ВРЕМЕТО НА ДЪЖДА

Аркадий и Борис Стругацкий

Гадкие лебеди [= Время дождя]

ПЪРВА ГЛАВА

Като притвори внимателно вратата, Ирма излезе - слаба, дългокрака, с

голяма уста и ярки като на майка си устни, разтегнати във вежлива усмивка,

която й придаваше вид на възрастна - и Виктор веднага се залови да пали

цигара. Та тя далеч не е дете, мислеше си стъписан. Децата не говорят така.

Не се държа грубо, а направо жестоко, и дори не жестоко, а просто й беше

все едно. Сякаш трябваше да ни доказва някаква теорема - пресметна и

анализира всичко, делово ни съобщи резултата и съвсем спокойно си тръгна с

потрепващи плитки. Виктор превъзмогна смущението си и погледна към Лола. На

лицето й бяха избили червени петна и ярките й устни трепереха, сякаш всеки

момент щеше да заплаче, но естествено и през ум не й минаваше да плаче.

Лола беше вбесена.

- Виждаш ли? - попита тя на висок глас. - Момиченце, а? Сополанка...

Глупости! Нищо свято няма за нея, една дума да обели - ще ме оскърби, сякаш

не съм й майка, а парцал, в който може да си трие краката. Срам ме е от

съседите! Мръсница, простачка...

Да, помисли си Виктор, и аз живях с тази жена, разхождах се с нея в

планината, четях й Бодлер и примирах, когато се докосвах до нея, и помнех

на какво ухаеше... май дори веднъж се бих заради нея. И досега не мога да

проумея за какво си е мислила, докато й четях Бодлер? Не, направо е

невероятно, че успях да избягам от нея. И умът ми не го побира, как ме

изтърва? Сигурно и аз не съм бил цвете за мирисане. То и сега навярно

животът с мене не е за облажаване, но тогава пиех още повече и отгоре на

всичко се мислех за голям поет.

- На тебе, разбира се, умът ти е другаде - говореше Лола. - Животът в

столицата не е като при нас, там е пълно с разни балерини и артистки...

Всичко знам. Не си въобразявай, че ние тука нищо не знаем. И за купищата

пари, които получаваш, и за любовниците ти, и за безкрайните скандали...

Всичко това, ако искаш да знаеш, изобщо не ме интересува, не ти пречех да

живееш, както си искаш...

Общо взето, погубва я това, че твърде много говори. Преди да се омъжи,

беше кротка, мълчалива и тайнствена. Има такива млади момичета, които още

по рождение знаят как да се държат. Лола знаеше. Всъщност тя и сега не е

лоша, когато седи с изложени на показ колене... или когато изведнъж вдигне

ръце на тила си и се протегне. На някой провинциален адвокат това би

трябвало да прави силно впечатление... Виктор си представи приятна вечер:

тази масичка е преместена ей до онзи диван, шампанското шуми, разлято във

високи чаши, кутията с шоколадови бонбони е превързана с панделка, а самият

адвокат е колосан отгоре до долу и с папийонка. Всичко е подредено както

трябва и изведнъж влиза Ирма... Направо кошмар, помисли си Виктор. Колко е

нещастна, горката...

- Ти трябва да разбереш, че работата не е в парите - продължаваше

Лола. - Сега нещата не могат да се оправят само с пари. - Вече беше се

успокоила и червените петна бяха изчезнали. - Знам, че по своему си честен

човек. Ти си безразсъден и разпуснат, но не си злобен. Винаги си ни помагал

и в това отношение нямам никакви претенции към тебе. Но сега имам нужда от

друга помощ... Не мога да кажа, че съм щастлива, но и нещастна не можа да

ме направиш. Ти си имаш свой живот, а аз - свой. Между другото, годините ми

не са чак толкова много, все още не съм за изхвърляне...

Ще се наложи да взема момичето, помисли си Виктор. Явно Лола вече

всичко е решила. Ако оставя Ирма тук, в тази къща ще настане същински ад...

Добре де, ама какво ще правя с нея? Я си помисли честно, каза си. Ама

наистина честно. Трябва честно да решиш, защото това не е шега работа... И

той съвсем честно си припомни живота в столицата. Нищо няма да излезе, каза

си накрая. Разбира се, може да взема икономка. Значи, ще се наложи да наема

постоянна квартира... Но не е там работата: момичето трябва да живее с мен,

а не с икономката... Казват, че децата, възпитавани от бащите, са най-

добрите деца. После, тя ми харесва, макар да е доста странно момиче. И

изобщо - длъжен съм. Като честен човек и като баща. И съм виновен пред нея.

Но тук намирисва на литература. И все пак, ако честно се замислиш... Ами,

честно казано, страхувам се. Тя ще стои пред мен, разтеглила голямата си

уста в усмивка, която я прави толкова възрастна, и какво ще й река тогава?

Чети, повече чети, всеки ден чети, няма нужда да се занимаваш с нищо друго,

само чети. Та тя това и без мен го знае, а друго нямам какво да й кажа. Ето

затова се страхувам ... Ама и сега не съм честен докрай. Не ми се иска да я

взема, ето там е работата. Свикнах да живея сам и не искам да променям

начина си на живот... Ето това е истината, честно казано. Изглежда

отвратително като всяка истина. Зная, че мисля цинично, себелюбиво,

мръснишки. И честно.

- Защо мълчиш? - попита Лола. - Докога смяташ да мълчиш?

- Не, не. Слушам те - побърза да каже Виктор.

- Че какво слушаш? От половин час чакам да благоволиш да вземеш

отношение. В края на краищата тя не е само мое дете...

И спрямо нея ли трябва да бъда честен? - помисли си Виктор. Виж, към

нея никак не ми се ще да бъда честен. Тя май си е въобразила, че мога да

реша такъв въпрос тутакси, - както си седя - между две цигари.

- Разбери - рече Лола, - та аз не казвам да я вземеш със себе си.

Знам, че няма да я вземеш, и - слава богу, че няма да я вземеш, ти не си

способен на такова нещо. Но нали имаш връзки, познати, все пак си доста

известен човек! Помогни й да се нареди... Та нали у нас има най-различни

привилегировани гимназии, пансиони, специални училища. Тя е способно

момиче, езиците й вървят, и математиката, и музиката...

- Пансион - каза Виктор. - Да, разбира се... Пансион. Дом за сираци...

Не, не, шегувам се. Наистина си заслужава да помисля.

- Какво има толкова да му мислиш? Всеки би се радвал да настани детето

си в добър пансион или в специално училище. Жената на нашия директор...

- Виж какво, Лола - прекъсна я Виктор. - Идеята ти е добра и ще се

опитам да направя нещо. Но не е толкова лесно, трябва ми време. Разбира се,

ще напиша...

- Ще напиша! Все това правиш. Няма нужда да пишеш, а трябва да отидеш

там, лично да се помолиш, прага да изтъркаш! Тука и без това по цял ден

нищо не правиш! Само пиеш и тичаш подир разни фусти. Нима е толкова трудно

да направиш нещо за родната си дъщеря...

По дяволите, помисли си Виктор, иди, че й обяснявай. Отново запали

цигара, стана и закрачи из стаята. Навън се беше стъмнило и дъждът

продължаваше да се лее - едри, тежки, равномерни капки дъжд, изобилен дъжд,

който явно за никъде не бързаше.

- Ах, как ми дотегна! - с неочаквана злоба каза Лола. - Да знаеш само

колко си ми дотегнал...

Време е да си тръгвам, помисли си Виктор. Свещеният майчин гняв се

надигна. И яростта на зарязаната жена, и всичко останало. Така и така днес

нищо няма да й отговоря. И нищо няма да обещавам.

- На теб човек изобщо не може да разчита за каквото и да било -

продължаваше тя. - Не ставаш за съпруг, бездарен си и като баща... вижте

го, нашумял писател бил! Родната си дъщеря не можа да възпита... Та всеки

мъж, хванат от улицата, разбира хората повече от тебе! Какво да правя сега?

От тебе няма никаква полза. Аз от кожата си излизам и пак нищо не мога да

направя. За нея съм нула, за нея всеки мокрец* е сто пъти по-важен от мене.

Е, нищо, един ден ще си блъскаш главата! Щом ти не я учиш, мокриците ще я

научат! И ти ще доживееш един ден да ти плюе в мутрата, като на мене...

[* Мокрец - мъжки представител на вида мокрици (Oniscus murarius) -

дребни ракообразни, дълги до 10-15 мм, които обитават влажни места на

сушата. - Б.пр.]

- Недей така, Лола - рече Виктор, като се намръщи. - Все пак, знаеш

ли, някак си... Вярно е, че съм баща, но пък ти си майка... На тебе все

другите са ти виновни...

- Махай се! - каза тя.

- Виж какво - рече Виктор. - Нямам намерение да се карам с тебе. Нито

пък смятам слепешката да решавам този въпрос. Ще си помисля. А ти...

Тя вече се беше изправила и направо трепереше, като предварително

изпитваше наслада, че ще започне да й натяква, и беше готова с удоволствие

да започне шумна разправия.

- А ти - спокойно каза той - се постарай да не нервничиш толкова. Все

нещо ще измислим. Ще ти се обадя по телефона.

Той излезе в коридора и надяна наметалото си. Наметалато беше още

мокро. Виктор надникна в стаята на Ирма за да се сбогува, но нея я нямаше.

Прозорецът беше широко отворен и дъждът плющеше по перваза. На стената беше

закачен лозунг, изписан с големи красиви букви: "Моля, прозорецът никога да

не се затваря". Лозунгът беше намачкан, тук-таме съдран и с тъмни петна,

сякаш някой много пъти грубо го беше свалял от стената и го беше тъпкал с

крака. Виктор затвори вратата.

- Довиждане, Лола - каза той.

Лола не му отговори.

На улицата вече беше съвсем тъмно. Дъждът започна да барабани по

раменете и качулката му. Виктор се сви и напъха ръцете си още по-дълбоко в

джобовете. Ето в тази градска градинка за първи път се целунахме, помисли

си той. А пък тази къща по онова време още я нямаше, беше празно място -

бунище, там ходехме с прашки на лов за котки. Тогава градът беше пълен с

котки, а сега май не виждам нито една... И в онези години изобщо нищо не

четяхме, а стаята на Ирма е претъпкана с книги. Как изглеждаше по мое време

дванайсетгодишното момиче? Луничаво, по цял ден хилещо се същество, което

си играе с панделки, кукли и картинки със зайчета и Белоснежки. Все по две,

по три ходеха и си шушукаха, дъвчеха бонбони от целофанови торбички и

зъбите им постоянно бяха развалени. Изглеждаха едни такива чистички и все

донасяха за белите ни, а най-добрите от тях бяха като нас: с охлузени

колене, с щъкащи очи на дива котка и все гледаха да спънат някого. Дали пък

най-сетне не настъпиха нови времена? Не, помисли си той. Не ми се вярва

това да е причината. Всъщност и времето, разбира се, е друго... Да не би

пък дъщеря ми да е вундеркинд? Та нали понякога се раждат и вундеркинди.

Баща съм на вундеркинд. Каква чест! Ама и много главоболия има, и май

почестите са по-малко от главоболията. Пък и в края на краищата каква чест

е това... А ето тази уличка винаги съм я обичал, защото е най-тясната.

Точно така, а там някакви се бият. Правилно, у нас винаги така става, нали

не можем да живеем, без да се бием. Такъв ни е обичаят от памтивека. И

естествено двама срещу един...

На ъгъла имаше уличен фенер. Вътре в кръга на осветеното пространство

под дъжда прогизваше автомобил с брезентов покрив, а край него двама с

блестящи наметала превиваха към паважа трети - целият в черно и мокър. И

тримата напрегнато и непохватно тъпчеха на едно място. Виктор поспря, а

после се приближи. Не можеше да разбере какво става всъщност. На сбиване не

приличаше, защото никой никого не биеше. Още по-малко напомняше младежко

боричкане от излишък на сила - не се чуваха нито разпалени подвиквания,

нито пръхтене на жребци... Третият, дето беше в черно, изведнъж се

отскубна, падна по гръб и двамата с наметалата тутакси се хвърлиха отгоре

му. В този момент Виктор забеляза, че вратите на колата са отворени, и си

помисли, че този, черния, или наскоро са го измъкнали оттам, или сега се

мъчат да го напъхат вътре. Той се приближи съвсем до тях и изрева:

"Спрете!"

Двамата с наметалата рязко извърнаха глави и няколко мига гледаха към

Виктор изпод сведените си качулки. Виктор забеляза само, че са млади и са

зинали уста от силното напрягане, а после те с невероятна бързина се

шмугнаха в автомобила, тръшнаха вратите, моторът изрева и двамата изчезнаха

в тъмнината. Човекът в черно незабавно се изправи и когато го разгледа

отблизо, Виктор направи крачка назад. Беше болен от лепрозариума* -

"мокрец" или "очилат", както ги наричаха заради жълтите кръгове около

очите** - с плътна черна превръзка, закриваща долната половина на лицето.

Той дишаше тежко и мъчително, чак остатъците от веждите му се повдигаха

високо от страданието. По плешивата му глава се стичаше вода.

[* Лепрозариум (лат.) - изолирана колония за прокажени. - Б.пр.]

[** Прозвището мокрец има двояк смисъл. Освен ракообразно, на руски

мокрец означава и "мокър лишей" - вид кожна болест по конете. - Б.пр.]

- Какво става тук? - попита Виктор.

Очилатият не гледаше към него, а покрай него и очите му се облещиха.

Виктор понечи да се извърне, но в този миг главата му изпращя от удар в

тила и когато се опомни, откри, че лежи с лице към водосточна тръба. Водата

шуртеше в устата му, топла и ръждива на вкус. Като плюеше и кашляше, той се

извъртя и седна, опрял гръб на тухлената стена. Водата, насъбрала се в

качулката, се изля във врата му и пропълзя по тялото. В главата му биеха и

кънтяха камбани, гърмяха тръби и думкаха барабани. Сред тази шумотевица

Виктор съзря пред себе си слабо, мургаво лице. Беше познато. Още преди да

изтракат челюстите му... Той размърда езика си и го прокара по челюстите.

Зъбите му бяха здрави. Момчето събра шепа вода под тръбата и я плисна в

очите му.

- Приятелю - рече Виктор. - Стига.

- Стори ми се, че още не сте се съвзели - сериозно каза момчето.

Виктор пъхна внимателно ръка под качулката и опипа тила си. Имаше

подутина, но само толкова - черепът беше здрав и дори кръв нямаше.

- Кой ме нареди така? - замислено попита той. - Надявам се, че не си

ти?

- Ще можете ли сам да ходите, господин Банев? - попита момчето. - Или

да повикам някого? Разбирате ли, за мен сте твърде тежък.

Виктор си спомни кой е той.

- Чак сега те познах. Ти си Бол-Кунац, приятелят на дъщеря ми.

- Да - каза момчето.

- Много добре. Няма нужда никого да викаш и на никого да обясняваш. Я

по-добре малко да поседим и да се посъвземем.

Сега видя, че и Бол-Кунац не е съвсем здрав и читав. На бузата му

тъмнееше прясна рана, а горната му устна беше подпухнала и кървеше.

- Все пак ще повикам някого - каза Бол-Кунац.

- Има ли смисъл?

- Вижте, господин Банев, не ми харесва този ваш тик на лицето.

- Наистина ли? - Виктор опипа лицето си. То не потрепваше. - Така ти

се е сторило... Добре. А сега да станем. Какво трябва да направим за тази

цел? Трябва да свием краката си... - Той сви краката си, но му се стори, че

те не са неговите. - След това леко да се отблъснем от стената, като

пренесем центъра на тежестта така, че... - Не успя да пренесе центъра на

тежестта, нещо му пречеше. "С какво ли ме цапардосаха така? - помисли си

той. - Ама че ловко..."

- Настъпили сте наметалото си - съобщи момчето, но Виктор вече беше

успял да се оправи с ръцете и краката си, с наметалото и с оркестъра под

черепа. Стана. Отначало се наложи да се подпира на стената, но после

работата потръгна.

- Аха - каза той. - Значи си ме влачил оттам до тази тръба. Благодаря

ти.

Уличният фенер си беше на мястото, но нито автомобилът, нито очилатият

бяха там. Само малкият Бол-Кунац внимателно гладеше ожулената си буза с

мокра длан.

- Къде са се дянали всички? - попита Виктор.

Момчето не отговори.

- Сам ли лежах тука? - попита Виктор. - Наоколо нищо ли нямаше?

- Хайде да ви изпратя - рече Бол-Кунац. - Къде ще ви бъде най-добре? У

вас ли?

- Почакай - каза Виктор. - Ти видя ли как искаха да хванат очилатия?

- Видях как ви удариха - отвърна Бол-Кунац.

- Кой беше?

- Не знам. Той стоеше с гръб към мен.

- А ти къде беше?

- Ами аз лежах там, зад ъгъла...

- Нищо не разбирам - каза Виктор. - Да не би с главата ми нещо... Ти

всъщност защо си лежал зад ъгъла? Там ли живееш?

- Вижте какво, лежах, защото ме удариха преди това. Не този, който

удари вас, а друг.

- Очилатият ли?

Те крачеха бавно, като се стараеха да вървят по паважа, та водата от

покривите да не се стича отгоре им.

- Н-не - отвърна Бол-Кунац, след като се позамисли малко. - Според мен

те, всичките, бяха без очила.

- Боже мой - каза Виктор, бръкна с ръка под качулката и опипа

подутината. - Имам предвид прокажения, тях ги наричат очилатите. Нали ги

знаеш, ония от лепрозариума? Мокриците...

- Не знам - сдържано рече Бол-Кунац. - Според мен всички бяха напълно

здрави.

- Чакай, чакай! - каза Виктор. Той усети, че нещо не е наред и дори се

спря. - Ти какво, да не би да твърдиш, че там изобщо не е имало никакъв

прокажен? С черна превръзка и целият в черно...

- Той не е никакъв прокажен! - неочаквано избухна Бол-Кунац. - Та той

е по-здрав от вас...

За първи път у това момченце се прояви нещо момчешко и тутакси

изчезна.

- Не ми е съвсем ясно къде отиваме - след като помълча, рече то с

предишния сериозен и безпристрастен тон. - Отначало ми се струваше, че

отиваме у вас, но сега виждам, че вървим в противоположната посока.

Виктор продължаваше да стои и да го гледа отгоре надолу. Лика-прилика

са - като две капки вода, помисли си той, пресметна и анализира всичко и

делово реши да не съобщава резултата. Пък аз чакам да ми разкаже какво е

станало. Интересно защо постъпва така? Нима е намесен престъпният свят?

Ами, не ми се вярва. Или все пак наистина е криминална история? Та нали

сега е друго време... Вятър работа, знам ги аз тукашните престъпници...

- Всичко е наред - каза той и тръгна отново. - Отиваме в хотела. Аз

живея там.

Право, строго и мокро, момчето крачеше до него. След като се поколеба

малко, Виктор сложи ръка на рамото му. Нищо особено не се случи - момчето

изтърпя. Впрочем навярно то просто реши, че рамото му е потребно за съвсем

практична цел - като опора за контузения.

- Трябва да ти кажа - рече Виктор с тон, изразяващ пълно доверие, - че

вие двамата с Ирма разговаряте по твърде странен начин. Когато бях малък,

ние не говорехме така.

- Наистина ли? - вежливо се учуди Бол-Кунац. - И как разговаряхте?

- Ами ето например последният ти въпрос по наше време би звучал: к'о?

Бол-Кунац повдигна рамене.

- Искате да кажете, че така би било по-добре?

- Боже опази! Искам само да кажа, че така би звучало по-естествено.

- Тъкмо това, което е най-естествено - отбеляза Бол-Кунац, - най-малко

подобава на човека.

Виктор усети някакъв студ да нахлува в душата му. Смут го обзе. Или

даже - страх. Сякаш котка се изсмя в лицето му.

- Естественото винаги е примитивно - продължи в това време Бол-Кунац. -

А човекът е сложно същество, естественото не му отива. Разбирате ли ме,

господин Банев?

- Да - каза Виктор. - Разбира се...

Имаше нещо невероятно фалшиво в това как бащински бе сложил ръка на

рамото на това хлапе, което не беше хлапе. Дори почувствува тъпа болка в

лакътя. Внимателно свали ръката си и я напъха в джоба.

- На колко си години? - попита Виктор.

- На четиринайсет - разсеяно отвърна Бол-Кунац.

- Аха...

Всяко момче на мястото на Бол-Кунац непременно би се поинтересувало

какво означава това дразнещо неопределено "аха", но Бол-Кунац не беше от

тези момчета. Любопитните междуметия не го занимаваха. Той разсъждаваше за

съотношението между естественото и примитивното в природата и обществото.

Той съжаляваше, че е попаднал на такъв неинтелигентен събеседник, при това

ударен по главата...

Стигнаха до булеварда на Президента. Тук имаше много улични лампи и се

срещаха минувачи - забързани мъже и жени, прегърбени от неумолимо леещия се

ден след ден проливен дъжд. И осветени витрини имаше, и входът на киното

грееше в неонова светлина, а под навеса се тълпяха съвсем еднакви млади

хора от неопределен пол с блестящи наметала до петите. И над всичко това

през дъжда сияеха златисти и сини заклинания: "Президентът е баща на

народа", "Легионерът на свободата е верен син на Президента", "Армията е

нашата страшна сила"...

По инерция продължиха да крачат по паважа, докато един преминаващ

автомобил изрева с клаксона и ги пропъди на тротоара, като ги обля с мръсна

вода.

- Аз пък си мислех, че си на осемнайсет - каза Виктор.

- К'о-к'о? - с противен глас попита Бол-Кунац и Виктор облекчено се

засмя. Все пак си беше момче, обикновен, нормален вундеркинд, който е

прочел от кора до кора Гейбър, Зурзмансор, Фром и може би дори е успял да

се справи с Шпенглер.

- Като малък имах приятел - каза Виктор, - който си науми да прочете

Хегел в оригинал и успя да го прочете, но стана шизофреник. На твоите

години сигурно знаеш какво е шизофреник.

- Да, зная - каза Бол-Кунац.

- И не се ли страхуваш?

- Не.

Стигнаха до хотела и Виктор предложи:

- Защо не дойдеш при мен да се изсушиш?

- Благодаря ви. Тъкмо се канех да поискам разрешение да вляза. Първо,

длъжен съм да ви кажа още нещо и, второ, трябва да се обадя по телефона.

Може ли?

Виктор позволи. Минаха през въртящата се врата покрай портиера, който

свали пред Виктор фуражката си, край разкошните статуи с електрическите

свещи в абсолютно празното преддверие, пропито с ресторантски миризми, и

Виктор усети обичайното въодушевление, като предварително изпита

удоволствието от настъпващата вечер, когато може да пие и да дрънка

безотговорно, и да избута с лакът за утре всичко, което досадно го притисна

днес; удоволствието от предстоящата среща с Юл Голем и доктор Р. Квадрига;

а може би щеше да се запознае с още някой и може би нещо щеше да се случи -

сбиване или някоя друга драма - и ще си поръчам днес миноги* и нека всичко

да бъде добре, а с последния автобус ще отида при Диана.

[* Минога - примитивно гръбначно животно (Petromyzones) от класа

кръглоусти, твърде близко до рибите. Речната минога се смята за деликатес. -

Б.пр.]

Докато Виктор вземаше ключа от администратора, зад гърба му се водеше

разговор. Бол-Кунац разговаряше с портиера. "Ти защо се намъкна тука?" -

съскаше портиерът. "Трябва да разговарям с господин Банев." "Ще ти дам аз

на тебе един разговор с господин Банев - съскаше портиерът. - Шляеш се по

ресторантите..." "Трябва да разговарям с господин Банев - повтори Бол-

Кунац. - Ресторантът не ме интересува." "Хлапе такова, остана и ресторантът

да те интересува... Ей-сега ще те изхвърля оттук..." Виктор взе ключа и се

обърна.

- Ъъъ... - каза той. Пак забрави името на портиера. - Момчето е с мен,

всичко е наред.

Портиерът нищо не отговори. На лицето му беше изписано недоволство.

Качиха се в стаята. Виктор с наслада захвърли наметалото и се наведе

да развърже прогизналите си обувки. Кръвта нахлу в главата му и той я усети

как болезнено започна да пулсира на редки тласъци там, където беше отокът,

кръгъл и тежък като оловна топка. Веднага се изправи и подпрян на касата на

вратата, взе да смъква обувката си, като настъпи петата й с носа на

другата. Бол-Кунац стоеше наблизо, от него капеше вода.

- Събличай се - каза Виктор. - Сложи всичко на радиатора, ей-сега ще

ти дам хавлиена кърпа.

- Може ли да се обадя по телефона? - каза Бол-Кунац, без да се

помръдне.

- Давай.

Виктор смъкна и другата обувка и с мокрите чорапи се запъти към

банята. Докато се събличаше, чу момчето тихо да разговаря - спокойно и

неразбираемо. Само веднъж то ясно и високо каза: "Не зная." Виктор се изтри

с кърпата, облече халата, намери чиста хавлия и влезе в стаята.

- Ето и за тебе - каза той и тогава видя, че не е имало смисъл. Бол-

Кунац продължаваше да стои до вратата и от него все така капеше вода.

- Ще настинеш - каза Виктор.

- Не, не се безпокойте, благодаря ви. Няма да настина. Бих искал само

да изясним с вас един въпрос. Ирма нищо ли не ви каза?

Виктор хвърли хавлията на дивана, клекна пред бара и извади бутилка и

чаша. Наля в чашата един пръст джин и добави малко вода.

- Тя не ви ли предаде нашата покана?

- Не, никаква покана не ми е предавала. На, пийни!

- Благодаря ви, няма нужда. Щом тя не ви е казала, аз ще ви предам

поканата. Ние бихме искали да се срещнем с вас, господин Банев.

- Кои сте тези "вие"?

- Гимназистите. Вижте, чели сме вашите книги и бихме искали да ви

зададем няколко въпроса.

- Хм - усъмни се Виктор. - Сигурен ли си, че на всички ще им бъде

интересно?

- Според мен - да.

- Все пак аз не пиша за гимназисти - напомни Виктор.

- Това не е толкова важно - меко продължи да настоява Бол-Кунац. -

Бихте ли приели поканата?

Виктор замислено разклати прозрачната смес в чашата.

- Защо не пийнеш все пак? - попита той. - Най-доброто средство срещу

настинка. Не искаш ли? Е, тогава аз ще го изпия. - Той пресуши чашата. -

Добре, съгласен съм. Само че без никакви афиши, обяви и така нататък. Ще

бъдем в тесен кръг. Вие и аз... Кога ще бъде?

- Когато ви е удобно. Най-добре тази седмица. Някоя сутрин.

- Да речем, след два дни. Само че да не е много рано. Например в петък

в единайсет. Става ли?

- Да. В петък в единайсет. В гимназията. Да ви напомня ли?

- Непременно - каза Виктор. - Винаги се старая да забравям за всякакви

приеми, вечери и банкети, а също и за митинги, срещи и съвещания.

- Добре, ще ви напомня - каза Бол-Кунац. - А сега, ако ми разрешите,

ще си тръгна. Довиждане, господин Банев.

- Почакай, ще те изпратя - каза Виктор. - Да не би този... портиерът

да те нахока. Днес май не е в настроение, а портиерите нали ги знаеш какви

са...

- Благодаря ви, не се безпокойте - възрази Бол-Кунац. - Той ми е баща.

И излезе. Виктор си наля още един пръст джин и се стовари в креслото.

Ама че работа, помисли си. Горкият портиер. Абе как му беше името? Не е

удобно така, та ние двамата сме братя по нещастие, колеги. Ще трябва да

поговоря с него, да обменя опит. Той сигурно вече е натрупал опит... Ей че

много вундеркинди са се навъдили в моето родно кишаво градче. Може би е от

повишената влажност? Той отметна глава назад и се намръщи от болка. Ах,

мръсникът, с какво ли ме нареди така? Виктор опипа подутината. Дали не беше

с гумена палка? Всъщност откъде да знам какви са последствията от удар с

гумена палка? Знам как боли от модерните столове в "Печения Пегас". Знам

как боли и от удар с приклад на автомат или например с дръжка на пистолет.

И от бутилка шампанско - и от пълна, и от празна... Ще трябва да попитам

Голем... Изобщо твърде странна история, добре би било да проумея какво се

случи. И той взе да размишлява за тази история, за да отпъди изплувалата на

нейния фон мисъл за Ирма за необходимостта да се откаже от някои свои

навици и да се ограничи до известна степен или да пише някъде на някого, да

чука на нечия врата и да се моли... "Извинявай за безпокойството, стари

приятелю, оказа се, че имам дъщеря на дванайсет и малко отгоре години,

много свястно момиче, но майка й е глупачка, пък и баща й е глупак, та се

налага да я вредим някъде по-далеч от тези глупави хора..." Не искам днес

да мисля за това, утре ще помисля. Виктор погледна часовника си. Изобщо

стига съм мислил. Стига!

Стана и взе да се облича пред огледалото. Тумбакът ми расте, виж го ти

недния, да се чудиш откъде се появи този търбух? Винаги съм бил слабичък и

мършав... И даже не търбух като търбух - благороден и трудов, от умерен

живот и добра храна, - а едно такова нищо и никакво тумбаче, опозиционерско

шкембенце. На господин Президента не ще да е такова. Господин Президента

сигурно има благороден, тапициран в черно, лъскав дирижабъл. Докато си

връзваше връзката, той доближи лицето си до огледалото и внезапно си

помисли как изглеждаше това уверено, силно лице, толкова обожавано от

жените от определен род, грозновато, но мъжествено лице с квадратна

брадичка, как изглеждаше то към края на историческата среща. Лицето на

господин Президента, също нелишено от мъжественост и ъгловатост, към края

на историческата среща, честно казано, напомняше, само между нас да си

остане, зурла на глиган. Господин Президента благоволи да побеснее до

крайност, от зъбатата му паст летяха пръски и аз извадих кърпа, и

демонстративно си избърсах бузата, и навярно това беше най-смелата постъпка

в моя живот, ако не броим случая, когато се бих с три танка наведнъж. Но

как се бих с трите танка, не помня, знам само какво е станало по разказите

на очевидците, а виж, кърпата извадих съзнателно, като си давах сметка

какво правя... Вестниците после не писаха за това. Те, вестниците, честно и

мъжествено съобщиха суровата истина, че "писателят В. Банев искрено

благодари на господин Президента за всички забележки и разяснения,

направени по време на беседата".

Странно колко добре си спомням всичко това. (Той откри, че бузите и

върхът на носа му са побелели.) Ето така изглеждах и тогава, такива като

мен са създадени да им крещят. Та той, горкият, не знаеше, че побледнявам

не от страх, а от яд, като Луи Четиринайсети... Само че защо ли се фукам

със задна дата. Какво значение има защо бях побледнял тогава... Добре,

няма. Но за да се успокоя, за да се оправя, преди да се появя пред хората,

за да възвърна нормалния цвят на грозноватото си, но мъжествено лице,

трябва да отбележа, трябва да ви напомня, господин Банев, че ако не бяхте

показали демонстративно своята носна кърпа на господин Президента, сега

съвсем благополучно щяхте да се подвизавате в нашата прекрасна столица, а

не в този прогизнал затънтен край...

Виктор изпи наведнъж остатъка от джина и слезе в ресторанта.

ВТОРА ГЛАВА

- Естествено може и хулигани да са били - каза Виктор. - Само че по

мое време нито един хулиган не би се захванал с очилат. Да го замери с

камък - иди-дойди, но да го хване, да го дърпа и изобщо - да се докосва до

него... Ние се страхувахме от тях като от зараза.

- Нали ви казвам: това е генетична болест - каза Голем. - Те са

абсолютно незаразни.

- Как така незаразни - възрази Виктор, - когато имат брадавици като на

жаби! Та това всеки го знае.

- Жабите нямат брадавици - добродушно рече Голем. - И мокриците също.

Срамота е, господин писателю. Всъщност писателите са посредствени хора.

- Като всички останали. Народът е посредствен, но мъдър. И щом народът

твърди, че жабите и мокриците имат брадавици...

- Ето че насам идва моят инспектор - каза Голем.

Павор се приближи с мокро наметало, явно идваше направо от улицата.

- Добър вечер - каза той. - Целият съм вир-вода, искам да пийна нещо.

- От него пак вони на тиня - възмутено рече доктор Р. Квадрига, който

се събуди от алкохолната забрава. - Вечно вони на тиня. Като в маза.

Лъчевица.

- Какво пиете? - попита Павор.

- Кои, ние ли? - осведоми се Голем. - Ами аз например винаги пия

коняк. Виктор пие джин, а докторът - всичко на бара по ред.

- Срамота! - възмути се доктор Р. Квадрига. - Люспи! Рибешки глави.

- Двоен коняк! - викна Павор на сервитьора.

Лицето му беше мокро от дъжда, гъстите му коси се бяха оплели и от

слепоочията по белите му скули се стичаха блестящи струйки. И неговото лице

беше твърдо, мнозина навярно му завиждаха. Откъде-накъде един санитарен

инспектор имаше такова лице? Твърдото лице значи: излива се дъжд, шарят

прожектори, сенки се мятат по мокрите вагони, прекършват се... всичко

наоколо е черно и блестящо, само черно и само блестящо, и никакви

разговори, никакво дрънкане, чуват се само команди и всички се

подчиняват... и не са непременно вагони, може да са самолети, летище, и

после - никой не знае къде е бил и откъде идва... момичетата се просват по

гръб, а на мъжете им се иска да направят нещо мъжествено, например да

изпънат рамене и да приберат корема. Ето на, Голем нищо няма да загуби, ако

си прибере корема, но няма как да го прибере. Виж. доктор Р. Квадрига би

могъл, но затова пък той не може да изпъне рамене. Дни наред е така и вечно

ще си остане прегърбен. Вечер е прегърбен над масата, сутрин - над легена,

а следобед се превива от болки в черния дроб. Та значи тука само аз мога да

прибера корема и да изпъна раменете, но по-добре по мъжки да обърна чаша

джин.

- Нимфоман - тъжно рече доктор Р. Квадрига на Павор - Русалкоман. И

водорасли.

- Затворете си устата, докторе - каза Павор.

Той избърса лицето си с книжни салфетки, смачка ги на топка и ги

хвърли на пода. После взе да си бърше ръцете.

- С кого се бихте? - попита Виктор.

- Изнасилил го е мокрец - рече доктор Р. Квадрига, като се мъчеше да

сложи по местата очите си, които се бяха събрали на носа му.

- Засега с никого - отвърна Павор и се втренчи в доктора, но Р.

Квадрига не забеляза това.

Сервитьорът донесе една чаша. Павор бавно изпи коняка и стана.

- Ще отида да се измия - каза той с равен глас. - Извън града е такава

кал, целият съм в мръсотия.

И тръгна, като по пътя блъскаше столовете.

- Нещо става с моя инспектор - рече Голем и чукна с пръст от масата

една мръсна салфетка. - Нещо в световен мащаб. Виктор, случайно не знаете

ли какво по-точно става с него?

- Вие по-добре знаете - каза Виктор. - Нали инспектира вас, а не мен.

И после, нали вие всичко знаете. Между другото, Голем, откъде знаете

всичко?

- Никой нищо не знае - възрази Голем. - Някои се досещат. Мнозина, или

по-скоро - който иска. Но не можете да питате откъде се досещат? Това е

насилие над езика. Защо вали дъждът? Как така изгрява слънцето? Бихте ли

простили на Шекспир, ако беше написал нещо такова? Впрочем на Шекспир бихте

простили. На Шекспир много работи му прощаваме, не като на Банев... Вижте

какво, господин писателю, хрумна ми нещо. Аз ще си изпия коняка, а вие ще

свършите най-сетне с този джин. Или вече сте готов?

- Голем - каза Виктор, - нали знаете, че съм железен човек.

- Досещам се.

- И какво следва от това?

- Че се страхувате да не ръждясате.

- Да предположим - каза Виктор, - но нямам предвид това. Имам предвид,

че мога да пия много и дълго време, без да губя нравственото си равновесие.

- Аа, това ли било? - каза Голем, като си наля коняк от гарафата. - Е

добре, пак ще се върнем на тази тема.

- Не разбирам - каза изведнъж с ясен глас доктор Р. Квадрига. -

Представих ли ви се или не, господине? Имам чест: Рем Квадрига, живописец

доктор конорис кауза, почетен член... Тебе те помня - каза той на Виктор. -

Учили сме заедно и още нещо имаше... А вие, извинете...

- Казвам се Юл Голем - набрежно рече Голем.

- Много се радвам. Скулптор ли сте?

- Не. Лекар.

- Хирург ли?

- Главен лекар съм на лепрозариума - търпеливо му обясни Голем.

- Ах, да! - каза доктор Р. Квадрига, заклатил глава като кон. -

Разбира се. Извинете ме, Юл... Само че защо се прикривате? Та какъв лекар

сте вие? Ами че вие развъждате мокрици... Аз ще ви представя. Такива хора

са ни нужни... Извинете - каза той неочаквано. - Ей-сега ще се върна.

Той се измъкна от креслото и се устреми към изхода, като обикаляше

около празните маси. Към него се втурна един сервитьор и доктор Р. Квадрига

увисна на врата му.

- Всичко това е от дъжда - каза Голем. - Защото дишаме вода. Ама ние

не сме риби - или ще умрем, или ще се махнем оттук. - Той сериозно и тъжно

гледаше към Виктор. - А дъждът ще вали над опустелия град, ще размива

паважа, ще прокапва през покривите, през гнилите покриви... после ще отнесе

всичко, ще разтвори града в първобитната земя, но няма да спре, а ще

продължава да вали, да вали...

- Апокалипсис - рече Виктор, колкото да каже нещо.

- Да, Апокалипсис... Ще вали и ще вали, а после земята ще се напие и

ще поникнат нови кълнове, каквито по-рано не е имало, и сред гъстата

растителност не ще има плевели, но и нас не ще ни има, за да се насладим на

новата вселена...

Ако не бяха тези сиво-синкави торбички под очите, ако не беше този

отпуснат като пихтия търбух, ако този великолепен семитски нос не приличаше

толкова на топографска карта... Впрочем, като си помисли човек, всички

пророци са били пияници, защото е много тъжно всичко да знаеш, а никой да

не ти вярва. Ако в департаментите бяха въвели на щатна длъжност пророци, то

те би трябвало да бъдат най-малко с ранг на тайни съветници - за укрепване

на авторитета им. Но все едно, навярно и това нямаше да помогне...

- За систематичен песимизъм - каза Виктор на глас, - който накърнява

служебната дисциплина и вярата в разумното бъдеще, заповядвам: Тайният

съветник Голем да бъде пребит с камъни в помещението за екзекуции.

- Хм - рече Голем, а после добави: - Аз съм само колежки съветник. И

освен това, за какви пророци може да се говори в наше време? Не знам

такива. Лъжепророци има много, но няма нито един пророк. В наше време не

бива да се предвижда бъдещето - това е насилие над езика. Какво бихте

казали, ако бяхте прочели у Шекспир: Да предвидиш настоящето. Нима можеш да

предвидиш шкафа в собствения си дом?... Да, ето че идва и моят инспектор.

Как се чувствувате, инспекторе?

- Прекрасно - каза Павор, докато сядаше. - Сервитьор, двоен коняк!

Там, в преддверието, четирима държат нашия живописец - съобщи той. -

Обясняват му къде е входът на ресторанта. Реших да не се намесвам, защото

не вярва на никого и се бие... За какви шкафове става дума?

Той беше вече сух, елегантен, свеж и от него миришеше на одеколон.

- Говорим за бъдещето - каза Голем.

- Какъв смисъл има да говорите за бъдещето? - възрази Павор. - За

бъдещето не се говори, бъдещето се прави. Ето ви чаша коняк. Тя е пълна. Аз

ще я изпразня. Ето така. Един умен човек е казал, че бъдещето не бива да се

предвижда, но може да се изобрети.

- Друг умен човек пък е казал - забеляза Виктор, - че бъдеще изобщо

няма, има само настояще.

- Не обичам класическата философия - рече Павор. - Тези хора нищо не

са умеели да правят и нищо не са искали. На тях просто им е харесвало да

разсъждават, както на Голем - да пие. Бъдещето - това е грижливо

обезвреденото настояще.

- Винаги имам странно усещане - каза Голем, - когато пред мен някой

цивилен започне да разсъждава като военен.

- Военните изобщо не разсъждават - възрази Павор. - Военните имат само

рефлекси и малко емоции.

- Повечето цивилни също - рече Виктор, като опипа тила си.

- Днес никой няма време да разсъждава - каза Павор. - Нито военните,

нито цивилните. Днес човек трябва да бърза. Ако те интересува бъдещето,

изобрети го бързо, пътьом, съобразно с твоите рефлекси и емоции.

- Дявол да ги вземе изобретателите - каза Виктор.

Той се чувствуваше пиян и весел. Всяко нещо си беше на мястото. Не му

се искаше никъде да отива, искаше му се да остане тук, в тази пуста

полутъмна зала, още неовехтяла, но вече с влажни петна по стените, с

разнебитен под и с миризма на кухня; особено като си спомнеше, че навън

вали дъжд по целия свят - дъждът се лее по павираните улици, дъждът се сипе

над островърхите покриви, дъждът залива планини и равнини и някой ден ще

отнесе всичко, но това няма да стане много скоро... впрочем, като си

помисли човек, сега за нищо не може да се каже, че няма да се случи много

скоро. Да, драги приятели, отдавна отмина онова време, когато бъдещето беше

повторение на настоящето и всички промени ни се виждаха някъде далеч зад

хоризонта. Голем е прав, няма никакво бъдеще на този свят, то се е сляло с

настоящето и сега не можеш да разбереш кое къде е.

- Изнасилен от мокрец! - злорадо каза Павор.

Вратата на ресторанта прекрачи доктор Р. Квадрига. Няколко секунди той

не помръдна, мрачно и внимателно оглеждаше редиците с празните маси, после

лицето му грейна, той рязко се залюля напред и се устреми към своето място.

- Защо ги наричате мокрици? - попита Виктор. - Заради повишената

влажност ли? Откакто дъждът ги намокри...

- А защо не? - каза Павор. - Според вас как трябва да ги наричаме?

- Очилати - рече Виктор. - Имаме си хубава стара дума. От памтивека ги

наричаме очилати.

Доктор Р. Квадрига се приближи. Отпред беше съвсем мокър, вероятно го

бяха пъхали под крана на чешмата. Изглеждаше уморен и разочарован.

- Дявол знае какво става - недоволно промърмори той още отдалече. -

Никога не ми се е случвало такова нещо. Входа го няма! Където и да се

тикнеш - навсякъде попадаш на прозорци... Май че ви накарах да чакате,

господа?

Доктор Р. Квадрига се строполи в своето кресло и съзря Павор.

- Тоя пак е тук. Надявам се, че няма да ни пречи... - прошепна той

доверително на Голем. - Ааа, знаете ли, с мен се случи невероятна история.

Заляха всичко наоколо...

Голем му наля коняк.

- Благодаря ви - каза Р. Квадрига, - но май ще бъде по-добре да

пропусна два реда. Трябва да поизсъхна.

- Аз изобщо съм за всичко старо и добро - заяви Виктор. - Нека

очилатите си останат очилати. И изобщо - нека всичко си остане постарому,

без изменения. Аз съм консерватор... Внимание - каза високо. - Предлагам

тост за консерватизма. Един момент...

Той си наля джин, стана и се опря с ръка на облегалката на креслото.

- Консерватор съм. И с всяка изминала година ставам все по-

консервативен, но не защото старея, а защото чувствувам потребност да бъда

такъв.

Трезвият Павор с приготвена чаша го гледаше отдолу нагоре с подчертано

внимание. Голем бавно ядеше своята минога, а доктор Р. Квадрига, изглежда,

се опитваше да разбере откъде се носи този глас и чий е той. Всичко беше

много хубаво.

- Хората боготворят всяка критика срещу консерватизма на

правителството - продължаваше Виктор. - Хората много обичат да превъзнасят

прогреса. Това е някаква нова тенденция и тя е глупава като всяко ново

нещо. Хората би трябвало да се молят на бога да ги дари с най-

невъзприемчивото към новото и най-назадничавото правителство...

Сега и Голем надигна глава и го погледна, Теди зад своя тезгях също

престана да избърсва бутилките и се заслуша, само че подутината на тила му

тъпо запулсира и се наложи да остави чашата и да поглади цицината с ръка.

- Във всички времена, господа, държавният апарат е смятал за своя

главна задача да запази статуквото. Не знам доколко това е било оправдано

по-рано, но сега тази функция на държавата просто е нужна. Бих я определил

така: С всички начини и средства да се попречи на бъдещето да пуска своите

пипала в нашето време, тези пипала трябва да се отсекат, да се изгорят с

нажежено желязо... Трябва да се прегражда пътят на изобретателите, а да се

насърчават схоластиците и дърдорковците... Във всички гимназии без

изключение трябва да се въведе класическото образование. На всички висши

държавни постове трябва да се издигнат старци - обременени със семейства и

дългове - не по-млади от петдесет години, за да вземат подкупи и да спят на

заседанията... Още не съм свършил, господа!... Талантливите учени да се

назначават на административни длъжности с големи заплати. Всички

изобретения да се приемат без изключения, да се заплащат лошо и да се

набутват вдън земя. Трябва да се въведат и драконовски данъци за всяка нова

стока или друга новост в производството... - "А всъщност защо стоя прав?" -

помисли си Виктор и седна. - Е, как ви се струва всичко това? - попита той

Голем.

- Абсолютно сте прав - каза Голем. - Ами че то у нас днес всички са

радикали. Даже директорът на гимназията. Нашето спасение е в

консерватизма...

Виктор отпи от джина си и каза тъжно:

- Няма никакво спасение. Защото всички са глупаци - радикалите не само

вярват в прогреса, ами отгоре на това го обичат и си въобразяват, че не

могат без него. Защото прогресът, освен всичко друго, означава и евтини

автомобили, битова електроника и изобщо - възможност да работиш по-малко, а

да получаваш повече. И затова всяко правителство е принудено с едната

ръка... не, защо пък ръка, откъде го измислих, обърках се, разбира се... с

единия крак да натиска спирачката, а с другия - педала на газта. Като

автомобилен състезател на завой. Спирачката - за да не загуби управлението,

а газта - за да не загуби от скоростта, иначе някой демагог, ревностен

защитник на прогреса, ще избута водача от мястото му.

- Трудно е човек да спори с вас - вежливо каза Павор.

- Ами не спорете тогава - рече Виктор. - Не бива да се спори, защото в

споровете се ражда истината, мътните я взели. - Той нежно погали подутината

си и добави: - Впрочем навярно мисля така, защото съм невежа. Всички учени

са ревностни защитници на прогреса, а аз не съм учен. Аз съм доста известен

куплетист.

- Защо през цялото време току си пипате тила? - попита Павор.

- Някакъв мръсник ме цапардоса - каза Виктор. - С бокс... Така ли е,

Голем? Мислиш ли, че е било с бокс?

- Според мен е било с бокс - каза Голем. - А може да те е фраснал и с

тухла.

- Какво говорите? - учуди се Павор. - Какъв бокс? В това затънтено

градче?

- Виждате ли - поучително рече Виктор. - Това е прогресът! Хайде пак

да пием за консерватизма.

Повикаха сервитьора и пиха още веднъж за консерватизма. Удари девет

часът и в залата се появи познатата на всички двойка - млад мъж с огромни

очила и неговият придружител, дълъг като върлина. Щом седнаха на своята

маса, те светнаха лампиона, кротко се огледаха и взеха да изучават менюто.

Младият мъж пак беше дошъл с куфарчето си. което постави на свободното

кресло. Той винаги полагаше много грижи за своето куфарче. Щом сервитьорът

им прие поръчката, двамата надигнаха глави и мълчаливо се загледаха в

пространството. Много странна двойка, помисли си Виктор. Несъответствието е

просто невероятно. Сякаш човек ги гледа през развален бинокъл: когато

единият е на фокус, другият е размазан, и обратно. Абсолютно несъвместими

са. С младия мъж с очилата човек би могъл да си поговори за прогреса, а с

върлината - не... Но аз ей-сега ще ви докарам и двамата на фокус. Какво ли

да ви накарам да направите заедно? Ами например... Някаква държавна банка,

те са в подземието... наоколо цимент, бетон, сигнализация, върлината набира

номера на диска, стоманеният купол тромаво се завъртва и се разкрива входът

на съкровищницата, двамата влизат, върлината набира комбинацията на другия

диск, вратата на сейфа се отваря и младият мъж потъва до лактите в

брилянти.

Доктор Р. Квадрига внезапно се разплака и хвана Виктор за ръката.

- Хайде да спим - каза той. - Елате при мен. А?

Виктор незабавно му наля джин. Р. Квадрига го изпи, изтри се под носа

и продължи:

- При мен. На вилата. Имам фонтан. А?

- Фонтан, казваш. Добре си го измислил - забеляза Виктор. - А друго

какво имаш?

- Маза - тъжно каза Р. Квадрига. - Урочасана е Боя се. Страх ме е.

Искаш ли да ти я продам?

- По-добре ми я подари - предложи Виктор.

Р. Квадрига взе да премигва.

- Не ми се дава - каза той.

- Скръндза - укори го Виктор. - От малък си такъв. Вилата му се свиди!

Да ти приседне дано твоята вила.

- Ти не ме обичаш - тъжно установи докторът. - Никой не ме обича.

- А господин Президента? - настървено попита Виктор.

- "Президента е баща на народа" - каза Р. Квадрига и се по-оживи. -

Ескиз в златни тонове... "Президента на позициите". Фрагмент от картината

"Президента на обстрелваните позиции".

- А други? - поинтересува се Виктор.

- "Президента с наметало" - с готовност каза Р. Квадрига. - Пано.

Панорама.

На Виктор му доскуча. Той си отряза парченце минога и взе да слуша

Голем.

- Виж какво, Павор - говореше той. - Оставете ме на мира. Какво мога

да направя още? Представих ви цялата отчетност... Готов съм да подпиша

вашия доклад. Искате да се оплачете от военните - моля. Искате да се

оплачете от мен...

- Не искам да се оплаквам от вас - отвърна Павор, като сложи ръка на

сърцето си.

- Тогава не се оплаквайте

- Но посъветвайте ме нещо. Нима нищо не можете да ме посъветвате?

- Господа! - каза Виктор. - Ама че сте скучни. Аз си отивам.

Никой не му обърна внимание. Той отмести стола, надигна се и се запъти

към бара, чувствуваше се много пиян. Плешивият Теди триеше бутилките и го

гледаше без всякакво любопитство.

- Както винаги ли? - попита той.

- Почакай - рече Виктор. - Канех се нещо да те питам... Аха! Как

вървят работите, Теди?

- Дъжд - отвърна кратко Теди и му наля от чистото за освежаване.

- Ама че проклето е станало времето в града! - каза Виктор и се

облегна на тезгяха. - Какво показва твоят барометър, а?

Теди пъхна ръка под тезгяха и извади "вещателя на времето". Трите шипа

плътно прилягаха към блестящата, сякаш лакирана поставка.

- Няма надежда - каза Теди и внимателно разгледа "вещателя на

времето". - Дяволска измишльотина. - И като се позамисли, добави: - Впрочем

бог знае, може пък отдавна да се е повредил. Я колко години вече вали дъжд,

как да го провери човек?

- Можеш да отидеш до Сахара - предложи Виктор.

Теди се ухили.

- Смееш се ти - каза той. - Ама и мене ме досмеша, когато онзи, вашият

господин, Павор ми предложи двеста крони за това нещо.

- На пияна глава трябва да е било - рече Виктор. - Че за какво му е...

- И аз така му казах.

Теди завъртя "вещателя на времето" и го доближи до дясното си око.

- Няма да му го дам - заяви той решително. - Сам да си намери.

После мушна "вещателя на времето" под тезгяха, погледа как Виктор

върти чашата между пръстите си и го уведоми:

- Твоята Диана идва.

- Отдавна ли? - небрежно попита Виктор.

- Ами около пет часа беше. Дадох й каса коняк. Росшепер постоянно

плюска и пиянствува, изобщо не може да спре. И натирва персонала да му

търси коняк, тлъстата мутра. И това ми било член на парламента... Не те ли

е страх за нея?

Виктор вдигна рамене. Внезапно съзря Диана до себе си. Тя се появи до

тезгяха с мокра пелерина и отметната качулка. Не гледаше към него, той

виждаше само профила й и си мислеше, че от всички жени, които е познавал

досега, тя е най-красивата и друга такава навярно вече никога няма да има.

Беше се облегнала на тезгяха, лицето й беше много бледо и много равнодушно

и беше най-красивата - у нея всичко беше красиво. Винаги. И когато плачеше,

и когато се смееше, и когато се сърдеше, и когато пет пари не даваше за

нищо, и дори когато мръзнеше, а особено когато я прихванеше... Уф, ама че

съм пиян, помисли си Виктор, и сигурно воня като Р. Квадрига.

Той издаде напред долната си устна и задиша тежко - мъчеше се да

подуши дъха си. Нищо не можа да разбере.

- Пътищата са мокри и хлъзгави - продължаваше Теди. - Мъгла има... А

после, да ти кажа, този Росшепер сигурно е женкар, дъртият му пръч.

- Росшепер е импотентен - възрази Виктор и машинално изпи чистото.

- Тя ли ти каза?

- Стига, Теди - рече Виктор. - Престани.

Теди вторачено го погледна, после въздъхна и като изпъшка, приклекна,

порови под тезгяха и сложи пред Виктор шишенце с амоняк и наченат пакет

чай. Виктор погледна часовника си и взе да наблюдава как Теди, без да

бърза, се пресяга за чиста чаша, налива в нея газирана вода, капва малко от

шишенцето и все така спокойно разбърква сместа в чашата със стъклена

пръчица за коктейли. После той побутна чашата към Виктор. Виктор я изпи и

примижа със затаен дъх. Свежа и отвратителна, отвратително свежата струя

амоняк го блъсна в мозъка и се разля някъде зад гърба му. Виктор вдиша

въздух през носа - въздухът беше станал нетърпимо студен - и бръкна с

пръсти в пакета чай.

- Добре, Теди - каза той. - Благодаря. Запиши на сметката ми всичко,

както трябва. Те ще ти кажат колко е било за моя сметка. Аз ще тръгвам.

Като дъвчеше старателно чая, той се върна на своята маса. Младият мъж

с очилата и неговият дълъг като върлина придружител припряно поглъщаха

вечерята си. Пред тях имаше една-единствена бутилка - с местна минерална

вода. Павор и Голем бяха разчистили малко място на покривката и играеха на

зарове, а доктор Р. Квадрига, стиснал в шепи рошавата си глава, мърмореше

монотонно: "Легионът на свободата е опората на Президента." Мозайка... По

случай щастливия ви имен ден, Ваше Високопревъзходителство... "Президента е

баща на нашите деца." Алегорична картина...

- Е, аз тръгвам - каза Виктор.

- Жалко - рече Голем. - Впрочем желая ви успех.

- Много поздрави на Росшепер - добави Павор и намигна.

- "Членът на правителството Росшепер Нант" - оживи се Р. Квадрига. -

Портрет. Не е скъп. До кръста...

Виктор взе цигарите и запалката си и тръгна към изхода. Зад него

доктор Р. Квадрига рече с ясен глас: "Предполагам, господа, че е време да

се запознаем. Аз съм Рем Квадрига, доктор хонорис кауза, а вас, сър, не си

спомням да съм ви виждал..." На вратата Виктор се сблъска с дебелия треньор

на футболния отбор "Братя по разум". Треньорът беше нещо твърде загрижен и

мокър. Той направи път на Виктор.

ТРЕТА ГЛАВА

Автобусът спря и шофьорът каза:

- Пристигнахме.

- Санаториумът ли е? - попита Виктор.

Мъглата навън беше гъста и бяла като мляко. Светлината на фаровете се

разсейваше в нея и нищо не се виждаше.

- Санаториумът е, санаториумът - кисело промърмори шофьорът, докато си

палеше цигарата.

Виктор отиде до вратата, слезе на стъпенката и рече:

- Ама че мъгла, с нож да я режеш. Нищо не виждам.

- Ще се оправите - равнодушно го насърчи шофьорът и се изплю през

прозореца. - Намерили място санаториум да правят. Денем - мъгла, вечер -

мъгла...

- На добър път - каза Виктор, щом стъпи на земята.

Шофьорът не му отвърна. Моторът изрева, вратата се тръшна и огромният

празен автобус, целият остъклен и осветен отвътре като затворен през нощта

универсален магазин, рязко зави, веднага се превърна в смътно светещо петно

и се понесе обратно към града. Доста трудно, като опипваше решетките на

оградата, Виктор намери вратата и слепешката тръгна по алеята. Сега, когато

очите му вече бяха свикнали с тъмнината, смътно различи пред себе си

осветените прозорци на дясното крило и някаква особено дълбока тъмнина на

мястото на лявото, където вече спяха капналите от тичане през деня под

дъжда "Братя по разум". В мъглата глухо, сякаш през вата се дочуваха

обикновени звуци - свиреше грамофон, дрънчаха съдини, някой прегракнало

крещеше. Виктор едва-едва се придвижваше напред, като се стараеше да

пристъпва по средата на пясъчната алея, за да не връхлети случайно върху

някоя гипсова ваза. Той грижливо притискаше бутилката джин до гърдите си и

беше много внимателен, но въпреки всичко скоро се препъна в нещо меко и

запълзя на четири крака. Отзад мудно и сънено го изругаха защо не вземе да

запали лампата. Виктор напипа в полумрака изтърваната бутилка, притисна я

отново до гърдите си, поизправи се и като протегна напред свободната си

ръка, продължи нататък. Скоро се блъсна в някакъв автомобил, пипнешком го

заобиколи и се блъсна в друг. По дяволите, оказа се, че тук има цял куп

автомобили. Ругаейки на глас, Виктор се залута сред тях като в лабиринт и

дълго не можа да се измъкне оттам и да стигне до смътното сияние, сочещо

входа на преддверието. Гладките врати и калници на автомобилите бяха влажни

от ниско падналата отдавнашна мъгла. Някъде наблизо се хилеха и нечии ръце

го отблъскваха.

Този път преддверието беше пусто, никой не играеше на сляпа баба,

никой никого не гонеше, тресейки дебелия си задник, и никой не спеше в

креслата. Навсякъде се въргаляха наметала, смачкани на топка, а някой

шегобиец беше закачил шапката си на фикуса. Виктор се качи по застланото с

килим стълбище на втория етаж. Музиката гърмеше. Вдясно по коридора всички

врати към апартаментите на члена на парламента бяха широко разтворени и

оттам се носеше тлъстият мирис на храна, тютюн и разгорещени тела. Виктор

сви наляво и почука на вратата на Диана. Никой не се обади. Вратата беше

заключена, а ключът стърчеше в процепа на бравата. Виктор влезе, светна

лампата и сложи бутилката на масичката за телефона. Дочуха се стъпки и той

надникна навън. Вдясно по коридора с широка и твърда походка се

отдалечаваше едър мъж в официален черен костюм. На площадката към

стълбището той спря пред огледалото и като отметна глава, си намести възела

на връзката (Виктор успя да зърне жълтеникаво мургавия му орлов профил и

острата брадичка), а после нещо в него се промени, той се прегърби, изкриви

се на една страна и като полюляваше гадно бедрата си, се скри зад една от

широко разтворените врати. Суетен тип, неуверно предположи Виктор. Ходил е

да повръща... Погледна наляво. Там беше тъмно.

Виктор свали наметалото си, заключи вратата и тръгна да търси Диана.

Ще се наложи да надникна при Росшепер, помисли си. Къде другаде може да е?

Росшепер заемаше три апартамента в санаториума. В първия наскоро бяха

плюскали: на масите, застлани с изцапани покривки, бяха натрупани мръсни

чинии, пепелници, бутилки, смачкани салфетки и нямаше никой, ако не смятаме

самотника с потното плешиво теме, който хъркаше, заврял лице в купата с

желираното ястие. В съседния апартамент цареше врява до бога. Върху

гигантската спалня на Росшепер взаимно се ритаха полуразголени, явно не

тукашни момичета. Те играеха на някаква странна игра със зачервения като

пред мозъчен удар господин кмет, който си зариваше муцуната в тях като

свиня в жълъди и също риташе и грухтеше от удоволствие. Тук бяха и господин

полицейският началник без кител, господин градският съдия с очи, изскочили

от орбитите поради нервното задъхване, и някаква непозната пъргава личност

в светлолилав костюм. Тези тримата разпалено се сражаваха на детския

билярд, поставен на тоалетната масичка, а в ъгъла, подпрян на стената,

седеше широко разкрачен в изпомачкания си чиновнически мундир директорът на

гимназията и на лицето му беше изписана идиотска усмивка. Виктор вече се

канеше да отмине, когато някой го задърпа за крачолите. Той погледна надолу

и рязко се отдръпна. Под него лежеше на четири крака членът на парламента,

кавалерът на ордени, авторът на нашумелия проект за зарибяване на

Китчинганскнте язовири Росшепер Нант.

- Искам да ме яздят - умолително проблея Росшепер. - Хайде да играем

на конче! Йо-хо-хо!

Той се беше побъркал.

Виктор деликатно се освободи и надникна в последния апартамент. Там

видя Диана. Отначало не схвана, че е Диана, а после кисело си помисли:

Много мило! Тук беше пълно с народ, мяркаха се някакви полупознати лица на

мъже и жени, които се бяха наредили в кръг и пляскаха с ръце, а в средата

на кръга Диана танцуваше със същия онзи жълтолик суетен тип, притежателя на

орловия профил. Очите й святкаха, бузите й горяха, косите й се развяваха

над раменете и не й пукаше за нищо. Орловият профил много се стараеше да

бъде в тон с нея.

Странно, помисли си Виктор. Не мога да разбера?... Нещо не е наред.

Той танцува добре, направо прекрасно танцува. Като учител по танци. Не

танцува, а показва как трябва да се танцува... Даже не като учител, а като

ученик на изпит. Много му се иска да събере най-високия бал... Не, друго

има. Виж какво, приятелю, та ти танцуваш с Диана! Нима не разбираш какво

значи това? Виктор по навик си напрегна въображението. Актьорът танцува на

сцената, всичко е добре, направо прекрасно, всичко върви както трябва, без

грешка, а в дома му се е случило нещастие... не, дори не непременно

нещастие, просто го чакат кога ще се върне и той също чака кога те падне

завесата и ще угаснат светлините... и дори не е никакъв актьор, а външен

човек в ролята на актьор, който пък, от своя страна, играе ролята на съвсем

чужд човек... Нима Диана не усеща това? Та той е подправен. Като манекен е.

Между тях няма ни капчица близост, ни грам съблазън, ни сянка от желание...

Говорят си нещо, изобщо не мога да си представя за какво могат да си

говорят. Все едно че две жени танцуват заедно поради липса на кавалери...

Не се ли изпотихте? Да, чел съм я, дори два пъти... В този миг той видя, че

Диана разбута гостите и се затича към него.

- Ела да танцуваме! - завика тя отдалеч.

Някой й прегради пътя, друг я хвана за ръката, но тя със смях се

отскубна, а Виктор все още търсеше с очи жълтоликия и не го намираше, и

усещаше горчиво безпокойство.

Диана изтича до него, вкопчи се в ръкава му и го задърпа в кръга.

- Хайде ела, ела! Тук всички са наши хора - все пияници, негодници и

глупаци, събрани от кол и въже... Покажи им как се танцува! Това хлапе

изобщо не умее...

Тя го вкара в кръга и някой от тълпата изрева: "Ура за писателя

Банев!" Млъкналият за секунда грамофон отново залая и задрънка, Диана се

притисна до него и после се отдръпна, той долови миризмата на парфюм и

вино, тя беше гореща и Виктор вече нищо не виждаше освен възбуденото й

прекрасно лице и разветите коси.

- Танцувай! - викна тя и той започна да танцува.

- Браво! Добре че дойде.

- Да, да.

- Защо си трезвен? Вечно си трезвен, когато не трябва.

- Ще се напия.

- Днес те искам пиян.

- Ще ме имаш.

- За да правя с тебе каквото си искам. Не ти с мен, а аз с тебе.

- Добре.

Тя се смееше доволна, танцуваха мълчаливо - никого не виждаха и за

нищо не мислеха. Като в сън. Като по време на битка. Такава беше тя сега -

като сън, като битка. Диана, която я беше прихванало... Наоколо пляскаха с

ръце и крещяха, май че още някой се опита да танцува, но Виктор го изблъска

да не пречи, а Росшепер викаше проточено: "О, мой бедни пияни народе!"

- Импотентен ли е?

- То се знае! Нали аз го къпя.

- И как е?

- Абсолютно импотентен.

- О, мой бедни пияни народе! - каза Росшепер.

- Да се махаме оттук - рече Виктор.

Хвана я за ръка и я поведе. Пияниците и негодниците им сториха път -

от тях лъхаше на спирт и чесън, - а на вратата някакъв хлапак с месестн

устни и румени бузи им прегради пътя. Той каза нещо нагло, сърбяха го

ръцете, но Виктор му рече: "После, после" и хлапакът изчезна. Хванати за

ръце, те изтичаха по пустия коридор, после, без да й пуска ръката, Виктор

отключи вратата и все така държейки я за ръка, заключи вратата отвътре и -

беше горещо, стана нетърпимо горещо, направо задушно, и стаята отначало

беше широка и просторна, а после взе да се смалява и да се стеснява, тогава

Виктор стана и отвори широко прозореца и черният влажен въздух обля голите

му рамене и гърдите му. Той се върна на кревата, напипа в тъмното бутилката

джин, отпи и я подаде на Диана. После легна и отляво подухваше студен

въздух, а отдясно го докосваше горещо и нежно тяло, гладко като коприна.

Сега чуваше, че пиянската оргия продължава - гостите пееха в хор.

- Докога ще я карат така? - попита той.

- Какво? - рече Диана сънено.

- Докога ли ще вият?

- Не знам. Нас какво ни засяга?

Тя се обърна на една страна, положи глава на рамото му и се оплака:

- Студено ми е.

Те се повъртяха, докато се напъхат под одеялото.

- Недей да спиш - рече той.

- Аха - промърмори тя.

- Добре се чувствуваш, нали?

- Аха.

- Ами ако опитам насила?

- Аха... Престани, заболя ме.

- Виж какво, не може ли да поживея тука, да речем, една седмица.

- Може.

- А къде?

- Искам да спя. Позволи на горката пияна жена да поспи.

Той млъкна и се укроти. Лежеше, без да мърда, а тя вече спеше. Така и

ще направя, помисли си. Тук ще бъде хубаво и тихо. Само вечер ще е по-

шумно. Пък може и вечерите да са тихи. Та Росшепер няма да пиянствува всяка

вечер я, нали трябва да се лекува... Защо да не поживея тук три-четири

дни... или пет-шест... и по-малко ще пия, може изобщо да не пия, а ще

поработя... толкова отдавна не съм работил... За да започне да работи

човек, трябва хубаво да му домъчнее за работата, така че нищо друго да не

му се иска да прави... Беше задрямал, но се стресна. С Ирма какво да

правя... Ще взема да пиша на Роц-Тусов, ето какво ще направя. Няма да се

измъкне Роц-Тусов, страхливецът. Дължи ми деветстотин крони... Когато става

дума за господин Президента, няма никакво значение, всички ставаме

страхливци. Защо всички сме такива страхливци? Всъщност от какво се боим?

Ами от промените се боим. Човек няма да може да влезе в кръчмата на

писателите и да обърне една чаша чисто за освежаване... Портиерът няма да

му се кланя... и изобщо няма да има портиери, него самия ще го направят

портиер. Лошо е, ако те пратят в мините... виж, това наистина е лоша

работа... Но такова нещо се случва рядко, времената вече са други...

поомилостивиха се нравите... Сто пъти съм мислил за това и сто пъти съм

откривал, че, общо взето, няма от какво да се страхувам и все пак се

страхувам. Защото това е тъпа сила, помисли си. Страшно нещо е, когато

срещу теб се изправи тъпа и груба сила, неуязвима като свинска зурла с

четина, нито логиката я уязвява, нито емоциите... И Диана ще загубя...

Той задряма и отново се събуди, защото под отворения прозорец някакви

разговаряха на висок глас и пръхтяха като животни. Взеха да пращят храсти.

- Не мога да ги натикам в затвора - дочу се пиянският глас на

полицейския началник. - Няма такъв закон...

- Ще го измислим - разнесе се гласът на Росшепер. - Аз депутат ли съм

или не?

- А съществува ли закон, който позволява край града да има разсадник

на зараза? - изкряка кметът.

- Ще го измислим - упорито настоя Росшепер.

- Те не са заразни - с тънък глас изблея директорът на гимназията. -

Имам предвид, че от медицинска гледна точка...

- Ей, гимназийо - каза Росшепер, - да не забравиш да се разкопчаеш.

- А съществува ли закон да разоряват честните хора? - изкряка кметът. -

Да ги разоряват, а? Съществува ли такъв закон?

- Ще го измислим, ти казвам! - рече Росшепер. - Аз депутат ли съм или

лукова глава?

С какво да ги халосам по главите? - помисли си Виктор.

- Росшепер! - каза полицейският началник. - Ти приятел ли си ми? Аз

тебе, подлецо, на ръце съм те носил. Аз тебе, подлец такъв, съм те избирал.

А сега те се шляят из града, разнасят зараза, а аз нищо не мога да направя.

Няма закон за тях, разбираш ли?

- Ще има - каза Росшепер. - Казвам ти, ще го измислим. Във връзка със

замърсяването на атмосферата...

- Нравствената! - добави директорът на гимназията. - Нравствената и

моралната...

- Какво?... Във връзка със замърсяването на атмосферата и поради това,

че прилежащите към района язовири не могат достатъчно да се зарибят...

заразата трябва да се ликвидира и да се организира преместването й в някоя

отдалечена местност. Ще ти свърши ли работа?

- Дай да те разцелувам - каза шефът на полицията.

- Браво! - викна кметът. - Умна глава. Дай и аз...

- Дреболия! - рече Росшепер. - Нищо работа... Ще изпеем ли още една?

Не, няма нужда. Да вървим да пием по още една малка.

- Правилно. По една малка - и вкъщи.

Храстите отново запращяха. Росшепер каза вече някъде отдалеч: "Ей,

гимназийо, забравихте да се закопчаете!", и под прозореца отново стана

тихо. Виктор задряма, пред очите му се извъртя някакъв незначителен сън, а

после се разнесе телефонен звън.

- Да - дрезгаво рече Диана. - Да. Аз съм... - Тя се изкашля. - Нищо,

нищо, слушам ви... Всичко беше наред. Според мен беше доволен... Какво?

Диана разговаряше, преметната през Виктор, и той внезапно почувствува

как тялото й се напрегна.

- Странно - каза тя. - Добре, сега ще видя... Да... Добре, ще му кажа.

Тя затвори телефона, пролази през Виктор и запали нощната лампа.

- Какво е станало? - сънено попита Виктор.

- Нищо. Спи. Ей-сега ще се върна.

Примижал от светлината, той гледаше как тя събира разхвърляното си

бельо, лицето й беше станало толкова сериозно, че той се разтревожи. Диана

бързо се облече и излезе, като в движение оправи роклята си. Росшепер е

зле, помисли си, като се ослушваше. Дотам я докара с пиянството си старият

скопен кон. В огромната сграда беше тихо и той ясно чуваше стъпките на

Диана в коридора, но тя не тръгна надясно, както бе очаквал, а наляво.

После изскърца врата и стъпките стихнаха. Той се обърна на една страна и се

опита отново да заспи, но сънят не идваше. Разбра, че чака Диана и няма да

може да заспи, докато тя не се върне. Тогава седна и запали цигара.

Подутината на тила му запулсира и той се намръщи. Диана не се връщаше. Кой

знае защо, спомни си за жълтоликия танцьор с орловия профил. Той пък какво

общо има? - помисли си Виктор. Актьор, който играе ролята на друг актьор, а

той пък играе ролята на трети... А, ето какво било: той излезе тъкмо оттам,

отляво, където отиде Диана. Стигна до площадката пред стълбището и се

превърна в суетен тип. Отначало играеше ролята на светски лъв, а после взе

да се прави на разхайтен самодоволен глупак... Виктор отново се ослуша.

Цареше небивала тишина, всички спяха... някой хъркаше... После отново

изскърца врата и той долови стъпки, които се приближаваха. Диана влезе и

лицето й беше все така сериозно. Значи не е свършило. Произшествието

продължаваше. Диана отиде до телефона и набра някакъв номер.

- Няма го - каза тя. - Не-не, тръгнал си е... Нищо-нищо, моля ви. Лека

нощ.

Тя затвори телефона и постоя малко, загледана в тъмнината отвъд

прозореца, после седна на кревата до Виктор. В ръката си държеше

цилиндрично фенерче. Виктор запали цигара и й я подаде. Тя запуши

мълчаливо, напрегнато замислена, а после попита:

- Ти кога заспа?

- Не знам, трудно ми е да кажа.

- Но след мен, нали?

- Да.

Тя се обърна с лице към него.

- Нищо ли не чу? Някакъв скандал или сбиване да е имало?

- Не - каза Виктор. - Според мен бяха кротки. Отначало пееха, после

Росшепер и компанията му дойдоха да пикаят под прозореца, след това

заспах... Те вече се канеха да се прибират.

Тя хвърли цигарата през прозореца, стана и рече:

- Обличай се.

Виктор се усмихна и се пресегна за панталоните си. Слушам и се

подчинявам, помисли си той. Хубаво нещо е подчинението. Нужно е само нищо

да не питаш. Той попита:

- Ще хапнем ли или направо ще тръгваме?

- Какво? ... Първо да тръгнем, а после ще видим.

- Изчезнал ли е някой?

- Така изглежда.

- Росшепер ли?

Изведнъж той улови вторачения й поглед. Тя го гледаше със съмнение.

Май вече се разкайваше, че го бе поканила. Явно се питаше: всъщност какъв е

той, че да го вземам със себе си?

- Готов съм - каза Виктор.

Диана все още се двоумеше и замислено си играеше с фенерчето.

- Е, добре... тогава да тръгваме.

Тя не се помръдна от мястото си.

- Може би трябва да измъкна крака на масата - предложи Виктор. - Или,

да речем, на кревата...

Тя трепна.

- Не, кракът няма да свърши работа.

Диана издърпа чекмеджето на масата и извади огромен черен пистолет.

- На, вземи го - рече тя.

Виктор настръхна, но се оказа, че е спортен малокалибрен пистолет, при

това без пълнител.

- Дай патрони - каза той.

Тя го погледна с недоумяващи очи, после премести погледа си към

пистолета и каза:

- Не. Патрони няма да ни трябват. Да тръгваме.

Виктор повдигна рамене и пъхна пистолета в джоба си. Слязоха в

преддверието и стигнаха до външното стълбище. Мъглата беше пооредяла,

ръмеше ситен дъжд. Автомобилите пред стълбището ги нямаше. Диана свърна в

алеята между мокрите храсти и запали фенерчето. Ама че глупаво положение,

помисли си Виктор. Страшно ми се иска да попитам какво става, но не бива да

питам. Добре ще бъде да си помисля как бих могъл да попитам. Не направо, а

така - да подхвърля някоя забележка, пък въпросът да е скрит в подтекста.

Странни задължения обаче имат медицинските сестри в този санаториум... Но

нали винаги съм смятал, че Диана е тайнствена жена. Още от пръв поглед и

през всичките тези пет дни... Ама че влага, трябваше да пийна малко, преди

да тръгнем. Само да се върнем, и веднага ще свърша тази работа... Браво на

мене, помисли си. Никакви въпроси не задавам. Слушам и се подчинявам.

Заобиколиха крилото, промушиха се през люляковите храсти и стигнаха до

оградата. Диана я освети. Една желязна пръчка от оградата липсваше.

- Виктор - тихо рече тя. - Сега ще тръгнем по една пътека. Ще вървиш

след мен. Гледай в краката си и да не си направил нито крачка встрани.

Разбра ли?

- Разбрах - покорно каза Виктор. - Направя ли крачка вляво или вдясно,

ще стреляш.

Диана се промуши първа и светна на Виктор. После се спуснаха бавно по

надолнището. Вървяха по източния склон на хълма, на който беше

санаториумът. Наоколо шумоляха под дъжда невидими дървета. Веднъж Диана се

подхлъзна и Виктор едва успя да я хване за раменете. Тя нетърпеливо се

отскубна и продължи нататък. Всяка минута му повтаряше: "Гледай къде

стъпваш... Върви след мен." Виктор послушно гледаше надолу, в краката на

Диана, които се мяркаха в подскачащия светлинен кръг. Отначало все очакваше

удар в тила, право по цицината, или нещо от този род, но после реши: едва

ли. Нещата не се връзваха. Навярно просто някой побъркан е избягал -

например Росшепер се е побъркал от пиене и ще се наложи да го връщаме

назад, като го заплашваме с празния пистолет...

Внезапно Диана спря и каза нещо, но думите й не достигнаха до

съзнанието на Виктор, защото в следващия миг той съзря край пътеката нечии

блестящи очи - неподвижни, огромни и вторачени изпод мокрото изпъкнало чело

- само очи и чело, и нищо повече - нито уста, нито нос, нито тяло, нищо.

Плътен влажен сумрак и в свет линния кръг - блестящи очи и неестествено

бяло чело.

- Мръсници - каза Диана със свито гърло. - Така си и знаех. Гадове.

Тя падна на колене, лъчът от фенерчето се плъзна по черното тяло и

Виктор видя някаква блестяща метална дъга и верига в тревата, а Диана

изкомандува: "По-бързо, Виктор!", той клекна до нея и едва сега разбра, че

това беше капан и в капана беше попаднал човешки крак. Той се вкопчи с две

ръце в железните челюсти и се опита да ги разтвори, но те едва-едва

помръднаха и отново се събраха. "Глупак! - викна Диана. - С пистолета!" Той

скръцна със зъби, захвана дъгите по-удобно. напрегна мускулите си така, че

плещите му изпукаха, и челюстите се разтвориха. "Дърпай" - дрезгаво рече

той. Кракът изчезна, металните дъги отново се затвориха и му притиснаха

пръстите. "Подръж фенерчето" - каза Диана. "Не мога - виновно отвърна

Виктор. - Заклещих се. Извади от джоба ми пистолета." Диана изруга и бръкна

в джоба му. Виктор отново разтвори капана, тя постави дръжката между

челюстите и той се освободи.

- Подръж фенерчето - повтори тя. - Ще видя как е кракът му.

- Костта е счупена - дочу се в тъмнината напрегнат глас. - Отнесете ме

в санаториума и повикайте кола.

- Точно така - каза Диана. - Ей-сега. Виктор, дай фенерчето и го

вдигни.

Тя му светна. Човекът седеше на предишното си място, опрял гръб на

едно дърво. Долната половина на лицето му беше закрита с черна превръзка.

Очилат, помисли си Виктор. Мокрец. Как ли е попаднал тук?

- Вземай го - нетърпеливо каза Диана. - На гърба си.

- Ей-сега - отвърна той. Спомни си жълтите кръгове около очите и

гърлото му се сви. - Ей-сега... - Клекна до мокреца и се обърна с гръб към

него. - Прегърнете ме през врата.

Мокрецът се оказа слаб и лек. Не мърдаше и сякаш дори не дишаше - не

пъшкаше дори когато Виктор се подхлъзваше, но всеки път тялото му болезнено

се сгърчваше. Пътеката беше доста по-стръмна, отколкото Виктор бе

предполагал, така че когато стигнаха до оградата, -сериозно се беше

задъхал. Доста сили им отне да промушат мокреца през пролуката в оградата,

но в края на краищата се справиха и с това.

- А сега накъде? - попита Виктор, когато стигнаха до главния вход на

сградата.

- Засега го сложи в преддверието - отвърна Диана.

- Няма нужда - с все същия напрегнат глас рече мокрецът. - Оставете ме

тук.

- Тук вали - възпротиви се Диана.

- Стига сте дрънкали - каза мокрецът. - Ще остана тук.

Виктор си премълча и се заизкачва по стълбището.

- Остави го - каза Диана.

Виктор спря.

- За какъв дявол, та тук вали - рече той.

- Не ставайте глупак - промълви мокрецът. - Оставете ме... тук...

Без да каже нито дума, като вземаше по три стъпала наведнъж, Виктор

стигна до вратата и влезе в преддверието.

- Кретен - тихо рече мокрецът и главата му клюмна на рамото на Виктор.

- Тъпанар - каза Диана, догони Виктор и го хвана за ръкава. - Ще го

убиеш бе, идиот! Веднага го изнеси и го сложи под дъжда! Веднага, чуваш ли?

Абе какво чакаш?

- Всички сте се побъркали - сърдито и смутено рече Виктор.

Той се обърна, ритна вратата и излезе на външното стълбище. Дъждът

сякаш само това чакаше. Току-що лениво си ръмеше, а сега изведнъж се изля

същински порой. Мокрецът тихо запъшка, вдигна глава и неочаквано дишането

му се учести, сякаш някой го гонеше. Виктор все още се бавеше, като

инстинктивно се оглеждаше да намери поне някакъв навес.

- Пуснете ме на земята - каза мокрецът.

- В локвата ли? - злъчно и тъжно попита Виктор.

- Няма значение... Сложете ме долу.

Виктор внимателно го положи върху теракотените плочи на стълбището и

мокрецът веднага разпери ръце и се протегна. Десният му крак беше

неестествено извит, а от светлината на синята лампа огромното му чело

изглеждаше мъртвешко бяло. Виктор седна на стъпалото до него. Много му се

искаше да влезе в преддверието, но как можеше да остави ранения човек под

проливния дъжд, а той да се вмъкне на топло. Днес кой знае колко пъти ме

нарекоха глупак? - помисли си той, като изтри с длан лицето си. Уф, май че

доста пъти. И изглежда, в това има и малко истина, защото глупак, тъпанар,

кретен и така нататък всъщност означава невежа, които упорствува в своето

невежество. Боже, ама на него наистина му е по-добре под дъжда! И очите си

отвори, а пък те са едни такива странни... Мокрец, помисли си той. Да,

изглежда, по-скоро е мокрец, отколкото очилат*. Какъв ли вятър го е довял в

този капан? И изобщо откъде са се взели тук тия капани? Втори мокрец срещам

днес, и двамата имат неприятности. Те имат неприятности и аз заради тях

имам неприятности...

[* Като всички ракообразни и мокриците дишат с помощта на хриле, които

винаги трябва да са влажни. Затова щом попаднат на сухо място, мокриците

бързо загиват. - Б.пр.]

Диана говореше по телефона в преддверието. Виктор се ослуша.

- Кракът!... Да. Костта е счупена... Добре. По-бързо, чакаме ви.

Виктор видя през остъклената врата как тя постави слушалката и се

затича нагоре по стълбите. Май че нещо около мокриците в нашия град в

последно време не е наред. Някаква шумотевица се вдига около тях. Нещо са

взели да пречат на всички, даже на директора на гимназията. Даже на Лола,

спомни си той изведнъж. Май и тя ги проклинаше за нещо... Погледна към

мокреца. Оня го наблюдаваше.

- Как се чувствувате? - попита Виктор.

Мокрецът мълчеше.

- Имате ли нужда от нещо? - запита го Виктор, като повиши глас. -

Глътка джин например?

- Не викайте каза мокрецът. - Чувам ви.

- Боли ли много? - съчувствено попита Виктор.

- А вие как мислите?

Изключително неприятен човек, помисли си Виктор. Всъщност какво ме

интересува - срещнахме се, а после всеки по своя път. Сигурно много го

боли...

- Нищо... - каза той. - Потърпете още малко. Ей-сега ще дойдат да ви

вземат.

Мокрецът нищо не отвърна, челото му се намръщи и той затвори очи.

Заприлича на мъртвец - проснат и неподвижен под проливния дъжд. Диана

изскочи от преддверието с лекарска чанта, седна до него и взе да прави нещо

на счупения крак. Мокрецът тихо запъшка, но Диана не изрече няколко

успокоителни думи, както обикновено правят лекарите в такива случаи.

- Да ти помогна ли? - попита Виктор.

Тя не отвърна. Той стана и тогава Диана, без да извръща глава, рече:

- Почакай, не си тръгвай.

- Не си тръгвам - каза Виктор.

Той гледаше как тя умело поставя шина ма крака.

- Пак ще потрябваш - рече Диана.

- Не си тръгвам - повтори Виктор.

- А ако искаш, можеш да изтичаш догоре. Докато все още има време,

изтичай, пийни нещо и после веднага се връщай.

- Нищо - каза Виктор. - Ще мина и без това.

После някъде иззад пелената на дъжда се дочу рев на мотор, светнаха

фарове. Виктор видя един джип внимателно да завива към вратата. Джипът

бързо стигна до стълбището и от него тромаво се измъкна Юл Голем със своето

грубо наметало. Изкачи се по стъпалата, наведе се над мокреца и му хвана

ръката. Мокрецът глухо каза:

- Никакви инжекции.

- Добре - рече Голем и погледна Виктор. - Носете го.

Виктор взе мокреца на ръце и го понесе към джипа. Голем го изпревари,

отвори вратата и се пъхна вътре.

- Дай го насам - рече той в тъмнината. - Не, с краката напред... По-

смело... Придържай му гърба...

Той сумтеше и мърдаше в джипа. Мокрецът отново изръмжа и Голем му рече

нещо неясно, а може би изруга нещо от рода на "И шестолъчки ще ви окачват".

После излезе навън, затвори вратата и докато сядаше зад волана, попита

Диана:

- На тях обадихте ли се по телефона?

- Не отвърна Диана. - Да позвъня ли?

- Вече няма смисъл - каза Голем. - Ще вземат да се барикадират.

Джипът потегли, заобиколи цветната леха и се понесе по алеята.

- Да вървим - каза Диана.

- По-добре да поплуваме - рече Виктор.

Сега, когато всичко свърши, не чувствуваше нищо друго освен

раздразнение. В преддверието Диана го хвана под ръка.

- Няма нищо - каза тя. - Ей-сега ще се преоблечеш, ще пийнеш водка и

всичко ще започне да ти изглежда хубаво.

- Прогизнахме като мокри кокошки - сърдито се оплака Виктор. - И може

би най-сетне ще ми обясниш какво се случи, а?

Диана уморено въздъхна.

- Ами нищо особено не е станало. Не биваше да забравяме фенерчето.

- А капаните по пътищата, при вас и те ли са нещо естествено?

- Кметът ги поставя, мръсникът неден...

Качиха се на втория етаж и тръгнаха по коридора.

- Той да не е луд? - попита Виктор. - Че това е престъпление. Или

наистина е побъркан?

- Не, просто е мръсник и мрази мокриците.

- Забелязах това. И едно време не ги обичахме, но да слагаш капани...

Какво толкова са им направили?

- Нали трябва някого да мразят - каза Диана. - Някъде мразят евреите,

на друго място - негрите, а у нас мокриците.

Спряха пред една врата. Диана отключи, влезе и запали лампата.

- Чакай - каза Виктор, като се озърташе. - Къде ме доведе?

- Това е лабораторията - отвърна Диана. - Веднага идвам...

Виктор остана до вратата, наблюдаваше как тя ходи из огромната стая и

затваря прозорците. Под прозорците тъмнееха локви.

- А какво е правил той там през нощта? - попита- Виктор.

- Къде? - рече Диана, без да се обръща.

- На пътеката... Та ти знаеше, че е бил там?

- Да - каза тя. - В лепрозариума са зле с лекарствата и понякога идват

при нас да молят...

Диана затвори последния прозорец и се разходи из лабораторията, като

оглеждаше масите, отрупани с прибори и стъкленици.

- Ама че гадна работа - каза Виктор. - Що за държава е това? Където и

да отидеш - навсякъде мръсотия и негодници... Да вървим, че ще замръзна.

- Ей-сега - рече Диана.

Тя взе от един стол някаква тъмна дреха и я изтърси. Беше мъжки

вечерен костюм. Диана грижливо го закачи в шкафа за работното облекло.

Откъде се появи тук този костюм? - помисли си Виктор. - При това ми е

познат отнякъде...

- Ето готово - каза Диана. - Не знам ти какво смяташ да правиш, но аз

ще се пъхна в горещата вана.

- Чакай малко, Диана - внимателно рече Виктор. - А кой беше този...

дето имаше ей такъв нос... жълтоликият? С когото танцуваше.

Диана го хвана под ръка.

- Знаеш ли - каза след малко. - Това беше мъжът ми... Бившият ми

мъж...

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

- Отдавна не съм ви виждал в града - гъгниво рече хремавият Павор.

- Не е чак толкова отдавна - възрази Виктор. - Само два дни.

- Мога ли да поседна при вас или искате да бъдете само двамата? -

попита Павор.

- Седнете - вежливо каза Диана.

Павор се настани срещу, нея и викна: "Сервитьор, двоен коняк!"

Смрачаваше се. Портиерът взе да пуска завесите на прозорците. Виктор светна

лампиона.

- Възхищавам ви се - рече Павор на Диана. - Да живеете в такъв климат

и да запазите прекрасния тен на лицето си... - Той кихна. - Извинете. Тези

дъждове ме съсипаха... Върви ли работата? - обърна се към Виктор.

- Трудно. Не мога да работя, когато е мъгливо - непрекъснато ми се

иска да пийна.

- Какъв скандал сте направили при началника на полицията? - попита

Павор.

- Ами, глупости - рече Виктор. - Търсех справедливост.

- А какво се е случило?

- Тая гадина, кметът, организирал лов на мокрици с капани. Един се

хванал и си счупил крака. Взех този капан, отидох в полицията и поисках да

направят разследване.

- Тъй - каза Павор. - А после какво стана?

- В тоя град има много странни закони. Тъй като пострадалият не бил

подал оплакване, смятат, че не е извършено никакво престъпление, а просто е

било нещастен случай, за който никой освен пострадалия не е виновен. Казах

на полицейския началник, че ще имам предвид тази работа, а той заяви, че

съм го заплашвал. Тогава си тръгнах.

- А къде се е случило всичко това? - попита Павор.

- До санаториума.

- До санаториума ли? Че какво е търсил този мокрец около санаториума?

- Според мен това си е негова работа - рязко подметна Диана.

- Разбира се - каза Павор. - Просто се учудих... - Той се намръщи,

примижа и звънко кихна. - Пфу, дяволска настинка. Моля да ме извините.

Бръкна в джоба си и извади голяма носна кърпа. Нещо се изхлузи след

нея и изтрополи на пода. Виктор се наведе. Беше метален бокс. Той го вдигна

и го подаде на Павор.

- Защо го мъкнете със себе си? - попита Виктор.

Заровил лице в носната кърпа, Павор гледаше бокса с почервенели очи.

- Това е заради вас - сподавено рече той и се изсекна. - Наплашихте ме

с онази ваша история... А, между другото казват, че тук шетала някаква

местна банда. Не знам банда ли е, хулигани ли са. А пък аз, да знаете,

никак не обичам да ме бият.

- Често ли ви бият? - попита Диана.

Виктор я погледна. Тя седеше в креслото, преметнала крак връз крак, и

пушеше със сведени очи. Горкият Павор, помисли си Виктор. Ей-сега ще те

разкарат... Пресегна се и придърпа полата й на коленете.

- Мене ли? - каза Павор. - Нима имам вид на човек, който често яде

бой? Тази работа трябва да се оправи. Сервитьор, още един двоен коняк!...

Та още на следващия ден наминах в една работилница и там шлосерите на бърза

ръка ми измайсториха това нещо. - С доволен вид той огледа бокса. - Хубава

дяволийка, дори Голем я хареса...

- Така и не ви пуснаха в лепрозариума, нали? - попита Виктор.

- Не. Не ме пуснаха и както изглежда, няма да ме пуснат. Вече не

вярвам да стане. Писах оплаквания до три департамента, а сега седя и

измислям отчета. На каква сума възлизат долните гащи, които лепрозариумът е

получил през миналата година. Отделно мъжките, отделно женските. Мъча се

като грешен дявол.

- Пишете, че не им стигат лекарствата - посъветва го Виктор.

Павор учудено повдигна вежди, а Диана рече вяло:

- Вместо да се занимавате с тия драсканици, по-добре изпийте чаша

горещо вино и се пъхнете в кревата.

- Разбрах намека - като въздъхна, рече Павор. - Ще се наложи да

тръгвам... Знаете ли в коя стая съм? - попита той Виктор. - Защо не

наминете някой път?

- Двеста двайсет и трета - каза Виктор. - Непременно ще намина.

- Довиждане - рече Павор, като се надигна. - Желая ви приятна вечер.

Те го проследиха с очи как отива до бара, взема бутилка червено вино и

тръгва към изхода.

- Много се раздрънка - каза Диана.

- Да - съгласи се Виктор. - Права си. Ама, кой знае защо, ми е

симпатичен.

- А на мене - не - рече Диана.

- И доктор Р. Квадрига не го харесва. Интересно защо?

- Мутрата му е мръснишка - отвърна Диана. - Русокоса лисица. Знам ги

тия. Истински мъже. Нито чест имат, нито съвест. Смятат всички за глупаци,

с които могат да си играят, както си поискат.

- Виж ти каква стана! - учуди се Виктор. - Пък аз мислех, че точно

такива мъже ти харесват.

- Сега няма мъже - възрази Диана. - Днес всички са или фашисти, или

мухльовци.

- А аз какъв съм? - с интерес попита Виктор.

- Ти ли? Ами ти страшно обичаш мариновани миноги. И в същото време

справедливостта.

- Вярно е. Но според мен това е хубаво.

- Не е лошо. Но ако ти се наложи да избираш, би избрал миногите, ето

това е лошото. Имаш късмет, че си се родил с талант.

- Защо си толкова злобна днес? - попита Виктор.

- Аз изобщо съм злобна. Ти имаш талант, а аз - злоба. Ако на теб ти

отнемат таланта, а на мене - злобата, ще останат две нули, които правят

любов.

- От нула до нула има разлика - забеляза Виктор. - Ти даже нула да

станеш, пак ще бъдеш хубава - стройна нула с прекрасно телосложение. И

освен това, ако ти отнемат злобата, ще станеш добра, което, общо взето, не

е лошо...

- Ако ми отнемат злобата, ще стана медуза. За да стана добра, трябва

да заменят злобата ми с добрина.

- Интересна работа - каза Виктор. - Обикновено жените не обичат много-

много да разсъждават. Но щом започнат, стават невероятно категорични.

Откъде-накъде всъщност реши, че си натъпкана само със злоба и в тебе няма и

капчица добрина? Няма такова нещо на този свят. И добрина има в тебе, само

че злобата я засенчва. Във всеки човек всичко е смесено по малко, а животът

изтласква от тази смес на повърхността само някоя съставка...

В залата нахълта младежка компания и веднага стана шумно. Младежите се

държаха непринудено: наругаха сервитьора, погнаха го за бира, настаниха се

на масичката в далечния ъгъл и започнаха гръмогласно да разговарят и да се

хилят с цяло гърло. Като прищракваше с пръсти и ритмично се поклащаше, едър

набит дангалак с дебели бърни и розови бузи пое към бара. Теди му наля

нещо. Той протегна ръка с разперено кутре, хвана чашата с два пръста,

обърна се с гръб към тезгяха, опря лакти на него и скръсти крака, като

огледа победоносно празната зала. "Здрасти, Диана! - изрева той. - Как е

животът?" Диана равнодушно му се усмихна.

- Този пък що за чудо е? - попита Виктор.

- Някой си Фламин Ювента - отвърна Диана. - Племенник е на полицейския

началник.

- Някъде съм го виждал - рече Виктор.

- Да върви по дяволите - нетърпеливо каза Диана. - Всички хора са

медузи и нищо смесено няма в тях. От време на време можеш да срещнеш някои

истински, които си имат нещо свое - добрина, талант, злоба... Ако им го

отнемеш, нищо няма да остане, ще станат медузи като всички. Ти май си

въобрази, че ми харесваш с твоето пристрастие към миногнте и

справедливостта? Глупости. Талантлив си, написал си книги, известен си, а

колкото до другото - ти си същият заспал мухльо като всички останали.

- До такава степен не си права - заяви Виктор, - че дори не се

обиждам. Но продължавай, лицето ти се променя по много интересен начин,

когато говориш. - Той запали цигара и подаде пакета на Диана. -

Продължавай.

- Медузи - каза тя тъжно. - Хлъзгави, глупави медузи. Сноват насам-

натам, лазят, стрелят. И те не знаят какво искат, нищо не умеят да правят,

нищо не обичат истински... като червеи в помийна яма...

- Това е неприлично - каза Виктор. - Несъмнено сравнението е много

образно, но нидак не е привлекателно. И изобщо - това са изтъркани

приказки. Диана, мила моя, откога стана толкова дълбокомислена? Миналия век

би могла да говориш така, и то в провинцията... Обществото поне щеше

превзето да се стъписа и бледни юноши с пламтящи очи щяха да се влачат по

петите ти. Ала днес всичко това е очевидно. Сега вече всички знаят какво е

човекът. Въпросът е какво да правим с човека. Ама трябва да си признаем, че

и този въпрос вече ни е втръснал.

- А какво правят с медузите?

- Кои? Медузите ли?

- Ние.

- Доколкото знам - нищо. Май правят от тях консерви.

- Е, стига толкова - каза Диана. - Ти успя ли да поработиш тези дни?

- Има си хас! Написах страшно трогателно писмо на моя приятел Роц-

Тусов. Ако след това писмо не настани Ирма в пансион, значи за нищо не

ставам.

- И това ли е всичко?

- Да - каза Виктор. - Всичко останало изхвърлих.

- Боже мой! - рече Диана. - А аз през цялото време се грижех за теб,

стараех се да не ти преча, и Росщепер отпъждах...

- Изкъпа ме във ваната - напомни Виктор.

- Къпах те във ваната и те поих с кафе...

- Чакай малко - каза Виктор. - Ама нали и аз те къпах...

- Все едно.

- Как така - "все едно"? Мислиш, че ми е лесно да работя, след като

съм те къпал в банята, а? По шест различни начина описах тази процедура и

всичките нищо не струваха.

- Дай да ги прочета.

- Те са само за мъже - рече Виктор. - Освен това ги изхвърлих, нали ти

казах? И изобщо - в тях имаше толкова малко патриотизъм и национално

самосъзнание, че тъй и тъй не биваше на никого да ги показвам.

- Я ми кажи, ти как правиш - първо пишеш, а после прибавяш

националното самосъзнание, така ли?

- Не - каза Виктор. - Отначало се постаравам националното самосъзнание

да ме обземе до дъното на душата ми: чета речите на господин Президента,

зубря наизуст героични саги, ходя на патриотични събрания. После, когато

започна да усещам, че вече ще се пръсна, не когато започне да ми се

повдига, а когато усетя, че ще се пръсна - се залавям за работа... Давай да

говорим за нещо друго. Например какво ще правим утре.

- Утре имаш среща с гимназистите.

- Тя ще свърши бързо, а после?

Диана не отвърна. Беше се загледала покрай него. Виктор се обърна...

Към тях идваше мокрец с цялото си великолепие: черен, мокър, с превръзка на

лицето.

- Здравейте - каза той на Диана. - Голем още ли не се е върнал?

Виктор се изуми как се беше променило лицето на Диана. Като на

старинна картина. Даже не беше лице от картина, а от икона. Чертите са

странно застинали, да се чудиш дали е замисъл на голям майстор, или просто

безсилие на занаятчия. Диана не отвърна. Тя мълчеше и мокрецът също

мълчаливо я гледаше, и в това мълчание нямаше никаква неловкост - те бяха

заедно, а Виктор и всички останали бяха отделно. На Виктор това никак не му

хареса.

- Голем сигурно ей-сега ще дойде - високо каза оня.

- Да - рече Диана. - Седнете. Почакайте го.

Гласът й беше обикновен и тя равнодушно се усмихваше на мокреца. Сега

всичко си беше както трябва - Виктор беше с Диана, а мокрецът и всички

останали - отделно.

- Заповядайте - весело рече Виктор и посочи креслото на доктор Р.

Квадрига.

Мокрецът седна и положи на коленете си ръцете с черни ръкавици. Виктор

му наля коняк. С небрежен жест като по навик мокрецът взе чашата, разклати

я нагоре-надолу, сякаш я претегляше, и отново я постави на масата.

- Надявам се, че не сте забравили? - попита той Диана.

- Да - отвърна Диана. - Да, ей-сега ще го донеса. Виктор, дай ми ключа

от стаята, веднага се връщам.

Тя взе ключа и бързо се отправи към изхода. Виктор запали цигара.

Какво става с теб, приятелю? - рече на себе си. Много неща взеха да ти се

привиждат напоследък. Един такъв изнежен си станал, чувствителен... Ревнив.

А няма смисъл. Всичко това изобщо не те засяга - всички тия бивши съпрузи и

всички тия странни познанства... Диана си е Диана, а ти си си ти. Росшепер

импотентен ли е? Импотентен е. Ами и тебе това те чака... Знаеше, че всичко

не е толкова просто, че някаква отрова вече е проникнала в него, но си

рече: достатъчно. И в момента, днес, засега успя да убеди себе си, че

наистина стига толкова.

Мокрецът седеше срещу него. неподвижен и странен като чучело. От него

се носеше дъх на влага и на още нещо - някаква болнична миризма. Можеше ли

да ми мине през ума, че някога ще стоя с мокрец на една маса в ресторант?

Прогресът, момчета, малко по малко мърда нанякъде. Или пък вече сме станали

всеядни: най-сетне се осъзнали, че всички хора са равни? О, човечество,

приятели мои, гордея се с вас. А вие, сър, бихте ли разрешили на дъщеря си

да се ожени за мокрец?

- Казвам се Банев - представи се Виктор и попита: - Как се чувствува

вашият... пострадалият? Този, който попадна в капана?

Мокрецът бързо извърна глава към него. Сякаш гледа иззад бруствер,

помисли си Виктор.

- Задоволително - сухо отвърна мокрецът.

- На негово място бих подал оплакване в полицията.

- Няма смисъл - каза мокрецът.

- Защо пък? - попита Виктор. - Не е задължително да се оплаче в

местната полиция, може да се обърне към окръжната...

- На нас не ни е нужно.

Виктор вдигна рамене.

- Всяко ненаказано престъпление поражда ново престъпление.

- Да. Но нас това не ни интересува.

Помълчаха. После мокрецът рече:

- Казвам се Зурзмансор.

- Прочута фамилия - вежливо каза Виктор. - Не сте ли роднина на Павел

Зурзмансор? Социолога.

Мокрецът притвори очи.

- Даже не сме съименннци - каза той. - Научих, Банев, че утре ще

говорите в гимназията...

Виктор не успя да му отговори. Зад гърба му някой побутна креслото и

наперен баритон рече:

- Ей ти, зараза, махай се оттук!

Виктор се обърна. Над него се беше надвесил бърнестият Фламин Ювента,

или как му беше името, с една дума - племенникът. Виктор се загледа в него

не повече от секунда и веднага усети силно раздразнение.

- На кого говорите, млади човече? - осведоми се той.

- На вашия приятел - любезно го осведоми Фламин и отново изрева: - На

тебе говоря, мокра гадино!

- Един момент - каза Виктор и стана.

Самодоволно ухилен, Фламин Ювента го гледаше отгоре надолу. Такъв един

млад Голиат в спортна куртка, блестяща с многобройните си емблеми; най-

обикновен наш, роден щурмфюрер, сигурна опора на нацията с гумена палка в

задния джоб, страшилище за левите, десните и умерените. Виктор протегна

ръка към вратовръзката му и като си придаде вид на загрижен, любопитно

запита: "Къде сте се изцапали така?" И когато младият Голиат машинално

наведе глава, за да види къде се е изцапал, Виктор здраво стисна с два

пръста носа му. "Оу!" - стъписан извика младият Голиат и се опита да се

измъкне, но Виктор не го пусна, а известно време старателно и с ледена

наслада дърпа и усуква този нахакан здрав нос, като подмяташе: "Дръж се

прилично, сополанко, племенниче, щурмоваче въшливо, кучи сине, простаче

недно..." Позицията му беше изключително удобна: младият Голиат отчаяно се

опитваше да го ритне, но между тях беше креслото, младият Голиат размахваше

юмруци във въздуха, но ръцете на Виктор бяха по-дълги и той продължаваше да

върти, да усуква, да тегли и да мачка носа му, докато една бутилка не

профуча над главата му. Тогава Виктор се огледа: като избутваше масите и

събаряше креслата, към него с трясък се носеше цялата банда - бяха петима,

при това двама от тях - доста едри. За миг пред очите му всичко застина

като на снимка - черният Зурзмансор, отпуснат спокойно в креслото; Тедн,

разперен високо над тезгяха в момента, когато го прескача; Диана с бял

пакет в ръце по средата на залата; някъде назад, край вратата - свирепото

мустакато лице на портиера; а съвсем близо до него - злобните мутри със

зиналите уста. След това кадърът се раздвижи и започна филмът.

От първия дангалак Виктор се отърва много лесно, като го цапардоса в

скулата. Той изчезна и известно време не се появи. Но другият дангалак

уцели Виктор в ухото. Още някой го удари с изпъната длан в бузата, явно не

беше успял да улучи гърлото му. Друг пък - дали не беше освободилият се

Голиат? - се нахвърли отгоре му изотзад. Това беше най-груб и безцеремоиен

уличен побой, опората на нацията. Само един от тяк владееше бокса,

останалите изгаряха от желание не толкова да се бият, колкото да

осакатяват: да извадят око, да разкъсат уста, да ритат в слабините. Ако

Виктор беше сам, щяха да го осакатят, но отзад тичаше Теди, който свято

тачеше златното правило на биячите по баровете - всяко сбиване да се

потушава в зародиш, а отстрани се появи Диана, Бясната Диана, озъбена от

омраза, неприличаща на себе си, вече без белия пакет, а с тежка дамаджана в

ръце; навреме пристигна и портиерът, макар и възрастен, но ако се съди по

ловкостта му, опитен войник - той действуваше с връзката ключове, сякаш тя

беше ремък с щик, пъхнат в ножницата. Така че, когато от кухнята притичаха

двама сервитьори, вече нямаше какво, да правят... Племенничето избяга, като

забрави на масата транзистора си. Един от юнаците остана да лежи под масата

- беше този, когото Диана тръшна на пода с дамаджаната, а останалите

четирима Виктор и Теди буквално изнесоха от залата на юмруците си, като се

насърчаваха един друг със сърцати възгласи, погнаха ги през преддверието и

с ритници ги изхвърлиха през въртящата се врата. По инерция и те самите

излетяха навън и едва там, под дъжда, осъзнаха пълната си победа и се

поуспокоиха.

- Келяви сополанковци - каза Тели, като запали едновременно две цигари

- за себе си и за Виктор. - И те навици имат вече - всеки четвъртък

беснеят. Миналия път ги изтървах за малко и строшиха две кресла. А кой ще

плаща? Аз!

Виктор опипваше подпухналото си ухо.

- Племенничето си отиде - рече тон със съжаление. - Така и не можах да

го спипам като хората.

- И по-добре - делово каза Теди. - По-хубаво е да си нямаш вземане-

даване с тоя, бърнестия. Знаеш кой му е чичо, пък и той самият е... Опора

на отечеството и реда или как беше там... А ти, господин писателю, доста

нахакан си станал, я как млатиш. Помня какво хилаво хлапе беше - като те

плеснеха, под масата се завираше. Браво!

- То такава ми е професията - въздъхна Виктор. - Последица от борбата

за съществуване. У нас нали знаеш как става - всички се нахвърлят върху

един. А господин Президента е за всички.

- Ама и до бой ли стигате? - простодушно се учуди Теди.

- А ти как мислиш! Като напишат за тебе хвалебствена статия, че не си

бил пропит от националното самосъзнание, и тръгваш да търсиш критика, а той

вече е с компания - и всички са едни такива млади буйни и сприхави

здравеняци, деца на Президента...

- Не може да бъде - влезе му в положението Теди. - И как свършва

цялата работа?

- Различно. Кога добре, кога зле.

Пред входа спря джип, вратите се отвориха и като се прикриваха под

едно наметало, под дъжда излязоха младият мъж с големите очила и куфарчето,

придружен от върлината. Някак професионално, с много голям интерес

върлината наблюдаваше как портиерът изхвърля през въртящата се врата

последния побойник, който още не беше дошъл съвсем на себе си. "Жалко, че

го нямаше този - прошепна Теди, като посочи с очи върлината. - Виж, той е

майстор! Не е като твоите критици. Този е професионалист, ясно ли ти е?"

"Ясно ми е" - също шепнешком му отвърна Виктор. Младият мъж с куфарчето и

върлината притичаха в ситен тръс покрай тях и се шмугнаха във входа. Голем

щеше да ги последва, без да бърза, и вече се усмихваше отдалеч на Виктор,

но на пътя му се изпречи господин Зурзмансор с белия пакет под мишница. Той

полугласно му рече нещо, след което Голем престана да се усмихва и се върна

в колата. Зурзмансор се вмъкна на задната седалка и джипът потегли веднага.

- Ех! - каза Теди. - Напразно се бихме, господин Банев. Хората заради

него кръвта си проливат, а той се качи в чужда кола и замина.

- Не говори така, Теди - рече Виктор. - Остави болния и нещастен

човек, днес е той, утре можеш да бъдеш ти. Ние с тебе сега ще отидем и ще

си пийнем, а него го откарала в лепррзариума.

- Знаем ние къде го откараха! - не се примири Теди. - Ех, писателю,

нищо не разбираш от нашия живот.

- Откъснал съм се от нацията, я?

- Не знам дали от нацията или не от нацията, ама от нашия живот нищо

не разбираш. Я поживей малко при нас и ще видиш: колко години вече дъждове

валят, на полето всичко изгни, децата ги изтървахме, разхайтиха се... Абе

какво да ти разправям - знаеш ли, че в града нито една котка не е останала

и сега от мишки не можем да се отървем... Еех! - махна с ръка той. - Давай

да вървим!

Върнаха се в преддверието. Портиерът вече беше заел своя пост и Теди

го попита:

- Е? Много ли изпотрошиха?

- Ами - отвърна портиерът. - Можем да смятаме, че ни се размина. Един

лампион са счупили, стената са оплескали, ама аз на тоя... на последния му

прибрах парите. Ето ги на, вземи ги!

Като броеше в движение парите, Теди влезе в ресторанта. Виктор го

последва. В залата отново цареше спокойствие. Младият мъж с големите очила

и върлината вече скучаеха пред бутилка минерална вода, като меланхолично

поглъщаха типовата вечеря от менюто. Диана седеше на предишното си място,

много живнала и много красива, и дори се усмихваше на заелия своето кресло

доктор Р. Квадрига, когото обикновено не може да търпи. Пред Р. Квадрига

имаше бутилка ром, но той все още беше трезвен и затова изглеждаше странно.

- Честита Виктория - мрачно прнветствува той Виктор. - Съжалявам, че

не присъствувах на всичко поне като мичман.

Виктор рухна в креслото.

- Ама че красиво ухо - рече Р. Квадрига. - Как успя да се сдобиеш с

него? Като гребен на петел е.

- Коняк! - настойчиво помоли Виктор и Диана му наля коняк. -На нея и

само на нея съм задължен за своята Виктория - посочи той Диана. - Плати ли

за дамаджаната?

- Тя не се счупи - каза Диана. - Ти за каква ме мислиш? Ама как се

строполи оня! Боже мой, колко красиво се свлече на земята! Де всичко да

ставаше така...

- Да започваме - мрачно каза Р. Квадрига и си наля пълна чаша ром.

- Търкулна се като манекен - рече Диана. - Като кегла... Виктор, ти

успя ли да останеш здрав и читав? Видях как те ритаха.

- Най-важното е здраво и читаво - отвърна Виктор. - Специално го

кътах.

Доктор Р. Квадрига шумно изсмука последните капки ром от чашата, също

както каналът на мивката изсмуква остатъка от водата след измиването на

съдовете. Очите му веднага станаха сънливи.

- Ние се познаваме - побърза да каже Виктор. - Ти си доктор Рем

Квадрига, а аз съм писателят Банев.

- Престани - рече Р. Квадрига. - Съвсем трезвен съм. Но ще се напия до

козирката. Това е единственото, в което съм сигурен сега. Не можете да си

представите, но когато дойдох тук преди половин година, не слагах дори

капка в устата си. На мен ми е абсолютно забранено да пия, а сега пия по

двайсет и четири часа в денонощието... Абсолютно на никого не съм потребен.

Такова нещо не ми се беше случвало. Дори писма не получавам, защото старите

ми приятели са прибрани без право на кореспонденция, а новите са

неграмотни...

- Не ща да слушам никакви държавни тайни - каза Виктор. - Аз съм

неблагонадежден.

Р. Квадрига отново напълни чашата си и взе да пие рома на малки

глътки, като изстинал чай.

- Така действува по-добре - заяви той. - Опитай, Банев. Един ден ще ти

потрябва... Няма защо да ме гледате по този начин! - внезапно се обърна

разгневен към Диана. - Ще ви моля да прикривате малко чувствата си! А ако

не ви харесва...

- Я по-тихо, по-тихо! - каза Виктор и Р. Квадрига се умърлуши.

- Те изобщо не разбират какво става в душата ми - жално рече той. -

Никой. Само ти нещичко разбираш. Само ти винаги си ме разбирал. Ама си

много груб, Банев, и винаги си ме наранявал. Целият съм в рани... Те сега

се страхуват да ме ругаят, сега само ме хвалят. Щом ме похвали някой

мерзавец, в душата ми се отваря рана. Похвали ли ме друг мръсник - друга

рана се отваря. Но сега всичко това е минало. Те още нямат представа...

Знаеш ли какво, Банев! Тази жена с теб е прекрасна... Моля те... Помоли я

да дойде при мен в ателието... Не бе, глупак! Като модел! Нищо не разбираш,

та аз десет години търся такъв модел...

- Трябваш му за алегорична картина - обясни Виктор на Диана. -

"Президента и Вечно младата нация"...

- Глупак - тъжно рече доктор Р. Квадрига. - Всички мислите, че се

продавам... Е, вярно, имаше такова нещо! Но аз вече не рисувам

президенти... Искам да направя автопортрет! Разбираш ли?

- Не - призна си Виктор. - Не разбирам. Искаш да нарисуваш свой

портрет с Диана, така ли?

- Глупак - каза Р. Квадрига. - Това ще бъде лицето на художника... .

- Има предвид задника ми - обясни Диана на Виктор.

- Лицето на художника! - повтори Р. Квадрига. - Та нали и ти си

художник... И всички, които са прибрани без право на кореспонденция... и

всички, които са затворени без право на кореспонденция... и всички, които

живеят в моя дом... тоест те не живеят там... Знаеш ли, Банев, страхувам

се. Нали съм те молил: Ела, поживей малко при мен. Имам вила с фонтан... А

човекът, който се грижеше за градината, избяга. Страхливец... Не мога да

живея сам в нея, по-добре в хотела... Мислиш, че пия, защото съм се продал,

нали? Да имаш да вземаш, това не ти е да пишеш модни романи... Поживей

малко при мен и ще разбереш... Може би дори ще ги познаеш. Може пък те

изобщо да не са мои познати, може да са твоите познати. Тогава ще знам защо

не ме познават... Ходят боси... смеят се... - Изведнъж очите му се

напълниха със сълзи. - Господа! Какво щастие, че с нас не е онзи Павор! За

ваше здраве.

- Наздраве - каза Виктор и двамата с Диана се спогледаха. Диана

наблюдаваше Р. Квадрига с гнусливо безпокойство. - Никой тук не обича Павор

- каза Виктор. - Той е някакъв изрод.

- Тиха вода - каза доктор Р. Квадрига. - Подскача като жаба. Дрънкало.

И винаги мълчи.

- Просто вече е готов - каза Виктор на Диана. - Няма нищо страшно...

- Боже мой! - рече доктор Р. Квадрига. - Мадам! Длъжен съм да ви се

представя! Рем Квадрига, доктор хонорис кауза.

ПЕТА ГЛАВА

Виктор отиде в гимназията половин час преди определеното време, но Бол-

Кунац вече го чакаше. Впрочем момчето беше тактично, то само съобщи на

Виктор, че срещата ще се проведе в актовата зала, и тутакси го остави сам,

като обясни, че има неотложна работа. Виктор тръгна да се разхожда по

коридорите, като надничаше в празните стаи и вдъхваше забравените миризми

на мастило, тебешир и вечния прахоляк, мириса на схватките "до първа кръв"

и мъчителните разпити пред черната дъска; дъха на затвор, безправие и лъжа,

въздигнати в принципи. През цялото време се надяваше, че в паметта му ще

изплуват някакви сладки спомени за детството и юношеството, за рицарството,

за другарството, за първата чиста любов, но нищо не излизаше, макар че се

стараеше и беше готов да изпадне в умиление при първата възможност. Всичко

тук си беше както едно време - и светлите, вмирисани на застоял въздух

класни стаи, и изподраните черни дъски, и чиновете с изрязаните и оцветени

инициали и апокрифните надписи за жената и дясната ръка, и затворническите

стени, боядисани до половината в яркозелено, и падналата мазилка в ъглите -

всичко изглеждаше както преди омразно, гадно, внушаващо злоба и

безнадеждност.

Намери своята класна стая и макар и не веднага, откри и своето място

до прозореца, но чинът не беше същият, само на перваза все още се виждаше

дълбоко изрязаната емблема на Легиона на свободата и той ясно си спомни

лудешкия ентусиазъм на онези години, бяло-червените ленти на ръкавите,

тенекиените спестовни касички "За фонда на Легиона", яростните кървави

схватки с червените и портретите във всички вестници, във всички учебници,

на всички стени - с онова лице, което тогава изглеждаше изразително и

прекрасно, а сега беше посърнало, тъпо, приличаше на свинска зурла с

огромна озъбена паст, от която хвърчаха слюнки. Бяха толкова млади, толкова

посредствени и толкова еднакви... И глупави, и сега не ти е драго, че си

бил толкова глупав, не се радваш, че си поумнял, а само те изгаря срам за

онова, тогавашното посредствено и енергично пале, което си бе въобразило,

че е ярък, незаменим избраник... Изплуваха и срамните детски копнежи, и

мъчителният страх пред момичето, с което вече си се хвалил наляво и надясно

и сега просто няма как да биеш отбой, а на другия ден върху теб се изсипва

оглушителният гняв на баща ти и ушите ти парят, и на всичко това му казват

щастливо време: на посредствеността, копнежите, ентусиазма... Лоша работа,

помисли си той. А ако изведнъж след петнайсет години се окаже, че и сега

съм посредствен, че и сега - също както в детството - не съм свободен, нещо

повече, сега е по-лошо, защото вече се смятам за възрастен, за достатъчно

много знаещ и доста препатил, та имам основания да бъда самодоволен и право

да съдя другите.

Скромност и само скромност. Бъди скромен до самоунижение... и говори

само истината, никога не лъжи, поне самия себе си, но това е ужасно: да се

самоунижаваш, когато наоколо има толкова идиоти, развратници и лъжци, които

ламтят за изгода, когато даже най-добрите са нашарени с петна като

прокажени... Искаш ли отново да станеш млад? Не. А искаш ли да поживееш още

петнайсет години? Да. Защото е хубаво да се живее. Дори когато ти нанасят

удари. Само да имаш възможност да им отвърнеш... Е, добре. Стига толкова.

Спираме до заключението, че истинският живот е начин на съществуване, който

ти позволява да отговаряш на удара с удар. А сега да вървим и да видим

какви са станали...

В залата имаше доста много деца и цареше обичайната врява, която

стихна, щом Бол-Кунац доведе Виктор на сцената и го настани да седне под

огромния портрет на Президента - подарък от доктор Р. Квадрига - зад

масата, застлана с червено-бяла покривка. После Бол-Кунац отиде до края на

сцената и каза:

- Днес ни гостува известният писател Виктор Банев, който е роден в

нашия град. - Той се обърна към Виктор: - Как ще ви бъде по-удобно,

господин Банев, да ви задаваме въпросите от мястото си или да ви ги пращаме

в писмен вид?

- Все ми е едно - лекомислено каза Виктор. - Само да са повечко.

- В такъв случаи, моля, имате думата.

Бол-Кунац скочи от сцената и седна на първия ред. Виктор си почеса

веждата, като оглеждаше залата. Имаше петдесетина души - момчета и момичета

на възраст от десет до четиринайсет години - и те го гледаха спокойно, в

очакване да започне. Май че тук са се събрали само вундеркинди, мимоходом

си помисли той. На втория ред отляво видя Ирма и й се усмихна. И тя му

отвърна с усмивка.

- Учих в същата тази гимназия - започна Виктор - и точно на тази сцена

веднъж ми се случи да играя Озрик*. Не знаех ролята и ми се наложи да я

измислям по време на представлението. Това беше първото нещо, което съчиних

в моя живот, без над главата ми да виси заплахата от двойка. Говори се, че

сега ви било по-трудно да се учите, отколкото по мое време. Казват, че

трябвало да изучавате нови предмети и това, което ние минавахме за три

години, вие трябвало да го минете за една. Ала вие навярно не забелязвате,

че е станало по-трудно. Учените предполагат, че човешкият мозък е в

състояние да побере много повече информация, отколкото му се струва на

обикновения човек на пръв поглед. Въпросът е да умеем да напъхаме тези

данни в мозъка... - Аха, помисли си той, сега ще им разкажа за

хипнопедията. Но в този момент Бол-Кунац му предаде бележка: "Няма нужда да

ни разказвате за постиженията на науката. Говорете с нас като с равни.

Валерианс, 6-и клас." - Да - каза Виктор - Един от вас - Валерианс от шести

клас - ми предлага да разговаряме като равни и ме предупреждава да не

говоря за постиженията на науката... Трябва да ти кажа, Валерианс, че

наистина имах намерение сега да ви говоря за постиженията на хипнопедията.

Но с удоволствие ще се откажа от своето намерение. Все пак съм длъжен да ви

обясня, че повечето от възрастните, с които съм разговарял като равен с

равен, имат само смътна представа за хипнопедията. - Беше му неудобно да

говори седнал, затова стана и се заразхожда по сцената. - Трябва да ви

призная, деца, че не обичам да се срещам с читатели. Обикновено човек

изобщо не може да разбере с какви читатели си има работа, какво искат те от

него и какво всъщност ги интересува. Затова всеки път се старая да

превръщам тези срещи, така да се каже, във вечери на въпроси и отговори.

Понякога резултатът е доста приятен. Предлагам първо аз да задавам въпроси.

И така... Всички ли са чели моите произведения?

[* Приближен придворен на краля в "Хамлет" на Уйлям Шекспир. - Б.пр.]

- Да - отзоваха се детски гласове. - Чели сме ги... Всички...

- Чудесно - озадачен рече Виктор. - Поласкан съм, макар и да съм

учуден. Но добре, да продължим... Желаете ли да научите как съм написал

някой от моите романи?

Последва кратко мълчание, след което в средата на залата се надигна

слабичко пъпчиво момче, каза "не" и седна.

- Радвам се - рече Виктор. - По-добре е така, защото въпреки ширещото

се мнение, в това как е написан един роман няма нищо интересно. Да

продължим нататък... Желаят ли уважаемите слушатели да научат какви ми са

творческите планове?

Бол-Кунац стана и вежливо каза:

- Знаете ли, господин Банев, по-добре ще бъде да обсъдим въпросите,

непосредствено свързани с техниката на вашето творчество, в края на

разговора, когато вече сме получили обща представа за вашите възгледи.

Той седна. Виктор пъхна ръце в джобовете и отново се заразхожда по

сцената. Започна да става интересно или поне срещата бе необичайна.

- Може би ви интересуват някои забавни истории от литературния свят? -

опипа почвата той. - Как ходих на лов с Хемингуей. Как Еренбург ми подари

руски самовар. Или какво ми рече Зурзмансор, когато се видяхме веднъж в

трамвая...

- Наистина ли сте се срещали със Зурзмансор? - попитаха от залата.

- Не, шегувам се - каза Виктор. - И така, интересуват ли ви такива

истории?...

- Може ли един въпрос? - изправи се едно пъпчиво момче.

- Да, разбира се.

- Какви бихте искали да бъдем след време?

Без пъпки, тутакси му хрумна на Виктор, но той пропъди тази мисъл,

защото разбра, че става горещо. Въпросът беше силен. Бих искал някой да ми

каже какъв ми се ще да бъда сега, помисли си той. Но трябваше да отговори.

- Умни - рече той напосоки. - Честни. Добри... Бих искал да си обичате

работата... и да работите само за благото на хората. (Ама че глупости взех

да дрънкам, но какво да правя?) Ей на, горе-долу такива си представям, че

ще станете...

Залата тихо зашумя, после някой попита, без да става:

- Наистина ли смятате, че войникът е по-важен от физика?

- Аз? - възмути се Виктор.

- С такова впечатление останах, когато прочетох вашата повест "Бедата

идва нощем".

Говореше един светлорус бръмбазък, който я имаше, я нямаше десет

години. Виктор изпъшка. "Бедата" независимо дали беше добра или лоша книга,

в никакъв случай не беше детска. Тя до такава степен не беше за деца, че

нито един критик не можа да разбере за какво става дума всъщност: всички я

смятаха за порнографско четиво, подронващо морала и националното

самосъзнание. А най-ужасното беше друго. Този светлорус бръмбазък имаше

основания да смята, че авторът на "Бедата" намира войника "по-важен" от

физика - поне в някои отношения.

- Работата е там - искрено развълнуван рече Виктор, - че... как да ти

кажа... Всичко може да се случи на този свят.

- Изобщо нямам предвид физиологията - възрази светлорусият бръмбазък. -

Говоря за общата концепция на книгата. Може би "по-важен" не е точната

дума...

- И аз нямам предвид физиологията - рече Виктор. - Искам да кажа, че

човек може да изпадне в положение, когато равнището на знанията няма

значение.

Бол-Кунац пое от залата и му предаде две бележки: