ВЪЛНИТЕ УСМИРЯВАТ ВЯТЪРА

Аркадий и Борис Стругацкий

Волны гасят ветер

Да разбереш, значи да простиш.

Д. Строгов

ВЪВЕДЕНИЕ

Казвам се Максим Камерер и съм на осемдесет и девет години.

Някога, много отдавна, прочетох една древна повест, която започваше

така. Помня, тогава си помислих, че ако след време ми се случи да пиша

мемоари, ще ги започна именно по този начин. Макар че, строго погледнато,

не бива да смятам това, което ви предлагам, за спомени, а би трябвало да

започна с едно писмо, което получих преди около година:

Камерер,

Вие, разбира се, сте прочели прословутите "Пет биографии на века".

Моля Ви, помогнете ми да установя кой именно се крие зад псевдонимите П.

Сорока и Е. Браун. Предполагам, че за Вас това ще бъде по-лесно, отколкото

за мен.

М. Глумова

Новгород,

13 юни 125 година

Не отговорих на това писмо, тъй като не успях да открия истинските

имена на хората, написали "Петте биографии на века". Както можеше и да се

очаква, успях само да установя, че П. Сорока и Е. Браун са видни сътрудници

на групата "Людени" от Института за изследване на космическата история.

Никак не ми беше трудно да си представя какви чувства е изпитвала Майя

Тойвовна Глумова, докато е четяла биографията на своя син, пресъздадена от

П. Сорока и Е. Браун. И ми стана ясно, че съм длъжен да изкажа своето

мнение.

Тогава написах тези мемоари.

От гледна точка на непредубедения и особено на младия читател. в тях

ще стане дума за събития, които доведоха до края на цяла една епоха в

космическото самосъзнание на човечеството, и както отначало изглеждаше,

откриха съвършено нови перспективи, разглеждани дотогава само теоретично.

Аз бях свидетел, участник, а в известен смисъл дори и подбудител на тези

събития, затова никак не е чудно, че през последните години групата

"Людени" ме затрупва със съответните запитвания и официални и неофициални

молби за съдействие, като постоянно ми напомня за моя граждански дълг.

Поначало се отнасям с разбиране и благоразположение към целите и задачите

на групата "Людени", но никога не съм крил от тях, че много-много не вярвам

да успеят. Освен това бях съвсем наясно, че материалите и сведенията, с

които лично разполагам, не могат да бъдат полезни на групата "Людени",

затова досега по всякакъв начин гледах да нямам вземане-даване с тях.

Но ето че по причини по-скоро от личен характер вече упорито желая все

пак да събера на едно място и да предложа на вниманието на онези, които

биха се заинтересували, всичко, което ми е известно за първите дни на

Голямото откровение, за събитията, причинили тази буря от спорове,

опасения, вълнения, раздори, възмущения и преди всичко огромното удивление

от всичко, прието да се нарича Голямото откровение.

Прочетох отново последния абзац и съм принуден тутакси да се поправя.

Първо, разбира се, няма да ви съобщя абсолютно всичко, което ми е известно.

Някои материали имат твърде специален характер, за да ви ги представям. От

чисто етични съображения няма да назова и няколко имена. Ще се въздържа да

спомена и някои по-особени методи на тогавашната ми дейност като началник

на отдела за извънредни произшествия към Комисията за контрол (Комкон-2).

Второ, строго погледнато, събитията от 99 година не бяха първите дни

на Голямото откровение, а напротив, последните му дни. Именно поради тази

причина сега вече то е останало само обект на чисто исторически

изследвания. И тъкмо това, изглежда, не разбират или по-скоро не желаят да

разберат сътрудниците на групата "Людени", въпреки че се постарах да ги

убедя. Впрочем възможно е да не съм бил достатъчно настоятелен. Годините си

казват думата.

Личността на Тойво Глумов несъмнено предизвика особен, бих казал,

специален интерес у сътрудниците на групата "Людени". Разбирам ги и затова

съм направил тази фигура централна в своите мемоари.

Естествено не само затова, пък и не толкова поради тази причина. По

какъвто и повод да си спомням за тези дни, каквото и да си припомням от

тях, в паметта ми тутакси изплува Тойво Глумов - виждам неговото изпито,

вечно сериозно младежко лице, дългите бели мигли, винаги леко спуснати над

сивите му прозрачни очи, чувам го как говори - сякаш умишлено бавно, отново

усещам излъчваната от него безмълвна, безпомощна, но неумолима

настойчивост, наподобяваща беззвучен вик: "Какво правиш? Защо стоиш така?

Нареждай!", и, обратно, сетя ли се за него по някакъв повод, в съшия миг,

сякаш разбудени с груб ритник, възкръсват "злобните псета на спомените" -

целият ужас от онези дни, всичкото отчаяние през онези дни, цялото безсилие

в онези дни, ужасът, отчаянието, безсилието, които тогава изпитвах сам-

самичък, защото нямаше с кого да ги споделя.

Мемоарите, които ви предлагам, се основават на документи. Обикновено

това са донесенията-доклади на моите инспектори, а също и част от

официалната преписка, които представям най-вече за да се опитам да

възпроизведа атмосферата на онова време. Изобщо придирчивият и вещ

изследовател лесно ще забележи, че множество документи, които имат

отношение към този въпрос, не са включени в мемоарите ми, а в същото време

май че спокойно бих могъл да мина без някои от поместените документи. Като

отговарям предварително на този упрек, ще отбележа, че съм подбирал

материалите в съответствие с определени принципи, в чиято същност нямам

нито желание, нито пък чувствам особена потребност да навлизам.

По-нататък, голяма част от главите в текста са възстановени от мен.

Написал съм ги аз и в действителност те пресъздават сцени и събития, на

които не съм бил свидетел. Възпроизвел съм ги въз основа на разказите,

звукозаписите и по-сетнешните спомени на хора, участвували в тези сцени и

събития, като Ася, жената на Тойво Глумов, негови колеги, негови познати и

т.н. Съзнавам, че тези глави имат малко значение за сътрудниците на групата

"Людени", но какво да се прави, като за мен то е голямо.

Накрая, позволих си леко да разводня информационната страна на

мемоарите си със собствени спомени, носещи сведения не толкова за

тогавашните събития, колкото за тогавашния петдесет и осем годишен Максим

Камерер. Сега, след тридесет и една години, поведението на този човек в

описваните обстоятелства дори на мен ми изглежда доста интересно...

Щом в края на краищата твърдо реших да напиша тези мемоари, пред мен

възникна въпросът: откъде да започна? Кога и какво положи началото на

Голямото откровение?

Строго погледнато, всичко започнало преди два века, когато съвсем

неочаквано в недрата на Марс бил открит пуст град-лабиринт от кехлибар:

тогава за първи път била произнесена думата "Странници".

Това е вярно, но е прекалено общо. Със същия успех би могло да се

каже, че Голямото откровение води началото си от момента на Големия взрив.

Тогава може би преди петдесет години? Историята с "подхвърлените

деца"? Когато за първи път проблемът за Странниците придоби трагичен

оттенък, когато се роди и тръгна от уста на уста злостното понятие-хула

"синдромът на Сикорски"? Комплексът на неудържим страх пред възможното

нахлуване на Странниците? Това също е вярно. Пък и е много по-близо до

същината на въпроса. Но по онова време още не бях началник на отдела за

извънредни произшествия, а и самият отдел тогава още не съществуваше. Освен

това аз не пиша историята на проблема за Странниците.

За мен всичко започна през май 93-та, когато получих, също както и

останалите началници на отделите за извънредни произшествия от другите

сектори на "Комкон-2", служебно сведение за произшествието на Тиса (не на

река Тиса, а на планетата Тиса от системата на звездата ЕН 63061, която

момчетата от Групата за свободно търсене бяха открили малко преди това). В

сведението това произшествие се разглеждаше като случай на неочаквано и

необяснимо умопомрачение, обхванало и тримата членове на изследователския

отряд, които кацнали на едно плато (забравил съм името му) две седмици

преди това. И на тримата внезапно им се сторило, че връзката с централната

база е прекъсната и изобщо е загубена връзката с когото и да било, освен с

летящия в орбита кораб-майка, а от кораба-майка автоматът непрекъснато

повтарял съобщението, че Земята е загинала в резултат на някакъв космически

катаклизъм и че цялото население в Периферията е измряло от някакви

необясними епидемии.

Вече не си спомням всички подробности. Струва ми се, че двама от

отряда се опитали да се самоубият и в края на краищата навлезли в

пустинята, отчаяни от безнадеждността и абсолютната безперспективност на по-

нататъшното си съществуване. Командирът на отряда обаче се оказал корав

човек. Той стиснал зъби и се насилил да живее - сякаш човечеството не е

загинало, а просто него го е сполетяла авария и той завинаги е откъснат от

родната планета. По-късно командирът разказал, че на четиринадесетия ден от

безумното му битие пред него се появил някакъв човек в бяло и заявил, че

той, командирът, с чест преминал първия кръг на изпитанията и вече е

кандидат за сдружението на Странниците. На петнадесетия ден от кораба-майка

пристигнал авариен катер и атмосферата се разведрила. За щастие онези,

които навлезли в пустинята, били открити, всички били запазили разсъдъка си

и никой не пострадал. Техните показания съвпадали до най-малките

подробности. Например всички членове на отряда съвсем еднакво възпроизвели

акцента на автомата, който уж предал съдбоносното съобщение. Лично те

схванали случилото се като някаква ярка и необикновено достоверна театрална

постановка, в която неочаквано и против волята си взели участие. Дълбокото

ментокопиране потвърдило тези техни субективни усещания, като дори

показало, че и в най-дълбоките дебри на подсъзнанието си никой от тях не се

съмнява дали всичко това е било само театрално представление.

Доколкото знам, колегите ми от другите сектори възприели това сведение

като съвсем обикновено извънредно произшествие от онези, необяснимите,

които стават час по час в Периферията. И тримата били живи и здрави. Не се

налагало да продължат работата в района на извънредното произшествие, пък и

поначало тя не била толкова наложителна. Желаещи да разчовъркат загадката

не се намерили. Отрядът бил изведен от района на извънредното произшествие.

Съобщението за него било прието "за сведение" и накрая отишло в архива.

Но нали аз бях ученик на покойния Сикорски! Докато беше жив, често

спорех с него - и наум, и открито, когато ставаше дума. че човечеството

може би е заплашено отвън. Но една негова теза ми беше трудно да

опровергая, пък и не желаех да я оспорвам: "Ние работим в "Комкон-2". Ако

трябва, можем да минаваме за невежи, мистици и суеверни глупаци. Но едно

нещо не ни е разрешено: да недооценяваме опасността. И ако у нас, вкъщи,

внезапно завони на сяра, просто сме длъжни да предположим, че тука, някъде

наблизо, се е появил рогат дявол и да вземем съответните мерки, ако е нужно

- дори да организираме производство на светена вода в промишлени

количества." И веднага щом чух, че някакъв човек в бяло говори от името на

Странниците, усетих миризма на сяра и трепнах като стар боен кон при зова

на тръба.

Отправих необходимите запитвания по съответните канали и не се

изненадах много, когато открих, че в справочника за инструкциите, наредбите

и перспективните планове на нашия "Комкон-2" думата "Странници" въобще

липсва. Случвало се е да ме приемат нашите най-висши инстанции и вече никак

не се учудвам, когато всеки път ми става ясно, че според преценката на най-

отговорните ни ръководители проблемът за прогресорската дейност на

Странниците в системата на човешката цивилизация някак си е отпаднал,

преживян е като детска болест. По необясним за мен начин трагедията на Лев

Абалкин и Рудолф Сикорски сякаш бе снела завинаги от Странниците всякакви

подозрения.

Единственият човек, у когото моето безпокойство предизвика някакъв

проблясък на съчувствие, беше Атос-Сидоров, президент на нашия сектор и мой

пряк началник. Той използва властта си да утвърди и да завери със своя

подпис предложената от мен тема "Посещението на старата дама"*. Разреши ми

да организирам и специална група, която да я разработи. Фактически той ми

даде неограничени пълномощия по този въпрос.

[* Така се нарича една от прочутите криминални творби на швейцарския

писател и драматург Фридрих Дюренмат. - Б.пр.]

И аз се захванах с него, като първо организирах експертно допитване

сред мнозина от най-вещите специалисти по ксеносоциология. Поставих си за

цел да създам модел (или по-скоро да моделирам с най-голяма степен на

вероятност) прогресорската дейност на Странниците в системата на земната

човешка цивилизация. За да не ви занимавам с подробности, направо ще кажа,

че всички материали, които събрах, накрая изпратих на известния историк на

науката, много осведомения и начетен Айзък Бромбърг. Сега дори не си

спомням какво ме накара да сторя това, защото от много години вече Бромбърг

не се занимаваше с ксенология. Изглежда, причината е била, че повечето

специалисти, към които се обърнах с тези въпроси, просто отказваха да

разговарят сериозно с мен (синдромът на Сикорски!), а Бромбърг, както добре

е известно, винаги беше готов "да размени две думи" с някого, за каквото и

да се отнася.

Така или иначе доктор А. Бромбърг ми изпрати своя отговор, известен

днес на специалистите като "Меморандум на Бромбърг".

И всичко започна от него.

С него ще започна и аз.

(Край на въведението)

ПЪРВИ ДОКУМЕНТ

До "Комкон-2"

Сектор "Урал-Север"

За Максим Камерер - лично

За служебно ползване

Дата: 3 юни 94 година

Автор: А. Бромбърг, старши консултант на "Комкон-1", доктор на

историческите науки, носител на Херодотовата награда (за 63, 69 и 72

година), професор, носител на Малката награда "Ян Амос Коменски" (за 57

година), доктор по ксенопсихология. доктор по социална топология,

действителен член на Социологическата академия (Европа), член-кореспондент

на Лабораторията (Академията на науките) на Великата Тагора, магистър по

реализиране на абстракциите на Парсивал.

Тема: "Посещението на старата дама"

Съдържание: работен модел на прогресорската дейност на Странниците в

системата на земната човешка цивилизация

Драги Камерер!

Моля Ви, не приемайте тази педантична "шапка", с която съм снабдил

посланието си, за плод на ехидната ми старческа жажда да се заяждам. Просто

възнамерявах да подчертая, че макар и лично, посланието ми същевременно има

съвсем официален характер. "Шапката" на Вашите донесения-доклади съм

запомнил още от времето, когато нашият клет Сикорски ги хвърляше пред мен

на масата като (доста жалки) аргументи.

Отношението ми към Вашата организация не се е променило ни най-малко,

никога не съм го крил и то несъмнено Ви е добре известно. Обаче

материалите, които бяхте така любезен да ми изпратите, проучих с голям

интерес. Благодаря Ви. Иска ми се да Ви уверя, че в тази насока на Вашата

работа (но само в тази!) в мое лице ще намерите най-пламенния си поддържник

и сътрудник.

Не зная дали е случайно съвпадение, но Вашите "Обобщени материали"

получих тъкмо когато се канех да направя равносметка на дългогодишните си

размишления за естеството на Странниците и за неизбежния им сблъсък със

земната цивилизация. Всъщност напълно съм убеден, че на този свят

случайности няма. Очевидно този въпрос е назрял.

Нямам нито време, нито желание подробно да критикувам Вашия документ.

Не мога обаче да не отбележа, че моделите "Октопод" и "Конкистадор" ме

разсмяха чак до сълзи със своята анекдотична примитивност, а моделът "Нов

въздух", макар и да прави впечатление с не съвсем тривиалната си структура,

не е подкрепен с каквито и да било сериозни доводи. Осем модела!

Разработени от осемнадесет души, сред които има такива корифеи, като

Карибанов, Ясуда, Микич! Дявол да го вземе, би могло да се очаква някакъв

по-значителен резултат! Не знам, Камерер, но съвсем естествено възниква

предположението, че не сте успели да внушите на тези гросмайстори своята

"тревога, че всички ние не сме подготвени да решаваме този въпрос". Те

просто са Ви отговорили формално.

Чрез това послание по същество представям на Вашето любезно внимание

кратка анотация на моята бъдеща книга, която смятам да нарека "Монокосмосът

- връх или първа крачка? Бележки за еволюцията на еволюцията". Отново не

разполагам нито с време, нито с желание подробно да обосновавам основните

становища в нея. Мога само да Ви уверя, че всяко от тези становища още днес

може да бъде обосновано по най-изчерпателен начин, така че ако у Вас се

породят някакви въпроси към мен, ще се радвам да Ви отговоря. (Между

другото не мога да се въздържа да не отбележа, че Вашето обръщане към мен

за консултация може би е първият и засега единствен общественополезен акт

на Вашата организация през цялото това дреме, откак тя съществува.)

И така: МОНОКОСМОСЪТ.

В процеса на еволюцията от първи ранг всеки разум - бил той

технологичен или русоистки, пък дори и героничен* - изминава пътя от

състояние на максимално разединение (саможивост, взаимна озлобеност,

оскъдност на чувствата, недоверие) до състояние на максимално възможно

обединение, като се запазва индивидуалността (дружелюбие, висока култура в

отношенията, алтруизъм, пренебрежение към постижимото). Този процес се

управлява от биологичните, биосоциалните и специфичните социални закони.

Той е добре изучен и за нас представлява интерес само доколкото води до

въпроса: а какво следва по-нататък? Като оставим настрана романтичните

трели на теорията за вертикалния прогрес, ще видим, че за Разума има само

две реални, принципно различни възможности, Или да спре, да се самоуспокои,

да се затвори в себе си и да загуби интерес към физическия свят. Или да

тръгне по пътя на еволюцията от втори ранг, по пътя на еволюцията. която

може да се планира и управлява, по пътя към Монокосмоса.

[* Героничен тип разум (от гр.) - термин от фантастичната наука

ксенология, въведен от братя Стругацки в смисъл на "много древен и мъдър". -

Б.пр.]

Синтезът на Разумите е неизбежен. Той дарява световъзприемането с

неизброимо много нови страни, а това води до неимоверно увеличаване на

количеството и най-важното - на качеството на достъпната за усвояване

информация, което, от своя страна, свежда страданията до минимум и

увеличава радостта до максимум. Понятието "дом" се разширява до мащабите на

Вселената. (Навярно именно поради тази причина е влязло в употреба това

безотговорно и повърхностно понятие - Странници.) Появява се нов

метаболизъм и като следствие от него животът и здравето стават практически

вечни. Възрастта на индивида става сравнима с възрастта на космическите

обекти, като при това изобщо не се натрупва психическа умора.

Монокосмическият индивид не се нуждае от творци. Той сам си е творец и

потребител на културата. По водната капка той е способен да възпроизведе не

само образа на океана, но и целия свят на населяващите го същества, в това

число и на разумните. И всичко това става в условията на непрекъснат и

неутолим сетивен глад.

Всеки нов индивид възниква като произведение на синкретичното

изкуство: сътворяват го физиолозите и генетиците, инженерите и психолозите,

естетите, педагозите и философите на Монокосмоса. Този процес несъмнено

продължава няколко десетки земни години и, разбира се, е най-увлекателното

и почтено занятие на Странниците. Съвременното човечество не познава

аналози на такъв род изкуство, ако не смятаме може би толкова рядко

срещаните в историята случаи на Голяма любов.

"СЪЗДАВАЙ, БЕЗ ДА РАЗРУШАВАШ!" - това е девизът на Монокосмоса.

Монокосмосът не може да не смята своя път на развитие и своя "модус

вивенди" за единствено правилни. Образите на разединените Разуми,

недоузрели да се приобщят към него, предизвикват у него болка и отчаяние.

Той е принуден да чака, докато в рамките на еволюцията от първи ранг

Разумът се разгърне до състояние на планетарна общност. Защото чак след

това може да започне да се намесва в биологичната структура с цел да

подготви носителя на Разума за превод към монокосмическия организъм на

Странника. Това е така. защото нищо свястно не може да излезе от намесата

на Странниците в съдбата на разединените цивилизации.

Следователно възниква многозначителна ситуация. В крайна сметка

земните прогресори се стремят да ускорят историческия процес, в който

бедствуващите цивилизации създават по-съвършени социални структури. По този

начин те един вид подготвят нови резерви от материал за бъдещата дейност на

Монокосмоса.

Сега познаваме три цивилизации, които смятат, че са постигнали

благополучие.

Леонидяните са изключително древна цивилизация. (Нейната възраст е най-

малко триста хиляди години, независимо от твърденията на покойния Пак Хин.)

Те са образец на "бавна" цивилизация, застинали са в хомогенно единство с

природата.

Тагорците пък са хипертрофирано предпазлива цивилизация. Три четвърти

от целия им интелектуален потенциал е насочен да изучава вредните

последици, които биха могли да произтекат от откритията, изобретенията,

новите технологии и т.н. Тази цивилизация ни изглежда странна само защото

не сме способни да проумеем колко е интересно да се предотвратяват вредните

последици, колко голяма интелектуална и емоционална наслада доставя това.

Да забавяш прогреса е също така увлекателно, както и да го сътворяваш -

всичко зависи от възприетия принцип и възпитанието. Затова те имат само

обществен транспорт, изобщо са се отказали от летателните апарати, но пък

съобщителната им техника е развита прекрасно.

Третата цивилизация е нашата и сега вече разбираме защо Странниците

трябва да се намесят преди всичко и тъкмо в нашия живот. НИЕ СЕ ДВИЖИМ. Ние

се движим и следователно бихме могли да сбъркаме, когато избираме посоката

на движение.

Днес вече никой не помни "подритвачите", които с фанатичен ентусиазъм

се опитваха да ускорят прогреса на тагорците и леонидяните. Днес вече

всички разбраха, че да раздрусаш с ритници тези своего рода съвършени

цивилизации е толкова безсмислено и безперспективно занимание, както да се

опитваш да ускориш растежа на дървото - да речем на някой дъб, - като го

дърпаш за върха. Странниците не подритват никого. Ускоряването на прогреса

не е и не може да бъде тяхна задача. Целта им е да търсят, да отделят и да

подготвят за приобщаване и накрая да приобщават към Монокосмоса съзрелите

за това индивиди. Не зная от какви принципи се ръководят Странниците,

когато правят този подбор, и много съжалявам за това, защото, щем не щем,

ако говорим честно, без увъртания и наукообразна терминология, става дума

за следното.

Първо: Когато човечеството тръгне по пътя на еволюцията от втори ранг,

хомо сапиенсът на практика се превръща в Странник.

Второ: По всяка вероятност малцина хомо сапиенси са годни за такова

превъплъщаване.

Резюме:

- човечеството ще бъде разделено на две неравни части:

- човечеството ще бъде разделено на две неравни части по неизвестен за

нас признак;

- човечеството ще бъде разделено на две неравни части по неизвестен за

нас признак, като по-малката част бързо и завинаги ще изпревари по-

голямата;

- човечеството ще бъде разделено на две неравни части по неизвестен за

нас признак, по-малката част бързо и завинаги ще изпревари по-голямата и

това ще стане по волята и благодарение на изкусното майсторство на една

абсолютно чужда нам свръхцивилизация.

Драги Камерер! Предлагам Ви да се поупражнявате по социална

психология, като анализирате тази ситуация, която съдържа доста нови

моменти.

Сега, когато основите на монокосмическата прогресорска стратегия горе-

долу Ви се изясниха, навярно по-добре от мен ще успеете да разпределите

основните насоки на контрастратегията и тактиката за разкриване на

отделните моменти от дейността на Странниците. Явно търсенето, отделянето и

подготовката за приобщаване на съзрелите индивиди трябва да се съпровожда

от явления и събития, достъпни за внимателния наблюдател. Може да се очаква

например да се зародят масови фобии, нови учения от месиански тип, да се

появят хора с необикновени способности, някои хора да започнат да изчезват

по необясним начин, внезапно, като по чудо у хората да се зараждат нови

таланти и т.н. Настойчиво бих Ви препоръчал да не сваляте очи и от

тагорците и главанаците, акредитирани на Земята - те са доста по-

чувствителни от нас към чуждото и неизвестното. (В този смисъл трябва да

следите поведението и на земните животни, особено на стадните и на онези,

които притежават зачатъци на интелект.)

Разбира се, трябва да внимавате какво става не само на Земята, а и из

Слънчевата система като цяло по Периферията и най-вече в малко познатите

райони на Периферията.

Желая Ви успех,

Ваш А. Бромбърг

(Край на първия документ)

ВТОРИ ДОКУМЕНТ

До президента на сектора "Урал-Север"

Дата: 13 юни 94 година

Автор: М. Камерер, началник на отдела за извънредни произшествия

Тема 009: "Посещението на старата дама"

Съдържание: Смъртта на А. Бромбърг

Президенте!

Професор Айзък Бромбърг почина внезапно в санаториума "Бежина ливада"

на 11 юни т.г. сутринта.

В неговия личен архив не бяха открити никакви бележки, свързани с

модела "Монокосмос", и изобщо там няма никакви бележки относно Странниците.

Продължаваме да ги търсим.

Прилагам медицинското заключение за смъртта.

М. Камерер

(Край на втория документ)

Тъкмо в този ред прочете документите в началото на 95-а година моят

млад стажант Тойво Глумов и, разбира се, не бе възможно те да не му

направят силно впечатление, да не го подтикнат към съвсем определени

предположения, още повече че се сбъдваха и най-мрачните му очаквания.

Семето попадна в благодатна почва. Той незабавно издири медицинското

заключение и когато не откри в него абсолютно нищо, което би могло да

потвърди подозренията му, а те му се струваха толкова естествени, Тойво

Глумов поиска разрешение да се обърне към мен.

Добре помня това утро - навъсено, снеговито, с истинска виелица зад

прозорците на кабинета. Може би тъкмо заради контраста. Защото телом бях

тук, в зимния Урал, и очите ми безсмислено се взираха в струйките снежна

вода по стъклата, ала в мисълта си бях обграден от тропическата нощ над

топлия океан и във фосфоресциращата пяна, която току заливаше полегатия

песъчлив бряг, пред очите ми се поклащаше гол труп. Тъкмо бях получил

съобщение от Центъра за трети смъртен случай на остров Матуку.

В този момент пред мен се появи Тойво Глумов и като пропъдих

видението, аз го поканих да седне и да каже какво има.

Без никакви заобикалки той ме попита смятам ли разследването на

обстоятелствата около смъртта на доктор Бромбърг за приключено.

Леко учуден му отвърнах, че всъщност никакво разследване не е имало,

както няма нищо особено и в обстоятелствата около смъртта на един сто и

петдесет годишен старец.

Къде са тогава бележките на доктор Бромбърг по темата "Монокосмос"?

Обясних му, че по всяка вероятност такива бележки никога не е имало.

Очевидно когато е пишел писмото, доктор Бромбърг е импровизирал. Той беше

блестящ импровизатор.

Трябва ли тогава да смятаме, че писмото на доктор Бромбърг и

съобщението за смъртта му, изпратено от Максим Камерер до президента,

съвсем случайно са се озовали едно до друго?

Погледнах го, видях решително свитите тънки устни, издаденото като на

бик чело с падналия кичур бели коси и ми стана съвсем ясно какво очаква да

чуе от мене сега. "Да, Тойво, да, моето момче - искаше да му кажа, - и аз

мисля като тебе. Бромбърг се е досетил за много неща и Странниците са го

премахнали, като са откраднали и безценните му книжа." Но, разбира се, нищо

такова не мислех и нищо такова не казах на моето момче Тойво. И аз не знаех

как документите са се озовали един до друг. Трябва наистина да е станало

случайно. Така му и обясних.

Тогава той ме попита дали сме започнали да разработваме на практика

идеите на Бромбърг.

Отвърнах му, че този въпрос се обсъжда. Всичките осем модела,

предложени от експертите, твърде лесно могат да бъдат оборени. Що се отнася

до идеите на Бромбърг, има твърде малко основания да се отнасяме към тях

сериозно.

Тогава той събра смелост и направо ме попита имам ли намерение аз,

Максим Камерер, началникът на отдела, да се заема с разработването на

идеите на Бромбърг. И ето че най-сетне имах възможност да го зарадвам. Той

чу от мен тъкмо това, което искаше да чуе.

- Да, моето момче - казах му аз. - Именно затова те взех при мен в

отдела.

Тойво си тръгна щастлив. Разбира се, тогава нито той, нито аз

подозирахме, че тъкмо в този миг той направи първата си крачка към Голямото

откровение.

Аз съм психолог-практик. Няма защо да скромнича, но когато имам работа

с някой човек, във всеки момент много точно усещам неговото душевно

състояние, насоката на мислите му и доста добре предсказвам неговото

поведение. Обаче ако ме помолят да обясня как го правя, а още повече да

обрисувам, да опиша с думи какъв образ изниква в съзнанието ми, ще бъда

твърде затруднен. Като всеки психолог-практик, ще съм принуден да прибягна

към съпоставки от света на изкуството или литературата. Ще се позова на

героите на Шекспир или Достоевски, на Строгов или Микеланджело, или на

Йохан Сурд.

Та Тойво Глумов ми напомняше мексиканеца Ривера. Имам предвид онзи

разказ на Джек Лондон от христоматиите, написан през двадесетия век или

дори през деветнадесетия, точно не помня.

По професия Тойво Глумов беше прогресор. Специалистите бяха му казали,

че от него може да излезе прогресор от висша класа. Направо "ас". Данните

му бяха блестящи. Великолепно се владееше, беше изключително хладнокръвен,

имаше невероятно бързи реакции, беше роден актьор и майстор на

имперсонацията. И ето че като поработил малко повече от три години като

прогресор, без каквито и да било видими причини той си подал оставката и се

върнал на Земята. Веднага щом завършил периодът на възстановяване, той се

свързал с ГВИ и лесно научил, че единствената организация на нашата

планета, която може да има отношение към новата му цел, е "Комкон-2".

Той изникна пред мен през декември 94-та година, изпълнен с ледена

готовност отново и отново да отговаря на въпросите защо той,

многообещаващият, абсолютно здравият, всячески насърчаваният изведнъж

захвърля своята работа, изоставя наставниците си, другарите си, проваля

грижливо разработените планове, разбива надеждите, които са му възлагали...

Разбира се, не го разпитвах за тези работи. Изобщо не ме интересуваше защо

вече не иска да бъде прогресор. Интересуваше ме защо изведнъж е пожелал да

стане контрапрогресор, ако мога така да се изразя.

Отговорът му се вряза в паметта ми. Той изпитвал дълбока омраза към

самата идея за прогресорството. Ако можело, той би желал да не навлиза в

подробности. Просто той, прогресорът, имал отрицателно отношение към

прогресорството. И там (той посочи с палец зад гърба си) му дошла в главата

доста близката до ума мисъл, че докато той се мотае по паветата на

Арканарските площади и размахва шпагата си, тук (той посочи с показалец под

краката си) някой хитрец с пъстра модна пелерина и метавизор* през рамо се

разхожда по площадите на Свердловск. Доколкото той, Тойво Глумов, знаел, на

малцина им хрумвала тази простичка мисъл, а ако все пак им хрумвала, тя

била в доста глупава хумористична или романтична форма. На него, на Тойво

Глумов, тази мисъл не му давала мира: на никакви богове не трябва да

позволяваме да се бъркат в нашите работи. тук при нас, на Земята, боговете

нямат никаква работа, защото "благата на боговете са вятър, който издува

платната, но надига и буря". (По-късно с много усилия издирих този цитат -

оказа се, че е от Верблибен**.)

[* Метавизор (от гр. и лат.) - фантастичен термин, въведен от братя

Стругацкн за усъвършенствуван апарат - аналог на съвременните преносими

телевизори. - Б.пр.]

[** Цитатът и авторът са измислени от братя Сгругацки. - Б.пр.]

Даже с просто око се виждаше, че пред мен стои фанатик. За съжаление,

като всеки фанатик, и той беше склонен към прекалено крайни разсъждения.

(Да вземем дори само изказванията му за прогресорството, за които ще стане

дума и по-нататък.) Но той беше готов да действува. И без повече обяснения

го взех в отдела, като веднага му тикнах в ръцете темата "Посещението на

старата дама".

Тойво се оказа много съвестен работник! Беше енергичен, инициативен,

не знаеше що е умора. И притежаваше едно рядко качество за неговата възраст

- не се разочароваше от несполуките. За него нямаше отрицателни резултати.

Нещо повече, отрицателните резултати от разследванията го радваха точно

толкова, колкото и редките положителни. Той сякаш поначало беше свикнал с

мисълта, че през неговия живот няма да открием нищо определено и умееше да

изпитва удоволствие от самата (най-често доста отегчителна) процедура по

анализирането на що-годе подозрителните извънредни произшествия. Много

интересно беше, че когато той се появи, моите стари служители Гриша

Серосовин, Сандро Мтбевари, Андрюша Кикин и другите някак се постегнаха,

престанаха да мързелуват, вече бяха доста по-малко иронични и значително по-

деловити, и не че вземаха пример от него - за това и дума не можеше да

става, според тях той беше прекалено млад и зелен, - но той сякаш ги зарази

със своята сериозност и съсредоточеност в работата, а си мисля, че най-вече

ги поразяваше оная дълбока омраза към обекта на разследване, която той

излъчваше и която те самите изобщо не изпитваха. Веднъж случайно споменах

на Гриша Серосовин за мургавия хлапак Ривера и скоро разбрах, че всички те

са намерили и прочели разказа на Джек Лондон.

Също като Ривера, и Тойво нямаше приятели. Беше заобиколен от верни и

предани колеги и самият той беше верен и предан съдружник във всяка работа,

но така и не се сприятели с никого. Предполагам, защото беше твърде трудно

човек да му бъде приятел - той никога и за нищо не беше доволен от себе си

и затова никога нищо не прощаваше на околните. Беше обзет от такъв

безпощаден и вглъбен устрем към целта, какъвто съм забелязвал само при

големите учени и спортисти. За какво приятелство можеше да става дума

тогава...

Всъщност той все пак имаше един приятел. Имам предвид жена му Ася

Стасова или Анастасия Петровна. Когато се запознах с нея, тя беше прелестна

дребничка жена, пъргава като живак, с остър език и прекалена склонност към

прибързани възгледи и необмислени разсъждения. Затова тесният дом винаги

приличаше на бойно поле и беше истинско удоволствие да наблюдаваш

(отстрани) постоянно избухващите словесни сражения.

Това зрелище изглеждаше още по-странно, понеже обикновено, сиреч в

работна обстановка, Тойво по-скоро правеше впечатление на извънредно

спокоен, невъзмутим човек, който говори кратко и ясно. Той сякаш постоянно

беше затормозен от някаква важна и грижливо обмисляна идея. Но не и когато

беше с Ася. В присъствието на Ася той ставаше Демостен, Цицерон, апостол

Павел, говореше тържествено, без да допуска възражения, от устата му се

лееха максими, той, по дяволите, дори си позволяваше да се подиграва!...

Трудно е дори да си представи човек колко различни бяха тези двама души:

невъзмутимият и лаконичен Тойво-Глумов-На-Работа и разгорещеният, бъбрив,

философствуващ, постоянно заблуждаващ се и страстно отстояващ своите

заблуждения Тойво-Глумов-У-Дома. В къщи дори яденето му се услаждаше. Той

даже проявяваше прищевки по отношение на гозбите. Ася работеше като

гастроном-дегустатор и винаги готвеше сама. Така било прието в дома на

майка й, така било прието и в дома на баба й. Тази традиция в семейство

Стасови, на която Тойво Глумов се възхищаваше, се коренеше някъде в

дълбините на вековете, в онези невъобразими времена, когато още не

съществувало молекулярното кулинарно изкуство и се налагало най-

обикновените кюфтета да се приготвят по доста сложни и не твърде апетитни

процедури...

Другият близък човек на Тойво беше майка му. Всеки ден, с каквото и да

беше зает, където и да се намираше, той непременно отделяше време да се

свърже с нея по видеоканала и да разменят поне няколко думи. Те наричаха

това "контролно обаждане". С Майя Тойвовна Глумова се запознах преди много

години, но това стана при толкова печални обстоятелства, че никога повече

не се срещнахме с нея. Не по моя вина. И изобщо никой няма вина за това. С

две думи тя имаше прекалено лошо мнение за мене и Тойво го знаеше. Той

никога не ми говореше за нея. Но с нея са разговаряли за мен неведнъж -

това научих много по-късно...

Несъмнено тази раздвоеност го дразнеше и гнетеше. Не мисля, че Майя

Тойвовна му е говорила лоши неща за мене. А и никак не ми се вярва да е

разказвала на сина си страшната история за гибелта на Лев Абалкин. По-скоро

когато Тойво е започвал да говори за прекия си началник, тя просто е

отвръщала студено, като е отбягвала тази тема. Но и това е било напълно

достатъчно.

Та нали за Тойво аз не бях просто началник. Та нали всъщност бях

единственият му съмишленик, единственият човек в целия необятен "Комкон-2",

който се отнасяше абсолютно сериозно и последователно към въпроса, погълнал

цялото му съзнание. Освен това той се отнасяше към мен с дълбока почит и

уважение. Все пак негов началник беше легендарният Мак Сим! Тойво още не е

бил роден, а Мак Сим вече взривяваше лъчеви кули на Саракш и се биеше с

фашистите... Беше се развихрил като Бяла дама сред черните пешки! Той беше

организаторът на операция "Вирус", след която самият Суперпрезидент го

нарече Биг Бъг*! Тойво е бил още ученик, а Биг Бъг проникна в Островната

империя, в самата Столица... пръв от земляните, а всъщност и последен...

Разбира се, това бяха все подвизи на прогресор, но нали се знае, че само

прогресор може да надделее над прогресора! А Тойво ревностно вярваше в това

простичко убеждение.

[* Биг Бъг (от англ. жаргон) - важна личност, голяма клечка. (Тук и по-

нататък става дума за събития, описани в "Обитаемият остров" и "Трудно е да

бъдеш бог".) - Б.пр.]

И още нещо. Тойво си нямаше представа как ще започне да действува,

когато в края на краищата намесата на Странниците в земните работи бъде

съвсем достоверно установена и доказана. Тогава той не би могъл да се опре

на никакви исторически съпоставки с вековната дейност на земните

прогресори. За Ируканския херцог разобличеният прогресор-землянин беше зъл

дух или практикуващ магьосник. За контраразузнавача от Островната империя

същият този прогресор беше ловък шпионин от континента. А какво ще

представлява разобличеният прогресор-Странник от гледна точка на сътрудника

на "Комкон-2"?

Разобличеният магьосник ще бъде изгорен; не е лошо също да бъде тикнат

в дранголника и да бъде заставен да прави злато от собствените си

изпражнения. Ловкият шпионин от континента ще бъде презавербуван или

унищожен. А как би трябвало да се постъпи с разобличения Странник?

Тойво не знаеше отговора на тези и на други подобни въпроси. И никой

от неговите познати не знаеше как да отговори. Повечето от тях смятаха, че

тези въпроси не са поставени правилно. "Какво ще направиш, ако около винта

на моторницата ти се намотае брадата на водния дух? Ще почнеш да я

размотаваш? Безжалостно ще я отрежеш или ще хванеш водния дух за

провисналите бузи?" С мен Тойво не разговаряше на тези теми. Не

разговаряше, защото, струва ми се, поначало беше убеден, че Биг Бъг,

легендарната Бяла дама, изобретателният Мак Сим много отдавна е обмислил

всичко, анализирал е всички възможни варианти и е разработил подробен план,

съответно утвърден от висшето ръководство.

Аз не го разочаровах. До някое време.

Трябва да кажа, че Тойво Глумов изобщо беше човек с предубеждения. (Та

би ли могло да се очаква нещо друго, след като беше фанатик?) Той например

изобщо не искаше да признае, че между неговата тема "Посещението на старата

дама" и отдавна разработваната при нас тема "Рип Ван Уинкъл"* има някаква

връзка. Случаите на внезапни и напълно необясними изчезвания на хора през

седемдесетте и осемдесетте години и точно толкова внезапните им и

необясними завръщания бяха единствената страна от "Меморандума на

Бромбърг", която той категорично отказа да разглежда и изобщо да вземе под

внимание. "Тук Бромбърг неволно е сбъркал - твърдеше той. - Или ние

неправилно го разбираме. За какво им е на Странниците хората да изчезват по

необясним начин?" А при това "Меморандумът на Бромбърг" беше станал

неговият катехизис, програма за работа през целия му живот занапред...

Очевидно той не можеше и не искаше да признае, че Странниците биха могли да

бъдат почти свръхестествено могъщи. Такова признание би превърнало неговия

труд в усилия, хвърлени на вятъра. И наистина, какъв смисъл има да тичаш по

следите, да издирваш и да се опитваш да заловиш същество, което всеки миг

може да се разсее във въздуха и след това да се събере на кое да е друго

място?...

[* По заглавието на прочутия разказ на Уошингтън Ървинг. - Б.пр.]

Но колкото и да беше склонен към предубеждения, Тойво никога не се

опитваше да опровергава установените факти. Помня как той, новопокръстен и

още съвсем зелен, ме убеди да се включа в изясняването на трагедията на

остров Матуку.

С този случай естествено се занимаваше секторът "Океания", където за

никакви Странници не искаха и да чуят. Но разследването беше единствено по

рода си, нищо подобно не беше се случвало в миналото (искрено се надявам,

че и в бъдеще няма да се повтори), та за това нас двамата с Тойво ни приеха

без възражения.

От незапомнени времена на остров Матуку стърчеше древен полуразнебитен

радиотелескоп. Така и не успяхме да разберем кой и защо го е построил.

Островът се смяташе за необитаван, само от време на време тук се

отбивала някоя група делфинери, а понякога в прозрачните заливчета на

северния бряг можело да се срещнат по двойки ловци на бисери. Обаче както

скоро научихме, през последните няколко години там постоянно живеело

раздвоено семейство главанаци. (Днешното поколение вече започна да забравя

кои са главанаците. Ще напомня, че това е раса на разумни киноиди от

планетата Саракш, която едно време много тясно общуваше със земляците. Тези

едроглави говорящи кучета с голямо желание ни придружаваха из целия Космос

и дори имаха нещо като дипломатическо представителство на нашата планета.

Преди трийсет години те избягаха от нас и повече не влязоха в досег с

хората.)

В южния край на острова имаше кръгъл вулканичен залив. Той беше

неописуемо мръсен и бреговете му бяха покрити с някаква отвратителна пяна.

Изглежда, тази гадост имаше органичен произход, защото привличаше безбройни

ята морски птици. Впрочем във водите на залива нямаше никакъв друг живот.

Там дори водораслите се размножаваха някак насила.

И на този остров ставаха убийства. Едни хора убиваха други и това беше

толкова страшно, че в продължение на няколко месеца на никой не му бе дало

сърце да съобщи за тези събития на средствата за масово осведомяване.

Доста скоро се изясни, че виновно или по-точно причина за всичко е

гигантско силурско мекотело, чудовищно първобитно главоного, което преди

известно време се заселило на дъното на вулканичния залив. Някой тайфун

трябва да го е запокитил там. Биополето на това чудовище, което от време на

време изплувало на повърхността, потискало психиката на висшите животни. По-

специално при човека то пагубно намалявало равнището на подбудите, в това

биополе човек ставал недружелюбен и саможив, той можел да убие приятеля си,

който случайно е изтървал ризата му във водата. И убивал.

Тогава Тойво Глумов си втълпи, че тъкмо това мекотело е предсказаният

от Бромбърг Монокосмически индивид в процеса на сътворяване. Трябва да

призная, че в началото, когато още нямаше никакви факти, неговите

разсъждения изглеждаха доста убедителни (ако изобщо може да се говори за

убедителна логика, изградена върху фантастична предпоставка). И трябваше да

го видите как постепенно отстъпваше под натиска на все новите и нови данни,

с които потресените специалисти по главоногите и палеонтолозите се

сдобиваха всеки ден.

Довърши го един студент по биология, който изрови в Токио японски

ръкопис от тринадесети век, където се описваше това или друго такова

чудовище (цитирам по своя дневник): "В Източните морета се среща

катапуморидако, пурпурно обагрено, с множество дълги и тънки ръце, подава

се от овална раковина, с големина към трийсет крачки, с острила и гребени,

очите му са като загнили и цялото е обрасло с полипи. Щом изплува, протяга

се над водата плоско, по подобие на остров, като разнася зловонни и бълва

бели изпражнения, та да примамва рибите и птиците. Струпат ли се те,

сграбчва ги безразборно с ръце и ги поглъща. В лунните нощи лежи, като се

поклаща на вълните, вторачило взор в небесните висини, и размишлява за

водната бездна, отгдето е пропъдено. А пък размишленията му са толкоз

мрачни, та хвърлят хората в ужас и те се оприличават на тигри."

Помня, щом прочете това, Тойво, дълбоко замислен, помълча няколко

минути, а после въздъхна, както ми се стори, с облекчение и каза: "Да. Не е

той. И по-добре, защото е прекалено гаден." Според него Монокосмосът

сигурно беше съвсем отвратително същество, но все пак не до такава степен.

Явно Монокосмосът не се побираше в неговите представи в облика на силурски

октопод. (Между другото, също както и това мекотело - с отровното си

биополе, със своята разтваряща се черупка и със собствената си възраст над

четиристотин милиона години - изобщо не се побираше в никакви представи на

специалистите.)

По този начин първото сериозно дело, с което се захвана Тойво Глумов,

не донесе никакъв резултат. Той работи още доста време на празен ход и ето

че в средата на 98-а година поиска от мен разрешение да се заеме с

обработването на материалите за масовите фобии. Разреших му.

ТРЕТИ ДОКУМЕНТ

ДОНЕСЕНИЕ-ДОКЛАД

N:011/99

"Комкон-2"

Урал-Север

Дата: 20 март 99 година

Автор: Т. Глумов, инспектор

Тема 009: "Посещението на старата дама"

Съдържание: космофобиите, "синдром на пингвина"

Като анализирах случаите на възникване на космически фобии през

последните сто години, стигнах до извода, че в рамките на тема 009 за нас

могат да представляват интерес материалите за така наречения "синдром на

пингвина".

Източници:

А. Мьобиус. Доклад на XIV конференция по космическа психология, Рига,

84.

А. Мьобиус. "Синдром на пингвина", ПКП (Проблеми на космическата

психология), 42, 84.

А. Мьобиус. Отново за същността на "синдрома на пингвина", ПКП, 44,

84.

Справка:

Мьобиус, Асмодей-Матвей. доктор по медицина, чл.-кор. на Европейската

академия на медицинските науки, директор на филиала на Световния институт

по космическа психопатология (във Виена). Роден на 26 април 36 година в

Инсбрук. Образование: факултет по психопатология в Сорбоната; Втори

институт по космическа медицина в Москва: висши курсове по безприборна

акванавтика в Хонолулу. Основни области на научните интереси:

извънпроизводствените космо- и аква фобии. От 81 до 91 година е заместник-

председател на Главната медицинска комисия към Управлението на космическия

флот. Сега е всепризнат основоположник и водещ учен на направлението по

така наречената "полиморфна космическа психопатология".

На конференцията по космическа психология в Рига на 7 октомври 84

година доктор Асмодей Мьобиус направил научно съобщение за нов вид

космофобия, която нарекъл "синдром на пингвина". Тази фобия представлява

сравнително малко опасно психическо отклонение, изразяващо се в натрапчиви

кошмари, които обладават болния по време на сън. Само да задреме, и болният

открива, че виси в безвъздушното пространство, абсолютно безпомощен и

безсилен, самотен и забравен от всички, изпаднал във властта на бездушни и

могъщи сили. Той физически усеща, че мъчително се задушава, чувствува как

плътно разрушително излъчване пронизва тялото му и го изгаря, как изтъняват

и се стапят костите му, как завира и започва да се изпарява мозъкът му,

обзема го небивало и неимоверно силно отчаяние и той се събужда.

Доктор Мьобиус не сметнал тази болест за опасна, защото, първо, тя не

била съпроводена от каквито и да било психически и телесни наранявания и,

второ, успешно се поддавала на амбулаторна психотерапия. "Синдромът на

пингвина" привлякъл вниманието на доктор Мьобиус преди всичко понеже бил

напълно непознато явление, което дотогава не било описано от никого.

Странно било, че тази болест поразявала хората без разлика в пола,

възрастта и професията и още по-чудно било, че не се забелязвала никаква

връзка между синдрома и генетичния индекс на заболелия.

Заинтересуван от етиологията на явлението, доктор Мьобиус подложил

събрания материал (около хиляда и двеста случая) на многофакторен анализ по

осемнадесет параметъра и със задоволство открил, че в 78 процента от

случаите синдромът се пораждал при хората, извършили далечни космически

полети с малките кораби от типа "Призрак-17-пингвин". "Очаквах нещо такова -

заявил доктор Мьобиус. - Това не е първият случай, когато съм бил свидетел

конструкторите да ни предлагат недостатъчно изпитана техника. Тъкмо поради

това нарекох открития от мен синдром по името на този тип кораби и нека

това да послужи за назидание."

Въз основа на доклада на доктор Мьобиус конференцията в Рига взела

решение временно да се забрани експлоатацията на корабите от типа "Призрак-

17-пингвин", докато напълно се отстранят конструктивните недостатъци,

предизвикващи фобията.

1. Установих, че корабите, от типа "Призрак-17-пингвин" са били

подложени на грижлива проверка, по време на която не били открити никакви

съществени конструктивни пропуски, така че непосредствената причина за

възникването oна фобията си останала забулена в мъгла. (Впрочем, в

желанието си да премахне всякакъв риск, Управлението на космическия флот

изтеглило "пингвините" от пътническите линии и тези кораби били снабдени с

автопилоти.) Появата на "синдрома на пингвина" рязко намаляла и доколкото

ми е известно, последният случай бил регистриран преди 13 години.

Не бях доволен обаче. Безпокояха ме тези 22 процента от изследваните,

чието отношение към корабите от типа "Призрак-17-пингвин" си оставаше

неясно. От тези 22 процента, според данните на доктор Мьобиус, седем

процента от хората били сигурни, че не са имали нещо общо с "пингвините", а

останалите 15 процента не могли да кажат нищо съществено по този въпрос: те

или не помнели, или никога не се били интересували от типа на корабите, с

които летели в Космоса.

Разбира се, от гледна точка на статистиката хипотезата, че

"пингвините" имат отношение към появата на фобията, не буди никакво

съмнение. Обаче 22 процента никак не са малко. И аз отново подложих

материалите на Мьобиус на многофакторен анализ по двадесет допълнителни

параметъра, като при това, да си призная, вече подбрах тези параметри до

голяма степен случайно, без да имам наум никаква, дори и най-съмнителната

хипотеза. Сред параметрите бяха например датите на излитане с точност до

месец, местата на раждане с точност до регион, хобито на всеки в точност до

тип... и така нататък.

Работата обаче се оказа съвсем проста и само извечното убеждение на

хората, че Вселената е изотропна, е попречило на доктор Мьобиус да открие

това, което аз успях да налучкам. Стана ясно, че "синдромът на пингвина" е

поразявал хората, които са летели в Космоса, по маршрутите до Саула, Редут

и Касандра или, с други думи - през входа на подпространствения сектор

41102.

Корабите от типа "Призрак-17-пингвин" изобщо не бяха виновни. Просто

по онова време (в началото на 80-те години) преобладаващата част от тях още

от стапела поемали по маршрутите Земя-Касандра-Зефир и Земя-Редут-ЕН 2105.

Така че 80 процента от корабите по тези маршрути тогава били "пингвини".

Това обяснява и 78-те процента на доктор Мьобиус. Що се отнася до

останалите 22 процента от заболелите, 20 от тях са летели по тези маршрути

на кораби от друг тип и остават само два процента, които никога за никъде

не са летели, но това по принцип вече нямаше никакво значение.

2. Данните на доктор Мьобиус несъмнено бяха непълни. Като се

възползвах от анамнезите, събрани от него, а също и от архивните данни в

Управлението на космическия флот, успях да установя, че през разглеждания

период по посочените маршрути в двете посоки са пътували 4512 души, от

които 183 човека (най-вече членове на екипажите) по няколко пъти са правили

кръгови рейсове. Над две трети от членовете на по-малката група изобщо не

са дали повод доктор Мьобиус да се занимава с тях. Налага се изводът, че те

или са имали имунитет към "синдрома на пингвина", или по някакви причини не

са сметнали за нужно да се обърнат към лекар. Във връзка с това ми се стори

много важно да установя:

- имало ли е сред членовете на по-малката група хора с имунитет към

синдрома;

- ако е имало такива, не може ли да се открият причините за имунитета

или поне биосоциалнопсихологическите параметри, по които тези хора се

отличават от пострадалите.

С тези въпроси се обърнах към самия доктор Мьобиус. Той ми отговори,

че този проблем никога не го е занимавал, но интуитивно е склонен да

предполага, че е твърде малко вероятно да съществуват такива

биосоциалнопсихологически параметри. Като се отзова на моята молба, той се

съгласи да поръча в една от своите лаборатории да изследват този проблем,

но ме предупреди, че мога да очаквам някакъв резултат не по-рано от два-три

месеца.

За да не губя време, се захванах с архивите на медицинския център към

Управлението на космическия флот, като се опитах да анализирам данните за

всичките 124 пилоти, които редовно са летели по споменатите кръгови

маршрути през разглеждания период.

Елементарният анализ показа, че поне за пилотите вероятността да бъдат

поразени от "синдрома на пингвина" е някъде около една трета и НЕ ЗАВИСИ от

броя на полетите през "опасния" сектор. Следователно изглежда твърде

вероятно, че: а) две трети от хората имат имунитет към "синдрома на

пингвина" и б) вероятността човек, лишен от този имунитет, да бъде поразен

от синдрома, е близка до единица. Именно поради това въпросът по какво се

отличават хората с имунитет от тези без имунитет е изключително интересен.

3. Смятам, че е нужно изцяло да цитирам бележката, на доктор Мьобиус

към неговата статия "Отново за същността на "синдрома на пингвина"." Там

доктор Мьобиус пише:

"Любопитно съобщение получих от колегата Кривокликов (от Кримския

филиал на Втория институт по космическа медицина). След като моят доклад в

Рига беше публикуван, той ми писа, че вече от много месеци насам го

спохождат сънища, чийто сюжет необикновено много напомня кошмарите на

страдащите от "синдрома на пингвина" - той усеща, че виси в безвъздушното

пространство, далече от планетите и звездите, не чувствува своето тяло, но

го вижда, също както и многобройните космически обекти - и реалните, и

някои фантастични. Но за разлика от страдащите от "синдрома на пингвина" в

тези мигове той не изпитва никакви отрицателни емоции. Напротив, това,

което става, му изглежда интересно и приятно. Той си представя, че е

самостоятелно небесно тяло, което се движи по избрана от него траектория.

Самото движение му доставя удоволствие, понеже той се движи към някаква

цел, която му обещава да преживее много интересни неща. Звездните купове,

мъждукащи в бездната, сами по себе си предизвикват у него чувството на

неясен възторг и така нататък. Дойде ми наум, че в лицето на колегата

Кривокликов се сблъсквам със случай на някаква инверсия на "синдрома на

пингвина", която би представлявала голям теоретичен интерес в светлината на

съображенията, изложени от мен в статията. Скоро обаче бях разочарован:

оказа се, че колегата Кривокликов никога в живота си не е летял със

звездолетите от типа "Призрак-17-пингвин". Впрочем все още се надявам, че

инверсията на "синдрома на пингвина" съществува реално като психическо

явление и ще бъда благодарен на всеки лекар, който прояви добра воля и ми

съобщи нови данни по този повод."

Справка:

Кривокликов, Иван Георгиевич, сменен лекар-психиатър в базата "Лембой"

(на ЕН 2105) през разглеждания период многократно е летял по маршрута Земя-

Редут-ЕН 2105 със звездолети от различни типове. Според данните на ГВИ сега

се намира в базата "Лембой".

По време на личния разговор с доктор Мьобиус установих, че през

последните години той е открил "положителна" инверсия на "синдрома на

пингвина" у още двама души. Докторът отказа да съобщи имената им, като се

позова на лекарската етика.

Не се наемам по-обстойно да тълкувам появата на тази инверсия на

"синдрома на пингвина", но ми се струва, че хората, у които тя е

възникнала, очевидно са значително повече, отколкото ни е известно до този

момент.

Т. Глумов

(Край на третия документ)

Цитирах тук третия документ не само защото беше един от най-

обещаващите доклади на Тойво Глумов. Като го четях и препрочитах,

почувствувах, че май за първи път попадаме на истинска следа, но впрочем

тогава и през ум не ми мина, че от това донесение ще започне оная поредица

от събития, която ще изиграе решаваща роля за моето приобщаване към

Голямото откровение.

На 21 март прочетох доклада на Тойво за "синдрома на пингвина".

На 25 март Магьосника демонстративно напусна Института на чудаците (за

това научих чак след няколко дни).

На 27 март Тойво ми представи донесение-доклад за фукамифобията.

ЧЕТВЪРТИ ДОКУМЕНТ

ДОНЕСЕНИЕ-ДОКЛАД

N:013/99

"Комкон-2"

Урал-Север

Дата: 26 март 99 година

Автор: Т. Глумов, инспектор

Тема 009: "Посещението на старата дама"

Съдържание: фукамифобията, история на Поправката към "Закона за

задължителната биологична блокада"

Като анализирах случаите на възникване на космически фобии през

последните сто години, стигнах до извода, че в рамките на тема 009 за нас

могат да представляват интерес събитията, които са предхождали приемането

на 2 февруари 85 година в Световния съвет на известната Поправка към Закона

за биологичната блокада.

Необходимо е да се има предвид, че:

1. Биологичната блокада, наричана още Токийската процедура, системно

се прилага на Земята и в Периферията от около сто и петдесет години.

Биологичната блокада е непрофесионален термин, използван главно от

журналистите. Специалистите-медици наричат тази процедура фукамизация - в

чест на сестрите Натали и Хосико Фуками, които първи са я обосновали

теоретично и са я приложили на практика. Целта на фукамизацията е да повиши

естествената способност на човешкия организъм да се приспособява към

външните условия (биологичната адаптация). В класическата си форма

процедурата на фукамизирането се прилага изключително на бебета, като се

започва от последния период на развитието им в утробата на майката.

Доколкото можах да установя и да разбера, тази процедура се състои от два

етапа.

Вкарването на серума УНБЛАФ (култура от "бактерии на живота") няколко

пъти повишава съпротивителните сили на организма спрямо всички известни

инфекции - вирусни, бактериални и спорови, - а също и спрямо всички

органични отрови (това е всъщност и биологичната блокада).

Раздразването и възбуждането на хипоталамуса с помощта на микровълново

облъчване многократно повишава способността на организма да се приспособява

към такива физически агенти на външната среда, като силната радиация,

неблагоприятния газов състав на атмосферата и високата температура. Освен

това значително нараства способността на организма да възстановява

накърнените вътрешни органи, разширява се спектърът, възприеман от ретината

на окото, повишават се възможностите за психотерапия и т.н.

2. До 85 година съгласно Закона за задължителната биологична блокада

процедурата на фукамизирането се прилагала спрямо всички. През 82 година в

Световния съвет бил внесен за разглеждане проект за поправка, предвиждащ да

се отмени задължението всички бебета, които се появяват на бял свят на

Земята, да се подлагат на фукамизация. Според тази поправка процедурата на

фукамизиране трябвало да бъде заменена с така наречената "ваксина на

зрелостта", предназначена за лица, достигнали шестнадесетгодишна възраст.

През 81 година Световният съвет приел "Поправка към Закона за

задължителната биологична блокада". Съгласно тази поправка задължителната

фукамизация се отменяла, като нейното прилагане вече зависело само от

мнението на родителите. Лицата, които не са били фукамизирани като бебета,

получавали правото по-късно да се откажат и от "ваксината на зрелостта", но

в такъв случай те губели възможността да работят в професионални области,

свързани с големи физически и психически натоварвания. По данни на ГВИ днес

на Земята живеят около един милион юноши и девойки до шестнадесетгодишна

възраст, които не са били фукамизирани, и около двадесет хиляди души, които

са се отказали от "ваксината на зрелостта".

Що се отнася до същността на събитията, които довели през февруари 85

година до приемането на "Поправката към Закона за биологичната блокада",

установих следното:

1. През всичките сто и петдесет години, откакто фукамизацията се

прилага навсякъде, не е имало нито един случай тази процедура да причини и

най-малката вреда на фукамизирания. Затова няма нищо чудно, че до пролетта

на 81 година изключително рядко някоя майка се е отказвала от фукамизиране.

Преобладаващата част от лекарите, с които се консултирах, не бяха чували за

такива случаи преди 81 година. Но публични изказвания против фукамизацията,

които имали теоретичен и пропаганден характер, се срещали сравнително

често. Ето най-характерните публикации през нашия век.

Дебуке, Ш. Да построиш човек? Лион, 32.

Посмъртно издание на последната книга на големия (вече забравен)

антиевгенист. Втората част на книгата изцяло е посветена на критиката на

фукамизацията като "нагло подмилкващо се бърникане в естественото състояние

на човешкия организъм". Дебуке подчертава, че измененията, предизвикани от

фукамизацията, имат необратим характер ("... никой досега не е успял отново

да подтисне възбуден хипоталамус..."), но набляга най-вече на факта, че от

много години насам тази типична евгенична процедура, осветена с авторитета

на световен закон, служи като безнравствен и съблазнителен прецедент за

нови евгенични опити.

Пумивур, К. Ридърът*: права и задължения. Банкок, 15.

[* Ридър (от англ.) - човек, който може да чете и тълкува ненаказани

чужди мисли. Фантасиичен термин, въведен от братя Стругацки, който

разширява съдържанието на съвременното понятие "телепат", - Б.пр.]

Авторът - вицепрезидент на Световното сдружение на ридърите - защищава

и пропагандира схващането, че ридърите трябва да вземат най-активно участие

в дейността на хората. Той осъжда фукамизацията, като се основава на

данните от собствените си статистически изследвания. Пувимур твърди, че

фукамизацията не се отразява благоприятно върху способността на човека у

него да се появи ридърпотенция и макар относителният брой на ридърите през

епохата на фукамизиране да не е намалял, през това време не се е появил

нито един ридър, чиято сила би могла да се сравни със силата на ридърите от

края на XXI и началото на XXII век. Той призовава да се отмени

задължителното фукамизиране, като в началото такава отстъпка се направи

поне за децата и внуците на ридърите. (Всички данни в книгата са

безнадеждно остарели: през тридесетте години се появи блестяща плеяда

ридъри с невероятна мощ - Александър Солемба, Петеу Дзомни и други.)

Август Ксесис. Спънката. Атина, 37.

В своята брошура известният теоретик и проповедник на ноофилството*

подлага фукамизацията на рязка критика, която всъщност е по-скоро поетична,

отколкото рационална. Според представите на ноофилите, които по своеобразен

начин вулгаризират теорията на Яковиц, Вселената е вместилище на

ноокосмоса, където след смъртта се пренася менто-емоционалният код на

човешката личност. По всичко личи, че Ксесис не разбира абсолютно нищо от

фукамизацията; той смята, че тя е нещо като апендектомията, и разпалено

призовава да се откажем от тази толкова груба процедура, която осакатявала

и изопачавала менто-емоционалния код. (От данните в ГВИ се вижда, че след

приемането на Поправката нито един от членовете на конгрегацията на

ноофилите не се е съгласил децата му да бъдат фукамизирани.)

[* Ноофилство (от гр.) - фантастично учение за безсмъртието на

индивидуалния човешки разум, чиято система от мисли и чувства (менто-

емоционалният код на личността) остава да съществува в определена част от

Вселената (ноокосмоса) след физическата смърт на човека. - Б.пр.]

Тосивил, Дж. Дръзкият човек. Бирмингам, 51.

Тази монография дава доста типична представа за цяла поредица от книги

и брошури, в които се пропагандира необходимостта да се спре технологичният

прогрес. Във всички книги от този род всеотдайно се възхваляват застиналите

цивилизации от типа на тагорската или биоцивилизацията на леонидяните.

Тосивил заявява, че технологичният прогрес на Земята е изиграл своята роля.

Той описва разширяването и разпространяването на влиянието на човечеството

в Космоса като своеобразно социално прахосничество, което скоро ще ни

донесе много жестоко разочарование. Според него Разумният човек се превръща

в Дързък човек, който в стремежа си да усвоява все по-голямо количество

рационална и емоционална информация, не възприема нейната качествена

страна. (Би трябвало да подразбираме, че информацията за Психокосмоса

съдържа в себе си неизмеримо по-високо качество, отколкото информацията за

Външния космос в най-широкия смисъл на думата.) Авторът смята, че

фукамизацията прави лоша услуга на човека именно защото улеснява

израждането на Разумния човек в Дързък човек, като увеличава и фактически

стимулира неговите експанзионистични сили и възможности. Той предлага в

началото да се откажем поне от възбуждането на хипоталамуса.

Оксовю, К. Движение по вертикала. Калкута, 61.

К. Оксовю е псевдоним на учен или група учени, които са формулирали и

разпространили идеята за така наречения вертикален прогрес на човека. Не

успях да открия кой се крие зад този псевдоним, но имам основания да

предполагам, че К. Оксовю е или председателят на "Комкон-1" Г. Комов, или

някой от неговите съмишленици в Академията за социално прогнозиране.

Посоченото издание е първата монография на "вертикалистите". В шестата

глава подробно са разгледани биологичната, социалната и етичната страна на

фукамизацията от гледна точка на принципите на вертикалния прогрес. Според

автора основната опасност от фукамизацията произтича от факта, че не може

да се контролира нейното влияние върху генотипа. В подкрепа на това

твърдение за първи път, доколкото можах да установя, са публикувани данни

за множество случаи, когато свойствата на фукамизирания организъм са

предадени по наследство. Описани са над сто случая, когато организмът на

плода още в майчината утроба започва да изработва антитела, характерни за

въздействието на серума УНБЛАФ, и над двеста случая, когато новородени деца

са имали вродено възбуден хипоталамус. Освен това са регистрирани над

тридесет случая, когато подобни свойства се предават вече на трето

поколение. Авторът подчертава, че макар тези явления да не представляват

непосредствена опасност за преобладаващото мнозинство от хората, те

красноречиво илюстрират факта, че фукамизацията далеч не е така добре

изследвана, както твърдят нейните най-предани привърженици. Трябва да

отбележа, че материалите са подбрани изключително грижливо и са поднесени

на читателя твърде ефектно. Например няколко впечатляващи абзаца са

посветени на така наречените Г-алергични хора, за които възбуждането на

хипоталамуса е противопоказно. Г-алергията е извънредно рядко срещано

състояние на организма, тя лесно се открива в плода още в майчината утроба

и затова никак не е опасна - такива бебета просто не преминават през втория

етап на фукамизацията. Ако възбуденият хипоталамус се предаде на Г-

алергичен човек по наследство, медицината ще се окаже безсилна и той ще се

появи на този свят неизлечимо болен. К. Оксовю е успял да открие един такъв

случай и го описва, без да пести боите. Още по-апокалиптично той е

обрисувал бъдещия свят, когато под въздействието на фукамизацията

човечеството ще се раздели на два генотипа. Тази монография е издавана

многократно и очевидно е изиграла важна роля при обсъждането на Поправката.

Любопитно е обаче, че в последното издание на тази книга (Лос Анжелос, 99)

няма нито дума за фукамизацията; изглежда, авторът е напълно удовлетворен

от Поправката и не го интересува съдбата на 99,9... процента от хората,

които продължават да фукамизират своите деца.

Забележка: Като приключвам този раздел, смятам за нужно да подчертая,

че съм подбрал и анотирал тези публикации, които не са тривиални от моя

гледни точка. Предварително се извинявам, ако слабата ми ерудиция ви е

отегчила.

2. Изглежда, първият случай някой да се откаже от фукамизиране, който

породил цяла епидемия от откази, е зарегистриран в родилния дом на селището

Ксава (в Екваториална Африка). На 17 април 81 година и трите родилки,

постъпили в болницата през последното денонощие, независимо една от друга и

в различна форма, съвсем категорично забранили на персонала да ги подлага

на фукамизиране. Родилката А. (първо раждане) обосновала своето несъгласие,

като се позовала на желанието на мъжа си, загинал неотдавна при нещастен

случай. Родилката Б. (първо раждане) дори не се опитала да обясни защо

отказва, като и най-плахите опити да бъде разубедена я довеждали до

истерия. "Не искам и толкоз!" - повтаряла тя. Родилката В. (трето раждане,

но първи протест) била много разсъдлива и спокойна. Тя заявила, че не желае

да решава съдбата на бебето без неговото знание и съгласие: "Щом порасне,

нека сам да решава."

(Привеждам тук техните доводи, защото са съвсем типични. С малки

отклонения "несъгласните" са прибягвали към тях в 95 процента от случаите.

В литературата е приета следната класификация. Несъгласие от типа А:

напълно смислен, разумен мотив, който по принцип не може да се провери,

честота 25 процента. Несъгласие от типа Б: фобия в чист вид, истерично,

неразумно поведение, лишено от всякакъв смисъл, 65 процента. И несъгласие

от типа В: етични съображения, 10 процента.)

На 18 април в същата болница още две родилки се отказали от

фукамизиране, а нови откази били зарегистрирани в други родилни домове на

региона. В края на месеца случаите на несъгласие вече били стотици и те

били установени във всички региони на земното кълбо, а на 5 май дошло

първото съобщение за случай на несъгласие извън Земята (от Големия Сирт на

Марс). Епидемията от откази, която ту пламвала, ту угасвала, продължила чак

до 85 година, така че в момента, когато била приета Поправката, общият брой

на "несъгласните" възлизал на около 50 хиляди (0,01 процент от всички

родилки).

От гледна точка на феноменологията закономерностите на епидемията са

изследвани много добре и с голяма степен на достоверност, но за тях не са

получени никакви достатъчно убедителни обяснения.

Например специалистите забелязали, че епидемията като че ли има два

географски центъра на разпространение: единият е в Екваториална Африка, а

другият - в Североизточен Сибир. Натрапвали се аналогията с вероятните

центрове, откъдето се е разпространило човечеството, но тази прилика,

разбира се, нищо не обяснявала.

Ето и друг пример. Отказите винаги били индивидуални, но в рамките на

всеки родилен дом всеки отказ сякаш пораждал следващия. Оттук се появил и

терминът "верига от откази с Н брънки". Числото Н понякога бивало доста

голямо: в родилното отделение на Ховекайската гинекологична клиника

"веригата от откази" започнала на 11 септември 83 година и продължила до 21

септември, като последователно въвлякла всички родилки, постъпили в

родилното отделение, така че общата дължина на "веригата" достигнала 19

родилки.

В някои болници епидемията от откази възниквала и затихвала

многократно. Например в Бернския дворец на бебето тя се повторила

дванадесет пъти.

Независимо от това в повечето родилни домове на Земята никой дори не е

чувал за епидемия от откази. По същия начин за откази не е ставало дума и в

преобладаващата част от извънземните селища. Обаче на тези места, където

възниквали епидемии (на Големия Сирт, базата Саула и Курорта), те се

развивали по законите, типични за Земята.

3. Причините за възникването на фукамифобията се разглеждат в

множество публикации. Запознах се с най-сериозните разработки, които ми

препоръча професор Деруйод от Лхаския психологически център. Не съм

достатъчно подготвен да направя вещ обзор на тези трудове, но останах с

впечатление, че няма никаква що-годе общоприета теория за фукамифобията.

Затова тук ще се огранича само да приведа част от моя разговор с професор

Деруйод.

Въпрос: Смятате ли, че у здрав и благоденствуващ човек може да се

появи някаква фобия?

Отговор: Строго погледнато, това е невъзможно. У здравия човек фобия

възниква винаги в резултат на прекомерно физическо или психическо

натоварване. Едва ли такъв човек може да се нарече благоденствуващ. Друг е

въпросът, че човек, особено в нашата стремителна епоха, не винаги си дава

сметка, че се е пресилил... Субективно той може да се смята за напълно

благоденствуващ, дори блажен и от гледна точка на дилетанта появата на

фобия у него може да изглежда необяснимо явление...

Въпрос: А що се отнася до фукамифобията?

Отговор: Знаете, че бременността и до днес в известен смисъл си остава

тайнство... Да вземем само един факт. Та ние едва наскоро разбрахме, че

психиката на бременната жена е бинарна психика, резултат от дяволски

сложното взаимодействие между напълно оформената психика на възрастния

човек и антенаталната* психика на плода, за чиито закони днес на практика

нищо не знаем... А като прибавим и неизбежните физически стресове,

неизбежните невротични явления... Най-общо казано, всичко това създава

благоприятна почва за фобиите. Но следва ли да стигаме до извода, че с

помощта на подобни разсъждения сме обяснили поне нещичко от тази изумителна

история... Това би било немислимо. Съвсем необмислено и несериозно.

[* Антенатален (от лат.) - който се отнася до състоянието преди

раждането - Б. пр.]

Въпрос: Отличават ли се "несъгласните" по каквото и да било от

обикновените родилки? Физиологически, психически... Правени ли са такива

изследвания?

Отговор: Правени са много такива изследвания, но никой не можа да

установи нищо конкретно. Лично аз винаги съм смятал и продължавам да

смятам, че фукамифобията е универсална фобия, също както например фобията

към нулевия транспорт. Само че нула-Т-фобията е много разпространено

явление, на практика всеки човек, независимо от пола и възрастта, изпитва

страх пред първото нула-Т-пренасяне, после този страх изчезва безследно...

А фукамифобията за щастие е извънредно рядко явление. Казвам "за щастие",

защото ние така и не се научихме да я лекуваме.

Въпрос: Правилно ли съм разбрал, професоре, че не е известна нито една

конкретна причина за възникването на фукамифобията?

Отговор: Достоверно нищо не е доказано. Има, разбира се, множество

хипотези, десетки.

Въпрос: Например?

Отговор: Ами например, че фукамифобията се причинява от пропагандата

на противниците на фукамизацията. Тази пропаганда може сериозно да повлияе

на жените с по-чувствителен темперамент, които отгоре на всичко са

бременни. Или, да кажем, че се дължи на хипертрофирането на майчиния

инстинкт, на инстинктивната потребност детето да се предпази от всякакви

външни въздействия, дори и те да са полезни... Виждам, че искате да ми

възразите. Няма смисъл. Напълно съм съгласен с вас. Всички тези хипотези в

най-добрия случай обясняват само много малка част от фактите. Никой не е

успял да обясни нито появата на "веригите от откази", нито географските

особености на явлението... Пък и изобщо никой не разбира защо всичко

започна тъкмо през пролетта на 81 година, при това не само на Земята, а и

много далеч от нея...

Въпрос: А това, че всичко свърши през 85 година, може ли да се обясни?

Отговор: Това вече може. Самият факт, че е приета Поправката, наистина

е могъл да изиграе решаваща роля за прекратяването на епидемията. Разбира

се, и тук има много неясни неща, но това вече са подробности.

Въпрос: Смятате ли, че епидемията би могла да възникне в резултат на

някакви непредпазливи експерименти?

Отговор: Теоретично това е възможно. Но навремето ние проверихме тази

хипотеза. На Земята не се провеждат никакви експерименти, които биха могли

да предизвикат масови фобии. Освен това не забравяйте, че фукамифобията

възникна едновременно на Земята и извън нея...

Въпрос: А какъв род експерименти могат да предизвикат фобии?

Отговор: Навярно съм се изразил неточно. Мога да ви изброя цяла

поредица от, така да се каже, технически способи, с помощта на които у вас,

здравия човек, бих могъл да предизвикам някаква фобия. Но обърнете

внимание: именно някаква. Например ще започна да ви облъчвам по определен

режим с неутринен концентрат и у вас ще се породи фобия. Но каква фобия ще

бъде тя? Страх от празното пространство? Страх от височината? Страх от

страха? Това не мога да ви кажа предварително. А да се предизвика у човека

такава специфична фобия като фукамифобията, страх от фукамизиране... Не, за

това и дума не може да става. Освен ако се съчетае с хипноза? Но как може

да се осъществи това съчетание на практика?... Не, това е несериозно.

4. Въпреки цялото си географско (и космографско) разпространение,

случаите на фукамифобия все пак си оставали извънредно рядко явление в

медицинската практика и сами по себе си едва ли биха довели до каквото и да

било изменение в законодателството. Епидемията от фукамифобия обаче много

бързо се превърнала от медицински проблем в събитие от социален характер.

Август 81 година. Зарегистрирани са първите протести на бащи, които

все още имат частен характер (жалби до местните и регионалните медицински

управления, отделни обръщения към местните съвети).

Октомври 81 година. Отправена е първата колективна петиция на 129 бащи

и двама лекари-акушери до Комисията за защита на майчинството и детството

към Световния съвет.

Декември 81 година. На XVII световен конгрес на Асоциацията на

акушерите група лекари и психолози за първи път се изказват срещу

задължителното фукамизиране.

Януари 82 година. Създадена е инициативната група ВЕПИ (наречена така

по инициалите на нейните учредители), която обединява лекари, психолози,

социолози, философи и юристи. Именно групата ВЕПИ започва и довежда докрай

борбата за приемане на Поправката.

Февруари 82 година. Пред сградата на Световния съвет се провежда

първият митинг на противниците на фукамизацията.

Юни 82 година. В състава на Комисията за защита на майчинството и

детството формално е образувана опозиция спрямо Закона.

В по-нататъшната хронология на събитията според мен няма нищо

интересно. Срокът (три и половина години), който е бил необходим на

Световния съвет всестранно да изучи проблема и да гласува Поправката, е

съвсем обичаен. Затова пък не дотам обичайно ми изглежда съотношението

между броя на масовите привърженици на Поправката и числеността на

професионалния корпус. Обикновено масовите привърженици на всеки нов закон

са най-малко десетина милиона души, а пък професионалният корпус, който

квалифицирано представлява техните интереси - юристи, социолози,

специалисти по дадения въпрос - възлиза най-много на няколко десетки

човека. В нашия случай многобройните привърженици на Поправката

("несъгласните"), техните мъже и роднини, приятелите им, съмишлениците и

хората, присъединили се към движението по религиозни или философски

съображения) никога не са били действително много на брой. Всички участници

в движението общо били, не повече от половин милион. Що се отнася до

професионалния корпус обаче, само групата ВЕПИ в момента, когато била

приета Поправката, наброявала 536 специалисти.

5. След приемането на Поправката отказите не престанали, макар броят

им чувствително да намалял. Най-важното е, че през 85 година се променил

самият характер на епидемията. Всъщност това явление вече не можело да се

нарече епидемия. Изчезнали каквито и да било закономерности ("веригите от

откази", географските съсредоточия). Сега вече отказите имали съвсем

случаен и единичен характер, като при това изобщо не се срещали несъгласия

от типа А и Б и преобладавало позоваването на Поправката. Изглежда, поради

това днешните лекари изобщо не смятат, че отказите от фукамизиране са

проява на фукамифобията. Забележително е, че много жени, които навремето

категорично се отказали от фукамизиране и взели активно участие в

движението за приемане на Поправката, сега изобщо не се интересуват от този

въпрос и при раждане дори не упражняват правото си да се позоват на

Поправката. От жените, които не са били съгласни да бъдат фукамизирани в

периода 81-85 година, при следващото раждане се отказвали едва 12 процента,

а третият пореден отказ от фукамизиране изобщо се среща много рядко: за 15

години са установени само няколко случая.

6. Смятам, че трябва особено да подчертая две обстоятелства.

А. Почти пълното изчезване на фукамифобията след приемането на

Поправката обикновено се обяснява с добре известни социалнопсихологически

фактори. Съвременният човек приема само тези ограничения и задължения,

които произтичат от морално-етичните принципи на обществото. Всяко

ограничение или задължение от друг род се посреща с (неосъзнато) враждебно

отношение и (инстинктивен) вътрешен протест. И естествено, когато човек

добие правото доброволно да се подлага на фукамизиране, той губи всякакво

основание да има враждебно отношение и започва да се отнася към

фукамизацията неутрално, както към всяка обичайна медицинска процедура.

Напълно приемам и осъзнавам тези съображения, но въпреки това искам да

подчертая, че е възможно и друго тълкуване, което представлява интерес в

рамките на тема 009. Става дума за това, че цялата изложена досега история

на възникването и изчезването на фукамифобията прекрасно може да се

изтълкува кито резултат от целенасоченото и добре пресметнато въздействие

на някаква разумна воля.

Б. Епидемията от фукамифобия точно съвпада по време с появата на

"синдрома на пингвина". (Вж. моето донесение-доклад N:011/99.)

Сапиенти сит*.

[* Sapienti sat (лат.) - За умния е достатъчно. Б.пр.]

Т. Глумов

(Край на четвъртия документ)

Сега мога съвсем точно да твърдя, че тъкмо това донесение-доклад на

Тойво Глумов предизвика просветлението, което в края на краищата ме доведе

до Голямото откровение. При това, колкото и забавно да изглежда сега, този

тласък дойде от неволното раздразнение, което породиха у мен грубите и

недвусмислени намеци на Тойво за някаква зловеща роля на "вертикалистите" в

историята около Поправката. В оригинала на донесението бях оградил този

абзац с дебели линии, пред които се мъдреше тлъста въпросителна; прекрасно

си спомням, че тогава се канех хубавичко да скастря Тойво за прекалено

развинтената му фантазия. Но в това време до мен достигнаха сведенията за

посещението на Магьосника в Института на чудаците, най-сетне просветлението

дойде и вече не ми беше до никакво кастрене.

Изпаднах в жестока безизходица, защото нямаше с кого да си поговоря.

Първо, нямах никакви предложения. А, второ, сега не знаех с кого мога да

поговоря и с кого вече не бива. Много по-късно разпитах моите момчета: не

им ли се е сторило, че в тези зловещи (за мен) априлски дни на 99 година

съм се държал някак странно. По това време Сандро беше затънал в темата

"Рип Ван Уинкъл" и самият той се беше шашнал, затова нищо не бе забелязал.

Гриша Серосовин твърдеше, че тогава твърде много се засилила склонността ми

да избягвам да отговарям на всякакви въпроси и на всички инициативи от

негова страна съм отвръщал със загадъчна усмивка. А Кикин си беше Кикин: на

него още тогава "всичко му било ясно". Пък Тойво Глумов несъмнено трябва да

се е вбесявал от моето поведение. И се е вбесявал. Аз обаче наистина не

знаех какво да правя! Погвах един след друг сътрудниците си в Института на

чудаците и всеки път чаках да видя какво ще излезе от това, но нищо не

излизаше, аз натирвах следващия и отново чаках.

По това време Горбовски умираше у дома си в Краслава.

В същото време Атос-Сидоров се канеше отново да влезе в болницата и не

беше сигурно дали ще се върне оттам.

Междувременно Даня Логовенко за първи път от много години насам се

самопокани у дома на чаша чай и като се захласна в спомените си, цяла вечер

дрънка празни приказки.

По това време още нищо не бях решил.

И тогава се развихриха събитията в Малая Пеша.

През нощта на пети срещу шести май аварийната служба ме вдигна от

леглото. В Малая Пеша (на река Пеша, която се влива в Баренцево море при

залива Чешская Губа) се появили някакви чудовища и сред жителите на

селището избухнала паника. Аварийната група се отправила натам и

разследването започнало.

Според установените правила бях длъжен да изпратя на

местопроизшествието някой от своите инспектори. Пратих Тойво.

За съжаление донесението-доклад на инспектор Глумов за събитията в

Малея Пеша и за неговите действия, изглежда, се е затрило някъде. Във всеки

случай не успях да го открия. А пък много ми се иска да предам колкото се

може по-подробно как Тойво проведе това разследване, затова се налага да

възстановя събитията по памет и въз основа на разговорите ми с участниците

в това произшествие.

Лесно ще забележите, че при възстановяването на това събитие (както и

в останалите случаи, когато се налага да възстановявам някое събитие) освен

напълно достоверните факти, използвам и разни описания, метафори, епитети,

диалози и други елементи на художествената литература. Все пак много държа

читателят да види пред себе си живия Тойво такъв, какъвто го помня. А в

този случай само документите не стигат. Всъщност, ако искате, можете да

гледате на възстановяването на събитията като на особен род свидетелски

показания.

МАЛАЯ ПЕША. 6 МАЙ 99 ГОДИНА. РАНО СУТРИНТА

Отвисоко селището Малая Пеша изглеждаше така, както това селище би

трябвало да изглежда в четири часа сутринта. Сънливо. Мирно. Пусто.

Десетината разноцветни покрива бяха наредени в полукръг край обраслия с

трева площад, наоколо бяха пръснати глайдери, а жълтата сграда на клуба

беше кацнала на ската над реката. Реката изглеждаше неподвижна, много

студена и неприветлива, белезникави кичури мъгла висяха над тръстиките на

отсрещния бряг. На стъпалата пред входа на клуба, вирнал глава, стоеше

човек и следеше с поглед глайдера. Лицето му се стори на Тойво познато и в

това нямаше нищо чудно, защото Тойво познаваше мнозина от аварийната

бригада, навярно всеки втори.

Той приземи глайдера близо до входа и скочи на мократа трева. Утрото

тук беше студено. Мъжът пред него беше с топло яке, отрупано със специални

джобове и гнезда за разните там бутилки, регулатори, гасители,

възпламенители и останалите вещи, нужни за старателното носене на

аварийната служба.

- Здравейте - каза Тойво. - Казвате се Базил, нали?

- Здравейте, Глумов - отвърна той, като протегна ръка. - Точно така,

Базил. Защо се забавихте толкова?

Тойво му обясни, че кой знае защо нула-Т-връзката с Малая Пеша е

прекъсната и той се бе прехвърлил до Нижняя Пеша, където се бе наложило да

вземе глайдер и да загуби цели четиридесет минути, за да прелети надлъж по

реката.

- Ясно - каза Базил и погледна към клуба. - Така си и мислех.

Разбирате ли, в паниката те направо са съсипали кабината на нулевия

транспорт...

- Значи никой досега така и не се върна?

- Никой.

- И нищо друго не е ставало?

- Нищо. Нашите завършиха огледа преди час и половина, нищо съществено

не намериха и се върнаха в службата да правят анализи. Мене ме оставиха тук

да не пускам никого и аз през цялото време се мъчих да оправя кабината за

нулевия транспорт.

- Поправихте ли я?

- Мисля, че я поправих.

Вилите в Малая Пеша бяха старинни сгради, строени миналия век с

мисълта да бъдат практични, материалите наподобяваха естествените и всички

цветове бяха дразнещо ярки - белег на старостта. Около всяка вила имаше

непрогледни храсталаци от френско грозде, люляк и отвъдполярни ягоди, а

току зад полукръга от вили започваше гората. Над гигантските жълти борови

стволове, увенчани с влажно-зелени от мъглата иглолистни корони, вече доста

високо на североизток се издигаше пурпурният диск на слънцето.

- Какви анализи ще правят? - попита Тойво.

- Ами тук има предостатъчно следи... Изглежда, че тая гадост е излязла

ей от оная вила и е плъзнала навсякъде... - Базил започна да посочва. - По

храстите, по тревата и тук-таме по верандите е останала позасъхнала слуз,

има някакви люспи и едни такива бучки...

- Вие самите какво видяхте?

- Нищо. Когато пристигнахме, тук всичко беше така, както е сега, само

дето над реката имаше мъгла.

- Значи не са останали никакви свидетели?

- Отначало мислехме, че всички до един са офейкали. А после излезе, че

не е така. Ей в оная къща, крайната, до брега мирно и тихо си добрува една

изключително възрастна особа, на която и през ум не минало да си плюе на

петите...

- Защо? - попита Тойво.

- И понятие си нямам! - отвърна Базил, като повдигна вежди и разпери

ръце. - Представяте ли си? Наоколо - паника, всички се мятат насам-натам,

пощурели от ужас, изкъртват вратата на кабината за нулевия транспорт

направо с пантите, а тя пет пари не дава... Пристигаме ние, правим въздушен

десант, разгръщаме се в боен строй, чуват се команди: "Саби вън!", "Тури

ножа!" - и изведнъж тя излиза на верандата, и доста строго ни моли да не

вдигаме толкова шум, защото - да се чудиш и да се маеш - тая врява й

пречела да спи!...

- А паника имало ли е? - попита Тойво.

- Чакайте-чакайте! - рече Базил, като любезно го спря с ръка. -

Осемнадесет души е имало тук, когато всичко е започнало. Девет души

офейкали с глайдерите. Петима избягали през кабината, а трима хукнали

презглава в гората, заблудили се там и едвам ги намерихме. Така че

определено е имало паника, имало е... И паника е имало, и чудовища някакви

е имало, и следи са оставили. А виж, бабичката защо не се е уплашила - това

не знаем. Тя изобщо си е чудновата, тази бабичка. Със собствените си уши

чух как заяви на командира: "Твърде късно дойдохте, гълъбчета. Сега вече с

нищо не можете да им помогнеге. Те всичките вече загинаха..."

Тойво попита:

- Какво е имала предвид?

- Не знам - рече Базил недоволно. - Нали ви казвам - странна бабичка.

Тойво погледна към дразнещо розовата къща, дала подслон на чудноватата

старица. Виждаше се, че градината около нея е поддържана много по-грижливо

от останалите. Край къщата стоеше глайдер.

- Не ви съветвам да я безпокоите - каза Базил. - Нека по-добре сама да

се събуди и тогава...

В този миг Тойво усети, че зад гърба му нещо се движи и рязко се

обърна. От вратата на клуба надничаше бледо лице с широко разтворени от

страх очи. Непознатият помълча няколко секунди, след това безкръвните му

устни се размърдаха и той проговори с малко прегракнал глас:

- Глупава история, нали?

- Стоп-стоп-стоп! - добродушно заговори Базил, като тръгна към него с

обърнати напред длани. - Моля за извинение, но насам не може. Аз съм от

аварийната служба.

Въпреки тоза непознатият престъпи прага и веднага се закова на място.

- Аз всъщност не претендирам - рече той и се закашля. - Но положението

е... Кажете, Григорий и Еля върнаха ли се вече?

Той изглеждаше доста необикновено. Беше с шуба, подплатена с кожа

отвън и отвътре, под полите на която се мяркаха богато извезани кожени

ботуши. Шубата беше разкопчана до кръста и под нея се виждаше пъстра лятна

риза на дупчици, каквито тогава предпочитаха да носят жителите на степните

зони. Изглеждаше на четиридесет-четиридесет и пет години, лицето му беше

наивно и симпатично, само че твърде бледо - от уплахата или може би от

смущение.

- Не-не! - отвърна Базил, като се доближи плътно до него. - Никой не

се е връщал, тук се води разследване и никого не пускаме насам...

- Почакайте, Базил - каза Тойво и се обърна към непознатия: - Кои са

тези Григорий и Еля?

- Изглежда, пак не съм попаднал, където трябва... - промълви

непознатият почти отчаяно и се озърна през рамо към дъното на коридора,

където пробляскваха полираните повърхности на кабината за нулевия

транспорт. - Извинете, това... м-м-м... Боже мой, пак го забравих... Малая

Пеша ли е? Или не е?

- Малая Пеша е - каза Тойво.

- Ами тогава трябва да го знаете... Григорий Александрович Яригин...

Доколкото разбрах, той живее тук всяко лято... - Внезапно непознатият

радостно закрещя, като сочеше с ръка: - Ей там, ей в онази вила! Там, на

верандата, виси моят шлифер.

Тутакси всичко се изясни. Непознатият се оказа свидетел. Казваше се

Анатолий Сергеевич Криленко, беше зоотехник и наистина работеше в степната

зона - в Азгирския аграрен комплекс. Вчера на годишното изложение на

новости в Архангелск той съвсем случайно се сблъскал със своя съученик и

приятел Григорий Яригин, с когото не се били виждали цели десет години.

Разбира се, Яригин го замъкнал със себе си тука, в тази... ех, пак ми

изхвръкна от главата... да де, Малая Пеша. Прекарали вечерта чудесно, само

тримата - той, Яригин и жената на Яригин Еля, разходили се с лодка, скитали

из гората, към десет часа се върнали у тях, ей в оная къща, вечеряли я

после излезли на верандата да пият чай. Било съвсем светло, откъм реката се

чували детски гласове. Топло било, а отвъдполярните ягоди миришели чудно

хубаво. А след това Анатолий Сергеевич Криленко внезапно съгледал очи...

На това място, което беше най-важното за следствието, разказът на

Анатолий Сергеевич стана, меко казано, неясен. Сякаш той се мъчеше да

преразкаже някакъв зловещ и объркан сън.

Очите се взирали от градината... бавно се приближавали, но през цялото

време оставали в градината... Две огромни, отвратителни наглед очи... От

тях през цялото време нещо течало... А отляво, встрани, имало и трето...

Или пък били три?... И нещо се леело, леело и преливало през парапета на

верандата и вече потекло към стъпалата... При това било абсолютно

невъзможно да помръднеш... Григорий изчезнал някъде и никакъв не се виждал.

Еля била уж наоколо, но и тя не се виждала, само се чувало как истерично

пищи... или се смее... Тогава вратата на стаята широко се разтворила.

Стаята била пълна някъде до кръста с леко помръдващи пихтиести трупове, а

очите на тези трупове били там, отвън, зад храстите...

Тук трагедията свършила или по-скоро се превърнала в комедия. Нулевият

транспорт захвърлил Анатолий Сергеевич в селището Рузвелт на остров Петър

Първи. Той е в Морето на Белингсхаузен, термометърът показвал минус

четиридесет и девет градуса, скоростта на вятъра била осемнадесет метра в

секунда и както обикновено по време на тамошната зима, селището било пусто.

Впрочем климатичната уредба в клуба на полярниците работи на

автоматичен режим и вътре било топло и уютно... По риза и къси панталони,

още мокър от изпития чай и преживения ужас, Анатолий Сергеевич най-сетне

могъл да си отдъхне и полека-лека да се окопити. И щом идва на себе си,

както трябва и да се очаква, преди всичко го обзема непоносим срам, той

разбира, че панически е избягал като последния страхливец - за такива

страхливци му се било случвало да чете само в историческите романи. Той си

спомня, че е изоставил Еля и най-малко още една жена, която му се мярнала в

съседната къща. Сеща се за детските гласове край реката и разбира, че е

зарязал и тия деца. Обзема го безумен подтик да действува, но има нещо, на

което трябва да се обърне внимание: този подтик се явява доста късно и,

второ, дори когато вече се е породил, той твърде дълго време съжителствува

с непоносимия ужас при мисълта, че трябва да се върне там, на верандата, в

зрителното поле на кошмарните течащи очи, при отвратителните пихтиести

трупове...

Шумната група от поизмръзнали глациолози, която тромаво нахълтала в

клуба, заварила Анатолий Сергеевич да кърши ръце от мъка: той все още не

можел да реши какво да прави. Глациолозите напълно му съчувствували, докато

слушали как той разправя какво е преживял, и с голямо въодушевление решили

да се върнат на страшната веранда заедно с него. Тутакси обаче станало

ясно, че Анатолий Сергеевич не знае не само нула-Т-индекса на селището, но

е забравил даже и името му. Той можал само да каже, че това селище е близо

до Баренцево море, на брега на малка река, в зоната на от-въдполярннте

борови гори. Тогава глациолозите на бърза ръка натъкмили Анатолий Сергеевич

в подходяща премяна за местния климат и във фучащата виелица го завлекли до

щаба на селището направо през огромните преспи, съпровождан от гигантски

страховити кучета... И ето че в щаба, пред терминала на Големия вселенски

информатор на някой от полярниците му хрумнала твърде разумната мисъл, че

това няма да е шега работа. Тези чудовища без съмнение трябва да са

изтървани или от някоя зоологическа градина, или - да те хване страх само

като се сетиш! - от някоя лаборатория, където създават биомеханизми. Така

или иначе, момчета, всяка самодейност от наша страна ще бъде ни в клин, ни

в ръкав, просто трябва да съобщим в аварийната служба.

И те се обадили в Централната аварийна служба. Служителите от

Централната аварийна служба им благодарили и казали, че ще имат предвид

тяхното съобщение. След половин час дежурният в аварийната служба лично

позвънил в щаба, казал, че съобщението се потвърждава, и помолил да се

обади Анатолий Сергеевич. Анатолий Сергеевич описал в най-общи линии какво

се случило с него и как се озовал край бреговете на Антарктида. Дежурният

го успокоил в смисъл, че пострадали няма, съпрузите Яригнни са живи и

здрави и по всяка вероятност утре сутринта всички ще могат да се завърнат в

Малая Пеша, а сега за него, за Анатолий Сергеевич, ще бъде най-добре да

вземе някакво успокоително и да легне да си почине.

И Анатолий Сергеевич взел успокоително и веднага се свил на дивана в

щаба, но не поспал и час, когато отново видял течащите очи над парапета на

верандата, чул истеричния смях на Еля и се събудил от непоносим срам.

- Не - каза Анатолий Сергеевич, - те не ме задържаха. Очевидно

разбираха в какво състояние съм... Никога не съм предполагал, че с мен може

да се случи такова нещо. Е, разбира се, не съм следотърсач... нито пък

прогресор... но и в моя живот е имало критични положения, и винаги съм се

държал съвсем прилично... Не мога да проумея какво стана с мен... Опитвам

се да си го обясня и нищо не излиза... Сякаш бях изпаднал във властта на

някаква зла сила... - Изведнъж очите му неспокойно заиграха. - Ето сега

говоря с вас, а кръвта ми направо се смразява... Да не би пък всички тук да

сме се натровили с нещо?

- Не допускате ли, че е било халюцинация? - попита Тойво.

Анатолий Сергеевич зиморничаво сви рамене и погледна към вилата на

Яригини.

- Н-не знам... - промълви той. - Не, нищо не мога да кажа.

- Добре, да отидем да видим - предложи Тойво.

- Да дойда ли с вас? - попита Базил.

- Няма нужда - каза Тойво. - Сигурно дълго ще обикалям насам-натам. А

вие охранявайте крепостта.

- Пленници да вземам ли? - делово попита Базил.

- На всяка цена - рече Тойво. - Те ще ми трябват. Пленявайте всеки,

който е видял поне нещичко със собствените си очи.

И те с Анатолий Сергеевич тръгнаха през площада. Анатолий Сергеевич

имаше решителен и делови вид, но колкото повече се приближаваше към вилата,

толкова по-напрегнато ставаше лицето му, скулите му все по-ясно изпъкваха и

той беше прехапал долната си устна, сякаш се мъчеше да преодолее силна

болка. И Тойво сметнал, че краткият отдих ще му бъде от полза. Той се спря

на около петдесет крачки от живия плет - уж за да може още веднъж да огледа

околността - и взе да му задава въпроси. А имало ли е някой ей в онази

къща. вдясно? Аха, там било тъмно? А вляво? Една жена... Да-да, спомням си,

вие ми казахте... Само една жена, друг нямаше, така ли? А тук наблизо имаше

ли глайдер?

Тойво задаваше въпроси, Анатолий Сергеевич отговаряше и Тойво кимаше

важно и по всякакъв начин гледаше да покаже колко съществено за

разследването е всичко, което сега научава. И постепенно Анатолий Сергеевич

се поокопити, душата му се поотпусна и когато се изкачиха на верандата, те

вече бяха почти колеги.

На верандата цареше бъркотия. Масата стоеше накриво, един стол лежеше

преобърнат, захарницата се беше търкулнала в ъгъла, оставяйки зад себе си

пътечка от захарни зрънца. Тойво попипа чайника - още беше топъл. Той

погледна под око Анатолий Сергеевич. Анатолий Сергеевич пак беше бледен и

скулите му играеха. Той се взираше в чифта сандали, притиснали се един до

друг като сирачета под най-далечния стол. Изглежда, това бяха неговите

сандали. Те бяха закопчани и май не беше ясно как Анатолий Сергеевич е

успял да измъкне краката си от тях. Впрочем нито по сандалите, нито под

тях, нито пък някъде наблизо Тойво виждаше следи от нещо разлято.

- Изглежда, тук не признават домашните киберчистачи - рече той делово,

за да изтръгне Анатолий Сергеевич от света на преживения ужас и да го върне

във всекидневния бит.

- Да... - промърмори Анатолий Сергеевич. - Всъщност... Ами че днес кой

ги признава?... Вижте - това са моите сандали...

- Виждам ги - равнодушно отвърна Тойво. - Тогава всички тези рамки на

прозорците ли бяха вдигнати, както сега?

- Не помня. Ето тази беше вдигната, оттам изскочих.

- Ясно - каза Тойво и се надвеси да огледа градината.

Да, там имаше следи. Много следи: храстите бяха смачкани и изпочупени,

цветната леха беше обезобразена, а тревата под парапета изглеждаше така,

сякаш по нея се бяха въргаляли коне. Ако оттук са минали животни, то тия

животни са били грамадни и непохватни и не са се промъквали крадешком към

вилата, а са напирали безогледно. От площада те са се юрнали напряко през

шубраците и през отворените прозорци са се заврели право в стаята.

Тойво прекоси верандата и бутна вратата на къщата. Вътре не изглеждаше

разхвърляно. По-точно не цареше такова безредие, каквото би трябвало да

предизвикат тежките и непохватни тела.

Диванът си беше на мястото. И трите фотьойла. Масичка не се виждаше -

по всяка вероятност вграденият пулт беше само един - в облегалките за ръце

на фотьойла, където е седял стопанинът. Поликристалната система за

обслужване беше в останалите фотьойли и в дивана. На отсрещната стена

висеше пейзаж от Левитан, старинно хромофотонно копие с трогателно

триъгълниче в долния ляв ъгъл, за да не би, не дай си боже, някой познавач

да го вземе за оригинал. А на стената вляво имаше рисунка с перо, поставена

в саморъчно направена дървена рамка, от която го гледаше сърдито женско

лице. Всъщност то беше красиво...

Когато огледа всичко по-внимателно, Тойво откри на пода отпечатъци от

подметки: явно някой от аварийната служба предпазливо беше пресякъл

гостната, за да отиде в спалнята. Той не беше оставил следи в обратната

посока, значи беше излязъл навън през прозореца на спалнята. Всичко личеше

добре, защото подът в гостната беше покрит с доста дебел слой фина

кафеникава прах. И не само подът. Седалките на фотьойлите. Первазите.

Диванът. А по стените такава прах нямаше.

Тойво се върна на верандата. Анатолий Сергеевич стоеше на стъпалата.

Беше свалил полярната шуба, но явно бе забравил да събуе кожените ботуши и

затова видът му беше доста странен. Сандалите си не беше пипнал даже с

пръст - те все така се мъдреха под стола. Около тях нямаше никакви следи от

нещо разлято, но самите те и подът наоколо - всичко беше леко напудрено със

същата тази кафеникава прах.

- Е, вие тука как сте? - още от прага попита Тойво.

Въпреки това Анатолий Сергеевич се стресна и рязко се обърна.

- Ами... полека-лека се съвземам...

- Да, това е чудесно. Вземете си шлифера и си идете вкъщи. Или искате

да дочакате Яригини?

- Как да ви кажа, не знам - плахо отвърна Анатолий Сергеевич.

- Както желаете - рече Тойво. - Във всеки случай тук няма никаква

опасност и няма и да има.

- Разбрахте ли нещо? - попита Анатолий Сергеевич, като взе да се

изкачва по стълбата.

- Някои работи. Тук наистина е имало чудовища, но всъщност те не са

опасни. Най-много да уплашат някого и толкоз.

- Сиреч искате да кажете, че са били изкуствени?

- Така трябва да е.

- Но кой ги е направил? С каква цел?

- Тепърва ще изясняваме - каза Тойво.

- Вие ще изяснявате, а в това време те още някого ще... уплашат.

Анатолий Сергеевич взе шлифера си от парапета и постоя, загледан в

кожените си ботуши. Изглеждаше, че сега отново ще седне и, разгневен, ще се

захване да ги смъква. Но той навярно дори не ги виждаше.

- Казвате "най-много да уплашат някого"... - процеди той през зъби,

без да вдига очи. - Де само да плашеха! Те, да знаете, могат и да съсипят

някого!

Той погледна за миг Тойво и като отвърна очи, без да се обръща повече,

заслиза по стълбите и продължи по изпотъпканата трева, през обезобразената

леха, напряко през площада, сгърбен и нелеп във високите кожени ботуши на

полярник и с пъстрата весела риза на животновъд; той тръгна, като все

повече ускоряваше крачките си, към жълтата сграда на клуба, но по средата

на пътя рязко сви вляво, скочи в глайдера, който стоеше пред съседната

къща, и излетя право нагоре като свещ в бледосиньото небе.

Минаваше пет часа сутринта.

* * *

Това е първият ми опит да възстановя събитията. Старах се много.

Работата ми се усложняваше от това, че никога не съм бил в Малая Пеша в

онова отдавнашно време, обаче разполагах с достатъчно видеозаписи,

направени от Тойво Глумов, от момчетата в аварийната служба и от четата на

Флеминг. Така че за топографската точност мога да гарантирам. За себе си

съм сигурен и в точността на диалозите.

Покрай другото тук ми се искаше да покажа и как изглеждаше тогава

типичното начало на всяко типично разследване. Става произшествие. Тутакси

потеглят момчетата от аварийната служба. После отива и инспектор от Отдела

за извънредни произшествия. От пръв поглед личи (най-често това впечатление

е точно), че става дума за нечия немарливост или глупава шега. И

разочарованието нараства: пак нищо, и тук излезе вятър работа, май ще бъде

най-добре да махна с ръка и да се прибера вкъщи да си доспя. Впрочем в

моето описание на случилото се това го няма. Оставил съм ви сами да се

досетите.

А сега няколко думи за Флеминг.

Това име от време на време ще се появява в моите мемоари, но бързам да

ви предупредя, че този човек няма никакво отношение към Голямото

откровение. По това време името Александър Джонатан Флеминг бе притча во

язицех в "Комкон-2". Той беше най-големият специалист по конструиране на

изкуствени организми. В своя базов институт в Сидни, а също и в

многобройните му филиали с невъобразимо трудолюбие и дързост Флеминг

бълваше (както сладкарят пече курабийки) множество най-чудновати същества,

за чието създаване на майката-природа не беше достигнала фантазия. В

усърдието си неговите сътрудници постоянно нарушаваха съществуващите закони

и ограничения на Световния съвет за границите на допустимите опити. Въпреки

неволното ни чисто човешко възхищение от гения на Флеминг в "Комкон-2" не

можехме да го търпим заради неговото безочие, наглостта и настойчивостта

му, която учудващо добре се съчетаваше със способността му да хитрува и да

се изплъзва. Днес всеки ученик знае какво представляват биокомплексите на

Флеминг или, да речем, живите кладенци на Флеминг. А по онова време

неговата известност сред широката общественост беше по-скоро скандална.

В нашия случай е важно, че едно от многобройните разклонения от трето

коляно на Флеминговия институт в Сидни се намираше тъкмо край устието на

Пеша, в научното градче Нижняя Пеша, само на четиридесет километра от Малая

Пеша. Щом научил това, моят Тойво, доколкото го познавах, не може да не е

наострил уши и да не си е рекъл: "Аха, ето от коя трънка е изскочил

заякът!..."

И тук му е мястото да спомена, че пагурораците*, за които става дума

по-нататък, са едни от най-полезните създания на Флеминг, пръкнали се от

ръцете му на бял свят още когато бил млад работник в една ферма за риба на

Онежкото езеро. Оказало се, че тези пагурораци са същества със

забележителни вкусови качества, но от всички райони на Север, кой знае

защо, те се приспособили да живеят само в малките ручеи - притоци на Пеша.

[* Цагурорак - нов (фантастичен) биологичен вид ракообразни, получен

от кръстосването на речния рак с кривия морски рак (пагур). - Б.пр.]

МАЛАЯ ПЕША. 6 МАЙ 99 ГОДИНА. ШЕСТ ЧАСЪТ СУТРИНТА

На 5 май около 11 часът вечерта във вилното селище Малая Пеша

(тринадесет къщи, осемнадесет жители) избухнала паника. Тази паника била

причинена от появата на няколко (неизвестен брой) квазибиологични същества

с изключително отблъскващ и даже страшен вид. Споменатите същества плъзнали

из селището от вила N:7 в девет ясно очертани посоки. Те могат да се

проследят по отъпканата трева, изпомачканите шубраци и по петната от

засъхнала слуз по листата, по плочките, покриващи външните стени на къщите,

и по первазите. Всичките тези девет маршрута завършват вътре в жилищните

помещения, а именно: във вилите с номера 1, 4 и 10 (на верандите); във 2,

3, 9 и 12 (в гостните) и в 6, 11 и 13 (в спалните). По всичко изглеждало,

че вилите с номера 4 и 9 били необитаеми...

Що се отнася до вила N:7, откъдето започнало нашествието, явно там

някой живеел и оставало само да се установи що за човек е той - глупав

шегаджия или безотговорен заплес? Нарочно ли е пуснал ембриофорите* или се

е зазяпал нанякъде и ги изтървал? И ако ги е изтървал, дали това е станало

поради престъпно нехайство или от незнание?

[* Ембриофори (от гр.) - изкуствено създадени ембриони (зародиши), от

които след подтикване към живот израстват квазибиологични (наподобяващи

естествени) организми. - Б.пр.]

Две неща обаче смущавали Тойво. Той не открил никакви следи от

външната обвивка на ембриофорите. Това - първо. А, второ, в началото изобщо

не могъл да се добере до сведения за личността или хората, които живеели

във вила N:7.

За щастие нашият Ойкумен, общо взето, е устроен съвсем справедливо и

всеки получава заслуженото. Внезапно на площада се разнесли гръмки,

възмутени гласове и след малко станало ясно, че търсената особа се е

появила лично в центъра на събитията и на това отгоре не е сама, ами си

води и гостенин.

Оказало се, че е як и набит, сякаш направен от чугун мъж в походен

комбинезон и с брезентова торба, от която се разнасяли странни скърцащи и

стържещи звуци. Гостът му пък твърде много напомнил на Тойво за стария

добър Будалко, който сякаш току-що се измъкнал от езерото на костенурката

Тортила* - той бил висок, дългокос, дългонос и кльощав, загърнат с дълга

вехта хламида, наподобяваща чувал, цялата сплескана с позасъхнала тиня.

Тутакси се изяснило, че чугуненият мъжага се казва Ернст Юрген и работи

като ортомайстор-оператор** на Титан, а сега е на Земята в отпуск... всяка

година прекарва по два месеца в отпуск на Земята, един месец - през зимата

и един - през лятото, и през лятото винаги е тук, на река Пеша, ей точно в

тази вила... Само чудовища ми липсваха!? Чувате ли се какво приказвате,

млади момко? Какви чудовища може да има в Малая Пеша? Я си размърдайте

мозъка, а отгоре на всичко разправяте, че сте от аварийната служба, да не

би да си нямате друга работа, а?...

[* Будалко и Тортила - герои на Алексей Толстой от приказката

"Златното ключе или приключенията на Буратино". - Б.пр.]

[** Ортомайстор-оператор (от гр. и лат.) - фантастична професия, при

която човек се грижи дадена сложна система да функционира правилно. -

Б.пр.]

Будалко пък, напротив, се оказал съвсем земно същество. Нещо повече,

той бил почти местен човек. Казвал се Толстов, Лев Николаевич. Но бил

забележителен с нещо друго. Станало ясно, че той постоянно живее и работи

само на четиридесет километра оттук, в Нижняя Пеша, където вече от няколко

години развивал бурна дейност малък клон от фирмата на добре известния ни

Флеминг!...

Установило се също, че този Ернст Юрген и неговият стар приятел Льова

Текстов са страстни чревоугодници. Всяка година те се срещали тук, в Малая

Пеша, защото на пет километра нагоре по течението на Пеша в нея се вливал

малък приток, където се въдели някакви пагурораци. Тъкмо заради тях Ернст

Юрген прекарвал своя отпуск в Малая Пеша, именно поради това той и неговият

приятел Льова Толстов потеглили снощи по-раничко с лодката да ловят

пагурораци и ето защо те с Льова щели да бъдат много признателни на

аварийната служба, ако сега ги оставели на мира, защото пагурораците (Ернст

Юрген разтърсил тежката торба, от която се разнесли странни звуци) трябвало

да се ядат само пресни, а те били пресни само току-що наловени...

Този веселяк, който вдигнал такава врява, изобщо не можел да си

представи, че на Земята - не там, при тях на Титан, не някъде на Пандора,

не на Яйла, а, представете си, на Земята! в Малая Пеша! - се случват

събития, които могат да предизвикат страх и паника. Много особен тип

професионален космически изследовател и откривател на нови планети! Вижда,

че селището е пусто, вижда пред себе си човек от аварийната служба и

представител на "Комкон-2", вижда ги и не отрича техния авторитет, но е

готов да търси каквото и да било обяснение за всичко това, само и само да

не признае, че на неговата мила родна Земя понякога може нещо да не е

наред...

След това, когато все пак успели да го убедят, че наистина е имало

извънредно произшествие, той се обидил - засегнал се като дете, нацупил се,

оттеглил се настрана, като влачел по земята торбата със скъпоценните

пагурораци, настанил се с гръб към всички на своята веранда, като повече не

искал нито да вижда, нито да слуша някого, само от време на време повдигал

рамене и изревавал: "И това ми било почивка... Веднъж в годината идваш, а

пък то... Това, дето са го измислили, на нищо не прилича!..."

Всъщност Тойво повече се интересувал как ще възприеме случилото се

неговият приятел Лев Николаевич Толстов. Та нали той бил служител на

Флеминг и специалист по сътворяване на изкуствени организми, които плъзват

по белия свят. А реакцията на специалиста била следната. Отначало той

изобщо не схванал какво го питат, мигал на парцали и смутено се усмихвал

като човек, който подозира, че са му скроили номер, при това доста плосък.

След това озадачено повдигнал вежди и взел да гледа с празен поглед, сякаш

обърнат навътре, като долната му челюст унесено се движела. И накрая,

засегнат на професионална чест, той избухнал. Давате ли си сметка какво

говорите? Въобще имате ли някаква представа за какво става дума? Изобщо

виждали ли сте някога изкуствено същество? Аха, само във видеохрониката?

Тогава трябва да знаете, че няма и не може да има изкуствени същества,

способни да се вмъкват през прозорците в спалните на хората. Първо на първо

те са бавни и тромави и ако все пак тръгнат нанякъде, няма да отидат при

хората, а ще бягат от тях, защото на естественото им биополе може да

навреди дори биополето на котката... А после какво значи това "с размери

горе-долу колкото крава"? Поне опитахте ли се да пресметнете наум колко

енергия би била нужна на ембриофорите, та масата им да нарасне толкова

много дори за един час? В такъв случай наоколо нищо нямаше да остане, нито

крави, нито нищо, та това би изглеждало просто като взрив!...

Допуска ли той, че тук, в селището, са се пръкнали някакъв тип

ембриофори, за които той не е чувал?

В никакъв случай. Такива ембриофори в природата няма.

Тогава какво се е случило тук според него?

Лев Толстов нямал представа какво се е случило. Трябвало да огледа

всичко наоколо, за да стигне до някакво заключение.

Тойво го оставил да огледа района, а те двамата с Базил тръгнали към

клуба да закусят. Изяли по един сандвич със студено месо и Тойво се

захванал да вари кафе. В този момент Базил внезапно изръмжал с пълна уста:

- Ммъъъ!

Той с мъка преглътнал хапката си и загледан някъде покрай Тойво,

ревнал с ясен глас:

- Чакай-чакай! Ти, синко, накъде си се запътил?

Тойво се обърнал и съгледал някакво загоряло от слънцето, клепоухо

момченце, към дванадесетгодишно, по яке и къси панталони. Гръмкият вик на

Базнл го спрял до самия изход на клуба.

- В къщи! - рекло то предизвикателно.

- Я ела насам, ако обичаш! - казал Базил.

Момченцето се приближило и застанало пред тях с ръце зад гърба.

- Тук ли живееш? - попитал го Базил вече с подчертана любезност.

- Живеехме тука - отвърнало момченцето. - В шеста вила. Но сега вече

няма да живеем.

- А кои сте вие, които не искате вече да живеете тук? - попитал Тойво.

- Аз, мама и татко. По-точно тази вила я използвахме за летуване, а

иначе живеем в Петрозаводск.

- А къде са майка ти и баща ти?

- Спят. Вкъщи.

- Спят значи - повтори