БРЪМБАР В МРАВУНЯКА

Аркадий и Борис Стругацкий

Жук в муравейнике

Стояха зверчета

Около плета.

В тях стреляха

И те умираха.

(стихове на малко момченце)

1 юни 78 година

СЪТРУДНИКЪТ НА "КОМКОН-2" МАКСИМ КАМЕРЕР

В 13:17 Екселенц ме извика при себе си. Той не вдигна очи към мен,

така че виждах само голия му череп, покрит с бледи старчески лунички - това

означаваше, че е твърде много загрижен и недоволен. Но впрочем не от моята

работа.

- Седни.

Седнах.

- Трябва да се намери един човек - каза той и неочаквано млъкна. Мълча

дълго. Човек би помислил, че не са му харесвали собствените му думи.

Формата, а може би съдържанието. Екселенц обожаваше абсолютно точните

формулировки.

- Кого именно? - попитах, за да го изведа от филологическото

вцепенение.

- Лев Вячеславович Абалкин. Прогресор. Онзи ден е отпътувал за Земята

от Полярната база на Саракш. На Земята не се е регистрирал. Трябва да се

намери.

Той отново замълча и тогава за пръв път вдигна към мен кръглите си,

неестествено зелени очи. Явно беше в затруднение и аз разбрах, че работата

е сериозна.

Прогресор, който не е сметнал за нужно да се регистрира при

завръщането си на Земята, строго погледнато, е нарушител на реда, но

естествено неговата особа съвсем не би могла да заинтересува нашата

комисия, най-малко пък самия Екселенц. Обаче Екселенц беше в толкова явно

затруднение, та у мене се появи чувството, че ей-сега ще се отпусне назад в

креслото, ще въздъхне едва ли не с облекчение и ще промърмори: "Добре.

Извинявай. Сам ще се заема с тази работа." Случвало се е и такова нещо.

Рядко, но се е случвало.

- Има основания да се предполага - рече Екселенщ - че Абалкин се крие.

Преди петнайсетина години жадно бих попитал: "От кого?" Ала оттогава

минаха петнайсет години и времето на жадните въпроси отдавна свърши.

- Ти ще го намериш и ще ми съобщиш - продължи Екселенц. - Не искам

никакви силови контакти. Няма да влизаш в каквито и да било контакти. Ще го

намериш, ще го поставиш под наблюдение и ще ми съобщиш. Само толкова.

Опитах се да се отърва със солидно разбиращо кимване, но той ме

гледаше така втренчено, че сметнах за нужно преднамерено бавно и

съсредоточено да повторя заповедта:

- Трябва да го открия, да го взема под наблюдение и да ви съобщя. В

никакъв случай не бива да се опитвам да го задържа, да му се мяркам пред

очите, най-малко пък да го заговарям.

- Така - каза Екселенц. - Сега другото.

Той бръкна в страничното чекмедже на бюрото, където всеки нормален

сътрудник държи справочната си кристалотека, и извади оттам обемист

предмет, чието название в първия момент си спомних на хонтийски:

"закурапия", което в буквален превод ще рече "вместилище за документи". И

чак когато Екселенц сложи това вместилище пред себе си на бюрото и отпусна

върху него дългите си възлести пръсти, се изтървах:

- Папка за книжа!

- Не се отклонявай - строго каза Екселенц. - Слушай внимателно. Никой

в комисията не знае, че се интересувам от този човек. И в никакъв случай не

трябва да научи. Следователно ще работиш сам. Без никакви помощници. Цялата

си група ще прехвърлиш в подчинение на Клавдий, а за работата си ще

докладваш на мен и само на мен. Без никакви изключения.

Трябва да си призная, че се смаях. Просто никога досега не беше се

случвало такова нещо. Никога не бях се сблъсквал на Земята с такава степен

на секретност. И честно казано, даже не можех да си представя, че е

възможна. Затова си позволих доста глупаво да попитам:

- Какво значи "без никакви изключения"?

- Без никакви в този случай означава просто "без никакви". Има още

няколко човека, които са в течение, но тъй като никога няма да се срещнеш с

тях, на практика за този случай знаем само ние двамата. Естествено, докато

го търсиш, ще ти се наложи да разговаряш с много хора. Всеки път ще

използваш някаква легенда. За легендите бъди така добър да се погрижиш сам.

Без легенда ще разговаряш само с мен.

- Да, Екселенц - смирено казах аз.

- По-нататък - продължи той. - Очевидно ще трябва да започнеш от

неговите връзки. Всичко, което знаем за тях, е тук. - Той почука с пръст по

папката. - Не е кой знае колко много, но има с какво да започнеш. Вземи я.

Поех папката. С такова нещо също не бях се сблъсквал на Земята.

Кориците от матова пластмаса бяха стегнати с метална ключалка, а отгоре с

червени букви беше написано: "ЛЕВ ВЯЧЕСЛАВОВИЧ АБАЛКИН". И под него, кой

знае защо - "07".

- Слушайте, Екселенц - казах аз. - Защо са в такъв вид?

- Защото в друг вид тези материали не съществуват - студено отвърна

той. - Между другото не разрешавам да се презаписват на кристали. Имаш ли

други въпроси?

Разбира се, това не беше покана да задавам въпроси. Просто малка

порция отрова. На този етап имах много въпроси, но без да се запозная

предварително със съдържанието на папката, нямаше никакъв смисъл да ги

задавам. Въпреки това обаче аз си позволих два:

- Какъв е срокът?

- Пет денонощия. Не повече.

Помислих си, че в никакъв случай няма да успея.

- Мога ли да бъда сигурен, че той е на Земята?

- Можеш.

Станах с намерение да си тръгна, но той още не ме пускаше. Гледаше ме

отдолу-нагоре с втренчените си зелени очи и зениците му се свиваха и

разширяваха като на котка. Естествено на Екселенц му беше съвсем ясно, че

не съм доволен от задачата, че тя ми изглежда не само странна, но и, меко

казано, безсмислена. Обаче по някакви причини не можеше да ми съобщи

повече, отколкото вече ми каза. А пък не искаше да ме пусне, без да ми рече

поне още нещо.

- Помниш ли - продума той - на планетата Саракш някой си Сикорски, по

прякор Странника, гонеше един пъргав хлапак, на когото викаха Мак...

Помнех.

- Та така - каза Странника (сега той е Екселенц). - Сикорски тогава не

успя. А ние с тебе трябва да успеем. Защото планетата вече не е Саракш, а

Земята. И Лев Абалкин не е хлапак.

- Намеци ли правите, шефе? - казах аз, за да скрия обхваналото ме

безпокойство.

- Отивай да работиш - рече той.

1 юни 78 година

НЯКОИ СВЕДЕНИЯ ЗА ЛЕВ АБАЛКИН, ПРОГРЕСОР

Андрей и Сандро все още ме очакваха и бяха потресени, когато ги

прехвърлих в подчинение на Клавдий. Даже се опитаха да възразят, но аз бях

толкова угрижен и смутен, та им креснах и те си тръгнаха, като мърмореха

обидени и хвърляха недоверчиви и разтревожени погледи към папката. Тези

погледи ми създадоха нова и съвсем неочаквана грижа: къде да държа сега

това чудовищно "вместилище за документи"?

Седнах зад бюрото, сложих папката пред себе си и машинално погледнах

регистратора. За четвърт час, докато бях при Екселенц, се бяха натрупали

седем съобщения. Признавам, че не без удоволствие пренасочих потока от

служебна информация към Клавдий. После се заех с папката.

Както и очаквах, в папката нямаше нищо друго освен книжа. Двеста

седемдесет и три номерирани листа с различен цвят, различно качество,

различен формат и различно запазени. Не бях имал работа с хартия най-малко

от двайсет години и първото ми желание беше да пъхна цялата тази купчина в

транслатора, но, разбира се, навреме се опомних. Е, щом трябва да е хартия,

нека е хартия.

Всички листове бяха захванати доста неудобно, но здраво с помощта на

хитроумно метално устройство с магнитни закопчалки, та не можах веднага да

забележа една най-обикновена бланка за радиограма, подпъхната под горната

закопчалка. Екселенц беше получил тази радиограма днес, точно шестнадесет

минути преди да ме извика при себе си. Ето какво пишеше в нея:

01.06 - 13:01. ОТ СЛОНА - ЗА СТРАННИКА

На вашето запитване за Тристан от 01.06 - 07:11 съобщавам: 31.05 -

19:34. Тук е получена информация от командира на базата Саракш-2. Цитирам:

провали се Хюрън (Абалкин, шифрован в щаба на групата флотове "Ц" на

островната империя). На 28.05 Тристан (Лофенфелд, пътуващ лекар в базата)

излетя да направи редовния медицински преглед на Хюрън. Днес, 29.05 - 17:13

с неговия бот в базата пристигна Хюрън. Според него Тристан е бил хванат и

убит при неизвестни обстоятелства от контраразузнаването на щаба "Ц".

Когато се опитал да спаси тялото на Тристан и да го докара в базата, Хюрън

се разконспирирал. Той не успял да спаси тялото. Самият Хюрън не е

пострадал физически при пробива, но се намира на границата на психическото

разстройство. По негова молба той тръгва за Земята с рейс 611. Край на

цитата.

Справка: 611 е пристигнал на Земята на 30.05 - 22:32. Абалкин не се е

свързал с "Комкон". Днес до момента - 12:53 - той не е регистриран на

Земята. До този момент не е регистриран също и на спирките по маршрут 611

(Пандора, курорт). Слона.

Прогресорите. Да. Съвсем откровено си признавам, че не обичам

Прогресорите, макар че самият аз, изглежда, бях един от първите прогресори

в онези времена, когато това понятие се употребяваше само в теоретичните

разработки. Между другото трябва да кажа, че в своето отношение към

Прогресорите не съм оригинален. То е съвсем естествено: та нали повечето

земляци са органично неспособни да разберат, че има ситуации, в които

компромисът е невъзможен. Или те - мен, или аз - тях и няма време да се

разбере кой има право и кой не. За нормалния землянин това звучи ужасно и

аз го разбирам - нали сам бях такъв, докато не попаднах на Саракш. Много

добре си спомням тази представа за света, когато всеки носител на разум

априорно се възприема като същество, етично равно на тебе, когато е

невъзможна самата постановка на въпроса: по-лошо ли е то от тебе или е по-

добро, дори ако неговата етика и морал се различават от твоите...

И тогава няма много полза от теоретичната подготовка, нито пък

стандартните модели на реагиране са достатъчни - трябва сам да минеш през

здрачините на морала, да видиш някои неща със собствените си очи, здравата

да си опариш пръстите и да натрупаш десетки отвратителни спомени, за да

разбереш накрая и даже не просто да разбереш, а да попиеш със своя мироглед

тази, някога тривиална мисъл, че на света има носители на разум, които са

очевидно много ио-лоши от тебе, какъвто и да си ти... И едва тогава се

научаваш да делиш тези, които са се изпречили пред тебе, на чужди и свои,

мигновено да вземаш решения в критични ситуации и намираш смелост отначало

да действуваш, а после да се ориентираш в обстановката.

Според мен в това се състои цялата същност на прогресора: в умението

категорично да дели тези, които са се изпречили пред него, на чужди и свои.

Точно заради това умение у дома към тях се отнасят с боязлив възторг или с

възторжена боязън, а много често и с известно гнусливо притеснение. Но няма

как. Налага се да търпим - и ние, и те. Защото или трябва да съществуват

прогресори, или Земята няма защо да се намесва в извънземните работи...

Впрочем за щастие на нас в "Комксн-2" доста рядко ни се налага да имаме

работа с прогресорите.

Прочетох радиограмата и после внимателно я прочетох още веднъж.

Странно. Излизаше, че Екселенц се интересува най-вече от някой си Тристан,

който се нарича още Лофенфелд. За да научи нещо за този Тристан, той не

само че е станал днес невъобразимо рано, но не го е досрамяло да вдигне от

леглото и нашия Слон, който, клкто всички знаят, си ляга да спи с

кокошките...

И още нещо беше странно: човек би могъл да си помисли, че Екселенц

предварително е знаел какво ще му отговорят. Само четвърт час му беше

потрябвал да вземе решение за издирването на Абалкин и да приготви папката

с документите за него. Даже би могло да се предположи, че папката вече му е

била под ръка...

А най-странното, разбира се, беше самият Абалкин - последният човек,

който е видял поне трупа на Тристан, но ако Абалкин е нужен на Екселенц

само като свидетел по делото на Тристан, то за какво беше тази зловеща

притча за някой си Странник и за някой си хлапак?

О, то се знае, че имах версии. Двайсет версии. И сред тях като

ослепителен елмаз например блесна тази: Хюрън-Абалкин е завербуван от

имперското разузнаване, той убива Тристан-Лофенфелд и се скрива на Земята с

цел да проникне в Световния съвет...

Още веднъж прочетох радиограмата и я сложих настрана. Добре. Лист N:1.

Абалкин Лев Вячеславович. Единен граждански номер еди-кой си. Генетичен код

еди-кой си. Роден на 6 октомври 38 година. Възпитание: Интернат 241, гр.

Сикчивхар. Учител: Федосеев Сергей Павлович. Образование: Училище за

прогресори N:3 (Европа). Наставник: Хорн Ернст-Юлий. Професионални

наклонности: зоопсихология, театър, етнолингвистика. Професионални данни:

зоопсихология, теоретична ксенология. Работил: от февруари 58 г. до

септември 58 г. - дипломна работа на планетата Саракш - опит за контакт с

расата на главанаците в естествена обстановка...

Тук спрях. Я гледай ти! Та аз май че го помня! Точно така. Беше през

58 година. Пристигна цяла компания - Комов, Ролингсън, Марта... И едно

такова навъсено момче, практикант. Екселенц (в онези времена той се

наричаше Странника) ми заповяда да оставя всичката си работа и да ги

прехвърля през Синята змия в Крепостта под предлог, че това е експедиция от

Департамента на науката... Едно такова костеливо момче с много бледо лице и

дълги прави черни коси като на северноамерикански индианец. Точно така! Те

всички (освен Комов естествено) го наричаха Лъвльо-Ревльо или просто

Ревльо, но не защото беше плачлив, разбира се, а защото гласът му беше

силен като рев на тахорг... Колко е тесен светът! Добре, да видим какво е

станало с него по-нататък.

От март 60 г. до юли 62 г. бил ръководител-изпълнител на операцията

"Човекът и главанаците" на планетата Саракш. От юли 62 г. до юни 63 г. бил

ръководител изпълнител на операцията "Главанакът в Космоса" на планетата

Пандора. От юни 63 г. до септември 63 г. взел участие заедно с главанака

Шчекн в операцията "Мъртъв свят" на планетата Надежда. От септември 63 г.

до август 64 г. преминал курсове за преподготовка на планетата Пандора. От

август 64 г. до ноември 66 г. направил първи опит за самостоятелно

проникване на планетата Гиганда - младши счетоводител във фермата за

отглеждане на ловджийски кучета, кучкар на маршал Нагон-Гига, егер-майстер

на херцог Алайски (вж. лист N:66)...

Потърсих лист N:66. Оказа се, че това е парче хартия, небрежно

откъснато отнякъде, по което още личаха ръбовете от сгъването. На него с

широк почерк беше написано: "Руди! Недей да се безпокоиш. По божията воля

на Гиганда се срещнаха двама от нашите близнаци. Уверявам те, че това е

абсолютна случайност без никакви последствия. Ако не вярваш, погледни в 07

и 11. Вече са взети мерки." Нечетлив, засукан подпис. Думата "абсолютна"

беше подчертана три пъти. На гърба на листчето имаше някакъв печатен текст

с арабска писменост.

Хванах се, че се чеша по главата, и се върнах на лист N:1.

От ноември 66 г. до септември 67 г. преминал курсове за преподготовка

на планетата Пандора. От септември 67 г. до декември 70 г. бил внедрен в

република Хонти на планетата Саракш като нелегален унионист, свързал се с

агентурата на Островната империя (първи етап от операцията "Щаб"). От

декември 70 г. е затворник в концентрационен лагер на Островната империя ка

планетата Саракш (до март 71 г. без връзка), преводач в комендантството на

концентрационния лагер, войник от строителните части, старши войник в

Бреговата охрана, преводач-шифровач на флагмана на Втори подводен флот от

групата "Ц", шифровач в щаба на групата флотове "Ц". Наблюдаващ лекар: от

38 до 53 г. - Леканова Ядвига Михайловна от 53 до 60 г. - Кресеску Ромуалд;

от 60 г. - Лофенфелд Курт.

Край. На лист N:1 нямаше нищо повече. Впрочем на гърба, на цялата

страница с размити кафеникави линии (сякаш с гуаш) едро беше изобразено

нещо, което наподобяваше стилизирана буква "Ж".

Е, какво пък, Лев Абалкин, Лъвльо-Ревльо, сега вече знаем някои неща

за тебе. Сега вече мога да започна да те търся. Зная кой ти е бил учителят,

зная кой ти е бил наставникът. Зная наблюдавалите те лекари... А ето какво

не зная - не зная за какво и на кого е нужен този лист N:1? Та нали ако на

човек му потрябва да узнае кой е Лев Абалкин, ще се свърже с информатора

(аз се свързах с ГВИ), ще набере името или единния граждански номер (набрах

номера) и след едно-нула-две-нула-три-нула-четири секунди ще има възможност

да научи всичко, което един човек има право да узнае за друг човек, когото

не познава.

Моля: Абалкин Лев и така нататък, единен граждански номер, генетичен

код, роден еди-кога си, родители (между другото защо в лист N:1 не са

посочени родителите?): Абалкина Стела Владимировна и Цюрупа Вячеслав

Борисович, интернатът в Сивтивкар, учителят, училището за прогресори,

наставникът... Всичко съвпада. Така. Прогресор, от 60 г. работи на

планетата Саракш. Хм. Не е много. Само официалните данни. Очевидно занапред

е решил да си спести труда да дава нови сведения в службата на ГВИ... А

това какво е? "Адрес на Земята: не е регистриран."

Набрах ново запитване: "На кои адреси се е регистрирал на Земята,

единен граждански номер еди-кой си?" След две секунди последва отговор:

"Последният адрес на Абалкин на Земята е Училището за прогресори N:3

(Европа)." Също любопитна подробност. Или през последните осемнадесет

години Абалкин нито веднъж не е бил на Земята, или е извънредно саможив

човек, никога не се регистрира и не желае да дава никакви сведения за себе

си. Естествено би могло да се допусне и едното, и другото, но изглежда

доста необичайно...

Както е известно, в ГВИ се съдържат само тези сведения, които човек

сам иска да съобщи за себе си. А какво толкова е написано на лист N:1? В

него няма нищо, което Абалкин си заслужава да крие. Там всичко е изложено

доста подробно, ама такъв род подробности никой не би търсил от ГВИ. Отивай

в "Комкон-1" и там ти съобщават всичко това. А ако не знаят в "Комкон",

лесно можеш да изясниш каквото те интересува, като се повъртиш сред

прогресорите, които се възстановяват на Пандора или просто се търкалят на

Елмазения плаж в подножието на най-големите в обитаемия Космос пясъчни

дюни...

Добре, да го оставим този лист N:1. Макар че между другото така и не

разбрахме за какво е нужен той въобще и при това толкова подробен... А пък

щом е толкова подробен, защо в него няма нито дума за родителите?

Стига. По всяка вероятност това не ме засяга. А виж, защо като се е

върнал на Земята, не се е регистрирал в "Комкон"? Това може да се обясни с

психическо разстройство. Отвратен е от това, което върши. Прогресор на

границата на психическото разстройство се завръща на родната планета,

където не е бил най-малко от осем години. Къде ще отиде? Според мен в

такова състояние не е прилично да ходи при майка си. Абалкин не прилича на

сополанко или по-точно не би трябвало да прилича. При учителя си? Или при

наставника? Това може. Това е напълно вероятно. Да се оплаче от съдбата си.

Знам го по себе си. При това - по-скоро при учителя, отколкото при

наставника. Нали наставникът в известен смисъл все пак е колега, а ние сме

отвратени от това, което вършим... Стига. Ама стига де! Какво става с мене?

Погледнах часовника си. За двата документа бях изразходвал трийсет и четири

минути. При това дори още не бях ги прочел, а само се запознах с тях.

Насила се съсредоточих и изведнъж разбрах, че работата е лоша. Внезапно

осъзнах, че никак не ми е интересно да мисля за това как да намеря Абалкин.

Много по-интересно ми е защо е толкова нужно да го намеря. Разбира се,

веднага ме доядя на Екселенц, макар елементарната логика да ми подсказваше,

че ако това би ми помогнало в търсенето, шефът непременно щеше да ми даде

нужните обяснения. А щом като той не ми обясни защо трябва да търся и да

намеря Абалкин, значи това защо няма никакво отношение към въпроса как.

И тутакси разбрах още нещо. По-скоро не разбрах, а почувствувах. Или

още по-точно - заподозрях, че от цялата тази обемиста папка, от цялото това

изобилие на книжа, от всичките тези пожълтели драскаиици няма да излезе

нищо, освен може би още няколко имена и грамадна купчина нови въпроси,

които пак няма да имат никакво отношение към въпроса как.

1 юни 78 година

НАКРАТКО ЗА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ПАПКАТА

В 14:23 завърших описа на съдържанието.

По-голямата част от книжата представляваха документи, както разбрах,

написани от ръката на самия Абалкин.

Първо, там беше неговият отчет за участието му в операцията "Мъртъв

свят" на планетата Надежда - седемдесет и шест страници, изписани с четлив,

едър почерк почти без поправки. Прегледах бегло тези страници. Абалкин

разказваше как докато са търсили някакъв обект (не схванах точно какъв),

двамата с главанака Шчекн пресекли изоставения град и били едни от първите,

които влезли в контакт с последните нещастни аборигени.

Преди петнайсетина години Надежда и нейната необикновена участ бяха

предмет на всеобщо обсъждане на Земята, пък и досега са притча во язицек

като зловещо предупреждение за всички обитаеми светове във Вселената и като

свидетелство за най-неотдавнашната и най-сериозната намеса на Странниците в

съдбата на другите цивилизации. Днес се смята за установено със сигурност,

че през своя последен век обитателите на Надежда са загубили контрол над

развитието на технологията и на практика необратимо са нарушили

екологичното равновесие. Природата била унищожена. Отпадъците от

промишлеността, отпадъците от безумните и отчаяни опити да се оправи

положението толкова замърсили планетата, че местното човечество, връхлетяно

от цял комплекс генетични заболявания, било обречено на пълно подивяване и

неизбежно измиране. Генетичните структури на Надежда побеснели. Всъщност,

доколкото зная, досега никой от нас така и не е разкрил механизма на това

побесняване. Ръв всеки случай никой от нашите биолози досега не е успял да

възпроизведе модела на този процес. Побесняване на генетичните структури.

Външно то изглеждало като стремително, нелинейно във времето ускоряване на

темповете, с които се развива всеки що-годе сложен организъм. Що се отнася

до човека, то до дванайсетгодишна възраст той се развивал, общо взето,

нормално, а след това започвал стремително да възмъжава и още по-

стремително да старее. На шестнайсет години той изглеждал трийсет и пет

годишен, а на деветнайсет обикновено умирал от старост.

Естествено подобна цивилизация нямала никакви исторически перспективи,

но тогава дошли Странниците. За първи път, доколкото на нас ни е известно,

те активно се намесили в живота на чужд свят. Сега може да се смята за

установено, че те успели да отведат по-голямата част от населението на

Надежда през междупространствени тунели и очевидно да го спасят. (Къде били

отведени тези милиарди нещастни болни хора, къде са те сега и какво е

станало с тях ние, разбира се, не знаем и по всичко личи, че скоро няма да

узнаем.)

Абалкин взел участие само в началото на операцията "Мъртъв свят" и

ролята, която му била отредена в нея, била доста скромна. Макар че, ако я

оценим от принципна гледна точка, той бил първият (и засега единствен)

прогресор-землянин, който имал възможност да работи заедно с представител

на разумна нехуманоидна раса.

Като преглеждах отчета, открих, че Абалкин споменава там доста много

имена, но останах с впечатление, че трябва да обърна внимание само на

Шчекн. Известно ми беше, че сега на Земята има цяло представителство на

главанаците и може би си струваше да изясня дали този Шчекн не е сред тях.

Абалкин беше писал за него с такава топлота, че не изключвах възможността

да се срещне със стария си приятел. До този момент вече бях забелязал, че

Абалкин има особено отношение към "по-малките братя" - на главанаците беше

отделил няколко години от живота си, на Гиганда беше станал кучкар... и

изобщо.

В папката имаше още един отчет на Абалкин - за неговата операция на

Гиганда. Впрочем според мен тази операция е била незначителна:

егермайстерът на Негово височество - херцог Алайски вреждал свой беден

роднина за куриер в банка. Егермайстерът бил Абалкин, а бедният роднина -

някой си Корней Яшмаа. Струваше ми се, че този материал е съвсем безполезен

за мене. Доколкото можах да забележа при беглото прочитане, освен Корней

Яшмаа, в него нямаше нито едно земно име. Мярнаха се някакви Зоги, Нагон-

Гиги, щалмайстери, сиятелства, бронемайстери, конференц-директори,

хофдами... Отбелязах си този Корней, макар да беше ясно, че той едва ли ше

ми потрябва. Вторият отчет съдържаше всичко на всичко двадесет и четири

страници и се оказа, че в папката няма повече отчети на Лев Лбалкин за

неговата работа. Това ми се стори странно и реших, че по-нататък ще трябва

да помисля защо от многобройните отчети на професионалния прогресор в тази

папка "07" бяха попаднали само два, и то точно тези два?...

Отчетите бяха написани в стила "лаборант" и според мен много мязаха на

училищните съчинения на тема: "Как прекарах ваканцията при дядо". Да пишеш

такива отчети е същинско удоволствие, но да ги четеш обикновено е цяло

мъчение. Психолозите (заседнали в щабовете) искат отчетите да съдържат не

толкова обективните данни за събитията и фактите, колкото крайно

субективните усещания, личните впечатления и потока на съзнанието на

автора. При това стилът на отчетите ("лаборант", "генерал", "артист") не се

избира от автора, а му го налагат, като се ръководят от някакви тайнствени

психологически съображения. Наистина лъжата, безсрамната лъжа и

статистиката дразнят, но, приятели, не бива да забравяме и за психологията.

Не съм психолог или поне не съм професионалист, но си помислих, че

може би и аз ще съумея да извлека от тези отчети нещо полезно за личността

на Лев Абалкин.

Като преглеждах съдържанието на папката, непрекъснато откривах

еднообразни, бих казал просто еднакви и съвсем неразбираеми за мен

документи: синкави листове плътна хартия със зелен обрез и монограм,

отпечатан в горния ляв ъгъл, който изобразяваше нещо средно между китайски

дракон или птеродактил. На всеки от тези листи с вече познатия ми широк

почерк понякога с писалка, понякога с флумастер, а два пъти, кой знае защо -

с лабораторен електронен молив, беше написано: "Тристан 777". Отдолу бяха

поставени датата и същият този засукан подпис. Доколкото можеше да се съди

по датите, от 60 г. насам в папката са слагали такива листове горе-долу

веднъж на три месеца, така че те изпълваха една четвърт от нейното

съдържание.

И още двайсет и две страници заемаше преписката на Абалкин с неговите

ръководители. Тази преписка ме накара да се замисля.

През октомври 63 г. Абалкин изпраща в "Комкон-1" рапорт, с който

изразява все още кроткото си недоумение по повод прекратяването на

операцията "Главанакът в Космоса" без консултация с него, макар че тя се

развивала напълно успешно и имала чудесни перспективи.

Не е известно какъв отговор е получил Абалкин на своя рапорт, но през

ноември същата година той пише съвсем отчаяно писмо на Комов с молба да се

възобнови операцията "Главанакът в Космоса" и в същото време изпраща много

рязко заявление в "Комкон", с което протестира, че той, Абалкин, е изпратен

на курсове за преподготовка. (Ще отбележим, че, кой знае защо, всичко това

той прави в писмена форма, а не по обичайния ред.)

Както става ясно от по-нататъшните събития, цялата тази преписка не

въздействува на никого и Абалкин отива на работа на Гиганда. Три години по-

късно, през ноември 66 г., той отново праща писмо в "Комкон" от Пандора и

моли да го изпратят на Саракш, за да продължи работата с главанаците. Този

път удовлетворяват неговата молба, но само отчасти: изпращат го на Саракш,

но не на Синята змия, а в Хонти като нелегален унионист.

От курсовете за преподготовка през февруари и август 67 г. той пише

още два пъти до "Комкон" (на Бадер, а после и на самия Горбовски), като

изтъква, че не е целесъобразно да използват него, добрия специалист по

главанаците, като резидент. Тонът на неговите писма става все по-рязък,

например писмото до Горбовски не бих могъл да определя иначе освен като

оскърбително. Интересно би било да науча какво е отговорил душичката Леонид

Андреевич на този изблик на ярост и презрително възмущение,

И вече като резидент в Хонти през октомври 67 г. Абалкин изпраща на

Комов последното си писмо: подробен план за ускоряване на контактите с

главанаците, който включва размяна на постоянни представителства,

привличане на главанаците в зоопсихологическите изследвания на Земята и

така нататък и така нататък. Никога не съм следил специално работата в тази

област, но съм останал с впечатление, че този план сега е приет и се

осъществява. Ако е така, то положението е парадоксално: планът се

осъществява, а неговият инициатор е забутан като резидент я в Хонти, я в

Островната империя.

Общо взето, тази преписка остави у мене някакво тягостно впечатление.

Е, добре, да речем, аз не съм специалист по проблема за главанаците и ми е

трудно да съдя. Напълно възможно е планът на Абалкин да е съвсем тривиален

и да няма смисъл да се употребяват такива силни думи, като инициатор. Но

въпросът не е само и не толкова в това! Очевидно момчето е роден

зоопсихолог. "Професионални наклонности: зоопсихология, театър,

етнолингвистика... Професионални данни: зоопсихология, теоретична

ксенология..." И въпреки това от него правят прогресор. Не споря, има цяла

група прогресори, за конто зоопсихологията е насъщният хляб. Например тези,

които работят с леонидяните или със същите тези главанаци. Ама не, момчето

трябва да работи с хуманоиди, да работи като резидент, да бъде член на

бойна група, макар че той пет години проглушава ушите на всички в "Комкон":

"Какво правите с мен?" А после се чудят защо има психическо разстройство!

Естествено професията на прогресора е такава, че желязната, бих казал,

военната дисциплина е абсолютно неизбежна. На всяка крачка прогресорът е

принуден да прави не това, което му се иска, а това, което му нарежда

"Комкон". Това е прогресорът. И навярно резидентът Абалкин е много по-ценен

за "Комкон", отколкото зоопсихологът Абалкин. Но все пак май че са

прекалили с него и няма да е лошо да поговоря на тази тема с Горбовски или

с Комов... Каквото и да е направил този Абалкин (а той явно нещо е

направил), бога ми, аз съм на негова страна.

Впрочем очевидно всичко това няма отношение към моята задача.

Забелязах още, че липсват три номерирани страници след първия отчет на

Абалкин, две страници след втория му отчет и две страници след последното

писмо на Абалкин до Комов. Реших да не обръщам внимание на това.

1 юни 76 година

ПОЧТИ ВСИЧКО ЗА ВЪЗМОЖНИТЕ ВРЪЗКИ НА ЛЕВ АБАЛКИН

Направих предварителен списък на възможните връзки на Лев Абалкин на

Земята и се оказа, че в този списък влязоха всичко осемнайсет имена. На

практика интерес за мен представляваха само шест човека и аз ги подредих

според вероятността (естествено по моите представи) Лев Абалкин да ги

посети. Подреждането изглеждаше така:

Учителят Сергей Павлович Федосеев

Майка му Стела Владимировна Абалкина

Баща му Вячеслав Борисович Цюрупа

Наставникът Ернст-Юлий Хорн

Наблюдаващият лекар от Училището за прогресори Ромуалд Кресеску.

Наблюдаващият лекар от интерната Ядвига Михайловна Леканова.

Във втория ешелон останаха Корней Яшмаа, главанакът Шчекн, Яков

Вандерхузе и още пет човека - до един прогресори. Що се отнася до такива

особи, като Горбовски, Бадер и Комов, тях ги преписах по-скоро проформа. Не

биваше да се обръщам към тях, макар и само защото никаква легенда нямаше да

ми помогне, а да разговарям открито нямах право, даже ако те самите се

обърнеха към мен във връзка с този случай.

В продължение на десет минути информаторът ми даде следните съвсем

неуспокояващи сведения.

Родителите на Лев Абалкин не съществуваха - поне в обичайния смисъл на

тази дума. Възможно беше и съвсем да не съществуват. Работата е там, че

преди повече от четирийсет години Стела Владимировна и Вячеслав Борисович

се спуснали в Черната дупка ЕН 200 056 в състава на групата "Нормала" с

уникалния звездолет "Тъма". Връзка с тях нямаше и не можеше да има според

съвременните ни представи. Оказа се, че Лев Абалкин е тяхното посмъртно

дете. Естествено в този контекст думата "посмъртно" не е съвсем точна -

спокойно би могло да се допусне, че неговите родители са живи и ще живеят

още милиони години според нашето измерение на времето, но от гледна точка

на земляните, разбира се, все едно че са мъртви. Те нямали деца и отивайки

си завинаги от нашата Вселена, както много съпружески двойки преди тях и

след тях, попаднали в същата ситуация, оставили в Института за живота

майчина яйцеклетка, оплодена от бащино семе. Когато станало ясно, че

спускането се е осъществило и че те повече няма да се върнат, клетката била

активизирана и ето че на белия свят се появил Лев Абалкин - посмъртен син

на живи родители. Поне сега ми стана ясно защо в лист N:1 въобще не се

споменаваха родителите на Абалкин.

Ернст-Юлий Хорн, наставникът на Абалкин в училището за прогресори,

вече не беше между живите. През 72 г. той загинал на Венера при изкачването

на връх Строгов.

Лекарят Ромуалд Кресеску бил на някаква планета Лу, която явно се

намираше извън пределите на досегаемостта. Никога даже не бях чувал за

такава планета, но тъй като Кресеску беше прогресор, можеше да се

предположи, че тази планета е обитаема. Интересно беше обаче, че дядката

(на сто и шестнайсет години!) беше оставил в ГВИ своя последен домашен

адрес, придружен от следното характерно послание: "Моята внучка и нейният

мъж винаги ще се радват да посрещнат на този адрес всеки от моите

възпитаници." Можеше да се предполага, че възпитаниците му обичат своето

старче и честичко го посещават. Трябваше да имам предвид това

обстоятелство.

С останалите двама ми провървя.

Сергей Павлович Федосеев, учителят на Абалкин, бил жив и здрав и

живеел на брега на Аятското езеро във вила с многозначителното име

"Комарите". Той също беше надхвърлил стоте години и очевидно беше или

извънредно скромен, или затворен човек, защото не съобщаваше за себе си

нищо освен адреса. Всички останали данни бяха официални: завършил това и

това, археолог. Учител. И толкова. Също като своя ученик Лев Абалкин. Както

се казва, май бяха от един дол дренки... А между другото, щом направих в

ГВИ съответното допълнително запитване, стана ясно, че Сергей Павлович е

автор на повече от трийсет статии по археология, участвувал е в осем

археологически експедиции (в Северозападна Азия) и в три евразийски

конференции на учителите. Освен това в "Комарите" той организирал личен

музей за палеолита в Северен Урал с регионално значение. Ето какъв човек

излезе. Реших да се свържа с него в най-близко време.

А виж, при Ядвига Михайловна Леканова ме очакваше малка изненада.

Лекарите-педиатри рядко сменят своята професия и донякъде вече си

представях една бабка - кожа и кости, прегърбена под невъобразимия товар на

специфичния и фактически най-ценния в света опит, бодро ситняща по все

същите коридори на сиктивкарския интернат. Ситняща ли - друг път! Известно

време тя наистина практикувала педиатрия, и то именно в Сиктивкар, Но после

се преквалифицирала в етнолог и дори нещо повече - занимавала се

последователно с ксенология, патоксенология, сравнителна психология и

левелометрия, като във всички тези не чак дотам свързани помежду си науки

явно преуспяла, ако се съди по количеството на публикуваните трудове и по

ръководните длъжности, заемани от нея. През последния четвърт век Ядвига

Михайловна имала възможност да работи в шест различни организации и

институти, а сега работеше в седми - в подвижния Институт по земна

етнология в басейна на Амазонка. Тя нямаше адрес, на желаещите се

предлагаше да се свържат с нея чрез стационара на института в Манаос. Какво

пък, и на туй благодарим, макар че естествено беше съмнително в сегашното

си състояние моят клиент да се помъкне при нея в тези все още първобитни

дебри.

Съвсем очевидно беше, че трябва да започна с учителя. Взех папката под

мишница, качих се на глайдера и полетях към Аятското езеро.

1 юни 78 година

УЧИТЕЛЯТ НА ЛЕВ АБАЛКИН

Въпреки опасенията ми, вила "Комарите" бе кацнала на края на стръмния

бряг над водата, открита от всички страни, и там нямаше комари. Стопанинът

ме посрещна, без да се учудва и доста приветливо. Настанихме се на

верандата в плетени кресла около кръгла антикварна масичка, на която имаше

купа с пресни малини, кана с мляко и няколко чаши.

Повторно се извиних, че нахълтах така, и отново извиненията ми бяха

приети с мълчаливо кимване. Той спокойно очакваше да продължа и ме гледаше

някак равнодушно, и изобщо лицето му беше малко подвижно, всъщност както на

повечето такива старци, които на своите сто и повече години са запазили

мислите си напълно ясни и тялото си съвсем здраво. Лицето му беше ъгловато,

мургаво от загар, почти без бръчки, с големи гъсти вежди, щръкнали напред

над очите като козирки. Интересно беше, че дясната му вежда беше черна като

смола, а лявата - бяла, именно бяла, а не посивяла.

Подробно се представих и изложих своята легенда. Бях журналист, по

професия зоопсихолог, и сега събирах материали за книга, посветена на

контактите на човека с главанаците... И така нататък, и така нататък...

Признавам си, че през цялото време таях някаква надежда още в самото

начало, докато редях лъжите си, да бъда прекъснат с възгласа: "Почакайте,

моля ви! Та Лев беше при мен буквално вчера!" Обаче не ме прекъсваха и се

наложи да довърша всичко до края - да представя с най-умния си вид всичките

си набързо скалъпени разсъждения, че творческата личност се формира в

детството, тъкмо в детството, а не в преходната възраст между детството и

юношеството, не в юношеството и не чак в зрялата възраст естествено, че

именно се формира, а не, да кажем, просто се залага началото й или там се

заражда... Отгоре на това, когато накрая съвсем се изчерпах, старецът мълча

още цяла минута и после неочаквано попита какви са тези главанаци.

Учудих се най-искрено. Излизаше, че Лев Абалкин не беше намерил време

да се похвали с успехите си на своя учител! Знаете ли, трябва да си крайно

саможив и затворен човек, за да не се похвалиш на учителя си със своите

успехи.

С готовност обясних, че главанаците са разумна киноидна раса,

възникнала на планетата Саракш в резултат на лъчеви мутации.

- Кнноиди ли? Кучета?

- Да. Разумни същества, приличащи на кучета. Те имат много големи

глави и затова ги наричат главанаци.

- Значи Лев се занимава със същества, подобни на кучета... Постигнал е

своето...

Възразих, че съвсем не знам с какво се занимава сега Лев, но преди

двадесет години той се е занимавал с главанаците, и то много успешно.

- Той винаги е обичал животните - каза Сергей Павлович. - Убеден бях,

че трябва да стане зоопсихолог. Когато комисията по разпределението го

изпрати в училището за прогресори, протестирах, доколкото можах, но не ме

послушаха... Впрочем там всичко беше по-сложно. Може би ако не бях започнал

да протестирам...

Той замълча и ми наля чаша мляко. Много, много сдържан човек. Никакви

възгласи, никакви: "Лев! Разбира се! Той беше чудесно момче!" Естествено

напълно възможно беше Лев да не е бил чудесно момче...

- И така, какво бихте искали да научите от мен по-конкретно? - попита

Сергей Павлович.

- Всичко! - отвърнах аз бързо. - Какъв е бил. Какви увлечения е имал.

С кого е дружил. С какво е бил прочут в интерната. Всичко, което сте

запомнили.

- Добре - каза Сергей Павлович без никакъв ентусиазъм. - Ще се опитам

да ви разкажа.

Лев Абалкин бил затворено момче. Още от най-ранното си детство. Това

била първата черта в характера му, която биела на очи. Обаче тази

затвореност не била резултат от чувство за малоценност, от усещане за

ограниченост или от неувереност в себе си. Това било по-скоро затвореност

на човек, който винаги е зает. Сякаш не искал да хаби времето си за

околните, сякаш бил постоянно и изключително зает със своя собствен свят.

Грубо казано, този свят, изглежда, се състоял от него самия и от всичко

живо наоколо, с изключение на хората. Това не е чак толкова рядко явление

сред децата, просто той имал талант за това, а учудващото в него било тъкмо

другото: при цялата си очевидна затвореност той с желание и просто с

наслада участвувал във всякакви състезания и в училищния театър. Но

наистина винаги самостоятелно. Категорично отказвал да играе в пиеси.

Обикновено рецитирал, даже пеел с голямо вдъхновение, с необикновен за него

блясък в очите. Сякаш се разкривал на сцената, а после щом слезел в

партера, отново ставал такъв, какъвто си бил - саможив, мълчалив,

непристъпен. И бил такъв не само с учителя си, но и с децата и така и не

могло да се разбере къде била причината. Може да се предполага само, че

неговият талант да общува с живата природа дотолкова надделял над всички

останали движещи сили в душата му, че заобикалящите го деца, пък и изобщо

всички хора просто му били безинтересни. Естествено в действителност всичко

било много по-сложно - тази негова затвореност, това вглъбяване в

собствения му свят били резултат от хиляди малки събития, които оставали

извън полезрението на учителя. Учителят си спомни такава сцена: Лев вървял

след проливен дъжд по алеите на парка, събирал изпълзелите червеи и ги

хвърлял обратно в тревата. Това се сторило смешно на децата, а сред тях

имало и такива, които умеели не само да се смеят, но и жестоко да се

подиграват. Без да каже нито дума, учителят се присъединил към Лев и

започнал да събира дъждовните червеи заедно с него...

- Но се страхувам, че той не ми повярва. Едва ли успях да го убедя, че

наистина ме интересува съдбата на червеите. А той имаше още едно забележимо

качество - абсолютна честност. Не помня нито един случай да е излъгал. Даже

в тази възраст, когато децата лъжат с желание и без всякакъв смисъл, като

изпитват от измислиците си чисто и безкористно удоволствие. А той не

лъжеше. И освен това презираше тези, които лъжат. Даже ако лъжеха

безкористно, за да бъдат по-интересни. Подозирам, че в живота му е имало

някакъв случай, когато той за първи път с ужас и отвращение е разбрал, че

хората са способни да не казват истината. И този момент също съм

пропуснал... Впрочем това-едва ли ви е нужно. Нали на вас ви е много по-

интересно да научите как у него се появиха наченките на бъдещия

зоопсихолог...

И Сергей Павлович взе да разказва как у Лев Абалкин взели да се

появяват наченките на зоопсихолог.

Щом си се хванал на хорото, ще играеш. Взех да слушам много внимателно

и на съответните места вмъквах по някое: "Виж ти?", а веднъж даже си

позволих вулгарно да възкликна: "Дявол да го вземе, точно това ми

трябваше!" Понякога хич не обичам своята професия. После попитах:

- Приятелите му, значи, са били малко?

- Той изобщо нямаше приятели - каза Сергей Павлович. - Не съм го

виждал, откакто завърши, но другите момчета от неговата група ми казваха,

че с тях също не се среща. На тях им е неловко да разказват за това, но

както разбрах, просто ги отбягва.

И неочаквано той избухна.

- Но защо ви интересува точно Лев? Възпитал съм сто седемдесет и двама

човека. Защо от тях ви потрябва точно Лев? Разберете ме, аз не го смятам за

свой ученик! Не мога да го смятам! Това е моята несполука! Единствената ми

несполука! Още от първия ден и в продължение на десет години се опитвах да

установя контакт с него, да прекарам макар и тъничка нишка между него и

мен. Мислил съм за него десет пъти повече, отколкото за всеки друг от моите

ученици. Давах мило и драго, но всичко, буквално всичко, което предприемах,

се превръщаше в зло...

- Сергей Павлович! - казах. - Какво говорите? Абалкин е великолепен

специалист, учен от висока класа, аз лично съм се срещал с него...

- И какво впечатление ви направи?

- Чудесно момче, ентусиаст... Това беше точно по време на първата

експедиция при главанаците. Всички там го ценяха, самият Комов възлагаше на

него такива надежди...И, забележете, тези надежди се оправдаха!

- Малините ми са прекрасни - каза той. - Най-ранните малини в

областта. Опитайте ги, моля ви...

Аз се запънах и поех купата с малините,

- Главанаците... - продума той с огорчение. - Възможно е, възможно е.

Но, вижте, аз самият знам, че той е талантлив. Само че нямам никакви

заслуги за това...

Известно време мълчаливо ядохме малини с мляко. Чувствувах, че той

всеки момент ще насочи разговора към мен. Явно нямаше намерение да говори

повече за Лев Абалкин и елементарната вежливост изискваше сега да поговорим

за мен.

- Много съм ви благодарен, Сергей Павлович - казах аз бързо. - Дадохте

ми цял куп интересен материал. Жалко само, че не е имал приятели. Толкова

се надявах да намеря някой негов приятел.

- Ако искате, мога да ви кажа имената на неговите съученици... - Той

замълча и ненадейно каза: - Вижте какво. Опитайте се да намерите Майя

Глумова.

Изражението на лицето му ме порази. Изобщо не можех да си представя

какво точно си е спомнил сега, какви асоциации са възникнали у него във

връзка с това име, но бих могъл да се закълна, че са най-неприятните. Той

даже целият стана на петна.

- Приятелка от ученическите години ли му беше? - попитах аз, за да

скрия неудобството си.

- Не - каза той. - Тоест тя естествено учеше в нашето училище. Майя

Глумова. Струва ми се, после стана историк.

1 юни 78 година

МАЛЪК ИНЦИДЕНТ С ЯДВИГА МИХАЙЛОВНА

В 19:23 се прибрах и се заех да търся историчката Майя Глумова. Не

бяха минали и пет минути, когато информационната карта лежеше пред мен.

Майя Тойвовна Глумова беше три години по-млада от Лев Абалкин. След

училището тя завършила курсовете за осигуряващ персонал при "Комкон-1" и

веднага взела участие в печално известната операция "Ноев ковчег", а после

постъпила в историческия факултет на Сорбоната. Отначало се специализирала

по ранната епоха на Първата научно-техническа революция, след което се

заела с историята на космическите изследвания. Тя имаше син - Тойво Глумов,

на единадесет години, а за мъжа си нищо не съобщаваше. Сега - ама че чудо! -

тя работеше като сътрудник при специалния фонд на Музея за извънземни

култури, който се намираше през три пресечки оттук, на Звездния площад. И

живееше съвсем наблизо - на Алеята на канадските ели.

Потърсих я незабавно. На екрана се появи сериозна светлоруса личност с

вирнат олющен нос, обкръжен от безброй лунички. Без съмнение това беше

Тойво, или Глумов-младши. Като ме гледаше с прозрачните си северни очи, той

ми обясни, че мама не е вкъщи, че смятала да се прибере, но после се

обадила и казала, че ще се върне утре и ще отиде направо на работа. Какво

да й предаде? Казах, че няма нужда нищо да й предава и се сбогувах.

Така. Налага се да чакам до утре, а утре тя дълго ще си спомня кой

беше този Лев Абалкин и после, като си спомни, с въздишка ще каже, че нищо

не е чувала за него ето вече цели двайсет и пет години.

Добре. В моя списък на главните връзки оставаше още един човек, на

когото впрочем не се осмелявах да възлагам кой знае какви надежди. В края

на краищата след четвъртвековна разлъка хората с удоволствие се срещат с

родителите си, много често - със своите учители, нерядко - с другарите си

от училището, но само в някакви особени, бих казал, в специални случаи

паметта им ги връща при техния училищен лекар. Още повече, ако вземем под

внимание, че този училищен лекар е на експедиция, в затънтен край, на

другата страна на планетата, а нулевата връзка според бюлетина вече втори

ден е несигурна поради флуктуация на неутринното поле.

Но просто нищо друго не ми оставаше. Сега в Манаос беше ден и ако

въобще имаше смисъл да се обаждам, то би трябвало да се обадя сега.

Провървя ми. Оказа се, че Ядвига Михайловна Леканова тъкмо е в пункта

за свръзка и мога да поговоря с нея веднага, на което изобщо не бях се

надявал. Тя имаше пълно, загоряло до блясък лице с разкошна тъмна руменина,

кокетни трапчинки на бузите, сияйни сини очи и буйни, съвсем посребрени

коси. Ядвига Михайловна притежаваше някакъв трудноуловим, но много мил

дефект в говора и дълбок кадифен глас, който навеждаше на съвсем

неуместната закачлива мисъл, че доскоро тази дама е можела, ако пожелае, да

завърти главата на когото си иска. И по всичко личеше, че го е правила.

Аз се извиних, представих се и изложих пред нея своята легенда. Тя

притвори очи, като се мъчеше да си спомни, и повдигна черните си гъсти

вежди.

- Лев Абалкин?... Льова Абалкин... Извинете, как се казвате?

- Максим Камерер.

- Извинете, Максим, не разбрах добре. Вие лично ли се интересувате или

като представител на някаква организация?

- Ами как да ви кажа... Направих предложение в издателството, те

проявиха интерес...

- Но вие самият просто журналист ли сте или все пак работите някъде?

Нали няма такава професия - журналист...

Вежливо се ухилих, докато трескаво съобразявах какво да правя.

- Вижте, Ядвига Михайловна, доста трудно е да го формулирам...

Основната ми професия е... ами, да речем, прогресор... макар че, когато

започнах да работя, още не съществуваше такава професия. До неотдавна бях

сътрудник на "Комкон"... пък и сега в известен смисъл съм свързан с тях...

- Преминахте на свободна практика? - каза Ядвига Михайловна.

Тя продължаваше, както преди, да се усмихва, но сега вече в усмивката

й липсваше нещо много важно. И в същото време твърде, твърде обикновено.

- Знаете ли, Максим - каза тя, - с удоволствие ще поговоря с вас за

Лев Абалкин, но ако ми позволите - след известно време. Хайде аз да ви

позвъня... след час - час и половина.

Тя все още се усмихваше и разбрах какво липсва сега в усмивката й -

най-обикновена доброжелателност.

- Но, разбира се - казах аз. - Както ви е удобно.

- Моля да ме извините.

- Не, вие трябва да ме извините.

Тя си записа номера на моя канал и се разделихме. Някак си странен

излезе този разговор. Сякаш тя научи отнякъде, че лъжа. Опипах си ушите.

Ушите ми горяха. Пр-р-роклета професия... "И започна най-увлекателният лов -

ловът на човека..." О, темпора, о, морес! Колко често все пак са грешали

тези класици... Добре, ще почакаме. Пък сигурно ще се наложи да летя и за

този Манаос. Поисках бюлетина. Нулевата връзка продължаваше да бъде

неустойчива. Тогава поръчах стратолет, отворих папката и се захванах да

чета отчета на Лев Абалкин за операцията "Мъртъв свят".

Успях да прочета четири-пет страници, не повече. На вратата се почука

и Екселенц прекрачи прага. Станах.

Рядко ни се случва да видим Екселенц иначе, освен зад бюрото му и

винаги някак си забравяме каква костелива грамада е той. Безукорно белият

му платнен костюм висеше като на закачалка и изобщо той донякъде напомняше

на циркаджия на кокили, макар движенията му съвсем да не бяха резки.

- Седни - каза той, сгъна се на две и се отпусна в креслото пред мен.

Аз също побързах да седна.

- Докладвай - заповяда той.

Докладвах.

- Това ли е всичко? - попита той навъсено.

- Засега толкова.

- Лошо.

- Чак пък да е лошо, Екселенц...

- Лошо е! Наставникът умрял. А приятелите му от ученическите години?

Гледам, че ти даже не си ги предвидил! А съучениците му от училището за

прогресори?

- За съжаление, Екселенц, той очевидно не е имал приятели. Поне в

интерната, а що се отнася до прогресорнте...

- Избави ме от тези разсъждения. Провери всичко. И не се отклонявай.

Какво общо има тука детският лекар например?

- Старая се да проверя всичко - казах аз, като започнах да се ядосвам.

- Нямаш време да се мотаеш на стратолети. Занимавай се с архивите, а

не с полети.

- Ще се захвана и с архивите. Смятам да се заема даже с този главанак.

С Шчекн. Но аз съм ги набелязал в определен ред... И съвсем не смятам, че

детският лекар е чисто и просто губене на време...

- Я млъкни - каза той. - Дай ми твоя списък.

Той взе списъка и дълго го изучава, като от време на време помръдваше

костеливия си нос. Главата си режа, че беше се спрял на един-единствен ред

и го гледаше, без да сваля очи от него. После ми върна листа и каза:

- За Шчекн е добре. И легендата ти ми харесва. А всичко останало е

лошо. Повярвал си, че не е имал приятели. Това не е вярно. Тристан му беше

приятел, макар че за това няма да намериш нищо в папката. Търси. И тази...

Глумова... това също е добре. Ако между тях там е имало любов, това е шанс.

А Леканова остави. Тя не ти трябва.

- Но нали тя и без това ще се обади!

- Няма да се обади - каза той.

Погледнах го. Кръглите му зелени очи не мигаха и разбрах, че Леканова

няма да се обади.

- Вижте, Екселенц - казах аз. - Не ви ли се струва, че бих работил три

пъти по-успешно, ако знаех в какво по-точно се състои цялата работа, а?

Бях уверен, че той ще ме отреже: "Не ми се струва." Въпросът ми беше

чисто риторичен. Просто исках да му покажа, че съм усетил атмосферата на

тайнственост, която обкръжава Лев Абалкин, и тя ми пречи.

Но той каза друго.

- Не зная. Предполагам, че не. И без това засега нищо не мога да ти

кажа. Пък и не искам.

- Това е тайна на личността ли? - попитах аз.

- Да - каза той. - Тайна на личността.

ИЗ ОТЧЕТА НА ЛЕВ АБАЛКИН

... Към десет часа начинът на движение се установява окончателно.

Вървим по средата на улицата: напред по оста на маршрута е Шчекн, а зад

него и малко вляво съм аз. Наложи се да се откажем от приетия начин на

движение - да се придържаме плътно до стените, защото тротоарите са

затрупани с оронена мазилка, начупени тухли, парчета натрошени стъкла от

прозорците, проядена от ръжда ламарина за покриви и вече два пъти остатъци

от корнизи без каквато и да е видима причина се стоварваха едва ли не на

главите ни.

Времето не се променя, небето, както преди, е забулено в облаци, на

пориви духа влажен и топъл вятър, който влече по разбитата настилка

всякакъв боклук и бразди вонящата вода в черните застояли локви. Пълчища от

комари се събират на рояци, разпръскват се и пак се събират. Комари,

връхлитащи на вълни. Цели смерчове от комари. И твърде много плъхове. Не е

ясно с какво се хранят в тази каменна пустиня. Освен със змии. Змиите също

са твърде много, особено близо до канализационните люкове, където се

събират в заплетени мърдащи кълба. С какво се хранят змиите тук също не е

ясно. Освен ако се хранят с плъхове.

Несъмнено градът е напуснат отдавна. Този човек, когото срещнахме в

покрайнините, естествено беше луд и случайно беше свърнал насам.

Съобщение от групата на Рем Желтухин. Засега той изобщо никого не е

срещал. Във възторг е от своето бунище и се кълне, че съвсем скоро ще

определи индекса на тукашната цивилизация с точност до втория знак. Опитвам

се да си представя това гигантско бунище без начало и без край, затрупало

половината свят. Настроението ми се разваля и преставам да мисля за това.

Мимикриращият комбинезон работи незадоволително. Защитното оцветяване,

съответствуващо на фона, се появява със закъснение от пет минути, а

понякога изобщо не се появява, а вместо него изникват петна от най-чистите

спектрални цветове, чудно красиви и ярки. Вероятно в атмосферата тук има

нещо, което обърква химическото регулиране на мимикриращото вещество.

Експертите от комисията по маскировъчна техника загубиха всякаква надежда

да настроят работата на комбинезона от разстояние. Те ми дават препоръки

как да го регулирам на място. Изпълнявам указанията им, в резултат на което

сега моят комбинезон е разрегулиран окончателно.

Съобщение от групата на Еспада. Както изглежда, в мъглата те са слезли

на няколко километра встрани от целта: не виждат нито обработваемите

полета, нито селищата, забелязани от орбитата. Виждат океан и крайбрежие,

покрито с ивица от черен налеп, широка цял километър - прилича на втвърден

мазут. Пак ми се разваля настроението.

Експертите категорично протестират срещу решението на Еспада напълно

да изключи маскировката. В ефира избухва малък, но шумен скандал. Шчекн

свадливо забелязва:

- Прословутата човешка техника! Досмешава ме.

Той не облече никакъв комбинезон, нито пък си сложи тежкия шлем с

преобразувателите, макар че ги бяха подготвили специално за него. Отказа се

от всичко това и както обикновено, не даде обяснения за причините.

Шчекн бяга, поклащайки се, по полуизтритата осева линия на булеварда,

като леко занася встрани задните си крака, така както правят понякога

нашите кучета, едър, рунтав, с огромна кръгла глава, както винаги - извита

вляво, така че дясното му око е насочено право напред, а с лявото сякаш ме

гледа накриво. Той не ооръща никакво внимание на змиите, както и на

комарите, а виж, плъховете го интересуват, но само от гастрономична гледна

точка. Впрочем сега е сит.

Струва ми се, че той вече направи за себе си някои изводи по отношение

на града, а може би и по отношение на цялата планета. Равнодушно избягна

разглеждането на отлично запазилата се къща в седми квартал, съвсем

неуместна със своята чистота и елегантност сред оръфаните от времето слепи

сгради, обрасли с дизи пълзящи растения. Само гнусливо подуши двуметровите

колела на военния бронетранспортьор, остро и свежо вонящ на бензин,

полупогребан под развалините на една рухнала стена, и без всякакво

любопитство наблюдаваше лудешкия танц на одевешния нещастник-абориген,

който изскочи пред нас, като подрънкваше със звънчетата си и правеше

гримаси, целият в развяващи се пъстроцветни дрипи или панделки. Към всички

тези странни неща Шчекн се отнесе с безразличие и кой знае защо, не пожела

да ги отдели от общия фон на катастрофата, макар че в началото, когато

изминахме първите километри по пътя, той явно беше възбуден, търсеше нещо,

непрестанно нарушавайки начина на движение, душеше нещо, като сумтеше и

плюеше настрани, мърморейки неразбрано на своя език...

- А ето ти нещо ново - казвам аз.

Това е нещо като кабина на йонен душ - цилиндър, висок към два метра и

с диаметър около метър, от полупрозрачен материал, напомнящ кехлибар.

Овалната врата по цялата му височина е разтворена широко. Изглежда, че

някога тази кабина е стояла вертикално, а после отстрани под нея са сложили

взрив и сега тя е много наклонена, така че ръбът на дъното й се е

понадигнал заедно със срасналия се с него пласт от асфалт и глинеста пръст.

В друго отношение тя не е пострадала, пък и в нея не е имало нищо, което да

пострада - вътре тя е празна като празна чаша.

- Чаша - казва Вандерхузе. - Но с врата.

Правя донесението. Щом приема донесението, той пита:

- А въпроси имате ли?

- Два въпроса са естествени: защо са поставили тук това нещо и на кого

е попречило то. Обръщам внимание, че няма никакви кабели и проводници.

Шчекн, ти имаш ли въпроси?

Шчекн е повече от равнодушен - той се чеше, обърнал задника си към

кабината.

- Моят народ не познава такива предмети - съобщава той високомерно. -

На моя народ това не е интересно. - И той отново се захваща да се чеше

съвсем предизвикателно.

- Това е всичко - казвам аз на Вандерхузе и Шчекн тутакси става и

тръгва нататък.

Виж ти каква била работата - на неговия народ това не било интересно,

мисля си аз, като крача подире му и малко вляво. Ще ми се да се усмихна, но

в никакъв случай не трябва да се усмихвам. Шчекн не може да понася подобен

род усмивки, неговата чувствителност към най-малките оттенъци на човешката

мимика е смайваща. Странно откъде се е появила у главанаците тази

чувствителност? Нали техните физиономии (или муцуни?) почти напълно са

лишени от мимика - поне доколкото човек ги усеща. Мимиката на обикновеното

дворно куче е доста по-богата. А пък той отлично разбира човешките усмивки.

Изобщо главанаците разбират хората сто пъти по-добре, отколкото хората

разбират главанаците. И аз знам защо. Ние се стесняваме. Те са разумни и на

нас ни е неудобно да ги изследваме. А виж, те не изпитват подобно

неудобство. Когато живяхме у тях в Крепостта, докато те ни укриваха,

хранеха, пояха и вардеха, колко пъти неочаквано откривал, че са направили с

мен поредния експеримент! И Марта се оплакваше на Комов от същото, и

Ролингсън, и само Комов никога не се оплакваше, защото мисля, че е твърде

самолюбив, за да се оплаква. А Тарасконеца в края на краищата просто

избяга. Замина на Пандора, занимава се със своите чудовищни тахорги и е

щастлив... Защо Шчекн се заинтересува толкова много от Пандора? Той по

всякакъв начин гледаше да забави излитането. Ще трябва после да проверя

вярно ли е, че група главанацн са помолили да им дадат транспортно

средство, за да се преселят на Пандора.

- Шчекн - казвам аз, - би ли ти се искало да живееш на Пандора?

- Не. На мен ми е необходимо да бъда с тебе.

На него му било необходимо. Бедата е там, че в техния езил винаги има

една модалност. Няма никаква разлика между "необходимо е", "трябва",

"искам" и "мога". И когато Шчекн говори на руски, той май използва тези

понятия наслуки. Никога не може точно да се каже какво има предвид. Може би

сега той искаше да каже, че ме обича, че не му е хубаво без мене, че му

харесва да бъде само с мене. А може би, че да бъде с мен е негово

задължение, че на него му е възложено да бъде с мене и че той има намерение

честно да изпълни своя дълг, макар че от всичко на света най-много му се

иска да се промъква през оранжевите джунгли, жадно да улавя всяко шумолене

и да се наслаждава на всеки мирис, а па Пандора те са колкото щеш...

Огромна змия протече през улицата като пъстра метална лента, нави се

на спирала пред Шчекн и заплашително надигна ромбоидната си глава. Шчекн

даже не се спира - небрежно и бързо замахва с предната си лапа, ромбоидната

глава отлита на тротоара, а той вече тича в тръс нататък, като оставя зад

гърба си извиващото се на кълбо обезглавено тяло.

Чудни хора, те се страхуваха да ме пуснат само с него! А Шчекн е

първокласен боец, много умен, с невероятен усет за опасностите и абсолютно

безстрашен - не по човешки безстрашен... Но. Разбира се, не може да се мине

и без някакво "но". Ако се наложи, аз ще се бия за Шчекн като за землянин,

като за самия себе си. А Шчекн? Не знам. Естествено на Саракш те се биха за

мене, биха се и убиваха, и загиваха, прикривайки ме, но винаги ми се

струваше, кой знае защо, че те се биеха не за мене, не за своя другар, а за

някакъв отвлечен, макар и много скъп за тях принцип... Приятели сме с Шчекн

вече пет години, ципите между пръстите му още не бяха опадали, когато се

запознахме с него, аз го учих да говори на руски и как да ползва Линията за

доставки. Не се отделях от него, когато боледуваше от своите странни

болести, от които нашите лекари така и нищо не можаха да разберат. Търпях

лошите му обноски, примирявах се с безцеремонните му изказвания, прощавах

му това, което не прощавам никому на този свят. А и досега не зная какъв

съм аз за него...

Повикване от кораба. Вандерхузе съобщава, че Рем Желтухин е намерил на

бунището оръжие. Сведението е нищо и никакво. Просто на Вандерхузе му се

иска да не мълча. Добрият човек много се безпокои, когато мълча дълго.

Говорим си за дреболии.

Всеки път, когато се наложи да вляза във връзка с кораба, Шчекн

започва да се държи като куче - или яде, или се чеше, или души нещо. Той

прекрасно знае, че не обичам това и прави демонстрации, сякаш ми отмъщава,

дето нарушавам нашето усамотение.

Започва ситно да ръми. Сива мъгла се стеле на вълни над булеварда пред

нас. Вървим през седемнадесети квартал (пряката е павирана), минаваме

покрай ръждясал автомобилен фургон с отпуснати гуми, покрай добре запазена

сграда, облицована с гранит и с фигурни решетки по прозорците на първия

етаж, и вляво от нас започва парк, отделен от булеварда с ниска каменна

ограда.

В момента, когато минаваме покрай изкривената арка на входа, от

мокрите, буйно израснали храсти с шум и дрънкане на звънчета на оградата

изскача пъстра и странна висока фигура.

Човекът е слаб като скелет, е жълто лице, хлътнали бузи и изцъклени

очи. Мокри рижи кичури коса стърчат на всички страни, отпуснатите му ръце

се друсат, сякаш са с повече сгави, а дългите му крака непрестанни мърдат и

подскачат игриво на място, така че изпод огромните му стъпала хвърчат

настрани окапали листа и прогизнал циментен трошляк.

От врата до петите той е облечен в нещо като трико на разноцветни

карета - червено, жълто, синьо и зелено - и непрестанно подрънкват

звънчета, зашити безразборно по ръкавите и крачолите му, и възлестите му

пръсти звучно и ситно щракат в заплетен ритъм. Палячо. Арлекин. Неговото

кълчене сигурно би било смешно, ако не беше толкова страшно в този мъртъв

град под ръмящия сив дъжд на фона на подивелия парк, превърнал се в гора.

Няма никакво съмнение, че е луд. Още един луд.

В първия миг ми се струва, че е същият от покрайнините. Но костюмът на

онзи беше от пъстроцветни ленти и на главата си имаше шапка със звънчета, и

беше много по-нисък, и не изглеждаше толкова изнемощял. Просто и двамата

бяха пъстро облечени, и двамата бяха побъркани, и изглежда напълно

невероятно, че първите двама аборигени, които срещнахме на тази планета, се

оказаха побъркани клоуни.

- Не е опасно - казва Шчекн.

- Длъжни сме да му помогнем - казвам аз.

- Както искаш. Той няма да ни позволи.

И сам знам, че няма да ни позволи, но какво да се прави, тръгвам

внимателно към танцуващия палячо, като приготвям в ръкавицата спринцовката

с транквилизатора.

- Опасност отзад - казва изведнъж Шчекн.

Рязко се обръщам. Но на другата страна на улицата няма нищо особено -

двуетажна къща с остатъци от отровновиолетова боя, фалшиви колони, нито

едно здраво стъкло, отворът на входа, висок етаж и половина, зее тъмен.

Къща като къща, но Шчекн гледа именно към нея, застанал в поза на най-

напрегнато внимание. Приклекнал е на свитите си пружиннращи лапи, свел с

ниско главата си и е наострил малките си триъгълни уши. Ледени тръпки

пробягват по гърба ми - откакто сме тръгнали по маршрута, Шчекн още нито

веднъж не е заставал в тази рядка поза. Зад нас отчаяно подрънкват звънчета

и изведнъж става тихо. Само дъждът ромоли.

- От кой прозорец? - питам аз.

- Не знам. - Шчекн плавно завърта главата си отдясно наляво. - Не е от

прозорците. Искаш ли да видим? Но вече е по-малко... - Тежката глава бавно

се надига. - Край. Както винаги.

- Какво?

- Както в началото е.

- Опасно ли е?

- От самото начало е опасно. Малко. А сега беше много. И пак е както в

началото.

- Хора ли бяха? Или звяр?

- Много голяма злоба. Не е ясно.

Поглеждам към парка. Лудия палячо го няма и нищо не може да се различи

в плътната мокра зеленина.

Вандерхузе страшно се тревожи. Диктувам донесението. Вандерхузе се

страхува, че това е било засада и че палячото е трябвало да ми отвлече

вниманието. Не може и не може да проумее, че в такъв случай засадата би

успала, защото палячото наистина така ми привлече вниманието, че нищо не

виждах и не чувах освен него. Вандерхузе предлага да ни изпрати

подкрепление, но аз отказвам. Възложили са ни нищо и никаква работа и по

всяка вероятност самите нас скоро ще ни изтеглят оттук и ще ни прехвърлят

като подкрепление, да речем, на споменатия Еспада.

Съобщение от групата на Еспада; обстрелвали го. С трасиращи куршуми.

Изглежда, било е предупреждаваща стрелба. Еспада продължава да напредва.

Ние също. Вандерхузе е развълнуван до краен предел, гласът му е съвсем

жален.

С капитана май че не ни провървя. Капитанът на Еспада е прогресор.

Капитанът на Желтухин е прогресор. А на нас - Вандерхузе. Редно е да бъде

така, разбира се: Еспада ще влезе в контакт, Рем е основният доставчик на

информация, а ние с Шчекн просто сме пеши разузнавачи в пуст безопасен

район. Но когато нещо се случи - а то винаги нещо се случва, - ще се наложи

да разчитаме само на себе си. В края на краищата старият мил Вандерхузе е

всичко на всичко междузвезден пилот, опитен космически вълк. В плътта и

кръвта му се е просмукала инструкция 06/03: "При откриване на признаци на

разумен живот на планетата незабавно стартирай, като по възможност унищожиш

всички следи от пребиваването си..." А тук какво става - предупредителна

стрелба, съвсем очевидно нежелание да се влезе в контакт и никой не само че

не се кани да стартира незабавни, а напротив - всеки продължава да напредва

и изобщо да си търси белята...

Къщите стават все по-високи и все по-разкошни. Изтъркан, плесенясал

разкош. На банкета от лявата страна е спряла извънредно дълга колона от

всякакви камиони. Очевидно тук движението е било отляво. Много от камионите

са открити и в каросериите е натрупана покъщнина. Всичко това прилича на

следи от масова евакуация, само не е ясно защо са се движили към центъра на

града. Може би са отивали към пристанището?

Шчекн внезапно спира и изкарва триъгълните си уши от гъстата козина на

темето. Съвсем близо сме до кръстовището, то е пусто и булевардът след него

също е пуст, доколкото може да се види през сивата пелена.

- Воня - казва Шчекн. И като се забавя малко, добавя: - Зверове. - И

след още малко допълва: - Много. Идват насам. Отляво.

Сега и аз усещам тази миризма, но това е само мирисът на прогизналата

ръжда от камионите. И внезапно: тропот на хиляди крака и потракване на

челюсти, скимтене, глух вой, ръмжене и сумтене. Хиляди крака. Хиляди гърла.

Глутница. Озъртам се, търся подходящ вход, за да избегна срещата.

- Глупости - казва Шчекн. - Кучета.

В същия миг от пресечката вляво шурна. Кучета. Стотици кучета. Хиляди.

Плътен сиво-жълто-черен поток, трополящ, скимтящ, остро вонящ на мокра

кучешка козина. Челото на потока вече нахлу в пресечката отдясно, а потокът

блика ли, блика, но ето че няколко кучета се отделят от глутницата и рязко

свиват към нас - едри проскубани животни, измършавели, с кичури скапваща

козина. Зли, щъкащи очи, жълти, олигавени зъби. С тънко, сякаш жално лаене

те се приближават в лек тръс и не направо, а по някаква усукана дъга, като

извиват прегърбените си туловища и прибират под себе си потрепващите

опашки.

- В къщата - реве Вандерхузе. - Ама защо стоите? Влизайте в къщата!

Моля го да не вдига врява. Пъхам ръката си в джоба на комбинезона и

стисвам ръкохватката на скорчера. Шчекн казва:

- Недей. Аз сам ще се оправя.

Поклащайки се, той бавно се насочва срещу кучетата. Не заема бойна

поза. Той просто върви.

- Шчекн - казвам. - Хайде да не се захващаме.

- Хайде - отвръща Шчекн, без да се спира.

Не разбирам какво е намислил и като държа скорчера с дулото надолу в

отпуснатата си ръка, вървя покрай колоната от камиони след него и малко

встрани. Трябва да увелича пространството за стрелба, в случай че

мръсножълтият поток изведнъж завие към нас. Шчекн продължава да върви, а

кучетата са спрели. Те отстъпват, извръщат се настрани, като още повече се

изгърбват и съвсем натикват опашките си под краката, и когато до най-

близкото остават десетина крачки, те внезапно с паническо скимтене си плюят

на петите и мигновено се сливат с глутницата.

А Шчекн все върви. Точно по осевата линия, без да бърза, поклащайки

се, сякаш кръстовището пред него е съвсем пусто. Тогава стискам зъби,

насочвам скорчера напред и преминавам по средата на улицата зад Шчекн.

Мръсножълтият поток е вече съвсем наблизо.

И тогава внезапно над кръстовището се разнася отчаян вой. Глутницата

се разкъсва, като очиства пътя пред нас. След няколко секунди в пресечката

отдясно не е останало нито едно куче, а пресечката вляво е задръстена от

движещата се маса от космати тела, запънати лапи и озъбени муцуни.

Пресичаме кръстовището, осеяно с кичури мръсна козина, ревящият ад

остава зад гърба ни и тогава насила се спирам и поглеждам назад. Средата на

кръстовището е пуста, както по-рано. Глутницата е завила. Тя се отдалечава

от нас по булеварда, като се носи покрай колоната от камиони към

покрайнините. Скимтенето и воят полека-лека стихват, още минута и всичко

става както преди: чува се само енергичният тропот на хиляди крака,

потракване на челюсти, ръмжене и сумтене. Въздъхвам с облекчение и напъхвам

скорчера обратно в кобура. Здравата се уплаших.

Вандерхузе ни скастря. Получаваме мъмрене. И двамата. За наглостта и

хлапашкото поведение. Инак Шчекн е безкрайно чувствителен към упреците, но

сега, кой знае защо, не протестира Само мърмори: "Кажи му, че не е имало

никакъв риск." И добавя: "Почти..." Диктувам донесението за инцидента. Не

разбрах какво стана на кръстовището и естествено Вандерхузе разбира още по-

малко. Той ме разпитва, но избягвам да му отговарям. Наблягам на това, че

сега глутницата се движи по посока на кораба.

- Ако дойдат до вас, изплашете ги с огън - казвам накрая.

Подминаваме края на двайсет и втори квартал и тогава забелязвам, че

гадинките съвсем са изчезнали от улицата - няма нито един плъх, нито една

змия и даже жабите никакви не се виждат. Изпокрили са се заради кучетата,

нерешително си мисля аз, Зная, че не е така. Причината е Шчекн.

На четвъртата година от нашето познанство неочаквано стана ясно, че

Шчекн владее добре английски език. Горе-долу тогава открих, че той съчинява

музика - е, не симфонична естествено, а песнички, простички мелодии, много

приятни и съвсем приемливи за слуха на землянина. А ето че сега излезе още

нещо. Той ме поглежда накриво с жълтите си очи и пита:

- Как се досети за огъня?

Заставам нащрек. Оказва се, че съм се досетил за някакъв огън! Кога ли

пък съм успял?

- Зависи за кой огън става дума? - казвам напосоки.

- Не разбираш за какво говоря ли? Или не искаш да отговориш?

Огън, огън, трескаво мисля аз. Усещам, че сега май ми се удава случай

да узная нещо важно. Ако не бързам. Ако подавам точни реплики. Кога ли пък

съм говорил за огън? Да! "Изплашете ги с огън."

- Всяко дете знае, че животните се страхуват от огъня - казвам. -

Затова и се досетих. Нима беше толкова трудно да се досетя?

- Според мен беше трудно - мърмори Шчекн. - Досега не се досещаше.

Той млъква и престава да ме гледа под око. Поприказвахме си, значи.

Умна глава е все пак. Ясно му е, че или не съм разбрал, или не искам да

приказвам, когато ни чуват... И в единия, и в другия случай е по-добре да

спрем дотук... И така, аз се досетих за огъня. Всъщност за нищо не съм се

досещал. Просто казах на Вандерхузе: "Изплашете ги с огън." И Шчекн реши,

че се досещам за нещо. Огън, огън... Естествено Шчекн нямаше никакъв огън.

Значи е имал. Само че аз не съм го видял, а кучетата са го видели. И таз

хубава, само това липсваше. Гледай го ти Шчекн.

- А ти ги обгори, а? - питам аз предпазливо.

- Огънят обгаря - отвръща сухо Шчекн.

- И всеки главанак ли може да прави това?

- Само земляните ни наричат главанаци. Южните изроди ни наричат

вампири. В устието на Синята змия ни викат главозамайващите. А на

Архипелага - "цзеху"... В руския език няма съответствие. Това значи

подземен жител, който умее да покорява и да убива със силата на своя дух.

- Ясно - казвам аз.

Само пет години ми бяха потребни, за да науча, че моят най-близък

приятел, от когото никога нищо не съм скривал, притежава способността да

покорява и убива със силата на своя дух. Да се надяваме, че само кучета, а

изобщо - кой го знае... Всичко на всичко пет години приятелство. Дявол да

го вземе, защо се засягам толкова в края на краищата?

Шчекн мигновено улавя горчивината в гласа ми, но я тълкува по сной

начин:

- Не бъди алчен - казва той. - Затова пък вие имате много неща, които

ние нямаме и никога няма да имаме. Машините ви, науката ви...

Излизаме на площад и веднага спираме, защото виждаме оръдието. То стои

вляво, зад ъгъла, ниско и сякаш притиснато към паважа - дълго дуло с тежка

ръкохватка на гърления спирач, нисък и широк щит, боядисан в маскировъчни

цветове и фигури, широк тръбен лафет, дебели колела с гуми... От тази

позиция е бил даден не един изстрел, но отдавна, много отдавна. Гилзите на

изстреляните снаряди се търкалят наоколо, целите проядени от зелен и червен

окис, тегличите на лафета са разпорили асфалта до пръстта и сега са

потънали в гъста трева, и дори малко дръвче е успяло да избуи от лявата

страна на лафета. Ръждясалият затвор е отворен, мерника изобщо го няма, а

отзад на позицията изгнилите полуразпаднали се сандъци за снаряди са

празни. Тук са стреляли до последния изстрел.

Поглеждам над щита и виждам накъде са стреляли. По-точно в началото

съзирам грамадните, обрасли с бръшлян пробойни в стената на отсрещната къща

и чак след това вниманието ми е привлечено от някакъв архитектурен абсурд.

В подножието на къщата с пробойните съвсем не на място се мъдри малък

едноетажен пастелножълт павилион с плосък покрив и сега ми става ясно, че

са стреляли именно в него, с право мерене, почти в упор, от петдесет метра,

а зеещите дупки в стената на къщата над него са от снарядите, неулучили

целта, макар от такова разстояние да изглежда, че просто е невъзможно да не

улучиш. Впрочем несполучливите изстрели не са чак толкова много и човек

може само да се чуди на здравината на тази невзрачна жълта постройка,

улучена от толкова снаряди, която въпреки това не се е превърнала в купчина

боклук.

Разположението на павилиона е безсмислено и отначало ми се струва, че

страхотните удари на снарядите са го отместили, отхвърлили са го назад,

изтикали са го на тротоара и почти са го напъхали в стената на къщата. Но,

разбира се, не е така. Естествено павилионът си стои именно там, където още

от самото начало са го поставили някакви архитекти-чудаци: той е преградил

напълно тротоара и е заел част от уличното платно, като без съмнение

сигурно е пречил на движението.

Всичко, което се е случило тук, е станало доста отдавна, преди много

години и отдавна вече е изчезнал мирисът на пожарите и стрелбите, но по

странен начин се е съхранила и ме потиска атмосфрата на люта ненавист, на

ярост и бяс, които са подтиквали на времето неизвестните артилеристи.

Заемам се да диктувам поредното донесение, а Шчекн, койо се е настанил

встрани и недоволно е провесил челюст, демонстративно мърмори на висок

глас, като ме гледа накриво с жълтите си очи:

"Хората... Не може да има никакво съмнение... Разбира се, хората...

Желязо и огън, развалини, винаги едно и също..." Очевидно и той усеща тази

атмосфера, при това сигурно още по-силно от мен. Нали си спомня родния край

- горите, натъпкани със смъртоносна техника, изпепелени пространства,

където мъртво стърчат овъглените радиоактивни стъбла на дърветата и самата

земя е пропита с ненавист, страх и гибел...

Няма какво повече да правим на този площад. Освен да градим хипотези и

във въображението ни да изникват една от друга по-ужасни картини. Вървим

нататък и си мисля, че в епохата на глобалните катастрофи цивилизациите

изплискват на повърхността на битието цялата мръсотия, всичката утайка,

натрупала се през вековете в гените на обществото. Формите на тази пяна са

необикновено разнообразни и по тях може да се съди за неблагополучията на

дадена цивилизация в момента на катаклизма, но много малко може да се каже

за природата на този катаклизъм, защото най-различните катаклизми - било то

глобалната пандемия или световната война, пък дори и геологичната

катастрофа - изплискват на повърхността една и съща пяна: ненавист,

животински егоизъм жестокост, която изглежда оправдана, но в действителност

с нищо не може да бъде оправдана...

Съобщение от Еспада. Той е влязъл в контакт. Комов нарежда всички

групи да подготвят транслаторите си за приемане на линвистична информация.

Пресягам се и с напипване включвам портативния преводач на гърба си...

2 юни 78 година

МАЙЯ ГЛУМОВА, ПРИЯТЕЛКАТА НА ЛЕВ АБАЛКИН

Реших да не предупреждавам Майя Тойвовна за своето посещние, а направо

в девет часа сутринта се запътих към Звездния площад.

На разсъмване малко преваля и огромният куб на музея от неодялан

мрамор влажно проблясваше на слънцето. Още отдалеч видях малка пъстра тълпа

пред главния вход, а щом се приближих съвсем, чух недоволни и разочаровани

възгласи. Оказа се, че от вчера музеят е затворен за посетители във връзка

с подготовката на някаква нова експозиция. Тълпата се състоеше най-вече от

туристи, но в нея особено негодуваха научните работници, избрали точно тази

сутрин, за да поработят с експонатите. На тях не им вършели работа новите

експозиции. Трябвало по-отрано да ги предупредят за подобни административни

клопки. А сега можело да се смята, че денят им е пропаднал... Суматохата се

увеличаваше от кибернетичните чистачи, на които очевидно бяха забравили да

сменят програмата и сега те безсмислено се лутаха в тълпата, като се

мотаеха в краката на всички, ритани от раздразнените посетители, и

непрестанно предизвикваха взривове от злорад смях със своите безсмислени

опити да минат през заключената врата.

Щом ми стана ясна обстановката, не се задържах повече там. Не веднъж

ми се е случвало да посещавам този музей и знаех къде се намира служебният

вход. Заобиколих сградата и по сенчестата алея стигнах до широка ниска

врата, едва забележима зад плътната стена от някакви пълзящи растения. Тази

пластмасова врата, имитация на байцван дъб, също беше заключена. На прага

се въртеше още един киберчистач. Видът му беше безнадеждно тъжен: през

нощта горкият здравата се беше разредил, а сега тук, на сянка, шансовете му

отново да натрупа енергия бяха малко.

Отместих го с крак и сърдито почуках. Отзова се гробовен глас:

- Музеят за извънземни култури временно е затворен, понеже в

централните помещения се подрежда нова експозиция. Моля да ни извините, но

ще трябва да дойдете след една седмица.

- Массаракш! - произнесох аз на глас, като се озърнах с известно

безпокойство.

Наоколо естествено нямаше никой и само киберчистачът загрижено

скърцаше под краката ми. Очевидно го бяха заинтересували моите обувки.

Отново го избутах и пак зачуках с юмрук по вратата.

- Музеят за извънземни култури... - проточи се гробовннят глас и

изведнъж млъкна. Вратата се разтвори.

- А така - казах аз и влязох. Киберчистачът остана отвън.

- Е? - казах му аз. - Влизай.

Но той се отдръпна, сякаш не се решаваше, и в същия миг вратата отново

се хлопна.

В коридорите имаше слаба, но доста характерна миризма. Отдавна съм

забелязал, че всеки музей притежава свой мирис. Особено силно мирише в

зоологическите музеи, но и тук също здравата миришеше. На извънземни

култури вероятно.

Надникнах в първото попаднало ми помещение и намерих там две съвсем

млади момичета, които с молекулярни поялници в ръка се бяха надвесили над

някакво съоръжение, наподобяващо най-вече гигантско кълбо бодлива тел.

Попитах ги къде мога да намеря Майя Тойвовна, получих подробни напътствия и

се захванах да бродя по коридорите и залите на специалния сектор "Предмети

на материалната култура с неизяснено предназначение". Тук не срещнах

никого. Широките научни маси очевидно бяха в централните помещения, където

се занимаваха с новата експозиция, а тук нямаше никого и нищо освен

предмети с неизяснено предназначение. Но затова пък по пътя се нагледах на

тези предмети до насита и между другото останах с убеждението, че тяхното

предназначение както е било досега, така и ще си остане неясно во веки

веков, амин.

Намерих Майя Тойвовна в нейния кабинет-работилница. Щом влязох, тя

повдигна глава към мен - красива, нещо повече, много мила жена: прекрасни

кестеняви коси, големи сиви очи, леко чип нос, силни голи ръце с дълги

пръсти, синя, на черно-бели райета, свободно падаща блуза без ръкави.

Очарователна жена. На дясната си вежда имаше малка черна бенка.

Тя ме гледаше разсеяно и дори не мене, а сякаш през мене, гледаше и

мълчеше. На масата пред нея нямаше нищо, само двете й ръце лежеха на

масата, като че ли ги беше сложила пред себе си и беше забравила за тях.

- Моля да ме извините - казах аз. - Наричам се Максим Камерер.

- Да. Слушам ви.

Гласът й също беше разсеян и тя не каза истината: не ме слушаше. Тя не

ме слушаше и не виждаше. И изобщо днес явно не и беше до мене. Всеки

възпитан човек на мое място би се извинил и незабелязано би си отишъл. Но

аз не мога да си позволя да бъда възпитан човек. Аз съм сътрудник на

"Комкон-2", който е на работа. Затова не взех да се извинявам, нито пък се

наканих да тръгвам, а просто седнах в първото попаднало ми кресло и като

направих добродушно приветлива физиономия, попитах:

- Какво става с вашия музей днес? Никого не пускат...

Тя май че малко се учуди.

- Не пускат ли? Нима?

- Ами нали ви казвам! Едва-едва ме пуснаха през служебния вход.

- А, да... Извинете, вие кой сте? При мене ли имате работа?

Повторих, че съм Максим Камерер и взех да излагам своята легенда.

И тогава се случи чудо. Едва-що произнесох името на Лев Абалкин, и тя

сякаш се събуди. Разсеяността изчезна от лицето й, тя цялата пламна и

буквално впи в мене сивите си очи. Но не каза нито дума и ме изслуша

докрая. Само бавно повдигна от масата безволево лежащите ръце, преплете

дългите пръсти и подпря на тях брадичката си.

- Вие лично познавахте ли го?

Разказах за експедицията в устието на Синята змия.

- И ще напишете за всичко това?

- Разбира се - казах аз. - Но това е малко.

- Малко за какво? - попита тя.

На лицето й се появи странно изражение - сякаш тя едвам сдържаше смеха

си. Даже очите й заблестяха.

- Разбирате ли - започнах аз отново. - Ще ми се да покажа израстването

на Абалкин като най-добрия специалист в своята област. На границата между

зоопсихологията и социалната психология той направи нещо като...

- Но нали той не стана специалист в своята област - каза тя. - Та те

направиха от него прогресор. Та те го... Те...

Не, не смеха си сдържаше тя, а сълзите. И сега престана да се сдържа.

Захлупи лицето си в дланите и избухна в плач. Боже мой! И без това женските

сълзи са ужасно нещо, а сега на всичко отгоре и нищо не разбирах. Тя

ридаеше силно, до самозабрава, като дете, потръпвайки с цялото си тяло, а

аз седях като същински глупак и не знаех какво да правя. В такива случаи

хората винаги подават чаша вода, но в кабинета-работилница нямаше нито

чаша, нито вода, нито пък някакви заместители; тук имаше само рафтове,

отрупани с предмети с неизвестно предназначение.

А тя продължаваше да плаче, сълзите течаха на струйки между пръстите й

и капеха на масата, тя дишаше на пресекулки, хълцаше и говореше, сякаш

мислеше на глас - сама се прекъсваше безцелно и хаотично.

... Той я пердашил - охо, и още как. Трябвало само малко да си вирне

носа и той й свивал сармите. Пет пари не давал, че тя е момиче и че е с три

години по-малка от него - тя му принадлежала и край. Тя била негова вещ.

Веднага станала такава, кажи-речи, в същия ден, когато я видял. Тогава тя

била на пет години, а той - на осем. Той тичал в кръг и крещял своето

собствено стихче-игра*: "Стояха зверчета около плета, в тях стреляха и те

умираха." Десет пъти, двайсет пъти подред. На нея й станало смешно и тогава

той я плеснал за пръв път...

[* В оригинала - считалка: стихове, които се пеят по време на детска

игра. като децата са си разпределили ролите според текста. Така у нас

децата играят например на: "Гори, гори кърпа, кучето я дърпа..." или:

"Отвори, Кальо, порти..." - Б.пр. ]

... Да бъде негова вещ било прекрасно, защото той я обичал. Никога

никого след това не е обичал. Само нея. Всички останали му били

безразлични. Те нищо не разбирали и не можели да разберат. А той излизал на

сцената, пеел песни и рецитирал - за нея. Така й казвал: "Това беше за

тебе. Хареса ли ти?" И се състезавал на висок скок - за нея. И се гмуркал

на трийсет и два метра - за нея. И нощем пишел стихове - пак за нея. Много

я ценял, своята собствена вещ, и през цялото време се стремял да бъде

достоен за такава ценна вещ. И никой нищо не знаел за това. Той винаги

можел да прави така, че никой нищо да не знае за това. До последната

година, когато за това научил неговият учител...

... Той имал още много собствени вещи. Цялата гора около интерната

била негова много голяма собствена вещ. Всяка птица в тази гора, всяка

катеричка, всяка жаба във всяка вада. Той омагьосвал змиите, той започвал и

прекратявал войните между мравуняците, той умеел да лекува елените и всички

те били негова собственост освен стария лос на име Рекс, който признавал за

равен на себе си, но после се скарал с него и го изгонил от гората...

... Глупачка, глупачка! В началото всичко било толкова хубаво, а после

тя пораснала и намислила да се освободи. Направо му заявила, че не желае

повече да бъде негова вещ. Той я напердашил, но тя била твърдоглава,

държала на своето, проклетата глупачка. Тогава той отново я напердашил,

жестоко и безпощадно, както биел своите вълци, които се опитвали вече да не

му се подчиняват. Но тя не била вълк, тя била по-твърдоглава от всичките му

вълци, взети заедно. И тогава той извадил от пояса си ножа, който сам си

бил направил от кост, намерена в гората, и с яростна усмивка бавно и

страшно си разпорил ръката от китката до лакътя. Стоял пред нея яростно

усмихнат, кръвта шуртяла от ръката му като от чешма и попитал: "Ами сега?"

И още не успял да падне, когато тя разбрала, че е прав. Винаги бил прав, от

самото начало. Но тя, глупачката му с глупачка, така и не поискала да го

признае...

... А в началото на последната му година в интерната, когато тя се

върнала след ваканцията, вече нищо нямало. Нещо станало. Навярно вече му

били стегнали юздите. Или просто научили за всичко и естествено идиотите се

ужасили. Проклетите разумни кретени. Той погледнал през нея и отвърнал

глава. И вече не я гледал. Тя престанала да съществува за него като всички

останали. Той изгубил своята вещ и се примирил със загубата. А когато

отново си спомнил за нея, всичко вече било друго. Животът вече завинаги

престанал да бъде тайнствената гора, в която той бил господар, а тя - най-

ценното, което имал. Те вече започнали да го превръщат, той вече почти бил

прогресор, вече бил на половината път към другия свят, където хората се

предават и мъчат един друг. И личало, че твърдо следва този път, че се е

оказал добър ученик, старателен и способен. Той й пишел, тя не отговаряла.

Той я викал, тя не се обаждала. А трябвало не да й пише и не да я вика, а

само да пристигне и да я напердаши, както едно време, и тогава може би

всичко би станало както едно време. Но той повече не бил господар. Станал

бил само мъж, каквито наоколо имало много, и престанал да й пише...

... Последното му писмо, както винаги написано на ръка - той признавал

само писането на ръка, никакви кристали, никакви магнитни записи, само на

ръка, - та последното му писмо пристигнало тъкмо оттам, от Синята змия.

"Стояха зверчета около плета - пишел той, - в тях стреляха и те умираха." И

в това негово последно писмо нямало нищо друго...

Тя трескаво си изливаше болката, като хлипаше и се секнеше в смачкани

лабораторни салфетки, и внезапно разбрах, а след миг и тя сама каза, че

вчера се е видяла с него. Тъкмо по времето, когато съм й звънил и съм

беседвал с луничавия Тойво и когато успях да се свържа с Ядвига, докато съм

разговарял с Екселенц и съм се излежавал в къщи, докато съм проучвал отчета

за операцията "Мъртъв свят" - през цялото това време тя е била с него,

гледала го е, слушала го е и нещо там се е случило между тях, заради което

тя сега търси утеха от един непознат.

2 юни 76 година

МАЙЯ ГЛУМОВА И ЖУРНАЛИСТЪТ КАМЕРЕР

Тя замълча, сякаш се опомни, и аз също се опомних, само че няколко

секунди по-рано. Нали бях на работа. Трябваше да си гледам работата.

Дългът. Чувството за дълг. Всеки е длъжен да изпълни дълга си. Какви

изтъркани и груби думи. След всичко това, което чух. Да плюя на дълга и да

направя всичко възможно, за да измъкна тази нещастна жена от тресавището на

нейното странно отчаяние. Може би точно в това се състоеше моят истински

дълг?

Но знаех, че не е така. Не е така по много причини. Например защото не

умея да измъквам хора от тресавището на отчаянието. Просто не знам как се

прави това. Не зная даже откъде да започна. И затова сега най-много ми се

искаше да стана, да се извиня и да си отида. Но и това естествено нямаше да

направя, защото трябваше непременно да науча къде са бе срещнали и къде е

той сега...

Неочаквано тя отново попита:

- Кой сте вие?

Тя зададе този въпрос с треперящ и сух глас и очите й вече бяха сухи и

блестящи - съвсем болни очи.

Преди да дойда, тя е седяла тук сама, макар наоколо да е било пълно,

препълнено с нейни колеги и навярно дори с приятели, но въпреки всичко тя е

била сама, даже някои са се приближавали до нея и са се опитвали да я

заговорят, но тя все едно си е оставала сама, защото тук никой не е знаел и

не е можел нищо да знае за човека, изпълнил душата й с това страшно

отчаяние, с това изгарящо, погубващо силите разочарование и с всичко

останало, което се било натрупало в нея през тази нощ, стремяло се да

излезе и не намирало изход, и ето появявам се аз и изричам името на Лев

Абалкин - сякаш рязвам със скалпел непоносимия цирей. И тогава тя избухва,

и известно време изпитва огромно облекчение, съумява най-сетне да се

навика, да се наплаче, да се освободи от болката, разумът й се освобождава

и тогава преставам да бъда лечител, ставам такъв, какъвто съм в

действителност - напълно чужд, непознат и случаен човек. И в този момент тя

схваща ясно, че не мога да бъда съвсем случаен човек, защото чак такива

случайности няма. Не може да се разделиш с любимия си преди двайсет години,

двайсет години нищо да не знаеш за него, двайсет години да не чуваш името

му, а после, след двайсет години, отново да го срещнеш, да прекараш с него

страшна и горчива нощ, по-страшна и по-горчива от всяка раздяла, и на

сутринта за първи път след двайсет години да чуеш неговото име от съвсем

случаен, чужд и външен човек...

- Кой сте вие? - попита тя с треперящ и сух глас.

- Казвам се Максим Камерер - отговорих аз за трети път, като с всички

сили си давах вид на напълно объркан. - Донякъде съм журналист... Но, за

бога... Очевидно съм дошъл не навреме... Разбирате ли, събирам материал за

книга, нещо като портрет на Лев Абалкин...

- Какво прави той тук?

Тя не ми вярваше. Може би усещаше, че търся не материал за Лев

Абалкин, и самия Лев. Трябваше да се приспособявам. И то по-бързо. И аз,

разбира се, се приспособих.

- В какъв смисъл? - попита озадачено и дори с известна тревога

журналистът Камерер.

- Някаква задача ли изпълнява тук?

Журналистът Камерер се слиса.

- 3-задача ли? Н-нещо май не ви разбирам... - Журналистът е жалък.

Няма никакво съмнение, че не е подготвен за такова посрещане. Без да иска,

е попаднал в глупаво положение и даже представа си няма как да се измъкне

сега от него. От всичко на света на журналиста Камерер най-много му се иска

да избяга. - Майя Тойвовна, та аз... За бога, само да не си помислите...

Смятайте, че все едно нищо не съм чул... Аз вече всичко забравих!... Изобщо

не съм бил тука!... Но ако мога с нещо да ви помогна...

Журналистът Камерер бъбреше несвързано и беше почервенял от смущение.

Той вече не седеше. Почти беше надвиснал над масата в услужлива и крайно

неудобна поза, като все се мъчеше ободряващо да хване Майя Тойвовна за

лакътя. Вероятно беше доста неприятен наглед, но вече несъмнено съвсем

безвреден и глуповат.

- Такъв е стилът ми на работа, разбирате ли... - мънкаше той, като

правеше жалък опит някак си да се оправдае. - Вероятно той може да се

оспорва, не зная, но по-рано винаги ми е носел успех... Аз започвам от

периферията: сътрудниците, приятелите... учителя, разбира се...

наставниците... А вече след това - така да се каже, напълно въоръжен -

щурмувам главния обект на изследването... Направих справка в "Комкон" и ми

казаха, че Абалкин трябва всеки момент да се върне на Земята... С учителя

вече говорих... С лекаря... След това реших - с вас... но не навреме...

Извинете, още веднъж извинете. Не съм сляп, виждам, че се получи някакво

крайно неприятно съвпадение...

И все пак той успя да я успокои, този недодялан и глуповат журналист

Камерер. Тя се облегна в креслото и прикри лицето си с длан. Подозренията

изчезнаха, пробуди се срамът и я налегна умората.

- Да - каза тя. - Това е съвпадение...

Сега журналистът Камерер трябваше да се обърне и да се отдалечи на

пръсти. Но не беше такъв човек този журналист. Не можеше той просто ей-така

да остави сама една измъчена и разстроена жена, която несъмнено се нуждае

от помощ и подкрепа.

- Разбира се, съвпадение и нищо повече... - мънкаше той. - И ще го

забравим - все едно че нищо не е било... После, някой път, когато ви е

удобно... когато пожелаете... естествено ще ви бъда безкрайно благодарен...

То се знае, не ми се случва за първи път отначало да беседвам с главния

обект, а след това... Майя Тойвовна, може би искате да извикам някого, а?

Аз ей-сега...

Тя мълчеше.

- Ами да, няма нужда, точно така... Че защо? Та аз ще поседя с вас...

за всеки случай...

Тя най-после свали ръка от лицето си и каза вяло:

- Не е необходимо да стоите с мен. По-добре вървете при вашия главен

обект...

- Не-не-не! - запротестира журналистът Камерер. - Ще успея... Обектът

си е обект, така да се каже, а аз не бих искал да ви оставям сама... Време

имам колкото щете... - Той погледна с известна тревога часовника си. - А

обектът вече няма къде да се дене! Сега ще го хвана... Пък и вероятно по

това време той не си е вкъщи. Знам ги аз тези прогресори в отпуск...

Сигурно скита из града и се отдава на сантиментални спомени...

- Той не е в града - каза Майя Тойвовна, като все още се сдържаше. -

Ще трябва да летите два часа, докато стигнете до него...

- Да летя два часа ли? - Журналистът Камерер беше неприятно изненадан.

- Извинете, но аз определено останах с впечатление...

- Той е във Валдай! В курорта "Трепетлика"! На езерото Веле! И имайте

предвид, че нулевият транспорт не работи!

- М-м-м! - доста силно измънка журналистът Камерер. Двучасовото

въздушно пътешествие явно не влизаше в неговите планове за днешния ден.

Човек би могъл дори да го заподозре, че изобщо е противник на пътешествията

по въздуха.

- Два часа... - замърмори той. - Виж ти какво излезе... А аз някак

съвсем другояче си го представях... Моля да ме извините, Майя Тойвовна, но

може би има някакъв начин да се свържа с него оттука?

- Сигурно може - каза Майя Тойвовна с вече съвсем угасващ глас. - Но

не му зная номера... Слушайте, Камерер, я по-добре ме оставете сама. Така и

така сега с нищо не мога да ви бъда полезна.

И чак сега журналистът Камерер осъзна докрай цялата неловкост на

своето положение. Той скочи и се втурна към вратата. Усети се, върна се до

масата, промърмори неясно някакви извинения и отново се втурна към вратата,

събаряйки по пътя креслото. Вдигна го, като продължаваше да мънка

извинения, и го постави на мястото му с такова голямо внимание, сякаш беше

от кристално стъкло или порцелан. Заотстъпва, като се кланяше, натисна със

задник вратата и се измъкна в коридора.

Притворих внимателно вратата и известно време постоях, като разтривах

с обратната страна на дланта си изтръпналите мускули на лицето. Повдигаше

ми се от срам и отвращение към самия себе си.

2 юни 78 година

"ТРЕПЕТЛИКА". ДОКТОР ГОАНЕК

От източния бряг "Трепетлика" изглеждаше като ято бели и червени

покриви, накацали в зелено-червените храсталаци от офика. Там имаше още

тясна плажна ивица и дървен на вид пристан, където бяха се сгушили рояк

пъстроцветни лодки. По целия озарен от слънцето склон не се виждаше жива

душа и само на пристана важно седеше, провесил босите си крака, някакъв

човек в бели дрехи - изглежда, ловеше риба, защото беше твърде неподвижен.

Хвърлих дрехите си на седалката и без много шум влязох във водата.

Хубава беше, водата на езерото Ееле, чиста и сладка, същинско удоволствие

беше човек да плува в нея.

Когато се покатерих на пристана и заподскачах на един крак по

нагорещените от слънцето дъски, за да извадя водата от ухото си, онзи в

белите дрехи най-после вдигна очи от плувката на въдицата и като ме огледа

през рамо, с интерес се осведоми:

- Така ли се довлякохте от Москва, само по бански?

И този беше дядка към стоте, сух и мършав като бамбуковата си пръчка,

само лицето му не беше жълто, а по-скоро шоколадовокафяво или, дори бих

казал, почти черно. Може би поради контраста с неговите чисто бели дрехи.

Впрочем очите му бяха млади - малки, сини и весели. Ослепително бяла шапка

с гигантска козирка покриваше неговата несъмнено олисяла глава и му

придаваше вид на жокей в оставка или на марктвеновски ученик, офейкал от

неделното училище.

- Казват, че тука имало невъобразимо много риба - рекох аз като

клекнах до него.

- Лъжат - рече той отсечено и тежко.

- Казват, че тук човек можел добре да прекара отпуската си - рекох аз.

- Зависи - рече той.

- Тукашният курорт бил модерен, разправят - казах аз.

- Беше - каза той.

Изчерпах се и помълчахме.

- Този курорт беше модерен, млади момко - каза той назидателно, -

преди три сезона. Или, както казва моят правнук Брячеслав, "по-по-

предишната ваканция". А сега знаете ли, млади момко, не можем да си

представим нашия отдих без ледена вода, без дребни гадинки, без сурова

храна и непроходими джунгли... Помните ли: "Дивите скали - те ще ми дадат

убежище"... Таймир и Бафинова земя, значи... Космонавт ли сте? - неочаквано

попита той. - Прогресор? Етнолог?

- Бях - казах аз не без злорадство.

- А аз съм лекар - рече той, без да му мигне окото. - Предполагам, че

не съм ви нужен. През последните три сезона тук рядко бях нужен на някого.

Впрочем практиката показва, че пациентите са склонни да се движат на тълпи.

Вчера например дотрябвах. Човек се пита защо пък и днес да не дотрябва на

някого? Сигурен ли сте, че не съм ви нужен?

- Само като приятен събеседник - искрено казах аз.

- Е, какво пък, и на туй благодарим - отвърна той с готовност. -

Тогава тръгвайте да пием чай.

И ние отидохме да пием чай.

Доктор Гоанек живееше в голяма дървена къща, направена в традиционния

руски стил от хоризонтални греди, край медицинския пункт. Къщата беше

снабдена с всичко необходимо - веранда с изящни струговани перила,

прозорци, украсени с дърворезба, петел на покрива, ултразвукова зидана

печка с автоматично регулиране, две места за спане върху нея и баня, а също

маза на два етажа, свързана между другото с Линията за доставки. Отзад, в

гъсталака от висока коприва, беше и кабината за нулевия транспорт, изкусно

маскирана като дървен клозет.

"Чаят" на доктора се състоеше от ледена чорба от цвекло, просена каша

с тиква и газиран квас със стафиди. Истински чай, чай като напитка нямаше:

доктор Гоанек беше дълбоко убеден, че пиенето на силен чай подпомага

образуването на камъни в бъбреците, а слабият чай е кулинарна безсмислица.

Доктор Гоанек отдавна живееше в "Трепетлика" - беше поел тукашната

практика преди дванадесет сезона. Виждал бе "Трепетлика" като обикновен

курорт, един от хилядите, и в периода на изключително фантастичния разцвет,

по времето, когато в курортологията надделя идеята, че само умереният пояс

може да направи почиващите щастливи. Не беше го напуснал и сега, в периода

на очевидно безнадеждния упадък.

През този сезон, започнал както винаги през април, в "Трепетлика" бяха

пристигнали всичко на всичко трима летовници.

В средата на май тук почивала една съпружеска двойка - двама абсолютно

здрави асенизатори. Те дошли направо от Северния Атлантик, където разровили

огромна купчина радиоактивни отпадъци. Тази двойка - негър банту и малайка -

сбъркала полукълбото и се появила тука с намерение да кара... ски. Като

поскитали няколко дена из околните гори, една прекрасна вечер те изчезнали

в неизвестна посока и чак след седмица изпратили телеграма от Фолкландските

острови със съответните извинения.

И ето че вчера рано сутринта изневиделица в "Трепетлика" се появил

някакъв странен момък. Защо странен ли? Първо, не било ясно как е попаднал

тук. Нямал нито сухопътно, нито въздушно превозно средство - доктор Гоанек

можел да гарантира за това със своята безсъница и с острия си слух. Не

пристигнал тука и пеша - хич не приличал на човек, който пътешествува

пешком: доктор Гоанек безпогрешно определял кои са пеши туристи - по

миризмата. Оставал нулевият транспорт. Но, както е известно, в последните

няколко дни нулевата връзка е объркана поради флуктуация на неутронното

поле, следователно човек може да попадне с нулевия транспорт в "Трепетлика"

само съвсем случайно. Обаче въпросът е, ако този момък е попаднал тук

съвсем случайно, защо веднага се нахвърлил върху доктор Гоанек, сякаш цял

живот е имал нужда именно от доктор Гоанек?

На пътешествуващия по бански турист Камерер това се стори малко тъмна

работа и доктор Гоанек побърза да даде съответните пояснения. На странния

момък не му трябвал лично доктор Гоанек. На него му трябвал който и да е

лекар, но затова пък колкото по-скоро, толкова по-добре. Работата била там,

че момъкът се оплаквал от нервно изтощение и той наистина бил изтощен, при

това толкова силно, че за опитен лекар като доктор Гоанек било лесно да го

установи с просто око. Доктор Гоанек сметнал, че веднага трябва да му бъде

направено всестранно и старателно изследване, при което за щастие не била

открита никаква патология. Забележително било, че тази благоприятна

диагноза подействувала на момъка просто целебно. Той буквално разцъфнал

пред очите му и след два-три часа, сякаш нищо не е било, вече приемал

гости.

Не-не. гостите пристигнали по най-обикновения начин - със стандартен

глайдер... всъщност не гостите, а гостенката. И, много правилно: за младия

човек няма и не може да има по-целебна психотерапия от очарователна млада

жена. В богатата си практика доктор Гоанек доста често се бил срещал с

аналогични случаи. Ето например... Доктор Гоанек даде първия пример. Или да

кажем... Доктор Гоанек даде втория пример. Съответно и за младите жени най-

добрата психотерапия е... И доктор Гоанек даде третия, четвъртия и петия

пример.

За да не се посрами, туристът Камерер побърза да отговори с примери от

своя личен опит, когато веднъж като прогресор и той също се озовал на

границата на нервното изтощение, но този жалък и неподходящ пример беше

отхвърлен от доктор Гоанек с възмущение. Оказа се, че с прогресорите всичко

е съвсем другояче - много по-сложно, а в известен смисъл, напротив, много

по-просто. Във всеки случай доктор Гоанек никога не би си позволил без

консултация със специалист да въздействува с каквито и да било

психотерапевтични средства върху странния момък, ако той би се оказал

прогресор...

Но, разбира се, страннният момък не бил прогресор. Между другото той

май че никога не би могъл да стане прогресор: психиката му била доста

неподходяща за това. Не, не бил той прогресор, ами артист или художник,

сполетян от голяма творческа несполука. И това съвсем не бил първият и дори

не десетият случай в богатата практика на доктор Гоанек. Той помнел... И

доктор Гоанек взе да бълва разни случаи, един от друг по-хубави, като

естествено при това заменяше истинските имена с всевъзможни Хиксове, Вети и

дори Алфи...

Туристът Камерер, бивш прогресор и изобщо човек, грубичък по рождение,

доста неучтиво прекъсна това поучително повествование, като заяви, че той

лично никогаш не би се съгласил да живее в един курорт с чалнат артист.

Това беше необмислена забележка и туристът Камерер незабавно беше поставен

на място. Преди всичко думата "чалнат" биде анализирана надълго и нашироко,

направена на пух и прах и отхвърлена напълно като признак на медицинско

невежество, при това отгоре на всичко и вулгарна. И чак след това с

необикновена злъч в гласа Гоанек съобщи, че споменатият чалнат артист,

очевидно предчувствувайки нашествието на бившия прогресор Камерер и всички

несгоди, произтичащи от това, сам се отказал от мисълта да споделя с него

един курорт и още сутринта отпътувал с първия попаднал му глайдер. При това

той така бързал да избегне срещата с туриста Камерер, че дори не успял да

се сбогува с доктор Гоанек.

Впрочем злъчта изобщо не достигна до съзнанието на бившия прогресор

Камерер. Той взе всичко за чиста монета и изказа голямото си задоволство от

факта, че курортът се е очистил от нервноизтощени хора на изкуството и вече

няма никакви пречки да си избере по свой вкус най-подходящото място за

престоя.

- Къде живя този неврастеник? - направо попита той и веднага поясни: -

Питам, за да не губя напразно времето си да ходя там.

Този разговор вече се водеше на верандата с изящните перила. Малко

шокираният доктор мълчаливо посочи една живописна дървена вила с голям син

номер шест, която беше малко встрани от останалите постройки, на самия край

на стръмния бряг.

- Чудесно - заяви туристът Камерер. - Значи няма да ходим нататък. А

отначало ние с вас ще отидем ей-там... Харесва ми, че там офиката сякаш е

по-гъста...

Нямаше никакво съмнение, че поначало общителният доктор Гоанек

възнамеряваше да предложи, а в случай на съпротива и да натрапи своята

особа като водач и познавач на "Трепетлика". Но сега туристът и бивш

прогресор Камерер му се струваше прекалено безцеремонен и груб.

- Несъмнено - сухо каза той. - Съветвам ви да минете по ей тази

пътека. Потърсете вила номер дванайсет.

- Как? Ами вие?

- Съжалявам. Знаете ли, имам навик след чая да си почивам в хамака...

Без съмнение един-единствен жален поглед би бил достатъчен доктор

Гоанек веднага, да се омилостиви и да изневери на своя навик в името на

законите на гостоприемството. Затова грубият и вулгарен Камерер побърза да

направи последния гаф.

- Пр-р-роклета възраст - съчувствено каза той и работата беше

свършена.

Като кипеше безгласно от възмущение, доктор Гоанек се отправи към своя

хамак, а аз се мушнах в гъсталака от офика, заобиколих медицинския пункт и

се запътих напреки по склона към къщата на неврастеника.

2 юни 78 година

ВЪВ ВИЛА НОМЕР ШЕСТ

Беше ми ясно, че по всяка вероятност "Трепетлика" вече никога няма да

види очите на Лев Абалкин и че в неговото временно жилище няма да намеря

нищо полезно. Но две неща никак не ми бяха ясни. Наистина как е попаднал

Лев Абалкин в тази "Трепетлика" и защо? Ако той наистина се крие, от негова

гледна точка много по-логично и по-безопасно би било да се обърне към лекар

в който и да било голям град. Например в Москва, до която оттук се лети

десет минути, или поне във Валдай, до който оттук се лети две минути. По

всяка вероятност той е попаднал тук съвсем случайно: или не е обърнал

внимание на предупреждението за неутринната буря, или му е било все едно

къде ще попадне. Имал е нужда от лекар, спешна и крайно остра. Защо?

И още нещо е странно. Нима опитен лекар, почти на сто години, може

толкова да сбърка, та да обяви, че закоравелият прогресор не е годен за

тази професия. Едва ли. Още повече че не за първи път се сблъсквам с

въпроса за професионалното ориентиране на Лев Абал-кин... Изобщо решението

изглежда безпрецедентно. Едно е да насочиш човека към тази професия въпреки

професионалните му наклонности, а съвсем друго е да направиш прогресор

човек с противопоказана психика. За такова нещо трябва да се отстранява от

работа - и то не временно, а завинаги, защото тука вече мирише не на

напразно пилеене на човешка енергия, а на изпращане на хора на смърт...

Впрочем Тристан вече умря... И си помислих, че после, когато намеря Лев

Абалкин, ще трябва непременно да издиря и хората, по чиято вина се е

забъркала цялата тази каша.

Както и очаквах, вратата на временното жилище на Лев Абалкин не беше

заключена. В малкия хол беше пусто, на ниска кръгла масичка до една газена

лампа важно седеше детска играчка: мече-панда, което тържествено кимаше с

глава, святкайки с рубиновите си очички.

Надникнах вдясно, в спалнята. Очевидно тук никой не беше влизал от

година-две, а може би и през всичките тези три години - дори автоматичното

осветление не беше включено, а в ъгъла над застеления креват тъмнееха

паяжини с умрели паяци.

Заобиколих масичката и влязох в кухнята. Кухнята беше ползвана. На

сгъваемата масичка имаше мръсни чинии, капакът на Линията за доставки беше

отворен и в приемника се мъдреше непотърсен пакет с чепка банани. Очевидно

там, в своя щаб "Ц", Лев Абалкин беше свикнал да ползва услугите на

ординарец. Впрочем спокойно можеше да се предположи, че не е знаел как да

пусне киберчистача...

Кухнята донякъде ме подготви за това, което видях в гостната. Наистина

само донякъде. Целият под беше осеян с парчета накъсана хартия. Широката

кушетка беше разпердушинена - пъстрите възглавници се въргаляха на всички

страни, а едната се оказа на пода в далечния ъгъл на стаята. Фотьойлът до

масата беше прекатурен, а на масата бяха разхвърлени съдини с позасъхнала

храна и пак същите мръсни чинии, а сред всичко това стърчеше начената

бутилка вино. Още една бутилка, оставила лепкава диря по килима, се беше

изтъркаляла до стената. Кой знае защо, имаше само една чаша с вино на

дъното, но тъй като завесата на прозореца беше съдрана и едва-едва се

крепеше, някак си веднага предположих, че втората чаша е излетяла през

широко отворения прозорец.

Смачканата хартия не се търкаляше само на пода и не всичката беше

смачкана. Няколко листа се белееха на кушетката, накъсани парчета бяха

попаднали в съдините с храната и изобщо съдините и чиниите бяха отместени

малко настрана, а на освободеното място лежеше цял топ хартия.

Пристъпих внимателно навътре и тутакси нещо твърдо се заби в босата ми

пета. Беше парче кехлибар, което приличаше на кътник с два корена и беше

пробито открай-докрай. Клекнах, огледах се и открих още няколко такива

късчета, а останалата част от кехлибарения гердан се търкаляше под масата,

до самата кушетка.

Както бях клекнал, взех най-близкото смачкано парче хартия и го

разгладих върху килима. Беше половин лист от обикновена хартия за писане,

на който някой беше нарисувал с писалка човешко лице. Детско лице. Някакъв

дебелобузест малчуган на дванайсетина години. Според мен доносчик.

Рисунката беше направена с няколко точни и уверени щрихи. Доста, доста

добра рисунка. Изведнъж ми мина през ума, че може би греша, че съвсем не

Лев Абалкин, а наистина някакъв професионален художник, сполетян от

творческа несполука, е оставил след себе си целия този хаос.

Събрах всичката разхвърлена хартия, вдигнах фотьойла и се настаних в

него.

И останалото, което видях, се оказа доста странно. Някой бързо и

уверено беше рисувал на листите някакви лица - най-вече детски, някакви

зверчета - явно земни, някакви сгради, пейзажи и дори според мен облаци.

Имаше няколко планове и скици на местности, нахвърлени с ръката на

професионален топограф - горички, ручеи, блата, кръстопътища и там. сред

лаконичните топографски знаци, кой знае защо, имаше дребни човешки фигурки,

седящи, лежащи, бягащи, и дребни изображения на животни - или елени, или

лосове, или вълци, или кучета и кой знае защо, някои от тези фигурки бяха

зачеркнати.

Всичко това беше странно или поне без никаква връзка с хаоса в стаята

и с образа на имперския щабен офицер, още не успял да си отпочине, На едно

от листчетата открих чудесен портрет на Майя Глумова и ме порази нейното

изражение на безпомощност или на недоумение, което беше уловено много умело

на това усмихващо се и общо взето, весело лице. Имаше още и един шарж на

учителя, на Сергей Павлович Федосеев, при това доста майсторски шарж:

навярно именно такъв е бил Сергей Павлович преди четвърт век. Като видях

този шарж, се сетих кои сгради са изобразени на рисунките - такава беше

типовата архитектура на евразийските училища-интернати преди четвърт век...

И всичко това е било рисувано бързо, точно, уверено и почти в същия миг е

било късано, омачквано и захвърляно.

Сложих листите настрана и отново огледах гостната. Някаква синя дрипа

под масата привлече вниманието ми. Вдигнах я. Беше измачкана и окъсана

женска носна кърпа. Разбира се, веднага си спомних разказа на Акутагава* и

си представих как Майя Тойвовна е седяла в ей тоя, същия фотьойл пред Лев

Абалкин, гледала го е, слушала го е и на лицето й е блуждаела усмивка, зад

която само като слаба сянка се е появявало изражението на безпомощност или

недоумение, а ръцете й под масата безжалостно са мачкали и късали носната

кърпа...

[* Става дума за разказа на Рюноске Акутагава (1892-1927) "Носната

кърпичка" - Б.пр.]

Ясно виждах Майя Глумова, но съвсем не можех да си представя какво е

виждала и чувала тя. Цялата работа беше в тези рисунки. Ако не бяха те,

лесно бих могъл да видя на тези разхвърлена кушетка обикновения имперски

офицер, който току-що е излязъл от казармата и сега вкусва от насладите на

заслужения отдих. Но рисунките съществуваха и в тях се криеше нещо много

важно, много сложно и много мрачно...

Нямах повече работа тук. Пресегнах се към видеофона и набрах номера на

Екселенц.

2 юни 78 година

НЕОЧАКВАНАТА РЕАКЦИЯ НА ЕКСЕЛЕНЦ

Той ме изслуша, без нито веднъж да ме прекъсне, което само по себе си

вече беше доста лош признак. Опитах се да се утеша с мисълта, че неговото

недоволство не е свързано с мен, а с някакви други обстоятелства, конто не

ме засягат. Но щом ме изслуша докрай, той каза навъсено:

- С Глумова почти нищо не е излязло.

- Легендата ми върза ръцете - сухо казах аз.

Той не взе да спори, а попита:

- Какво мислиш да правиш по-нататък?

- Според мен той няма да се върне повече тука.

- И според мен - също. А при Глумова?

- Трудно е да се каже. По-точно нищо не мога да кажа. Не разбирам. Но

някаква вероятност естествено има...

- Твоето мнение - защо той изобщо се е срещнал с нея?

- Точно