Артър Кларк

ОДИСЕЯ В КОСМОСА 2001

Arthur Clarke

2001: A Space Odyssey

ПРЕДГОВОР

Зад всеки жив в сегашния момент човек стоят трийсет призрака, защото

такова е съотношението между броя на живите и броя на мъртвите. От зората

на времето до наши дни около сто милиарда човешки същества са тъпкали

планетата Земя.

Тази цифра е интересна, защото по едно странно съвпадение нашата

Галактика - Млечният път, се състои от приблизително сто милиарда звезди.

Така че за всеки човек, който е живял на този свят, блести по една звезда.

И всяка от тези звезди представлява едно Слънце, често много по-

блестящо и по-красиво от малката, най-близка до нас звезда, която ние

наричаме Слънце. Много - а може би и повечето - от тези далечни слънца

притежават планети, които се въртят около тях. Така всеки член на човешкия

вид, като се започне от първия човек-маймуна, може да получи свой собствен

свят, бил той рай или ад.

Колко от тези райски или адски светове са обитаеми днес и от какъв вид

същества, ние все още не знаем; най-близкият от тях е един милион пъти по-

отдалечен от нас, отколкото е Марс или Венера, тези все още твърде далечни

цели на идващото поколение. Но бариерите на разстоянието започват да се

рушат и един ден ние ще срещнем сред звездите равни нам или по-високо

стоящи от нас.

Хората винаги са проявявали мудност при разглеждането на тази

перспектива; някои все още мислят, че тя никога не ще се превърне в

действителност. Обаче все повече хора се запитват: «Защо такива срещи не са

ставали досега, щом и самите ние сме вече на път да се впуснем в космоса?»

Наистина защо? Тази книга дава възможен отговор на този напълно

логичен въпрос. Но, моля, не забравяйте, че това е само една

научнофантастична повест.

Действителността, както винаги, ще се окаже много по-странна.

Артър Кларк

I. Първобитна нощ

Пътят на изчезването

Сушата продължаваше вече десет милиона години и господството на

чудовищните гущери отдавна беше завършило. Тук, на екватора, на континента,

който един ден щеше да стане известен под името Африка, борбата за

съществуване бе достигнала нов апогей на жестокост, а победителят все още

не се очертаваше. В тази гола и изсушена земя можеха да благоденстват или

поне да се надяват да оцелеят само дребните, бързите или свирепите.

Хората-маймуни от степта не притежаваха нито едно от тези качества и

затова далеч не благоденстваха; в действителност те отдавна бяха тръгнали

по пътя, водещ към изчезване на расата. Петдесетина от тях обитаваха

няколко пещери, надвиснали над една малка изсъхнала долина; през нея бавно

течеше рекичка, която получаваше водите си от снеговете в планините,

отстоящи на 320 км на север. Понякога рекичката напълно изчезваше и всички

живееха под угрозата на жаждата.

Членовете на това стадо бяха винаги гладни, а сега направо умираха от

глад. Когато първите слаби проблясъци на зората проникнаха в пещерата, Муун-

Уочър* видя, че през нощта баща му бе умрял. Той не знаеше, че Старият е

негов баща, защото не бе в състояние да разбере подобно родство, обаче,

когато погледна измършавялото тяло, почувства неясно безпокойство, което

навярно бе предшественикът на тъгата.

[* Муун-Уочър - онзи, който гледа, наблюдава Луната. - Б.пр.]

Две бебета вече скимтяха за храна, но се умълчаха, когато Муун-Уочър

им изръмжа. Една от майките, защищавайки бебето, което не бе в състояние да

изхрани, както трябва, му отвърна с гневно ръмжене, но Муун-Уочър нямаше

сили дори само да я плесне за тази нейна дързост.

Навън беше вече достатъчно светло, за да може да се излезе от

пещерата. Муун-Уочър повдигна съсухреното тяло и го повлече след себе си,

привеждайки се под ниския свод на пещерата. Щом излезе навън, той метна

трупа през рамо и се изправи - единственото животно на този свят, способно

да извърши това.

Сред членовете на своето стадо Муун-Уочър беше почти гигант. Той беше

висок около метър и половина и въпреки че постоянно гладуваше, тежеше над

45 кг. Косматото му мускулесто тяло беше нещо средно между маймуна и човек,

обаче главата му беше по-близка до човешката, отколкото до главата на

маймуна. Челото му беше ниско, а над очните кухини черепът беше изпъкнал;

неговите гени безпогрешно носеха зачатъка на бъдещото човечество. В погледа

му, отправен към враждебния свят на плейстоцена, вече проличаваше нещо,

което го отличаваше от маймуната. В тези тъмни, дълбоко хлътнали очи

проблясваше съзнание - първото указание за разум, който вероятно нямаше да

може да се изяви и след стотици хиляди години и който можеше скоро да

угасне завинаги.

Нямаше признак за някаква опасност и Муун-Уочър се потътри надолу по

почти отвесния склон пред пещерата, леко затрудняван от товара си. Сякаш

очаквали неговия сигнал, останалите излязоха от близките скални жилища и се

отправиха бързо към мътните води на рекичката на утринен водопой.

Муун-Уочър погледна към отсрещната страна на долината, за да види дали

Другите са дошли. Нямаше ни следа от тях. Може би все още не бяха напуснали

пещерите си или пък ровеха някъде по склона на хълма да търсят храна. Тъй

като не се виждаше никой, Муун-Уочър ги забрави; той не беше в състояние да

мисли едновременно за повече от едно нещо.

Най-напред Муун-Уочър трябваше да се освободи от Стария - това беше

проблем, който изискваше съвсем малко размисъл. През този сезон имаше много

смъртни случаи и един от тях бе станал в неговата пещера. Той трябваше

просто да постави трупа там, където при последната четвъртина на Луната бе

оставил новороденото мъртво бебе, а хиените щяха да извършат сами

останалото.

Сякаш знаейки, че Муун-Уочър ще дойде, хиените вече чакаха на мястото,

където малката долина се сливаше ветрилообразно със саваната. Муун-Уочър

остави трупа под един малък храст - по-раншните кости бяха вече изчезнали -

и забърза, за да се присъедини към своите. Той никога вече не помисли за

баща си.

Двете женски от неговата пещера, възрастните от другите пещери и

повечето малки се ровеха между недораслите от сушата дървета надолу по

долината, търсейки ягоди, сочни коренчета и листа, а ако имаха щастие - и

дребни гущери или гризачи. Само бебетата и най-слабите бяха останали в

пещерите; само ако след цял ден търсене се окажеше излишък от храна, те

може би щяха да бъдат нахранени. Ако не, щастието още веднъж щеше да се

усмихне на хиените.

Но този ден беше щастлив, макар че Муун-Уочър не притежаваше

способността да помни и не можеше да сравнява едно време с друго. В дънера

на едно сухо дърво той бе открил пчелен кошер и се бе нагостил с най-финия

деликатес, известен на неговото стадо. Муун-Уочър все още облизваше

пръстите си от време на време, докато водеше групата през късния следобед

на път за дома. Естествено, получил бе порядъчно ужилвания, но той едва

обръщаше внимание на това. Той бе така близо до задоволството, както никога

досега, защото, въпреки че все още бе гладен, всъщност не се чувстваше слаб

от глад. Това беше максималното, към което можеше да се стреми един човек-

маймуна.

Задоволството му обаче изчезна, когато групата стигна до потока.

Другите бяха вече тук. Бяха се разположили на отсрещния бряг. Те идваха тук

всеки ден, но това обстоятелство не ги правеше по-малко досадни.

На брой около трийсет, те не се различаваха от членовете на стадото на

Муун-Уочър. Щом видяха, че се доближава, те започнаха да подскачат, да

махат с ръце и да крещят. Групата на Муун-Уочър им отвърна по същия начин.

Но всичко свърши дотук. Въпреки че хората-маймуни често се биеха и

бореха помежду си, техните свади рядко свършваха със сериозни наранявания.

Тъй като нямаха нокти и големи кучешки зъби, а, от друга страна, бяха добре

запазени от козината си, те не можеха да си нанасят тежки рани. А и не

притежаваха излишна енергия, за да я прахосват за такава непродуктивна

дейност. Ръмженето и застрашителното поведение бяха много по-ефикасен начин

за излагане на тяхното становище.

Сцената трая около пет минути; след това напрежението спадна също така

бързо, както се бе породило, и всички започнаха да пият от мътната вода.

Честта бе защитена; всяка група бе предявила претенциите си за своята

територия. След като този важен въпрос бе уреден, групата се отдалечи по

протежение на своята част от брега. Най-близкото сравнително добро място за

търсене на храна отстоеше на повече от километър и половина от пещерите и

хората-маймуни го споделяха с едно стадо едри, прилични на антилопи

животни, които едва търпяха тяхното присъствие. Те не можеха да бъдат

прогонени, защото челата им бяха въоръжени със страшни кинжалоподобни рога -

естествени оръжия, каквито хората-маймуни не притежаваха.

И така Муун-Уочър и неговите другари дъвчеха ягоди, разни други

плодове и листа, отблъсквайки пристъпите на глада, докато навсякъде около

тях в съперничество за същия фураж се намираше потенциален източник на

толкова много храна, колкото те не биха могли да изядат. Обаче хилядите

тонове сочно месо, бродещо из саваната и край храсталаците, беше не само

извън техния досег, но и извън тяхното въображение. Сред изобилието от

храна те бавно умираха от глад.

С последните лъчи на Слънцето всички се завърнаха в пещерите си без

произшествия. Ранената женска, която бе останала в пещерата, замърка от

удоволствие, когато Муун-Уочър й подаде клонче с дребни сочни плодове,

което бе донесъл. Тя лакомо започна да яде и въпреки че плодовете не бяха

кой знае колко хранителни, все пак щяха да й помогнат да оцелее, докато

нанесената й от леопарда рана заздравее и тя отново стане способна сама да

си търси храна.

Над долината се издигаше пълната Луна. От далечните планини духна

студен вятър. Нощта обещаваше да бъде много студена, обаче студът, както и

гладът бяха само част от обикновеното ежедневие.

Муун-Уочър едва трепна, когато долетяха писъци и викове от една от по-

долните пещери. Не му беше нужно да чуе откъслечното ръмжене на леопарда,

за да разбере какво ставаше там. Долу в тъмнината старият Белокос и

семейството му се бореха и умираха, но през ума на Муун-Уочър не премина

мисълта, че той би могъл да им помогне по някакъв начин. Суровата логика на

закона за самосъхранение изключваше такива хрумвания и от нито една пещера

не се чу глас на протест срещу станалото. Обитателите на всички пещери се

бяха смълчали, защото в противен случай биха могли да привлекат бедата към

себе си.

Глъчката утихна. Сега Муун-Уочър можеше да чуе шума, причинен от

влаченето на някакво тяло по камъните. Това трая само няколко секунди. След

това леопардът захапа здраво жертвата с мощните си челюсти и безшумно я

отнесе.

За ден-два опасност от повторно появяване на хищника нямаше да има, но

можеха да се появят други врагове, възползвали се от светлината на Малкото

слънце, което светеше само през нощта. При засилена бдителност понякога по-

дребните хищници можеха да бъдат прогонвани с крясъци и викове. Муун-Уочър

изпълзя от пещерата, покатери се на един голям камък близо до входа, клекна

и започна да наблюдава долината.

От всички създания, които досега бяха тъпкали Земята, първи хората-

маймуни се загледаха в Луната. И въпреки че не би могъл да си спомни това,

в ранната си младост Муун-Уочър понякога протягаше ръка и се опитваше да

докосне това призрачно лице, което се издигаше над хълмовете.

Той никога не бе успял да направи това, а сега вече беше достатъчно

стар, за да разбере защо. Естествено преди всичко трябваше да намери

достатъчно високо дърво, на което да се покатери.

Понякога Муун-Уочър наблюдаваше долината, а понякога Луната, но при

всички случаи се вслушваше. Един-два пъти задряма. Но дори и в съня си той

беше нащрек и най-малкият шум го събуждаше. В напредналата си вече възраст -

двайсет и пет години, той беше в пълен разцвет на силите си и ако щастието

не го изоставеше и той успееше да избегне злополуките, болестите, хищниците

и гладуването, щеше да живее поне още десетина години.

Нощта течеше мудно, студена и ясна. Тя не донесе други тревоги и

Луната бавно се издигаше сред екваториални съзвездия, които нито едно

човешко око някога щеше да види. В пещерите през периодите на спорадична

дрямка и страхливо очакване се раждаха кошмарите на бъдещите поколения.

А на два пъти по небето бавно премина една блестяща точка, много по-

блестяща от която и да било звезда. Тя се издигна до зенита и се спусна на

изток.

Новата скала

Късно през тази нощ Муун-Уочър се събуди внезапно. Уморен от

напрежението и бедите през деня, той беше заспал по-дълбоко, отколкото

обикновено. Въпреки това изведнъж се сепна при първото слабо дращене,

идващо откъм долината.

Муун-Уочър седна в зловонния мрак на пещерата, напрегна сетива, за да

долови всичко, което ставаше в нощта, и бавно в душата му се промъкна

страх. Никога през живота си, който беше два пъти по-дълъг от живота на

повечето от членовете от неговия вид, той не беше чувал подобен звук.

Големите котки се приближаваха тихо и единственото нещо, което ги издаваше,

беше сриването от време на време на пръст или случайното изпращяване на

някое сухо клонче. Онова, което Муун-Уочър чу, бе продължително скриптене,

което постоянно се засилваше. Като че ли някакво гигантско животно се

движеше в нощта, без ни най-малко да се опитва да се прикрива и без да

обръща внимание на препятствията. Дори веднъж Муун-Уочър безпогрешно долови

шума, предизвикан от изкореняването на един храст; слоновете и динотериите

често правеха това, но те се движеха безшумно като котки.

А след това се чу звук, който Муун-Уочър не можа да идентифицира,

защото никога дотогава такъв звук не бе чуван в историята на света. Това

беше звънът на стомана, удряща се о камък.

Муун-Уочър застана лице срещу лице с Новата скала, когато поведе

своите надолу към реката при първите зари на утринта. Той почти бе забравил

ужасите на нощта, защото след първия шум нищо не се беше случило. Ето защо

той дори не свърза този странен предмет с понятието за опасност или страх.

В края на краищата в него нямаше нищо, което да вдъхва тревога.

Това беше правоъгълен блок, три пъти по-висок от него, но достатъчно

тесен, за да го обхване с ръце. Бе направен от някакъв напълно прозрачен

материал. Всъщност той мъчно можеше да бъде забелязан, освен когато лъчите

на изгряващото слънце проблясваха по ръбовете му. Тъй като Муун-Уочър

никога не беше виждал лед или дори кристално чиста вода, нямаше естествен

предмет, с който да може да го сравни. Несъмнено предметът беше доста

привлекателен и при все че мъдростта диктуваше да се отнася предпазливо към

всичко ново, той не се колеба дълго и се промъкна до него. И тъй като нищо

не се случи, той протегна ръка и почувства студена твърда повърхност.

След няколкоминутна интензивна размисъл Муун-Уочър стигна до едно

блестящо обяснение. Сигурно това беше скала, която беше израснала през

нощта. Имаше много растения, които растяха по този начин - бели, месести,

приличащи на заоблени камъни, които като че ли избуяваха през нощните

часове. Наистина те бяха малки и закръглени, докато предметът пред него

беше голям и с остри ръбове; но дори и по-големи философи от Муун-Уочър,

които щяха да живеят много по-късно, не биха обърнали внимание на също така

характерни изключения от своите теории.

Този действително великолепен образец на абстрактен начин на мислене

доведе Муун-Уочър след три-четири минути до едно умозаключение, което той

незабавно подложи на изпробване. Белите, прилични на закръглени камъни,

растения бяха извънредно вкусни (въпреки че някои от тях предизвикваха

остро заболяване), а може би този висок камък...?

Няколко близвания и захапвания бързо разсеяха илюзиите му. В него

нямаше нищо хранително, ето защо, както всеки здравомислещ човек-маймуна,

той продължи пътя си към реката и забрави кристалния монолит, увлечен в

ежедневното обичайно крещене срещу Другите.

Днес търсенето на храна бе твърде неуспешно и групата трябваше да се

отдалечи няколко километра от пещерите, за да намери нещо за ядене. Към

обяд една от по-крехките самки припадна поради безмилостната горещина;

наблизо нямаше никакъв подслон, където да се приюти. Другарките й се

струпаха около нея, крещейки и плачейки от съчувствие, но никоя с нищо не

можеше да й помогне. Ако не бяха толкова изтощени, можеха да я носят, но те

нямаха излишна енергия за подобна проява на милосърдие. Трябваше да я

оставят с надеждата, че силите й ще се възстановят.

Привечер на път за дома минаха покрай същото място; не се виждаше нито

една кост.

По здрач, оглеждайки се предпазливо, за да не бъдат изненадани от

подранили хищници, всички бързо утолиха жаждата си в рекичката и започнаха

да се катерят към пещерите си. Намираха се на около сто метра от Новата

скала, когато чуха звук.

Той бе едва доловим, но те се спряха като вкаменени и застанаха

парализирани на пътеката с увиснали челюсти. Това беше еднообразна,

подлудяващо повтаряща се вибрация, която се излъчваше от кристала и

хипнотизираше всичко, което се намираше в обсега на нейното влияние. За

пръв път - а и за последен - в продължение на три милиона години в Африка

проехтя ритъмът на барабана.

Барабаненето ставаше все по-силно, по-настоятелно. Скоро хората-

маймуни започнаха да се движат като сомнамбули към източника на този

принуждаващ ги към покорност звук. Понякога те правеха малки танцови

стъпки, тъй като кръвта им отговаряше на ритмите, които техните потомци

щяха да създадат след стотици хиляди години. Напълно изпаднали в транс, те

се струпаха около монолита, забравяйки трудностите през деня, опасностите

на наближаващия мрак и празните си стомаси.

Барабаненето се засили, а нощта стана още по-тъмна. Когато сенките се

удължиха и последната светлина изчезна от небето, кристалът започна да

свети.

Най-напред той загуби прозрачността си и се обля в млечнобледа

фосфоресцентна светлина. По повърхността му и вътре в него се движеха

призраци с неопределени форми. Те се преливаха в снопове от светлини и

сенки, образувайки въртящи се и преплитащи се лъчеобразни форми.

Все по-бързо и по-бързо се въртяха светлинните кръгове, като успоредно

с тях се засилваше и барабанният звук. Напълно хипнотизирани, хората-

маймуни се взираха с увиснали челюсти в тази чудна пиротехническа проява.

Те вече бяха забравили инстинктите на своите прадеди, както и суровите

уроци на живота. При обикновени условия нито един от тях нямаше да бъде

толкова далеч от пещерата си в такъв късен вечерен час, защото околните

храсти бяха пълни със замръзнали форми и втренчени очи: нощните животни се

бяха спрели, за да наблюдават какво ще стане по-нататък.

Сега въртящите се кръгове светлина започнаха да се сливат и лъчите се

превърнаха в светли снопове, които бавно изчезваха в пространството,

въртейки се около осите си. Те се раздвояваха и така получените линии

образуваха вълни, променяйки бавно ъглите си на пресичане. Фантастични,

бързо движещи се геометрични форми проблясваха и изчезваха, докато

пламтящите мрежи се вплитаха и разплитаха. А хората-маймуни гледаха

хипнотизирани. Те бяха пленници на светещия кристал.

Те изобщо не можеха да предположат, че кристалът сондираше техните

души, изследваше и опипваше техните тела, изучаваше реакциите и преценяваше

възможностите им. Отначало всички стояха приклекнали, представлявайки

неподвижна картина. Те бяха като вкаменени. След това човекът-маймуна,

намиращ се най-близо до кристалния блок, внезапно оживя.

Той не се помръдна от мястото си, обаче тялото му загуби сковаността

си и започна да се движи подобно на кукла, направлявана от невидими конци.

Главата му се обръщаше ту на едната, ту на другата страна. Устата му

безшумно се отваряше и затваряше; пръстите на ръцете му се свиваха и

отпускаха. След това се наведе, взе един дълъг стрък трева и се опита да го

върже на възел с несръчните си пръсти.

Той приличаше на същество, обладано от зъл дух, борещо се срещу

някакъв демон, който бе станал господар на тялото му. Задъхваше се и очите

му бяха пълни с ужас, докато се опитваше да принуди пръстите си да

извършват движения, много по-сложни от всички движения, които се бе опитвал

да извършва досега.

Въпреки усилията си той успя само да пречупи стръка трева на няколко

парчета. Щом парчетата паднаха на земята, силата, която го направляваше, го

напусна и той отново се вцепени.

Друг човек-маймуна се съживи и извърши същата процедура. Той беше по-

млад индивид, по-способен да реагира и успя там, където по-старият бе

претърпял неуспех. На планетата Земя бе вързан първият груб възел...

Други хора-маймуни извършиха по-странни и още по-безсмислени неща.

Някои от тях вдигаха опънатите си напред ръце и се опитваха да докоснат

върховете на пръстите си най-напред с отворени очи, а след това с едно

затворено око. Някои бяха заставени да се взират в геометричните форми в

кристала, които ставаха все по-сложни и по-фини, докато отделните линии се

сляха в неясно сиво петно. Всички чуваха чисти, единични звукове с различна

височина, които скоро надминаха възприемащата възможност на слуха им.

Когато дойде ред на Муун-Уочър, той почти не изпита страх. Главното му

усещане бе някакво смътно възмущение, защото мускулите му се гърчеха и

крайниците му се движеха под заповеди, които не бяха негови.

Без да знае защо, той се наведе и взе един малък камък. Изправяйки се,

видя, че в кристалния блок има нов образ.

Мрежите и движещите се танцуващи форми бяха изчезнали. Вместо тях се

виждаха концентрични кръгове, които заобикаляха малък черен диск.

Покорявайки се на мълчаливите заповеди, диктувани в мозъка му, той

хвърли камъка с тромаво движение. Камъкът не улучи целта с близо един

метър.

«Опитай отново», гласеше новата заповед. Той потърси и намери нов

камък. Този път улучи блока, който издаде звънтящ звук. Попадението беше

все още далеч от целта, но прицелът се подобряваше.

При четвъртия опит той беше само на няколко сантиметра от центъра на

мишената. Чувство на неописуемо удоволствие, почти сексуално по сила, нахлу

в душата му. След това заповедите прекъснаха, той не усещаше никакъв импулс

да върши каквото и да било, освен да стои и да чака.

Един след друг всички бяха обладавани за кратко време от «злия дух».

Някои успяваха да се справят със задачите, които им бяха поставяни, но

повечето претърпяваха неуспех; всички обаче бяха съответно награждавани с

пристъпи на удоволствие или усещаха болка.

Сега от блока бликаше еднообразна светлина, фигурите бяха изчезнали,

така че той приличаше на светеща колона, открояваща се сред околния мрак.

Сякаш ставайки от сън, хората-маймуни се отърсиха и поеха по пътеката,

водеща към пещерите. Те не се обърнаха, нито се изненадаха от странната

светлина, която ги водеше към домовете им - и към неизвестното бъдеще, дори

към звездите.

Училище

Муун-Уочър и другарите му ни най-малко не си спомняха за онова, което

бяха видели, след като кристалът престана да упражнява своето хипнотично

влияние върху психиката им и да прави експерименти с телата им. На

следващия ден, когато тръгнаха да търсят храна, те минаха край него, без да

му обърнат внимание: той беше вече част от обикновеното им ежедневие. Те не

можеха да го ядат, а и той не можеше да ги изяде; следователно нямаше защо

да му се обръща внимание. Долу при реката Другите предприеха своите

обикновени безплодни заплахи. Техният водач - един едноух човек-маймуна, на

възраст колкото Муун-Уочър и едър като него, но с по-лошо здраве, дори

направи кратък набег на територията на стадото на Муун-Уочър, крещейки

силно и размахвайки ръце, опитвайки се да изплаши противниците си и сам да

си вдъхне смелост. Водата на рекичката никъде не беше по-дълбока от 30

сантиметра, но колкото Едноухият влизаше по-навътре, толкова по-несигурен и

по-нещастен се чувстваше. Скоро той забави ход и се спря. След това се

върна обратно с повишено самочувствие и се присъедини към другарите си.

Иначе нямаше никаква промяна в ежедневието. Събраха достатъчно храна,

за да преживеят още един ден, и през това денонощие никой не умря.

Тази нощ кристалният блок пак ги очакваше, заобиколен от своята

пулсираща аура от светлина и звук. Програмата, която той бе замислил обаче,

беше малко по-различна.

Той игнорира напълно някои от хората-маймуни и съсредоточи вниманието

си върху най-надеждните. Един от тях беше и Муун-Уочър; още веднъж той

почувства как любопитни пипала проникват в неизползваните досега пътища на

мозъка му и скоро след това му се явиха видения.

Може би тези видения бяха вътре в кристалния блок, а може и да бяха в

самата му душа. Във всеки случай за Муун-Уочър те бяха напълно реални. Този

път обаче обикновеният му вроден инстинкт да прогонва нашествениците от

своята територия беше приспан по някакъв начин.

Той виждаше едно семейство на хора-маймуни, което се различаваше само

в едно отношение от това, което му беше така познато. Мъжкият, женската и

двете бебета, които по тайнствен начин се бяха появили пред него, бяха сити

и пресити, с гладка и лъскава козина - условие за живот, каквото Муун-Уочър

никога не бе могъл да си представи. Несъзнателно той опипа изпъкналите си

ребра. Ребрата на тези същества бяха скрити в гънки тлъстина. От време на

време те се раздвижваха лениво и се изтягаха спокойно близо до входа на

една пещера - очевидно те живееха в мир с целия свят. Понякога едрият

мъжкар се оригваше от задоволство.

Те не правеха нищо. След пет минути картината внезапно изчезна.

Кристалът представляваше вече само мъждукащ силует в тъмнината; Муун-Уочър

се отърси, като че ли се събуждаше от сън. Той внезапно разбра къде се

намира и отведе обратно своите в пещерите.

Муун-Уочър не притежаваше съзнателна памет за онова, което беше видял.

Обаче тази нощ, когато беше седнал пред входа на бърлогата си и

размишляваше, докато ушите му долавяха шумовете на околния свят, той за

пръв път почувства първите далечни пристъпи на ново и силно вълнение. Това

беше смътно, неопределено чувство на завист, на недоволство от живота. Той

нямаше представа коя бе причината за това чувство, а още по-малко как да

намери лек срещу него. В душата му обаче се бе промъкнало недоволство и той

беше вече съкратил с една малка крачка разстоянието, което отделяше

маймуната от човека.

Сцената с четирите охранени хора-маймуни се повтори няколко нощи

поред, докато накрая се превърна в източник на постоянно раздразнение и

това усилваше вечния глад, който измъчваше Муун-Уочър. Но само това, което

бе видял с очите си, не можеше да предизвика подобно въздействие;

необходими бяха и психологически импулси. Сега в живота на Муун-Уочър имаше

прекъсвания, за които той никога нямаше да си спомни: това бяха моментите,

когато атомите на неговия мозък се моделираха по нов начин. Ако той

оживееше, тези модели щяха да станат вечни, защото неговите гени щяха да ги

предадат на бъдещите поколения.

Това беше бавен, мъчителен процес, но кристалният монолит беше

търпелив. Както той, така и подобните нему копия, разпръснати по половината

земно кълбо, не очакваха да постигнат успех от всички хора-маймуни,

участващи в експеримента. Дори и стотици неуспехи нямаше да имат значение,

докато само един-единствен успех можеше да промени съдбата на света.

До следващото новолуние племето стана свидетел на едно раждане и на

два смъртни случая. Един от тези случаи се дължеше на гладуване; вторият бе

по време на нощния ритуал: един човек-маймуна внезапно рухна, докато се

опитваше да очука внимателно два камъка. Кристалът веднага потъмня и

племето беше освободено от хипнотичното му влияние. Но падналият на земята

човек-маймуна не се помръдна и естествено до сутринта тялото му беше

изчезнало.

През следващата нощ нямаше сеанс; кристалът все още анализираше

грешката си. Племето минаваше край него при сгъстяващия се сумрак и не му

обръщаше внимание. На следващата нощ той отново възобнови действията си.

Четирите охранени хора-маймуни пак бяха тук, но сега те извършваха

необикновени действия. Муун-Уочър се затресе неудържимо. Той имаше

чувството, че мозъкът му ще се пръсне, и искаше да отклони погледа си.

Обаче неумолимият умствен контрол, упражняван от кристала, не намаляваше и

той бе принуден да следи урока докрай, въпреки че инстинктите му се

противяха.

Тези инстинкти бяха служили добре на неговите предци през периодите на

топли дъждове и на голямо плодородие, когато храна се срещаше навсякъде.

Сега времената се бяха променили и наследената мъдрост от миналото се бе

превърнала в глупост. Хората-маймуни трябваше да се приспособят. Иначе

трябваше да умрат също като гигантските животни, измрели дълго преди тях,

чиито кости лежаха запечатани във варовиковите хълмове.

Ето защо Муун-Уочър се взираше в кристалния монолит без да мигне,

докато мозъкът му оставаше открит за все още несигурни умствени процеса.

Често имаше чувството, че му се повдига, но винаги усещаше глад и от време

на време ръцете му несъзнателно се свиваха в юмрук по начин, който щеше да

определи новия му начин на живот.

* * *

Когато върволицата глигани прекоси пътеката, сумтейки и грухтейки,

Муун-Уочър внезапно се спря. Глиганите и хората-маймуни взаимно не си

обръщаха внимание, защото между тях нямаше противоречиви интереси. Подобно

на повечето животни, които не си съперничеха в търсенето на една и съща

храна, те просто не си заставаха на пътя.

Но днес Муун-Уочър ги наблюдаваше, колебаейки се, чувствайки се някак

си несигурен, тласкан от вътрешни импулси, които не разбираше. Внезапно

като на сън той започна да търси нещо по земята; но дори и да притежаваше

способността да говори, не би могъл да обясни какво точно търси. Той щеше

да познае това, което търсеше, едва когато го видеше.

А това беше тежък, остър камък, дълъг около 15 сантиметра, който

въпреки че не пасваше добре в ръката му, сигурно щеше да свърши работа.

Когато хвана камъка в шепата си, Муун-Уочър остана изненадан от внезапно

увеличилото се тегло на ръката му, но същевременно изпита приятно чувство

на сила и власт. И той се запъти към най-близкия глиган.

Това беше младо, глупаво животно. Въпреки че наблюдаваше човека-

маймуна с крайчеца на очите си, той не му обърна достатъчно внимание, а

след това беше твърде късно. Та защо трябваше да подозира тези безобидни

същества в някакви лоши намерения? Животното продължи да изкоренява

тревата, докато каменният чук на Муун-Уочър замъгли и без това неясното му

съзнание. Стадото продължаваше да пасе, без да проявява признаци на

тревога, защото убийството бе станало бързо и тихо.

Хората-маймуни се бяха спрели, за да наблюдават; те се струпаха около

Муун-Уочър и жертвата му учудени и възхитени. Един от тях вдигна

окървавеното оръжие и започна да удря с него мъртвата свиня. Други също се

присъединиха към него с пръчки или камъни кой каквото намери, докато

умрялото животно се превърна в безформена маса.

По-късно това им омръзна; някои се отдръпнаха, а други стояха

разколебани край неузнаваемия труп - бъдещето на един свят, който очакваше

тяхното решение. Измина учудващо дълго време, докато една от кърмещите

самки започна да ближе окървавения камък, като го държеше в лапите си.

Още по-дълго време измина, преди Муун-Уочър действително да разбере -

въпреки всичко онова, което му бе показано, че вече не е необходимо да

гладува.

Леопардът

Сечивата, за целта, за която бяха програмирани, бяха твърде прости и

все пак можеха да променят този свят и да направят хората-маймуни негови

господари. Най-примитивното от тях бе камъкът, държан в ръка, който

многократно увеличаваше силата на удара. След това дойде костният топор,

който удължи размаха, а можеше и да бъде средство за защита срещу зъбите

или ноктите на разярени животни. Благодарение на тези оръжия неограничените

количества храна, която бродеше из саваната, беше тяхна.

Обаче хората-маймуни сега се нуждаеха и от друга помощ, защото зъбите

и ноктите им не бяха в състояние да разкъсват нещо, по-голямо от заек. За

щастие природата им предлагаше най-усъвършенстваните сечива, които

изискваха от тях само достатъчно съобразителност, за да ги вземат.

Най-напред се появи грубият, но извънредно ефикасен нож-трион,

предмет, който щеше да служи добре през следващите три милиона години.

Всъщност това бе долната челюст на антилопа заедно със зъбите; това сечиво

нямаше да претърпи чувствителни подобрения до откриването на стоманата.

След това се появи шилото-кинжал под формата на рог от газела и накрая

стъргалото, направено от челюстта на някое дребно животно.

Каменният боздуган, зъбчатият трион, роговият кинжал, костното

стъргало - това бяха чудните изобретения, от които хората-маймуни се

нуждаеха, за да оцелеят. Скоро те щяха да ги признаят за символи на своята

мощ, но щяха да изминат много месеци, преди техните тромави пръсти да

добият достатъчно сръчност или воля, за да ги използват.

Може би с течение на времето те сами щяха да дойдат до грандиозната

блестяща идея да използват естествените оръжия като изкуствени сечива.

Всички шансове бяха против тях; дори и сега вероятността за неуспех през

бъдещите хилядолетия бе безкрайно голяма.

На хората-маймуни бе предоставен първият шанс. Втори нямаше да има;

бъдещето буквално беше в собствените им ръце.

* * *

Идваха пълнолуния и изчезваха; бебета се раждаха и понякога оживяваха.

Слаби, беззъби трийсетгодишни хора-маймуни умираха; леопардът вземаше

жертвите си през нощта; Другите ежедневно отправяха заплахи срещу стадото

на Муун-Уочър. И все пак то започна да благоденства. В течение само на една

година Муун-Уочър и другарите му се бяха променили до неузнаваемост.

Те бяха научили добре уроците си; сега можеха да боравят с всички

сечива, които им бяха разкрити. Споменът за глада изчезваше от съзнанието

им и въпреки че глиганите бяха станали плашливи, в равнините пасяха хиляди

и хиляди газели, антилопи и зебри. Всички тези животни, както и много други

ставаха жертва на новаците-ловци.

Тъй като вече не бяха изтощени от глад, те имаха свободно време както

за почивка, така и за началните проблясъци на първичен мисловен процес. Те

приеха новия си начин на живот и ни най-малко не го свързваха с монолита,

който все още стоеше край пътеката, водеща към рекичката. Ако някога биха

се замислили по този въпрос, сигурно щяха да се похвалят, че са постигнали

подобряването на положението си благодарение на собствените си усилия; в

действителност те вече бяха забравили всякакъв друг начин на съществуване.

Но нито една утопия не е съвършена; затова и тази имаше две тъмни

петна. Първото бе леопардът, чието настървение към месото на хората-маймуни

сякаш се бе засилило, след като те бяха вече поохранени. Второто бе племето

от отвъдната страна на реката. По някакъв начин Другите бяха оцелели и

упорито се бяха вкопчили в живота.

Проблемът за леопарда бе разрешен отчасти случайно, отчасти вследствие

на една сериозна - всъщност почти фатална - грешка на Муун-Уочър. И все пак

по онова време неговата идея изглеждаше толкова блестяща, че той се бе

разскачал от радост и едва ли би могъл да бъде обвиняван за това, че не е

предвидил последствията.

Хората-маймуни все още изживяваха от време на време тежки дни, въпреки

че съществуването им не бе застрашено. Един ден към здрач ловците не бяха

успели да убият нито едно животно. Пещерите вече се виждаха и Муун-Уочър

поведе уморените си и недоволни другари към домовете им, когато пред самия

им праг намериха един истински дар на Природата.

Край пътеката лежеше едра антилопа. Предният й крак беше счупен, но тя

все още имаше достатъчно сили за борба и наобиколилите я чакали се държаха

на почетно разстояние от кинжалоподобните й рога. Те можеха да си позволят

да чакат, защото знаеха, че времето работи в тяхна полза.

Но те бяха забравили, че вече съществува конкуренция, и се оттеглиха

със злобно ръмжене, щом се появиха хората-маймуни. Последните също

предпазливо заобиколиха раненото животно, държейки се извън обсега на

опасните му рога, но скоро го нападнаха с тояги и камъни.

Нападението не бе нито много ефикасно, нито добре координирано. Когато

най-сетне успяха да убият раненото животно, беше се почти смрачило и

чакалите отново бяха събрали кураж.

Разкъсван от страх и глад, Муун-Уочър постепенно схвана, че всичките

му усилия може би са отишли напразно, защото беше твърде опасно да се

остава повече на това място.

И тогава не за първи път, но не и за последен той доказа, че е

истински гений. С огромно усилие на въображението си той си представи ясно

мъртвата антилопа - на сигурно място в собствената си пещера. Ето защо

започна да я влачи към скалата, където се намираха пещерите. Останалите

разбраха намеренията му и започнаха да му помагат.

Ако знаеше колко тежка ще се окаже тази задача, той никога не би се и

опитал. Само благодарение на голямата си сила и на ловкостта си, наследена

от своите живели по дърветата прадеди, Муун-Уочър успя да изтегли трупа по

стръмния склон. На няколко пъти, почти плачейки от изтощение, той беше

склонен да изостави плячката си, но въпреки всичко продължаваше, подтикван

от упоритост, заседнала у него също така дълбоко, както и гладът. Понякога

другарите му му помагаха, понякога му пречеха, като често просто заставаха

на пътя му. Най-сетне, когато последните багри на слънчевите лъчи изчезнаха

от небето, пребитата антилопа бе довлечена до входа на пещерата и

пиршеството започна.

Натъпкал стомаха си до пресищане, няколко часа по-късно Муун-Уочър се

събуди, без да знае защо. Той седна в тъмнината сред изтегналите се също

така преситени свои другари и внимателно се вслуша в нощта.

Не се чуваше нищо друго освен тежкото дишане на другите около него.

Целият свят изглеждаше заспал. Скалите пред входа на пещерата изглеждаха

бледи като кост под силната светлина на Луната, която се беше извисила

високо на небосклона. Всяка мисъл за опасност изглеждаше безкрайно далечна.

Но ето че долетя шум от падащо камъче. Уплашен, но и любопитен, Муун-

Уочър изпълзя на площадката пред пещерата и погледна надолу от стръмната

канара.

Там видя нещо, което го парализира от ужас, и в продължение на няколко

секунди не бе в състояние да се помръдне. Само на няколко метра по-долу той

съзря две огненозлатисти очи, които се бяха втренчили в него. Те така го

хипнотизираха, че от страх буквално не забеляза гъвкавото, петнисто тяло

зад тях, което се плъзгаше леко и безшумно от скала на скала. Никога досега

леопардът не се бе покатервал толкова високо. Той беше отминал по-долните

пещери, въпреки че знаеше кои са техните обитатели, и бе тръгнал по следите

на друг дивеч - леопардът следваше кървавата следа, водеща нагоре по

обляната от лунните лъчи канара.

Секунди по-късно в нощта прозвуча зловещият тревожен вик на хората-

маймуни от горната пещера. Леопардът изръмжа яростно, разбирайки, че не е

успял да ги изненада. Но това не го спря, защото знаеше, че няма от какво

да се страхува.

Той стигна до площадката и си почина за момент на тясното открито

пространство. Миризма на кръв се носеше наоколо, изпълвайки неговия малък

свиреп мозък с едно-единствено желание. Без всякакво колебание той тихо се

промъкна в пещерата.

Тук леопардът извърши първата си грешка, защото, напускайки осветената

от Луната площадка, той влезе в тъмната пещера, където дори и нагодените му

към тъмнината очи за момент не можеха да го ориентират. Хората-маймуни го

виждаха по-ясно, отколкото той виждаше тях, защото силуетът му отчасти се

очертаваше срещу отвора на пещерата. Те бяха ужасени, но вече не бяха

толкова безпомощни.

Ръмжейки и размахвайки опашка самоуверено, леопардът влезе навътре,

търсейки крехката вкусна храна, която толкова му се харесваше. Ако беше

срещнал жертвата си на открито, за него нямаше да възникнат проблеми. Но

сега хората-маймуни бяха хванати в капан и отчаянието им вдъхна смелост да

се опитат да направят невъзможното. При това те за първи път разполагаха

със средства, за да го направят.

Леопардът разбра, че е в опасност, когато почувства зашеметяващ удар

по главата. Той замахна с предната си лапа и чу вик на болка, когато

ноктите му раздраха меката плът. Но след това някакво острие се заби

веднъж, дваж, триж в слабините му и той усети непоносима болка. Леопардът

се мяташе настрани, като се опитваше да удря по крещящите и подскачащи от

всички страни сенки.

Последва нов страшен удар - този път по муцуната. Зъбите му се врязаха

в нещо, което не можеше да определи; бе захапал някаква мъртва кост, а сега

- невероятно посегателство върху достойнството му - някой започна да му

дърпа опашката сякаш искаше да я изтръгне.

Леопардът бясно се завъртя и отхвърли безумно смелия си мъчител към

стената на пещерата. Но каквото и да правеше, той не беше в състояние да

избегне дъжда от удари, нанасяни му от груби оръжия, размахвани от

несръчни, но яки ръце. Ревът му премина от болка в тревога, от тревога в

истински ужас. Страшният ловец се бе превърнал в жертва и сега отчаяно се

опитваше да се оттегли.

Тогава той извърши втората си грешка, защото от уплаха и изненада бе

забравил къде се намира. Може би бе зашеметен или заслепен от тежките удари

по главата, ала каквато и да беше причината, той се втурна внезапно към

изхода на пещерата и със страхотен крясък изчезна в пропастта. Изминаха

секунди, докато тялото му се разби с тъп удар в една издатина на канарата.

След това единственият доловим звук бе търкалянето на камъни надолу по

склона, но и той бързо замря в нощта.

Опиянен от победата, Муун-Уочър дълго скача и издава нечленоразделни

звуци до входа на пещерата. Той с право чувстваше, че целият му живот се бе

променил и че вече не беше безпомощна жертва на силите, които го

заобикаляха.

След това се завърна в пещерата и за първи път в живота си заспа

дълбок, непробуден сън.

* * *

Сутринта намериха тялото на леопарда в подножието на канарата. Макар и

мъртъв, трябваше да измине известно време, преди някой да се осмели да се

доближи до победеното чудовище. След това се нахвърлиха върху него с ножове

и триони.

Работата им се стори много трудна и този ден те не отидоха на лов.

Среща призори

Водейки другарите си надолу към реката под бледата светлина на зората,

Муун-Уочър нерешително се спря на едно място, което му беше познато. Той

схващаше, че нещо липсва, но не можеше да си припомни какво. Муун-Уочър не

изразходва големи умствени усилия, за да мисли по този въпрос, защото тази

сутрин беше намислил много по-важни работи.

Подобно на гръмотевицата и светкавицата, на облаците и затъмненията

големият кристален блок бе изчезнал също така тайнствено, както се бе

появил. И тъй като беше изчезнал в несъществуващото минало, той никога вече

не смути мислите на Муун-Уочър.

Муун-Уочър никога нямаше да узнае какво бе извършил с него кристалният

блок и нито един от другарите му, които се бяха струпали около него в

утринната мъгла, не се зачуди защо техният предводител се бе спрял за

момент на пътечката, водеща към реката.

* * *

От своя бряг на реката, от неприкосновената си територия Другите

видяха силуетите на Муун-Уочър и на дузина самци от неговата група да се

очертават на фона на утринното небе. Те веднага започнаха да крещят, както

всеки ден, в знак на предизвикателство, но този път не получиха отговор.

Упорито и мълчаливо Муун-Уочър и групата му се спуснаха по малката

могила край реката. Когато наближиха, Другите внезапно замълчаха.

Ритуалният им гняв затихна и бе заменен от нарастваща уплаха. Те смътно

започнаха да съзнават, че нещо се бе случило и че днешната среща не прилича

на по-раншните. Костените боздугани и ножовете, носени от членовете на

групата на Муун-Уочър, не ги разтревожиха, защото не разбираха

предназначението им. Те схващаха само, че сега движенията на съперниците им

са пропити с решителност и заплаха.

Групата спря до самата вода на реката. За момент смелостта на Другите

се възвърна. Водени от Едноухия, те неуверено подновиха бойната си песен.

Обаче само след няколко секунди видяха гледка, която ги накара да занемеят.

Муун-Уочър вдигна високо ръце и показа онова, което носеше и което

досега бе скрито от косматите тела на другарите му. Той държеше дебел клон,

на края на който бе набита окървавената глава на леопарда. В устата му бе

втикната малка пръчка и тя зееше, разкривайки грамадните бели зъби, които

блестяха призрачно под първите лъчи на изгряващото слънце.

По-голямата част от Другите се вцепениха от ужас; някои започнаха

бавно да отстъпват, като се препъваха. Това беше достатъчно, за да окуражи

още повече Муун-Уочър. Държейки страхотния трофей високо над главата си,

той нагази в реката. След моментно колебание другарите му също навлязоха

във водата.

Когато Муун-Уочър стигна отсрещния бряг, Едноухият все още стоеше на

мястото си. Може би той беше прекалено смел, за да избяга, или пък

прекалено глупав, а може би не можеше да повярва, че е възможно да му се

нанесе такава обида. Страхливец или герой, в края на краищата това нямаше

значение, защото озъбената мъртва глава се стовари тежко върху нищо

неразбиращата му глава.

Крещейки от ужас, Другите се разпръснаха и се изпокриха в храстите;

след малко обаче те щяха да се върнат и скоро щяха да забравят убития си

водач.

Няколко секунди Муун-Уочър стоя колебливо над новата си жертва,

опитвайки се да разбере странния и необикновен факт, че мъртвият леопард

можеше отново да убива. Сега той беше господар на света, но не беше съвсем

сигурен какво щеше да прави по-нататък.

Все щеше да измисли нещо.

Възходът на човека

По планетата се разпространяваше бавно ново животно. То изхождаше от

сърцето на Африка и беше още толкова рядко, че трудно можеше да бъде

забелязано сред гъмжилото от милиарди същества, бродещи по сушата и

населяващи моретата. Не съществуваше доказателство дали то ще преуспее и

дори дали ще оцелее: на този свят, където толкова много по-силни животни

бяха измрели, съдбата му все още стоеше колебливо на везните на живота.

През стоте хиляди години след кацането на кристалите в Африка хората-

маймуни не изобретиха абсолютно нищо. Обаче те започнаха да се променят и

да развиват у себе си сръчност, каквато никакво друго животно не

притежаваше. Костените топори удължиха обсега на ръцете им и увеличиха

силата им; те вече не бяха беззащитни в борбата си срещу хищниците, с които

трябваше да се борят. По-дребните месоядни можеха да прогонят от плячката

им, а по-едрите можеха поне да плашат, а понякога и да ги накарат да

побягнат.

Масивните им зъби станаха по-малки, защото нямаха вече съществено

значение - камъните с остри ръбове, които можеха да се използват за

изкопаване на корени, за рязане на месо или на влакна, започнаха да ги

заместват с безкрайно по-голяма ефикасност. Хората-маймуни вече не бяха

застрашени от глад даже когато зъбите им бяха повредени или изпочупени;

дори и най-първобитните сечива можеха да добавят много години към техния

живот. С намаляването на размерите на зъбите започна да се променя и

формата на лицето им; муцуната се отдръпна назад, масивната челюст доби по-

деликатен вид, а устата стана способна да издава по-фини, по-нежни звуци.

От речта все още ги делеше милион години, обаче първите стъпки към нея бяха

вече направени.

И тогава в света настъпиха промени. На четири големи вълни нахлуха

ледниковите периоди с интервали от двеста хиляди години между техните

апогеи и оставиха белези по цялото земно кълбо. Извън тропиците ледниците

убиваха онези, които преждевременно бяха напуснали домовете на своите деди,

и навсякъде унищожаваха съществата, които не можеха да се приспособят.

С изчезването на ледниковите периоди изчезна и голяма част от ранния

живот на планетата - включително и хората-маймуни. Но за разлика от много

други те бяха оставили потомци; те не бяха просто изчезнали - те бяха

преобразени. Тези, които правеха сечива, бяха преобразувани от собствените

си сечива.

Защото, употребявайки тояги, боздугани и кремъци, ръцете им бяха

добили сръчност, която не се срещаше никъде другаде сред животинския свят и

която им позволяваше да си изработват нови, по-добри сечива, които пък на

свой ред още повече развиваха крайниците и мозъците им. Всичко това

представляваше ускорителен кумулативен процес; и като краен резултат се

появи Човекът.

Първите истински хора притежаваха сечива и оръжия, които бяха малко по-

добри от онези на своите прадеди отпреди един милион години, обаче те

можеха да ги употребяват с много по-голяма сръчност. И някъде дълбоко в

мрака на изминалите векове те бяха изобретили най-важното от всички сечива,

въпреки че то не можеше да бъде нито видяно, нито докоснато: те бяха се

научили да говорят и по този начин бяха спечелили първата си голяма победа

над Времето. Сега познанията на едно поколение можеха да бъдат предадени на

следващото, така че всяка епоха можеше да се възползва от постиженията на

хората, живели преди това.

За разлика от животните, които познаваха само настоящето, Човекът се

бе сдобил с минало и бе започнал вече да гледа към бъдещето.

Той се научи да впряга в работа и природните сили; с обуздаването на

огъня той положи основите на техниката и остави далеч зад себе си своя

животински произход. Камъкът отстъпи място на бронза, а след това - на

желязото. Ловът бе последван от земеделието. Племето прерасна в село, а

селото - в град. Речта стана вечна благодарение на знаците, които се

изобразяваха върху камък, глина или папирус. По-късно Човекът изобрети

философията и религията. И накрая насели небето с богове.

Докато тялото му ставаше все по-беззащитно, средствата му за нападение

ставаха все по-сигурни и по-ефикасни. С камъка, бронза, желязото и

стоманата той изпита гамата на всичко онова, което можеше да пробива и

разкъсва, и сравнително рано се научи да убива жертвите си от разстояние.

Копието, лъкът, пушката и накрая направляваният снаряд бяха оръдие с голям

район на действие, но не и с безкрайна мощ.

Без тези оръдия човекът никога нямаше да завоюва своя свят, въпреки че

често ги използваше и срещу себеподобните си. Той беше вложил в тях сърцето

и душата си и в продължение на стотици години те му бяха служили вярно.

Но днес, докато тези оръжия съществуват, неговите дни ще бъдат

преброени.

II. Т.М.А.-1

Специалният въздушен рейс

«Независимо от това, колко пъти човек напуска Земята, си мислеше д-р

Хейуд Флойд, той винаги изпитва вълнение.» Бе пътувал веднъж до Марс и три

пъти до Луната, а що се отнася до различните космически станции, не можеше

дори да си спомни колко пъти ги бе посещавал. И въпреки това с

наближаването на излитането забелязваше повишаване на напрежението,

изпитваше чувство на учудване и възхищение - да, и на... нервност, нещо,

което го поставяше на едно и също равнище с «новаците» в областта на

космическите пътувания при «бойното им кръщение» в Космоса.

Реактивният самолет, който го бе довел тук от Вашингтон след

среднощното съвещание с президента, на което бе получил инструкции, се

спускаше към един от най-познатите, но същевременно и най-интересни пейзажи

в света. Долу под него се виждаха първите две «поколения» на космическата

ера, които обхващаха трийсет и два километра от брега на Флорида. На юг,

очертани от мигащи червени предупредителни светлини, се издигаха

гигантските конструкции на ракетите «Сатурн» и «Нептун», с които бяха

изпращани хора към планетите, вече преминали в историята. Близо до

хоризонта една блестяща сребърна кула се къпеше в потоци светлина. Това

беше последният модел на «Сатурн-V», който от почти двайсет години насам бе

национален паметник и място за поклонение. Недалеч, издигайки се високо в

небето като изкуствена планина, се очертаваше с невероятните си размери

Въртикъл асембли билдинг* - най-големият монолитен строеж на Земята.

[* Кула за вертикална сглобка. - Б.пр.]

Но всички тези неща принадлежаха вече на миналото, а той щеше да

полети към бъдещето. Когато самолетът направи завой, доктор Флойд можа да

види под себе си лабиринт от сгради, след това голяма самолетна писта и

накрая широка, идеално права линия, която прекосяваше флоридския пейзаж -

комплекса от релси на една гигантска площадка за изстрелване на ракети. На

единия й край, заобиколен от превозни средства и ракетни платформи, облян в

потоци светлина, стоеше космоплан, който се готвеше за скок към звездите.

При внезапното нарушаване на перспективата, предизвикано от бързата промяна

на скоростта и височината, Флойд имаше чувството, че вижда долу малък

сребърен молец, попаднал в лъча на електрическо фенерче.

Обаче мъничките, забързани фигурки на земята му позволиха да схване

истинските размери на космоплана: в най-тясната част на V-образните си

криле той беше широк не по-малко от шейсет метра. «И това огромно превозно

средство, си каза Флойд с известно недоверие, но същевременно и с известна

гордост, чака мен.» Доколкото му бе известно, за първи път се вдигаха на

крак участниците в цяла една програма, за да изпратят един-единствен човек

на Луната.

При все че бе два часът през нощта, групата репортьори и

фотожурналисти посрещнаха Флойд, когато се отправяше към обления в светлина

космоплан «Орион III». Той беше виждал вече няколко от тези космоплани,

защото като председател на Националния съвет по астронавтика

пресконференциите бяха част от ежедневието му. Сега обаче нямаше нито

време, нито място за конференции и той нямаше какво да каже. Все пак беше

важно да не обижда господата от информацията.

- Доктор Флойд? Аз съм Джим Форстър от «Асошиейтид нюз». Бихте ли

казали няколко думи за предстоящия ви полет?

- Съжалявам, не мога да кажа нищо.

- Но вие имахте среща рано тази вечер с президента - запита един

познат глас.

- О, здравей, Майк. Страхувам се, че са ви измъкнали от леглото за

нищо. Наистина нямам какво да коментирам.

- Можете ли поне да потвърдите, или да отречете, че на Луната е

избухнала някаква епидемия? - запита един телевизионен репортьор, който бе

успял да се промъкне напред и да хване Флойд в рамките на миниатюрната си

телевизионна камера.

- Съжалявам - каза Флойд, поклащайки глава.

- А какво ще кажете за карантината? - запита го друг репортьор. -

Докога ще трае?

- Пак нищо не мога да кажа.

- Доктор Флойд - запита една дребна, но упорита дама от печата, -

какво оправдание може да съществува за налагането на пълна цензура върху

новините, идващи от Луната? Има ли това нещо общо с политическото

положение?

- Какво политическо положение? - запита сухо Флойд и избухна в смях.

На път към ракетния елеватор той чу някой да казва: «Добър път, господин

докторе!»

Доколкото можеше да си спомни, не беше съществувало никакво друго

«положение» освен постоянна криза. Още от седемдесетте години в света

доминираха два проблема, които по ирония на съдбата проявяваха тенденция

взаимно да се изключват.

Въпреки че контролът върху раждаемостта беше евтин, ефикасен и се

подкрепяше от всички главни религии, той бе установен твърде късно. Сега

населението на земното кълбо възлизаше на шест милиарда души. В някои

авторитарни общества дори бяха прокарани закони, с които се забраняваше

семействата да имат повече от две деца, но тези закони се бяха оказали

неприложими. Поради тази причина във всички страни имаше недостиг от храна;

в САЩ бяха въведени безмесни дни, а специалистите предсказваха настъпване

на глад след петнайсет години въпреки героичните усилия да се черпи храна

от морето и да се произвеждат синтетични храни.

Необходимостта от международно сътрудничество беше по-наложителна от

когато и да било, но въпреки това съществуваха толкова граници, колкото и

по-рано. В продължение на милион години човешката раса бе загубила твърде

малко от своите агресивни инстинкти; по протежение на символичните линии,

различавани само от политиците, трийсет и осемте ядрени сили се дебнеха

една друга с войнствена загриженост. Всички те притежаваха достатъчно

количество мегатонни бомби, за да унищожат цялата планета. Вярно, че - като

че ли по някакво чудо - досега не бяха използвани атомни оръжия, но това

положение едва ли би могло да продължава вечно.

Всеки път, когато отлиташе от Земята, Флойд се чудеше дали тя ще бъде

все още на мястото си, когато дойде време да се връща на нея.

Елегантната стюардеса го приветства, когато той влезе в кабината за

пътниците.

- Добро утро, доктор Флойд. Аз съм г-ца Симънс. Приветствам ви с

«добре дошъл» на борда от името на капитан Тайнс и на копилота, първия

помощник Балърд.

- Благодаря - каза Флойд с усмивка, запитвайки се защо това, което

казват стюардесите, винаги звучи като думите на роботите-екскурзоводи.

- Излитане след пет минути - каза тя, посочвайки празния двайсетместен

пасажерски салон. - Можете да заемете което място искате, но капитан Тайнс

ви препоръчва предното кресло вляво до прозореца, ако желаете да

наблюдавате операциите по излитането.

- Благодаря за любезността - отговори той, отправяйки се към

препоръчаното кресло. Стюардесата се посуети край него, след което се

оттегли в кабинката си в задната част на салона за пътниците.

Флойд се настани в креслото, затегна предпазните колани около талията

и раменете си и притегна с каишка чантата си към съседното кресло. Момент

по-късно се чу мекият пукот на високоговорителя.

- Добро утро - отекна гласът на г-ца Симънс. - Това е специалният рейс

№ 3 от Кейп Кенеди до Космическата станция 1.

Изглежда, че г-ца Симънс твърдо беше решила да изпълни цялата си

обичайна програма на стюардеса за единствения си пътник. Флойд не можа да

сдържи усмивката си, когато тя продължи неумолимо:

- Времетраенето на полета ще бъде петдесет и пет минути. Максималното

ускорение ще стигне до две g. В състояние на безтегловност ще бъдем в

продължение на трийсет минути. Моля, не напускайте креслото, докато не

светне зелената лампичка.

Флойд погледна през рамото си и извика «Благодаря», като долови бегло

леко смутената, но очарователна усмивка на стюардесата.

Той се отпусна в удобното кресло. Пресметна, че това пътуване ще

струва на данъкоплатците малко повече от един милион долара. Ако то не се

оправдаеше, той щеше да бъде уволнен; но винаги можеше да се завърне в

университета и да възобнови прекъснатите си научни изследвания върху

образуването на планетите.

- Автоматичните процедури по броенето включени - се чу по

високоговорителя гласът на капитана. - Излитане след една минута.

Както винаги, тази минута му се видя по-дълга от час. Флойд ясно

съзнаваше какви гигантски сили са струпани около него, очаквайки да бъдат

освободени. В резервоарите за гориво на двете степени на космическия кораб,

както и в енергетично-кумулативната система на пистата на космодрума бе

затворена енергията на една ядрена бомба. И цялата тази колосална енергия

щеше да бъде използвана, за да го отведе на някакви си триста и двайсет

километра от Земята.

Нямаше го вече старото броене пет-четири-три-две-едно-нула, което

действаше така напрегнато на нервната система.

- Изстрелване след петнайсет секунди. Ще се чувствате по-добре, ако

започнете да дишате дълбоко.

Психологическият и физиологическият подход бяха ефикасни. Флойд

почувства, че се е заредил добре с кислород и че е готов да се справи с

каквото и да било, докато енергетичните заряди на ракетната площадка

започнаха да изтласкват хилядотонната ракета над Атлантическия океан.

Трудно можеше да се почувства кога се издигнаха от ракетната площадка

и се понесоха във въздуха, но когато ревът на ракетите се удвои и Флойд

започна да потъва все по-дълбоко във възглавниците на креслото си, той

разбра, че двигателите на първата степен са вече включени. Би желал да

погледне от прозореца, но дори едно обикновено обръщане на главата му

костваше голямо усилие. Въпреки всичко не чувстваше никакво неудобство.

Наистина налягането при увеличаване на ускорението и страхотният шум от

моторите предизвикваха еуфория*. Ушите му бучаха, кръвта му бушуваше във

вените, но от години той не се бе чувствал така пълен с живот. Чувстваше се

подмладен, искаше му се да пее - нещо, което спокойно можеше да направи,

защото никой нямаше да го чуе.

[* Безпричинно радостно настроение. - Б.ред.]

Това настроение бързо премина, когато разбра, че напуска Земята и

всичко, което е обичал. Там долу бяха трите му деца, останали без майка от

деня, в който съпругата му бе предприела онзи фатален полет за Европа преди

десет години. (Десет години? Невъзможно! И все пак беше така...) Може би

заради децата трябваше да се ожени повторно...

Флойд почти беше загубил представа за времето, когато налягането и

шумът внезапно намаляха и високоговорителят съобщи:

- Готвим се да се отделим от първата степен. Готово.

Флойд почувства лек тласък и изведнъж си припомни един цитат от

Леонардо да Винчи, който бе видял в един от кабинетите на НАСА*: «Голямата

птица ще излети от гърба на голямата птица и ще донесе слава на гнездото,

където се бе родила.»

[* Национален комитет по аеронавтика и изследване на космическото

пространство в САЩ. - Б.пр.]

Да, голямата птица вече летеше, надминала далеч мечтите на Да Винчи, а

нейната изтощена другарка се връщаше обратно на Земята. Описвайки дъга,

дълга шестнайсет хиляди километра, първата степен на ракетата щеше да се

плъзне в атмосферата, забавяйки скоростта си успоредно с изминатото

разстояние, и накрая щеше да кацне в Кейп Кенеди. След няколко часа тя щеше

да бъде обслужена, отново заредена с гориво и щеше да бъде готова да

издигне друга своя другарка към блестящата тишина, която тя самата никога

нямаше да достигне.

- Сега - помисли си Флойд - вече сме навлезли на половин път в наша

собствена орбита.

След включването на ракетните двигатели на втората степен движението

стана отново ускорително, но тласъкът бе много по-слаб; в действителност се

чувстваше само нормалната гравитация. Но да се ходи беше невъзможно, защото

предната част на пътническата кабина се намираше точно над него. Ако

извършеше глупостта да напусне креслото си, Флойд щеше веднага да се блъсне

в стената на задната част на кабината. Този ефект предизвикваше известно

объркване, защото се получаваше впечатлението, че космическият кораб стои

отвесно на опашката си. Флойд, който седеше в предната част на кабината,

имаше чувството, че всички кресла са закрепени за стената, която се

спускаше вертикално под него. Той правеше всичко възможно да се освободи от

тази неприятна илюзия, когато изведнъж навън зората се сипна.

За няколко секунди корабът се стрелна през воали, оцветени в червено и

розово, златисто и синьо, и навлезе в ослепителната белота на деня. Въпреки

че стъклата на прозорците бяха плътно покрити с тъмна боя, за да се намали

блясъкът, първите слънчеви лъчи, които бавно проникваха в кабината,

заслепиха Флойд за няколко минути. Той беше вече в космоса, но въпреки това

все още не можеше да види звездите.

Флойд засенчи очите си с ръце и се опита да погледне през близкия люк.

Навън V-образното крило на кораба светеше като нажежен до бяло метал,

отразявайки слънчевата светлина. Навсякъде наоколо цареше пълен мрак, мрак,

който трябваше да е изпълнен със звезди, които обаче не можеха да се видят.

Тегловността бавно намаляваше, тъй като корабът се движеше по орбита.

Грохотът от двигателите намаля до приглушен рев, след това до тихо свистене

и най-после напълно замря. Ако не бяха предпазните колани, Флойд щеше да

отплува от креслото си; той обаче имаше чувството, че стомахът му ще

направи това. Надяваше се, че хапчетата, които беше взел преди половин час

(оттогава вече бяха изминали 16 000 километра), ще му подействат според

предписанието. Само веднъж в живота си бе страдал от космическа болест, но

това му беше достатъчно.

По високоговорителя се чу твърдият и уверен глас на пилота:

«Моля, спазвайте правилата при нула g. Ще се скачим с Космическа

станция 1 след четирийсет и пет минути.»

Стюардесата се приближи по тясната пътека, придържайки се отдясно към

поставените близо едно до друго кресла. В походката й се забелязваше

известна плавност и краката й като че ли с мъка се отделяха от пода, сякаш

стъпваха в гъсто лепило. Тя не се отделяше от яркожълтия килим, който

покриваше цялата пътека, включително и тавана. Килимът и подметките на

сандалите й бяха покрити с хиляди малки кукички, които влизаха плътно една

в друга. Този начин на ходене при състояние на безтегловност действаше

твърде успокояващо на дезориентираните пътници.

- Желаете ли кафе или чай, д-р Флойд? - запита тя весело.

- Не, благодаря - усмихна се той. Винаги се бе чувствал като кърмаче,

когато трябваше да смуче поднасяните питиета от пластмасовите туби.

Тя продължаваше да стои край него дори и когато той отвори чантата си

и се приготви да извади книжата си.

- Доктор Флойд, мога ли да ви задам един въпрос?

- Разбира се - отговори той, поглеждайки я над очилата си.

- Годеникът ми е геолог в Тихо - каза г-ца Симънс, отмервайки грижливо

думите си. - Нямам никаква вест от него повече от една седмица.

- Съжалявам. Може би се намира далеч от базата си и няма връзка с нея.

Тя поклати глава.

- Той винаги ми съобщава, когато има такова нещо. Не можете да си

представите колко съм разтревожена от всички тези слухове. Наистина вярно

ли е, че на Луната е избухнала епидемия?

- Дори и да е така, няма причина да се тревожите. Спомняте ли си, че

през 1998 г. имаше карантина заради мутиралия вирус на инфлуенцата? Много

хора се разболяха, но никой не умря. И това е наистина всичко, което мога

да ви кажа - отговори той твърдо.

Г-ца Симънс се усмихна любезно и се изправи.

- Благодаря ви все пак, д-р Флойд. Извинете, че ви безпокоих.

- Ни най-малко не сте ме безпокоили - каза той любезно, но не твърде

искрено. След това се зарови в безкрайните си технически доклади.

Нямаше да има време да чете, когато стигне на Луната.

Среща в орбита

Половин час по-късно пилотът съобщи: «Скачване след десет минути.

Моля, проверете затегнати ли са предпазните ви колани.»

Флойд се покори и прибра книжата си. Да се чете по време на тази

еквилибристика, която космическият кораб извършваше при последните 480

километра, значеше човек да си търси белята. Най-добре беше да затвори очи

и да се отпусне, докато космическият кораб приключи маневрите си напред-

назад, които извършваше посредством краткотрайни включвания на ракетните

двигатели.

Няколко минути по-късно Флойд за пръв път спря погледа си върху

Космическата станция 1, намираща се на няколко километра. Полираните

метални повърхности на бавно въртящия се диск с диаметър около 300 метра

проблясваха и искряха под слънчевите лъчи. Недалеч, движейки се в същата

орбита, се виждаше V-образният космоплан «Титов-5», а близо до него се

забелязваше почти сферичният «Ариес-1-Б» - «впрегнатият космически кон»;

четирите дебели крака, снабдени с амортисьори и приспособени за лунно

кацане, стърчаха от едната страна.

Космическият кораб «Орион III» слизаше от по-висока орбита - и тогава

зад станцията се разкри грандиозна гледка: Земята. От триста и двайсет

километра височина Флойд можеше да види голяма част от Африка и

Атлантическия океан. Имаше значителна пелена от облаци, но той можа да

различи синьозелените очертания на Златния бряг.

Централната ос на космическата станция с протегнати за скачване ръкави

вече бавно плаваше към тях. За разлика от устройството, към което

принадлежеше, тя не се въртеше или, по-скоро, въртеше се в обратна посока

със скорост, равна на скоростта на самата станция. По този начин

космическият кораб, с който трябваше да се скачи, можеше да се «закотви» за

нея и да прехвърли хора или товар, без да съществува опасност от

центробежно отхвърляне.

След няколко меки съприкосновения космическият кораб и станцията

установиха контакт. Чу се стъргане на метал, а след това краткото свистене

на въздуха при изравняването на въздушното налягане. След няколко секунди

въздушният шлюз, служещ за врата, се отвори и в кабината влезе човек,

облечен в леки, тясно прилепнали панталони и риза с къси ръкави - може да

се каже, че това бе «униформата» на персонала от космическата станция.

- Приятно ми е да се запозная с вас, д-р Флойд. Казвам се Ник Милър и

съм отговорник по сигурността в станцията. Възложено ми е да се грижа за

вас, докато лунната ракета замине.

Двамата се ръкуваха. Флойд се усмихна на стюардесата и каза:

- Моля, предайте моите поздравления на капитан Тайнс и му благодарете

от мое име за приятното пътуване. Може би ще се срещнем с вас пак на

връщане.

Много предпазливо - беше изминала повече от една година, откакто за

последен път бе в безтегловно състояние, а това изискваше да мине известно

време, докато приспособи крайниците си към безтегловността - той се измъкна

на ръце през въздушния шлюз и влезе в голямата кръгла камера, поместена в

оста на космическата станция. Стените на камерата бяха покрити с дебела

мека тапицировка, в която бяха монтирани дръжки за ръцете. Флойд се хвана

здраво за една от тях, защото цялата камера започна да ротира, докато

съвпадне със спина на станцията.

Когато тя набра достатъчна скорост, слабите призрачни пръсти на

гравитацията започнаха да го притискат и той бавно отплува към кръглата

стена. Клатушкайки се леко напред-назад като морско водорасло при прилив,

той застана на нещо, което сякаш по магически път се бе превърнало във

вдлъбнат под. Флойд беше под влияние на центробежната сила на спина на

станцията. Тук, близо до оста, тя беше много слаба, но щеше да се увеличава

равномерно, докато той се придвижваше навън.

Заедно с Милър Флойд напусна централната транзитна камера и двамата се

спуснаха по една спирална стълба. Отначало теглото му беше толкова малко,

че просто насилваше тялото си надолу, държейки се за перилата. Едва когато

стигна до салона за пътниците, намиращ се на външната страна на грамадния

въртящ се диск, той получи достатъчно тегло, за да се движи почти нормално.

Салонът бе украсен наново след последното му посещение и бе снабден с

нови приспособления. Освен обикновените столове, масичките, ресторанта и

пощата сега имаше бръснарски салон, аптека, кинотеатър и магазин за

сувенири, в който се продаваха на астрономически цени снимки и диапозитиви

на лунни и планетни пейзажи, с гаранция оригинални части от космическите

капсули «Лунник», «Рейнджър» и «Сървейър», грижливо опаковани в пластмасови

обвивки.

- Да ви донеса ли нещо, докато чакаме? - попита Милър. - Качваме се на

борда след около трийсет минути.

- Бих се задоволил с чашка турско кафе с две бучки захар; бих желал

също да се свържа със Земята.

- Добре, доктор Флойд. Ще отида за кафето; телефоните са ей там.

Оригиналните телефонни кабини се намираха само на няколко метра от

една бариера с два входа, над които имаше надписи: «Добре дошли в

американския сектор» и «Добре дошли в съветския сектор». Под тях имаше

инструкции, написани на английски, руски, китайски, френски, немски и

испански, които гласяха:

«Умоляват се пътниците да си приготвят паспорта, визата, медицинското

свидетелство, транспортното разрешително, декларацията за багажа.»

Имаше нещо символично в това, че щом преминеха през бариерите и в

двете посоки, пътниците можеха отново да се съберат. Това разделение бе

продиктувано от чисто административни съображения.

След като провери, че кодът за САЩ все още е 81, Флойд перфорира

дванайсетцифровия си домашен номер, пусна пластмасовата си универсална

кредитна карта в процепа на автомата и получи връзка за трийсет секунди.

Вашингтон спеше, защото оставаха още няколко часа до сипването на

зората, но той нямаше да безпокои никого. Домакинката щеше да получи

съобщението му от магнетофонния запис, щом се събудеше.

«Г-ца Флеминг, тук е доктор Флойд. Извинете, че трябваше да замина

толкова набързо. Бъдете така добра да телефонирате в службата ми и да

помолите да отидат да приберат колата ми. Тя се намира на летище Дълес.

Ключът е у г-н Бейли, главния ръководител на полета. Освен това

телефонирайте в «Чиви чеиз кънтри клъб» и оставете съобщение за секретаря,

че не ще мога да взема участие в турнира по тенис през идущия уикенд.

Извинете ме пред него страхувам се, че разчитаха на мен. След това

телефонирайте във фирмата «Даун-таун Електроникс» и им кажете, че ако

видеоапаратът в кабинета ми не бъде монтиран до, да речем, сряда, да си

вземат проклетия апарат обратно!» Той се поспря, за да си поеме дъх, и се

опита да си припомни други въпроси, които можеха да възникнат през

следващите дни.

«Ако не ви стигнат парите, обърнете се към службата; те могат да ми

изпращат спешни съобщения, но аз може би ще бъда твърде зает, за да им

отговоря. Целунете децата и им кажете, че ще се завърна колкото е възможно

по-скоро. По дяволите! Ето един човек, когото не бих желал да срещна. Ще се

обадя от Луната, ако мога. Довиждане.»

Флойд се опита да се измъкне незабелязано от телефонната кабина, но

беше твърде късно - вече го бяха забелязали. Откъм изхода на съветския

сектор към него идваше д-р Димитри Мойсеевич от Академията на науките на

СССР.

Димитри бе един от най-добрите приятели на Флойд и именно поради тази

причина той бе последният човек, с когото би желал да говори в този момент,

и то тук.

Лунният кораб

Съветският астроном беше рус, висок и строен. Лицето му, по което

нямаше бръчки, не издаваше петдесет и петте му години, от които последните

десет той бе прекарал в изграждането на гигантската радиообсерватория върху

обратната страна на Луната с надежда, че три хиляди и двеста километра

твърда скала ще я предпазят от електронните шумове на Земята.

- Но това е Хейуд - извика той, разтърсвайки енергично ръката му. -

Колко е малък светът! Как сте? Какво правят очарователните ви деца?

- Много са добре - отговори топло, но с леко разсеян вид Флойд. -

Често говорим за прекрасното прекарване с вас миналото лято. - Съжаляваше,

че гласът му не можеше да звучи по-искрено. Наистина бяха прекарали една

чудесна седмица с Димитри в Одеса през време на едно от посещенията си на

Земята.

- А, вие, предполагам, сте тръгнали нагоре? - запита Димитри.

- А, да, рейсът ми заминава след половин час - отговори Флойд. -

Познавате ли г-н Милър?

Отговорникът по сигурността се бе доближил и стоеше на почтително

разстояние, държейки пластмасова чаша с кафе.

- Естествено. Но, моля, г-н Милър, оставете това кафе! Това е

последната възможност на д-р Флойд да пийне едно цивилизовано питие - не му

я отнемайте. Настоявам.

Двамата последваха Димитри вън от главния салон и влязоха в

наблюдателното отделение, където седнаха на една маса при меката замъглена

светлина и се загледаха в движещата се звездна панорама. Космическата

станция 1 се завърташе веднъж в минута и центробежната сила, породена от

този бавен спин, произвеждаше изкуствена гравитация, равна на гравитацията

на Луната. Установено бе, че по този начин се постига благоприятно

равновесие между земната гравитация и липсата на каквато и да било

гравитация; освен това се даваше възможност на пътниците, пътуващи за

Луната, да се приспособят.

Навън от почти незабележимите люкове Земята и звездите се движеха в

мълчалива процесия. В момента тази страна на станцията беше наведена към

обратната на Слънцето страна, иначе би било невъзможно да се гледа навън,

защото салонът би бил изпълнен с ослепителен блясък. Дори и при сегашното

положение светлината на Земята, която изпълваше половината небе,

позволяваше да се видят само най-бляскавите звезди.

Но Земята започваше да залязва, тъй като станцията преминаваше от

тъмната страна на планетата. След няколко минути тя щеше да представлява

грамаден черен диск, обсипан със светлините на градовете. А след това

небето щеше да принадлежи на звездите.

- Сега - каза Димитри, след като бе глътнал бързо първата чашка и

въртеше в ръката си втората - какво означават всички тези слухове за

епидемия в американския сектор? Аз исках да замина нататък с този рейс.

«Не, професоре, ми се каза, много съжаляваме, но е наложена най-строга

карантина до второ нареждане.» Използвах всички възможни връзки, но

напразно. Сега кажете ми вие какво става.

Флойд изстена. «Ето пак - помисли си той. - Колкото по-скоро се кача в

лунната ракета, толкова по-щастлив ще се почувствам.»

- Хм, карантината е чисто и просто една предпазна мярка - каза той

предпазливо. - Ние дори не сме сигурни дали е необходима, но не искаме да

поемаме рискове.

- Но каква е болестта - какви са симптомите? Възможно ли е да има

извънземен характер? Не желаете ли помощ от нашите медицински служби?

- Съжалявам, Димитри. Засега ни е наредено да не казваме нищо по този

въпрос. Благодаря за предложението, но ние сами можем да се справим с

положението.

- Хъм-м - каза Мойсеевич, очевидно ни най-малко убеден. - Вижда ми се

странно, че вие - един астроном, сте изпратен на Луната, за да се

занимавате с някаква епидемия.

- Аз съм само бивш астроном; от години не съм се занимавал с истински

научни изследвания. Сега съм научен експерт; това означава, че нищо не знам

за каквото и да било.

- Тогава сигурно знаете какво означава «Т.М.А.-1»?

Милър едва не се задави с питието си, но Флойд беше омесен от по-друго

тесто. Той погледна стария си приятел право в очите и каза спокойно:

- «Т.М.А.-1»? Какъв странен израз! Къде го чухте?

- Няма значение - отвърна Димитри. - Не можете да ме измамите. Но ако

сте изправени пред нещо, с което не можете да се справите, надявам се, че

не ще започнете да търсите помощ, когато ще бъде вече твърде късно.

Милър погледна многозначително часовника си.

- След пет минути трябва да бъдете на борда, д-р Флойд - каза той. -

Мисля, че е време да тръгваме.

Флойд знаеше, че имаха на разположение още цели двайсет минути, но той

бързо стана. Движението му обаче беше прекалено бързо, защото бе забравил,

че тегловността му е 1/6 от нормалната. Той успя да сграбчи навреме масата

и да предотврати излитането й.

- Радвам се, че се срещнахме, Димитри - каза Флойд не съвсем искрено. -

Надявам се, че ще пътувате добре към Земята. Ще ви се обадя веднага щом се

върна.

След като напуснаха салона и минаха през транзитната бариера на

американския сектор, Флойд възкликна:

- Уф! За малко не загазихме. Благодаря ви, че ме спасихте.

- Знаете ли, д-р Флойд - каза отговорникът по сигурността. - Да се

надяваме, че той няма да се окаже прав.

- За какво?

- За това, че може би се сблъскваме с нещо, с което няма да можем да

се справим.

- Но именно това имам за цел да изясня - отговори решително Флойд.

Четирийсет и пет минути по-късно лунната ракета «Ариес-1 Б» излетя от

станцията. Излитането коренно се различаваше от излитането от Земята: не бе

изразходвана нито толкова енергия, нито се чу някакъв гръм - само едно

далечно едва доловимо свистене, предизвикано от плазмените реактори с ниска

тяга, които изхвърляха наелектризираните си струи в пространството. Лекият

тласък трая малко повече от петнайсет минути и слабото ускорение не пречеше

човек да се движи из кабината. Но когато това ускорение изчезна, корабът не

беше вече обвързан със Земята, както когато все още съпровождаше станцията.

Сега той бе скъсал оковите на тегловността и представляваше свободна и

самостоятелна планета, движеща се по собствена орбита около Слънцето.

Кабината, в която Флойд пътуваше съвсем сам, бе предназначена за

трийсет пътници. Той се почувства самотен. Странно бе да гледа тези празни

кресла около себе си и да бъде предмет на неотклонното внимание на стюарда

и стюардесата, да не говорим за пилота, втория пилот и двамата механици.

Той се съмняваше дали изобщо някога е имало човек, който да е бил предмет

на такова изключително обслужване, а малко вероятно бе и в бъдеще някому да

се случеше подобно нещо. Спомни си циничната забележка на един ползващ се с

лоша слава папа: «Сега, след като получихме папството, нека му се

насладим.» Е добре, той щеше да се наслаждава на това пътуване и на

еуфорията, дължаща се на безтегловността. Със загубата на тегловността бе

загубил поне за известно време и своите грижи. Някога някой беше казал, че

човек може да изпита ужас в космоса, но не би могъл да се тревожи, когато е

там. Това беше съвършено вярно.

Изглежда, че стюардите бяха решили да го накарат да яде през цялото

деветдесет и четири часово пътуване и той постоянно отказваше ястията,

които не желаеше. Храненето при нулева гравитация не бе кой знае какъв

проблем противно на мрачните пророчества на първите космонавти. Той седеше

на обикновена маса, към която чиниите бяха закрепени също както на борда на

кораб, плаващ в бурно море. Всички ястия съдържаха лепкава материя, така че

да не могат да отлитат и да се разхождат из кабината. Така например

пържолата бе залепена за чинията с гъст сос, а салатата се държеше от

лепкава подправка. При повече внимание и сръчност само малко храни не

можеха да се задържат в чинията. Единствено се избягваха горещите супи и

ронливите сладкиши. Естествено въпросът за питиетата и изобщо за течностите

не стоеше така; затова те се сервираха в еластични пластмасови тубички.

Цяло поколение героични, но невъзпети изследователи бяха работили по

построяването на тоалетната-умивалня и сега вече се смяташе, че тя е повече

или по-малко ефикасна и безопасна. Флойд отиде да я разгледа малко след

като започна състоянието на безтегловност. Той се озова в малка кабинка с

всички принадлежности на една тоалетна в самолет, но осветена с

яркочервена, неприятна за очите светлина. На една табелка с едри букви бе

написано: «ВНИМАНИЕ! ВАЖНО! ЗА ВАШЕ УЛЕСНЕНИЕ, МОЛИМ, ПРОЧЕТЕТЕ НАЙ-

ГРИЖЛИВО ТЕЗИ УКАЗАНИЯ!!!»

Флойд седна (човек въпреки всичко проявява такава склонност дори и

когато е в състояние на безтегловност) и прочете указанията няколко пъти.

Когато се увери, че от последното му пътуване не са направени изменения,

той натисна бутончето «старт».

Някъде наблизо започна да бръмчи електромотор и Флойд почувства, че

започва да се движи. Съгласно указанията затвори очи и зачака. След една

минута се чу мек звън и той се огледа.

Светлината сега беше станала успокояващо бялорозова, но нещо по-важно,

той бе отново в състояние на тегловност. Само извънредно слабото вибриране

подсказваше, че тази тегловност е привидна, причинена от въртенето на

цялата тоалетна. Флойд взе парче сапун, изпусна го нарочно и видя как

сапунът бавно падна на пода. Прецени, че центробежната сила бе около една

четвърт от нормалната гравитация. Но това беше достатъчно и гарантираше, че

всичко ще се движи в правилната посока, точно в мястото, където трябваше да

отиде.

Флойд натисна бутона «стоп - изхвърляне» и отново затвори очи.

Тегловността бавно изчезна заедно с прекратяването на въртенето: чу се

двукратен звън и яркочервената светлина отново блесна. След това вратата

зае такова положение, че той да може да излезе от кабинката и да влезе в

салона, където краката му незабавно прилепнаха към специалния килим. Флойд

отдавна вече се беше наситил на необикновените усещания, предизвиквани от

безтегловността, и бе доволен, че е обул пантофите от велкро, които му

позволяваха да ходи нормално.

Имаше с какво да запълни времето си дори и само да седи и да чете.

Когато се умори от официалните доклади, паметни бележки и инструкции, той

включи електронния си информационен бележник в информационната мрежа на

кораба и започна да преглежда последните новини от Земята. Имаше възможност

да прегледа най-големите електронни вестници в света, защото знаеше наизуст

кодовете на по-важните и нямаше нужда да се справя със списъка на гърба на

блокнота си. Включвайки устройството на краткотрайната памет, той можеше да

задържи първата страница на екрана, докато прегледа набързо заглавията, и

да си отбележи статиите, които го интересуваха. Всяка статия имаше свой

собствен двуцифров кодов номер. Когато го перфорираше, правоъгълникът с

размер на пощенска марка се разширяваше, докато запълнеше целия екран, така

че той можеше удобно да чете. След като свършеше, можеше да върне цялата

страница обратно на екрана и да си избере нова тема за подробно прочитане.

Понякога Флойд се запитваше дали информационният блокнот и

фантастичната техника, която се криеше зад него, не представляваха

последната дума на човешките търсения за съвършени комуникации. Ето той се

намираше далеч в Космоса, отдалечавайки се от Земята с хиляди километри в

час, и въпреки това за няколко хилядни от секундата можеше да види

заглавията на всеки вестник, който пожелаеше. (Самата дума «вестник»,

разбира се, бе вече анахронизъм в епохата на електрониката.) Текстът се

датираше автоматично всеки час. Дори ако човек четеше единствено

английските текстове, той би могъл да прекара целия си живот само в следене

на непрекъснато променящия се поток от информация, предаван от изкуствените

спътници.

Човек трудно би могъл да си представи как тази система би могла да

бъде подобрена или направена още по-удобна. Но Флойд смяташе, че рано или

късно и тя ще остарее и ще бъде заместена от нещо, което хората така малко

можеха сега да си представят, колкото Какстън или Гутенберг биха могли да

си представят информационния блокнот.

Сканирането на тези дребни електронни заглавия често навяваше и друга

мисъл. Колкото по-чудни бяха комуникационните средства, толкова по-

тривиални, безвкусни или потискащи изглеждаха представяните от тях

информации. Злополуки, престъпления, природни или предизвикани от човека

бедствия, заплахи от конфликт, мрачни уводни статии - всичко това като че

ли беше главната цел на милионите думи, излъчвани в етера. И все пак Флойд

се запитваше дали положението наистина бе толкова лошо, защото утопичните

вестници, както той отдавна смяташе, щяха да бъдат ужасно скучни.

От време на време капитанът и другите членове на екипажа идваха в

салона и разменяха по няколко думи с него. Те се отнасяха с уважение към

знатния си пасажер и несъмнено горяха от любопитство относно неговата

мисия, но бяха твърде тактични, за да не му задават въпроси или дори да

правят намеци.

Само малката очарователна стюардеса се чувстваше напълно непринудено в

негово присъствие. Флойд скоро узна, че е родом от Бали и че е отнесла

отвъд земната атмосфера част от изкуството и тайнствеността на този все още

до голяма степен непокварен остров. Един от най-странните и най-

очарователни спомени от цялото му пътуване бе демонстрацията на няколко

класически балинезийски танцови движения, които тя направи при нулева

гравитация на фона на синьозеления полумесец на залязващата Земя.

Флойд прекара известно време в сън. Главните светлини в кабината бяха

загасени и той привърза краката и ръцете си с еластичните чаршафи, които

нямаше да позволят да започне да се носи из кабината. Тези мерки изглеждаха

на пръв поглед груби, обаче тук, при нулева гравитация, твърдото легло бе

много по-удобно от най-луксозния дюшек на Земята.

След като се привърза, Флойд бързо заспа, но веднъж се събуди в

полусън, полузамаян, твърде озадачен от странното си обкръжение. За момент

помисли, че се намира в средата на някакъв мъгливо светещ китайски фенер.

Това впечатление се създаваше от слабо осветените кабинки около него.

«Продължавай да спиш, момчето ми - си каза той твърдо и убедително, - това

е само една обикновена лунна ракета.»

Когато се събуди, Луната беше погълнала половината небе. Скоро щяха да

започнат спирачните маневри. Широката дъга от прозорци по кръглата стена на

пасажерския сектор гледаха сега към откритото небе, а не към приближаващия

глобус, ето защо той се отправи към пилотската кабина. Тук можеше да

наблюдава последните фази на слизането благодарение на телевизионните

екрани за обратно виждане.

Наближаващите лунни планини коренно се различаваха от тези на Земята.

Липсваха им ослепително белите снежни шапки, зелените, плътно прилепнали

одежди от растителност, движещите се корони от облаци. Въпреки това острият

контраст между светлината и сянката им придаваше странна своеобразна

красота. Тук законите на земната естетика не намираха приложение. Този свят

бе оформен и изваян от сили, различаващи се от земните, действали през

епохи, непознати на младата, тънеща в зеленина Земя с нейните бързо сменящи

се ледени периоди, бързо покачващи се и спадащи морета и нейните планински

вериги, разтапящи се като мъгли в ранна утрин. Тук възрастта бе нещо

незабележимо - но не и смъртта, защото Луната никога не бе живяла - поне до

настоящия момент.

Спускащият се кораб почти висеше над линията, разделяща нощта от деня.

Право под него се виждаше хаос от назъбени сенки и отделни блестящи

върхове, осветени от първите лъчи на бавно настъпващата лунна зора. На

такова всяващо страх място би било невъзможно да се кацне дори и с помощта

на усъвършенстваните електронни уреди. Ракетата бавно се отдалечи от него и

се приближи към тъмната страна на Луната.

Когато очите на Флойд привикнаха към по-слабото осветление, той видя,

че тази страна на Луната не е напълно тъмна. Тя бе обляна в някаква

призрачна светлина, при която върховете, долините и равнините можеха ясно

да се различат. Земята - гигантска луна за Луната, осветяваше този пейзаж

със своето сияние.

По екраните на радара, на бордното табло святкаха светлинки, по

скалите на компютъра се появяваха и изчезваха числа, отчитайки разстоянието

до наближаващата Луна. Още когато се намираха на 1600 км от Луната,

тегловността се възвърна, тъй като реактивните Двигатели бяха включени, и

започна бавното, но постепенно забавяне на скоростта на движението. Бавно,

много бавно Луната започна да расте на небето, Слънцето потъна зад

хоризонта и накрая един гигантски кратер запълни зрителното поле. Корабът

се спускаше към централните му върхове, когато внезапно Флойд забеляза, че

близо до един от тях бляска ритмично силна светлина. Вероятно това бе

светлинният сигнал, предаван от някое летище. Флойд се втренчи в светлината

и гърлото му се сви. Това бе доказателство, че човекът бе стъпил на още

едно място на Луната.

Кратерът беше вече толкова голям, че стените му се спускаха под

хоризонта, и по-малките кратери, които обсипваха вътрешната му част,

започнаха да издават действителните си размери. Гледани от космоса, някои

от тези кратери изглеждаха малки, но в действителност диаметърът им беше

няколко километра и те биха могли да погълнат цели градове.

Покорявайки се на автоматичните команди, лунната ракета се плъзгаше

надолу по обсипаното със звезди небе, насочвайки се към пустинния пейзаж,

мъждукащ под светлината на земния диск. Заглушавайки свистенето на

двигателите и електронните сигнали, в кабината се чу глас:

«Специален рейс 14, тук контролна станция «Клавиус». Насочвате се

правилно. Проверете ръчния блокаж на устройството за кацане, хидравличното

налягане и надуването на антишоковата възглавница...»

Пилотът започна да натиска редица копчета. Блеснаха зелени светлини и

той отговори: «Всички ръчни проверки извършени. Блокажът на устройството за

кацане, хидравличното налягане и антишоковата възглавница са о кей.»

«Потвърдено!» - отговори Луната и слизането продължи безмълвно.

Всъщност разговорът продължаваше, но той се извършваше от машините, които

си разменяха импулси, хиляда пъти по-бързи от разговора на бавно мислещите

им създатели.

Някои от планинските върхове вече се извисяваха над ракетата. Дъното

на кратера се намираше на неколкостотин метра под ракетата и бляскащият фар

се бе превърнал в голяма звезда, която осветяваше група ниски сгради и

странни превозни средства. При последния етап на слизането двигателите като

че ли свиреха някаква странна мелодия. Те заработваха, спираха и регулираха

прецизно тягата си за мекото кацане.

Внезапно облак прах закри всичко. Двигателите изсвистяха още веднъж и

корабът леко се заклати подобно на лодка, разлюляна от малка вълна. Едва

след няколко минути Флойд осъзна заобикалящата го тишина, както и слабата

тегловност, която бе обхванала крайниците му.

За малко повече от един ден без всякакъв инцидент той е извършил

невероятното пътуване, за което хората бяха мечтали от две хиляди години

насам. След един обикновен, нормален полет той бе кацнал на Луната.

Базата «Клавиус»

«Клавиус» е вторият по големина кратер откъм видимата част на Луната.

Диаметърът му е 225 километра. Той се намира в южните планински области и е

много стар. Хилядолетия вулканична дейност и бомбардировки от космоса са

оставили белези по стените му и са надупчили дъното му. Но от последната

ера на кратерообразуването, когато поясът от астероиди е продължавал да

бомбардира вътрешните планети, той се е успокоил и това спокойствие трае

вече половин милиард години.

Но ето че по повърхността му, а и под нея се появи ново странно

раздвижване: тук човекът бе установил първата си постоянна предмостова база

на Луната. При нужда базата «Клавиус» можеше изцяло да се самозадоволява.

Всичко необходимо за живота се произвеждаше на самото място от скалните

маси, които биваха разбивани, загрявани и подлагани на химическа обработка.

Водород, кислород, въглерод, азот, фосфор, както и много други елементи се

срещат във вътрешността на Луната, стига човек да знае къде да ги търси.

Базата представляваше затворена система, наподобяваща миниатюрен модел

на самата Земя, в която се възпроизвеждаха химическите цикли, необходими за

живота. Атмосферата се пречистваше в грамаден «парник» - обширна, кръгла

зала, изкопана под лунната повърхност. Тук хектари ниски зелени растения

растяха в топла и влажна атмосфера нощем под светлината на силни лампи, а

денем под филтрирана слънчева светлина. Те представляваха специални

мутации, отглеждани със специалната цел да обогатяват въздуха с кислород,

като освен това служеха и за храна.

Голяма част от храната се произвеждаше чрез химикопреработвателни

системи и чрез отглеждането на водорасли. Зелената пяна, която циркулираше

в стотици метри прозрачни пластмасови тръби, едва ли би се харесала на един

гастроном, но биохимиците можеха да я превръщат в пържоли и бифтеци, които

само един експерт би могъл да различи от естествените.

Персоналът на базата се състоеше от хиляда и сто мъже и шестстотин

жени. Всички бяха висококвалифицирани учени - специалисти и техници,

подбрани най-грижливо, преди да напуснат Земята. Въпреки че животът на

Луната не бе вече свързан с такива затруднения, неудобства и опасности,

както през първите дни, все пак от психологическа гледна точка той беше

труден и не се препоръчваше на хора, страдащи от клаустрофобия*. Тъй като

изкопаването на голяма подземна база в твърдите скали или застиналата лава

струваше скъпо и изискваше много време, стандартният «модул за живеене» на

един човек представляваше стая, широка 1,80 м, дълга 3 м и висока 2,40 м.

[* Болест, при която се изпитва страх от затворени места. - Б.ред.]

Стаите бяха красиво мебелирани и много наподобяваха стаите на

първокласен мотел с приспособяемо канапе, телевизор, малък

високочувствителен радиоприемник и видеофон. Освен това чрез прост трик,

само чрез завъртането на един ключ, едната стена можеше да се превърне в

истински земен пейзаж. Човек можеше да избира между осем такива пейзажа.

Този лукс бе нещо типично за базата, въпреки че понякога беше трудно

да се обясни необходимостта от него на хората от Земята. Обучението,

транспортът и обзавеждането за всеки мъж или жена от «Клавиус» бе коствало

стотици хиляди долари. Заслужаваше си да се изразходват още малко средства,

за да се поддържа душевното им спокойствие. Това не беше изкуство за самото

изкуство, а изкуство в името на здравето.

Едно от привлекателните неща в базата, а и, общо взето, на Луната бе

несъмнено малката тегловност, която поражда чувство на общо

благоразположение. Все пак и то криеше своите опасности и всеки, който

идваше от Земята, се нуждаеше от няколко седмици, за да се приспособи към

него. На Луната човешкото тяло трябваше да се приучи към редица нови

рефлекси. За първи път то трябваше да прави разлика между маса и тегло.

Човек, тежащ 80 кг на Земята, с удоволствие откриваше, че тежи само 14

кг на Луната. Докато се движеше по права линия с равномерна скорост, той

имаше приятното чувство, че се движи плавно. Но щом се опиташе да промени

посоката на движението си, да завие край някой ъгъл или внезапно да спре,

тогава откриваше, че неговата осемдесеткилограмова каса или инерция не се

бяха променили. Защото те са неизменни и остават едни и същи - на Земята,

Луната, Слънцето или в космоса. Ето защо, за да се приспособи напълно към

живота на Луната, човек трябваше да разбере, че тук всички предмети се

движат шест пъти по-бавно, отколкото би могло да се предполага, като се

съди по тяхното тегло. Този урок бе съпровождан с многобройни сблъсквания и

удари и по-старите жители на Луната се държаха на разстояние от

новодошлите, докато те се приспособят.

С комплекса си от работилници, канцеларии, складове, с изчислителния

си център, генераторите, гаража, кухнята, лабораториите, хранителния завод,

базата «Клавиус» представляваше един миниатюрен свят. Ирония на съдбата,

голяма част от откритията и техниката, използвани при изграждането на това

подземно царство, бяха направени и усъвършенствани през петдесетгодишната

Студена война. Всеки, който бе работил във военна ракетна база, се

чувстваше в «Клавиус» като у дома си. На Луната съществуваха същите похвати

и същите машини, употребявани при живеенето под земята и при защитата срещу

враждебната среда с тази разлика, че тук те се използваха за мирни цели.

След десет хиляди години човек най-сетне бе открил нещо също така вълнуващо

като войната, но все още не всички държави бяха разбрали този факт.

* * *

Островърхите планини, които се виждаха малко преди кацането,

тайнствено бяха изчезнали, скрити от погледа под силно изкривения лунен

хоризонт. Около космическия кораб се разстилаше гладка, сива равнина, силно

осветена от косо падащата земна светлина. Естествено небето беше напълно

черно, но поради блясъка на лунната повърхност човек можеше да види само

най-ярките звезди и планети.

Няколко превозни средства със странен вид се отправиха към космическия

кораб «Ариес-1 В»; кранове, хаспели, камиони по обслужването - някои

автоматично действащи, а други управлявани от човек, намиращ се в

херметически затворена кабина. Повечето от тях се движеха на балонни гуми,

защото гладката, плоска равнина не създаваше проблеми за транспорта. Само

един камион-цистерна имаше особени сгъваеми колела, които се бяха оказали

най-подходящи за всъдеходите, движещи се по лунната повърхност. Те

представляваха система от плочки, подредени в кръг, като всяка плочка бе

монтирана така, че федерираше независимо от другите. Огъващото се колело

притежаваше много от предимствата на гъсеничното шаси, от което водеше

началото си. То можеше да променя формата и диаметъра си според терена, по

който се движи, но за разлика от гъсеничното шаси можеше да продължава да

работи дори и ако липсваха някои от секторите му.

Малък автобус с издадена напред тръба, подобна на хобот, започна да

трие приятелски нос о космическия кораб. Няколко секунди по-късно отвън се

чу тропане и чукане, последвано от свистене на въздух: връзката на

автобусчето с космическия кораб бе установена и въздушното налягане между

тях - изравнено. Вътрешната врата на въздушния шлюз се отвори и делегацията

от посрещачи влезе в кораба.

Тя бе водена от Ралф Халворсен - управител на Южната провинция, т.е.

не само на базата, но и на всички изследователски групи, които работеха към

нея. С него беше и главният ръководител на научния отдел д-р Рой Майкълз -

дребен, с посивяла коса геофизик, когото Флойд познаваше от предишните си

посещения, както и няколко учени и административни служещи. Те го

приветстваха с почтително облекчение. Като се започнеше от управителя, ясно

бе, че всички очакваха първата възможност, за да се отърсят от грижите си.

- Приятно ми е да ви приветствам с «добре дошли» между нас, д-р Флойд -

каза Халворсен. - Пътувахте ли добре?

- Отлично - отговори Флойд. - По-добре не би могло и да се очаква.

Екипажът се грижеше много добре за мен.

Те размениха няколко общоприети фрази на учтивост, докато автобусът се

отдалечаваше от космическия кораб. По мълчаливо съгласие никой не спомена

за причината на неговото посещение. След като измина около 500 метра от

площадката за кацане, автобусът стигна до една голяма табела, на която

пишеше:

Добре дошли в базата «Клавиус»

Американски космическо-строителен корпус

1994 г.

След това автобусът се спусна в един изкоп и скоро вече се движеше под

нивото на повърхността. Една масивна врата се отвори, за го пусне, и отново

се затвори след него. Това се повтори още два пъти. След като и последната

врата се затвори, се чу силният рев на нахлуващия въздух и те отново се

намериха в атмосфера, в обстановка, при която можеха свободно да се движат

по риза.

След като минаха през малък тунел, по който бяха прокарани тръби и

кабели и в който отекваха ритмични удари, те стигнаха сектора с

канцелариите и Флойд се озова в добре познатата му обстановка от

далекопишещи машини, канцеларски компютри, лаборантки, карти и диаграми,

окачени по стените, и звънящи телефони. Когато се спряха пред вратата с

надпис «Управител», Халворсен каза дипломатически:

- Д-р Флойд и аз ще дойдем в заседателната зала след няколко минути.

Другите изразиха съгласието си с кимване и се запътиха надолу по

коридора. Но преди Халворсен да успее да въведе Флойд в канцеларията си,

вратата се отвори и една малка фигура се спусна към него:

- Татко! Ти си бил горе! А ми беше обещал да ме вземеш със себе си!

- Но, Диана - каза Халворсен нежно и с нотка на нетърпение в гласа си,

- казах ти, че ще те взема, ако мога. Бях извънредно зает с посрещането на

д-р Флойд. Ръкувай се с него - той току-що пристигна от Земята.

Момиченцето - Флойд прецени, че то беше на около осем години, протегна

меката си ръчичка. Лицето на детето му се стори смътно познато. Флойд

забеляза, че управителят го гледа със загадъчна усмивка. Внезапно той си

припомни нещо и разбра защо.

- Но това е невероятно! - извика той. - Когато бях тук последния път,

тя беше бебе!

- Тя отпразнува четвъртия си рожден ден миналата седмица - отговори с

гордост Халворсен. - Децата растат бързо при тази малка тегловност, но не

стареят толкова бързо. Те ще живеят по-дълго от нас.

Флойд гледаше като омагьосан малката самоуверена девойка, забелязвайки

грациозната й стойка и необикновено нежното й телосложение.

- Радвам се, че те виждам отново, Диана - каза той. И подтикнат може

би само от любопитство, а може би и от учтивост, добави: - Би ли желала да

отидеш на Земята?

Очите на момичето се разшириха от изненада. То поклати глава:

- Земята е лошо място. Човек се наранява, като падне, а освен това там

има толкова много хора.

«Ето го първото поколение от родените в Космоса - си каза Флойд. -

През следващите години техният брой ще се увеличава.»

Въпреки че тази мисъл му навяваше тъга, тя предизвикваше и голяма

надежда. Когато Земята бъде обуздана и се успокои, а може би и умори, все

ще се намери още място за онези, които обичат свободата, за упоритите

пионери, неуморните авантюристи. Но техните сечива и оръдия не ще бъдат

секирата, пушката, лодката и каруцата, а заводът за ядрена енергия,

плазменият двигател и хидропонното* земеделско стопанство. Бързо

наближаваше времето, когато Земята подобно на всички майки ще трябва да

каже «сбогом» на своите деца.

[* Отглеждане на растения без почва - само в хранителен разтвор или в

пясък и чакъл с хранителен разтвор. - Б.пр.]

Чрез заплахи и обещания Халворсен успя да отпрати упоритата си дъщеря

и въведе Флойд в кабинета си. «Апартаментът» на управителя представляваше

квадрат със страна 4,5 метра, но побираше всички атрибути на един министър

с годишна заплата петдесет хиляди долара.

Снимки с автографи на известни политици, включително и на президента

на Съединените щати и на генералния секретар на Обединените нации,

украсяваха едната стена, докато другата бе покрита със снимки с автографи

на известни космонавти.

Флойд се отпусна в удобен кожен фотьойл. Управителят му поднесе чашка

«шери», производство на лунните биохимични лаборатории.

- Как вървят работите, Ралф? - запита Флойд, отпивайки от питието най-

напред предпазливо, а след това с израз на одобрение.

- Не твърде зле - отговори Халворсен. - Все пак трябва да ти кажа

нещо, преди да влезеш в заседателната зала.

- Какво?

- Смятам, че мога да го окачествя като морален проблем - отговори

Халворсен и въздъхна.

- О-о?

- Все още не е сериозен, но бързо се разраства.

- А-а! Цензурата върху съобщенията?! - каза направо Флойд.

- Да - отвърна Халворсен. - Хората са много възбудени, що се отнася до

тази забрана. В края на краищата повечето от тях имат семейства на Земята,

които по всяка вероятност смятат, че тук всички са мъртви или болни от

лунна болест.

- Съжалявам - каза Флойд, - но не можахме да измислим по-добро

оправдание за тази история, а досега то свърши работа. Впрочем срещнах

Мойсеевич в космическата станция; дори и той не знае.

- Това ще зарадва отговорниците по сигурността.

- Много няма да ги зарадва, защото Мойсеевич е чул нещо за «Т.М.А.-1».

Постепенно започват да се разпространяват слухове. Но ние просто не можем

да направим каквото и да било изявление, докато не узнаем какво

представлява проклетият предмет и дали зад него не стоят китайците.

- Д-р Майкълз смята, че е намерил отговор на този въпрос, и гори от

желание да ви го каже.

Флойд изпразни чашата си.

- А аз горя от желание да го чуя. Да вървим.

Аномалията

Съвещанието се състоя в обширна правоъгълна зала, която лесно можеше

да побере сто души. Тя бе снабдена с последните оптически и електронни

съоръжения и би изглеждала като образцова заседателна зала, ако не бяха

многото плакати, изрезки от списания, бележки и любителски рисунки, които

подсказваха, че тя бе също и център на местния културен живот. На Флойд

направи особено впечатление една колекция от плакати, очевидно събирани с

любов и грижливост, които носеха следните надписи: «Молим, не газете

тревата», «Паркирането забранено на четни дати», «Пушенето забранено», «Към

плажа», «Внимание, домашни животни», «Не давайте храна на животните». Ако

те бяха оригинали - а те напълно изглеждаха такива, - то пренасянето им от

Земята бе коствало едно малко състояние. От тях се излъчваше едно

затрогващо предизвикателство. В този враждебен свят хората все пак се

шегуваха с неща, които бяха принудени да изоставят и които техните деца

никога нямаше да срещнат.

Около четирийсет-петдесет души очакваха Флойд. Когато той влезе заедно

с управителя, всички учтиво станаха. Флойд кимна на няколко познати лица и

пошепна на Халворсен:

- Бих желал да кажа няколко думи, преди да започне съвещанието.

Флойд седна на предната редица; управителят се качи на трибуната и

огледа аудиторията:

- Дами и господа - започна той, - не е необходимо да ви изтъквам, че

случаят, по който сме се събрали, е от изключителна важност. Радвам се, че

между нас е и д-р Флойд. Всички знаем с какво име се ползва той, а мнозина

от нас го познават и лично. Той току-що пристигна със специален рейс от

Земята и желае да ви каже няколко думи, преди да започне съвещанието. Моля,

д-р Флойд.

Флойд се качи на трибуната сред избухналите ръкопляскания израз на

учтивост, погледна присъстващите, усмихна се и каза:

- Благодаря ви. Искам да ви кажа следното. Президентът ме помоли да ви

предам, че високо оценява забележителния ви труд, който, надяваме се, ще

бъде наскоро признат от целия свят. Добре разбирам - продължи той

предпазливо, - че някои от вас, а може би и повечето желаят сегашното було

на секретност да бъде вдигнато - вие не бихте били учени, ако мислехте

другояче.

Той долови погледа на д-р Майкълз, чието лице се бе леко смръщило, а

това подчертаваше един продълговат белег на дясната му буза, вероятно

последица от някаква злополука в космоса. Той знаеше много добре, че

геологът бе протестирал най-енергично срещу онова, което сам бе нарекъл

«глупава игра на стражари и апаши».

- Но бих желал да ви припомня - продължи Флойд, - че сегашният случай

е необикновен. Трябва да сме абсолютно сигурни в откритите от нас факти.

Ако сбъркаме сега, втори случай няма да ни се представи - ето защо моля ви

да потърпите още малко - такова е и желанието на президента. Това е всичко.

Сега съм готов да изслушам доклада ви.

Той се върна на мястото си. Управителят каза:

- Благодаря ви, д-р Флойд - и кимна доста рязко на главния ръководител

по научните въпроси. Д-р Майкълз се качи на трибуната и лампите изгаснаха.

На екрана се появи снимка на Луната. В самия център на лунния диск се

виждаше блестящият бял пръстен на един кратер, от който ветрилообразно

излизаха лъчи. Изглеждаше, като че ли някой бе изсипал чувал с брашно на

лунната повърхност и брашното се бе разпръснало във всички посоки.

- На тази отвесна снимка - каза Майкълз, посочвайки централния кратер -

кратерът Тихо се вижда по-добре, отколкото гледан от Земята - тогава той е

доста близо до ръба на лунния диск. Но ако го наблюдавате вертикално от

1600 км височина, ще видите, че той доминира над цялото полукълбо.

Той направи кратка пауза, за да даде възможност на Флойд да привикне с

необичайния изглед на обекта, който беше свикнал да вижда под друг ъгъл, и

продължи:

- През изтеклата година проведохме магнитно изследване на тази област

чрез ниско летящ изкуствен спътник. Изследването приключи едва миналия

месец и в резултат се появи картата, която предизвика цялата тази

неприятност.

На екрана се появи друга картина. Приличаше на топографска карта, но

на нея контурно бе изобразена магнитната интензивност, а не височината на

морското равнище. В по-голямата си част линиите, общо взето, бяха успоредни

и ясно отдалечени една от друга. Обаче в едно ъгълче на картата те внезапно

се сближаваха и образуваха серия концентрични кръгове подобно на чвор в

парче дърво.

Дори за едно необучено око беше ясно, че нещо се бе случило с

магнитното поле на Луната в тази област. В долната част на картата с едри

букви бе написано: «Тихо - магнитна аномалия едно (Т.М.А.-1).» На горната

дясна част личеше щемпел «класирано».

- Отначало предполагахме, че това е оголена магнитна скала, но всички

геологически доказателства говореха против подобно явление. Освен това

никакъв голям метеорит, съставен от никел и желязо, не би могъл да създаде

толкова силно поле като това. Ето защо решихме да разгледаме самото място.

Първата работна група не откри нищо - обикновен, равен терен, покрит с

тънък пласт лунен прах. Прокараха сонда в самия център на магнитното поле,

за да се извади проба, която да предложим на проучване. На шест метра

дълбочина сондата спря. Ето защо хората започнаха да копаят - мога да ви

уверя, че това наистина е тежък труд, когато човек носи космически

скафандър.

Онова, което откриха, ги накара да пристигнат бързо в базата.

Изпратихме повече хора с по-добра екипировка. Те копаха две седмици и

резултатът ви е известен.

В тъмната заседателна зала настъпи веднага мълчание, щом се появи

новата картина на екрана. Въпреки че всички присъстващи я бяха виждали

многократно, те отново се наведоха напред, сякаш се надяваха да открият

нови детайли. На Земята и на Луната около сто души бяха имали възможност да

хвърлят поглед към тази снимка.

Снимката показваше човек, облечен в космически скафандър в яркочервено

и жълто. Той стоеше на дъното на един изкоп и държеше лата, разграфена през

десет сантиметра. Очевидно снимката бе направена през нощта. Такава снимка

можеше да се направи навсякъде на Луната или на Марс. Но досега на нито

една планета не бе заснимано подобно нещо.

Предметът, пред който позираше човекът в космическия скафандър,

представляваше отвесен блок от смолисточерен материал, висок около три

метра и широк около метър и половина. На Флойд му се стори, че в него има

нещо зловещо, защото наподобяваше грамаден надгробен камък. Със съвършени

остри ръбове и напълно симетричен, той бе толкова черен, сякаш бе погълнал

светлината, паднала върху него. По повърхността му не се забелязваха

никакви подробности. Невъзможно беше да се каже дали беше направен от

камък, от метал, от пластмаса или пък от друг материал, неизвестен на

човека.

- «Т.М.А.-1» - заяви почти с благоговение д-р Майкълз. - Изглежда

съвършено нов, нали? Едва ли бих могъл да упрекна онези, които мислеха, че

той е само на няколко години и които се опитаха да го свържат с третата

китайска експедиция през 1998 г. Но аз никога не съм вярвал в това

твърдение и сега ние можахме да открием истинската му възраст въз основа на

местни геоложки данни.

Д-р Флойд, колегите ми, а и самият аз гарантираме с репутацията си, че

«Т.М.А.-1» няма нищо общо с китайците. В действителност той няма нищо общо

с човешката раса, защото, когато е бил заровен, хора изобщо не са

съществували.

Виждате ли, неговата възраст е приблизително три милиона години. В

момента пред вас е първото доказателство за съществуването на извънземни

разумни същества.

Пътуване при земна светлина

ОБЛАСТ НА МАКРОКРАТЕРИТЕ. Простира се южно от близкия център на

видимата страна на Луната и на изток от централната кратерна област. Плътно

покрита с кратери вследствие падането на чужди тела. Много от тези кратери

са големи, като между тях е и най-големият лунен кратер. На север

съществуват полуразрушени от удари кратери, образуващи «Маре Имбриум».

Навсякъде повърхността е грапава с изключение на дъната на някои кратери.

Повечето повърхности са наклонени, най-вече между 10 и 12 градуса. Някои

кратерни дъна са почти равни.

КАЦАНЕ И ДВИЖЕНИЕ. Общо взето, кацането тук е трудно поради грапавите

и наклонени повърхности. Не е толкова трудно на равните дъна на някои

кратери. Движение е възможно почти навсякъде, но е необходимо да се подбира

пътят. Сравнително леко е и по някои равни кратерни дъна.

СТРОЕЖИ. Общо взето, умерено трудни поради наклона и многобройните

големи блокове от ронлив материал. В някои кратерни дъна копаенето в лавата

е трудно.

«ТИХО». След кратера «Мариа». Диаметър 87 км, ръб 2400 м над околната

повърхност, дълбочина до дъното 3600 м; притежава най-очебийната лъчева

система на Луната, като някои лъчи се простират над 800 км.

(Извадка от специалните инженерно-строителни проучвания на лунната

повърхност, извършени от инженерно-строителния сектор на Военния

департамент на САЩ. Списание «Джиълоджикъл сървей», Вашингтон, 1961 г.)

* * *

Подвижната лаборатория-самоход се движеше по равнината на кратера със

скорост 80 км в час. Тя приличаше на грамаден фургон, качен на осем гъвкави

колела. Но този фургон беше и нещо повече; това беше автономна база, в

която можеха да живеят и работят двайсет души в продължение на няколко

седмици. Фактически той представляваше космически кораб-земеход, а при

спешност можеше дори и да лети. Ако пред него се изпречеше някаква

пукнатина или каньон, твърде широки, за да бъдат обходени, и твърде

стръмни, за да се мине по тях, той можеше да прескочи препятствието

благодарение на четирите реактивни двигателя, монтирани в долната му част.

Поглеждайки през прозореца, Флойд можеше да види разстилащия се пред

него добре очертан път, по който десетина превозни средства бяха оставили

твърдо отъпкана ивица в рохкавата повърхност на Луната. По протежение на

пътя на равни разстояния бяха забити високи тънки стълбове с мигащи

светлини. Човек не можеше да се загуби по време на триста и двайсет

километровия маршрут от базата «Клавиус» до «Т.М.А.-1», въпреки че все още

беше нощ. Слънцето щеше да изгрее едва след няколко часа.

Звездите бяха малко по-бляскави и по-многобройни в сравнение с ясна

нощ във високите плата на Ню Мексико или Колорадо. Но на това черно като

въглен небе имаше две неща, които разрушаваха всяка земна илюзия.

Първото беше самата Земя - блестящ маяк, висящ над северния хоризонт.

Светлината, която струеше от това гигантско полукълбо, бе десетки пъти по-

силна от светлината, излъчвана от Луната при пълнолуние, и заливаше пейзажа

със студена, синьозелена фосфоресцираща светлина.

Второто небесно явление беше един слабо мъждукащ седефен конус от

светлина, който се плъзгаше полегато по източното небе. Към хоризонта той

ставаше все по-светъл и по-светъл, подсказвайки, че под лунния хоризонт са

скрити гигантски огньове. Имаше някакво слабо сияние, каквото човек не може

да види от Земята освен в кратките моменти на пълно затъмнение. Това бе

слънчевата корона, предвестник на лунната зора, която предвещаваше, че не

след дълго Слънцето ще облее спящата повърхност.

Флойд седеше заедно с Халворсен и Майкълз в предната наблюдателница

непосредствено под кабината на водача. Мислите му отново се насочиха към

бездната от три милиона години, която току-що се бе разтворила пред него.

Като всеки човек, притежаващ висока ерудиция, той бе свикнал да разглежда

много по-дълги периоди от време, обаче те бяха засягали само движението на

звездите и бавните цикли на бездушната Вселена. При тях не се касаеше за

разум и в тези епохи нямаше нищо, което да предизвика емоции.

Три милиона години! Панорамата на писаната история, претъпкана със

своите империи и царе, със своите триумфи и трагедии, обхващаше едва една

хилядна част от този огромен период от време. Не само човекът, но и

повечето от животните дори, живеещи днес на Земята, не са съществували,

когато тази черна загадка е била зарита тук толкова грижливо, в най-

блестящия и най-характерния от всички кратери на Луната.

Че блокът е бил закопан, и то преднамерено, в това д-р Майкълз бе

абсолютно сигурен.

- Отначало - обясняваше той - аз по-скоро предполагах, че той вероятно

отбелязва мястото, където се намира някакъв подземен строеж, но по-

сетнешните ни разкопки отхвърлиха това предположение. Блокът е поставен

върху широка платформа от същия черен материал, като скалната маса под нея

е непокътната. Съществата, които са го построили, са искали той да остане

на мястото си, без да се влияе от лунните трусове. Те са строили за

вечността.

В гласа на д-р Майкълз имаше и тържество, и