ЗАПОЧНЕ - и внезапно разбра какво става.

- Това е градът отпреди хиляди години - обърна се той към Хедрон. - Ние се връщаме във времето.

- Определението е колоритно, но не особено точно - отвърна Шута. - В действителност мониторът си припомня по-ранните варианти на града. Когато се извършват промени, информацията не изчезва, тя просто се прехвърля в други запаметяващи системи, та при нужда да може да се издири отново. Чрез тези системи програмирах монитора за ретроспекция с темпо хиляда години в секунда. Пред нас вече е Диаспар отпреди половин милион години. Ще трябва да се върнем много по-назад, докато видим истински промени... Сега ще го ускоря.

Той се обърна към таблото и тъкмо в този миг не само едно отделно здание, а цял квартал изчезна - замени го огромен овален амфитеатър.

- А, Арената - подхвърли Хедрон. - Спомням си каква шумотевица се вдигна, когато решиха да се отърват от нея. Почти не я използваха, но мнозина изпитваха сантиментална привързаност към тая старина.

Сега мониторът размотаваше кълбото в паметта си далеч по-бързо, всяка минута образът на Диаспар отстъпваше в миналото с милиони години и промените ставаха толкова бързо, че погледът не успяваше да ги проследи.

Алвин забеляза, че градът сякаш се престроява на цикли - след дълги периоди на застой избухваха трескави преобразования, сетне идваше нова пауза. Диаспар напомняше жив организъм, който трябва да събира сили след всяка експлозия на растеж.

През всичките тези преустройства основната схема на града оставаше неизменна. Сградите идваха и си отиваха, но мрежата на улиците изглеждаше вечна, паркът си оставаше зеленото сърце на града. Докъде можеше да стигне мониторът, питаше се Алвин. Можеше ли да се върне до основаването на града и да пресече воала, отделящ историята от митовете и легендите на Началото?

Вече бяха потънали петстотин милиона години в миналото. Ако мониторите можеха да надникнат отвъд стените на Диаспар, Земята там би била съвсем различна. Може би навън имаше океани и гори, та дори и други градове, още ненапуснати от Човека в неговото дълго отстъпление към последния му дом.

Минутите течаха и всяка от тях бе вечност в малката вселена на мониторите. Алвин си мислеше, че скоро трябва да стигнат до най-ранните спомени от огромния информационен запас и тогава ретроспекцията ще свърши. Нагледният урок го очароваше, но той не виждаше какво би му помогнало да се измъкне от реалния, сегашния град.

Внезапна беззвучна имплозия смали Диаспар до част от предишните му размери. Паркът изчезна, граничната стена от слепени титанични кули мигновено се изпари. Този град бе открит към света - радиалните пътища безпрепятствено се простираха чак до границите на изображението. Такъв бе Диаспар преди голямата промяна да се стовари върху човечеството.

- По-нататък не може - каза Хедрон и посочи екрана на монитора. Върху него се бяха появили две думи: РЕТРОСПЕКЦИЯТА ПРИКЛЮЧЕНА. - Изглежда, че това е най-ранният вариант на града, запазен в запаметяващите системи. Подозирам, че преди това хората не са използвали системите за вечност и са оставяли сградите да се износват.

Алвин дълго се взира в модела на древния град. Мислеше колко движение е изпълвало тези пътища, когато хората свободно са пътували по всички посоки на света... и към други светове. Те бяха негови прадеди, усещаше ги по-близки от хората, с които споделяше живота си сега. Как би искал да ги види, да разбере какви мисли ги вълнуват, докато крачат по улиците на този Диаспар отвъд милиардолетната пропаст. Но тия мисли не можеха да са щастливи - над хората тогава е надвисвала сянката на Завоевателите. Още няколко века и те е трябвало да отвърнат лице от завоюваната слава, да изградят стена срещу Вселената.

Десетина пъти Хедрон прехвърли изображението напред-назад през краткия исторически период на голямата промяна. Превръщането на малкия открит град в много по-голяма затворена система бе отнело малко повече от хиляда години. Навярно през това време бяха проектирани и сътворени машините, които тъй вярно служеха на Диаспар, по същото време в паметта им са били заложени всички знания, необходими, са да изпълняват задачите си. Несъмнено сред тях са били и схемите на всички днешни граждани, та когато уреченият импулс ги събуди за живот, те да се облекат в материя и възродени да излязат от Дома на сътворението. Алвин разбираше, че навярно в известен смисъл и той бе съществувал в този древен свят. Не бе напълно изключено да се окаже, че е изкуствен, че цялата му личност е проектирана от технически гении, работещи с невъобразимо сложните си инструменти, за да постигнат ясно определена цел. Ала той смяташе за по-вероятно в него да са събрани чертите на хора, които някога са крачели по Земята.

Появата на новия град бе заличила почти напълно стария Диаспар - паркът заемаше предишното му място. Дори и преди съдбовната промяна, в центъра, където се срещаха всички радиални улици, имаше голяма затревена площадка. Сетне тя се разширяваше десетократно, изтриваше улици и сгради. Точно по това време на мястото на голямата кръгла конструкция, към която се събираха улиците, бе изградена Гробницата на Ярлан Зей. Алвин не вярваше много на легендите за неимоверната древност на Гробницата, но ето че те се оказаха верни.

Осенен от внезапна мисъл, той се обърна към Шута.

- Предполагам, че можем да изследваме този образ също както изследвахме съвременния Диаспар?

Пръстите на Хедрон заиграха по таблото на монитора и екранът отговори на въпроса на Алвин. Гледната точка се плъзна по учудващо тесните улици и пред очите му се разгърнаха картини от отдавна изчезналия град. Този спомен за древния Диаспар все още бе