КАТОРЖНИК

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Първият изстрел му разби веригата и за пръв път от над двадесет години

то напусна утъпкания коловоз, вряза се, къртейки парчета бетон, в дърветата

и започна бавно да се обръща на място, стоварвайки с пращене широкото си

чело върху храстите, отблъсквайки от себе си тръпнещите дървета. И когато

се показа необятната мръсна кърма с люлеещи се на ръждясалите нитове

железни листи, Зеф акуратно и точно, така, че пази боже, да не улучи

реактора, заби фугасен заряд в двигателя - в мускулите, в сухожилията в

нервните възли - и то закънтя с железен глас, изхвърли от вътрешностите си

кълбо нажежен дим и спря завинаги; но нещо още живееше в нечистите

бронирани недра, някакви оцелели нерви продължаваха да изпращат безсмислени

сигнали, продължаваха да се включват и веднага да се изключват аварийните

системи, съскаха, плюеха пяна, то цялото още отпуснато трепереше, едва-едва

дращеше с оцелялата верига; страшно и безсмислено, като коремче на смачкана

оса, се вдигаше и спускаше над издъхващия дракон олющената решетеста тръба

на ракетната установка. Няколко секунди Зеф погледа тази агония, после се

обърна и тръгна към гората, влачейки гранатохвъргачката за ремъка. Максим и

Вепър тръгнаха след него и излязоха на тиха полянка, която Зеф сигурно си

беше набелязал още на идване; легнаха в тревата и Зеф каза:

- Дай да изпушим по една.

Той сви цигара на едноръкия, даде му огънче и сам запали. Максим

лежеше, опрял брадичка върху ръцете си и между редките дървета гледаше как

умира железният дракон - жално дрънчи с някакви последни зъбчатки и със

свирене изпуска от раздраните си вътрешности струи радиоактивна пара.

- Така и само така - каза Зеф с поучителен тон. - А ако правиш

другояче, ще ти откъсна ушите.

- Защо? - попита Максим. - Аз исках да го спра.

- Затова - отговори Зеф, - защото гранатата можеше да рикошира в

ракетата и тогава отиваме на кино.

- Аз целех веригата.

- А трябва да целиш кърмата - каза Зеф и смукна дим. - И въобще докато

си новак, не се пъхай никъде пръв. Освен ако аз те помоля. Разбра ли?

- Разбрах - каза Максим.

Всички тия тънкости в опита на Зеф не го интересуваха. И самият Зеф не

го интересуваше особено. Интересуваше го Вепър. Но той, както винаги,

равнодушно мълчеше, опрял протезата си върху издрания корпус на

минотърсача. Всичко беше както обикновено. И всичко беше не така, както се

искаше на Максим.

Когато преди седмица новопристигналите каторжници бяха строени пред

бараките, Зеф направо отиде при Максим и го взе в своя сто и четиринадесети

сапьорски отряд. Максим се зарадва. Той веднага позна това огнено брадище и

квадратната набита фигура; беше му приятно, че са го познали в тази душна

карирана тълпа, където всеки плюеше на всички и никой от никого не се

интересуваше. Освен това Максим имаше всички основания да предполага, че

Зеф - бившият знаменит психиатър Аллу Зеф, образован и интелигентен човек,

не като полууглавната сбирщина, с която беше натъпкан арестантският вагон -

някак си е свързан със съпротивата. А когато Зеф го заведе в бараката и му

посочи място на наровете до едноръкия Вепър, Максим реши, че съдбата му

окончателно се е определила. Но скоро разбра, че греши. Вепър не пожела да

разговаря. Той изслуша бързия тих разказ на Максим за съдбата на групата,

за процеса, неопределено през прозявка промърмори: "Какви ли не работи

стават...", легна и се обърна на другата страна. Максим се почувствува

измамен и тогава на нара се качи Зеф. "Добре се наплюсках преди малко." -

съобщи той на Максим и без всякакъв преход започна нахално и с примитивна

натрапчивост да измъква от него имена и явки. Може би някога да е бил

знаменит учен, образован и интелигентен човек, може би и дори сигурно имаше

някакво отношение към съпротивата, но сега той правеше впечатление на

обикновен сит провокатор, който от нямане какво да прави е решил преди

лягане да обработи глупавия новак. Максим не без труд се отърва от него, а

когато Зеф изведнъж сито и доволно захърка, той още дълго лежа с отворени

очи, спомняйки си колко пъти са го лъгали тук хората и обстоятелствата.

Нервите му вече не издържаха. Той си спомни процеса, явно подготвен

още преди групата да получи заповед за нападение на кулата; писмените

доноси на някаква гадина, която знаеше за групата всичко и може би дори

беше неин член; филма, заснет от кулата по време на нападението, и своя

срам, когато на екрана видя себе си стрелящ с автомат по прожекторите,

осветяващи сцената на този страшен спектакъл... В плътно затворената барака

беше отвратително задушно, хапеха паразити, възпитуемите бълнуваха, а в

отсрещния ъгъл при светлината на саморъчна свещ няколко углавници хвърляха

карти и дрезгаво крещяха един към друг.

А на другия ден гората също измами Максим. Тук не можеше да се стъпи,

без да се натъкне на желязо - на мъртво ръждясало желязо; на тайно,

мърдащо, целещо се желязо, готово всяка минута да убива; на движещо се

желязо, сляпо и тъпо орящо останките от пътищата. Земята и тревата дъхаха

на ръжда, в дъната на овразите се събираха радиоактивни локви, птиците не

пееха, а пресипнало стенеха като в предсмъртна мъка, нямаше животни, нямаше

дори горска тишина - ту отляво, ту отдясно гърмяха и кънтяха взривове,

между клоните се кълбеше сивкав дим, а поривите на вятъра донасяха рев на

износени двигатели...

И така тръгна: ден-нощ, ден-нощ. През деня отиваха в гората, която

всъщност беше някогашен укрепен район. Буквално бе натъпкана с автоматични

бойни устройства, бронеколи, самоходни балисти, ракети на вериги,

огнепръскачки, газохвъргачки - и всичко това не беше умряло за повече от

двадесет години, продължаваше да живее своя ненужен механичен живот,

продължаваше да се цели, насочва, да изригва олово, огън, смърт, и всичко

това трябваше да бъде задушено, взривено, убито, за да се разчисти трасето

за строеж на нови кули. А нощем Вепър продължаваше да мълчи, Зеф отново и

отново досаждаше на Максим с разпити и биваше ту праволинеен до глупост, ту

невероятно хитроумен и ловък. И имаше груба храна, и звучаха странните

песни на каторжниците, и легионерите биеха някого по лицето, и два пъти на

ден всички в бараките и в гората се гърчеха от лъчеви удари, а вятърът

люлееше обесени бегълци... Ден-нощ, ден-нощ... Освиенцим, лагер за

унищожение. Фашизъм.

- Защо искахте да го спрете? - изведнъж попита Вепър.

Максим бързо седна. Това беше първият въпрос, който му задаваше

едноръкият.

- Исках да видя как е устроен.

- Да не смятате да бягате?

Максим хвърли поглед към Зеф и каза:

- Е, не, защо? Все пак бойна машина...

- А за какво ви е притрябвала бойна машина? - попита Вепър. Държеше се

така, сякаш рижият провокатор отсъствуваше.

- Не знам - произнесе Максим. - Над това още трябва да се помисли.

Много такива ли има тук?

- Много - намеси се рижият провокатор. - И машини има много, и глупаци

достатъчно... - той се прозина. - Колко пъти вече се опитваха. Пъхнат се

вътре, поровят се, поровят се и се откажат. А един глупак - като тебе такъв

- взе че хвръкна във въздуха.

- Нищо, аз няма да хвръкна - студено каза Максим. - Тази машина не е

от сложните.

- А за какво ви е все пак? - попита едноръкият. Той пушеше, легнал по

гръб, хванал цигарата в изкуствените си пръсти. - Да речем, че я оправите.

После какво?

- Ще пробива през моста - каза Зеф и се изкиска.

- А защо не? - попита Максим.

Направо не знаеше как да се държи. Този рижият като че ли все пак не е

провокатор. Массаракш, какво изведнъж се лепнаха за него?

- Не можете да стигнете до моста - каза едноръкият.

- Трийсет и три пъти ще ви разстрелят по пътя. А и да стигнете, ще

видите, че мостът е вдигнат.

- А по дъното на реката?

- Реката е радиоактивна - каза Зеф и плю. - Ако беше човешка река,

нямаше да има нужда от никакви танкове. Преплувай я където искаш, бреговете

не се охраняват. - Той отново плю. - Впрочем, в такъв случай щяха да се

охраняват... Така че не размахвай ръце, младежо. Като си попаднал тук

задълго, приспособявай се. Ако се приспособиш, ще имаш работа. А ако не

слушаш възрастните, още днес може да се видиш със Световното Светило...

- Да се избяга не е трудно - каза Максим. - Аз мога да избягам още

сега, веднага...

- Я го виж ти! - възхити се Зеф.

- ... и ако имате намерение все така да си играете на конспирация... -

продължаваше Максим, като демонстративно се обръщаше само към Вепър, но Зеф

отново го прекъсна.

- Аз имам намерение да изпълня днешната норма- заяви той и стана. -

Иначе няма да ни дадат да плюскаме. Хайде!

Той тръгна напред, клатушкайки се между дърветата, а Максим попита

едноръкия:

- Нима и той е в съпротивата?

Едноръкият бързо го изгледа и отговори:

- Не, разбира се, как може!

Те тръгнаха подир Зеф, стараейки се да стъпват стъпка в стъпка. Максим

вървеше последен.

- За какво е тук тогава?

- За неправилно пресичане на улицата - отговори едноръкият и Максим

изгуби желание да разговаря повече.

Не бяха изминали и стотина крачки, когато Зеф изкомандува:

- Стой! - и работата започна.

- Легни! - закрещя Зеф.

Те се хвърлиха по лице върху земята, а дебелото дърво пред тях спротяжно скърцане се завъртя, подаде се тънко оръдейно дуло, което помръдна

наляво-надясно, прицелвайки се, после нещо забръмча, чу се щракане и от

черното дуло лениво изпълзя облаче жълтеникав дим.

- Мухлясал е - делово каза Зеф и пръв стана, отърсвайки панталоните

си.

Взривиха дървото с оръдието. После имаше минно поле, после хълм-капан

с картечница, която не беше мухлясала и дълго ги притискаше към земята,

трещейки така, че кънтеше цялата гора; после имаше истинска джунгла от

бодлива тел, едвам се промъкнаха, а когато все пак се промъкнаха, по тях

откриха огън някъде отгоре, всичко наоколо експлодираше и гореше. Максим

нищо не разбираше, едноръкият мълчаливо и спокойно лежеше по лице, а Зеф

стреляше с гранатохвъргачката по небето и изведнъж закрещя:

- Бегом след мен! - и те хукнаха, а там, където бяха току-що, избухна

пожар. Зеф сипеше страшни проклятия, едноръкият се подсмиваше. Навлязоха в

гъсталака, но изведнъж нещо засвири, засъска, между клоните се събраха

зелени облаци отровен газ и отново трябваше да се бяга, да се промъкват

през храстите, Зеф отново сипеше страшни проклятия, а едноръкият мъчително

повръщаше...

Най-сетне Зеф се измори и обяви почивка. Запалиха огън и Максим като

най-младши се зае с обеда - супа от консерви, която трябваше да се свари в

същото онова котле. Зеф и едноръкият - изпоцапани, изподрани - лежаха

наблизо и пушеха. Вепър изглеждаше съвсем измъчен, той беше вече стар и му

беше най-тежко.

- Не мога да си представя - каза Максим, - как така сме успели да

загубим войната при такова количество техника на квадратен метър.

-Какво значи "успели сме да загубим"? - възрази едноръкият. - Тази

война я загубиха всички. Спечелиха само Огненосните Творци.

- За съжаление малко хора разбират това - каза Максим, бъркайки

супата.

- Отвикнах вече от такива разговори - каза Зеф. - Тук при нас повече

чуваш: "Мълчи, възпитуем!" или "Броя до едно!"... Ей, момче, как те

викаха...

- Максим.

- Да бе, вярно. Ти, Мак, бъркай повече. Мисли му, ако загори.

Максим бъркаше. После Зеф заяви, че стига, няма вече сили да трае. В

пълно мълчание изядоха супата. Максим чувствуваше: нещо се е променило,

нещо ще бъде казано днес. Но след обяда едноръкият отново легна и заби

поглед в небето, а Зеф с нечленоразделно мърморене взе котлето и започна да

обира дъното с хлебна коричка.

- Да можеше да застреляме нещо... - мърмореше той. - Празен ми е

стомахът, като че ли не съм ял... само ми се събуди апетитът...

Чувствувайки се неловко, Максим се опита да почне разговор за

възможността да се ловува по тия места, но никой не подхвана. Едноръкият

лежеше със затворени очи, изглежда, че спеше, а Зеф изслуша до края

Максимовите съображения и само промърмори:

- Какъв лов, бе, всичко тук е мръсно, радиоактивно...

И също се просна по гръб.

Максим въздъхна, взе котлето и се помъкна към ручейчето наблизо.

Водата беше прозрачна, изглеждаше чиста и вкусна, така че на Максим му се

прииска да пийне и той загреба в шепа малко вода. Уви, котлето тук не

биваше да се мие, нямаше и смисъл да пие: ручейчето беше радиоактивно.

Максим приклекна, остави котлето до себе си и се замисли.

Отначало кой знае защо си спомни за Рада, как тя миеше съдовете след

ядене и никога не му позволяваше да й помага под нелепия предлог, че това е

женска работа. Спомни си, че тя го обича, и се почувствува горд, защото

досега нито една жена не беше го обичала. Много му се прииска да я види, но

веднага с крайна непоследователност си помисли - добре, че я няма. Тук не е

място за нея, не е място дори за най-лошите мъже, тук трябва да се докарат

двадесет хиляди киберчистачи, или може би просто тази гора трябва да се

анихилира заедно с цялото й съдържание и на нейно място да се отгледа нова

- весела или дори мрачна, но чиста.

После си спомни, че е заточен тук завинаги и се учуди на наивността на

онези, които го заточиха и, без да вземат от него никаква дума, си

въобразиха, че той доброволно ще живее тук и на всичко отгоре ще им помага

да прокарват през тая гора линията на лъчевите кули. В арестантския вагон

разправяха, че горите се простират на стотици километри на юг, а военна

техника се среща дори и в пустинята... "Не, тук няма да остана. Массаракш,

вчера аз събарях тези кули, а днес ще им разчиствам място, как пък не!

Стига ми! Така. Да изясним положението."

Няколко минути той изясняваше положението.

"Вепър ми няма доверие. На Зеф се доверява, на мен - не. А аз нямам

доверие на Зеф и, струва ми се, напразно. Сигурно изглеждам на Вепър също

така досадно-подозрителен, както ми изглежда Зеф. Е добре, Вепър не ми

вярва, значи отново съм сам. Мога, разбира се, да се надявам на среща с

Генерала или Копито, но това е твърде малко вероятно. Мога, разбира се, да

опитам да събера група от непознати, но - массаракш! - дай да бъдем честни

пред себе си: не ставам за такава работа. Засега не ставам. Прекалено съм

доверчив... Чакай, дай да си изясним задачата. Какво искам всъщност?"

Няколко минути той изясняваше задачата.

"Виж, ако Гай беше тук... Но Гай за наказание го пратиха в някаква

особена част със странно название. Да, по всяка вероятност ще трябва да

действувам сам... И непременно - танк! Тук има оръжие за сто армии...

Поизносено е, наистина, двайсет години са това, пък и е автоматично, но

трябва да опитам да го приспособя... Нима Вепър няма да ми повярва?" -

помисли той почти с отчаяние, взе котлето и затича обратно към огъня.

Зеф и Вепър не спяха; лежаха глава до глава и нещо тихо, но разпалено

спореха. Когато видя Максим, Зеф бързо каза: "Стига!" и стана. Вирна рижото

си брадище, опули очи и закрещя:

- Къде се влачиш бе, массаракш! Кой ти разреши да се отдалечаваш?

Трябва да работим, че няма да дадат плюскане, трийсет и три массаракша!

И тогава Максим побесня. Като че ли за пръв път в живота си той

изкрещя по човек с пълен глас:

- Ще ви вземат дяволите, Зеф! Вие не можете ли да мислите за друго,

освен за плюскане? Цял ден все това чувам от вас - плюскане, плюскане,

плюскане! На, изплюскайте моите консерви, като ви е примряло толкова!

Той блъсна котлето в земята, грабна раницата и започна да пъха ръце в

ремъците й. Приседналият от акустичния удар Зеф го гледаше поразен, после

издаде някакво бълбукане, хъркане, и се закиска така, че цялата гора

закънтя. Едноръкият му пригласяше - това се виждаше, но не можеше да се

чуе. Максим не издържа и също се засмя малко смутено.

- Массаракш! - изхърка накрая Зеф. - Това се казва гласище!... Не,

приятелю - обърна се той към Вепър - ти помни какво ти казах. Впрочем,

казах вече: стига... Стани! - закрещя той. - Напред, ако искате... хм... да

плюскате довечера.

И толкоз. Покрещяха, посмяха се, станаха сериозни и тръгнаха

по-нататък. Максим с ожесточение обезвреждаше мини, изкъртваше от гнездата

сдвоени картечници, отвинтваше бойните глави на зенитните ракети, стърчащи

от отворените люкове; отново имаше огън, съскащи струи сълзотворен газ,

отвратителна смрад от разлагащи се животински трупове, разстреляни от

автоматите. Бяха станали още по-мръсни, по-озлобени, по-окъсани, а Зеф

хъркаше към Максим:

- Напред, напред! Ако искаш да плюскаш - напред!

Едноръкият беше вече съвсем измъчен и едва се влачеше далеч зад тях,

опирайки се на минотърсача като на патерица...

За тези часове Зеф окончателно омръзна на Максим, който дори се

зарадва, когато червенобрадият изведнъж изрева и шумно потъна вдън земя.

Максим, бършейки потта от мръсното си чело с мръсния си ръкав, без бързане

се приближи и спря на ръба на мрачната тясна пукнатина, скрита в тревата.

Пукнатината беше дълбока, непрогледна, дъхаше на студ и влага, нищо не се

виждаше, чуваше се само някакво хрущене, дрънчене и неясни ругатни.

Накуцвайки, Вепър се приближи, също надникна вътре и попита:

- Той там ли е? Какво прави вътре?

- Зеф! - извика Максим и се наведе. - Къде сте, Зеф?

От пукнатината прокънтя:

- Слизайте тук! Скачайте, меко е...

Максим погледна към едноръкия, но той поклати глава:

- Не е за мен това - каза той. Скачайте вие, а аз после ще ви спусна

въже.

- Кой е тук? - изведнъж закрещя отвътре Зеф. - Ще стрелям, массаракш!

Максим седна на ръба на пукнатината, отблъсна се и скочи. Почти

веднага до колене затъна в някаква рохкава маса. Зеф беше някъде наблизо.

Максим затвори очи и няколко секунди поседя, привиквайки към тъмнината.

- Ела насам, Мак, тук има някой - изгърмя Зеф. - Вепър! Скачай!

Вепър отговори, че е уморен като куче и с удоволствие ще поседи горе.

- Както искаш - каза Зеф. - Но според мен това е Крепостта. После ще

съжаляваш...

Едноръкият отговори неясно, гласът му беше слаб; изглежда, пак му се

повдигаше, не му беше до крепостта. Максим отвори очи и се огледа. Седеше

върху купчина пръст в средата на дълъг коридор с грапави циментови стени.

Дупката в тавана беше или вентилационно отвърстие, или пробойна. Зеф стоеше

на двадесетина крачки от него и също се оглеждаше, като шареше с фенерчето

наоколо.

- Какво е това тук? - попита Максим.

- Че отде да знам? - свадливо отговори Зеф. - Може да е някакво

скривалище. А може да е Крепостта. Знаеш ли какво е това - Крепостта?

- Не - отговори Максим и започна да се смъква от купчината.

- Не знаеш... - разсеяно каза Зеф. Постоянно се оглеждаше, шареше с

фенерчето по стените. - Какво знаеш тогава... Массаракш, преди малко тук

имаше някой.

- Човек?

- Не знам. Промъкна се край стената и изчезна... А Крепостта,

приятелче, е такова нещо, че ние бихме могли за един ден да си свършим

цялата работа. А, стъпки...

Той клекна. Максим приклекна до него и видя верига от стъпки върху

праха до стената.

- Странни стъпки - каза той.

- Да, приятелче - Зеф се огледа. - Такива аз не съм виждал.

- Като че ли някой е вървял на юмруци - каза Максим, сви юмрук и го

отпечата до една от стъпките.

- Наистина прилича - с уважение призна Зеф и насочи фенерчето в

дълбочината на коридора. Там нещо слабо трептеше, отразяваше светлината -

завой или задънена стена. - Ще отидем ли да погледнем?

- Тихо - каза Максим. - Мълчете и не мърдайте.

Подземието беше пълно с влажна ватена тишина, но коридорът не беше

безжизнен. Някой там отпред - Максим не можеше да определи точно къде и на

какво разстояние - стоеше, притискайки се до стената; някой дребен,

излъчващ слаба и непозната миризма, който ги наблюдаваше и беше недоволен

от тяхното присъствие. Това беше нещо съвсем неизвестно и с неуловими

намерения.

- Непременно ли трябва да ходим там? - попита Максим.

- Добре би било.

- Защо?

- Трябва да видим - може би това все пак е Крепостта... Ако сме я

намерили, тогава, приятелю мой, всичко ще бъде съвсем друго. Аз не вярвам в

Крепостта, но щом разправят - откъде да знаеш... Не може пък всички да

лъжат...

- Там има някой - каза Максим. - Не мога да разбера кой.

- Нали? Хъм... Ако това е Крепостта, тук според легендите живеят или

останки от гарнизона... Седят, разбиращ ли, тук и не знаят, че войната е

свършила; те се обявили неутрални, разбираш ли, в разгара на войната.

затворили се и обещали, че ще взривят целия континент, ако някой се пъхне

при тях...

- А могат ли?

- Ако това е Крепостта, те могат всичко. Да-а... Нали горе през цялото

време има взривове, стрелба. Много е възможно те да смятат, че войната още

не е свършила. Някакъв принц или херцог бил командувал тук... Хубаво ще е

да се срещне човек с него, да си поприказваме...

Максим отново се вслуша.

- Не - каза той уверено. - Няма там нито принц, нито херцог. Това е

някакво животно, или... Не, не е животно... Или?

- Какво "или"?

- Вие казахте, че тук има или останки от гарнизона, или?...

- А-а, не, това са глупости, женски приказки... Сега ще видим.

Зеф зареди гранатохвъргачката, вдигна я и тръгна напред, като

осветяваше с фенерчето. Максим вървеше до него. Няколко минути вървяха по

коридора, после стигнаха до стена и завиха надясно.

- Вие много шумите - каза Максим. - Там става нещо, а вие така

сумтите...

- Че какво, да не дишам ли? - мигновено настръхна Зеф.

- И вашето фенерче ми пречи.

- Че как така пречи? Нали е тъмно?

- Аз виждам на тъмно - каза Максим, - а заради вашето фенерче нищо не

мога да различа... Дайте, аз ще тръгна напред, а вие стойте тук. Иначе нищо

няма да разберем.

- Е, както искаш - произнесе Зеф с необичайно несигурен глас.

Максим отново затвори очи, отдъхна си от несигурната светлина, приведе

се и тръгна покрай стената, като се стараеше да не вдига никакъв шум.

Неизвестният беше някъде наблизо, Максим се при ближаваше към него с

всяка крачка. Коридорът нямаше край. Отдясно се появиха врати, всички

железни и заключени. Имаше течение. Въздухът беше леко влажен, пълен с

миризма на мухъл и с миризмата на живия и топъл неизвестен. Отзад

предпазливо шумолеше Зеф, който се страхуваше и се боеше да не изостане.

Почувствувал това, Максим вътрешно се усмихна. Той се отвлече буквално за

секунда, но за тази секунда непознатият изчезна. Максим спря в недоумение.

Неизвестният току-що беше отпред, съвсем близо, а сега за миг сякаш се

разтвори във въздуха и също така мигновено се появи зад гърба, също съвсем

близо.

- Зеф! - повика Максим.

- Да! - кънтящо се обади рижебрадият.

Максим си представи как неизвестният стои между тях и върти глава в

посока към гласовете.

- Той е между нас - каза Максим. - Де не вземете да стреляте.

- Добре - каза Зеф след кратко мълчание. - Никакъв дявол не виждам.

Как изглежда той?

- Не знам - отговори Максим. - Мек е.

- Животно ли е?

- Не прилича.

- Нали каза, че виждаш на тъмно?

- Виждам, но не с очи! Помълчете малко.

- Не с очи... - промърмори Зеф и затихна.

Неизвестният постоя, пресече коридора, изчезна и след някое време

отново се появи отпред. И на него му е интересно, помисли си Максим. Той се

мъчеше да предизвика у себе си симпатия към това същество, но нещо пречеше

- може би неприятното съчетание на неживотински интелект с животинска

външност. Отново тръгна напред. Неизвестният отстъпваше, пазейки постоянна

дистанция.

- Какво става? - попита Зеф.

- Все същото - отговори Максим. - Може би той ни води нанякъде или ни

подмамва.

- Как мислиш, ще се справим ли?

- Той не се кани да ни напада. На него самия му е интересно.

Той замълча, защото неизвестният отново изчезна и в същия миг Максим

почувствува, че коридорът е свършил. Наоколо имаше голямо помещение. Все

пак беше прекалено тъмно; Максим почти нищо не виждаше. Чувствуваше

присъствието на метал, стъкло, ръжда, имаше и ток с високо напрежение.

Няколко секунди той стоя неподвижно, после се ориентира къде е ключът за

осветлението, посегна към него, но в този момент неизвестният се появи

отново. При това не беше сам. Придружаваше го втори - подобен, но не

абсолютно същият. Стояха до същата стена, до която и Максим; той чуваше

дишането им - беше често и влажно. Максим замря, надявайки се, че ще дойдат

по-близо, но те не дойдоха; тогава той с всички сили сви зениците си и

натисна ключа.

Изглежда веригата не беше в ред - лампите пламнаха само за част от

секундата, някъде с трясък изгърмяха предпазители и светлината отново

угасна, но Максим успя да види, че неизвестните същества са дребни, големи

колкото едро куче, стоят на четири крака, покрити са с тъмна козина и имат

големи тежки глави. Очите им не можа да види. Странните същества незабавно

изчезнаха, сякаш не ги е имало.

- Какво става при теб - разтревожено попита Зеф. - Какви са тия

пламвалия?.

- Аз палих осветлението - отговори Максим. - Елате насам.

- А оня къде е? Ти видя ли го?

- Почти не го видях. Приличат все пак на животни. Като кучета с големи

глави.

По стените се замятаха отблясъците на фенерчето. Зеф говореше,

идвайки:

- А, кучета значи... Знам, живеят тук в гората такива. Живи не съм ги

виждал наистина, но застреляни - много пъти...

- Не - каза Максим със съмнение, - все пак те не са животни.

- Животни са, животни - каза Зеф. Гласът му дълбоко закънтя под

високия свод. - Само дето се изплашихме с теб. Аз вече мислех, че са

вампирите... Массаракш! Ами че това е Крепостта!

Той спря в средата на помещението, зашари с фенерчето по стените, по

редовете циферблати, по разпределителните пултове. Блестеше стъкло, никел,

избеляла пластмаса.

- Е, моите поздравления, Мак. Намерихме я с теб въпреки всичко. Само

дето не вярвах. Напразно... А това какво е? Аха... Ами че това е електронен

мозък, и всичко е под напрежение! Ах, дявол го взел, сега да беше тук

Ковач!... Слушай, а ти от тия работи нищо ли не разбираш?

- Кои именно? - попита Мак и се приближи.

- Ето от цялата тая механика... Ами че това е пулт за управление! Ако

се оправим с него, целият край е наш! Цялата оная техника горе се управлява

оттук! Ах, да можехме да се оправим, массаракш!

Максим му взе фенера, сложи го така, че светлината да се разсейва в

помещението, и се огледа. Навсякъде беше прашно, прашно от години, а на

масата в ъгъла върху постлана изгнила хартия имаше чиния, изцапана с нещо

черно; до нея - вилица. Максим мина край пултовете, докосна

потенциометрите, опита се да включи електронната машина, хвана някаква

ръчка - дръжката й остана в пръстите му...

- Едва ли - каза накрая той. - Едва ли оттук може да се управлява нещо

кой знае какво. Първо, тук всичко е прекалено просто, това е по-скоро или

станция за наблюдение, или някоя контролна подстанция... Всичко тук е

някакво спомагателно... И машината е слаба, не стига даже за управление на

десетина танка... И второ, всичко тук се разпада, не можеш нищо да пипнеш.

Ток има, наистина, но напрежението е по-ниско от нормалното - реакторът

сигурно е съвсем износен... Не, Зеф, нещата не са толкова прости, колкото

ви изглеждат.

Той изведнъж видя стърчащи от стената дълги тръби, съединени с гумен

наочник, придърпа алуминиевия стол, седна и допря очи до окулярите. За

негово учудване оптиката се оказа в превъзходно състояние, но много

по-учудващо беше това, което видя. В полезрението имаше съвършено непознат

пейзаж: бяло-жълта пустиня, пясъчни дюни, скелет от някакво метално

съоръжение... Там духаше силен вятър, струйки пясък се стичаха по дюните,

мътният хоризонт се издигаше като стени на чаша...

- Я погледнете - каза той на Зеф. - Къде е това?

Зеф опря гранатохвъргачката до пулта, приближи се и погледна.

- Странно - каза той, като помълча. - Това е пустинята. Това,

приятелю, е на близо четиристотин километра оттук.

Той се отдръпна от окуляра и вдигна очи към Максим:

- Колко труд са вложили в това нещо мерзавците... А каква полза? Ето

на, вятър духа из пясъците, а какъв край беше това! Мен преди войната,

когато бях хлапе, ме водеха там на курорт.

Зеф стана.

- Да вървим, по дяволите - горчиво каза той и взе фенерчето. - Тук с

теб нищо няма да разберем. Ще се наложи да чакаме, докато хванат и пратят

при нас Ковач. Само че него сигурно няма да го пратят тук, а направо ще го

разстрелят... Е, тръгнахме ли?

- Да - отговори Максим; той разглеждаше странните стъпк» на пода. -

Това тук ме интересува много повече.

- Напразно - каза Зеф. - Какви ли не зверове се мотаят тук...

Той преметна гранатохвъргачката зад гърба си и тръгна към изхода на

залата. Максим, озъртайки се към стъпките, тръгна след него.

- Гладен съм - каза Зеф.

Тръгнаха по коридора. Максим предложи да разбият една от вратите, но

според Зеф това беше излишно.

- С това нещо трябва да се заемем сериозно - каза той. - Няма какво да

си губим времето, още не сме си отработили нормата, а и тук трябва да се

дойде със знаещ човек.

- На ваше място, - възрази Максим - аз не бих разчитал много на тая

ваша Крепост. Първо, тук всичко е изгнило, и второ, тя вече е заета.

- От кого, бе? А, ти пак за кучетата! И ти като другите. Ония дрънкат

за вампири, а ти...

Зеф млъкна. В коридора закънтя гърлен възглас, многократно се отрази

от стените и затихна. И веднага някъде отдалеч се отзова друг такъв глас.

Това бяха много познати звуци, но Максим не можеше да си спомни къде ги е

чувал.

- Ето значи кой викал нощем! - каза Зеф. - А ние мислехме, че са

птици...

- Странен вик.

- За странен - не знам - възрази Зеф, - ама е страшничък. Нощем, като

се развикат из цялата гора, душата ще ти избяга в петите. Що приказки се

разправят за тия викове... Имаше тук един рецидивист, хвалеше се, че знаел

уж този език. Превеждаше.

- И какво превеждаше?

- А, глупости. Че какъв език е това?

- А този рецидивист къде е?

- Изчезна безследно - каза Зеф. - Той беше строител, а групата им се

заблуди в гората...

Свиха наляво. Далеч пред тях се появи мътно и бледо петно светлина.

Зеф угаси фенерчето и го пъхна в джоба си. Сега той вървеше напред, така

че, когато спря рязко, Максим едва не се блъсна в него.

- Массаракш - промърмори Зеф. На пода напреки на коридора лежеше

човешки скелет.

Зеф свали гранатохвъргачката и се огледа.

- Това преди го нямаше - произнесе той.

- Да - каза Максим, - сложили са го току-що.

Зад тях, в дълбочината на подземието, изведнъж изригна цял хор от

гърлени протяжни вопли. Те се смесваха с ехото; изглеждаше, като че ли

хиляди гърла вият в хор, сякаш скандираха някаква странна дума от четири

срички. Максим почувствува подигравка, предизвикателство, насмешка. После

хорът млъкна също така внезапно, както беше започнал. Зеф шумно си пое

въздух и отпусна гранатохвъргачката. Максим отново погледна скелета.

- Според мен това е намек.

- И според мен - изръмжа Зеф. - Да се махаме по-бързо.

Те бързо стигнаха до дупката в тавана, качиха се върху купчината пръст

и видяха над себе си разтревоженото лице на Вепър. Той лежеше по очи на

ръба на дупката, спуснал вътре въже с примка.

- Какво става при вас? - попита той. - Вие ли викахте?

- Сега ще разправяме - каза Зеф. - Закрепил ли си въжето?

Те се изкатериха горе. Зеф сви за себе си и за едноръкия цигари,

запали своята и известно време мълча, изглежда мъчейки се да си обясни

видяното.

- Добре - каза накрая. - Накратко ето какво беше. Това е Крепостта.

Там има пултове, компютър и други подобни. Всичко е в плачевно състояние,

но енергия има и ние ще извлечем полза от това. трябва само да намерим

хора, които разбират... По-нататък... - той смукна от цигарата, широко

отвори уста и пусна кълбо дим като развалена газохвъргачка. - По-нататък,

съдейки по всичко, там живеят кучета. Помниш ли, аз ти разправях - такива

едни, с огромни глави. Те викаха... А ако се замислиш, може и да не са били

те, защото, виждаш ли... Как да ти кажа... Докато с Мак се разкарвахме

вътре, някой сложи в коридора човешки скелет. Това е.

Едноръкият погледна първо него, после Максим.

- Може да са били мутанти? - попита той.

- Възможно е - каза Зеф. - Аз изобщо никого не видях, а Мак твърди, че

е видял кучетата... но не с очи. Че с какво ги видя бе, Мак?

- И с очи ги видях - каза Максим. - И искам да добавя между другото,

че там няма никой освен тия ваши кучета. Щях да знам. И тия ваши кучета не

са това, което си мислите. Не са животни.

Вепър не каза нищо. Стана, нави въжето, окачи го на колана си и отново

седна до Зеф.

- Дявол знае - промърмори Зеф, - може и да не са животни... Тук всичко

е възможно. На Юг сме...

- А може би именно тези кучета са мутантите? - попита Максим.

- Не - каза Зеф. - Мутантите са просто много уродливи хора. И са деца

на обикновени хора. Мутанти... Ти изобщо знаеш ли какво е това?

- Знам - каза Максим. - Но целият въпрос е колко далеч е могла да

отиде мутацията.

Известно време всички мълчаха и размишляваха. После Зеф каза:

- Е, щом си такъв образован, стига бърборене. Стани! - той се изправи.

- Малко остана, но времето не чака. А ми се плюска... - той намигна на

Максим - направо патологично. Знаеш ли какво значи "патологично?"

Оставаше да разчистят само югозападната четвърт на квадрата, но никой

не се зае с това. Преди време тук навярно беше експлодирало нещо много

мощно. От старата гора бяха останали само полуизгнили рухнали стволове и

обгорели пънове, срязани като с бръснач, а на тяхно място вече се надигаше

рядка млада горичка. Почвата беше почерняла, овъглена и размесена с

разпратена ръжда. Никаква техника не би могла да оцелее след такъв взрив и

Максим разбра, че не за работа ги е довел тук Зеф.

От храсталака се подаде небръснат човек с мръсен арестантски

комбинезон. Максим го позна: беше първият срещнат от него абориген,

партньорът на Зеф, вместилището на мировата скръб.

- Почакайте - каза Вепър, - аз ще поговоря с него.

Зеф заповяда на Максим да седне там, където е застанал. Той също седна

и започна да се преобува, като си тананикаше углавния романс "Аз момче съм

храбро, знае ме махлата". Вепър се приближи до "вместилището на скръбта" и

двамата, след като се скриха в храстите, започнаха шепнешком да разговарят.

Максим ги чуваше прекрасно, но нищо не разбираше, защото говореха на

някакъв жаргон; разпозна само повторената няколко пъти дума "поща". Скоро

престана да се вслушва. Чувствуваше се уморен, мръсен: днес отново бе имал

прекалено много безсмислена работа, прекалено много беше вдишвал разни

гадости, прекалено много рентгени беше получил. И отново за този ден не

можа да направи нищо истинско, нищо нужно; никак не му се връщаше в

бараките.

После "вместилището на скръбта" изчезна, Вепър се върна, седна на един

пън срещу Максим и каза:

- Е, хайде да си поговорим?

- Всичко в ред ли е? - запита Зеф.

- Да.

- Нали ти казах - произнесе Зеф, докато разглеждаше срещу светлината

пробитата си подметка - аз имам нюх за такива като него.

- И така, Мак - каза Вепър, - ние ви проверихме, доколкото това е

възможно при нашето положение. Генерала гарантира за вас. От днес ще се

подчинявате на мен.

- Много се радвам - криво се усмихна Мак. Искаше му се да каже: "За

вас пред мен Генерала не е гарантирал", но само добави: - Слушам ви.

- Генерала съобщава, че не се страхувате нито от радиацията, нито от

излъчвателите. Вярно ли е?

- Да.

- Значи вие можете всеки момент да преплувате Синята Змия и това няма

да ви навреди?

- Вече ви казах, че мога още сега да избягам оттук.

- На нас не ни е нужно да бягате... Значи, както разбирам, патрулните

коли също не са страшни за вас?

- За самоходните излъчватели ли говорите? Не, не са.

- Много добре - каза Вепър. - Тогава задачата ви в близко време се

определя изцяло. Ще бъдете свързочник. Когато ви заповядам, ще преплувате

реката и ще изпратите от най-близкото пощенско отделение телеграмите, които

ще ви дам. Разбрахте ли?

- Това разбирам - бавно каза Максим. - Не разбирам друго...

Вепър го гледаше, без да мига - сух, жилав, осакатен старец, студен и

безпощаден боец, боец още от пелени, страшно и възхитително създание на

свят, в който ценността на човешкия живот е нулева; човек, който не познава

нищо освен борбата, няма нищо освен нея, отричащ всичко, освен нея. И в

неговите внимателни присвити очи Максим четеше съдбата си за близките

няколко години.

- Кажете.

- Искам да се разберем отсега - твърдо каза Максим. - Не желая да

действувам слепешком. Нямам намерение да върша неща, които според мен са

безсмислени и ненужни.

- Например? - попита Вепър.

- Аз знам какво значи дисциплина. Знам, че без дисциплина цялата ни

работа не би струвала нищо. Но аз смятам, че дисциплината трябва да бъде

разумна; подчиненият трябва да е сигурен, че заповедта е разумна.

Заповядвате ми да бъда свързочник. Аз съм готов да бъда такъв, годен съм за

много повече, но, щом това е нужно, ще бъда свързочник. Но аз трябва да

знам, че телеграмите, които ще изпращам, няма да бъдат причина за гибелта

на хора, които и без това са нещастни...

Зеф вирна брадата си, но Вепър и Максим го спряха едновременно.

- Беше ми заповядано да взривя кула - продължаваше Максим. - Не ми

обясниха за какво е нужно това. Аз виждах, че това е глупава и смъртоносна

авантюра, но изпълних заповедта. Загубих трима другари, а след това се

оказа, че всичко е било капан, поставен от държавната прокуратура. И ви

заявявам: стига! Вече нямам намерение да нападам кулите. Нещо повече,

възнамерявам всячески да препятствувам операции от подобен род.

- Ама че глупак! - каза Зеф. - Сополанко.

- Защо?

- Почакайте, Зеф - каза Вепър. Продължаваше да гледа Максим. - С други

думи, Мак, вие искате да знаете всички планове на щаба.

- Да. Не желая да работя слепешком.

- Това се казва нахал! - обяви Зеф. - Направо нямам думи, братле, за

да опиша нахалството ти!... Слушай, Вепър, той ми харесва. Да-а, вярно око

имам...

- Вие искате прекалено голямо доверие - каза Вепър. - Това трябва да

се заслужи.

- И затова да взривявам глупавите ви кули? Наистина аз съм само от

няколко месеца в съпротивата, но през цялото време все това слушам -

кулите, кулите, кулите... А аз не искам да взривявам кули. това е

безсмислено! Аз искам да се бия срещу тиранията, глада, разрухата,

корупцията, лъжата... Разбирам, че кулите ви мъчат, просто физически ви

мъчат... Но дори срещу тях действувате съвсем глупаво. Съвсем очевидно е,

че кулите са ретранслационни, следователно трябва да се удря в Центъра, а

не да се изчовъркват една по една...

Вепър и Зеф заговориха едновременно.

- Откъде знаете за Центъра? - попита Вепър.

- И къде ще го намериш тоя Център? - попита Зеф.

- Това, че трябва да има Център, е ясно за всеки поне малко грамотен

инженер - презрително каза Максим. - А как да намерим Центъра - ето

задачата, с която трябва да се заемем. Не да се хвърляме срещу

картечниците, не да погубваме хора напразно, а да търсим Центъра...

- Първо, всичко това и без теб го знаем - каза Зеф, който малко по

малко закипяваше. - И второ, массаракш, никой не е загинал напразно! На

всеки поне малко грамотен инженер, сополанко сополив, трябва да му е ясно,

че с унищожаването на няколко кули ние нарушаваме системата за ретранслация

и можем да освободим цял район! А за това трябва да умеем да взривяваме

кулите. И ние се учим да правим това, разбираш ли или не? И ако още веднъж

посмееш, массаракш, да кажеш, че нашите момчета гинат напразно...

- Почакайте - каза Максим. - Пуснете ми реверите. Ще освободите

района, а после?

- Всякакви сополанковци се мъкнат тук и разправят, че гинем

напразно!...

- А после? - настояваше Максим. - Легионерите ще докарат самоходни

излъчватели - и край!

- Как пък не! За това време населението ще мине на наша страна и на

ония ще им е малко трудно. Едно са десетина така наречени дегенерати и

съвсем друго - десет хиляди, сто хиляди озверели.

- Зеф, Зеф! - предупредително се обади Вепър. Зеф нетърпеливо му махна

с ръка да мълчи.

- Стотици хиляди озверели граждани, фермери... а може би и войници,

които ще разберат и за цял живот ще запомнят, че най-безсрамно са ги

мамили...

Вепър въздъхна и се обърна.

- Чакайте, чакайте - каза Максим. - Какви ги приказвате? Откъде-накъде

изведнъж ще разберат? Ами че те ще ви разкъсат на парчета. Та нали те

смятат, че това е противобалистична защита...

- А ти какво смяташ? - със странна усмивка попита Зеф.

- Е, аз знам. Разказвали са ми...

- Кой?

- Доктора... и Генерала... Защо, това тайна ли е?

- Може би достатъчно сме говорили на тая тема? - тихо попита Вепър.

- А защо да е достатъчно? - също тихо и някак много интелигентно

възрази Зеф. - Защо всъщност да е достатъчно, Вепър? Ти знаеш какво мисля

аз по този въпрос. Знаеш защо седя тук и защо ще остана тук до края на

живота си. А аз знам какво мислиш ти. Тогава защо "достатъчно"? И двамата

сме убедени, че за това трябва да се крещи по всички кръстопътища, а когато

стигне до работа, изведнъж си спомняме за дисциплината и започваме да

играем по свирката на всички тия вождове, либерали, просветители... А сега

пред нас е това момче. Нима и такива като него не трябва да знаят?

- Може би именно такива не трябва да знаят - все така тихо каза Вепър.

Без да разбира, Максим гледаше ту единия, ту другия. Двамата изведнъж

някак бяха престанали да приличат на самите себе си, сякаш повяхнаха; във

Вепър вече не се чувствуваше онази стоманена твърдост, в която си бяха

чупили зъбите толкова прокуратури и полеви съдилища; Зеф изгуби бохемската

вулгарност, а вместо нея възникна някаква тъга, някакво скрито отчаяние,

някаква обида... Сякаш изведнъж си бяха спомнили нещо, за което е трябвало

да забравят и те често са се старали да го забравят.

- Аз ще му разкажа - каза Зеф. Той не искаше разрешение и не се

съветваше. Просто съобщаваше. Вепър мълчеше и Зеф започна да разказва.

Това, което разказа, беше чудовищно - и само по себе си, и затова, че не

оставяше място за повече съмнения. През цялото време, докато говореше -

тихо, спокойно, с вежливи паузи, когато Вепър добавяше къси реплики - през

цялото време Максим с всички сили се мъчеше да намери поне някаква

несъобразност в тази нова система на света. Но усилията му бяха напразни.

Картината се очертаваше стройна, проста, безнадеждно логична; тя обясняваше

всички известни на Максим факти, без да пренебрегва нито един. Това беше

най-голямото и най-страшното откритие от всички, които бе направил на своя

Обитаем остров.

Излъчването на кулите не беше предназначено за дегенератите. То

действуваше върху нервната система на всяко човешко същество на тая

планета. Физиологичният механизъм на това въздействие не беше известен, но

същността му се свеждаше до това, че облъчваният мозък губеше способност за

критически анализ на действителността. Мислещият човек се превръщаше в

човек вярващ, при това вярващ фанатично, въпреки набиващата се в очите

реалност. На човек, намиращ се в полето на това излъчване, можеше да бъде

внушено с най-елементарни средства каквото и да е и той приемаше внушението

като светла и единствена истина, беше готов да живее за нея, да страда за

нея, да умира в нейно име.

А незабележимото, вездесъщо, всепроникващо поле присъствуваше винаги.

Непрестанно го излъчваше огромна мрежа от кули, оплела цялата страна. Като

гигантска прахосмукачка то изсмукваше от десетките милиони души най-малкото

съмнение в думите и делата на Огненосните Творци. Огненосните Творци

насочваха волята и енергията на милионите маси накъдето им скимнеше.

Внушаваха на масите отвратителните идеи на насилието и агресията; можеха да

заставят милионите да се избиват взаимно в името на каквото и да било:

можеха, ако възникнеше у тях такъв каприз, да предизвикат масова епидемия

от самоубийства... Можеха всичко.

А два пъти в денонощието - в десет сутринта и десет вечерта,

гигантската прахосмукачка се включваше с пълна мощност. За половин час

хората изобщо преставаха да бъдат хора. Всички подсъзнателни напрежения,

натрупани поради несъответствието между внушение и реалност, се

освобождаваха в пръстъпа на трескав ентусиазъм, във възторжения екстаз на

раболепието. Тези лъчеви удари напълно подтискаха рефлексите и инстинктите

и ги заменяха с чудовищния комплекс за преклонение и дълг пред Огненосните

творци. В такова състояние облъчваният напълно губеше способността да

разсъждава и действуваше като робот, получил заповед.

Опасност за Творците можеха да представляват само хора, които поради

някакви физиологически особености бяха невъзприемчиви към излъчването.

Наричаха ги "дегенерати". Постоянното поле изобщо не им действуваше, а

лъчевите удари им причиняваха само непоносими болки. Дегенератите бяха

сравнително малко, някъде около един процент, но те бяха единствените

бодърствуващи хора в това царство от лунатици. Само те запазваха

способността да оценяват трезво обстановката, да възприемат света такъв,

какъвто е, да го изменят, да го управляват. И най-гнусното беше това, че

именно те осигуряваха на обществото неговия управляващ елит, наречен

Огненосни Творци. Всички Огненосни Творци бяха дегенерати, но далеч не

всички дегенерати бяха Огненосни Творци. И онези, които не бяха успели да

влязат в елита, или не бяха поискали, или не знаеха, че съществува такъв

елит, биваха обявявани за врагове на държавата и с тях постъпваха по

съответния начин.

Максим чувствуваше такова отчаяние, сякаш бе открия, че неговият

Обитаем остров в действителност е населен не с хора, а с кукли. Огромният

апарат на хитлеристката пропаганда беше нищо в сравнение със системата от

лъчеви кули. Радиото е можело да не се включва, речите на Гьобелс е можело

да не се слушат, вестниците е можело да не се четат. Но от полето нямаше

избавление. Нищо подобно не беше имало в историята на земното човечество.

Не можеше да се разчита на опита на Земята. И нямаше на какво да се

надяват. Планът на Зеф за превземане на някакъв що-годе значителен район

изглеждаше проста авантюра. Пред тях беше огромна машина, прекалено проста

и прекалено огромна, за да могат да се надяват да я разрушат със собствени

сили. Нямаше в страната сила, способна да освободи огромния народ, който

нямаше и представа, че не е свободен, който, според израза на Вепър, беше

"изпаднал от хода на историята". Тази машина беше неуязвима отвътре и

устойчива към всякакви малки смущения. При частично разрушаване незабавно

се самовъзстановяваше. При раздразнение тя незабавно и по един и същ начин

реагираше, без да се безпокои за съдбата на отделните си елементи.

Единствена надежда даваше мисълта, че машината има Център, пулт за

управление, мозък. Теоретически този Център можеше да бъде разрушен и

тогава машината щеше да замре в състояние на неустойчиво равновесие, да

настъпи момент, когато можеше да бъде направен опит да се тръгне по други

релси, светът да бъде върнат в релсите на историята. Но местоположението на

Центъра се пазеше в дълбока тайна, пък и кой ще го разрушава? Това не ти е

нападение срещу кула. Това е операция, изискваща огромни средства и - преди

всичко - армии от хора, невъзприемчиви към излъчването. Или прости,

леснодостъпни защитни средства. Но нямаше и не се предвиждаше нищо подобно.

Няколко стотин хиляди дегенерати бяха раздробени, разделени, преследвани,

много от тях въобще се отнасяха към категорията на така наречените легални,

но дори и да имаше начин да бъдат обединени и въоръжени, тази мъничка армия

Огненосните Творци биха унищожили, просто изпращайки срещу нея самоходни

излъчватели.

Зеф отдавна беше замълчал, а Максим все седеше с отпусната глава,

ровейки с някаква пръчка черната суха пръст. Зеф се изкашля и неловко каза:

- Да, приятелче. Ето как всъщност стоят нещата.

Изглежда, той вече съжаляваше, че е разказал как всъщност стоят

нещата.

- На какво се надявате тогава? - произнесе Максим.

Зеф и Вепър мълчаха. Максим вдигна глава, видя лицата им и прошепна:

- Прощавайте... аз... такова... Прощавайте.

- Ние трябва да се борим - с равен глас произнесе Вепър. - Ние се

борим и ще се борим. Зеф ви съобщи една от стратегиите на щаба. Съществуват

и други, също толкова уязвими за критика и практически досега

неизпробвани... Разбирате ли, всичко при нас сега е в период на формиране.

Зряла теория на борбата не може да се създаде така отведнъж, на празно

място...

- Кажете - бавно произнесе Максим, - това излъчване... еднакво ли

действува върху всички народи от вашия свят?

Вепър и Зеф се спогледаха.

- Не разбирам - каза Вепър.

- Имам пред вид ето какво. Има ли някъде народ, в който да се намерят

поне няколко хиляди души като мен?

- Едва ли - каза Зеф. - Освен може би при тия... мутантите...

Массаракш, не се обиждай, Мак, но ти си явен мутант... Щастлива мутация,

шанс едно на милион...

- Аз не се обиждам - каза Максим. - Мутантите значи... Те са нататък,

из горите, нали?

- Да - отговори Вепър. Гледаше втренчено Максим.

- А какво всъщност има там? - попита Максим.

- Гора, после пустиня...

- И мутанти?

- Да, полузверове. Диваци-психопати... Слушайте, Мак, оставете тая

работа.

- Виждали ли сте ги някога?

- Виждал съм само мъртви - каза Вепър. - Тях понякога ги ловят в

гората и ги бесят пред бараките за повдигане на духа.

- За какво?

- За шията! - крясна Зеф. - Глупак! Това са зверове! Те са неизлечими

и по-опасни от всеки звяр! Нали съм ги виждал, ти такива неща не си и

сънувал...

- А защо разширяват натам мрежата от кули? Да ги опитомят ли искат?

- Оставете, Мак - каза Вепър. - Безнадеждно е. Те ни ненавиждат... А

впрочем, правете каквото искате. Ние никого не държим насила.

Настъпи мълчание. После някъде далеч зад гърбовете им се разнесе

познато дрънчащо ръмжене. Зеф се приповдигна.

- Балиста... - замислено каза той. - Да взема да я убия? Това е близо,

осемнайсети квадрат... Не, утре.

Максим изведнъж се реши:

- Аз ще се заема с нея. Вървете, ще ви догоня.

Зеф със съмнение го погледна.

- Ще се оправиш ли? Току виж-си гръмнал...

- Мак - каза едноръкият, - помислете!

Зеф, който гледаше Максим, изведнъж се ухили.

- Ето значи за какво ти трябвал танк! Хитро момче! Не-е, не можеш ме

излъга. Добре де, върви, вечерята ти ще я запазя. Като се откажеш -

идвай... Да, имай предвид, много от самоходните са минирани, рови се там

внимателно... Хайде, Вепър. Той ще ни догони.

Вепър искаше да каже още нещо, но Максим вече беше станал и крачеше

към просеката. Не искаше повече да разговаря. Вървеше бързо, без да се

обръща, хванал гранатохвъргачката под мишница. Сега, когато решението беше

взето, той чувствуваше облекчение, предстоящата работа зависеше само от

неговото умение и ловкост.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Малко преди разсъмване Максим изкара самоходната балиста на шосето и я

обърна към юг. Можеше направо да тръгва, но той излезе от отсека за

управление, скочи на разкъртения бетон и приседна на ръба на канавката,

като бършеше с трева изцапаните си ръце. Ръждивата грамада мирно гъргореше,

вирнала към мътното небе острия връх на ракетата.

Той беше работил цяла нощ, но не чувствуваше умора. Аборигените

строяха здраво, машината се оказа в прилично състояние. Никакви мини,

разбира се, нямаше, затова пък имаше ръчно управление. Ако някой се беше

взривявал на такива машини, това бе ставало или поради износеност на

конструкцията, или поради пълно техническо невежество. Реакторът наистина

даваше не повече от двадесет процента мощност, ходовата част се оказа доста

износена, но Максим беше доволен - вчера той дори и на толкова не се

надяваше.

Беше около шест сутринта, съвсем се съмна. Обикновено по това време

каторжниците биваха строявани в карирани колони, набързо нахранени и

подгонени на работа. Отсъствието на Максим, разбира се, вече беше

забелязано и напълно възможно беше да са го записали като беглец; впрочем,

може би Зеф е измислил някакво обяснение - изкълчил си е крака, ранен или

нещо от тоя сорт.

В гората стана тихо. "Кучетата", които цяла нощ си подвикваха,

мирясаха, сигурно се бяха скрили в подземието и се хилеха там, потривайки

лапи, спомняха си как са наплашили вчера двуногите... С тези "кучета" ще

трябва да се заема както трябва, но засега се налага да ги оставим в тила.

Интересно, възприемат ли те излъчването или не? Странни същества... През

нощта, докато той се ровеше в мотора, двама през цялото време стърчаха зад

храстите, тихомълком го наблюдаваха, а после дойде трети и се изкатери на

едно дърво, за да вижда по-добре. Максим се показа от люка, махна му с

ръка, а после на шега възпроизведе доколкото можа четирисричната дума,

която вчера скандираше хорът. Оня на дървото страшно се разсърди, засвятка

с очи, настръхна с цялата си козина и започна да крещи някакви гърлени

оскърбления. Двамата в храстите изглежда бяха шокирани от това, защото си

отидоха и повече не се върнаха. А третият дълго още не слезе и все не

можеше да се успокои: съскаше, плюеше, правеше се, че атакува, зъбеше се с

редки бели резци. Махна се чак сутринта, когато разбра, че Максим няма

намерение да влезе в честен бой... Едва ли са разумни в човешки смисъл, но

все пак са същества интересни и навярно са организирана сила, щом са успели

да изпъдят от крепостта военния гарнизон начело с принц-херцога... Колко

малко информация има тук, само слухове и легенди... Да можеше сега да се

измие, целия се изплеска с ръжда, пък и реакторът тече, цялата кожа гори от

радиацията. Ако Зеф и едноръкият се съгласят да пътуват, трябва реакторът

да се закрие с три-четири плочи от бордовата броня...

Далеч в гората нещо избухна, откънтя ехото - сапьорите-смъртници

започваха работния си ден. Безсмислица, безсмислица... Отново нещо избухна,

затрака картечница, трака дълго, после утихна. Стана съвсем светло, денят

обещаваше да бъде ясен, по небето нямаше облаци, беше равномерно бяло като

светещо мляко. Бетонът на шосето блестеше, покрит с роса, само около танка

нямаше роса - бронята излъчваше нездрава топлина.

После от храстите, настъпващи към пътя, излязоха Зеф и Вепър, видяха

танка и ускориха крачка. Максим стана и тръгна към тях.

- Жив! - каза Зеф вместо поздрав. - Така и предполагах. Твоята каша,

братле, такова... нямаше в какво да я нося, де. А хляб ти донесох, лапай.

- Благодаря - каза Максим и взе краешника. Вепър стоеше облегнат на

минотърсача и го гледаше.

- Лапай и се изпарявай - каза Зеф. - Там дойдоха за теб, братле.

- Кой? - попита Максим и престана да дъвче.

- Е, не ни се представи. Дангалак такъв, целият в копчета. Крещеше

така, че цялата гора го чу - защо те нямало, демек. Без малко да ме

застреля... А аз само му се пуля и докладвам - тъй и тъй, значи, загина на

минното поле, тялото не е намерено...

Той обиколи около танка, каза: "Ама че боклук..." седна до шосето и

започна да си свива цигара.

- Странно - каза Максим и замислено отхапа от краищника - Защо? На

допълнително следствие?

- Може би това е Фанк? - тихо попита Вепър.

- Фанк? Среден на ръст, с квадратно лице, кожата му се лющи...

- Къде ти! - каза Зеф. - Тоя беше такава яка върлина, пъпчив, глупак

на глупаците. - Легион, с една дума.

- Не е Фанк.

- Може би по заповед на Фанк? - попита Вепър.

Максим сви рамене и лапна последната коричка.

- Не знам. Преди мислех, че Фанк има нещо общо със съпротивата, а сега

просто не знам какво да мисля.

- Тогава по-добре ще е наистина да заминете - продума Вепър. - Макар

че, да ви кажа честно, не знам кое е по-добре - мутантите или тоя

жандармерист...

- Добре де, нека върви - каза Зеф. - Като свързочник за теб явно няма

да работи, а така поне ще донесе някаква информация... ако остане жив.

- Вие няма да тръгнете с мен, разбира се - утвърдително каза Максим.

Вепър поклати глава:

- Не. Желая ви успех.

- Тая ракета я хвърли - посъветва го Зеф. - Че ще вземеш да гръмнеш

някъде с нея. И ето какво. По пътя ще минеш две застави. Ще ги минеш леко,

само не спирай. Те са основно срещу заплахи от юг. А виж, после ще бъде

лошо. Ужасна радиация, нищо за плюскане, мутанти, а по-нататък - пустиня,

безводие.

- Благодаря - каза Максим. - Довиждане.

Той скочи на веригата, отвори люка и се промъкна в горещия полумрак.

Вече беше сложил ръце върху лостовете, когато си спомни, че е останал още

един въпрос. Подаде се навън:

- Слушайте, защо истинското предназначение на кулите е скрито от

редовите членове на съпротивата?

Зеф се намръщи и плю, а Вепър тъжно каза:

- Защото мнозинството в щаба се надяват някога да вземат властта и да

използуват кулите по същия начин, но с други цели.

- Какви други? - попита Максим.

Няколко секунди се гледаха в очите. Зеф, обърнал гръб, старателно си

свиваше цигара. После Максим каза:

- Пожелавам ви да останете живи.

И се върна при лостовете.

Танкът загърмя, задрънча, изпращя с вериги и тръгна напред.

Да се управлява машината беше трудно. Нямаше седалка за водач, а

купчината трева и клони, която Максим нахвърля през нощта, бързо се

разпадаше. Обзорът беше лош, не можеше да се набере добра скорост - при

тридесет километра в час нещо в мотора започваше да гърми, да се задавя,

маслото гореше. Наистина проходимостта на този атомен изрод все още бе

прекрасна. Има ли път, няма ли - беше му все едно, изобщо не забелязваше

храстите и малките ями, смилаше повалените дървета на стърготини. С лекота

тъпчеше младите дръвчета, прорасли през пукнатините на бетона, а над

дълбоките и пълни с черна вода ями пропълзяваше и дори като че ли пръхтеше

от удоволствие. И прекрасно следваше курса, дори беше трудно да го обърнеш.

Шосето беше доста право, в отсека - мръсно и душно; в края на краищата

Максим фиксира лоста за газта и удобно се настани на ръба на люка под

решетестия жлеб на ракетната стойка. Танкът препускаше напред, сякаш именно

това беше истинският му курс, зададен от древната програма. В него имаше

нещо простовато и самодоволно: Максим, който обичаше машините, дори го

потупа по бронята в знак на одобрение.

Можеше да се живее. Отляво и отдясно гората пълзеше назад, моторът

равномерно клокочеше, радиацията тук горе почти не се чувствуваше, ветрецът

беше сравнително чист и приятно охлаждаше горящата кожа. Максим вдигна

глава и погледна люлеещия се нос на ракетата. Нея май наистина щеше да е

добре да изхвърли. Нямаше да избухне, наистина, отдавна беше "изгнила" -

той я изследва още през нощта - но тежеше сигурно към десет тона, какъв е

смисълът да я мъкне със себе си? Танкът си пълзеше напред, а Максим запълзя

по жлеба, търсейки механизмът за закрепване. Намери го, но всичко беше

ръждясало, трябваше да се потруди доста, през това време танкът на два пъти

излизаше по пътя на завоите и започваше с гневен вой да изкъртва дърветата,

Максим бе принуден бързо да слиза при лостовете, да успокоява железния

глупак и отново да го извежда на пътя. Но в края на краищата механизмът

задействува, ракетата тежко се залюля, грохна на пътя и бавно се търколи в

канавката. Танкът подскочи и тръгна по-леко, и в този момент Максим видя

първата застава.

На края на гората стояха две големи палатки и автофургон, димеше

полева кухня. Двама голи до кръста легионери се миеха - единият поливаше на

другия с манерка. По средата на пътя стоеше часовой с черно наметало и

гледаше танка, а вдясно стърчаха два стълба, съединени с греда, от която

висеше нещо дълго и бяло, почти докосвайки земята. Максим влезе в отсека,

за да не се вижда карираният му комбинезон, и подаде главата си навън.

Полуголите легионери престанаха да се мият и също загледаха танка. Чули

дрънченето на веригите, от палатките и фургона излязоха още няколко души,

един от които с офицерски мундир. Бяха много учудени, но не разтревожени;

офицерът посочи танка, каза нещо и всички се засмяха. Когато Максим се

изравни с часовия, последният му викна нещо, което не се чуваше през шума

на мотора; в отговор Максим извика:

- Всичко е наред, стой си на мястото!

Часовият също не чу нищо, но лицето му изрази удовлетворение. След

като пропусна танка, той отново излезе на средата на шосето и застана в

предишната поза. Беше ясно, че всичко се е разминало.

Максим обърна глава и видя отблизо онова, което висеше от гредата.

Гледа го секунда, после бързо приседна, стисна клепачи и без всякаква нужда

хвана лостовете. "Не биваше да гледам. Кой дявол ме караше да се обръщам,

щях да си пътувам и сега и нищо нямаше да знам..." - Той се застави да

отвори очи. "Не - помисли си, - трябва да гледам. Да привиквам трябва. И да

узнавам повече. Няма защо да крия от себе си. Нямам право, щом съм се заел

с такава работа. Сигурно беше мутант, смъртта не може да осакати човека до

такава степен. Животът осакатява. Той ще осакати и мен, и няма къде да се

дяна, и не трябва да се съпротивлявам, трябва да свиквам. Може би пред мен

има стотици километри пътища с бесилки от двете страни..."

Когато отново се подаде от люка и огледа пътя, вече не се виждаше нито

заставата, нито самотната бесилка край пътя. Колко хубаво щеше да е, ако

сега си отиваше в къщи... Пристигнеш, събудиш се, измиеш се, после разкажеш

страшния сън за Обитаемия остров... Той искаше да си представи Земята, но

нищо не излезе, беше странно да си мисли за това, че някъде има чисти

весели градове, много хора, добри и умни, и всички си доверяват един на

друг... "Ти си търсеше работа - каза си той. - Ето, сега имаш работа -

трудна и мръсна, но едва ли някъде ще намериш друга толкова важна

работа..."

Напред по шосето се показа някакъв механизъм, бавно пълзящ в същата

посока - на юг. Беше малък верижен трактор, влачещ зад себе си ремарке с

металическа решетеста подпора. В откритата кабина седеше човек с карирай

комбинезон и пушеше лула; той равнодушно огледа танка, Максим, и обърна

глава. "Каква е тая подпора? - помисли си Максим. - Познати очертания..."

После изведнъж съобрази, че това е секция от кула. "Сега да взема да я

блъсна в канавката, че да мина два-три пъти отгоре й..." Той се огледа и

изразът на лицето му явно никак не се хареса на тракториста - той изведнъж

спря машината и стъпи на веригата, сякаш се готвеше да побегне. Максим се

обърна напред.

След десетина минути той видя втората застава. Това беше аванпостът на

огромната армия карирани роби, а може би не роби, а най-свободните в

страната хора. Две временни бараки с блестящи цинкови покриви, нисък

изкуствен хълм, на който стърчеше сив нисък капонир с черни

прорези-амбразури. Над капонира вече се издигаха първите секции на кула,

около хълма стояха автокранове, трактори, търкаляха се безредно железни

подпори. Гората на няколкостотин метра вдясно и вляво от шосето беше

унищожена, на откритото пространство тук и там работеха хора с карирани

дрехи. Зад къщичките се виждаше дълга ниска барака. Пред нея бяха простряни

на въжета сиви парцали. Малко по-далеч от шосето стърчеше дървена купичка с

площадка, по която се разхождаше часови със сива униформа и дълбока каска,

а до него стоеше картечница на тринога. Под кулата се тълпяха други

войници; изглеждаха като хора, изнемогващи от комари и скука. Всички

пушеха.

"Е, тук също ще мина без премеждия - помисли си Максим - тук е краят

на света и никой от никого не се интересува."

Но той грешеше. Войниците престанаха да отпъждат комарите и загледаха

танка. После един от тях, мършав и много приличащ на някого, оправи каската

на главата си, излезе на средата на шосето и вдигна ръка. "Ти напразно

така... - със съжаление помисли Максим. - Аз съм решил, че ще мина оттук и

ще мина." Той слезе долу при лостовете, настани се по-удобно и сложи крак

върху педала на ускорителя. Войникът на шосето продължаваше да стои с

вдигната ръка. "Сега ще дам газ - помисли си Максим - ще изреве както

трябва и тоя ще отскочи... А ако не отскочи - помисли той с внезапно

ожесточение, - какво пък, на война като на война..."

И изведнъж позна тоя войник. Пред него беше Гай - отслабнал, посърнал,

брадясал, в широк войнишки комбинезон.

- Гай - прошепна Максим. - Приятелю... Какво да правя сега?

Той свали крак от педала, изключи амбриажа, танкът забави ход и спря.

Гай отпусна ръка и без бързане тръгна насреща. И тогава Максим дори се

засмя от радост. Всичко се получаваше чудесно. Той отново включи амбриажа и

се приготви.

- Ей! - с началнически тон крясна Гай и почука с приклад по бронята. -

Кой си ти, бе?

Максим мълчеше и тихичко се смееше.

- Има ли там някой? - в гласа на Гай се появи неувереност.

После подкованите му токове загърмяха по бронята, левият люк се

разтвори и Гай надникна в отсека. Видял Максим, той отвори уста и в този

момент Максим го хвана за комбинезона, дръпна го към себе си, повали го

върху клоните под краката си и го притисна. Танкът страшно зарева и се

понесе напред. "Да не разбия мотора" - помисли Максим. Гай се дърпаше и

мяташе, каската му се смъкна върху лицето му, той не виждаше нищо и риташе,

слепешком, мъчейки се да измъкне изпод себе си автомата. Отсекът изведнъж

се изпълни с грохот и дрънчене - очевидно по танка отзад стреляха автомати

и картечници. Това беше безопасно, но неприятно и Максим с нетърпение

следеше как се приближава стената на дърветата, все по-близо... близо...

Първите храсти... Някакъв кариран отскочи... И ето, наоколо е гора,

куршумите вече не удрят по бронята, шосето е свободно на стотици километри

напред.

Гай най-после успя да измъкне автомата, но Максим му смъкна каската и

видя потното озъбено лице; засмя се, когато яростта, ужасът и жаждата за

убийство върху това лице се смениха с израз отначало на объркване, после

изумление и накрая радост. Гай помръдна устни - изглежда искаше да каже

"массаракш". Максим остави лостовете, дръпна към себе си своя мокър,

мършав, брадясал приятел, прегърна го, притисна го до себе си, после го

пусна и, хванал раменете му, каза:

- Гай, приятелю, толкова се радвам!

Решително нищо не се чуваше. Максим погледна през обзорния процеп:

шосето беше все така право, затова той отново фиксира газта и излезе горе,

като измъкна подир себе си Гай.

- Массаракш! - каза Гай. - Пак ти!

- Не се ли радваш? Аз ужасно се радвам!

Максим едва сега разбра колко не му се е искало да пътува на Юг сам.

- Какво значи това? - извика Гай. Първата му радост беше минала, той с

безпокойство се оглеждаше наоколо. - Накъде! Защо!?

- На Юг! - извика Максим. - До гуша ми дойде твоята гостоприемна

родина!

- Бягство?

- Да!

- Ти си полудял! На теб ти подариха живота!

- Кой ми е подарил живота? Животът е мой, принадлежи на мен!

Беше трудно да се разговаря, трябваше да се вика и някак неволно

вместо дружески разговор се получаваше караница. Максим скочи в люка и

намали газта. Танкът тръгна по-бавно, вече не ревеше и не дрънчеше толкова

силно. Когато Максим се измъкна обратно, Гай седеше нацупен и решителен.

- Аз съм длъжен да те върна - обяви той.

- А аз съм длъжен да те измъкна оттук - обяви Максим.

- Не разбирам. Ти съвсем си полудял. Оттук е невъзможно да се избяга.

Трябва да се върнем... Массаракш, ти пък не можеш да се върнеш, ще те

разстрелят... А на Юг ще ни изядат... Вдън земя да потънеш с твоите

лудости! Кой ли дявол ме свърза с теб!

- Почакай, не викай толкова - каза Максим. - Дай да ти обясня...

- Не желая да слушам каквото и да е! Спри машината...

- Ама почакай, малко! - уговаряше го Максим. - Дай ще ти разкажа...

Но Гай не желаеше да му разказват. Гай настояваше тази незаконно

похитена машина да бъде спряна и върната обратно в зоната. Два, три, четири

пъти нарече Максим "говедо". Вопълът "массаракш!" заглушаваше мотора.

Положението, массаракш, е ужасно! Положението е безизходно, массаракш! Пред

нас, массаракш, е сигурна смърт. Зад нас, массаракш, също. Максим винаги е

бил тъпак и психопат, массаракш, но последната му постъпка, массаракш, май

наистина ще е последна, массаракш и массаракш...

Максим не го прекъсваше. Той изведнъж съобрази, че полето на

последната кула очевидно свършва някъде тук, и най-вероятно е вече да е

свършило; последната застава би трябвало да се намира на самата граница на

полето... Нека се накрещи момчето, на Обитаемия остров думите нищо не

значат... "Ругай, ругай, а пък аз ще те измъкна, няма какво да правиш

там... Трябва да започна с някого, нека ти бъдеш първият. Не искам да бъдеш

кукла, дори и това да ти харесва..."

След като наруга Максим по всички линии, Гай скочи в люка и се опита

да спре машината. Не успя и се измъкна обратно, вече с нахлупена каска,

много мълчалив и делови. Явно възнамеряваше да скочи и да се върне обратно.

Беше много сърдит. Тогава Максим го дръпна за панталона, застави го да

седне до него и започна да обяснява положението.

Той говори повече от час, прекъсвайки само когато трябваше да насочи

танка на завоите. Говореше, а Гай слушаше. Отначало Гай се мъчеше да

прекъсва, напираше да скочи в движение, но Максим говореше и говореше,

повтаряше едно и също отново и отново, обясняваше, втълпяваше,

разубеждаваше и Гай в края на краищата започна да се вслушва, после се

замисли, оклюма се, пъхна ръце под каската и силно се почеса; после

изведнъж сам мина в настъпление и започна да разпитва Максим: откъде му е

станало известно всичко това, кой ще докаже, че всичко това не е лъжа, как

може да се повярва, след като всичко това е явна измишльотина... Максим го

сразяваше с факти, а когато те не достигаха, се кълнеше, че говори

истината; когато и това не помагаше, наричаше Гай дърво, кукла, робот; а

танкът все пътуваше и пътуваше на юг, все по-дълбоко навлизаше в страната

на мутантите.

- Е, добре, - вбесен каза Максим. - Сега ще проверим всичко. По моите

сметки ние отдавна вече сме излезли от полето, а сега е около десет без

десет. Какво правите в десет часа?

- В десет нула нула - проверка - мрачно каза Гай.

- Именно. Строявате се в стройни редици и се дерете от готовност да

пролеете кръвта си. Помниш ли?

- Тази готовност е в сърцата ни - заяви Гай.

- Тази готовност е била набита в тъпите ви глави! - възрази Максим. -

Нищо, сега ще проверим каква готовност имаш в сърцето си. Колко е часът?

- Без седем - мрачно каза Гай.

Известно време пътуваха мълчешком.

- Е? - попита Максим.

Гай погледна часовника и с несигурен глас запя:

"Напред, легионери, момчета железни..."

Максим го гледаше с насмешка. Гай сбърка и забрави думите.

- Стига си се пулил - сърдито каза той. - Пречиш ми. И изобщо какво е

това пеене извън строя?

- Ти недей - каза Максим. - Ти и извън строя си крещял по същия начин.

Да ви гледам двамата с чичо Каан беше страшно. Единият реве "Железните

момчета". Другият се дере: "Слава на Творците". Че и Рада... Е, къде е

твоята готовност да колиш и бесиш в името на Творците?

- Стига! Да не си посмял да говориш така за Творците. Дори и да е

истина всичко, което разправяш, това значи само, че някой ги е измамил.

- И кой ги е измамил?

- Е-е... малко ли са...

- Значи Творците не са всемогъщи?

- Не желая повече да разговарям на тази тема - обяви Гай.

Той се оклюма, сгърби се, лицето му още повече се отпусна, очите му

помътняха, долната устна увисна. Максим изведнъж си спомни Фишта Луковицата

и Котра Красавеца от арестантския вагон. Те бяха наркомани - нещастни хора,

привикнали да употребяват особено силни наркотични вещества. Страшно се

измъчваха без своите отрови, нищо не ядяха, цели дни седяха точно така, с

мътни очи и увиснала долна устна...

- Нещо боли ли те?

- Не - унило отговори Гай.

- Какво си настръхнал тогава?

- Ами така нещо... - Гай дръпна яката си и вяло завъртя глава - лошо

ми е нещо... Да взема да легна, а?

Без да дочака отговор, той се пъхна в люка и полегна върху клоните,

сви се на кълбо. "Виж ти история - помисли Максим. - Нещата не били толкова

прости, колкото си мислех..."

Той се обезпокои.

"Гай не получи лъчев удар, ние излязохме от полето преди близо два

часа... А той цял живот живее в това поле... Може би така е вредно за него

- без полето? Да не вземе да се разболее? Ама че гадост..." Той гледаше

през люка бледото лице. Все повече го обхващаше страх. Накрая не издържа,

скочи в отсека, спря мотора, измъкна Гай навън и го положи на тревата край

пътя.

Гай спеше, мърмореше нещо насън, силно потръпваше. После започна да

трепери, да се гърчи, свиваше се, като че ли искаше да се сгрее, пъхаше

длани под мишниците си. Максим сложи главата му върху коленете си, притисна

с пръсти слепоочията му и се постара да се съсредоточи. Отдавна не му се

беше налагало да прави психомасаж; главното беше да се отвлече от всичко

наоколо, да се съсредоточи, да включи болния в своята здрава система. Така

седя десетина или петнадесет минути; когато се опомни, видя, че на Гай му е

по-добре, лицето му е порозовяло, дишането беше станало равно и той повече

не мръзнеше. Максим му направи възглавница от трева, поседя известно време,

пъдейки комарите; после си спомни, че им предстои още дълго да пътуват, а

защитата на реактора пропуска - за Гай това е опасно, трябва да се измисли

нещо. Той стана и се върна при танка.

Трябваше да поработи доста, докато успее да свали от ръждясалите

нитове няколко листа от бордовата броня; после той наби тези листове върху

керамичната преграда, отделяща реактора и мотора от отсека за управление.

Оставаше му да закрепи последния лист, когато изведнъж почувствува чуждо

присъствие. Внимателно се подаде от люка... и почувствува, че всичко в него

изстива и се напряга.

На шосето, на десетина крачки пред танка, стояха трима души; но Максим

не можа да осъзнае веднага, че това са хора. Наистина, те бяха облечени;

двама от тях държаха на раменете си прът, от който висеше с окървавената си

глава надолу неголямо копитно животно, подобно на елен. На шията на третия

през пилешките му гърди висеше тежка винтовка с непривични очертания.

"Мутантите - помисли Максим. - Ето ги мутантите..." Всички разкази и

легенди, които някога бе чувал, изведнъж изплуваха в паметта и станаха

много правдоподобни. Одират кожата на живи хора... канибали... диваци...

зверове. Той стисна зъби, изскочи върху бронята и се изправи с цял ръст.

Тогава онзи с винтовката смешно пристъпи на кривите си къси крачка, но не

мръдна от мястото си. Само вдигна ръка с два дълги многочленести пръста,

силно изсъска и произнесе със скърцащ глас:

- Искаш ли да ядеш?

Максим с труд помръдна устни и отговори:

- Да.

- Няма ли да стреляш? - заинтересува се притежателят на скърцащия

глас.

- Не - каза Максим и се усмихна. - В никакъв случай.

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Гай седеше зад грубо скована маса и чистеше автомата си. Беше около

десет и четвърт сутринта, светът бе сив, безцветен, сух, нямаше в него

място за радост, нямаше място за живот, всичко беше мътно и болезнено. На

Гай не му се искаше да мисли, да вижда, да чува, дори да спи; искаше му се

просто да положи глава на масата, да отпусне ръце и да умре. Просто да умре

- и толкоз.

Стаичката беше малка, с един-единствен прозорец без стъкло, гледащ към

огромна, затрупана с развалини и обрасла с див храсталак сиво-ръждива

пустош. Тапетите в стаята бяха избелели, на места отлепени и свити - може

би от горещина, може би от старост; паркетът беше разсъхнат и в единия ъгъл

овъглен. За предишните обитатели на тази стая напомняше само голямата

фотография под разбито стъкло; на нея при внимателно разглеждане човек

можеше да различи някакъв възрастен господин с глупави бакенбарди и смешна

шапка, приличаша на чиния.

Да можеше да не вижда всичко това, да можеше сега да хвърли топа или

да завие като последно бездомно куче, но Максим беше заповядал: "Чисти!"

- Всеки път - заповядваше Максим, почуквайки с каменен пръст по

масата, - всеки път, щом те насвие, сядай и чисти автомата...

Значи трябва да се чисти. Максим е това все пак. Ако не беше Максим,

отдавна щеше да легне и да умре. Толкова пъти го беше молил: "Не ме

изоставяй, докато мине, поседи с мен, полекувай ме". Не. Каза, че трябва

вече сам. Каза, че това не е смъртоносно, трябва да мине и непременно ще

мине, но трябва да се насилиш, трябва да се справиш...

"Добре де - вяло помисли Гай. - Ще се справя. Максим е това все пак.

Не човек, не творец, не бог - Максим... И още нещо ми каза тогава: "Повече

злост! Щом те свие, спомняй си откъде ти е това, кой те е приучил и защо, и

трупай омраза. Скоро ще потрябва: ти не си единствен, вие сте четиридесет

милиона все такива - отровени...

Трудно е да повярваш, массаракш, цял живот съм в строя, винаги знаехме

кое как стои, всичко беше просто, всички бяхме заедно, толкова хубаво беше

да си като всички. И на - дойде, накара ме да те обикна, кариерата ми

разби, накрая направо за яката ме изтръгна от строя и ме замъкна в тоя друг

живот, дето и целта е непонятна, и средствата, дето трябва - массаракш! -

сам да мислиш за всичко, да решаваш сам, всичко сам... Да... измъкна ме за

яката, обърна ми мутрата назад и ми посочи: помия, гнусотия, мерзост,

лъжа... И на, гледаш - наистина нищо красиво, като си спомня какъв бях, и

ми се повдига, като си спомня момчетата... за господин ротмистъра Чачу да

не говорим!" Гай ядно тикна затвора на мястото му и щракна с фиксатора. И

отново го налегна вялост и апатия, нямаше воля дори да сложи пълнителя.

Лошо, ох че лошо...

Кривата скърцаща врата се открехна, в стаята надникна малка деловита

муцунка - общо взето дори симпатична, ако не бяха плешивият череп и

възпалените клепачи без мигли. Беше Танга, момиченцето на съседите.

- Чичо Мак заповяда да отидете на площада! Там вече всички се събраха,

само вас чакат!

Гай я изгледа мрачно и накриво, погледна мършавото телце в рокличка от

грубо зебло, ненормално тънките - като сламки - ръчички, покрити с кафяви

петна, кривите, подпухнали в коленете крачета; почувствува, че му

прилошава, и сам се засрами от отвращението си - детето ли е виновно, че е

такова? Той отмести очи.

- Няма да дойда. Предай им, че се чувствувам зле. Болен съм.

Вратата скръцна; когато Гай вдигна очи, момиченцето вече го нямаше.

Той с досада хвърли автомата върху койката, отиде до прозореца, надникна.

Момиченцето със страшна скорост пердашеше по долинката между останките от

стени - бившата улица; след нея се затича някакъв дребосък, покуцука

няколко крачки, спъна се, падна, полежа малко, после ревна с ужасен бас.

Иззад развалините изскочи майка му. Гай побърза да се отдръпне, разтърси

глава и се върна до масата. "Не, не мога да свикна. Лош човек съм, както

излиза... Ох, да ми паднеше на мушката тоя, дето е виновен за всичко това,

бих бил много точен. Но все пак защо не мога да свикна? Господи, що нещо

видях за тоя месец - ще ми стигне за сто кошмара..."

Мутантите живееха на малки общини. Някои бяха чергари, ловуваха,

търсеха по-добри места, търсеха път на Север, който да заобикаля

легионерските картечници и страшните области, където те полудяваха и

умираха на място от пристъпи на чудовищно главоболие; други живееха

постоянно във фермите и селцата, оцелели след боевете и взрива на трите

атомни бомби, една от които беше избухнала над този град, а другите две - в

околностите; там сега имаше километрични "плешивини" от блестяща като

огледало шлака. Живеещите на едно място сееха дребна изродена пшеница,

окопаваха странните си градини, където доматите бяха колкото ягоди, а

ягодите - колкото домати, развъждаха някакъв ужасяващ добитък, дето да те е

страх да го гледаш, а камо ли да го ядеш. Това беше жалък народ - същите

тези мутанти, дегенерати-диваци, за които всички, в това число и Гай,

дрънкаха какви ли не глупости - тихи, болезнени, осакатени човешки

карикатури. Нормални бяха само старците, но от тях много малко бяха

останали живи, всички те боледуваха, обречени на скорошна смърт. Техните

деца и внуци също изглеждаха обречени. Много деца се раждаха, но почти

всички умираха или при раждането, или в първите месеци. Тези, които

оцеляваха, бяха слаби, непрекъснато страдаха от различни недъзи, бяха

страшно уродливи, но изглеждаха тихи, послушни, умни. Изобщо добри хора се

оказаха мутантите, гостоприемни, мирни... Само да ги гледа човек беше

невъзможно. Дори и Максим отначало потръпваше, но бързо свикна, той какво -

господар е на натурата си...

Гай пъхна пълнителя в автомата, опря буза върху дланта си, замисли се.

Да, Максим...

Наистина, този път Максим е подхванал явно безсмислена работа. Решил е

да събере мутантите, да ги въоръжи и да унищожи Легиона като начало поне

около Синята Змия. Смешна работа, ей-богу! Ами че те едва ходят, много от

тях умират просто така - вдигне чувал жито и умре на място - а той иска да

ги води срещу Легиона. Пък и са необучени, слаби, къде там... Дори и да

събере тия... разузнавачите им. За тая цялата "армия", ако е без Максим,

един ротмистър й стига, а ако е с Максим - един ротмистър с ротата си.

Максим изглежда вече сам разбира това. Но цял месец тичаше из гората от

село до село, от община до община, уговаряше старците и уважаваните хора -

ония, на които се подчиняват общините. Тичаше и мен мъкнеше навсякъде, не

можеше да миряса. Не искат да тръгнат старците и разузнавачите си не

пускат... И сега на това събрание... Няма да отида.

Светът стана по-светъл. Околното не предизвикваше такова отвращение,

кръвта по-бързо потече по жилите, размърдаха се някакви смътни надежди, че

ето, днешното събрание ще се провали, Максим ще дойде и ще каже: "Стига,

повече няма какво да правим тук", и те ще тръгнат по-нататък на юг, където,

както разправят, също живеят дегенерати-мутанти, но не толкова страшни,

по-човекоподобни, не толкова болни. Казват, че те там имат нещо като

държава, дори армия. Може би с тях ще успеем да завъртим мелницата...

Наистина, там всичко, е радиоактивно, там, както казват, били хвърляни

бомба след бомба, специално за заразяване. Имало такива специални бомби...

Спомнил си за радиацията, Гай бръкна в раницата и извади кутийка с

жълти таблетки; глътна две, намръщи се от пронизващата им горчивина. Ама че

гадост, но без тях не може, тук също всичко е заразено. А в пустинята

сигурно ще трябва да ги гълтаме с шепи... Слава богу, ако не беше

принц-херцогът, щеше да ми е спукана работата без тия хапчета... Юнак е

принц-херцогът, не се обърква, не се отчайва в тоя ад, лекува, помага,

извършва визитации, организирал е цяла фабрика за лекарства.

Вратата се разтвори; в стаята влезе сърдитият Максим - гол, само по

едни шорти, жилест, бърз и явно много ядосан. Като го видя, Гай се нацупи и

загледа през прозореца.

- Хайде, не измисляй - каза Максим. - Да тръгваме.

- Не искам - каза Гай - по дяволите! Повръща ми се, невъзможно ми е.

- Глупости - възрази Максим, - това са прекрасни хора и много те

уважават. Не ставай хлапе.

- Е, чак пък да ме уважават...

- И още как! Тия дни принц-херцогът молеше да останеш тук. "Аз, вика,

скоро ще умра, тук трябва да ме замени истински човек".

- Чак пък да го заменя... - промърмори Гай, но почувствува, как пряко

волята си се размеква вътрешно.

- И Бошку не ме оставя на мира, срамува се да се обърне направо към

теб. "Нека, вика, Гай остане тук, ще ни учи, ще ни защищава, добри деца ще

възпитава"... Нали знаеш как говори Бошку?

Гай се изчерви от удоволствие, изкашля се и каза, като още се мръщеше

и гледаше през прозореца:

- Е, добре де... Автомата да го взимам ли?

- Вземи го - каза Максим. - Всичко се случва...

Гай взе автомата под мишница; излязоха от стаята. Гай отпред, Максим

по петите му; слязоха по изгнилата стълба, прекрачиха купчината деца, които

играеха в праха пред прага, и тръгнаха по улицата към площада... Ех! Улица,

площад... Само имена. Колко ли хора тук са загинали за миг? Казват, преди е

имало голям, красив град. Погубиха страната гадовете. Не стига, че са

избили и осакатили хората, ами на всичко отгоре и развъдили някакви гадини,

дето никога не ги е имало тук. Пък и не само тук...

Принц-херцогът разказваше, че преди войната в тази гора живеели

зверове, подобни на кучета - забравих как се казваха - умни били и много

добри, всичко разбирали, направо удоволствие било да ги дресираш. И

започнали, разбира се, да ги дресират за военни цели. После пък се намерил

някакъв умник, разшифровал езика им, оказало се, че имат свой език, при

това доста сложен, и гърлата им са устроени така, че някои могли дори да се

научат да говорят като хора - не целия език, разбира се, но запомняли по

петдесет-седемдесет думи. Изобщо чудесни животни били, можели сме да дружим

с тях, да се учим един от друг, да си помагаме - породата им измирала... А

вместо това ги научили да воюват, да се промъкват при противника за военни

сведения. После започнала войната, на някой не му било до тях, пък и до

нищо на света. И на ти сега - вампири. Също мутанти, но не човешки, а

животински - много опасни същества. В Особения Южен Окръг дори беше пратена

заповед за борбата с тях, а принц-херцогът направо вика: с всички ни е

свършено, тук само вампири ще живеят...

Гай си спомни как веднъж в гората Бошку с ловците си застреля елен,

преследван от вампири, и как започна сбиване. А мутантите колко ги бива за

бой? Гръмнаха по един път с дядовските си пушкала, хвърлиха ги, седнаха и

закриха очите си с ръце, за да не виждат как ще ги разкъсват, демек. И

Максим се обърка, между нас казано... Тоест не че се обърка, а някак си...

не му се искаше да си бие. Е, и ми се наложи да се бия вместо всички - като

изпразних пълнителя - почнах ги с приклада. Хубаво, че вампирите бяха

малко, само шест. Два убихме, един избяга, а останалите трима, ранени и

зашеметени, ги вързахме и решихме сутринта да ги водим в селото на

екзекуция. А през нощта, гледам, Максим тихичко става - и при тях. Поседя

малко, полекува ги, както той си знае, с налагане на ръце, после ги

развърза и те, нали не са глупаци, духнаха да бягат, не ги видяхме повече.

Питам го: "Защо бе, Мак, защо така?" - "И аз не знам - вика, - но

чувствувам, че не бива да ги убиваме. Нито хората, нито тях... Това - вика,

никакви кучета не са, и никакви вампири..."

Пък и да бяха само вампирите! Ами какви прилепи се развъдиха! Като

тия, дето прислужват на Магьосника... Та това е ужас хвърчащ, а не прилепи!

Ами кой нощем трополи из селата и краде деца? При това дори не влиза в

къщата, а спящите деца, без да се събуждат, сами излизат при него... Да

речем, че това е измишльотина, но нещичко аз и сам съм виждал. Спомням си,

като че беше вчера - поведе ни принц-херцогът да ни покаже най-близкия вход

на Крепостта. Отидохме. Беше една такава мирна полянка, зелена, с хълмче, а

в хълмчето - пещера. А като се вгледахме - господи боже мой!- цялата поляна

пред входа затрупана с мъртви вампири, бяха поне двайсет и без нито една

рана, нито капка кръв по тревата. И най-странното - Максим ги разгледа и

каза: Не са мъртви те, само са парализирани, като че ли някой ги е

хипнотизирал... Пита се: кой? Не, страшни места са тук. Из тях човек само

денем може да върви, че и то с повече предпазливост. Да не беше Максим,

така щях да си плюя на петите, да побягна оттук. Но ако говорим честно,

къде бих избягал? Наоколо гори, пълни с гадини, танкът потъна в блатото...

При своите да избягам?... Много естествено - при своите. Но какви "свои" са

ми те сега? Също, като се позамисля, уроди, кукли, правилно говори Максим.

Не, и това не е за мен. Противно..."

Те излязоха на площада, на голямата пустош, в средата на която грозно

чернееше някакъв полуразтопен паметник; завиха към оцелялата къщичка,

където обикновено се събираха представителите, за да обменят слухове, да се

посъветват относно посевите или лова, пък и просто да поседят, да подремят,

да послушат разказите на принц-херцога за старите времена.

В къщичката, в голямата чиста стая, народът вече се беше събрал.

Нямаше нито един, когото човек да му се иска да гледа. Дори принц-херцогът

- човек, а не мутант - беше осакатен: цялото лице обгорено и в белези.

Влязоха, поздравиха се, седнаха в кръга, направо на пода. Бошку, който

седеше до печката, свали от жаравата чайника и наля на всички по чашка

хубав силен чай, но без захар. Гай взе чашката си - необикновено красива,

безценна, от кралските сервизи, - постави я пред себе си, опря приклада на

автомата на пода, облегна чело върху ръбестото дуло и затвори очи, за да не

вижда никого.

Принц-херцогът откри събранието. Никакъв принц и никакъв херцог не

беше той - едно време е бил главен хирург на Крепостта. Когато върху нея

започнали да хвърлят атомни бомби, гарнизонът се разбунтувал, вдигнал бяло

знаме (по него своите веднага изстреляли термоядрена); истинския принц,

командуващия, войниците разкъсали на парчета, изобщо увлекли се, избили

всички офицери, после се сепнали, че няма кой да командува, а без командири

не може: войната продължава, противникът атакува, своите атакуват, а от

войниците никой не знае плана на Крепостта. Получил се гигантски капан, а

на всичко отгоре избухнали бактериологическите бомби, целият арсенал, и

започнала чума. С една дума, получило се така, че половината гарнизон се

разбягал кой накъдето види, от останалата половина три четвърти измрели, а

командуването на останалите поел главният хирург - по време на бунта

войниците не го закачили, нали все пак бил лекар. Някак се беше получило

така, че едни го наричаха принц, други херцог, а Максим за по-определено го

наричаше принц-херцог.

- Приятели! - каза принц-херцогът. - Трябва да обсъдим предложенията

на нашия приятел Мак. Това са много важни предложения. Колко са важни,

можем да преценим дори и по това, че самият Магьосник дойде при нас и може

би ще ни говори...

Гай вдигна глава. Вярно: в ъгъла, облегнат на стената, седеше

Магьосника. Да го гледа човек беше страшно, а да не го гледа - невъзможно.

Той беше изключителна личност. Дори Максим го гледаше някак отдолу нагоре и

казваше на Гай: "Магьосника е голяма фигура, братле". Магьосника беше нисък

на ръст, набит, чист, с къси, но силни ръце и крака и общо взето не чак

толкова уродлив; във всеки случай думата "уродлив" не подхождаше за него.

Черепът му беше огромен, покрит с гъсти твърди коси, приличащи повече на

сребриста козина; имаше малка уста със странно свити устни, сякаш все се

канеше да свирне през зъби; лицето му беше общо взето слабо, но с торбички

под очите, а самите очи бяха дълги и тесни с вертикална зеница, като на

змия. Той говореше малко, рядко се появяваше сред хората, живееше сам в

едно мазе в най-отдалечения край на града, но се ползуваше с огромен

авторитет поради изумителните си способности. Първо, той беше много умен и

знаеше всичко, макар да беше само на около двадесет години и никога не беше

напускал града. Когато възникваха някакви въпроси, всички идваха при него

за съвет. Като правило той не отговаряше, което означаваше, че въпросът е

дреболия: както и да го решиш, все е тая. Но ако беше нещо жизнено важно -

за времето или кога какво да сеят - той винаги даваше съвет и никога не

грешеше. При него ходеха само старейшините; обикновено те мълчаха и не

казваха какво е ставало там, но се носеха слухове, че дори и когато дава

съвети, Магьосника не отваря уста. Така, погледне само - и веднага разбираш

какво трябва да правиш. Второ, той имаше власт над животните. Никога не

искаше от общината нито храна, нито облекло: всичко му доставяха животните,

различни животни и насекоми, и зверове, и жаби. А главни прислужници му

бяха огромните прилепи, с които той, според слуховете, можеше дори да

разговаря и те го разбираха и слушаха. По-нататък разправяха, че той знае

неизвестното. Да разбереш това неизвестно беше невъзможно. Според Гай това

беше просто безсмислено натрупване на думи: черен и празен Свят преди

възникването на Световното Светило, мъртъв леден Свят след угасването на

Световното Светило; безкрайна пустиня с множество Световни Светила... Никой

не можеше да обясни какво точно означава това, а Мак само поклащаше глава и

възхитено мърмореше: "Какъв интелект!"

Магьосника седеше, без да гледа никого, на рамото му неловко

пристъпваше от крак на крак сляпа нощна птица. Магьосника от време на време

вадеше от джоба си някакви трохи и ги пъхаше в клюна й, тогава тя замираше

за секунда, вдигаше глава и като че ли с труд преглъщаше, изпъвайки шия.

- Това са много важни предложения - продължаваше принц-херцогът, -

затова ви моля да слушате внимателно, а ти Бошку, гълъбче, вари по-силен

чай, защото, както виждам, някои вече почват да дремят. Не бива да дремем,

не бива. Съберете малко сили, може би сега се решава съдбата ви...

Събранието одобрително замърмори. Един, с перде на окото, издърпаха от

стената, където се беше настанил да подремне, и го сложиха да седне на

първия ред.

- Аз такова, нищо... - мърмореше той. - Аз само така, малко. Аз

такова, искам да кажа да говорите по-кратко, че то, докато стигнете края,

ще съм забравил началото...

- Хубаво - съгласи се принц-херцогът. - Като искате по-кратко, така ще

бъде. Войниците ни изтласкват на юг, в пустинята. Не ни щадят, не влизат в

преговори. От семействата, които опитаха да проникнат на север, никой не се

върна. Изглежда са загинали. Това значи, че след десет-петнайсет години нас

окончателно ще ни изтласкат в пустинята, а там всички ще загинем без храна

и вода. Казват, че и в пустинята живеят хора. Аз не вярвам в това, но много

от уважаемите старейшини вярват и твърдят, че тези обитатели на пустинята

са също така жестоки и кръвожадни, както и войниците. А ние сме хора

миролюбиви, не умеем да се сражаваме. Много от нас мрат и сигурно няма да

доживеем до окончателния край, но сега ние управляваме народа си и трябва

да мислим не само за себе си, но и за децата си. Бошку! Дай, моля те, чай

на Хлебаря. Струва ми се, че Хлебаря заспа.

Събудиха Хлебаря, пъхнаха в петнистата му ръка гореща чашка; той се

опари, засъска, а принц-херцогът продължи:

- Нашият приятел Мак предлага изход. Той дойде при нас от страната на

войниците. Тях той също ги ненавижда и също казва, че от тях не можем да

чакаме пощада, там те всички са залъгани от тираните си и горят от желание

да ни унищожат. Мак искаше отначало да ни въоръжи и поведе на бой, но се

убеди, че сме слаби и не можем да воюваме. Тогава той реши да се добере до

обитателите на пустинята - той също вярва в тях, - да се споразумее с тях и

да ги поведе срещу войниците. Какво се иска от нас? Да благословим тази

инициатива, да пуснем обитателите на пустинята през нашите земи и да ги

осигурим с продоволствие, докато трае войната. И още нещо предлага нашият

приятел Мак: да му разрешим да събере всички наши разузнавачи, които

поискат, той ще ги учи да воюват и ще ги поведе през Синята Змия, за да

вдигне там въстание. Ето, накратко, как стоят нещата. Сега трябва да решим

и аз ви моля да се изкажете.

Гай хвърли поглед към Максим. Приятелят Мак седеше, подвил крак под

себе си, огромен, кафяв, неподвижен като скала, дори не като скала, а кото

гигантски акумулатор. Гледаше към най-далечния ъгъл, към Магьосника, но

почувствува погледа на Гай и обърна глава към него. И изведнъж Гай си

помисли, че приятелят му Мак вече не е онзи, предишният. Спомни си, че Мак

отдавна не се е усмихвал със знаменитата си ослепителна усмивка, че отдавна

не е пял планинските си песни и че очите му са изгубили предишната

ласкавост и добродушно ехидство, станали са твърди, като че ли стъклени,

като че ли това вече не е Максим, а ротмистър Чачу. И още си спомни Гай, че

отдавна приятелят му Мак е престанал да тича по всички ъгли като весел

любопитен пес, станал е сдържан, появила се е в него някаква суровост,

целенасоченост, възрастна делова съсредоточеност, сякаш се целеше със самия

себе си в някаква видима само за него мишена... Много, много се измени

приятелят Мак, откак изпразниха в него пълнителя на тежкия армейски

пистолет. Преди той съжаляваше всички и всеки, а сега не жали никого. Е

какво, може би именно така и трябва...

Но страшна работа е замислил все пак, клане ще има, голямо клане...

- Нищичко не разбрах - обади се един плешив урод, явно не беше

тукашен, ако се съди по облеклото, му. - Какво иска той? Варварите да

дойдат тук? Ами че те ще ни избият всичките. Какво, да не мислите, че не ги

познавам? Ще ни избият всички, един жив няма да оставят.

- Те ще дойдат с мир - каза Мак - или изобщо няма да дойдат.

- По-добре хич да не идват - каза плешивият. - С варварите по-хубаво

да си нямаш взимане-даване. Дет' се вика, по-хубаво да излезеш срещу

войнишките картечници. Все пак от своя ръка ще загинеш, колкото и да е, мен

баща ми беше войник от Крепостта...

- Това е вярно, разбира се - замислено произнесе Бошку. - Но пък от

друга страна, варварите могат и да изгонят войниците, и нас да не ни

закачат. Тогава пък ще бъде съвсем добре.

- Откъде-накъде няма да ни закачат? - възрази оня с пердето. - Откак

се помним, всички ни закачат, а сега отведнъж тия няма да ни закачат?

- Ами че нали той ще се споразумее с тях - поясни Бошку. - Не

закачайте горските, демек, и толкоз, инак недейте да идвате...

- Кой? Кой ще се разбере? - попита Хлебаря и завъртя глава.

- Ами че Мак. Мак ще се разбере...

- А-а, Мак... Е, ако Мак се разбере, тогава може и да не ни закачат...

- Да ти дам ли чай? - попита Бошку. - Нещо заспиваш, Хлебар.

- А бе не ти ща чая.

- Хайде, пийни де, една чашка само. Толкова ли ти е трудно?

Оня с пердето изведнъж стана.

- Аз ще си ходя. Нищо няма да излезе от тая работа. Те и Мак ще убият,

и нас няма да пожалят. За какво ще ни жалят? Все едно след десетина години

с нас е свършено. В моята община вече две години не се раждат деца. Да си

доживеем спокойно до смъртта и толкоз... Така че сами решавайте, както си

знаете. Все ми е едно.

Той излезе - крив, тромав, спъна се на прага.

- Да, Мак - каза Пиявицата, поклащайки глава. - Прощавай, ама ние на

никой не вярваме. Как може да вярваме на варварите? Те живеят в пустинята,

пясък ядат, пясък пият. Те са страшни хора, от железен тел усукани, ни

могат да плачат, ни да се смеят. Какво сме за тях? Мъх под краката. Ето, ще

дойдат, ще изтрепят войниците, ще се настанят тук, ще изгорят гората,

разбира се... За какво им е гората, те си обичат пустинята. И с нас пак е

свършено. Не, не вярвам. Не вярвам, Мак. Празна работа си намислил.

- Да - каза Хлебаря. - Не ни трябва тая работа, Мак. По-хубаво ни

остави да си измрем спокойно, не ни закачай. Ти мразиш войниците, искаш да

ги съкрушиш, а ние какво сме ти криви? Ние никого не мразим. Съжали ни,

Мак. Та нас никой никога не ни е съжалявал. И ти, макар че си добър човек,

но също не ни съжаляваш... Нали, Мак?

Гай отново погледна към Максим и смутено отмести очи.

Максим се изчерви - до сълзи; наведе глава и закри с ръка лицето си.

- Не е вярно - каза той. - Съжалявам ви. Но не само вас съжалявам.

Аз...

- Не-е, Мак - настойчиво каза Хлебаря. - Ти само нас съжали. Та ние

сме най-нещастните хора в света и ти добре знаеш това. Забрави омразата си.

Съжали ни и толкоз...

- А за какво ще ни съжалява? - обади се Лешничаря, омотан до очите в

мръсни бинтове. - Той сам е войник. Кога войниците са ни съжалявали? Не се

е родил още такъв войник.

- Гълъбчета, гълъбчета - строго каза принц-херцогът. - Мак е наш

приятел. Той иска да унищожи враговете ни...

- А ето какво ще стане всъщност - разсъдително каза плешивият, който

не беше тукашен. - Да предположим дори, че варварите ще бъдат по-силни от

войниците. Ще ги избият те, ще срутят проклетите им кули, ще превземат

целия Север. Нека. Не ни е жал. Нека се колят. Но ползата за нас каква е?

Тогава съвсем сме свършени: на Юг варвари, на Север също варвари, над нас

все същите варвари. Ние не сме им нужни, а като така - под ножа! Това

едно... Сега да предположим, че войниците избият варварите. Ще ги

отблъснат, а войната ще се понесе през нас към юг. Тогава какво? Тогава пак

сме свършени: на Север войници, на Юг войници, над нас войници. Е, а ние

познаваме войниците...

Събранието зашумя, забръмча, че ето на, правилно говори плешивият,

всичко е вярно, но плешивият още не беше свършил.

- Дайте ми да довърша, де! - възмути се той. - Какво сте се разшумяли?

Това още не е всичко. Можем още да предположим, че войниците ще избият

варварите, а варварите - войниците. Като че ли тогава ще можем да си

живеем. Ама на, пак не се получава. Защото има още и вампири. Докато

войниците са живи, вампирите се крият, страх ги е от куршумите, нали на

войниците им е заповядано да избиват вампирите. А ако войниците изчезнат,

тогава с нас съвсем ще е свършено. Ще ни изядат вампирите и кокал няма да

оставят.

Тази идея страшно порази събранието.

- Вярно говори! - разнесоха се гласове. Виж какви умни глави имало при

блатата... Да, братя, забравихме ние за вампирите... А те не спят, чакат си

своето. Не ни трябва нищо, Мак, нека да си върви както е вървяло досега...

Двайсет години как да е преживяхме и още двайсет някак ще изкараме, а после

току-виж и още...

- И разузнавачите не бива да му даваме! - повиши глас плешивият. -

Малко ли неща искат и те самите... Те какво - те и в къщи не се прибират.

На, Шестопръстия денува и нощува от оная страна. Да те е срам да кажеш -

граби там, пие... Те са си добре, не ги е страх от проклетите кули, главите

не ги болят. А обществото какво да каже? Дивечът бяга на Север. Кой ще го

гони от Север към нас, ако ги няма разузнавачите? Няма да ги дадем! Трябва

и да ги стегнем хубаво, съвсем са се разпуснали. Вършат убийства оттатък,

отвличат и изтезават войници, като че ли не са хора... Няма да ги пускаме!

Съвсем ще се разхайтят.

- Няма да ги пускаме, няма - потвърди събранието. - Как ще караме без

тях? Родили сме ги, хранили сме ги, гледали сме ги, възпитали сме ги, а те

своята си знаят, все гледат бели да правят...

Плешивият най-сетне миряса, седна си на мястото и започна жадно да

гълта изстиналия чай. Събранието също се успокои, утихна. Старците седяха

неподвижно и се стараеха да не гледат към Максим.

Бошку произнесе, като кимаше унило:

- Как може бе, толкова нещастен е животът ни! Отникъде спасение! И на

кого какво сме направили?

- Раждали са ни напразно, това е - каза Лешничаря. - Без да мислят са

ни раждали, не навреме... - той подаде празната чаша. - И ние раждаме

напразно. За смърт. Да, да, за смърт...

- Равновесието... - произнесе изведнъж някакъв силен дрезгав глас. -

Вече ви говорих за това. Мак. Вие не поискахте да ме разберете...

Неясно беше откъде идва гласът. Всички мълчаха със скръбно наведени

глави. Само птицата на рамото на Магьосника тъпчеше, отваряйки и затваряйки

жълтия си клюн. Магьосника седеше неподвижно, със затворени очи и стиснати

тънки сухи устни.

- Но сега, надявам се, вие разбрахте - продължаваше да говори като че

ли птицата. - Вие искате да нарушите това равновесие. Е какво, може би това

е във вашите сили. Но пита се - защо? Някой молил ли ви е за това? Както

виждате, не. Какво ви движи тогава?

Птицата настръхна, пъхна глава под крилото си, а гласът все звучеше и

тогава Гай разбра, че говори самият Магьосник, без да помръдва устни, без

да трепне с нито един мускул на лицето си.

Това беше много страшно, и не само за Гай, но и за всички събрали се,

дори за принц-херцога. Единствен Максим гледаше Магьосника мрачно и с

някакво дръзко предизвикателство.

- Нетърпението на разтревожената съвест! - провъзгласи Магьосника. -

Вашата съвест е разглезена от постоянното внимание към нея, тя започва да

стене при най-малкото неудобство и разумът ви почтително се прекланя пред

нея, вместо да й се скара и да я постави на мястото й. Вашата съвест е

възмутена от съществуващото положение на нещата - и разумът ви послушно и

трескаво търси начин да промени това положение. Но положението си има свои

закони. Те възникват от стремежите на огромни човешки маси и могат да се

променят единствено заедно с промяната на тези стремежи... И така, от една

страна имаме стремежите на огромни човешки маси, а от друга - вашата

съвест, въплъщението на вашите стремежи. Вашата съвест ви тласка към

промяна на положението ва нещата, тоест към нарушение на законите на това

положение, определени от стремежите на масите, тоест към промяна на

стремежите на милионите човешки маси по образ и подобие на вашите стремежи.

Това е смешно и антиисторично. Вашият замъглен и зашеметен от съвестта

разум е загубил способността да отличава реалното благо за масите от

въображаемото, продиктувано от съвестта ви. А разумът трябва да се поддържа

чист. Ако не искате или не можете - какво пък, толкова по-зле за вас. И не

само за вас. Вие ще кажете, че в света, от който сте дошъл, хората не могат

да живеят с нечиста съвест. Какво пък тогава престанете да живеете. Това

също не е лош изход - и за вас, и за другите.

Магьосника замълча. Всички глави се обърнаха към Максим. Гай не можа

да схване добре за какво ставаше дума. Изглежда това беше отглас от някакъв

стар спор. И също беше ясно, че Магьосника смята Максим за умен, но

капризен човек, който действува повече според прищевките си, отколкото

според необходимостта. Това беше обидно. Максим, разбира се, беше странна

личност, но не щадеше себе си и винаги желаеше доброто на всички - и не от

някакъв каприз, а от най-дълбоко убеждение. Разбира се, четиридесетте

милиона души, опиянени от излъчването, не искаха никакви промени, но нали

са опиянени, това е несправедливо...

- Не мога да се съглася с вас - студено каза Максим. - Съвестта със

своята болка поставя задачи, разумът ги изпълнява. Съвестта създава

идеалите, разумът търси пътя към тях. Това е и функцията на разума - да

търси пътища. Без съвестта разумът работи само за себе си, следователно -

на празен ход. Що се отнася до противоречията между моите стремежи и

стремежите на масите... Съществува определен идеал: човек трябва да бъде

свободен духовно и физически. В този свят масите още не съзнават този идеал

и пътят към него е тежък. Но някога трябва да се започне. И аз имам

намерение да започна сега.

- Вярно - неочаквано леко се съгласи Магьосника. - Съвестта

действително създава идеали. Но идеалите затова се наричат идеали, защото

се намират в поразително несъответствие с действителността. Аз всъщност

само това искам да ви кажа, само това повтарям: не трябва да глезите

съвестта си, трябва по-често да я подлагате на прашното течение на новата

действителност и да не се страхувате, ако върху нея се появят петънца и

груби струпеи... Впрочем, вие и сам разбирате това. Вие просто още не сте

се научил да наричате нещата с истинските им имена. Но и на това ще се

научите. Ето, вашата съвест провъзгласи задача: да се смъкне тиранията на

ония Огненосни Творци. Разумът пресмята и дава съвет: доколкото тиранията

не може да се взриви отвътре, трябва да я ударим отвън, да хвърлим срещу

нея варварите... Нека горските жители бъдат отъпкани, нека руслото на

Синята Змия се задръсти от трупове, нека започне голяма война, която може

би ще доведе до сваляне на тираните - всичко е в името на благородния

идеал. Е какво пък, казва съвестта с недоволна гримаса, ще трябва малко да

загрубея заради великото дело...

- Массаракш... - изсъска Максим, така почервенял и зъл Гай никога не

го беше виждал. - Да, массаракш, да! Всичко е така, както казвате! А какво

остава да се направи? Зад Синята Змия хората са превърнати в ходещи пънове.

- Правилно, правилно - каза Магьосника. - Друг е въпросът, че сам по

себе си вашият план е несполучлив: варварите ще се разбият в кулите и ще

отстъпят, а горките ни разузнавачи общо взето не са годни за нищо сериозно.

Наистина, в рамките на същия план вие бихте могли да се свържете с

Островната Империя например... Не става дума за това. Страхувам се, че вие

изобщо сте закъснял, Мак! Само не мислете, че ви уговарям да се откажете.

Аз виждам добре: вие сте сила, Максим. И вашата поява тук сама по себе си

означава неизбежно нарушение на равновесието на силите върху повърхността

на нашия мъничък свят. Действувайте. Само нека вашата съвест не ви пречи да

мислите ясна и нека вашият разум не се стеснява да измести съвестта, когато

е нужно. И още нещо ви съветвам да помните: не знам как е във вашия свят,

но в нашия нито една сила не остава дълго време без господар. Винаги се

намира някой, който ще се опита да я опитоми - незабелязано или под

благовиден предлог... Това е всичко, което исках да ви кажа.

Магьосника се изправи с неочаквана ловкост; птицата на рамото му

приседна и разпери криле. Той се плъзна на късите си крака покрай стената и

изчезна зад вратата. И почти веднага подир него един по един започнаха да

се разотиват събралите се - с пъшкане, стонове, пухтене, нищо не разбрали

от казаното, но явно доволни от това, че всичко ще си остане като преди, че

Магьосника не разреши опасния замисъл, съжали ни Магьосника, значи, защити

ни, и сега можем да си доживеем живота, нали пред нас е вечност - десетина

години, че и повече може би. Последен изкуцука Бошку с празния си чайник и

в стаята останаха само Гай и Мак с принц-херцога, а в ъгъла дълбоко спеше

Хлебаря, изтощен от умствени усилия. В главата на Гай беше мътилка, в

душата също. Само едно разбираше: "Нещастен мой живот: през първата му

половина бях кукла, дърво в нечии ръце, а втората половина явно ще трябва

да доживея като скитник без родина, без приятели, без утрешен ден..."

- Огорчен ли сте, Мак? - попита с виновен глас принц-херцогът.

- А, не, не особено - отзова се Максим. - По-скоро обратното,

чувствувам облекчение. Магьосника е прав, моята съвест още не е готова за

такива замисли. Навярно още ще трябва да побродя, да погледам. Да

потренирам съвестта си... - той някак неприятно се засмя. - Какво можете да

ми предложите, принц-херцог?

Старият принц-херцог с пъшкане се изправи и, разтривайки схванатите си

хълбоци, тръгна из стаята.

- Първо, не ви съветвам да навлизате в пустинята - каза той. - И да

има варвари там, и да няма, вие не можете да намерите нищо подходящо за

вас. Може би си струва по съвета на Магьосника да установите контакт с

островитяните, макар че, бог ми е свидетел, нямам представа как може да

стане това. Навярно трябва да отидете до морето и да започнете оттам... ако

островитяните също не са мит и ако... и ако изобщо поискат да разговарят с

вас. Най-правилно ми се струва да се върнете обратно и да действувате сам.

Спомнете си какво ви каза Магьосника - вие сте сила. И освен това сте прав:

системата на кулите трябва да има Център. И властта над Севера е в ръцете

на онзи, който владее този Център. Трябва добре да усвоите това.

- Страхувам се, че това не е за мен - бавно произнесе Максим. - Не

мога още да кажа защо, но чувствувам, че не е за мен. Не искам да владея

Центъра. В едно сте прав - аз нямам какво да правя нито тук, нито в

пустинята. Пустинята е много далеч, а тук нямам на кого да се опра. Но ми

предстои да науча още много: съществуват още Пандея, Хонти, съществуват

планинските райони, съществува някъде Островната Империя... Чувал ли сте за

белите подводници? Не? А аз съм чувал, и Гай също, и ние с него познаваме

човек, който ги е виждал и се е сражавал с тях. Така че те умеят да се

сражават... Е, добре... - Мак скочи. - Няма какво да се бавим, Благодаря

ви, принц-херцог, вие ни помогнахте много. Да тръгваме, Гай!

Те излязоха на площада и спряха до полуразтопения паметник. Гай се

оглеждаше с тъга. Наоколо в жежката мараня трептяха жълтите развалини, беше

душно, смрадно, но вече не му се искаше да си отива оттук, от това страшно,

но вече близко място, и отново да се влачи през горите, поверил себе си на

волята на всички онези тъмни случайности, които причакват човека при всяка

негова въздишка... Да можеше сега да се върне в стаичката си, да поиграе с

плешивичката Танга, да й направи най-сетне обещаната свирка от изстреляна

гилза, да не се скъпи, массаракш, да изгърми във въздуха един патрон за

бедното момиченце... .

- Накъде все пак имате намерение да тръгнете? - попита принц-херцогът,

като се закриваше от праха със своята износена и избеляла шапка.

- На запад - отговори Максим. - Към морето. Далеч ли е оттук?

- Триста километра... - замислено произнесе принц-херцогът. - И ще

трябва да вървите през много заразени места... Слушайте, а може би да

направим така?...

Той дълго мълча, Гай започна вече нетърпеливо да пристъпва от крак на

крак, но Максим не бързаше, чакаше.

- Ех, за какво ми е той всъщност? - най-сетне каза принц-херцогът. -

Честно казано, аз го пазех за себе си, мислех, ако стане съвсем лошо, да се

кача на него и да се върна в къщи, а там, ако ще да ме разстрелят. Но сега

вече какво... Късно е.

- Самолет ли? - бързо попита Максим, като гледаше с надежда

принц-херцога.

- Да. "Планински Орел". Говори ли ви нещо това име? Не, разбира се...

А на вас, младежо? Също не... Някога беше знаменит бомбоносец, господа.

Личният на Негово Императорско Височество Принц Кирну, с Четири Златни

Знамена, наименован Бомбоносец "Планински Орел"... Спомням си, като войници

ни караха да го зубрим. "Редник еди кой си! Преименувай личния бомбоносец

на негово императорско височество!" И редникът декламираше, случваше се...

Да... Та аз го запазих. Първо исках с него да евакуирам ранените, но те

бяха прекалено много. После, когато всички ранени умряха... Е, какво ще ви

разправям. Вземете го, гълъбче. Летете. Има гориво за половината свят...

- Благодаря - каза Максим. - Благодаря ви, принц-херцог. Никога няма

да ви забравя.

- Мен какво... - произнесе старецът. - Не заради себе си го давам,

я... А пък ако излезе нещо, гълъбче, преди всичко тези тук не забравяйте.

- Ще излезе - каза Максим. - Ще се получи, массаракш! Трябва да

излезе, съвест или не съвест!... И аз никого никога няма да забравя.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Гай никога досега не беше летял на самолет. Всъщност той виждаше

самолет за пръв път в живота си. Полицейски въртолети и щабни летящи

платформи беше виждал неведнъж и един път дори взе участие във въздушна

хайка: натовариха тяхната секция на въртолет и я стовариха до шосето, по

което препускаше тълпа възпитуеми, разбунтували се заради лошата храна. От

този въздушен полет Гай пазеше най-неприятни спомени: въртолетът летеше

много ниско, тресеше се и се люлееше така, че вътрешностите се обръщаха

наопъки, и на всичко отгоре - подлудяващият рев на витлото, бензиновата

воня и пръскащите отвсякъде фонтани машинно масло...

Но работата тук беше друга.

Личният на Н. И. В. Бомбовоз "Планински орел" смая въображението му.

Това беше наистина чудовищна машина, не можеше да си представи, че е

способна да се издигне във въздуха. Нейното ребресто тясно тяло, украсено с

многобройни златни емблеми, беше дълго като улица. Страшно и величествено

се разпростираха исполинските криле, под които можеше да се укрие цяла

бригада. Те бяха нависоко, като покрив на къща, но перките на шестте

огромни пропелера почти докосваха земята. Бомбовозът стоеше на три колела,

всяко с височина няколко човешки ръста - две подпираха носовата част, на

третото лежеше опашката-етажерка. Към стъклено блестящата кабина на

главозамайваща височина водеше като сребриста нишка алуминиева стълбичка.

Да, това беше истински символ на старата империя, символ на минало

могъщество, разпростряло се над целия континент. Гай, вдигнал глава, стоеше

на отслабналите си крака, тръпнейки от благоговение; като гръм го поразиха

думите на приятеля Мак:

- Ама че сандък, массаракш! Извинете, принц-херцог, не исках да кажа

това...

- Друг няма - сухо се отзова принц-херцогът. - Между другото това е

най-добрият в света бомбоносец. В своето време негово императорско

височество извършваше на него...

- Да, да, разбира се - побърза да се съгласи Максим. - Аз просто от

изненада...

Горе в пилотската кабина възхищението на Гай достигна своя предел.

Кабината беше изцяло стъклена. Огромно количество непознати прибори,

невероятно удобни меки кресла, непонятни лостове и приспособления, снопове

разноцветни проводници, странни, невиждани шлемове, лежащи в готовност...

Принц-херцогът бързо обясняваше нещо на Мак, сочеше му приборите, поклащаше

лостовете. Мак разсеяно мърмореше: "Да, да, ясно...", а Гай, когото сложиха

да седне в креслото, за да не пречи, с автомата на коленете, за да не би,

не дай си боже, да одраска нещо, пулеше очи и безсмислено въртеше глава.

Бомбоносецът стоеше в стар продънен хангар на края на гората. Пред

него в далечината се простираше равно сивозелено поле, без нито една

трапчинка или хълмче, или храстче. На около пет километра зад полето отново

започваше гора, а над всичко това висеше бялото небе, което оттук, от

кабината, изглеждаше съвсем близко, като че ли можеше да се докосне с ръка.

Гай беше много развълнуван. Той не помнеше вече как се сбогуваха.

Принц-херцогът говореше нещо, Мак също говореше нещо; като че ли се смееха,

после прини-херцогът поплака, после вратичката хлопна... Гай изведнъж

откри, че е завързан с широки колани към креслото, а Максим в съседното

кресло бързо и уверено щрака с някакви лостчета и клавиши.

Светнаха циферблатите на пултовете, чу се пукот, ауспухите загърмяха,

кабината ситно затрепери, всичко наоколо се изпълни с тежък грохот, далече

долу сред полегналите храсти и сякаш струящата се трева принц-херцогът

хвана с две ръце шапката си и започна да отстъпва. Гай се обърна и видя, че

лопатите на гигантските витла са изчезнали, слели са се в огромни мътни

кръгове - и изведнъж широкото поле се раздвижи и все по-бързо запълзя срещу

тях... Изчезна принц-херцогът, изчезна хангарът, имаше само стремително

летящо насреща поле, ужасно друсане, гръмотевичен рев; Гай с труд обърна

глава и с ужас откри, че гигантските криле плавно се люлеят и малко остава

да се отчупят, но в този момент друсането изчезна, полето под крилете

пропадна надолу и някакво меко, разслабващо усещане прониза Гай от главата

до петите. Под бомбоносеца вече нямаше поле, нямаше гора: всъщност гората

се беше превърнала в чернозелена четка, в огромно кърпено и прекър