Аркадий Стругацки, Борис Стругацки

МАЛЧУГАНА

Аркадий Стругацкий, Борис Стругацкий

Малыш

Глава първа

ТИШИНА И ПУСТОТА

- Знаеш ли - каза Мая, - имам някакво глупаво предчувствие...

Стояхме до глайдера, тя гледаше под краката си и ровеше с ток

замръзналия пясък.

Какво да й отговоря? Нямах никакви предчувствия, но, общо взето, тук и

на мен не ми харесваше. Присвих очи и се загледах в айсберга. Той се

издигаше над хоризонта като гигантска захарна буца, като ослепително бял

нащърбен зъб, много студен, много неподвижен, много плътен, без каквито и

да е живописни блещукания и преливания - ясно беше, че както се е врязал в

този плосък и беззащитен бряг преди сто хиляди години, така и ще остане да

стърчи тук още толкова, напук на своите събратя, които плаваха без посока в

открития океан. Гладкият сиво-жълт плаж, обсипан с милиарди искрящи люспи

скреж, се разстилаше до него, а вдясно беше океанът, оловносив, лъхащ на

застинал метал, покрит с леки вълнички, черен като туш на хоризонта и

неестествено мъртъв. Отляво, над горещите извори и над блатото, се стелеше

сива напластена мъгла, зад която смътно се долавяха настръхналите хълмове,

а по-нататък бяха струпани отвесни тъмни скали, покрити със снежни петна.

Скалите се простираха покрай брега, докъдето ти стигнат очите, а над тях в

небето - безоблачно, тъжно, ледено сиво-виолетово небе - изгряваше малкото

нетоплещо лилаво слънце.

Вандерхузе излезе от глайдера, веднага дигна на главата си кожената

качулка и дойде при нас.

- Готов съм - съобщи той. - Къде е Комов?

Мая леко повдигна рамене и дъхна върху замръзналите си пръсти.

- Сигурно ей-сега ще дойде - каза тя разсеяно.

- Днес накъде отивате? - попитах Вандерхузе. - Към езерото ли?

Вандерхузе повдигна леко глава, изду долната си устна н сънливо ме

погледна с присвити очи, като изведнъж ми заприлича на стара камила, но с

бакенбарди на рис.

- Скучно ти е сам тук - произнесе съчувствено той. - Но ще трябва да

потърпиш, как мислиш?

- Мисля, че ще трябва.

Вандерхузе отметна още по-назад главата си и със същата камилска

надменност погледна към айсберга.

- Да - с предишния тон каза той. - Много прилича на Земята, но не е

тя. В същност тук се крие цялата ни беда при планетите от земен тип. Човек

през цялото време се чувствува излъган. И ограбен. Но и с това може да се

свикне, ти, Мая, какво мислиш?

Мая не отговори. Днес беше съвсем тъжна. Или, напротив - сърдеше се.

Но при нея подобно състояние не беше рядкост, то й допадаше.

Леко, сякаш млясна, отзад се отвори мембраната на люка и върху пясъка

скочи Комов. Бързо, в движение затваряйки ципа на кожуха си, той дойде при

нас и енергично попита

- Готови ли сте?

- Готови сме - отвърна Вандерхузе. - Къде ще ходим днес, Генадий? Пак

ли на езерото?

- Да - проговори Комов, като си оправяше ципа под брадата. - Мая,

доколкото разбрах, днес вие имате квадрат шестдесет и четири. Моите

координати са: западният бряг на езерото, кота седем, кота дванадесет.

Програмата ще уточним по пътя. Попов, моля изпратете радиограмите, оставих

ги в кабинета. Връзка с мен - чрез глайдера. Завръщане в осемнадесет нула

нула местно време. В случай на закъснение ще предупредим.

- Разбрано - казах без ентусиазъм: не ми хареса това напомняне за

възможно закъснение.

Мая отиде мълчалива при глайдера. Комов най-после се справи с ципа,

прекара ръка по гърдите си и също тръгна към глайдера. Вандерхузе ме хвана

за рамото.

- По-малко гледай всички тези пейзажи - посъветва ме той. - По

възможност стой вътре и си чети, Пази си далака.

После, без да бърза, влезе в глайдера, седна в пилотското кресло и ми

махна с ръка. Накрая и Мая си позволи да се усмихне и също ми махна с ръка.

Комов, без да ме погледне, кимна, стъкленият капак се затвори и аз

престанах да ги виждам. Глайдерът безшумно тръгна, стремително се плъзна

напред и нагоре, бързо се превърна в черна точка и изчезна, като че ли

изобщо не е съществувал. Останах сам.

Известно време стоях, пъхнал дълбоко ръце в джобовете на кожуха, и

гледах как се трудят моите момчета. През нощта те бяха поработили здравата,

бяха се изтощили, поизгладнели и сега, разтворили енерго-приемниците на

максимум, лакомо гълтаха бледия бульон, с който ги гощаваше хилавото лилаво

слънце. И нищо друго не ги интересуваше. И нищо друго не им беше нужно,

дори аз не им трябвах - във всеки случай поне дотогава, докато не свършеше

тяхната програма. Е, наистина, тромавият дебел Том запалваше предния си

рубинен сигнал всеки път, когато попадах в полезрението на неговите

окуляри, и при желание това можеше да се приеме за приветствие, нещо като

разсеяно-вежлив поклон, но аз си знаех, че сигналът означава: «При мен и

при останалите всичко е наред. Изпълняваме задачата. Има ли нови указания?»

Нови указания нямах. Имах много самота и много, твърде много мъртва тишина.

Това не беше глухата тишина на акустическа лаборатория, от която

заглъхват ушите, нито чудната тишина на земната вечер в лоното на

природата, освежителна, ласкаво галеща мозъка, която умиротворява и те

приобщава към всичко прекрасно в света. Тази беше особена - пронизваща,

прозрачна като вакуум, опъваща нервите - тишина на огромен, съвършено

пустинен свят.

Огледах се с безпокойство. Може би изобщо не трябваше така да говоря

за себе си; може би трябваше да кажа просто: «Огледах се». Но в

действителност аз се огледах не както обикновено, а именно уплашено.

Безшумно се трудеха роботите. Безшумно сияеше лилавото слънце. Трябваше

някак си да се сложи край на това.

Например можеше най-после да се наканя и да отида до айсберга. До него

имаше пет километра, а стандартната инструкция забранява категорично на

дежурния да се отдалечава на повече от сто метра от кораба. Сигурно при

други обстоятелства би било дяволски съблазнително да се рискува и да се

наруши инструкцията. Но само не тук. Тук аз можех да се отдалеча и на пет

километра, и на сто двадесет и пет и нищо нямаше да се случи нито с мен,

нито с моя кораб, нито с десетките други кораби, пръснати по всички

климатични пояси на планетата на юг от мен. От разкривените храсти няма да

изскочи кръвожадно чудовище и да ме изяде - тук няма никакви чудовища.

Откъм океана няма да налети свиреп тайфун, да вдигне кораба и да го

захвърли на мрачните скали - тук не са забелязани нито тайфуни, нито разни

други земетресения. Няма да има извънредно повикване от базата за обявяване

на биологична тревога - тук не може да има биологична тревога, няма нито

вируси, нито бактерии, опасни за многоклетъчните същества. На планетата

няма нищо освен океана, скалите и дърветата-джуджета. В случая не е

интересно да се нарушава инструкцията.

Но и да се спазва не е интересно. На която и да е порядъчна биологично

активна планета за нищо на света не бих стоял така, с ръце в джобовете, на

третия ден след кацането. Щях да се разкъсвам от работа. Регулиране,

пускане и всекидневен контрол на пазача-разузнавач. Организиране около

кораба - и около строителната площадка също - Зона на абсолютна биологична

безопасност. Осигуряване на споменатата ЗАББ при нападение изпод земята.

Всеки два часа контрол и смяна на филтрите - външните бордови, вътрешните

бордови и личните. Създаване на хранилище за закопаване на всички отпадъци,

в това число и на използваните филтри. На всеки четири часа стерилизация,

дегазация и дезактивация на управляващите системи на кибернетичните

механизми. Контрол на информацията на роботите от медицинската служба,

действуващи извън пределите на ЗАББ. И още какви ли не дреболии:

метеолорогични сонди, сеизмично разузнаване, спелео-опасности, тайфуни,

лавини, кални водопади, карстови срутвания, горски пожари, вулканични

изригвания...

Представях си как в скафандър, потен, не спал, зъл и вече леко

затъпял, промивам нервните възли на дебелака Том, а пазачът-разузнавач виси

над главата ми и с упоритостта на идиот за двадесети път ми съобщава, че

под чепатото дърво се е появила страшна петниста жаба от неизвестен за него

тип, а в наушниците писукат тревожните сигнали на страшно развълнуваните

роботи от медицинската служба, открили, че еди-кой си местен вирус дава

нестандартна реакция на пробата на Балтерманц и следователно теоретически е

способен да пробие биоблокадата. Вандерхузе, който както подобава на един

лекар и капитан, си стои в кораба, загрижено ми съобщава, че има опасност

да бъдем погълнати от тресавището, а Комов с ледено спокойствие ми казва по

радиото, че двигателят на глайдера е изяден от дребни насекоми, нещо като

мравки, и че в момента те опитват със зъби скафандъра му... Ох! Впрочем на

такава планета не биха ме взели. Взеха ме именно на тази, за която липсват

инструкции. Тъй като няма нужда от тях.

Пред люка малко се забавих, почистих полецналите по подметките

песъчинки, постоях известно време, сложил ръка на излъчващия топлина борд

на кораба, и натиснах с пръст мембраната. В кораба беше също тихо, но все

пак това беше една домашна тишина, тишината на празен и уютен апартамент.

Свалих кожуха и отидох направо в кабината. Не останах пред моя пулт - и без

това беше ясно, че всичко е наред - затова веднага седнах пред

радиостанцията. Радиограмите бяха на масата. Включих шифратора и започнах

да набирам текста. В първата радиограма Комов съобщаваше на базата

координатите на предполагаемите лагери, отчиташе се за рибките, пуснати

вчера в езерото, и съветваше Китамура да не бърза с влечугите. Всичка дотук

беше горе-долу разбираемо, но от втората радиограма, адресирана до

Централния информаторен пункт, разбрах само, че на Комов са му крайно нужни

данните за игрек-фактора при двунормален хуманоид с четириетажен индекс,

състоящ се общо от девет цифри и четиринадесет гръцки букви. Това беше

плътна и непроницаема висша ксенопсихология, от която аз, както и всеки

нормален хуманоид с индекс нула, не разбирах нищо. Пък и не беше нужно.

Набрах текста, включих служебния канал и предадох всички съобщения в

един импулс. След това зарегистрирах радиограмите и изведнъж се сетих, че и

аз трябва да изпратя първия си отчет. То пък един отчет... «Група ЕР-2,

строителни работи по стандарт 15, изпълнение еди-колко си процента, дата,

подпис.» Край. Наложи се да стана и да отида до моя пулт, за да погледна

графика на изпълнението, и сега разбрах защо изведнъж ми хрумна за отчета.

Работата не беше в отчета, просто аз, изглежда вече един достатъчно опитен

кибертехник, бях почувствувал прекъсването, дори без да видя и да чуя нещо:

Том пак ни в клин, ни в ръкав, както и вчера, беше спрял. Както и вчера, аз

раздразнено натиснах клавиша за контролно повикване: «Какво има?» Както и

вчера, сигналът за прекъсване веднага угасна и светна рубинената светлина:

«При нас всичко е наред, изпълнявам задачата. Има ли нови указания?» Аз му

дадох указание да възобнови работата си и включих видеаекрана. Джек и Рекс

работеха усърдно, Том също тръгна, в първите секунди някак странно, почти

на една страна, но веднага се оправи.

- Е, братле - казах на глас, - ти май си ми преуморен и ще трябва да

те почистя. - Надникнах в работния дневник на Том. Трябваше още тази вечер

да му се извърши профилактика. - Хайде, до вечерта все ще изкараме, нали?

Том не възразяваше. Известно време гледах как роботите работят, а

после изключих видеоекрана: айсберг, мъгла над блатото, тъмни скали...

Искаше ми се да мина без подобна гледка.

Все пак изпратих отчета и веднага се свързах с ЕР-6. Вадик моментално

отговори, като че само това е чакал.

- Е, как е там при вас? - попитахме се един друг.

- При нас е нормално - отговорих аз.

- При нас гущерите изпукаха - съобщи Вадик.

- Ама че сте и вие - казах - предупреждаваше ли Комов, любимият ученик

на доктор Мбога: не бързайте с влечугите.

- Че кой бърза с тях? - възрази Вадик. - Ако те интересува мнението

ми, тук те просто няма да оживеят. Жега е!

- Къпете ли се? - попитах със завист.

Вадик помълча.

- Топим се - каза без желание. - От време на време.

- Защо така?

- Пустинно е - отговори Вадик. - Като в кошмарно голяма вана... Ти не

можеш го разбра. Един нормален човек не може да си представи такава

кошмарно голяма вана. Проплувах около пет километра, отначало всичко беше

добре, но после изведнъж като си представих, че това не е басейн, а океан!

И освен мен в него няма нито една жива твар... Не, старче, не можеш да го

разбереш. Едва не потънах.

- Н-да - проговорих. - Значи, при вас е същото...

Побъбрихме още няколко минути, след това извикаха Вадик от базата и

ние набързо се сбогувахме. Потърсих ЕР-9. Ханс не отговори. Можеше, разбира

се, да избера ЕР-1, ЕР-3, ЕР-4 и тъй нататък - до ЕР-12, да поговорим колко

пустинно и безжизнено е навън, но каква полза? Ако си помисли човек -

никаква. Затова изключих радиостанцията и седнах зад пулта. Известно време

седях просто така - гледах работните екрани и си мислех, че работата, с

която се занимаваме, е двойно полезна: не само спасяваме пантианците от

поголовна и неминуема гибел, ние спасяваме и тази планета - от мъртвата

тишина, от пустотата, от безсмислието. След това ми дойде наум, че

пантианците навярно са доста странна раса, щом нашите ксенопсихолози

смятат, че тази планета е най-подходящата за тях. Животът им на Панта

трябва да е доста странен. Ето, ще ги докарат тук - разбира се, отначало не

всичките, а по двама-трима представители от всяко племе - и те ще видят

замръзналия плаж, айсберга, безжизнения леден океан, празното виолетово

небе, ще ги видят и ще кажат: «Прекрасно! Също като у дома!» Нещо не ми се

вярва. Наистина, когато те пристигнат, тук няма да е вече така пусто. В

езерата ще има риба, в гъсталаците - дивеч, на плитчините - миди за ядене.

Може би и гущерите някак ще се аклиматизират... А освен това положението на

пантианците не дава много възможности за избор. Ако например станеше

известно, че нашето Слънце всеки момент може да избухне и да унищожи всичко

живо по Земята, навярно и аз нямаше да бъда толкова придирчив. Сигурно щях

да си кажа - нищо, все някак ще се преживее. Впрочем, пантианците никой не

ги и пита. Все едно. И без това те нищо не разбират, нямат още космография,

дори и най-примитивна. Няма и да разберат, че са се преселили на друга

планета...

И изведнъж усетих, че чувам нещо. Някакво шумолене, сякаш пробяга

гущер. Навярно си помислих за гущер поради неотдавнашния разговор с Вадик,

в действителност звукът се чуваше едва-едва и съвсем неопределено. След

това в най-отдалечения край на кабината нещо тракна - и веднага някъде се

проля струйка вода. Едва доловимо за слуха монотонно бръмчеше муха,

попаднала в паяжина, в скоропоговорка бъбреха раздразнени гласове. И отново

по коридора пробяга гущерът. Почувствувах, че се вдървявам от напрежение, и

станах. В този момент закачих справочника, оставен на края на пулта, и той

падна със страшен трясък на пода. Вдигнах го и пак с гръм и трясък го

хвърлих на пулта. Заподсвирквах бодър марш и с твърда стъпка излязох в

коридора.

Всичко идваше от тишината. Тишината и пустотата. Всяка вечер

Вандерхузе ни го обясняваше пределно ясно. Човекът не е като природата -

той не търпи празноти. Попаднал в пустота, стреми се да я запълни. Ако не е

в състояние да я запълни с нещо реално, заселва я с видения и въображаеми

звуци. За изминалите три дни аз се наслушах достатъчно на въображаеми

звуци. Предполагам, че скоро ще започнат виденията...

Марширувах по коридора покрай празните каюти, библиотеката и арсенала,

а когато минах край медицинската част, почувствувах лека миризма - свежа и

едновременно неприятна - нещо като амоняк. Спрях и помирисах. Позната

миризма. Макар че каква е - не е ясно. Надникнах в хирургическия кабинет.

Постоянно включеният и готов за действие кибернетичен хирург - огромен бял

октопод, закачен на тавана - ме погледна хладно със зеленикавите си очища и

с готовност приповдигна манипулаторите си. Тук миризмата беше по-наситена.

Включих аварийната вентилация и замарширувах по-нататък. Виж ти, до каква

степен са се изострили сетивата ми. Всичко друго да, но обонянието ми

никога не е било добро...

Завърших дозорния си маршрут в кухнята. Тя също беше изпълнена с

различни миризми, но те ми бяха приятни. Кой каквото иска да си приказва,

но в кухнята трябва да мирише. На другите кораби и в кухнята, и в кабината

миризмата е еднаква. При мен не е така, няма и да бъде. Аз си имам свой

ред. Чистотата си е чистота, но в кухнята трябва да мирише на хубаво.

Вкусно. Възбуждащо. Мое задължение е четири пъти на ден да съставям менюто

и забележете, при пълно отсъствие на апетит, защото апетитът и пустотата

плюс тишината - по всяка вероятност са несъвместими...

Необходим ми беше не по-малко от половин час, за да съставя менюто.

Тези тридесет минути бяха трудни, но аз направих всичко, каквото можах.

След това включих готвача, обясних му менюто и отидох да видя как работят

моите момчета.

Още от прага на кабината разбрах, че се е случило ЧП*. И трите работни

екрана на моя пулт показваха пълен застой. Спуснах се към пулта и включих

видеоекрана. Сърцето ми се сви: строителната площадка беше празна. Никога

досега не беше ми се случвало такова нещо. Дори не бях чувал, че подобно

нещо изобщо може да се случи. Повъртях глава и побягнах към изхода. Някой е

задигнал киберите... Случаен метеорит... Ударил е Том в кръста...

Програмата е откачила... Невъзможно е, невъзможно! Влетях в кесона и

грабнах кожуха. Не можех да налучкам ръкавите, циповете ми се губеха някъде

и докато се сражавах с кожуха, както барон Мюнхаузен със своята побесняла

шуба, пред очите ми стоеше все тази страшна картина: някакъв непознат и

невъзможен дух води като кученце моя Том и киберите покорно пълзят право в

мъглата, към тресавището, покрито с изпарения, потопяват се в кафявата каша

и изчезват завинаги... В движение ритнах с крак мембраната и изскочих

навън...

[* ЧП - чрезвичайное происшествие (извънредно произшествие). - Б.пр.]

Всичко се завъртя пред очите ми. Киберите бяха тук, край кораба. Те и

тримата се бяха струпали пред товарния люк и леко се отблъсваха един друг,

като че всеки от тях искаше първи да влезе в трюма. Това беше невъзможно,

беше страшно. Сякаш те се стремяха да се вмъкнат по-бързо в трюма, да се

скрият от нещо, да се спасят... Подобно явление на втората природа е

известно - побеснял робот, но то се случва много рядко, а пък за побеснял

строителен робот никога не бях чувал. Нервите ми бяха така опънати, че бях

готов и за това. Но нищо не се случи. Когато ме забеляза, Том престана да

се върти и включи сигнала «чакам указания». Показах му решително с ръце:

«Върни се на мястото си, продължавай изпълнението на програмата». Том

послушно включи заден ход, обърна се и тръгна обратно към площадката.

Естествено, Джек и Рекс го последваха. Стоях все още край изхода, гърлото

ми беше пресъхнало, колената - омекнали и много ми се искаше да приседна.

Но аз не приседнах. Залових се да се оправям. Кожухът ми беше закопчан

съвсем накриво, ушите ми мръзнеха, а потта по челото и по бузите бързо

застиваше. Бавно, като се стараех да контролирам всички свои движения,

изтрих лице, закопчах се както трябва, смъкнах качулката до очите си и

сложих ръкавиците. Разбира се, срам ме е да си призная, но изпитвах страх.

В същност това не беше вече самият страх, това бяха следите от преживения

страх, смесен със срам. Кибертехник, изплашен от собствените си кибери...

Беше ми съвсем ясно, че никога и никому няма да разкажа за този случай.

Дявол да го вземе, краката ми се разтрепераха, дори още са отмалели и най-

много от всичко на света сега ми се иска да се върна в кораба и спокойно,

делово да обмисля произшествието, да си го изясня. Налага се и да прегледам

някой и друг справочник. А в действителност аз сигурно просто се боях да се

приближа до моите момчета...

Пъхнах решително ръце в джобовете си и закрачих към строителната

площадка. Момчетата се трудеха, сякаш нищо не се е случило. Както винаги

Том любезно ме запита имам ли нови указания. Джек обработваше фундамента на

диспечерската, както му беше посочено в програмата. Рекс се движеше в зиг-

заг по готовия участък на пистата и се занимаваше с разчистване. Да, все

пак нещо в тяхната програма не е в ред. Някакви камъни са нахвърляли по

пистата... Тези камъни ги нямаше, пък и не бяха нужни тук, строителен

материал имаше достатъчно и без тях. Да, откакто одеве Том спря, та досега,

през целия последен час, те не са си гледали работата както трябва. И

някакви клончета са разхвърляни по пистата... Аз се наведох, вдигнах едно

клонче и се разходих напред и назад, удряйки с него по кончовите на

ботушите. А дали да не ги спра веднага, докато е време, без да чакам срока

за профилактика? Странно, нима някъде в програмата бяха оплели конците? Не

можех да го променя. Хвърлих клончето в купчината камъни, събрани от Рекс,

обърнах се и тръгнах към кораба.

Глава втора

ПУСТОТА И ГЛАСОВЕ

През следващите два часа бях много зает, толкова зает, че не

забелязвах нито тишината, нито пустотата. Най-напред се посъветвах с Ханс и

Вадик. Ханс го събудих и той в просъница издаваше някакви нечленоразделни

звуци и мънкаше нещо неразбираемо за дъжд и ниско налягане. Нямаше никаква

полза от разговора с него. Трябваше дълго да убеждавам Вадик, че не се

шегувам и не го разигравам. Това ми се удаваше трудно, тъй като през цялото

време ме душеше нервен смях. Но накрая все пак го убедих, че съвсем не ми е

до шеги и че причините за смеха ми са съвсем други. Тогава той също стана

сериозен и съобщи, че и при него главният робот спирал спонтанно от време

на време, но в това няма нищо чудно: жега, работата се извършва на крайния

предел на техническите норми и системата не била още успяла да се

приспособи. Може би причината за всичко бил студът при мене? Може и така да

беше, още не знаех. В същност надявах се да изясни това с Вадик. Тогава той

извика умницата Нинон от ЕР-8, тримата обсъдихме тази възможност, нищо не

измислихме и умницата Нинон ме посъветва да се свържа с главния

киберинженер на базата, който така добре им разбирал на тези строителни

системи, като че сам ги е създал. Е, това и аз го знаех, но хич не ми се

искаше да се навирам при главния за консултация още на третия ден

самостоятелна работа, а отгоре на това и нямах нито едно, буквално нито

едно разумно съображение.

С една дума, седнах пред моя пулт, отворих програмата и започнах да я

изследвам - команда след команда, група след група, поле след поле. Трябва

да кажа, че не открих никакви дефекти. За частта на програмата, съставена

от мен, бях и по-рано готов да отговарям с главата си, а сега съм готов да

отговарям и с доброто си име отгоре. Със стандартните полета беше по-лошо.

Много от тях познавах слабо и ако се заемех да проверявам отново всяко

такова стандартно поле, сигурно щях да проваля работния график. Затова се

реших на компромис. Изключих временно от програмата всички полета, които

засега не бяха нужни, опростих програмата до краен предел, включих я в

системата за управление и вече бях готов да натисна пусковия бутон, когато

изведнъж осъзнах, че от известно време пак чувам нещо - нещо вече съвсем

странно, съвършено неуместно и невероятно познато.

Плачеше дете. Някъде далече, в другия край на кораба, зад многото

врати отчаяно плачеше, хлипаше и се давеше някакво детенце. Малко, съвсем

мъничко. На годинка сигурно. Аз вдигнах бавно ръце и запуших с длани ушите

си. Плачът престана. Станах, без да снемам ръце. По-точно забелязах, че

вече доста време стоя прав, притискайки уши, че ризата ми е залепнала за

гърба и че ченето ми е увиснало. Затворих уста и внимателно махнах ръце от

ушите си. Плачът не се чуваше. Заобикаляше ме обичайната проклета тишина,

само в несъществуващия ъгъл бръмчеше мухата, заплетена в паяжина. Извадих

кърпата от джоба си, разгънах я, без да бързам, и грижливо изтрих челото,

бузите и врата. След това все така бавно сгънах кърпата и се разходих край

пулта. Нямах никакви мисли в главата. Почуках с кокалчетата на пръстите си

по кожуха на изчислителя и покашлях. Всичко беше наред, чувах нормално.

Направих крачка обратно към креслото и в този момент детето заплака наново.

Не зная колко време съм стоял вцепенен и съм слушал. Най-страшното

беше, че го чувах съвсем ясно. Дори отбелязах за себе си, че това не беше

безсмисленият, приличащ на мяукане плач на новородено или обиденият рев на

четири-пет годишно хлапе - пищеше и се давеше малко дете, което още не може

да ходи и да говори, но вече не е и кърмаче. Имам такъв племенник - на

годинка и нещо...

Оглушително екна звънецът на радиоповикването и от неочаквания звук

едва не ми изскочи сърцето. Като се придържах за пулта, добрах се до

радиостанцията и я включих за приемане. Детето все още плачеше.

- Е, как е? - осведоми се Вадик.

- Никак - отвърнах аз.

- Не измисли ли нещо?

- Нищо - казах. Усетих се, че закривам микрофона.

- Нещо лошо се чуваш - каза Вадик. - И все пак, какво смяташ да

правиш?

- Ами все някак... - измърморих, без да мисля какво говоря. Детето

продължаваше да плаче. Сега то плачеше по-тихо, но все така отчетливо.

- Какво ти е, Стас? - загрижено каза Вадик. - Да не би да те събудих?

Страшно ми се искаше да му кажа: «Слушай, Вадка, тук при мен през

цялото време плаче някакво дете. Какво да правя?» Съобразих обаче навреме

как щеше да бъде възприето. Затова се окашлях и отговорих:

- Знаеш ли какво, ще ти се обадя след час. Тук нещо ми се върти в

главата, но още не съм напълно сигурен...

- Добре-е - провлече учудено Вадик и прекъсна връзката.

Постоях още малко край радиостанцията, после се върнах при моя пулт.

Детето изхлипа няколко пъти и затихна. А Том отново стоеше. Този развален

сандък пак беше спрял! Джек и Рекс също стояха. Натиснах с всичка сила

клавиша на контролното повикване. Никакъв ефект. Доплака ми се, но в този

момент съобразих, че системата е изключена. Нали аз сам я изключих преди

два часа, когато се заех с програмата. Ама че работник се оказах! Може би

трябва да съобщя на базата и да помоля да ми изпратят замяна? Ама че обидна

история... Осъзнах, че чакам със страшно напрежение кога всичко ще започне

отначало. И разбрах, че ако остана тук, в кабинета, ще се ослушам и

ослушвам и нищо няма да направя, само ще се ослушвам и естествено ще чуя,

какви ли не неща ще чуя!

Включих решително профилактиката, снех от рафта кутията с

инструментите и почти бегом изскочих от кабината. Стараех се да се владея и

този път се справих с кожуха доста бързо. Леденият въздух, който ме щипеше

по лицето, още повече ми помогна да се стегна. Токовете ми скърцаха по

пясъка, крачех, без да се оглеждам, към строителната площадка, право към

Том. Не поглеждах и встрани. Айсберги, мъгли, океани - отсега нататък не ме

интересуваха. Пазех си здравето за своите непосредствени задължения.

Най-напред проверих рефлексите на Том. Рефлексите му бяха в

превъзходно състояние. «Отлично!» - казах аз гласно, извадих от кутията

скалпела и с едно движение, като на изпит, отворих задната черепна кутия на

Том.

Работех с упоение, дори с някакво настървение, бързо, точно,

разчетливо като машина. Мога да кажа само едно: никога в живота си не съм

работил така. Замръзваха ми пръстите, замръзваше ми лицето, трябваше да

дишам не както си искам, а внимателно, за да не се наслоява скреж по

операционното поле, но дори и през ум не ми минаваше да вкарам киберите в

корабната работилница. Ставаше ми все по-леко, не чувах нищо неестествено,

забравих вече, че мога да чуя нещо неестествено, и на два пъти изтичах до

кораба за сменни възли за координационната система на Том. «Ще ми станеш

като новичък - приказвах си аз. - Повече няма да ми бягаш от работа. Теб,

старчето ми, ще те излекувам, ще те вдигна на крака, човек ще те направя.

Иска ли ти се да си човек? И още как? При хората е добре, там ще те обичат,

ще треперят над теб, като писано яйце ще те гледат. Но какво да ти кажа?

Къде си тръгнал човек да ставащ с този аксиоматичен блок. С него не при

хората, ами и в цирка няма да те вземат. С такъв аксиоматичен блок ти ще

започнеш да се съмняваш във всичко, да се замисляш, ще се научиш

дълбокомислено да си бъркаш в носа. Струва ли си, значи? Пък и за какво е

нужно всичко това? За какво са всички тези писти, фундаменти? Но сега аз,

гълъбче...»

- Шура... - простена съвсем наблизо дрезгав женски глас. - Къде си,

Шура... Боли...

Вцепених се. Лежах във вътрешността на Том, от всички страни притиснат

от колосалните хълмове на неговите работни мускули, само краката ми

стърчаха навън, и изведнъж ми стана невероятно страшно като в най-страшен

сън. Просто не зная как се сдържах да не закрещя и да не изпадна в истерия.

Може би бях загубил съзнание за известно време, защото дълго нищо не чувах

и не съобразявах, само пулех очи към озарената със зеленикава светлина

повърхност на оголения нервен вал пред лицето ми.

- Какво се случи? Къде си? Шура, нищо не виждам... - хриптеше жената,

превиваща се от непоносима болка. - Тук има някой... Шура, отговори ми най-

после! Много ме боли! Помогни ми, аз не виждам нищо...

Тя хриптеше и плачеше и непрекъснато повтаряше едно и също, а на мен

вече ми се струваше, че виждам изкривеното й лице, залято от предсмъртна

пот, и в дрезгавия й глас имаше вече не само молба, не само болка, в него

имаше ярост, настояване, заповед. Почти физически усетих как към мозъка ми

се протягат ледени пръсти, за да се вкопчат в него, да го стиснат и угасят.

Вече в полусъзнание, със стиснати до болка зъби, аз напипах с лява ръка

пневматичната клапа и с всички сили я натиснах. Сгъстеният аргон се втурна

навън с див виещ рев, а аз натисках ли, натисках клапата, като помитах,

разбивах на прах и унищожавах дрезгавия глас в собствения си мозък и

чувствувах, че оглушавам, и това ми доставяше неизразимо облекчение.

Когато дойдох на себе си, оказа се, че стоя до Том, студът ме пронизва

до кости, а аз дъхам вкочанясалите си пръсти и повтарям с блажена усмивка:

«Звукова завеса, ясно ли е? Звукова завеса...» Том стоеше, силно наклонен

вдясно, а обкръжаващият ме свят бе скрит от огромен неподвижен облак от

скреж и замръзнали песъчинки. Със зиморничаво пъхнати длани под мишниците

си обиколих Том и видях, че аргоновата струя е издълбала огромна яма в края

на площадката. Постоях известно време над ямата, все още повтаряйки за

звуковата завеса, но вече чувствувах, че е време да млъкна, и се досетих,

че стоя на студа без кожух, спомних си, че хвърлих кожуха точно там, където

сега е ямата, и започнах да си припомням нямаше ли нещо важно в джобовете

ми, не си спомних нищо, лекомислено махнах с ръка и побягнах към кораба в

лек, олюляващ се тръс.

Първото нещо, което направих в кесона, беше да взема нов кожух, след

това отидох в каютата си, изкашлях се пред вратата, сякаш предупреждавах,

че сега ще вляза, влязох и веднага легнах на койката с лице към стената,

завит презглава с кожуха. При това разбирах прекрасно, че всички тези мои

действия са лишени от какъвто и да е смисъл, че тръгнах към каютата си с

напълно определена цел, която забравих, и че легнах и се завих презглава,

сякаш за да покажа на някого: ето, точно за това дайдох тук.

Все пак това май беше нещо от рода на истерията и щом се съвзех малко,

дори се зарадвах, че истериите ми са в такава съвършено безобидна форма.

Общо взето, беше ми ясно, че с моята работа тук е свършено. И изобщо

навярно няма да ми се случи да работя повече в Космоса. Естествено, беше

безумно обидно и - какво да говорим - срамно, че не издържах и се провалих

още при първата практическа задача, а пък ми се струваше, че като начало са

ме изпратили на най-безопасното и спокойно място. И още - беше ми срамно,

че на времето изпитвах самодоволна жалост към Каспар Манукян, когато той не

издържа конкурса за проекта «Ноев ковчег» заради някаква си там повишена

нервна възбудимост. Представях си бъдещето в най-черна светлина - тихи

санаториуми, медицински прегледи, процедури, внимателни въпроси на

психолози и цели морета от съчувствие и жалост, съкрушителни вълни от

съчувствие и жалост, които се стоварват върху ми от всички страни...

Отхвърлих рязко кожуха и седнах. Добре, казах аз на тишината и

пустотата, вие победихте. От мен не можа да стане Горбовски. Някак си ще го

преживеем... Значи така. Още днес ще разкажа всичко на Вандерхузе и утре

сигурно ще ми изпратят замяна. Но, дявол да го вземе, в какво състояние

беше моята площадка! Том бе изваден от строя, графикът - нарушен и оная

идиотска огромна яма край пистата... Изведнъж си спомних защо дойдох тук,

дръпнах чекмеджето на масата, намерих кристалофона със записа на

ируканските бойни маршове и внимателно го прикрепих към дясното си ухо.

Звукова завеса, казах си за последен път. Взех кожуха под мишница, влязох

отново в кесона, няколко пъти дълбоко поех въздух и го издишах, за да се

успокоя напълно, включих кристала и излязох навън.

Сега ми беше добре. Около мен и вътре в мен ревяха варварските тръби,

дрънчеше бронз, биеха барабани, като удряха тежко с крак, покритите с

оранжев прах телемски легиони преминаваха през древния град Сетем; горяха

кули, падаха покриви и страшно, потискайки разума на врага, свистяха

бойните дракони-стеноломи. Обкръжен и обграден от тези шумове, идващи от

древността, аз влязох отново във вътрешността на Том и без всякаква пречка

довърших профилактиката.

Джек и Рекс вече подравняваха ямата, а в карантиите на Том се

напомпваха последните литри аргон, когато видях над плажа стремително

растящо черно петно. Глайдерът се връщаше. Погледнах часовника си -

оставаха още две минути до осемнадесет часа по местно време. Аз издържах.

Сега вече можеше да се изключат литаврите и барабаните и отново да се

обсъди въпросът: струва ли си да се безпокои Вандерхузе, да се безпокои

базата, защото няма да бъде много лесно да ми се намери замяна, пък в края

на краищата това все пак е едно извънредно произшествие, заради него може

да се забави работата на цялата планета, ще долетят всевъзможни комисии, ще

започнат контролни проверки, работата ще спре, Вадик ще ходи зъл като

дявол, а като си представя и как ще ме погледне докторът по

ксенопсихология, членът на Комкон*, специалният пълномощник по проекта

«Ноев ковчег» Генадий Комов, изгряващо светило на науката, любим ученик на

доктор Мгоба, нов съратник на самия Горбовски... Не, всичко това трябва да

се обмисли внимателно. Гледах приближаващия се глайдер и си мислех: всичко

трябва да се премисли най-щателно. Първо, имах още на разположение цяла

вечер и, второ, предчувствувах, че всичко това временно ще бъде отложено. В

края на краищата моите преживявания засягаха само мене, докато оставката ми

беше не само личен въпрос, тя, може да се каже, засягаше всички. Така че

все пак да отложим.

[* Комкон - Комисия по контактите. - Б.пр.]

Щом зърнах лицата на Мая и Вандерхузе, всички тези мисли моментално

изхвъркнаха от главата ми. Комов - той изглеждаше както обикновено и както

обикновено се оглеждаше с такъв вид, като че всичко наоколо беше негово,

принадлежеше му отдавна и вече му беше омръзнало. А Мая беше пребледняла

чак до посиняване, сякаш й беше лошо. Комов вече бе скочил на пясъка и

кратко ме попита защо не отговарям на радиоповикванията (в този момент

погледът му се плъзна по кристалофона на ухото ми, той се усмихна

пренебрежително и без да чака отговор, влезе в кораба). Вече и Вандерхузе

излезе, без да бърза, от глайдера и закрачи към мен, кой знае защо клатейки

тъжно глава, повече от всякога напомнящ болна стара камила. А Мая все така

неподвижно седеше на своето място, затворена в себе си, скрила долната част

на лицето си в кожената яка и очите й бяха някак стъклени, а червеникавите

й лунички изглеждаха черни.

- Какво се е случило? - попитах уплашено.

Вандерхузе спря пред мен. Вдигна глава, брадата му се издаде напред.

Хвана ме за рамото и леко ме раздруса. Сърцето ми се сви, не знаех какво да

мисля. Той отново ме разтърси за рамото и каза:

- Много тъжна находка, Стас. Намерихме един загинал кораб.

Аз преглътнах конвулсивно и попитах:

- Наш ли?

- Да. Наш.

Мая бавно излезе от глайдера, вяло ми махна с ръка и се отправи към

кораба.

- Има ли много убити? - попитах.

- Двама - отговори Вандерхузе.

- Кои са? - с мъка попитах аз.

- Засега не знаем. Корабът е стар. Аварията е станала преди много

години.

Той ме хвана под ръка и двамата заедно тръгнахме след Мая. Сърцето ми

се поотпусна. Естествено, отначало аз реших, че е катастрофирал някой от

нашата експедиция. Но все едно...

- Тази планета никога не ми е харесвала - изтръгна се от мене.

Влязохме в кесона, съблякохме се и Вандерхузе се зае грижливо да

почиства кожуха си от полепналите репеи и тръни. Не го дочаках и тръгнах

към Мая. Тя лежеше на леглото, подвила крака, с лице, обърнато към стената.

Позата й веднага ми напомни някои неща и аз си казах: по-спокойно, без

разните там хълцания и съпреживявания. Седнах до масата, побарабаних с

пръсти и се осведомих с най-делови тон:

- Слушай, корабът действително ли беше стар? Вандер каза, че е

катастрофирал преди години. Така ли е?

- Така - след известно време отговори Мая на стената.

Погледнах я. Остра болка прониза душата ми, но продължих все така

делово:

- И какво значи това - много години? Десет? Двадесет? Получава се

безсмислица. Та планетата е открита само преди две години...

Мая не отговори. Потропах отново с пръсти и казах с по-ласкав тон, но

все още делово;

- Макар че, разбира се, те са могли да бъдат първите... някакви

свободни изследователи... Както разбрах, били са двама?

В този момент тя изведнъж скочи и се обърна с лице към мене, опряла

длани в завивката.

- Двама! - извика тя. - Да! Двама! Безчувствен пън! Дърво такова!

- Почакай - казах аз объркано. - Ти какво...

- Защо си дошъл тук? - почти шепнейки, продължи тя. - Отивай си при

твоите роботи, с тях обсъждай колко години са минали, дали е безсмислено

или не, защо са били двама, а не трима или седмина...

- Моля те, Мая, почакай! - казах с отчаяние. - Аз съвсем не исках

това...

Тя закри лицето си с ръце и неясно проговори:

- Всичките им кости са били изпочупени... но те са били живи...

опитвали са се да направят нещо... Слушай - помоли тя, като свали ръце от

лицето си, - моля ти се, иди си. Аз скоро ще изляза. Скоро.

Станах предпазливо и излязох. Искаше ми се да я прегърна, да й кажа

нещо ласкаво, утешително, но не умеех да утешавам. В коридора изведнъж ме

втресе. Спрях се и почаках, докато премине. Ама че ден! И на никого не

можеш да разкажеш. Пък не е и нужно навярно. Аз отворих очи и видях, че на

вратата на кабината стои Вандерхузе и ме гледа.

- Как е Мая? - тихо попита той.

Сигурно по лицето ми се четеше как е, защото той кимна тъжно и се скри

в кабината. А аз се помъкнах към кухнята. Просто по навик. Обикновено

веднага след връщането на глайдера всички сядахме да обядваме. Но днес,

както изглежда, всичко ще се измени. Какъв ти обед... Аз се скарах на

готвача, защото ми се стори, че е сбъркал менюто. В действителност той не

беше сгрешил нищо, обедът беше готов и както обикновено беше хубав, но днес

не можеше да бъде както обикновено. Навярно Мая изобщо нищо няма да яде, а

трябва да хапне. И аз поръчах на готвача плодово желе с бит каймак -

единственото й любимо лакомство, за което знаех. За Комов реших да не

поръчвам нищо допълнително, за Вандерхузе, след като поразмислих - също, но

за всеки случай в общата част на менюто сложих няколко чаши вино - може

някой изведнъж да поиска да подкрепи душевните си сили... След това отидох

в кабината и седнах пред моя пулт.

Моите момчета работеха като часовник, Мая я нямаше, а Вандерхузе и

Комов съставяха срочна радиограма до базата. Те спореха.

- Яков, това не е информация - говореше Комов. - Вие по-добре от мен

знаете: съществува определена форма - състояние на кораба, състояние на

останките, предполагаеми причини за катастрофата, находки с особено

значение... и така нататък.

- Да, разбира се - отговаряше Вандерхузе. - Но, Генадий, съгласете се,

цялата тази проформа има смисъл само за биологично активните планети. В

дадената конкретна ситуация...

- Тогава по-добре да не изпращаме нищо. Дайте да се качим на глайдера,

да излетим веднага дотам и още днес да съставим пълен акт...

Вандерхузе поклати глава.

- Не, Генадий, аз съм категорично против. Комисиите от този род трябва

да се състоят минимум от трима души. Освен това вече се стъмни, няма да

имаме възможност да огледаме детайлно местността наоколо... И изобщо

подобни работи трябва да се вършат с ясна глава, а не в края на пълен

работен ден. Генадий, вие как мислите?

Комов, стиснал тънките си устни, почука леко с юмрук по масата.

- Ах колко ненавреме - произнесе той с досада.

- Тези неща винаги са ненавреме - утеши го Вандерхузе. - Нищо, утре

сутринта ще идем там тримата...

- Може би в такъв случай изобщо нищо да не съобщаваме днес? - прекъсна

го Комов.

- А, вижте, за това нямам право - казах аз със съжаление на

Вандерхузе. - Пък и какъв смисъл има за нас - да не съобщаваме?

Комов стана, сложи ръцете си зад гърба и погледна Вандерхузе отгоре

надолу.

- Яков, как не разбирате - вече откровено раздразнен произнесе той. -

Корабът е от стар тип, неизвестен е, бордовият дневник кой знае защо е

изтрит... Ако ние изпратим донесението в такъв вид - грабна от масата едно

листче и го размаха пред лицето на Вандерхузе, - Сидоров ще реши, че ние

или не искаме, или сме неспособни сами да направим експертизата. За него

това ще бъде още една грижа - да съставя комисия, да търси хора, да се

отбранява от любопитните безделници... Ние ще се поставим в смешно и

глупаво положение. И друго, в какво ще се превърне работата ни, Яков, ако

тук се яви тълпа от любопитни безделници?

- Хм - каза Вандерхузе. - Тоест, с други думи, вие не искате струпване

на външни лица на нашия участък. Така ли?

- Точно така - произнесе твърдо Комов.

Вандерхузе сви рамене.

- Какво пък... - Той помисли малко, взе листчето от Комов и добави

няколко думи към текста. - А така може ли? «ЕР-два, за базата - прочете в

скоропоговорка той. - Извънредна. В квадрат сто и две е намерен

катастрофирал земен кораб тип «Пеликан», регистрационен номер такъв и

такъв, в кораба има останки от двама души, предполага се мъж и жена,

бордовият дневник е изтрит, подробна експертиза... - на това място

Вандерхузе повиши глас и вдигна пръст, за да засили ефекта - започваме

утре». Вие, Генадий, на какво мнение сте?

Комов няколко секунди замислено се поклащаше от пръсти на пета.

- Добре - проговори най-после той, - нека бъде така. Както искате,

само да не ни пречат. Нека бъде така.

Той бързо напусна кабината. Вандерхузе се обърна към мене.

- Стас, моля те, предай я. И вече е време за обяд, ти как смяташ? -

Стана и замислено произнесе една от загадъчните си фрази; - Стига да има

алиби, трупове ще се намерят.

Аз зашифровах радиограмата и я изпратих с извънреден импулс. Беше ми

някак тревожно. Нещо съвсем наскоро, буквално преди минута, се бе забило в

подсъзнанието ми като трън и ме глождеше. Поседях пред радиостанцията,

вслушвах се. Да, съвсем друго е - да се вслушваш, когато знаеш, че корабът

е пълен с народ. Ето, по кръговия коридор премина бързо Комов. Походката му

винаги е една такава, сякаш бърза за някъде, но същевременно знае, че може

и да не бърза, тъй като без него нищо няма да започне. А сега Вандерхузе

боботи нещо неразбрано. Мая му отговаря и гласът й е както обикновено -

висок и независим, изглежда, вече се е успокоила или поне се владее. И няма

нито тишина, нито пустота, нито мухи в паяжина... Изведнъж разбрах какъв

беше трънът: гласът на умиращата жена в моята халюцинация и умрялата жена в

разрушения звездолет... Съвпадение, разбира се... Страшничко съвпадение,

без съмнение.

Глава трета

ГЛАСОВЕ И ПРИЗРАЦИ

Колкото и да е странно, но спах като убит. Сутринта станах както

обикновено половин час преди другите, изтичах до кухнята да проверя готова

ли е закуската, прескочих до кабината да видя как са моите момчета и след

това изскочих навън да правя ведрина. Слънцето още не се беше вдигнало над

планините, но вече беше съвсем светло и много студено. Ноздрите ми

залепваха, ресниците се смръзваха, размахвах ръце колкото сила имам,

прикляквах и изобщо бързах да свърша по-скоро и да се върна на кораба. И

изведнъж забелязах Комов. Както изглежда, днес той беше станал преди мен,

бе ходил някъде и сега се връщаше откъм строителната площадка. Комов

вървеше не както обикновено, а бавно, сякаш беше замислен, и разсеяно се

потупваше по крака с някакво клонче. Вече свършвах ведрината, когато той се

приближи досами мен и ме поздрави. Естествено, аз също го поздравих и вече

се канех да се гмурна в люка, но той ме спря с въпроса си:

- Кажете, Попов, когато оставате тук сам, отлъчвате ли се нанякъде от

кораба?

- Тоест? - учудих се дори не толкова на въпроса му, колкото на самия

факт, че Генадий Комов благоволи да се заинтересува как си прекарвам

времето. Отношението ми към Генадий Комов беше сложно. Не го обичах много.

- Тоест - дали ходите някъде? До блатото, например, или към

хълмовете...

Мразя този маниер - когато говориш с човека, да гледаш някъде встрани,

а не в него. При това сам да си облечен в топъл кожух с качулка, а човекът

само по едно спортно кастюмче на голо. Но въпреки всичко Генадий Комов си

беше Генадий Комов и затова, обхванал с ръце раменете си и подскачайки на

място, отговорих:

- Не. И без това не ми стига времето. Не ми е до разходки.

Най-после той благоволи да забележи, че замръзвам, и вежливо посочи с

клончето към люка, като каза! «Моля. Студено е». Но в кесона отново ме

спря.

- А роботите отдалечават ли се от строителната площадка?

- Роботите ли? - Не можах да разбера накъде бие. - Не. Защо?

- Е, как да кажа... Например за строителни материали.

Той постави грижливо клончето до стената и започна да отваря ципа на

кожуха си. Взех да се ядосвам. Ако по някакъв начин беше подушил за

нередностите в моята строителна система, първо, това не беше негова работа

и, второ, можеше да ми го каже направо. Що за разпит, наистина.

- За кибернетичната система от този тип - колкото се може по-сухо

казах аз - строителен материал е това, което е под краката й. В дадения

случай - пясък.

- И камъни - добави той небрежно, като закачваше кожуха си на

закачалката.

Засегнах се. Но това съвсем не беше негова работа и затова отговорих

предизвикателно:

- Да! Ако се случи, и камъни.

Той ме погледна за пръв път в очите.

- Попов, боя се, че ме разбрахте неправилно - с неочаквано мек глас

каза той. - Аз не смятам да ви се меся в работата. Просто имам някои

съмнения и се обърнах към вас, тъй като сте единственият човек, който може

да ги разреши.

Какво пък, на доброто отговарям с добро.

- Общо взето, камъни, разбира се, не са им нужни - казах. - Вчера

имаше някакъв дефект в система я машините разхвърлиха тези камъни по цялата

стротелна площадка. Кой знае за какво им беше нужно. След това, естествено,

ги махнаха.

Той кимна.

- Да, видях. А повредата каква беше?

Разказах му накратко за вчерашния ден, без, разбира се, да засягам

интимните подробности. Той слушаше, кимаше, а след това взе клончето си,

благодари ми за разяснението и си тръгна. Едва в каюткомпанията, когато

дояждах кашата от елда и студено мляко, съобразих, че така и не ми стана

ясно що за съмнения бяха завладели любимеца на доктор Мбога и доколко успях

да ги разреша. И изобщо дали успях. Престанах да ям и погледнах Комов. Не,

изглежда не бях успял.

Изобщо Генадий Комов винаги имаше вид на отнесен човек. Той вечно се

вглеждаше някъде в далечината и си мислеше за нещо свое, дяволски

възвишено. Слизаше на земята само в случаите, когато някой или нещо,

случайно или умишлено, ставаше пречка за неговите проучвания. Тогава, без

да му трепне ръката, често съвършено безпощадно, той отстранява пречката и

отново се възнася на своя Олимп. Във всеки случай така поне разказваха за

него и в същност нямаше място за чудене. Когато човек се занимава с

проблемите на чуждопланетната психология, при това успешно, бори се на най-

предна линия и съвсем не се жали; когато освен всичко това е и един от

изтъкнатите «футурмайстори» на планетата, тогава много неща могат да му

бъдат простени и човек да се отнася към маниерите му с известно

снизхождение. В края на краищата всички не могат да бъдат така обаятелни

като Горбовски или доктор Мбога.

От друга страна, през последните дни все по-често си спомнях с

учудване и горчивина за възторжените разкази на Татяна, която беше работила

с Комов цяла година, според мен беше влюбена в него и го представяше като

рядко общителен човек, с изтънчено остроумие и така нататък. Тя направо

така го наричаше: душата на колектива. Що за колектив е бил с такава душа,

не можех да си представя.

И така, Генадий Комов винаги ми правеше впечатление на отнесен човек.

Но днес по време на закуската той надмина себе си. Солеше обилно яденето

си. Посоляваше, опитваше и разсеяно изпращаше чинията си в шахтата за

отпадъци. Объркваше горчицата с маслото. Намазваше сладкия сухар, опитваше

го и разсеяно го отпращаше след чинията. На въпросите на Яков Вандерхузе не

отговаряше, но затова пък се впи като пиявица в Мая, искаше да разбере дали

при заснимането са винаги двамата с Вандер или понякога се разделят. И още,

от време на време той изведнъж започваше нервно да се оглежда, веднъж дори

скочи, изтича в коридора, бави се няколко минути и се върна, сякаш нищо не

се е случило - пак замаза сухарите с горчица дотогава, докато не прибраха

злополучната горчица съвсем.

Мая също нервничеше. Отговаряше рязко, гледаше в чинията си и по време

на закуската не се усмихна нито веднъж. Впрочем разбирах добре какво

ставаше с нея. Ако бях на нейно място, също щях да нервнича пред подобно

мероприятие. В края на краищата Мая ми беше връстница и макар да имаше

много повече опит от мене, това съвсем не беше опитът, който щеше да й бъде

нужен днес.

С една дума, Комов явно нервничеше, Мая нервничеше, Вандерхузе също

започна да се безпокои, наблюдавайки ги, а на мен ми стана ясно, че ще бъде

съвсем неуместно да повдигам сега въпроса за моето участие в предстоящата

експертиза. Разбрах, че днес пак ми предстои цял работен ден, изпълнен с

тишина и пустота, и също почнах да нервнича. Атмосферата на масата стана

напрегната. И тогава Вандерхузе, като командир на кораба и лекар, реши да

успокои духовете. Той вдигна глава, издаде напред долната си челюст и дълго

ни гледа с присвити очи. Рисовите му бакенбарди щръкнаха. За начало ни

разказа няколко анекдота из бита на космонавтите. Анекдотите бяха стари и

изтъркани, аз се насилвах, за да се усмихна, Мая не реагираше никак, а

Комов - някак странно. Слушаше внимателно и сериозно, на най-смешните места

кимаше, а след това огледа замислено Вандерхузе и произнесе внушително:

- Яков: знаете ли, на вашите бакенбарди много ще пасват снопчета косми

на върха на ушите.

Това беше добре казано и при други обстоятелства щях да се зарадвам на

шегата, но сега тя ми се стори съвършено нетактична. Впрочем самият

Вандерхузе очевидно беше на противоположно мнение. Той се усмихна

самодоволно и със свит пръст разроши бакенбардите си - най-напред левия,

след това десния - и ни разказа следната история.

На една цивилизована планета се появил жител на Земята, установил

контакт и предложил на аборигените услугите си на най-голям специалист на

Земята по конструиране и експлоатация на вечни двигатели от първи род.

Естествено, аборигените зяпнали в устата този посланик на свръхразума и по

негови указания, без да се бавят, се заели със строителството. Построили

го. Но вечният двигател не работел. Земният жител въртял колелата, пълзял

сред лостовете и разните зъбни колелца и ругаел, че всичко е направено не

както трябва. «Технологията ви, казал, е изостанала, тези възли трябва

коренно да се преустроят, а пък онези изобщо да се заменят, вие как

мислите?» Аборигените нямало къде да мърдат. Захванали се да преправят и

коренно да променят. И тъкмо завършили работата си, изведнъж от Земята

долетяла ракетата на «Бърза помощ», санитарите хванали изобретателя и му

били нужната инжекция, лекарят се извинил на аборигените и ракетата

отлетяла. Аборигените, тъжни и смутени, срамувайки се да се погледнат в

очите, започнали да се разотиват и в този момент забелязали, че двигателят

заработил. Да, приятели мои, двигателят заработил и продължава да работи и

досега, ето вече сто и петдесет години.

Тази простичка история ми хареса. Веднага разбрах, че Вандерхузе я

беше измислил сам и по всяка вероятност ей-сега. За мое голямо учудване,

Комов също я хареса. Още по средата на разказа, той престана да блуждае с

поглед по масата, за да търси горчицата, втренчи се във Вандерхузе и не

престана до края да го гледа с присвити очи, а след това се изказа в

смисъл, че идеята за невменяемостта на един от партньорите по контакт му се

струвала теоретически любопитна. «Във всеки случай, досега общата теория на

контакта не е имала пред вид тази възможност, макар че още в началото на

двадесет и първи век някой си Щраух е предлагал в съставите на екипажите на

космическите кораби да се включват шизоиди. Още тогава е било известно, че

шизоидните типове притежават ярко изразена способност към непреднамерено

асоцииране. В хаоса на неизвестното нормалният човек ще не ще се стреми да

види чертите на познатото, известното му от по-рано, стереотипното;

шизоидът, напротив, не само вижда всичко така, както е в действителност, но

е способен и да създава нови стереотипи, пряко следствие на съкровената

природа на разглеждания хаос. Между впрочем - продължи Комов, като

постепенно се разпалваше, - оказва се, че това свойство е много общо за

шизоидните представители на различните типове разум. А тъй като

теоретически съвсем не е изключена възможността обект на контакта да се

окаже именно шизоиден индивид и тъй като неоткритата своевременно

шизоидност може да има най-тежки последствия в хода на контакта, то

проблемът, засегнат от вас, Яков, ми се струва достоен за определено научно

внимание.»

Вандерхузе с усмивка обяви, че подарява идеята на Комов, и каза, че е

време за тръгване. При тези думи Мая, която се беше заинтересувала и

слушаше Комов с полуотворена уста, веднага посърна. Аз също посърнах;

всички тези разговори за шизоидите предизвикаха у мен неприятни размисли. И

ето какво се случи тогава.

Вандерхузе и Мая вече бяха излезли от каюткомпанията, а Комов се

позабави на вратата, обърна се изведнъж, хвана ме здраво за лакътя и

шарейки някак неприятно-втренчено по лицето ми със сивите си студени очи,

тихо и бързо проговори;

- Стас, защо сте така унил? Случило ли се е нещо?

Онемях. Бях напълно сразен от наистина свръхестествената

проницателност на този специалист по шизоидите. Но все пак успях мигновено

да се съвзема. В момента се решаваха твърде важни за мен неща. Отстраних се

и с безкрайно учудване попитах:

- Какво имате пред вид, Генадий Юриевич?

Погледът му продължаваше да шари по лицето ми и той ме попита още по-

бързо и по-тихо:

- Страхувате ли се да останете сам?

Напълно се оправих от объркването си.

- Да се страхувам? - повторих въпроса му. - Е, това е твърде силно

казано, Генадий Юриевич. Аз все пак не съм дете...

Той пусна лакътя ми.

- А може би ще полетите с нас?

Вдигнах рамене.

- Що се отнася до мен, с удоволствие. Но нали вчера имаше някакви

повреди тук. Май ще е по-добре все пак да остана.

- Е, добре! - произнесе той неопределено, рязко се обърна и излезе.

Останах още малко в каюткомпанията, за да дойда окончателно на себе

си. В главата ми беше бъркотия, но се чувствувах като след успешно взет

изпит.

Те ми махнаха с ръка за довиждане и отлетяха, а аз не ги изпратих дори

с поглед. Върнах се веднага в кораба, избрах си два стереофонични кристала,

сложих ги на ушите си и се настаних в креслото пред моя пулт. Следях

работата на момчетата, четях, приемах радиограми, беседвах с Вадик и Нинон

(за мен беше утешение, че при Вадик също гърми музика), заех се с

почистването на помещението, съставих разкошно меню, като взех предвид

необходимостта от укрепване на душевните сили - и всичко това беше

съпроводено с гръм, звън, виене на флейта и мяукане на некофони. Общо

взето, убивах времето си старателно, безжалостно и с полза за мен и

околните. И през цялото това убивано време неотлъчно ме гризеше мъчителната

мисъл как Комов узна за моята слабост и какво смята да предприеме по този

повод. Не можех да го разбера. Съмненията му, възникнали след похода до

строителната площадка, разговорът за шизоидите, тази странна интерлюдия на

вратата на каюткомпанията... Ама че работа, та нали той ми предложи да летя

заедно с тях, явно се страхуваше да ме остави сам! Нима това е толкова

забележимо? Но ето пък че Вандерхузе не забеляза нищо...

Примерно в такива подсъзнателни мисли премина по-голямата част от моя

работен ден. В петнадесет часа, много по-рано, отколкото очаквах, глайдерът

се върна. Едва успях да дръпна от ушите си и да скрия кристалофоните,

когато цялата компания нахлу в кораба. Посрещнах ги в кесона с внимателно

обмислена сдържана приветливост, не задавах никакви въпроси по същество и

само се осведомих няма ли желаещи да се подкрепят. Наистина, боя се, че

след шестчасовия гръм и звън аз говорех малко височко, така че Мая, която

за моя радост изглеждаше съвсем сносно, се втренчи в мен малко учудено, а

Комов бързо ме огледа от главата до петите и веднага, без да каже нито

дума, се скри в каютата си.

- Да се подкрепим ли? - замислено проговори Вандерхузе. - Стас, виж

какво, сега ще ида в кабината да пиша изводите от експертизата, така че ако

ти по някое време мимоходом ми донесеш чашка с нещо тонизиращо, ще бъде

уместно, как смяташ?

Казах, че ще му занеса, Вандерхузе тръгна към кабината, а ние с Мая

отидохме в каюткомпанията, където изцедих две чаши с тонизиращо питие -

едната дадох на Мая, а втората отнесох на Вандерхузе. Когато се върнах, Мая

крачеше с чаша в ръка из каюткомпанията. Да, тя беше много по-спокойна,

отколкото сутринта, но все пак в нея се чувствуваше някакво напрежение,

някаква натегнатост и за да й помогна да се успокои, попитах:

- Е, какво става с кораба?

Мая отпи голяма глътка, облиза устните си и като гледаше някъде край

мен, каза:

- Стас, знаеш ли, всичко това не е току-така.

Почаках я да продължи, но тя мълчеше.

- Кое не е току-така? - попитах аз.

- Всичко! - Мая махна неопределено с ръката, в която беше чашата. -

Кастриран свят. Анемичен. Помни ми думата: и този кораб е катастрофирал тук

не случайно, и ние го открихме не случайно, и изобщо целият ни замисъл,

целият проект - всичко ще се провали на тази планета! - Тя допи виното и

постави чашата на масата. - Не се спазват елементарни правила за

безопасност, повечето от тукашните работници са неопитни като теб, пък и

като мен... и всичко само защото планетата е биологично пасивна. Нима това

е важното! Че всеки човек с елементарен нюх още в самото начало ще

почувствува тук нещо нередно. Някога тук е имало живот, но след това

избухнала звездата и за един миг всичко се свършило... Биологично пасивна

ли? Да! Но затова пък активна некротично. Ето и Панта ще бъде такава след

еди-колко си години. Изкривени дървета, хилава тревица и всичко наоколо е

пропито от древна смърт. Миризма на смърт, разбираш ли? Дори още по-лошо -

миризма на бивш живот! Не, Стас, помни ми думата, тук пантианците няма да

се приспособят, няма да изживеят никаква радост. Ново жилище за цяло

човечество? Не, не ново жилище, а стар замък с призраци...

Трепнах. Тя забеляза, но го разбра неправилно.

- Не се тревожи - каза, като се усмихваше печално. - Аз съм напълно в

ред. Опитвам се просто да изразя своите усещания и своите предчувствия.

Виждам, че ти не можеш да ме разбереш, но сам отсъди що за предчувствия са,

щом на езика ми са все такива думи: некротичен, призраци...

Разходи се пак из каюткомпанията, спря се пред мен и продължи:

- От друга страна, разбира се, параметрите на планетата са прекрасни,

рядко срещащи се. Биологичната активност е почти нулева, атмосферата,

хидросферата, климатът, топлинният баланс - всичко като по поръчка за

проекта «Ноев ковчег». Но си залагам главата, че никой от организаторите на

този замисъл не е бил тук, а ако някой е бил, неговата интуиция, нюхът му

за живот, така да се каже, не струват пукната пара... Ясно, всички те са

стари вълци, целите в белези, преминали през какви ли не адове...

интуицията им за материалната опасност е просто великолепна! Но виж, за

това... - Тя щракна с пръсти и дори се намръщи от безсилието си да го

изрази. - А впрочем откъде да зная, може някой от тях и да е усетил, нещо

нередно, но как да го обясниш на онези, които не са били тук? А ти, ти поне

малко разбираш ли ме?

Гледаше ме в упор със зелените си очи, а аз се колебаех и в

колебанието си излъгах:

- Не съвсем. Тоест, разбира се, донякъде ти си права...

- Ето, виждаш ли - каза тя, - дори ти не ме разбираш. Е, хайде, стига.

- Седна на масата срещу мен и изведнъж, като ме бодна с пръст по бузата, се

разсмя. - Наприказвах се и ми стана по-леко. Сам разбираш, че с Комов не

може да се говори, а на Вандер е по-добре да не му споменаваш нищо - ще те

остави да изгниеш в медицинското отделение...

Напрежението, което сковаваше и нея, и мен, спадна веднага и

разговорът се превърна в приятелско бъбрене. Аз й се оплаках за вчерашните

неприятности с роботите, разказах й как Вадик се е къпал сам в цял океан и

попитах как вървят работите по разквартируването. Мая отговори, че са

набелязани четири места за лагеруване, общо взето добри, и всеки пантианец

щял да прекара тук с удоволствие целия си живот, но тъй като това

начинание, общо взето, било обречено, нямало за какво особено да се говори.

Напомних на Мая, че винаги се е отличавала с природен скептицизъм, който не

винаги се е оправдавал. Тя ми възрази, че сега не става дума за природния

скептицизъм, а за скептицизма на природата и че аз съм още новак, момче и в

същност трябва да стоя пред нея, опитната Мая, в положение мирно. Тогава аз

й казах, че истински опитният човек никога няма да влезе в спор с

кибертехник, защото кибертехникът е оста, около която, собствено казано, се

върти животът на кораба. Мая отбеляза, че по-голямата част от осите на

въртене в същност са въображаемо понятие, по-скоро геометрично място на

точки... След това започнахме да спорим има ли разлика между «ос на

въртене» и «ос на кръгообръщане», общо взето, чешехме си езиците и

отстрани, навярно, всичко изглеждаше доста мило, не зная само за какво

мислеше в този момент Мая; лично аз през цялото време пресмятах наум дали

да не започна веднага с профилактиката на всички системи, осигуряващи

безопасността. Наистина, системите бяха разчетени за биологична опасност и

беше невъзможно да се каже дали ще действуват срещу некротичната опасност,

но както се казва, пази се сам, за да те пази и господ, под лежащ камък

вода не тече и изобщо: който не бърза, по-далеч стига.

С една дума, когато Мая започна да се прозява и да се оплаква от

недоспиване, аз я изпратих да си подремне преди обеда, докато сам веднага

отидох в библиотеката, намерих тълковния речник и проверих какво значи

«некротичен». Обяснението остави тежко впечатление в мен и реших без

всякакво бавене да започна с профилактиката. Преди това, разбира се,

прескочих до кабината да видя как се трудят моите момчета и заварих

Вандерхузе тъкмо в момента, когато събираше в акуратна купчинка листовете с

експертизата. «Сега ще ги занеса на Комов - обяви той, като ме видя, - след

това ще ги дам на Мая да ги прегледа, а после ще ги обсъдим, ти как мислиш?

Да те повикаме ли?» Казах му да ме повикат и съобщих, че ще бъда в сектора

за осигуряване на безопасността. Той ме погледна с любопитство, но не каза

нищо и излезе.

Повикаха ме след около два часа. По вътрешната уредба Вандерхузе

обяви, че заключението е прочетено от всички членове на комисията, и попита

не искам ли и аз да го прочета. Разбира се, исках, но профилактиката беше в

пълен разгар, пазачът-разузнавач беше наполовина разглобен, бях изпотен от

работа и затова отговорих, че май няма да го чета, но на обсъждането ще

отида непременно, щом свърша работата. «Имам работа за още един час, казах,

затова обядвайте без мене.»

Когато се появих в каюткомпанията, обедът беше свършил и обсъждането -

започнало. Аз си взех супа, седнах настрана и започнах да ям и да слушам.

- Не мога да приема безрезервно метеоритната хипотеза - говореше с

укор Вандерхузе. - «Пеликаните», Генадий, са защитени прекрасно от

метеоритен удар. Корабът просто щеше да се отклони.

- Не споря - отговаряше Комов, като гледаше в масата и се мръщеше

гнусливо. - Предположете обаче, че метеоритната атака е станала в момента

на излизането на кораба от подпространството...

- Да, разбира се - съгласи се Вандерхузе. - В този случай, да. Но

вероятността...

- Яков, вие ме учудвате. Рейсовият двигател на кораба е напълно

разрушен. От край до край корабът е пробит, със следи от силно топлинно

въздействие. Според мен, за всеки нормален човек е ясно, че това може да е

предизвикано само от метеорит.

Вандерхузе имаше много нещастен вид.

- Е... добре - каза той. - Нека бъде по вашему... Генадий, вие просто

не разбирате колко малка е такава вероятност. Точно в момента на излизането

от подпространството - огромен метеорит с огромна енергия... Дори не зная с

какво да го сравня по невероятност!

- Добре. Какво предлагате?

Вандерхузе ни огледа всичките, търсейки подкрепа, но като не я намери,

каза:

- Добре, нека бъде така. Но аз все пак ще настоявам формулировката да

има условен оттенък. Да речем: «Посочените факти ни карат да

предположим...»

- «Да направим извод» - поправи Комов.

- «Да направим извод»? - Вандерхузе се намръщи. - Не, Генадий, за

какъв извод може да се говори? Именно предположение! «...ни карат да

предположим, че корабът е бил поразен в момента на появяването от

подпространството от метеорит с висока енергия.» Това е. Предлагам да се

съгласите.

Комов помисли няколко секунди, при което мускулите на скулите му

мърдаха, след това каза:

- Съгласен съм. Преминавам към следващата поправка.

- Една минута - каза Вандерхузе. - А ти, Мая?

Мая сви рамене.

- Честно казано, не виждам разликата. Изобщо, съгласна съм.

- Следващата поправка - нетърпеливо произнесе Комов. - Не е нужно да

питаме базата какво да правим с останките. Изобщо този въпрос не е за

експертното заключение. Трябва да се изпрати специална радиограма, че

останките на пилотите са сложени в контейнери, залети са със стъклопластик

и в най-скоро време ще бъдат препратени на базата.

- Но... - започна Вандерхузе объркано.

- Утре ще се заема с това - прекъсна го Комов. - Лично.

- Може би трябва да ги погребем тук? - тихо каза Мая.

- Не възразявам - каза веднага Комов. - Но като правило в такива

случаи останките се изпращат на Земята... Какво? - обърна се той към

Вандерхузе.

Вандерхузе, който беше готов да отвори уста, поклати глава и каза:

- Нищо.

- С една дума - каза Комов, - аз предлагам този въпрос да се изхвърли

от заключението. Съгласен ли сте, Яков?

- Да - каза Вандерхузе. - А ти, Мая?

Мая се колебаеше и аз я разбрах. Всичко ставаше някак прекалено

делово. Наистина, не зная как би трябвало да се постъпи, но по моему такива

въпроси не бива да се решават с гласуване.

- Прекрасно - произнесе Комов, сякаш нищо не се беше случило. - А сега

относно причините и обстоятелствата на смъртта на пилотите. Актът за

аутопсията и фотоматериалите ме удовлетворяват напълно, предлагам следната

формулировка: «Положението на труповете свидетелствува за това, че смъртта

на пилотите е настъпила вследствие на удара на кораба в повърхността на

планетата. Мъжът е загинал по-рано от жената, като е успял само да изтрие

бордовия дневник. Вече не е бил в състояние да се освободи от пилотското

кресло. Жената, напротив, е била жива още известно време и се е опитвала да

напусне кораба. Смъртта я е настигнала в кесонната камера». А по-нататък -

според вашия текст.

- Хм... - каза Вандерхузе с голямо съмнение. - Генадий, не ви ли се

струва, че всичко това е твърде категорично. Нали ако се придържаме към

същия този акт за аутопсията, против който вие не възразявате, бедната жена

просто не е била в състояние да допълзи до кесона.

- Въпреки всичко тя се е оказа там - студено произнесе Комов.

- Но нали именно това обстоятелство... - проникновено започна

Вандерхузе, като притискаше ръце към гърдите си.

- Чуйте, Яков - каза Комов. - Никой не знае на какво е способен човек

в критични ситуации. И особено жените. Спомнете си историята на Марта

Пристли. Спомнете си историята на Колесниченко. И изобщо си припомнете

историята, Яков.

Настъпи мълчание. Вандерхузе седеше с нещастен вид и безжалостно си

дърпаше бакенбардите.

- А пък мен съвсем не ме учудва, че тя е стигнала до кесона -

проговори Мая. - Аз друго не разбирам. Защо той е изтрил бордовия дневник?

Имало е удар, човекът е умирал...

- Е, тъкмо това... - неуверено каза Вандерхузе. - Това може да се

случи. Агония, шарел е с ръце по пулта, закачил ключа...

- Въпросът за бордовия дневник - каза Комов - е отнесен към раздела

«Факти от особено значение». Лично аз мисля, че тази загадка никога няма да

бъде решена... ако впрочем това е загадка, а не случайно стечение на

обстоятелствата. Продължаваме - той подреди бързо разхвърляните пред него

листчета. - В същност аз май нямам повече забележки. Земната микрофлора и

микрофауна по всяка вероятност са загинали, във всеки случай следи от тях

няма... Така... Лични документи. Проучването им не е наша работа, освен

това те са в такова състояние, че ние можем само да ги повредим. Утре ще ги

консервирам и ще ги донеса тук... Да! Попов, има нещо и по вашата част.

Познато ли ви е кибернетичното оборудване на корабите от типа «Пеликан»?

- Да, разбира се - казах, като отместих бързо чинията.

- Ако обичате - Комов ми прехвърли един лист, - ето описа на всички

намерени кибернетични механизми. Проверете всичко ли е на място.

Взех описа. Всички с очакване гледаха към мен.

- Да - проговорих, - май всичко е на място. Дори инициаторните

разузнавачи са на място, обикновено те не са комплект... А ето това не го

разбирам. Какво значи «Ремонтен робот, преоборудван в шиещо устройство»?

- Яков, обяснете - разпореди се Комов.

Вандерхузе вдигна глава и издаде челюст напред.

- Стас, разбираш ли - сякаш замислено произнесе той. - Тук е трудно да

се обясни каквото и да било. Просто ремонтен кибер, превърнат в шиещо

устройство. В устройство, което шие, разбираш ли? Някой от тях, изглежда

жената, е имал малко необикновено хоби.

- Аха - казах учудено. - Но сигурно ли е, че е бил ремонтен кибер?

- Без съмнение - уверено каза Вандерхузе.

- Тогава комплектът е пълен - казах аз, като връщах описа на Комов. -

Просто учудващо пълен. Навярно те нито веднъж не са кацали на тежки

планети.

- Благодаря - каза Комов. - Когато бъде готова беловата на

заключението, ще ви моля да подпишете раздела за загубата на остаряла

кибернетика.

- Но нали загуба няма - възразих аз.

Комов не ми обърна внимание, а Вандерхузе ми обясни:

- Просто така се казва разделът: «Загуба на остаряла кибернетика». Ти

ще подпишеш, че загуба няма.

- Така... - проговори Комов, като събираше накуп разхвърляните

листове. - Яков, много ви моля да приведете всичко това в окончателен вид,

ние ще се подпишем и още днес радиограмата може да се изпрати. А сега, ако

никой няма допълнителни съображения, аз си отивам.

Допълнителни съображения нямаше и той си отиде. Вандерхузе стана с

тежка въздишка, претегли на ръка пачката листове със заключението, погледна

ни, отметна глава и също си отиде.

- Вандер явно е недоволен - забелязах аз, слагайки в чинията си

печено.

- И аз съм недоволна - каза Мая. - Някак си недостойно се получи. Не

умея да обяснявам, може би ще излезе детинско, наивно... но все пак

трябваше... трябваше да има някаква минута мълчание... А то - раз-два и го

претупаха: положение на останките, загуба на кибернетичната техника,

топографски параметри... Тю! Като че ли сме на практика в училище...

Бях напълно съгласен с нея.

- Та Комов не дава на никого уста да отвори! - продължаваше тя със

злост. - Всичко му е ясно, всичко за него е очевидно, а в действителност не

всичко е толкова ясно. И с метеорита не е ясно, и особено с този бордови

дневник. Пък и не вярвам, че всичко му е ясно! Според мен, той нещо замисля

и Вандер разбира това, само не знае как да го засече... а може би смята, че

не е толкова важно...

- Може наистина да не е важно... - измърморих неуверено.

- Не съм казала, че е важно! - възрази Мая. - На мен просто не ми

харесва държането на Комов. Не го разбирам. И изобщо той не ми харесва!

Проглушиха ми ушите за него, а сега ходя и броя дните, които ми остават да

работя с него... Никога вече в живота си няма да работя с него!

- Е, чак толкова много не са останали - казах примирително. - Всичко

на всичко двадесет дни...

С тези думи се разделихме. Мая отиде да подреди своите измервания и

скици, а аз тръгнах към кабината, където ме очакваше малък сюрприз: Том

съобщи, че полагането на фундамента е завършено, и предлагаше да приема

работата. Метнах си кожуха и хукнах към строителната площадка.

Слънцето беше залязло и здрачът се сгъстяваше. Тук здрачът е странен -

тъмновиолетов, като разредено мастило. Луна няма, затова пък има в изобилие

северно сияние, и то какво! Над черния океан безшумно се развяват гигантски

платна от дъгоцветна светлина, събират се и се разгръщат, трептят и

потръпват, като че ли има вятър, преливат в бяло, зелено, розово и изведнъж

мигновено гаснат, като оставят в очите смътни цветни петна, а след това

отново възникват и тогава изчезват звездите, изчезва здрачът и всичко

наоколо се обагря в неестествени, но кристално чисти цветове - мъглата над

блатото става червено-синя, айсбергът в далечината блещука като голяма

кехлибарена отломка, а по плажа стремително се носят зеленикави сенки.

Разтривах яростно мръзнещите си бузи и носа и преглеждах готовите

фундаменти в тази чудна светлина. Том, който вървеше неотстъпно по петите

ми, услужливо съобщаваше необходимите цифри, а когато сиянието угасваше -

включваше не по-малко услужливо прожекторите си. И както винаги, беше

мъртвешки тихо, само под токовете ми поскърцваше замръзналият пясък. После

чух гласовете: Мая и Вандерхузе бяха излезли да подишат чист въздух и да се

полюбуват на небесния спектакъл. На Мая много й харесваше северното сияние -

единственото нещо на тази планета, което й харесваше. Аз бях доста далеч от

кораба, на стотина метра, и не ги виждах, но гласовете им чувах ясно.

Впрочем отначало ги слушах с половин ухо. Мая говореше нещо за повредените

върхове на дърветата, а Вандерхузе боботеше за ерозията на бордовата

квазиорганика - изглежда, те отново обсъждаха причините и обстоятелствата

за гибелта на «Пеликан».

Имаше нещо странно в тяхната беседа. Повтарям: в началото не ги слушах

внимателно и едва по-късно разбрах каква била работата. Те разговаряха,

сякаш не се слушаха един друг. Например Вандерхузе казваше: «Единият им

планетарен двигател е оцелял, иначе те просто не биха могли да маневрират в

атмосферата...» А Мая повтаряше своето: «Не, Яков, не по-малко от десет-

петнадесет години. Погледнете тези образувания...»

Слязох в един от фундаментите, за да разгледам дъното, а когато

излязох, разговорът беше станал по-свързан, но затова пък по-малко

разбираем. Сякаш репетираха някаква пиеса.

- А това пък какво е? - питаше Мая.

- Бих казал, че е играчка - отговори Вандерхузе.

- Аз бих казала същото. Но за какво им е била?

- Хоби. Нищо чудно, твърде разпространено хоби.

Горе-долу така се развличахме и ние на базата, докато очаквахме

сформирането си. Вадим, да речем, ни в клин, ни в ръкав викаше така, че да

го чуе цялата столова: «Капитане! Вземам решение да сваля опашката и да

премина в подпространството!». На което някой друг шегаджия веднага

отговаряше: «Одобрявам вашето решение, капитане! Не забравяйте челната

част, капитане!» - и така нататък.

Впрочем, този странен разговор скоро се прекрати. Отчетливо млясна

мембраната на люка и отново настъпи тишина. Прегледах последния фундамент,

похвалих Том за добрата му работа и му наредих да превключи Джек за

следващия етап. Сиянието угасна и в настъпилата тъмнина не се виждаше нищо

освен бордовите светлини на моите кибери. Чувствувайки, че върхът на носа

ми се вледенява, аз побягнах в ситен тръс към кораба, напипах мембраната и

се вмъкнах в кесона. Кесон - това е нещо прекрасно. Това е едно от най-

чудесните помещения на кораба. Сигурно защото кесонът е първото помещение

на кораба, което ти дава приятното усещане за дом: връщаш се в къщи, в

родното, топлото, защитеното, далеч от чуждото, леденото, заплашващото. От

тъмното - на светлина. Хвърлих кожуха си и като охках и разтърквах дланите

си, тръгнах към кабината.

Вандерхузе вече седеше там, заобиколен от своите книжа, и с тъжно

наведена глава преписваше на чисто поредната страница от заключението.

Шифровалната машина тракаше бойко под пръстите му.

- А моите момчета вече завършиха фундамента - гюхвалих се аз.

- Аха - отзова се Вандерхузе.

- Какви са тези ваши играчки? - попитах.

- Играчки... - разсеяно повтори Вандерхузе. - Играчки ли? - запита

той, без да престава да трака на машината. - Ах, играчките... - Той извади

готовия лист и взе друг.

Почаках малко и напомних:

- Та какви са тези играчки?

- Какви са тези играчки... - многозначително повтори Вандерхузе,

вдигна глава и ме погледна. - Значи, така задаваш въпроса? Това, виждаш

ли... А впрочем, кой знае що за играчки са. Там, в «Пеликан»... Стас,

извини ме, но нека най-напред да свърша, а?

Отидох на пръсти до своя пулт, известно време следих работата на Джек,

който вече беше започнал да издига стените на метеорологичната станция, а

после, също на пръсти, излязох от кабината и тръгнах към Мая.

В кабината на Мая всичко, което можеше да свети, беше включено, а

самата тя седеше по турски на леглото и също беше много заета. На масата,

по леглото, на пода се разстилаха залепени листове, цели чаршафи: карти,

скици, разтворени дипляни на аероснимките, бележки и записки, и Мая

разглеждаше всичко това поред, отбелязваше си нещо, понякога вземаше

лупата, а понякога бутилката със сок, оставена на стола до нея. Наблюдавах

я известно време и избрах един момент, когато бутилката със сока напусна

стола, и седнах там, така че когато Мая, без да гледа, поднесе бутилката

обратно, то тя попадна право в протегнатата ми ръка.

- Благодаря - казах и отпих.

Мая вдигна глава.

- А, ти ли си? - произнесе тя недоволно. - Какво искаш?

- Минах просто така - отговорих добродушно. - Разходи ли се?

- Не съм и помисляла - възрази тя, като взе от мен бутилката. - Седя

като прокълната, снощи не работих и се натрупаха сума неща... Каква ти

разходка!

Върна ми бутилката, аз машинално отпих, усещайки смътно безпокойство,

и в този момент като че ли някаква пелена падна от очите ми: Мая беше

облечена по домашному, в любимата си мъхната блуза и с шорти, на главата й

имаше кърпа, а косата под кърпата бе влажна.

- Душ ли си взела? - попитах тъпо.

Тя ми отговори нещо, но аз и така разбрах всичко. Станах. Поставих

внимателно бутилката на седалката. Измърморих нещо, какво - не помня. По

някакъв начин се намерих в коридора, след това в каютата си, кой знае защо

угасих горното осветление, кой знае защо запалих нощната лампа, легнах на

леглото и се обърнах с лице към стената. Пак ме тресеше. Спомням си, в

главата ми се въртяха някакви откъслечни мисли като: «Сега вече всичко

пропадна, всичко е напразно, сега вече е окончателно и безвъзвратно».

Осъзнах, че пак се ослушвам. И пак нещо чувах, нещо невъзможно. Тогава

бързо скочих, бръкнах в нощната масичка, взех таблетка приспивателно и го

сложих под езика си. И отново легнах. По стените топуркаха гущерчета,

затъмненият таван бавно се въртеше, нощната лампа ту съвсем угасваше, ту

започваше да свети нетърпимо ярко, в ъглите отчаяно бръмчаха умиращи мухи.

Струва ми се, че идва Мая, гледа ме с безпокойство, зави ме с нещо и

изчезна, а после се появи Вадик, седна в краката ми и каза сърдито: «Какво

се излежаваш? Цялата комисия те чака, а ти си се излегнал». «Говори по-

високо - каза му Нинон, - нещо се е случило с ушите му, той не чува.»

Направих каменна физиономия и отговорих, че всичко това са глупости. Станах

и всички влязохме в катастрофиралия «Пеликан», цялата му органика се беше

разпаднала и се разнасяше остра миризма на амоняк, както тогава в коридора.

Но това май не беше «Пеликан», по-скоро това беше строителна площадка,

моите момчета сновяха, а аз все се страхувах, че Том ще прегази двете

мумии, които лежаха напреко, тоест всички мислеха, че са мумии, а в

действителност това бяха Комов и Вандерхузе, само че никой не трябваше да

забележи - те разговаряха и ги чувах само аз. Но от Мая не можеш да се

скриеш. «Нима не виждате, че му е лошо?» - каза тя сърдито и сложи на

устата и носа ми мокра кърпа, пропита с амонячен спирт. Аз едва не се

задуших, завъртях глава и седнах на койката.

Очите ми бяха отворени и в светлината на нощната лампа веднага видях

пред себе си човек. Той стоеше наведен досами леглото и внимателно ме

гледаше право в очите. На слабата светлина изглеждаше тъмен, почти черен -

нереална разкривена фигура без лице, колеблива, без ясни очертания и точно

такъв колеблив, неясен отблясък лежеше на гърдите и на рамото му.

Вече знаех точно как ще свърши всичко, затова протегнах ръка и тя мина

през него като през въздуха, а той се залюля, започна да се топи и изчезна

безследно. Аз се отпуснах по гръб и затворих очи. А вие знаете ли, че

алжирският бей има точно под носа си брадавица? Под самия нос... Бях мокър

като мишка и ми беше непоносимо горещо. Почти се задушавах.

Глава четвърта

ПРИЗРАЦИ И ХОРА

Събудих се късно с натежала глава и с твърдото намерение веднага слез

закуската да се усамотя някъде с Вандерхузе и да му призная всичко. Струва

ми се, че никога в живота си не съм се чувствувал така нещастен. С мен беше

свършено, затова дори утринна гимнастика не правих, а просто взех един

усилен йонен душ и се потътрих към каюткомпанията. Едва на прага съобразих,

че снощи, след всички мои неприятности, съвсем забравих да дам указание на

готвача за закуската и това ме довърши окончателно. Промърморих неясен

поздрав и чувствувайки, че от мъка и от срам съм почервенял като варен рак,

седнах на мястото си и унило огледах масата, като се стараех да не срещна

погледа на никого. Трапезата беше, право да си кажем, манастирска, като за

послушници. Всички се хранеха с черен хляб и мляко. Вандерхузе беше посипал

филията си със сол. Мая беше намазала своята с масло. Комов дъвчеше само

хляб, дори без да се докосне до млякото.

Нямах никакъв апетит - беше страшно дори да си помисля, че може да

дъвча нещо. Взех си чаша мляко и отпих. С края на очите си видях, че Мая ме

гледа и че много й се иска да попита какво ми е. Обаче тя не попита нищо, а

Вандерхузе започна многословно да разсъждава колко полезен бил от

медицинска гледна точка денят за разтоварване и колко добре било, че именно

днес сме имали такава закуска, а не някаква друга. Той ни обясни подробно

какво значи пости и велики пости и не без уважение се изказа за ранните

християни, които добре са си знаели работата. Разказа ни още какво значи

сирница, но скоро почувствува, че много се е увлякъл в описанието на

блините с хайвер, балък, сьомга и с други вкусни неща, спря и смутено

задърпа бакенбардите си. Разговорът не вървеше. Аз се безпокоях за себе си,

Мая - за мен. А що се отнася до Комов, то той, както и вчера, не беше на

себе си. Очите му бяха зачервени, втренчени в масата, само от време на

време вдигаше глава и се озърташе, като че ли някой го повикваше. Беше

наронил ужасно много трохи около себе си и продължаваше да ги рони така, че

ми се искаше да го плесна през ръцете като малко дете. Всички седяхме

унили, а бедният Вандерхузе с последни сили се мъчеше да ни разсее.

Той тъкмо се потеше с някаква предълга унила история, която измисляше

в момента и все не можеше да й съчини края, когато изведнъж Комов издаде

странен приглушен звук, сякаш парче сух хляб се запречи в гърлото му.

Погледнах към него през масата и се уплаших. Комов седеше изправено,

вкопчил и двете си ръце в масата, зачервените му очи щяха да изскочат от

орбитите, гледаше някъде покрай мен и бързо пребледняваше. Обърнах се.

Замрях. До стената, между филмотеката и шахматната масичка, стоеше моят

одевешен призрак.

Сега го видях съвсем ясно. Това беше човек, във всеки случай -

хуманоид, малък, слаб, абсолютно гол. Кожата му беше тъмна, почти черна и

блестеше като намазана с масло. Лицето му не разгледах или не го запомних,

но веднага ми направи впечатление, както и в нощния ми кошмар, че това

човече цялото е някак разкривено и като че ли размито. И още - очите:

големи, тъмни, съвсем неподвижни, слепи като на статуя.

- Ето го тук! Ето го! - гракна Комов.

Той показваше с пръст в съвсем друга посока и там пред очите ми,

направо от въздуха, изникна нова фигура. Това беше все същият лъскав

призрак, но застинал в стремителен скок по време на бягане като снимка на

стартиращ спринтьор. И в тази секунда Мая се хвърли в краката му. Креслото

с трясък полетя настрани. Мая, като викаше войнствено, премина през

призрака и се блъсна в екрана на видеофона, дори успях да забележа как

призракът се залюля и започна да се топи, а Комов вече крещеше;

- Вратата! Вратата!

И аз видях: някой - дребен, бял и матов като стената на

каюткомпанията, превит в безшумен бяг, се плъзна през вратата и изчезна в

коридора. И тогава се втурнах след него.

Сега ме е срам да си спомня за това, но тогава ми беше съвършено

безразлично що за същество е това, откъде е, защо и за какво е тук -

изпитвах само безгранично облекчение, вече разбрал, че от тази минута

безвъзвратно свършиха всичките ми кошмари и страхове, изпитвах още страстно

желание да го догоня, да го хвана, да го вържа и да го докарам.

На вратата се сблъсках с Комов, повалих го, спънах се в него, претичах

коридора на ръце и крака, коридорът беше вече празен, само остро и познато

миришеше на амоняк, отзад Комов крещеше нещо, тропаха ситно токчета, аз

скочих, профучах през кесона, гмурнах се в люка, който още не беше се

покрил с мембраната, и излетях навън, под виолетовото сияние на слънцето.

Видях го веднага. Бягаше към строителната площадка, бягаше леко, като

едва докосваше с босите си крака замръзналия пясък, все така разкривен и

някак странно движещ по време на бягането разтворените си лакти, но сега

беше не тъмен и не матовобял, а светло-лилав и слънцето блестеше по слабите

му рамена и хълбоци. Той тичаше право срещу моите роботи и аз забавих бега

си, очаквайки, че сега ще се уплаши и ще свие вляво или вдясно, но той не

се изплаши, премина на десет крачки от Том и аз не повярвах на очите си,

когато този величествен глупак вежливо му предаде със сигнал обикновеното

«очаквам заповед».

- Към блатото! - крещеше зад мен задъханият глас на Мая. - Изтласквай

го към блатото!

Малкият абориген и без това бягаше по посока на блатото. Трябва да се

каже, че умееше да бяга, и разстоянието между нас се намаляваше много

бавно. Вятърът свиреше в ушите ми, отдалеч Комов викаше нещо, но Мая

напълно го заглушаваше.

- По-вляво, по-вляво карай! - хазартно крещеше тя.

Аз взех по-наляво, изскочих на пистата, на вече готов участък - равен,

с много удобна ръбеста повърхност, и тук скоростта ми се увеличи - започнах

да го настигам. «Няма да ми избягаш, твърдях наум, не, братко, сега няма да

ми избягаш. Ти ще ми платиш за всичко...» Гледах непрекъснато неговите

бързо работещи лопатки, стремително движещите се голи крака, накъсаните

облачета пара, които излитаха над рамото му. Настигах го и ликувах. Пистата

свърши, но до сивата пелена над блатото оставаха само сто крачки и аз го

настигнах.

Като дотича до края на тресавището, до унилите храсталаци от дребна

тръстика, той се спря. Няколко секунди стоя като че ли в нерешителност,

след това ме погледна през рамо и аз отново видях големите му тъмни очи,

съвсем не застинали, а, напротив, много живи и като че ли смеещи се, и

изведнъж клекна, обхвана коленете си с ръце и се затъркаля. Дори и не

разбрах веднага какво се случи. Току-що стоеше тук човек, странен човек,

навярно и човек не беше, но по облик все пак човек, и изведнъж него го

няма, а по тресавището, през непроходимото бездънно мочурище се търкаля

нелепо сиво кълбо, разпръскващо калта и мътната вода. И още как се търкаля!

Не успях да стигна до брега, а то вече изчезна зад парцалите на мъглата и

оттам, зад сивеещата се пелена, се чуваха само затихващи шумове, плясъци и

тънко прояизително свирене.

Мая налетя с тропот и се спря до мене, като дишаше тежко.

- Измъкна се - констатира тя с досада.

- Измъкна се - казах аз.

Няколко секунди стояхме, като се вглеждахме в мътните кълба на

мъглата. След това Мая изтри потта от челото си и проговори:

- Аз избягах от баба, аз избягах от дядо...

- Че от тебе ли, квартириере, няма да избягам - добавих и се огледах.

Така. Глупаците, значи, са бягали, а умните, то се знае, са стояли и

са гледали. Бяхме само двамата с Мая. Дребните фигурки на Комов и

Вандерхузе тъмнееха до кораба.

- Хубаво бягане му ударихме - проговори Мая, гледайки по посока на

кораба. - Три километра, не по-малко, вие как смятате, капитане?

- Съгласен съм с вас, капитане - отзовах се аз.

- Слушай - каза замислено Мая. - Може би всичко това ни се е сторило?

Аз я сграбчих за плещите. С нова сила в мен се развихри чувството за

свобода, здраве, възторг и огромни сияйни перспективи.

- Какво разбираш от това, хлапачка! - изревах, като едва не плачех от

щастие и я тресях с всички сили. - Какво разбираш ти от халюцинации! Не ти

и трябва да разбираш! Живей си щастливо и изобщо не мисли за подобни неща!

Мая ме гледаше слисано, опитваше се да се измъкне, а аз я разтърсих

още по-силно, хванах я за раменете и я помъкнах към кораба.

- Почакай - слабо се дърпаше стреснатата Мая. - Какво става с теб

наистина... Я ме пусни, що за глупави нежности?

- Да вървим, да вървим - повтарях аз. - Да вървим! Сега любимецът на

доктор Мбога ще ни насоли, предчувствува сърцето ми, че напразно сме

бягали, че не е трябвало да постъпваме така...

Мая поривисто се освободи, постоя секунда, след това приклекна, наведе

глава и като обхвана колене с ръцете си, се клатушна напред.

- Не - каза, като се изправи. - Това не мога да го разбера.

- Не е и нужно - отговорих. - Комов ще ни обясни всичко. Отначало ще

ни се кара, нали ние му провалихме контакта, след което все пак ще ни

обясни...

- Слушай, студено е! - каза Мая, като подскочи на място. - Да побягаме

ли?

И ние побягнахме. Първоначалните ми възторзи утихнаха и аз започнах да

размислям какво се случи все пак. Излизаше, че в действителност планетата е

обитаема! И още как обитаема - големи човекообразни същества, може би дори

разумни, може би дори цивилизовани...

- Стас - каза Мая, докато тичахме, - може би той е пантианец?

- Че откъде ще се вземе? - учудих се аз.

- Е... няма ли откъде... Ние не знаем всички подробности на проекта.

Възможно е прехвърлянето вече да е започнало.

- А, не - казах й. - Не прилича на пантианец. Пантианците са високи,

червенокожи... Пък и те са облечени все пак, а той е съвсем гол!

Спряхме се пред люка и пуснах Мая напред.

- Бр-р-р! - произнесе тя, като разтриваше раменете си. - Е, какво, да

вървим да ни калайдисват!

- С гръмове и мълнии! - казах.

- Абсолютно унищожаващо - каза Мая.

- Което няма да остави и помен от нас - отговорих.

Влязохме крадешком в кабината, но не останахме незабелязани. Очакваха

ни. Комов се разхождаше из кабината с ръце зад гърба, а Вандерхузе,

загледан в пространството и издал челюст, навиваше на пръстите си

бакенбардите: десния - на десния палец, а левия - на левия палец. Като ни

видя, Комов се спря, но Мая не му даде да си отвори устата.

- Избяга - деловито доложи тя. - Избяга право през тресавището, при

това по съвсем необикновен начин...

- Помълчете - прекъсна я Комов.

«Сега ще се започне» - помислих си аз, като се настройвах за защита. И

не познах. Комов ни нареди да седнем, седна сам и се обърна право към мен:

- Слушам ви, Попов. Разкажете всичко. До най-малките подробности.

Интересно, че дори не се учудих. Такова поставяне на въпроса ми се

стори съвсем естествено. И аз разказах всичко - за шумовете, за миризмите,

за детския плач, за виковете на жената, за странния диалог снощи и за

черния призрак от днешната нощ. Мая ме слушаше, полуотворила уста,

Вандерхузе се мръщеше и клатеше неодобрително глава, а Комов не сваляше

поглед от лицето ми - присвитите му очи бяха отново втренчени и хладни,

лицето му се стегна, той хапеше долната си устна и от време на време

напрегнато сплиташе пръсти, та чак кокалчетата им пукаха. Когато спрях,

настана мълчание. След това Комов попита:

- Сигурен ли сте, че именно дете плачеше?

- Д-да... Във всеки случай много приличаше...

Вандерхузе шумно пое дъх и плесна с длан по облегалката на креслото.

- И ти изтърпя всичко това! - проговори изплашено Мая. - Бедният

Стасик!

- Стас, длъжен съм да ти кажа... - започна внушително Вандерхузе, но

Комов го прекъсна.

- А камъните? - попита той.

- Какво - камъните? - не разбрах.

- Откъде се взеха камъните?

- Тези на строителната площадка ли? Навярно киберите са ги домъкнали.

Каква връзка имат те с всичко това?

- Откъде киберите биха могли да намерят камъни?

- Ами... - започнах аз и млъкнах. Действително, откъде?

- Около нас има пясъчен плаж - продължи Комов. - Без нито едно камъче.

Киберите не са се отлъчвали от площадката. Откъде са се взели на пистата

камъните и клонките? - Той ни огледа и се усмихна. - Разбира се, това са

риторични въпроси. Мога да добавя, че и зад кърмата, точно под маяка, има

цяло находище от камъни. Много любопитно находище. Мога също да добавя...

Стас, извинете, вие свършихте ли? Благодаря. А сега чуйте какво се случи с

мен.

Оказа се, че и на Комов не му е било леко. Наистина, неговите

изпитания са били от малко по-друг характер. Изпитания на интелекта. На

втория ден след пристигането, когато пускал в езерото пантианските риби,

забелязал на двадесетина крачки от себе си необикновено яркочервено петно,

което се разпръснало и изчезнало, преди той да се реши да приближи. На

следващия ден намерил на самия връх на кота 12 умряла риба, явно една от

пуснатите преди това. Сутринта на четвъртия ден се събудил с усещане, че в

каютата се намира някой чужд. Нямало никой, но Комов като че ли чул

млясването на разтварящата се мембрана на люка. Когато излязъл от кораба,

той открил, първо, находището на камъните около кърмата и, второ, камъни и

снопчета клони на строителната площадка. След разговора с мен окончателно

се убедил, че в околностите на кораба става нещо нередно. Бил почти

сигурен, че разузнавателните групи са пропуснали някакъв извънредно важен

фактор, действуващ на планетата, и само дълбокото му убеждение, че е

невъзможно да не се забележи наличието на разумен живот, го удържало от най-

решителните стъпки. Взел само всички мерки районът на действие на нашата

група да не стане обект за нашествие на «любопитни безделници». Именно

поради тази причина се е стремял така да формулира експертното заключение,

че то да не предизвика ни най-малкото подозрение. Същевременно моето

възбудено-потиснато състояние прекрасно потвърждавало предварителния му

извод, че неизвестните същества са способни да проникнат в кораба. Той

започнал да чака това проникване и го дочакал тази сутрин.

- Резюмирам - обяви той, сякаш четеше лекция. - Поне този район на

планетата, въпреки данните на предварителните изследвания, се обитава от

едри гръбначни същества, при това има всички основания да се предполага, че

са разумни. По всяка вероятност това са троглодити, приспособили се към

живот в подземните кухини. Съдейки по това, на което бяхме свидетели,

средният абориген прилича анатомично на човека, притежава ярко изразена

способност за мимикрия, а също и - вероятно, във връзка с това - способност

за възпроизводство на защитно-отвличащи фантоми. Трябва да кажа, че подобна

възможност при едрите гръбначни досега е открита само при някои гризачи на

Пандора, на Земята такава способност притежават някои видове главоноги

мекотели. А сега бих искал особено да подчертая, че независимо от тези

нечовешки и изобщо нехуманоидни способности тукашният абориген не само в

анатомично, но и във физиологично, и в частност в неврологично отношение е

необикновено, небивало близък до земния човек. Аз свърших.

- Как така - свършихте? - извиках уплашено. - А моите гласове? Значи

са били халюцинация?

Комов се усмихна.

- Стас, успокойте се - каза. - Вие сте напълно в ред. Вашите «гласове»

лесно ще бъдат обяснени, ако се предположи, че устройството на гласовия им

апарат е идентично на нашето. Сходството на гласовия апарат плюс развитата

способност за имитация, плюс хипертрофираната фонетична памет...

- Чакайте - каза Мая. - Разбирам, че биха могли да подслушват нашите

разговори, но как да обясним женския глас?

Комов кимна.

- Да, налага се да предположим, че са присъствували на агонията.

Мая подсвирна.

- Много е сложно - промърмори тя със съмнение.

- Предложете друго обяснение - възрази хладно Комов. - Впрочем,

навярно скоро ще научим имената на загиналите. Ако пилотът се е казвал

Александър...

- Е, добре - казах. - А детето, което плачеше?

- А вие сигурен ли сте, че именно дете е плакало?

- А какво друго?

Комов се втренчи в мен, натисна плътно с пръсти горната си устна и

изведнъж тихо залая. Именно залая - друга дума не мога да подбера.

- Какво беше това? - попита. - Куче ли?

- Прилича - казах му с уважение.

- Ето какво, аз произнесох фраза на едно от наречията на Леонида.

Бях поразен. Мая също. Известно време всички мълчаха. Без съмнение

беше така, както каза той. Всичко се изясни, получи се много изящно, но...

Разбира се, беше много приятно да знаеш, че страховете ти са минали и че

именно на нашата група й провървя да открие още една хуманоидна раса.

Същевременно това означаваше най-решителна промяна в съдбите ни. Пък и не

само в нашите. Първо, дори и с просто око се виждаше, че проектът «Ноев

ковчег» е пропаднал. Планетата беше заета, налагаше се да се търси друга за

пантианците. Второ, ако се изяснеше окончателно, че аборигените са разумни,

навярно ще ни отпратят веднага оттук, а вместо нас ще пристигне Комисията

по контактите. Разбира се, всички тези разсъждения бяха очевидни не само за

мен, но и за останалите. Вандерхузе разстроено дръпна бакенбардите си и

каза;

- Защо пък именно разумни? Според мен засега абсолютно от нищо не

следва, че те непременно са разумни, вие как мислите, Генадий?

- Аз не твърдя, че те непременно са разумни - възрази Комов. - Аз само

казах: има всички основания да се предполага, че това е така.

- Но какви са тези «всички основания?» - продължаваше да се разстройва

Вандерхузе. Никак не му се искаше да напуска мястото, с което е свикнал.

Известна беше неговата слабост - любов към опознатите места. - Що за

основания са това? Само външният вид...

- Работата не е само в анатомията - каза Комов. - Камъните под маяка

са разположени във видим ред, това са някакви знаци. Камъните и клонките на

пистата... Нищо не искам да твърдя категорично, но всичко това много

прилича на опит да се влезе в контакт, осъществяван от хуманоиди с

първобитна култура. Тайно разузнаване - и едновременно и дарове, и

предупреждение...

- Да, има такова нещо - промърмори Вандерхузе и потъна в размисъл.

Отново последва мълчание, после Мая тихо попита:

- А откъде следва, че те са чак толкова близки на хората по своята

физиологична и нервна организация?

Комов удовлетворено закима.

- По този въпрос ние също разполагаме само с косвени съображения -

каза той. - Но те са достатъчно солидни. Първо, аборигените са способни да

проникнат в кораба. Корабът ги пуска. За сравнение ще ви припомня, че нито

тагорецът, нито дори пантианинът, при цялото им огромно сходство с човека,

не могат да преодолеят мембраната на люка. Люкът просто няма да се отвори

пред тях.

Тук аз се ударих по челото.

- Дявол да го вземе! Значи всички мои кибери са били напълно в ред!

Просто аборигените навярно са притичвали пред Том и той се е спирал, защото

се е боял да не прегази човек... Пък навярно и те са смятали Том за живо

същество, размахвали са ръце и случайно са му подали сигнал: «Опасност!

Веднага в кораба!» Този сигнал е много прост... - Показах го. - Е, и моите

момчета са се втурнали един през друг към трюма... Разбира се, че така е

било... Пък и сега с очите си видях: Том реагира на аборигена като на

човек.

- Тоест? - бързо попита Комов.

- Тоест, когато аборигенът се появи в зрителното поле на визьорите му,

Том сигнализира: «Чакам заповеди.»

- Това е много ценно наблюдение - произнесе Комов.

Вандерхузе въздъхна тежко.

- Да - каза Мая. - Край на «Ноевия ковчег». Жалко.

- Какво ще стане сега? - попитах, без да адресирам към някого въпроса

си.

Не ми отговориха. Комов повдигна листчетата със записките си, под тях

се показа кутията на диктофона.

- Моля за извинение - обяви той, като се усмихваше очарователно. - За

да не се губи напразно време, записах нашата дискусия. Благодаря за точно

поставените въпроси. Стас, ще ви помоля да закодирате всичко това и да го

изпратите чрез извънреден импулс направо в Центъра, копие до базата.

- Бедният Сидоров - тихо каза Вандерхузе. Комов го изгледа изкъсо и

отново наведе очи към документите.

Мая отдръпна креслото.

- Във всеки случай, моята квартириерска мисия тук свърши - проговори

тя. - Отивам да си събирам багажа.

- Една минута - спря я Комов. - Попитахте какво ще стане сега.

Отговарям. Като пълномощен член на Комисията по контактите поемам

командуването. Обявявам целия наш район за зона на предполагаемия контакт.

Яков, моля ви, съставете необходимата радиограма. Всички работи по проекта

«Ноев ковчег» се прекратяват. Роботите се демобилизират и се прехвърлят в

трюма. Излизането от кораба ще става само с мое лично разрешение. Днешният

лов с хрътки вероятно вече е създал определени трудности за контакта. Нови

недоразумения биха били крайно нежелателни. И така, Мая, моля ви да вкарате

глайдера в хангара. Стас, моля заемете се с вашата киберсистема... - Той

вдигна пръста си. - Но отначало изпратете записа на дискусията... - Усмихна

се и искаше да каже още нещо, но в това време затрака дешифраторът на

радиостанцията.

Вандерхузе протегна дългата си ръка, извлече от приемното отделение

картичката с радиограмата и я прегледа набързо. Веждите му се повдигнаха.

- Хм - каза той. - Схващат по въздуха. Генадий, вие случайно да не сте

индуктор*?

[* Индуктор - в случая телепат, внушаващ мисли от разстояние - Б.пр.]

Предаде картичката на Комов. Комов също я прегледа набързо и веждите

му също така се повдигнаха.

- Ето това вече не го разбирам - промърмори той, хвърли картичката на

масата и се заразхожда из каютата, сложил ръце отзад.

Взех картичката. Мая развълнувано сумтеше над ухото ми. Действително

радиограмата беше неочаквана.

Извънредна. Нулево-пространствена връзка. Центърът, Комисията по

контактите, Горбовски - за началника на базата «Ноев ковчег» Сидоров.

Незабавно да се прекратят всички работи по проекта. Да се подготви

възможната евакуация на личния състав и оборудването. Допълнение - за

пълномощния представител на Комкона Комов. Обявявам района на ЕР-2 за зона

на предполагаем контакт. За ръководител се назначавате вие.

- Ето, това е работа! - възхити се Мая. - Горбовски. Страшен е тоя

Гарбовски!

Комов се спря и ни огледа изпод вежди.

- Моля всички да пристъпят към изпълнение на моите разпореждания.

Яков, намерете ми, моля, копието на нашето експертно заключение.

Заедно с Вандерхузе той се задълбочи в изучаването на копието, Мая

излезе да прибере глайдера, а аз се нагласих до радиостанцията и започнах

да кодирам нашата дискусия. Но не минаха и две минути и дешифраторът отново

затрака. Комов отблъсна Вандерхузе и се хвърли към радиото. Като се наведе

през рамото ми, той зачете жадно редовете, които се появяваха на

картичката.

Извънредна, нулево-пространствена връзка. Центърът, Комисията по

контактите, Бадер - за капитана на ЕР-2 Вандерхузе. Спешно потвърдете

откриването на останките на двете, повтарям: двете тела на борда на кораба

и състоянието на бордовия дневник, описан във вашето експертно заключение.

Бадер

Комов прехвърли картичката на Вандерхузе.

- Ето, значи, каква била работата - проговори той. - Така, така... -

После се обърна към мен. - Стас, с какво се занимавате сега?

- Кодирам - отвърнах намусено. Не разбирах нищо.

- Я ми подайте диктофона - каза той. - Засега ще се въздържим. -

Прибра диктофона в горния джоб на дрехата си и акуратно закопча капачката

му. - И така: Яков, потвърдете това, което искат от вас. Стас, предайте

потвърждението. А след това, Яков, аз бих ви помолил... В това вие се

оправяте по-добре от мен. Бъдете така любезен, поровете в нашата филмотека

и прегледайте цялата официална документация относно бордовите дневници.

- Аз и така знам всичко относно бордовите дневници - възрази недоволно

Вандерхузе. - Вие по-добре ми кажете какво ви интересува.

- И аз самият не зная точно какво ме интересува. Интересува ме

случайно или преднамерено е бил изтрит бордовият дневник. Ако е

преднамерено, то защо. Вие сам виждате, Бадер също се интересува от това...

Яков, постарайте се. Съществуват все пак някакви правила, които предвиждат

унищожаването на бордовия дневник.

- Не съществуват такива правила - промърмори под носа си Вандерхузе,

но все пак отиде да провери.

Комов седна да пише потвърждението, а аз се мъчех да разбера какво се

е случило, защо е тая паника и как в Центъра са могли да се усъмнят в

съвършено ясните формулировки на заключението. Не беше възможно те да са си

помислили, че сме объркали останките на земния жител с останките на някакъв

абориген и сме прибавили един труп в повече... И как все пак, дявол да го

вземе, Горбовски е успял да се досети какво става при нас? Не стигнах до

никъде в моите разсъждения, тъжно гледах към работните екрани, където

всичко беше така ясно и разбираемо, и си мислех с горчивина, че възтъпият

човек печално много прилича на кибер. Ето, сега седя, тъпо изпълнявам

заповедите: казаха ми да кодирам - кодирах, казаха ми да прекратя -

прекратих, а какво става, защо става, как ще свърши всичко - нищо не

разбирам. Съвсем като моя Том: сега работи, бедничкият, с пот на челото,

старае се по-добре да изпълни моите разпореждания и дори не се и досеща, че

след десет минути ще отида, ще го прибера заедно с цялата компания в трюма

и работата му ще се окаже безсмислена, а самият той - никому ненужен...

Комов ми предаде потвърждението, аз закодирах текста, изпратих го и

вече се канех да седна зад моя пулт, когато прозвуча повикването на базата.

- ЕР-две? - осведоми се спокоен глас. - Сидоров се обажда.

- ЕР-две слуша! - отговорих незабавно. - Говори кибертехникът Попов.

Вие кого търсите, Михаил Албертович?

- Повикайте Комов, моля.

Комов вече седеше в съседното кресло.

- Слушам те, Атос - каза той.

- Какво се е случило при вас? - попита Сидоров.

- Аборигени - отвърна Комов, като се позабави.

- По-подробно, ако може - каза Сидоров.

- Първо, имай пред вид, Атос - каза Комов, - че не знам и не разбирам

откъде Горбовски е узнал за аборигените. Ние самите започнахме да разбираме

какво става едва преди два часа. Подготвих информация за теб, започнах вече

да я кодирам, но тук всичко така се обърка, че съм принуден да те помоля да

потърпиш още малко. Старият Бадер ме насочи към такава идея... С една дума,

моля те, потърпи.

- Ясно - каза Сидоров. - Но фактът за съществуването на аборигените

достоверен ли е?

- Абсолютно - отговори Комов.

Чу се как Сидоров въздъхна.

- Е, какво пък - рече той. - Няма какво да се прави. Ще започнем

всичко отначало.

- Много съжалявам, че стана така - произнесе Комов. - Честна дума,

съжалявам.

- Нищо - каза Сидоров. - Ще преживеем и това. - Той помълча. - Как

смяташ да постъпиш по-нататък? Ще чакаш ли комисията?

- Не. Започвам още днес. И много те моля: остави ЕР-две заедно с екипа

й на мое разположение.

- Разбира се - отвърна Сидоров. - Е, да не ти преча повече. Ако нещо

ти потрябва...

- Благодаря, Атос. И не се огорчавай, всичко ще се оправи.

- Да се надяваме.

Те се сбогуваха. Комов си захапа нокътя на палеца, погледна ме с

някакво непонятно раздразнение и отново започна да се разхожда из кабинета.

Досещах се каква е работата. Комов и Сидоров бяха стари приятели, заедно са

учили, заедно са работили някъде си, но на Комов винаги и във всичко му е

вървяло, а Сидоров го наричаха зад гърба му Атос неудачникът. Не знам защо

е станало така. Във всеки случай Комов навярно се чувствуваше сега много

неловко. А като се прибави и радиограмата на Горбовски... Излизаше, че

Комов е информирал Центъра през главата на Сидоров... Преместих се тихо зад

моя пулт и спрях киберите. Комов седеше на масата, гризеше си нокътя и се

блещеше към разхвърляните листчета. Поисках разрешение да изляза навън.

- Защо? - едва не се нахвърли той, но се овладя веднага. - А,

кибернетичната система... Разбира се, разбира се. Но щом завършите, веднага

се връщайте.

Вкарах момчетата в трюма, демобилизирах ги, закрепих ги за в случай на

внезапен старт и постоях малко край люка, като гледах към опустялата

строителна площадка, към белите стени на неосъществената метеорологична

станция, към айсберга, все така идеален и равнодушен... Сега планетата ми

се струваше някак си по-друга. Нещо се измени в нея. Появи се някакъв

смисъл в тази мъгла, в дребните храсталаци, в скалистите планински

разклонения, покрити с виолетови петна сняг. Разбира се, тишината остана,

но я нямаше вече пустотата и това беше добре.

Върнах се в кораба, хвърлих поглед в каюткомпанията, където сърдитият

Вандерхузе се ровеше във филмотеката, но чувствата бушуваха в мен и аз се

отправих за разтуха при Мая. Мая беше разстлала по цялата каюта огромна

лепена карта и лежеше върху нея, като я разглеждаше с лупа. Тя дори не се

обърна.

- Нищо не разбирам - каза сърдито. - Тук те няма къде да живеят.

Всичките що-годе подходящи за живеене точки ние ги изследвахме. Няма да се

напъхат в блатото, я!...

- А защо, да не бъде в блатото? - попитах, като сядах.

Мая седна по турски и се взря в мен през лупата.

- Хуманоидът не може да живее в блато - солидно заяви тя.

- Но защо - възразих. - У нас, на Земята, е имало племена, които са

живеели дори в езерата, в наколни жилища...

- Ако имаше поне една постройка в тези блата... - каза Мая.

- А може би те живеят под водата като водните паяци, в такива въздушни

мехури?

Мая помисли.

- Не - отвърна тя със съжаление. - Той щеше да бъде кален, щеше да

намъкне кал в кораба...

- Ами ако те имат водоотблъскващ слой на кожата си?

Водокалоотблъскващ... Видя ли го как лъщи? И когато избяга - накъде избяга?

И такъв начин на на придвижване - с каква цел?

Завърза се дискусия. Под тежестта на многочислените хипотези, които

предлагах, Мая беше принудена да се съгласи, че теоретически нищо не пречи

на аборигените да живеят във въздушни мехури, макар че лично тя, Мая, все

пак е склонна да предполага, че е прав Комов, който счита аборигените за

пещерни хора. «Да беше видял какви клисури има, - каза тя. - Ето, там да

можеше да се отиде...» Тя взе да показва на картата. Дори на картата тия

места изглеждаха неприветливи: отначало ивица от хълмове, покрити с

дръвчета-джуджета, след нея бездънните разломи на скалистите предпланини,

накрая - самият хребет, див и жесток, покрит с вечни снегове, а отвъд

хребета - безкрайна камениста равнина, унила, съвършено безжизнена,

изрязана надлъж и нашир от дълбоки каньони. Това беше един напълно

замръзнал, изстинал свят, свят на настръхналите минерали и само при

мисълта, че може да се живее тук, да се стъпва с боси крака по натрошените

камъни, кожата на гърба ми започваше да настръхва.

«Нищо страшно - утешаваше ме Мая, - мога да ти покажа инфрачервени

снимки на тази местност, под това плато има обширни участъци на подземна

топлина, така че ако те живеят в пещерите, то от студ поне не страдат.»

Веднага се хванах за думите й: А с какво се хранят? «Ако има пещерни хора -

каза Мая, - може да има и пещерни животни. Освен това - мъхове, гъби, може

да си представим и растения, които осъществяват фотосинтезата при

инфрачервена светлина.» Преставях си този живот, жалка пародия на това,

което ние считаме за живот, упоритата, но вяла борба за съществуване,

чудовищното еднообразие на впечатленията и ми стана ужасно тъжно за

аборигените. И заявих, че грижата за тази раса е задача също така

достатъчно благородна и благодарна. Мая възрази, че това е съвсем друго

нещо, че пантианците са обречени и ако нас ни нямаше, те просто биха

изчезнали, биха прекратили своята история; що се отнася до тукашния народ,

то съвсем не се знае дали сме им притрябвали. Може би те и без нас

процъфтяват.

Това е наш стар спор. По мое мнение, човечеството знае достатъчно, за

да съди кое развитие е исторически перспективно, а кое - не. Мая се съмнява

в това. Тя твърди, че ние знаем нищожно малко. Влезли сме в съприкосновение

с дванадесет разумни раси, при това три от тях са нехуманоидни. В какви

отношения се намираме с тези нехуманоиди, навярно и самият Горбовски не

може да каже: встъпили ли сме в контакт с тях или не сме встъпили, а ако

сме встъпили, по взаимно съгласие ли или сме им се натрапили, а може би те

изобщо ни възприемат не като братя по разум, а като рядко явление на

природата, нещо като необикновени метеорити. А ето, с хуманоидите всичко е

ясно: от деветте хуманоидни раси само три се съгласиха да имат нещо общо с

нас, при това леонидяните например охотно споделят с нас своята информация,

а нашата, земната, много вежливо, но решително отхвърлят. Струва ти се

съвсем очевидно нещо: квази-органичните механизми са много по-рационални и

икономични от опитомените животни, но леонидяните се отказват от

механизмите. Защо? Известно време ние спорихме - защо, после се объркахме,

без да забележим разменихме възгледите си (при мен и Мая това се случва

често) и накрая Мая заяви че всичко това са глупости.

- Не е там работата. Ти разбираш ли в какво се състои главната задача

на всеки контакт? - попита тя. - Разбираш ли защо ето вече двеста години

човечеството се стреми към контакти, радва се, когато те се осъществят,

тъгува, когато не излиза нищо.

Естествено, разбирах.

- Изучаване на разума - казах. - Изследване на висшия продукт на

развитието на природата.

- В общи черти това е вярно - отговори Мая, - но това са само думи,

защото в действителност нас ни интересува не проблемът за разума изобщо, а

проблемът за нашия, човешкия разум, с други думи ние преди всичко се

интересуваме от нас самите. Вече петдесет хиляди години се мъчим да

разберем какво представляваме, но като се гледа отвътре, тази задача не

може да се реши, както е невъзможно и да вдигнеш сам себе си за косата.

Трябва да се погледнеш отвън, с чужди очи, съвсем чужди...

- А за какво в същност е нужно това? - осведомих се агресивно.

- За това - солидно каза Мая, - че човечеството става галактическо.

Например как си представяш ти човечеството след сто години?

- Как си го представям? - Вдигнах рамене. - Ами така, както и ти...

Край на биологичната революция, преодоляване на галактичната бариера,

излизане в нула-света... е, и широко разпространение на контактното

виждане, реализиране на П-абстракциите...

- Не те питам как си представяш постиженията на човечеството след сто

години. Питам те как си представяш самото човечество след сто години?

Запремигвах объркано. Не схващах разликата. Мая ме гледаше

победоносно.

- За идеите на Комов чувал ли си? - попита тя. - Вертикален прогрес и

така нататък...

- Вертикален прогрес? - май че си спомнях нещо подобно. - Почакай...

Това са, струва ми се, Боровик. Микава... нали?

Тя бръкна в масата и започна да рови в нея.

- Ето, ти тогава танцуваше в бара със своята Танечка, а Комов събираше

младежите в библиотеката... На! - Тя ми подаде кристалофона. - Слушай.

Сложих неохотно кристалофона и започнах да слушам. Беше нещо като

лекция, четеше я Комов и записът започваше от средата на думата. Комов

говореше, без да бърза, просто, много достъпно, като се приспособяваше,

изглежда, към нивото на аудиторията. Той даваше много примери,

остроумничеше. Според него излизаше примерно следното.

Земният човек е изпълнил всички задачи, които е поставил пред себе си,

и става галактичен човек. Сто хиляди години човечеството се е промъквало по

тясна пещера, през затрупвания, през гъсталаци, загивало е под срутванията,

попадало е в задънени улици, но пред него винаги е била синевата,

светлината, целта и ето, ние се разляхме по равнината. Да, равнината е

голяма, има къде да се разливаме. Но сега ние виждаме, че това е равнина, а

над нея е небето. Ново измерение. Да, на равнината е хубаво и може колкото

искаме да се занимаваме с реализацията на П-абстракциите. И ти се струва,

че никаква сила не ни гони нагоре, в новото измерение... Но галактичният

човек не е просто земен човек, живеещ в просторите на галактиката по

законите на Земята. Той е нещо повече. С други закони на съществуването, с

други цели на съществуването. Обаче ние не знаем нито тези закони, нито

тези цели. Така че в същност думата е за формулиране идеала на галактичния

човек. Идеалът на земния