АЛФРЕД БЕСТЪР

УНИЩОЖЕНИЯТ

1953

1.

Но аз не викам. Аз пея на сцена от искрящ мрамор. Лее се музика, блестят светлини. Но там отпред няма никой. Огромна тъмна зала... и празна, ако не броим единствения зрител. Безмълвен. Втренчил поглед. Призрачен. Човекът без лице.

Този път викът му бе проглушителен.

Бен Райх се събуди.

Продължи да лежи тихо в хидротерапевтичното си легло, докато сърцето му биеше лудо, а погледът се спираше наслуки върху различни предмети в стаята, като се опитваше да симулира спокойствие, каквото не усещаше. Стените от зелен нефрит, нощната лампа в порцелановия мандарин, чиято глава започваше нескончаемо да кима при докосване, часовника, който показваше времето на три планети и шест спътника, самото легло - кристален басейн, пълен с карбонизиран глицерин с температура трийсет и седем цяло и седем десети градуса по Целзий.

Вратата се отвори безшумно и в мрачината се появи Джонас - една сянка в червеникавокафяв спален костюм, призрак с конско лице и осанка на собственик на погребално бюро.

- Пак ли? - попита Райх.

- Да, мистър Райх.

- Силно ли?

- Много силно, сър. И ужасено.

- Върви по дяволите с магарешките си уши - изръмжа Райх. - Аз никога не се страхувам.

- Да, сър.

- Изчезвай.

- Да, сър. Лека нощ, сър.

Джонас отстъпи назад и затвори вратата.

- Джонас! - извика Райх. Камериерът отново се появи.

- Извинявай, Джонас.

- Няма нищо, сър.

- Има - Райх пусна очарователната си усмивка. - Държа се с теб като с роднина. И не ти плащам достатъчно за удоволствието.

- О, не, сър.

- Следващия път, като почна да крещя, искам и ти да ми крещиш. Не е редно само аз да се забавлявам.

- О, мистър Райх...

- Направи го и ще ти повиша заплатата - отново същата усмивка. - Това е всичко, Джонас. Благодаря.

- Аз ви благодаря, сър. Камериерът се оттегли.

Райх стана от леглото и започна да се бърше пред овалното огледало, като отработваше усмивката.

- Човек трябва да избира враговете си - промърмори той, - а не да ги създава по невнимание. - Загледа се в отражението си: масивни рамене, тесни хълбоци, дълги мускулести крака... изваяна глава с широко разположени очи, изящен нос, малка чувствена уста, белязана с непреклонност.

- Защо? - попита той. - И с дявола не бих си сменил външността. Не бих си сменил мястото и със самия господ. Защо тогава викам насън?

Облече си халата и хвърли поглед на часовника, без да се замисля, че отведнъж възприема пълната картина на времето в Слънчевата система с една несъзнателна вещина, която би смаяла прадедите му. Циферблатът показваше:

2301 сл. Р. Хр.

ВЕНЕРА ЗЕМЯ МАРС

средно слънчево време 22 февруари, 15 дуодскември. 35

пладне+09 0205, Гринвич 2220, Централен Сиртис

ЛУНА 10 ГАНИМЕД КАЛИСТО ТИТАН ТРИТОН

2д3ч1д1ч 6д8ч 13д12ч 15д3ч 4д9ч

(в сянка) (в преход)

Вечер, обед, лято, зима... дори и без да се замисли, Райх можеше да изтрака часа и сезона на който и да е меридиан на всяко от небесните тела в Слънчевата система. Тук, в Ню Йорк, беше мразовито зимно утро след една мъчителна, изпълнена с кошмари нощ. Реши да отдели няколко минути за психоаналитичен сеанс при личния си психиатър, еспер. Тези викове насън трябваше да престанат.

- "Е" като еспер - изръмжа той. - ЕСПЕР от ЕкстраСензорна ПЕРцепция... т.е. телепати, ония, дето четат мислите ти, надничат в мозъка ти. Един доктор, който чете мисли, би трябвало да е способен да сложи край на тези викове. Един доктор по медицина, еспер, би трябвало да си оправдава заплатата, като надникне в мозъка и сложи край на тези викове. Нали твърдят, че тези проклети четци на мисли представлявали пай-великата крачка напред в еволюцията, откакто се е появил хомо сапиенс. "Е" като Еволюция! Копелета! "Е" като Експлоатация!

Отвори рязко вратата, разтреперан от гняв.

Тръгна надолу по коридора, като тропаше яростно с чехли върху сребристия под, трак-так-трак-так-трак-так-трак-так, без да го е грижа, че нарушава съня на прислугата, без и през ум да му минава, че това зловещо тракане в ранни зори събужда дванайсет изпълнени със страх и омраза сърца. Отвори със замах вратата към апартамента на своя психоаналитик, влезе вътре и веднага се изтегна на кушетката.

Карсън Брийн, доктор по медицина, еспер II степен, беше вече буден и го очакваше. Бидейки личен аналитик на Райх, сънят му беше като на дежурна сестра - поддържаше постоянна връзка с пациента си и се събуждаше, щом той имаше нужда от него. Онзи единствен вик се бе оказал достатъчен за Брийн. Сега седеше до кушетката в елегантен бродиран халат (службата му носеше двайсет хиляди кредита на година), напълно съсредоточен (работодателят му беше щедър, но взискателен).

- Слушам ви, мистър Райх.

- Отново Човекът без лице - изръмжа Райх.

- Кошмари?

- А бе, мръсен кожодер, надникни в главата ми и виж. Пардон. Извинявам се. Държа се като дете. Да, отново кошмари. Опитвах се да обера една банка. После се опитвах да хвана някакъв влак. След това някой пееше. Струва ми се, че бях аз. Опитвам се да представя картината колкото се може по-добре. Смятам, че нищо не съм пропуснал... - Последва дълга пауза. Накрая Райх смотолеви: - Ее? Нещо схвана ли?

- Продължавате ли да настоявате, че не можете да познаете Човека без лице, мистър Райх?

- Как бих могъл? Аз изобщо не го виждам. Това, което зная, е...

- Смятам, че можете. Просто не желаете.

- Слушай! - избухна Райх гневно и веднага се почувства неловко. - Плащам ти двайсет хилядарки. Ако всичко, на което си способен, е да правиш идиотски изявления...

- Наистина ли го мислите, мистър Райх, или е част от синдрома на общата страхова психоза?

- Няма никакъв страх - кресна му Райх. - От нищо не се боя. Никога не... - Спря се, осъзнавайки колко е безполезно да се пали така, докато трениралият ум на надзъртача в мозъци тършуваше под случайно изтърваните думи. - Във всеки случай не си прав - продължи той троснато. - Не го зная кой е. Просто Човекът без лице. Това е всичко.

- Вие изтласквате от съзнанието си най-важните подробности. Трябва да ви се помогне да ги прозрете. Ще опитаме няколко свободни асоциации. Ако обичате, не изричайте думите на глас. Просто мислете. Обир...

- Какво беше последното?

- Не беше неволна грешка. Това беше една многозначителна поправка. Или по-скоро, подмяна. Но нека продължим. Пневмоекспрес...

Дълъг - вагон - купета - въздух - син... - Не, в това няма логика.

- Има, мистър Райх. Ако изтълкуваме "син" като "наследник", ще видите, че се получава игра на думи на фалическа основа. Продължете, ако обичате.

- Няма що, страшни умници сте вие, надзъртачите. Добре, да видим сега. Пневмоекспрес... влак - подземна железница - сгъстен въздух - ултразвукова скорост - "Ние ще ви пренесем на седмото небе", рекламния девиз на... Как, по дяволите, се казваше тази компания? Не мога да си спомня. Изобщо откъде изникна тази идея?

- От предсъзнанието, мистър Райх. Още един опит и ще започне да ви се изяснява. Зала...

- Ето това е то, мистър Райх. Марс. През последните шест месеца Човекът без лице се явява в деветдесет и седем кошмара. Той е неизменно ваш враг, противник, всяващ ужас в сънища, които съдържат три основни елемента: пари, транспортни средства и Марс. Всеки път едно и също: Човекът без лице и пари, транспортни средства, Марс.

- Не виждам никаква връзка.

- Трябва да има някаква връзка, мистър Райх. Убеден съм, че можете да идентифицирате този зловещ образ. Иначе защо ще се опитвате да избягате, като отхвърляте лицето му?

- Нищо не се опитвам да отхвърля.

- Ключ към загадката може да бъде и променената дума "декора...", както и забравеното име на компанията, която използва девиза "Ние ще ви пренесем...", т.е. транспортираме...

- Казах ти, че не мога да го позная! - Райх стана рязко от кушетката. - Твоите ключове не ми помагат. Не зная кой е.

- Човекът без лице не ви вдъхва страх, защото няма лице. Вие знаете кой е той. Вие го мразите и се страхувате от него, но знаете кой е той.

- Ти си надзъртачът. Ти кажи кой е.

- Моите възможности са ограничени, мистър Райх. Не мога да проникна по-дълбоко в съзнанието ви без ваша помощ.

- За каква помощ говориш? Ти си най-добрият доктор по медицина, еспер, когото можех да наема. Ако...

- Нито го мислите, нито вярвате в това, мистър Райх. Вие съзнателно наехте еспер II степен, за да бъдете неуязвим при подобни непредвидени обстоятелства. Това е цената, която трябва да платите за предпазливостта си. Ако искате виковете насън да престанат, ще трябва да се консултирате с някой специалист I степен... Например Огьстъс Тейт или Гарт, или Самуел Аткинс...

- Ще си помисля - измърмори Райх и се обърна да си ходи.

Тъкмо отваряше вратата, когато Брийн извика след него:

- Между другото... "Ние ще ви пренесем на седмото небе" е девизът на картела "Д'Кортни". Помислете дали това няма връзка и с вашата "грешка на езика".

ЧОВЕКЪТ БЕЗ ЛИЦЕ!

Райх решително затръшна пред Брийн вратата, която водеше към неговото съзнание, и след това тръгна, залитайки, по коридора към своите собствени покои. Заля го вълна от дива омраза. Той е прав. Д'Кортни е този, който ме кара да викам насън. И не защото се страхувам от него. Страхувам се от себе си. От самото начало съм го знаел. Дълбоко е себе си съм го знаел. Знаел съм, че щом го осъзная, ще трябва да убия това копеле Д'Кортни. Няма лице, защото това е лицето на смъртта.

Напълно облечен и в отвратително настроение, Райх излетя от апартамента си и се спусна на нивото на улицата, където го пое реактивна кабина на компанията "Монарх" и с един-единствен плавен скок го отнесе до огромния небостъргач, в който се помещаваха стотиците етажи и хилядите служители на нюйоркското седалище на компанията. Небостъргачът "Монарх тауър" представляваше централната нервна система на една невероятно голяма корпорация, една пирамида от транспорт и комуникации, тежка и лека индустрия, пласмент и търговия, научни изследвания и проучвания, внос и износ. "Монарх ютилитис енд рисорсис" купуваше и продаваше, снабдяваше и доставяше, изграждаше и разрушаваше. Схемата на всичките филиали и клонове беше толкова сложна, че се налагаше да се ползват услугите на един щатен счетоводител - еспер II степен, който следеше за заплетеното движение на капиталите.

Райх влезе в кабинета си, следван от личната си секретарка - еспер III степен, и нейните помощници, понесли материалите с тазсутрешните задачи,

- Оставете ги и се махайте - изръмжа той. След като положиха книжата и кристалите с видеозаписи върху бюрото му, те побързаха да се оттеглят, но без неприязън. Бяха свикнали с неговите изблици на гняв. Райх седна зад бюрото си, като се тресеше от такава силна ярост, че бе способен тутакси да изкорми Д'Кортни. Накрая промърмори: "Ще му дам един последен шанс на този мръсник."

Отключи писалището си, отвори чекмеджето-сейф и извади специалната кодова книга, ползвана единствено от изпълнителните директори на фирмите, които в регистрите на Лойд бяха белязани с четворно А-1-*. Почти всичко, което му трябваше, се намираше в средата на книгата:

QQВА СЪДРУЖИЕ

RRСВ НАШИТЕ ДВЕ

SSDС ВАШИТЕ ДВЕ

ТТЕD СЛИВАНЕ

UUFE КОМПАНИИ

VVGF ИНФОРМАЦИЯ

WWНG ПРИЕМАМ ПРЕДЛОЖЕНИЕТО

ХХIН ОБЩОИЗВЕСТНО

YYJL ПРЕДЛАГАМ

ZZKJ ПОВЕРИТЕЛНО

ААLК РАВНОПРАВНО

ВВМL ДОГОВОР

Като си отбеляза мястото в кодовата книга. Райх натисна копчето на видеофона. Появи се образът на операторката.

- Свържи ме с шифровъчната - нареди той.

Екранът премигна и след това показа една задимена стая, пълна догоре с книги и магнетофонни ролки. Един бледен като платно мъж в избеляла риза погледна към екрана и скочи на крака.

- Да, мистър Райх?

- Добро утро, Хасъп. Струва ми се, че имаш нужда от почивка. - Човек трябва да избира враговете си. - Можеш да прекараш една седмица на Спейсланд. За сметка на "Монарх".

- Благодаря, мистър Райх. Много ви благодаря.

- Това тук е поверително. За Крей Д'Кортни. Пиши - Райх хвърли поглед в кодовата книга. - Пиши: YYJL ТТЕD RRCB UUFЕ ААLК QQВА. Светкавично ми предай отговора. Ясно?

- Ясно, мистър Райх. Моментално го пускам. Райх изключи видеофона. Мушна ръка в купчината книжа и кристали върху бюрото, измъкна един кристал и го пъхна в плейъра. Гласът на личната му секретарка проговори: "Брутна печалба на "Монарх": спад от 2,1134 %. Брутна печалба на "Д'Кортни": покачване с 2,1130 %..."

- Дяволите да го вземат! - изръмжа Райх. - От моя джоб в неговия.

Изключи плейъра и се изправи. Задушаваше се от нетърпение. Щяха да минат часове, докато пристигне отговорът. Целият му живот зависеше от отговора на Д'Кортни. Напусна кабинета си и започна обиколка из етажите и отделите на "Монарх тауър", като се правеше, че извършва обичайния си строг личен надзор. Неговата секретарка - еспер, го следваше дискретно, като обучено куче.

Обучена кучка - помисли си Райх. След това на глас:

- Извинявам се. Това надзърна ли го?

- Няма нищо, мистър Райх. Напълно разбирам.

- Така ли? Аз пък не. По дяволите Д'Кортни!

В отдел "Кадри" преглеждаха, проверяваха и внимателно проучваха обичайния поток от молби за работа - от чиновници, майстори, специалисти, ръководители на средно ниво, експерти от висшия ешелон. Цялата предварителна пресявка се правеше въз основа на стандартни тестове и беседи с кандидатите, но недостатъчно прецизно, според шефа на отдела - еспер, който сновеше из помещението, обзет от студена ярост, когато Райх влезе. Фактът, че секретарката на Райх чрез телепатия го бе уведомила предварително за посещението, нямаше никакво значение за него.

- Определил съм десет минути на кандидат за последната проверка - беседата с мен - мъмреше шефът един свой служител. - Шест на час, четирийсет и осем на ден. Ако процентът на отхвърлени от мен кандидатури не спадне под трийсет и пет, аз просто си губя времето. Което означава, че вие пилеете времето на компанията. Аз не съм нает от "Монарх", за да проверявам очевидно неподходящите кандидатури. Това е ваша работа. Свършете я. - Той се обърна към Райх и кимна уставно. - Добро утро, мистър Райх.

- Добро утро. Проблеми ли?

- Не е нещо, което не може да се оправи. Само че моите хора трябва най-сетне да разберат, че извънсетивното възприятие не е някакво чудо, а способност, подвластна на ограниченията на работното време. А какво решихте за Блон, мистър Райх?

Секретарката: Все още не е прочел вашата докладна записка.

- Кой е този Блон, по дяволите? - попита Райх.

- Нека първо ви въведа в обстановката, мистър Райх. В Съюза на есперите членуват около сто хиляди (100 000) еспери III степен. Един еспер III степен е способен да надзърне в мозъка на ниво съзнание - например може да разбере какво си мисли човек в момента. III степен са най-ниският клас телепати. Почти всички служители от охраната на "Монарх" са еспери III степен. Ние имаме на щат повече от петстотин...

Позволете, ако обичате, да стигна до същността на въпроса както аз намеря за добре. - На второ място, в Съюза членуват около десет хиляди еспери II степен - продължи шефът на отдел "Кадри" хладно. - Това са експерти като мен, които могат да проникнат през съзнателното ниво на мозъка и да достигат предсъзнателното. Повечето еспери II степен са хора на интелектуалния труд... лекари, адвокати, инженери, преподаватели, икономисти, архитекти и т.н.

- И всички вие получавате огромни заплати - промърмори Райх.

- А защо не? Нашият труд е изключително ценен. В "Монарх" добре разбират това. В момента в компанията работят над сто еспери II степен.

- И накрая, в Съюза има по-малко от хиляда еспери I степен. Те са способни да надничат дълбоко, да минават през съзнателното и предсъзнателното ниво и да достигат до несъзнателното... до най-дълбоките нива на мозъка. Основни първични нагони и т.н. Те, разбира се, заемат най-висшите длъжности. Университетски преподаватели, лекари специалисти... психоаналитици като Тейт, Гарт, Аткинс, Мосел... криминолози като Линкълн Пауъл от Парапсихичния отдел... политически съветници, висши дипломати, специални правителствени съветници и др. До този момент никога не се е налагало "Монарх" да наема I степен,

- И? - промърмори Райх.

- Сега вече се налага, мистър Райх, и смятам, че Блон би приел. Накратко... Рече той...

- Накратко, мистър Райх, "Монарх" наема толкова много еспери, че предлагам да се създаде специален отдел "Кадри" за еспери, оглавяван от еспер I степен като Блон, за да се занимава изключително с подбора на телепати.

- Разказах ви всичко това, за да ви обясня защо аз не мога да се справя с тази задача, мистър Райх. Аз съм еспер II степен. Като си служа с телепатия, мога да проучвам обикновените кандидати за работа бързо и ефикасно, но с другите еспери не мога да се справя със същата бързина и ефикасност. В зависимост от категорията си, всички еспери са обучени да издигат повече или по-малко сигурни прегради пред съзнанието си. За едно пълно и резултатно обследване на еспер III степен ми е нужен един час. Нужни са ми три часа за еспер II степен. Очевидно не бих могъл да проникна през преградите, издигнати от еспер I стенен. За подобна работа е необходимо да назначим някой I степен като Блон. Разбира се, разходите са огромни, но необходимостта е належаща,

- Какво я прави толкова належаща? - попита Райх.

А трябва да си върша работата, уважаема. - На Райх шефът каза:

- Проблемът е в това, сър, че ние не наемаме най-добрите еспери. Картелът "Д'Кортни" е този, който обира каймака. Отново и отново, тъй като ни липсва нужната организация, "Д'Кортни" ни изиграва, като прибира при себе си най-способните, а за нас оставя посредствените.

- По дяволите! - изкрещя Райх. - По дяволите "Д'Кортни"! Добре, съгласен съм. Направи каквото трябва. И кажи на този Блон да започне да надхитря "Д'Кортни". А и ти също.

Райх излетя като хала от "Кадри" и влетя във владенията на отдел "Продажби". И тук го очакваше същата неприятна информация: компанията "Монарх ютилитис & рисорсис" губеше войната на живот и смърт с картела "Д'Кортни". Губеше във всички сектори - реклама, развойна дейност, научни изследвания, маркетинг. Нямаше никакво съмнение, че го очаква поражение. Райх знаеше, че е притиснат до стената.

Върна се в кабинета си побеснял и крачи напред-назад в продължение на пет минути. "Няма смисъл - каза си той. - Зная, че трябва да го убия. Няма да приеме сливането. И защо ли му е? Победил ме е и го знае. Ще трябва да го убия и ми е нужна помощ. От надзъртач."

Натисна копчето на видеофона и каза:

- Отдих и развлечения! На екрана се появи блестящ салон, целият в хром и емайл и обзаведен с игрални маси и бар. Имаше вид на и се използваше като зала за отдих и развлечение. В действителност това беше щабът на могъщия отдел за шпионаж. Директорът, един брадат учен на име Уест, вдигна поглед от шахматната задача, която решаваше, и скочи на крака.

- Добро утро, мистър Райх.

Предупреден от официалното "мистър", Райх каза:

- Добро утро, мистър Уест. Обичайната проверка. Трябва да се грижа за всичко, нали разбирате. Как сме с развлеченията?

- На ниво с изискванията, мистър Райх. Но имам едно оплакване, сър. Струва ми се, че прекалено много се играе на комар. - За да печели време, Уест продължи да се жалва, докато двама добросъвестни служители на компанията най-невинно си допиха питиетата и излязоха. Едва тогава се отпусна и седна на стола. - Вече е чисто, Бен. Казвай!

- Хасъп успя ли да разгадае тайния шифър, Елъри? Надзъртачът поклати отрицателно глава.

- Опитва ли се?

Уест се усмихна и кимна.

- Къде се намира Д'Кортни?

- На път за Земята на борда на "Астра".

- Знаеш ли плановете му? Къде ще отседне?

- Не. Искаш ли да проверя?

- Не зная. Зависи...

- От какво зависи? - Уест го изгледа въпросително. - Съжалявам, че по видеофона не може да се предаде телепатичната схема на мозъка, Бен. Ще ми се да разбера какво си намислил.

Райх се усмихна мрачно.

- Слава богу, че има вйдеофони. Те поне ни защитават от четци на мисли. Какво ти е отношението към престъплепията, Елъри?

- Обичайното.

- Като на всички?

- Като на Съюза. Съюзът не'ги одобрява, Бен.

- Че какво толкова намираш в този Съюз на еспери? Ти знаеш стойността на парите, успеха... Защо сам не разсъждаваш? Защо оставящ Съюза да мисли вместо теб?

- Ти не можеш да разбереш. Ние се раждаме в Съюза. Ние живеем в Съюза. Ние умираме в Съюза. Имаме право да избираме ръководството и това е всичко. Съюзът се разпорежда с професионалния ни живот. Той ни обучава, категоризира, определя етичните норми и следи за тяхното спазване. Той ни защищава, като защищава обикновения човек, също като Съюза на лекарите. Имаме еквивалент на Хипократовата клетва. Нарича се Обет на есперите. И господ да му е на помощ на онзи от нас, който го наруши... както, струва ми се, ме съветваш да сторя.

- Може и така да е - каза Райх напрегнато. - Може би намеквам, че си струва да нарушиш обета на надзъртачите. Може би става дума за пари... за повече пари, отколкото ти или кой да е надзъртач II степен е виждал през живота си.

- Забрави го, Бен. Това не ме интересува.

- Да речем, че нарушиш обета си. Какво ще стане?

- Ще ме изключат.

- И това е всичко? Толкова ли е страшно? При положение че имаш цяло състояние в джоба си? И преди се е случвало оправни надзъртачи да скъсват със Съюза. Изключвали са ги. И какво от това? Бъди умен, Елъри!

Уест се усмихна иронично:

- Ти не би могъл да го разбереш, Бен.

- Накарай ме да разбера.

- Онези изхвърлени надзъртачи, за които спомена... като Джери Чърч. Хич не са оправни. Нещата стоят така... - Уест се замисли. - Навремето, преди да се усъвършенства хирургията, е имало една група недъгави хора, наречени глухонеми.

- Нито чуват, нито говорят?

- Точно така. Тяхното средство за общуване е бил езикът на жестовете. Което означава, че те са могли да общуват единствено с други глухонеми. Разбираш ли? Ако са искали да оцелеят, са били принудени да живеят в свои собствени общности. Човек полудява, ако не може да размени две приказки с приятелите си.

- Е, и?

- Някои от тях се изхитрили. Започнали да изнудват по-преуспелите глухонеми да им плащат ежеседмичен данък. Ако жертвата откажела да брои парите, те я отлъчвали от обществото си. Жертвата винаги плащала. Или е трябвало да плати, или да живее в самота, докато полудее.

- Искаш да кажеш, че вие надзъртачите сте като глухонемите?

- Не, Бен. Вие другите, нормалните, сте като глухонемите. Ако трябвате да живеем само сред вас, щяхме да полудеем. Затова ме остави на мира, Ако кроиш някаква мръсотия, не искам да зная.

Уест демонстративно изключи видеофона. Райх изрева от яд, грабна едно златно преспапие и го запрати по кристалния екран. Още преди разлетелите се отломки да паднат на земята, той беше в коридора и вървеше към изхода на сградата.

* * *

Неговата секретарка - надзъртач, знаеше къде отива. Неговият шофьор - надзъртач, знаеше къде иска да отиде. Райх пристигна в апартамента си и бе посрещнат от своя иконом - надзъртач, който веднага обяви по-ранен обяд и поръча по телефона менюто, което Райх негласно бе пожелал. Малко поуспокоен, Райх влезе в кабинета си и отиде при сейфа - една припламваща светлина в ъгъла.

Това беше най-обикновена етажерка с многобройни клетки, изведена вън от темпоралната фаза чрез моноцикличен импулс. Всяка секунда, когато фазата на сейфа и темпоралната фаза съвпадаха, етажерката излъчваше ярък светлинен поток. Сейфът можеше да бъде отворен само от конфигурацията на порите на левия показалец на Райх, а тя беше неподражаема.

Райх постави върха на пръста си в центъра на светещото око. То изчезна и се появи многоклетъчната етажерка. Без да отмества пръста си, той се пресегна и измъкна един малък черен бележник и голям червен плик. После дръпна показалеца си и сейфът излезе от фаза.

Райх запрелиства страниците на бележника... ОТВЛИЧАНИЯ... АНАРХИСТИ... ПОДПАЛВАЧИ... ПОДКУПИ (ДОКАЗАНИ)... ПОДКУПИ (ПОТЕНЦИАЛНИ)... в графата (ПОТЕНЦИАЛНИ) откри имената на петдесет и седем известни личности. Сред тях беше и Огъстъс Тейт, доктор по медицина, еспер I степен. Райх кимна доволно.

Отвори червения плик и разгледа съдържанието му. Вътре имаше пет гъсто изписани листа и по почерка личеше, че са писани преди векове. Това бе посланието на основателя на компанията "Монарх" и на рода Райх. Четири листа имаха заглавия: ПЛАН А, ПЛАН Б, ПЛАН В, ПЛАН Г. Петият лист бе озаглавен ВЪВЕДЕНИЕ. Райх бавно се зачете в старинния, изписан с тънки полегати букви ръкопис:

Към тези, които идат след мен: Мерилото за премъдрост е отказът да обясняваш очевидното. Щом си отворил това писмо, ние се разбираме. Подготвил съм четири най-общи плана за убийство, които могат да ти бъдат от полза. Завещавам ти ги като част от наследството на Райх. Това са само общи насоки. Подробностите трябва да бъдат допълнени от теб самия, в зависимост от твоето време, твоето общество и от конкретните ти нужди.

ЗАБЕЛЕЖКА: Същината на убийството никога не се променя. Във всички епохи то си остава един конфликт между убиеца и обществото, като жертвата е наградата за победителя. А азбучните повели при конфликт с обществото са непреходни. Бъди дързък, бъди смел. бъди самоуверен и непременно ще успееш. Срещу тези качества обществото няма защитни средства.

Джефри Райх

Райх прелисти бавно страниците, изпълнен с възхищение към своя родоначалник, който бе проявил предвидливостта да се подготви за всички възможни критични ситуации. Плановете бяха остарели, но разпалваха въображението; и наистина започнаха да се оформят идеи, да кристализират, за да бъдат обмислени и отхвърлени, и незабавно заменени с нови. Една фраза привлече вниманието му:

Ако си убеден, че си роден убиец, не изпипвай плановете си до наи-малката дреболия. Остави се инстинктът да те води. Интелектът може да те подведе, но инстинктът на убиеца е непогрешим.

"Инстинктът на убиец - въздъхна Райх. - Бог ми е свидетел, имам го."

Видеофонът звънна еднократно, после се включи автоматът. Чу се бързо тракане и машината започнала бълва лента. Райх отиде до бюрото и прочете съобщението. То бе кратко и зловещо:

КОДИРАНО ДО РАЙХ: ОТГОВОРЪТ Е WWHG.

- WWHG. Предложението отхвърлено. Отхвърлено? ОТХВЪРЛЕНО! Така си и знаех! - изкрещя Райх.

- Е, добре, Д'Кортни! Щом не щеш мира, на ти секира!

2.

Огьстъс Тейт, доктор по медицина, еспер I степен, получаваше 1000 кр. за едночасов психоаналитичен сеанс - не особено голям хонорар, като се има предвид, че на един пациент рядко му се случваше да отнеме повече от час от драгоценното време на доктора. Но това означаваше, че доходът му възлиза на 8000 кр. на ден и на повече от 2 милиона кр. на година. Малцина знаеха какъв процент от този доход отива в Съюза на есперите за обучението на други телепати и за развитието на евгеничния план на Съюза, който целеше способността за извънсетинно възприятие да стане достояние на всички хора по света.

Но Огьстъс Тейт знаеше и деветдесет и петте процента, които внасяше, бяха болното му място. И съвсем естествено, членуваше в Лигата на есперите патриоти, една крайно дясна политическа групировка вътре в Съюза, поставила си за цел съхраняването на абсолютната власт и доходите на висшия клас еспери. Именно поради това си членство бе попаднал в графата подкупи (потенциални) в бележника на Бен Райх. Райх влезе бързо в изискано подредения кабинет на Тейт, хвърли един поглед на дребната му фигура с малко несъразмерни, но внимателно коригирани от шивачите пропорции, седна и изръмжа:

- Надзъртайте! Бързо!

Втренчи се предизвикателно в Тейт, докато елегантният дребен надзъртач го изучаваше с блестящи очи и говореше бързо, отривисто:

- Вие сте Бен Райх от "Монарх". Десет милиарда кредита капитал. Мислите си, че би трябвало да ви познавам. Така е. Водите борба на живот и смърт с картела "Д'Кортни". Нали така? Предложили сте сливане тази сутрин. С кодирано послание: YYJL TTED RRCB UUFE AALK QQва. Предложението отхвърлено. Нали така? В отчаянието си сте решили да... - Тейт изведнъж млъкна.

- Продължете - каза Райх.

- ... да убиете Крей Д'Кортни като първа крачка към завладяването на картела. Искате да ви помогна... но, мистър Райх, това е абсурдно! Ако продължавате да мислите по този начин, ще трябва да доложа за вас. Знаете закона.

- Бъдете умен, Тейт. Вие ще ми помогнете да наруша закона.

- Но, мистър Райх, аз не съм в състояние да ви помогна.

- И това го казвате вие? Един еспер I стенен? И очаквате да ви повярвам? Очаквате да повярвам, че не сте способен да надхитрите всеки човек, всяка група, целия свят?

Тейт се усмихна:

- Малко захар за мухата - каза той. - Типичният прийом на...

- Надзъртайте - прекъсна го Райх. - Ще спести време. Прочетете мислите ми. Вашият талант. Моите възможности. Комбинацията е непобедима. Ей богу! Светът има късмет, че съм решил да извърша едно-единствено убийство. Ние двамата бихме могли да сразим цялата вселена!

- Не - каза Тейт решително. - Това е невъзможно. Длъжен съм да докладвам за вас, мистър Райх.

- Почакайте. Искате ли да разберете колко ви предлагам? Проникнете по-дълбоко. Колко съм готов да платя? Колко ми е таванът?

Тейт затвори очи. Дребното му като на манекен лице болезнено се сбръчка. След това очите му се отвориха широко от изумление.

- Сериозно ли го мислите? - възкликна той.

- Да - ухили се Райх. - И което е по-важно, вие знаете, че предложението ми е напълно лоялно. Нали? Тейт кимна бавно.

- И сте наясно, че "Монарх" плюс "Д'Кортни" могат да гарантират успеха на това, което предлагам.

- Почти съм склонен да ви вярвам.

- Можете да ми вярвате. От пет години финансирам вашата Лига на есперите патриоти. Ако сте надзърнали достатъчно дълбоко, знаете защо. Не по-малко от вас мразя проклетия ви Съюз па есперите. Моралните принципи на Съюза пречат на бизнеса... не ти позволяват да правиш пари. И тъкмо вашата Лига е организацията, която някой ден може да разруши Съюза на есперите...

- Това го разбрах - каза Тейт рязко.

- С "Монарх" и "Д'Кортни" в джоба мога да направя и повече от това да помота на вашата фракция да разруши Съюза. Мога да ви направя доживотен президент на един нов Съюз на есперите. Това ви го гарантирам безусловно. Сам не можете да го постигнете, но заедно с мен можете.

Тейт затвори очи и промълви:

- Вече седемдесет и девет години не е имало успешен опит за предумишлено убийство. Есперите правят невъзможно укриването на самия умисъл преди убийството. И дори ако есперите бъдат заблудени преди убийството, те правят невъзможно укриването на чувството за вина след това.

- Съдът не признава свидетелските показания на есперите.

- Това е вярно, но веднъж открие ли чувство за вина, един еспер винаги може да намери и реални доказателства в подкрепа на своето надзъртане. Линкълн Пауьл, шефът на парапсихичния отдел на полицията, е неумолим като смъртта. - Тейт отвори очи. - Искате ли да забравим този разговор?

- Не - изръмжа Райх. - Нека разсъждаваме заедно. Защо опитите за убийство са пропадали? Защото четци на мисли патрулират из целия свят. Какво може да попречи на един телепат да чете мисли? Друг телепат. Но досега нито един убиец не се е сещал да наеме добър надзъртач, който да му служи като щит. Или пък ако се е сещал, не е успявал да сключи сделката. Аз сключих тази сделка.

- Така ли?

- Решил съм да водя война. Решил съм да вляза в остра схватка с обществото. Нека разгледаме проблема като стратегия и тактика. Моят проблем е проблемът на всяка армия. Дързостта, смелостта и решителността не са достатъчни. Една армия се нуждае и от разузнаване. Война се печели с разузнаване. Тъкмо затова сте ми нужен вие.

- Съгласен.

- Борбата ще водя аз. На вас оставям разузнаването. Трябва да зная къде ще е Д'Кортни, къде мога да нанеса моя удар, кога да го нанеса. Сам ще се погрижа за убийството, но вие ще трябва да ми кажете кога и къде ще ми се открие благоприятна възможност.

- Разбрано.

- Първо трябва да направя пробив... да проникна през отбранителната система, обграждаща Д'Кортни. Това означава разузнаване от вас. Ще трябва да проверявате нормалните, да откривате надзъртачите, да ме предупреждавате и да блокирате техните опити да четат мислите ми, ако аз сам не мога да се справя. След убийството ще трябва да се оттегля, като премина през още една защитна линия от нормални и надзъртачи. Ще трябва да ми помогнете при воденето на ариергадните боеве. Ще трябва да останете на местопрестъплението след убийството. Ще откриете кого подозира полицията и защо. Ако зная, че подозрението е насочено към мен, мога да го отклоня. Ако зная, че е насочено към някой друг, мога да го затвърдя. Аз мога да водя тази война и да спечеля тази война с помощта на вашето разузнаване. Вярно ли е? Надзърнете в мен.

След дълга пауза Тейт каза:

- Вярно е. Можем да я спечелим.

- Ще ми помогнете ли?

Тейт се поколеба, след това решително кимна:

- Да, Ще ви помогна. Райх въздъхна дълбоко.

- Добре. А сега чуйте какъв план съм измислил. Смятам, че мога да извърша убийството, като си послужа с една стара игра, наречена "Сардина". Тя ще ми даде възможност да стигна до Д'Кортни. Намислил съм и как да го убия: зная как да възпроизведа смъртоносен изстрел без куршум с едно древно огнестрелно оръжие.

- Почакайте - прекъсна го Тейт рязко. - Как възнамерявате да скриете всички тези замисли от случайни надзъртачи? Аз мога да ви прикривам само когато съм с вас. Но аз няма да бъда с вас през цялото време.

- Ще си изработя временна преграда пред мислите. На улица "Мелъди" има едно момиче, което пише песни. Мога да го излъжа да ми помогне.

- Може и да стане - каза Тейт след кратко надзъртане. - Но се сещам за нещо друго. Да допуснем, че Д'Кортни има охрана. Да не би да смятате да изпозастреляте телохранителите му?

- Не. Надявам се, че не ще се наложи. Един физиолог на име Джордан, който работи за "Монарх", съвсем наскоро създаде емулсия, която временно парализира зрителните възприятия. Възнамерявахме да я използваме при стачни вълнения. Ще я използвам върху охраната на Д'Кортни.

- Да, разбирам.

- През цялото време ще работите заедно с мен: ще разузнавате и ще ме прикривате. Но първо ми е нужна една информация. Когато Д'Кортни посещава града, обикновено гостува на Мария Бомонт.

- Златната мърша?

- Същата. Искам да разберете дали Д'Кортни и този път възнамерявала отседне у нея. Всичко зависи от това.

- Лесна работа. Още довечера мога да открия местопребиваването и плановете на Д'Кортни. Ще има събиране у Линкълн Пауьл и личният лекар на Д'Кортни сигурно ще е там. На Земята е за една седмица, тъй че ще започна разузнаването с него.

- Не се ли боите от Пауъл? Тейт се усмихна презрително.

- Ако се страхувах, мистър Райх, щях ли изобщо да се впусна в тази авантюра с вас? Нека сме наясно - аз не съм Джери Чърч.

- Чърч?

- Да. И не се правете на изненадан. Чърч, II степен, изхвърлен от Съюза преди десет години заради онова малко приключение с вас.

- Дявол да ви вземе. Това го изровихте от главата ми, нали?

- От главата ви и от архивите.

- Е, добре, сега това няма да се повтори. Вие сте по-корав и по-умен от Чърч. Нещо да ви трябва за събирането у Пауъл? Жени? Дрехи? Бижута? Пари? "Монарх" е насреща.

- Не, нищо, но благодаря много.

- Престъпник, но щедър - това съм аз - Райх се усмихна, докато ставаше да си ходи. Не предложи да си стиснат ръцете.

- Мистър Райх! - неочаквано извика Тейт. Райх се обърна при вратата.

- Виковете насън ще продължат. Човекът без лице не е символ на смъртта.

- Не ставайте смешен. Мислите ли, че можете да играете на сляпа баба с еспер I степен?

- Не, мистър Райх. Няма да ви кажа. Съмнявам се дали някой друг освен еспер I степен може да ви каже и, естествено, няма да се осмелите да се консултирате с друг след днешния разговор.

- Не, мистър Райх - Тейт се ухили злобно. - Това е моето малко оръжие. Ще поддържа равновесието между нас. Баланс на силите, нали разбирате. Взаимната зависимост осигурява взаимното доверие. Престъпник, но еспер... това съм аз.

Подобно на всички еспери от висшия клас Линкълн Пауьл, доктор на науките, I степен, живееше в самостоятелна къща. Не ставаше въпрос за показен лукс - проблемът беше по-скоро в необходимостта от уединение. Въпреки че предаването на мисли бе твърде слабо, за да проникне през тухлена стена, стандартният пластмасов апартамент представляваше прекалено крехка преграда. За един еспер животът в такава клетка в някой многолюден блок би бил същински ад от оголени емоции.

Полицейският префект Линкълн Пауьл можеше да си позволи една малка, облицована с варовик двуетажна къща на "Хъдсън Рамп" с изглед кьм Норт Ривър. Имаше само четири стаи: на горния етаж бяха спалнята и кабинетът, а на долния - всекидневната и кухнята. Нямаше постоянен слуга, защото като повечето висшестоящи еспери Пауьл се нуждаеше от повече самостоятелност. Предпочиташе сам да се грижи за себе си. Сега беше в кухнята, набираше програмата на автомата за напитки за събирането довечера и си свирукаше някаква тъжна, странна мелодия.

Той беше строен, близо четирийсетгодишен мъж, висок, малко тромав, с бавни, спокойни движения. Широката му уста сякаш беше готова всеки момент да се разтегне в усмивка, но в момента лицето му изразяваше горчиво разочарование. Сега се укоряваше за глупостите и безразсъдствата, които вършеше под влияние на най-лошия си порок.

Най-характерната черта на един еспер е отзивчивостта. Неговата личност винаги се нагажда към околната среда. Проблемът на Пауьл беше в прекалено развитото му чувство за хумор, от което идваше и неизменно прекалената отзивчивост. Страдаше от пристъпи на, както сам го наричаше, "синдрома на лъжливото овчарче". Например задават на Линкълн Пауьл един съвсем безобиден въпрос, а отговора дава лъжливото овчарче. Развинтената му фантазия сътворяваше най-небивали измислици, а той ги поднасяше с напълно искрен и сериозен тон. Беше неспособен да обуздае лъжеца в себе си.

Ето и днес следобед полицейският комисар Краб бе направил запитване за един обикновен случай на изнудване и просто защото погрешно бе произнесъл едно име, Пауьл се бе вдъхновил и съчинил цял разказ, в който имаше и мнимо престъпление, и среднощно нападение, и проявен героизъм от един въображаем лейтенант Копеник. И сега комисарят искаше да награди лейтенант Копеник с медал.

- Лъжливо овчарче. - промърмори Пауьл ядно, - повръща ми се от теб.

На вратата се звънна. Пауьл погледна часовника си учудено (беше твърде рано за гостите) и после отправи сигнала Отвори се в до диез към телепатичния сензор на ключалката. Тя реагира на мисловната му схема подобно на камертон, който зазвуча при подаването на съответния тон, и външната врата плавно се отвори.

Изведнъж го връхлетяха познати сетивни усещания:

сняг / мента / лалета / тафта.

Това не се казва, любов моя.

Тя влезе в кухнята - ниско на ръст момиче, но с възвишен и впечатляващ ум; с мургава външност, но с бяла като скреж душевност. Нещо като монахиня в бяло, въпреки смуглата й кожа. Но умът е този, който е реален - човек е това, което мисли.

- И аз те обичам. Мери.

Благодаря, Линк. - Но той го изричаше на глас. Винаги го изричаше. Никога не го мислеше. Тя се извърна бързо. Сълзите в нея го опариха.

Не пак. Винаги. Винаги. - В дълбоките нива на съзнанието й се надигна вик: Обичам те, Линкьлн. Обичам те. Олицетворение на моя баща. Символ на сигурност. На топлина. На закриляща страст. Не ме отхвърляй винаги... винаги... завинаги...

- Чуй ме, Мери...

Тогава нека приятелството реши въпроса. Ожени се за мен, Линкьлн. Дай ми само една година. Една мъничка година, за да те обичам. След това си иди. Няма да се залепя за теб. Няма да позволя да ме намразиш. Скъпи, толкова малко ми трябва... толкова малко искам от теб...

На вратата се звънна. Пауьл погледна безпомощно Мери.

- Гостите! - прошепна той и отправи сигнала Отвори се в до диез към сензора на ключалката. В същия миг тя отправи сигнала Затвори се - също в до диез, но с една квинта по-високо. Сигналите се преплетоха и вратата остана заключена.

Не мога да ти дам отговора, който искат. Мери.

Звънецът отново прозвуча.

Стисна здраво раменете й, доближи я до себе си и впи очи в нейните.

Ти си II степен. Вникни в мен докъдето можеш. Какво съзираш в мислите ми? В сърцето ми? Какъв е моят отговор?

Премахна всички прегради. Бездънните тътнещи глъбини на мозъка му я обляха с горещи, страшни вълни... ужасяващи, но въпреки това примамливи и жадувани;

но... "Сняг. Мента. Лалета. Тафта." - каза тя вяло. - Върви си посрещни гостите, мистър Пауьл. Аз ще приготвя канапетата. Това е всичко, за което ставам.

Целуна я веднъж, после отиде в хола и отвори входната врата. Мигом къщата се обля в бляскав фонтан от искряща светлина - гостите влязоха. Веселбата на есперите започна.

Аткинс! Чьрвил! Тейт! Имайте милост бе, хора! Я вижте каква плетеница /?/ сме измайсторили...

Телепатичното бърборене секна. Гостите огледаха на-

37

бързо резултата и избухнаха в смях.

скоро

Отново избухнаха в смях, когато Мери Нойс увисна с това недоизплетено "скоро" на последния ред. Отново се позвъни на вратата и се появиха един адвокат по имуществени дела в Слънчевата система - еспер II степен, и приятелката му. Тя бе едно дребничко притеснително същество с изключително привлекателна външност и за пръв път се появяваше в компанията. Телепатичният й модел бе доста наивен и нямаше нужната дълбочина. Очевидно беше III степен.

Привет! Привет на всички! Безкрайно съжалявам за закъснението. Портокалови цветчета и венчални халки са причината. Пътьом направих предложение за женитба.

- И се страхувам, че приех - каза момичето, като се усмихна.

Не говори! - стрелна я адвокатът. - Това не ти е третокласно джамбуре. Казах ти да не използваш думи.

- Забравих - изтърси тя отново и после стаята сякаш се сгорещи от нейния страх и срам. Пауьл се приближи и хвана треперещата ръка на момичето.

Не му обръщайте внимание, той е просто един новопроизведен във II степен сноб. Аз съм Линкьлн Пауьл, вашият домакин. Шерлокхолмства. в полицията. Ако вашият годеник ви бие, ще му помогна да съжалява за това. Елате да се запознаете с колегите си по дарба... - Започна да я развежда из стаята. - Това е Гюс Тейт, голям шарлатанин. До него са Сам и Сали Аткинс. Сам е от същата порода. Тя пък е детегледачка II степен. Наскоро пристигнаха от Венера. На кратко посещение...

- П-п-при... - Искам докажа, приятно ми е. А онзи дебелият, които седи на пода, е Уоли Чьрвил, архитект, II степен. Блондинката, която седи в (скута) му, е Джун, неговата съпруга. Джун е редакторка, II степен. Това е техният син Гейлън, разговаря с Ельри Уест. Гейльн е студент в политехниката, III степен...

Младият Гейлън Чървил възмутено започна да обяснява, че вече е произведен II степен и че повече от година не му се е налагало да използва думи. Пауъл го прекъсна и като слезе под перцептивното ниво на момичето, му поясни причината за тази съзнателна грешка.

- О, да - каза Гейлън. - И сме братче и сестриче III степен, нали така? Страшно се радвам, че сте тук. Тези мастити надзъртачи бяха започнали да ме плашат.

- Ами как да ви кажа. Отначало и аз се страхувах, но сега вече не.

Какво ще кажете за една игра? - побърза да се намеси Пауъл. - Има ли желаещи за ребус?

Отвън, сгушен в сянката на каменната арка, Джери Чърч се бе залепил за градинската врата на къщата на Пауъл и слушаше с цялата си душа. Стоеше замръзнал от студ, безмълвен, неподвижен, гладен. Изпитваше негодувание, омраза, презрение и глад. Беше еспер II степен, а гладуваше. Позорният знак на отлъчен бе причината за този му глад.

През тънката дървена врата проникваха сложните мисловни модели на гостите - една многообразна, променлива, възбуждаща плетеница. И Чърч, еспер II степен, подложен през последните десет години на словесна диета, която бе под необходимия му жизнен минимум, изпитваше истински глад за общуване със себеподобните си - за загубения свят на есперите.

Споменах Д'Кортни, защото май имам подобен случай.

Това беше Огъстъс Тейт, който се опитваше да влезе под кожата на Аткинс.

О, така ли? Много интересно. Бих искал да сравним записките си. Всъщност предприех това пътуване до Земята, защото и Д'Кортни ще бъде тук. За съжаление Д'Кортни ням а да е... ами няма да е свободен.

Очевидно Аткинс се опитваше да е дискретен, а Тейт се опитваше да изкопчи нещо. Може и да не беше така, разсъждаваше Чърч, но във всеки случай тук се правеха изкусни блокажи и контраблокажи, подобно на дуелисти, които се фехтоват с наелектризирани шпаги.

Виж какво, надзьртачо. Мисля, че се държиш твърде грубо с бедното момиче.

- Я го виж! И акъл раздава - изръмжа Чърч. - Пауъл, този благочестив негодник, който стана причина да ме изритат, седнал да чете морал на адвоката от висотата на големия си нос.

Я не се прави на романтичен глупак, Пауьл. Ние сме длъжни да се женим за надзъртайки. Тази поне е хубава.

В гостната играта на ребус продължаваше. Мери Нойс се опитваше да изгради скрита мисъл от едно старо стихотворение.

На френския бряг проблясва светлинка и

Какво, по дяволите, беше това? А, да. Око в чаша? Не? В халба тогава. Керамична халба. "Ай ин ъ стайн" на английски. Айнщайн! Не беше трудно.

Мислиш ли, че Пауьл е подходящ за тази работа, Ельри? - Това беше Чървил с неговата престорена усмивка и огромно, дебело, надуто шкембе.

Това ви е проблем на всички надзьртачи I степен. Слава богу, че не съм като вас.

След това се чу звън от счупена чаша в кухнята и отново Проповедникът Пауьл, който сега четеше морал на онова дребно леке Гюс Тейт.

Не може, ама е вярно. Какво общо имаш с Бен Райх?

Дребосъкът веднага вдигна гарда. Усещаше се как защитната обвивка около съзнанието му се стяга.

Бъркаш ме с някой, Пауъл. Сигурно си засякъл някой друг.

Появи се образът на ухилен кон.

Не съм! - Вече личеше, че бариерата пред мислите му е спусната.

Вслушай се в съвета на един професионалист, Гюс. Райх е способен да те вкара в беля. Внимавай. Помниш ли Джери Чьрч? Раих го съсипа. Не позволявай същото да се случи и с теб.

Тейт се върна в гостната; Пауьл остана в кухнята, за да почисти парчетата от чашата - спокоен, със забавени движения. Замръзнал от студ, Чърч лежеше зад вратата, като едва сдържаше клокочещата в сърцето му омраза. Младият Чървил продаваше фасони пред момичето на адвоката - изпълняваше някаква любовна балада, като едновременно я пародираше с изкълчени жестове. Колежански номера. Съпругите разгорещено спореха в синусоидални криви. Аткинс и Уест плетяха кръстосан разговор по някаква омайващо сложна схема от сетивни образи и от това гладът на Чърч още повече се изостри.

Искаш ли да пийнеш нещо, Джери?

Градинската врата се отвори. На фона на светлината се открои силуетът на Пауъл, с чаша искрящо вино в ръка. Лицето му се озаряваше от меката светлина на звездите. Дълбоките му засенчени очи излъчваха състрадание и разбиране. Заслепен, Чърч се изправи на крака и плахо пое предложената чаша.

Не го докладвай на Съюза, Джери. Ще си имам адски неприятности затова, че нарушавам табуто. И без туй постоянно нарушавам правилата. Горкият Джери... Трябва да направим нещо за теб. Десет години са прекалено дълго време.

Изведнъж Чърч плисна чашата в лицето на Пауъл, обърна се и избяга.

З.

В девет часа понеделник сутринта дребното като на манекен лице на Тейт се появи на екрана на видеофона в кабинета на Райх.

- Линията сигурна ли е? - попита той остро. В отговор Райх просто посочи към гаранционния печат.

- Добре тогава - каза Тейт. - Мисля, че направих каквото искаше. Снощи надзърнах в Аткинс. Но преди да продължа, искам да те предупредя, че не е изключено да се допусне грешка, когато се надзърта в еспер I степен. Аткинс много внимателно бе поставил преградите си.

- Разбирам.

- Крей Д'Кортни пристига от Марс с "Астра" сряда сутринта. Веднага ще се отправи към градската къща на Мария Бомонт, където ще бъде таен и добре скрит гост за една-единствена нощ... Само една.

- Една нощ - промълви Райх. - А после? Какви са плановете му?

- Не зная. Очевидно Д'Кортни е замислил някаква драстична акция...

- Срещу мен! - изръмжа Райх.

- Възможно е. Според Аткинс Д'Кортни се намира в състояние на изключителна свръхнапрегнатост и адаптационната му защита е на път да се разпадне. Инстинктът за живот и инстинктът към смъртта взаимно се неутрализират. В резултат на пълното емоционално изразходване състоянието му бързо регресира.

- Дявол да го вземе! Животът ми зависи от това - побесня Райх. - Говори на човешки език.

- Много е просто. Всеки човек представлява баланс от два противоположни нагона... И двата нагона имат една и съща цел... да достигнат Нирвана. Инстинктът за живот се бори за Нирвана, унищожавайки всякакъв вид съпротива. Инстинктът към смъртта се опитва да достигне Нирвана по пътя на самоунищожението. Обикновено в уравновесената личност двата инстинкта се хармонизират. В състояние на свръхнапрежение те се неутрализират.

- Ей богу, така е. И сега бърза да ме довърши!

- Аткинс ще се срещне с Д'Кортни в четвъртък сутринта, за да се опита да го разубеди да не прави това, което е замислил. Аткинс се страхува от това нещо и е твърдо решил да го спре. Специално е долетял от Венера, за да го накара да се откаже.

- Не е необходимо той да го спира. Аз сам ще го спра. Не е нужно той да ме защищава. Аз сам ще се защитя. Това ще е самоотбрана, Тейт... а не убийство! Самоотбрана! Добра работа си свършил. Повече не ми е нужно.

- Имаш нужда от много други неща. Райх. И не на последно място - от време. Днес е понеделник. Трябва да си готов до сряда.

- Аз ще бъда готов - изръмжа Райх. - Но гледай и ти да си готов.

- Не можем да си позволим какъвто и да е провал, Райх. Иначе - чака те Унищожение. Това ти е ясно, нали?

- Унищожение и за двама ни. Това ми е ясно! - Гласът на Райх започна да плющи. - Да, Тейт, ти си вътре в тази работа заедно с мен, а аз съм в нея, докато я доведа до финала... или до Унищожение.

През целия понеделник крои планове - дръзки, смели, самоуверени. Нахвърли с молив контурите, подобно на художник, който изпълва листа с ажурни линии, преди да нанесе туша: но той не мина с туш. Това щеше да стори инстинктът му на убиец в сряда. Понеделник вечерта остави плана настрана и легна да спи... и се събуди от собствения си вик - от Човека без лице, който отново се яви в съня му.

Вторник следобед Райх излезе от "Монарх тауър" и се отби в аудиокнижарницата "Сенчъри" на "Шеридан Плейс". Тя беше специализирана за продажба на пиезоелектрически записи върху кристал - миниатюрни бижута, монтирани в изящна обковка. Последната дума на модата бяха оперите-брошки за Госпожата: "Музика ще звучи, където и да иде тя." В "Сенчъри" имаше още и пълни рафтове с антикварни печатани книги.

- Търся нещо специално за един приятел, на когото дължа внимание - заяви Райх на продавача. Заглавията заваляха едно след друго.

- Не е достатъчно специално - каза той недоволно. - Защо не назначите някой надзъртач, за да спестите тези грижи на клиентите си? Докога ще я карате с тези допотопни, отживели времето си методи?

Започна да обикаля магазина, следван от цяла свита угрижени продавачи. Като реши, че достатъчно дълго е разигравал комедии, и преди разтревоженият управител да е изпратил да повикат някой продавач надзъртач, Райх се спря пред рафтовете с книги.

- Какво е това? - попита той учудено. .

- Антикварни книги, мистър Райх. - Докато служителите му обясняваха теорията и практиката на старинните визуални издания, Райх бавно търсеше оръфаното кафяво томче, за което бе дошъл. Добре си го спомняше. Беше го прелистил набързо преди пет години и си го бе отбелязал в малкия черен бележник. Старият Джефри Райх не бе единственият Райх, който залагаше на предварителната подготовка.

- Да. Интересно. Прелюбопитно. А това какво е? - Райх измъкна кафявото томче. - "Забавни игри за гости". Я да видим датата? Не може да бъде. Искате да кажете, че и в онези години са се събирали на гости?

Увериха го, че древните са били доста модерни в много и изненадващи отношения.

- Погледнете съдържанието - ухили се Райх. - "Бридж за меден месец"... "Пруски вист"... "Поща"... "Сардина". Това пък какво ли е? Страница деветдесет и шеста. Да хвърлим един наглед.

Райх прехвърли страниците, докато стигна до заглавие, изписано с големи букви: ВЕСЕЛИ ИГРИ ЗА СМЕСЕНИ КОМПАНИИ.

- Погледнете това! - засмя се той, като се правеше на изненадан, и посочи с пръст добре запомнения абзац.

САРДИНА

Избира се един от участниците, който да започне играта, Изгасват се всички светлини и той се скрива някъде в къщата. След няколко минути останалите участници, поединично, тръгват да го търсят. Първият, който го открие, без да се обажда, се скрива при него. Последователно всички участници, след като намерят сардините, се присъединяват към тях, а последният - той е губещият - остава да броди сам из тъмната къща.

- Ще я взема - каза Райх. - Точно това ми трябва.

Същата вечер отдели три часа, за да повреди най-грижливо останалите страници на книгата. Като си послужи с огън, киселина, багрила и ножици, успя да осакати описанията на другите игри: и всяко изгаряне, всяко изрязано парче, всеки разрез беше удар върху гърчещото се тяло на Д'Кортни. Когато приключи с тези малки убийства, от игрите оцеляха откъслечни, непонятни фрагменти. Само "Сардина" остана непокътната.

Райх сложи книгата в плик, адресира го до Грейъм, своя оценител, и я пусна в пневматичния улей. Тя изчезна с характерното си свистене и пукот и се върна след час с официалния печат на Грейъм върху удостоверението за автентичност. Нанесените от Райх повреди бяха останали незабелязани.

Нареди да я поставят в луксозна опаковка заедно с удостоверението (такъв беше обичаят) и я изпрати до дома на Мария Бомонт. Отговорът пристигна след двайсет минути: "Скъпи! Скъпи! Скъпи! Вече мислих че си зъбравил (очевидно Мария сама беше написала бележката) твойтъ малкъ секси приятелкъ. Колко мило! Ела удома дувечеръ. Ще има гости. Ще играем игрите от сладкото ти подаръче." Заедно с бележката в капсулата имаше и портрет на Мария, монтиран в центъра на звезда от синтетичен рубин. На снимката беше гола, разбира се.

Райх отговори: "Съкрушен. Не довечера. Губи ми се един милион."

Тя отговори: "Сряда, умнико. Ще ти дам един от моите."

"С удоволствие приемам. Ще доведа и един приятел. Целувам всичко твое." - отвърна й той и си лета.

И пак крещя на Човека без лице.

Сряда сутринта Райх посети научноизследователския отдел на "Монарх" (бащинска загиженост, нали разбирате) и прекара един ползотворен час сред талантливите млади служители. Обсъди с тях работата им и бляскавото бъдеще, което ги очаква, ако останат верни на "Монарх". Разказа им един древен виц за пионера - целибатер, който извършва принудително кацане върху катафалка в далечния космос (и мъртвецът казва: "Но аз съм просто един от туристите!"), и талантливите млади служители раболепно се изсмяха, изпълнени с леко презрение към своя шеф.

Благодарение на тази непринудена атмосфера Райх успя да се вмъкне в забранената за външни лица стая и да вземе тайно една капсула с поразяващо зрителните възприятия вещество. Те представляваха медни кубчета, два пъти но-малки от детонаторни те капсули, но с двойно по-силно въздействие. При счупване избухваха с ослепителна синя светлина, която йонизираше родопсина - червения светлочувствителен пигмент в ретината, и ослепяваха жертвата, като парализираха представата за време и пространство.

В сряда сутринта Райх се отправи към улица "Мелъди" в сърцето на театралния квартал и се отби в компанията "Психопесни". Ръководеше я една интелигентна млада жена, която беше написала няколко великолепни парчета за рекламния отдел и едни страхотни антистачни песни за пропагандния отдел, когато "Монарх" се нуждаеше от всякакви средства за смазването на миналогодишните работнически вълнения. Казваше се Дъфи Уиганд и според Райх беше образец на съвременно, отдадено на професията си момиче - непорочната прелъстителка.

- Как си, Дъфи? - Целуна я безстрастно. Тя имаше прекрасна - като кривата на положителен търговски баланс - фигура и красиво лице, но беше малко млада за него.

- Как сте, мистър Райх? - Погледна го особено. - Някой ден ще наема един от онези надзъртачи в самотни сърца, за да изтълкува целувката ви. Все си мисля, че намеренията ви не са сериозни.

- Не са.

- Негодник.

- Един мъж отрано трябва да направи избора си, Дъфи. Ако се целува с момичета, трябва да се прости с парите си.

- Мен ме целувате.

- Само защото приличаш на жената върху банкнотата,

- Пип - каза тя.

- Поп - каза той,

- Бим - каза тя.

- Бам - каза той.

- Иде ми да го убия оня кретен, който измисли тази мода - заяви Дъфи мрачно. - Добре, хубавецо. Какъв е проблемът?

- Комарът - каза Райх. - Елъри Уест, директорът на "Отдих", се оплаква, че в "Монарх" се играе на комар. И то прекалено много. Лично аз нямам нищо против.

- Ако човек има дългове, ще го е страх да иска по-висока заплата.

- Прекалено си умна, млада госпожице.

- Значи искате една антикомарджийска песен.

- Нещо такова. Запомняща се. Но не прекалено натрапчива. По-скоро със забавено въздействие, отколкото с открито пропагандна мелодия. Бих предпочел да повлияе преди всичко на подсъзнанието.

Дъфи кимаше с глава и бързо си записваше.

- И нека да е приятна за слушане. Ще се наложи да я чувам от бог знае колко души, като си я подсвирват и тананикат.

- Мръсник! Всички мои мелодии са приятни за слушане.

- Веднъж.

- Това увеличава хонорара с хилядарка. Райх се засмя.

- Като става дума за монотонност... - продължи той спокойно.

- Не е вярно!

- Коя е най-натрапчивата мелодия, която си написала?

- Натрапчива?

- Знаеш какво искам да кажа. Като онези рекламни парчета, които не можеш да си избиеш от главата.

- А, Пепситата. Ние така ги наричаме.

- Защо?

- Знам ли. Предполага се, че първата е била написана преди много векове от някакъв тип на име Пепси. Но аз не го вярвам. Веднъж написах една... - Дъфи потрепера при спомена. - Като се сетя, и сега ме хваща яд. С гаранция да те преследва един месец. Мен ме държа година.

- Посмали малко.

- Честна дума, мистър Райх. Казваше се "Дай зор с този тензор". Написах я за онази пиеса с лудия математик, дето претърпя пълен провал.. Поискаха да е нещо безобразно и точно това получиха. Публиката така побесня, че се наложи да я изхвърлят. Загубих цяло състояние.

- Искам да я чуя.

- Не ви мразя чак толкова.

- Хайде, Дъфи. Наистина съм любопитен.

- Ще съжалявате.

- Не ти вярвам.

- Е, добре, прасе такова - каза тя и придърпа синтезатора към себе си. - Тъкмо ще си отмъстя за онази бъзлива целувка.

Пръстите и дланите й се плъзнаха изящно по клавишите. Една съвършено монотонна мелодия изпълни стаята с мъчителната си, незабравима баналност. Това бе квинтесенцията на всички мелодични клишета, които Райх бе чувал в живота си. Независимо каква мелодия се опитваш да си припомниш, тя неизбежно те извежда на до болка познатата пътека към "Дай зор с този тензор." След това Дъфи запя:

Осем, сър; седем, сър;

шест,сър;пет.сър;

четири, сър;три. сър;

две, сър. едно!

Дай зор с този тензор.

Дай зор с този тензор.

Че настава страх и ужас.

и задава се раздор.

- Мили боже! - извика Райх.

- Използвала съм някои страхотни трикове в тази мелодия - каза Дъфи, като продължаваше да свири. - Обърнахте ли внимание на такта след "едно"? Всъщност това е такт 1/2. После има още един такт след "раздор". Това превръща финала на песента отново в такт 1/2 и човек не може да се спре - ритъмът те принуждава да се въртиш в един затворен кръг. Ето така: "Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Та-та-та-там. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Та-та-та-там. Че наста..."

- Ах ти, малка дяволице! - Райх скочи на крака, като запуши с длани ушите си. - Аз съм прокълнат. Колко време ще продължат мъките ми?

- Не повече от месец.

- "Че настава страх и ужас, и зада..." Но това е гавра! Има ли спасение от това?

- Разбира се - каза Дъфи. - Много лесно. Просто се погаврете с мен. - Тя се притисна в него и го дари с гореща, младежка целувка. - Простак - изръмжа тя. - Мръсник. Галфон. Мухльо. Кога най-сетне ще ме вкарате в грях и ще ме озлочестите? Голям умник, няма що. Или може би не сте чак толкова умен, колкото си мисля?

- Дори по-умен - каза той и си тръгна. Както очакваше, песента се залости здраво в съзнанието му и докато излезе на улицата, непрекъснато си я повтаряше. Дай зор с този тензор. Дай зор с този тензор. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Та-та-та-там! Идеална бариера пред мислите на човек, който не е еспер. Нямаше такъв надзъртач, който да съумее да я заобиколи. Че настава страх и ужас, и задава се раздор.

- Много по-умен - промърмори Райх и спря една реактивна кабина, която го остави пред заложната къща на Джери Чърч в западната част на града.

Че настава страх и ужас, и задава се раздор.

Въпреки всички останали претенции, оказионната търговия си остава най-старата професия. Заемането на пари срещу заложени вещи е най-древният поминък на човека. Той е започнал в дълбока древност и ще продължи в необозримото бъдеще, непроменен като самата заложна къща. Достатъчно е да влезеш в сутеренния магазин на Джери Чърч, отрупан с най-различни оцелели от времето вехтории, и се озоваваш в същински музей на вечността. И дори самият Чърч, съсухрен, примижващ, с почерняло и белязано от подмолните удари на страданието лице, въплътяваше образа на всевечния лихвар.

Чърч се измъкна от сянката и застана лице в лице с Райх, огрян от слънчевия лъч, който падаше косо върху тезгяха.

Дори не трепна. Нито пък показа с нещо, че го е познал. Мина бързо край човека, който от десет години беше негов смъртен враг, настани се зад тезгяха и каза:

- Какво ще обичате?

- Здравей, Джери.

Без да вдигна очи, Чърч протегна ръка през тезгяха. Райх понечи да я стисне. Онзи я дръпна назад.

- Не - каза Чърч с нещо средно между ръмжене и истеричен смях. - Благодаря, но това не. Просто ми дайте онова, което искате да заложите.

Това беше жалък капан, заложен от надзъртача, и той взе че попадна в него. Нищо.

- Нямам нищо за залагане, Джери.

- Толкова беден? Колко ниско падат великите. Но това се очакваше, нали? Ние всички падаме. Ние всички падаме. - Чърч го изгледа косо, като се опитваше да надзърне в него. Нека пробва. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Нека проникне през тази идиотска мелодия, която гърми в главата му.

- Всички падаме - каза Чърч. - Всички.

- Сигурно, Джери. Аз още не съм. Имах късмет,

- Но аз нямах - ухили се надзъртачът. - Срещнах вас.

- Джери - каза Райх търпеливо, - аз не съм твоят лош късмет. Твоят собствен късмет те провали. Не...

- Проклето гадно копеле - каза Чърч с ужасяващо мек глас. - Проклет кръвопиец. Дано се скапеш, преди да пукнеш. Махай се оттук. Не искам да имам нищо общо с теб. Нищо! Ясно?

- Дори и с парите ми? - Райх измъкна от джоба си десет лъскави златни монети и ги постави върху тезгяха. Това беше хитър ход. За разлика от кредита разменните монети на простолюдието бяха златни. Че настава страх и ужас и задава се раздор...

- Най-малко с парите ти. Сърцето ти искам да изтръгна. Кръвта ти искам да се плиска по земята. Червеи да изпият очите ти, докато си жив. Но парите ти не искам.

- Тогава какво искаш, Джери?

- Казах ти! - кресна надзъртачът. - Казах ти! Проклето мръсно...

- Какво искаш, Джери? - повтори Райх студено, като впи поглед в смачкания мъж. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Все още можеше да контролира Чърч. Нямаше значение, че Чърч е II степен. Контролът не се свеждаше само до способността да надзърташ. Преди всичко беше въпрос на характер. Осем, сър; седем, сър; шест, сър; пет, сър... Винаги беше успявал... Винаги щеше да може да контролира Чърч.

- Какво искаш? - попита Чърч троснато. Райх се ухили.

- Ти си надзъртачът. Ти ми кажи.

- Не зная - измърмори Чърч след кратка пауза. - Не мога да го прочета. Някаква лудешка музика обърква всичко...

- Тогава аз ще ти кажа. Искам пистолет.

- Какво?

- Пис-то-лет. Пистолет. Древно оръжие. Изстрелва парчета метал чрез експлозия.

- Нямам такова нещо.

- Имаш, Джери, имаш. Кено Куизард ми го каза преди известно време. Видял го е. Стоманен и сглобяем. Много интересно нещо.

- За какво ти е?

- Надзърни и сам виж. Нямам какво да крия. Цялата работа е съвсем невинна.

Чърч сбърчи чело от усилие, но скоро вдигна ръце с отвращение.

- Не си струва труда - промърмори той и изчезна някъде в сенките.

В далечината се чу шум от затваряща се метална каса. Чърч се завърна с един малък, компактен предмет от оксидирана стомана и го постави на тезгяха до парите. Натисна едно копче и безформеното парче метал се превърна в стоманен бокс, револвер и малка кама. Беше пистолет-нож от XX век... идеалното оръжие за убийство.

- Какво ще правиш с него? - отново попита Чърч.

- Надяваш се, че е нещо, с което после можеш да ме шантажираш, нали? - Райх се усмихна. - Съжалявам. За подарък е.

- Опасен подарък. - Отлъченият надзъртач му хвърли онзи кос поглед, в който личеше и злъч, и смях. - Значи някой друг ще се погуби?

- Нищо подобно, Джери. Подарък е за един приятел. Доктор Огьстъс Тейт.

- Тейт ли? - Чърч ококори очи.

- Познаваш ли го? Колекционира стари неща.

- Познавам го. Познавам го - Чърч се захили астматично. - Но започвам да го опознавам по-добре. И започвам да го съжалявам. - Спря да се смее и впи изпитателен поглед в Райх. - Разбира се. Това ще бъде чудесен подарък за Гюс. Идеалният подарък за Гюс. Защото е зареден.

- О? Зареден ли е?

- Ами да. Зареден е. С пет красиви патрона - Чърч отново се изкикоти. - Подаръче за Гюс. - Докосна някакво лостче и от едната страна на револвера изскочи барабанът, в който се виждаха пет гнезда, заредени с месингови патрони. Вдигна поглед от патроните и се взря в Райх. - Пет змийски зъба за Тейт.

- Казах ти, че това е един невинен подарък - заяви Райх с твърд глас. - Трябва да ги извадим тези зъби.

Чърч го зяпна учудено, след това изприпка до другия край на тезгяха и се върна с два малки инструмента. Изтръгна бързо куршумите от петте патрона, постави безобидните гилзи обратно в гнездата им, прибра барабана и сложи пистолета до парите.

- Няма вече страшно - каза той бодро. - Нищо страшно за добрия малък Гюс.

Погледна към Райх очаквателно. Райх протегна и двете си ръце. С едната бутна парите към Чърч. С другата придърпа пистолета към себе си. В същия миг Чърч отново се промени. Лудешко-веселото му настроение го напусна. Сграбчи китките на Райх с железни пръсти и се надвеси над тезгяха, целият изгарящ от напрежение.

- Не, Бен - каза той, като за пръв път използва името му. - Това не е цената. Ти я знаеш. Въпреки тази идиотска песен в главата ти аз зная, че ти я знаеш.

- Добре, Джери - каза Райх спокойно, без да пуска пистолета. - Каква е цената? Колко искаш?

- Искам да ми се възстанови членството - заяви надзъртачът. - Искам да се върна в Съюза. Искам отново да съм жив. Това е цената.

- Какво мога да направя аз? Не съм надзъртач. Не съм дори член на Съюза.

- Ти не си безсилен, Бен. Все ще намериш начин. Би могъл да повлияеш на Съюза. Би могъл да направиш тъй, че отново да ме приемат.

- Изключено.

- Можеш да дадеш подкуп, да шантажираш, да заплашваш... да възхваляваш, заслепяваш, очароваш. Можеш да го направиш, Бен. Можеш да го направиш заради мен. Навремето аз ти помогнах.

- За онази услуга ти платих скъпо и прескъпо.

- Ами аз? - извика надзъртачът. - Аз какво платих? Аз платих с живота си!

- Плати с глупостта си.

- За бога, Бен, помогни ми. Помогни ми или ме убий. Аз и така съм мъртъв. Просто не ми стига смелост да се самоубия.

След кратка пауза Райх безмилостно отсече:

- Струва ми се, че най-доброто разрешение за теб, Джери, е да се самоубиеш.

Надзъртачът се дръпна назад като ужилен. В изтерзаното му лице очите изглеждаха изцъклени.

Съвсем преднамерено Чърч се изплю върху парите и след това отправи парещ от омраза поглед към Райх.

- Стоката е безплатна - каза той, обърна се и изчезна в сенките на магазина.

4.

Преди да бъде разрушена по причини, останали неизяснени поради обърканите събития в края на двайсети век, гара Пенсилвания в Ню Йорк е била - без милионите пътници да подозират това - свързочен пункт във времето. Интериорът на грамадната сграда представлявал копие на величествените Бани на Каракала в древния Рим. Подобно на огромната градска резиденция на мадам Мария Бомонт, известна на хилядите си интимни неприятели като Златната мърша.

Докато Бен Райх, придружен от доктор Тейт и с оръжието на смъртта в джоба си, се плъзгаше плавно надолу по източната рампа, сетивата възприемаха обстановката в неравен, отсечен ритъм. Гъмжилото от гости на долния етаж... Великолепието от униформи, рокли, от фосфоресцираща плът, пастелната светлина, която струеше от качените високо прожектори... Дай зор с този тензор...

Шумът от гласове, музика, обявени високо имена на гости, отекващи думи... Че настава страх и ужас, и задава... Удивителната смесица на аромати на плът и парфюм, ястия и вино, на показна позлата... Че настава страх и ужас...

Златните труфила на смъртта... На нещо, което от седемдесет години е претърпявало неуспех... Едно забравено изкуство... Забравено като флеботомията, хирургията, алхимията... Аз отново ще върна смъртта. Не прибързаното, безразсъдно убийство на психопата, кавгаджията... а нормалното, обмислено, планирано, хладнокръвно...

- За бога, човече! - изсъска Тейт. - Внимавай! От километър ти личи какво си мислиш. Осем, сър; седем, сър...

- Така е по-добре. Към нас идва един от секретарите надзъртачи. Слухти за неканени гости. Продължавай да пееш.

Млад мъж, слаб, с гъвкава походка, преливащ от възторг, с късо подстригана златиста коса, виолетова блуза и сребриста пола-панталон:

- Доктор Тейт! Мистър Райх! Нямам думи. Наистина. И думица не мога да обеля. Влезте! Влезте!

Шест, сър; пет, сър...

Мария Бомонт си пробиваше път сред тълпата с ръце устремени напред, с очи устремени напред, с гола гръд устремена напред... С помощта на пневматичната хирургия тялото й бе придобило формите на прекалено пищна индийска красавица с издути хълбоци, издути прасци и издути златисти гърди. Според Райх тя приличаше на боядисана фигура, поставена на носа на порнографски кораб... всеизвестната Златна мърша.

- Бен, скъпи мой! - Прегърна го с пневматична страст и успя да пъхне ръката му между гърдите си. - Ах, колко прелестно!

- Ах, колко синтетично, Мария - прошепна той в ухото й.

- Намери ли онзи изгубен милион?

- Тъкмо сложих ръка върху него, мила.

- Внимавай, сладострастнико. Тази божествена вечер всяко звукче се записва.

През рамото й Райх хвърли бърз поглед към Тейт. Тейт поклати глава успокоително.

- Ела да те запозная с всички, които са всичко - каза Мария, като го хвана под ръка. - По-късно ще бъдем заедно цяла вечност.

Светлините в кръстовидните сводове пад главите им отново се смениха и засияха с по-светли тонове на спектъра. Костюмите също смениха цветовете си. Кожата, която досега бе озарена в седефенорозово, заизлъчва някаква зловеща луминесцентност.

От лявата му страна Тейт подаде предварително уговорения сигнал: Внимание! Внимание! Опасност!

Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Та-та-та-там. Че настава страх и ужас, и задава се раздор...

Мария му представяше друг женчо, преливащ от възторг, с късо подстригана коса, тъмнорозова блуза и синьозелена пола-панталон.

- Лари Ферар, Бен. Другият ми секретар по светските въпроси. Лари умира от желание да се запознае с теб. Четири, сър; три, сър...

- Мистър Райх! Да знаете как се вълнувам! Нямам думи!

Две, сър. Едно!

Младежът регистрира усмивката на Райх и продължи нататък. Тейт, който го следваше плътно по време на обиколката, му кимна успокоително. Светлините отгоре пак се смениха. Някои части от облеклото на гостите сякаш се стопиха. Райх, който не бе възприел модата да се поставят ултравиолетови прозорци в дрехите, стоеше спокойно в непрозрачния си костюм и презрително наблюдаваше трескавите, шарещи погледи около себе си, търсещи, преценяващи, сравняващи, жадуващи.

Тейт сигнализира: Внимание! Внимание! Опасност!

Дай зор с този тензор...

До рамото на Мария се появи един секретар.

- Мадам - зафъфли той, - малка неприятност.

- Какво има?

- Младият Чървил. Гейлън Чървил. Лицето на Тейт се сви.

- Какво по-точно? - Очите на Мария ровеха из тълпата.

- Вляво от фонтана. Неканен гост, мадам. Надзърнах в него. Няма покана. Студент е. Хванал се е на бас, че може да се вмъкне, без да го хванат. Възнамерява да открадне един ваш портрет за доказателство.

- Мой портрет! - каза Мария, загледала се през прозорчетата в дрехите на младия Чървил. - Какво мисли за мен?

- Откровено казано, мадам, изключително трудно е да се проникне в него. Смятам, че би желал да ви открадне нещо повече от портрета.

- О, наистина ли? - изкикоти се Мария доволно.

- Наистина, мадам. Да го изхвърлим ли?

- Не! - Мария хвърли още един поглед на мускулестия млад мъж и после се обърна. - Ще получи своето доказателство.

- И то без да го краде - каза Райх.

- Ревнивец! Ревнивец! - изкряка тя. - Хайде на вечеря!

В отговор на настойчивия сигнал на Тейт Райх моментално се дръпна встрани.

- Райх, трябва да се откажеш.

- Какво, по дяволите...?

- Младият Чървил.

- И какво от това?

- Той е II степен.

- Дявол да го вземе!

- Той е дете-чудо, генийче... Видях го у Пауъл миналата неделя. Мария Бомонт никога не кани надзъртачи в дома си. Дори и аз влязох с твоята покана. Разчитах на това.

- И точно този ли хлапак надзъртач намери начин да се промъкне. Дявол да го вземе!

- Откажи се, Райх.

- Може и да успея да се държа настрана от него.

- Райх, аз мога да неутрализирам двамата секретари. Те са само III степен. Но не мога да гарантирам, че ще се справя и с тях, и с някой II степен... макар и само хлапак. Млад е и може би е прекалено нервен за едно истинско надзъртало. Но нищо не мога да ти обещая.

- Няма да се откажа - изръмжа Райх. - Никога вече няма да ми се открие такъв шанс. И да не беше така, пак нямаше да се откажа. Вече усещам миризмата на Д'Кортни в ноздрите си. Аз...

- Райх, ти никога...

- Не ме убеждавай. Каквото съм решил, ще го направя. - Райх насочи свъсения си поглед право в уплашеното лице на Тейт. - Зная, че търсиш начин да се измъкнеш. Но няма да успееш. И двамата сме си сложили главата в торбата и сме заедно докрай - до Унищожението.

Постепенно изкривените черти на лицето му застинаха в усмивка,той отиде и седна до домакинята на една кушетка край трапезата. Все още беше на мода при подобни събирания двойките да си поднасят храна, но този заимстван от Изтока жест на великодушие и внимание се бе изродил в еротична игра. Хапките храна се доставяха от допрени до езика пръсти, а често се предлагаха и с устни. Виното се вкусваше уста в уста, а сладкишите се подаваха още по-интимно.

Изгарящ от нетърпение, Райх изтърпя всичко това в очакване на съдбоносната дума на Тейт. Една от задачите пред разузнаването на Тейт беше да открие скривалището на Д'Кортни в къщата. Наблюдаваше как дребният надзъртач обхожда хранещите се гости и наднича, проучва, рови, докато накрая се завърна, поклащайки отрицателно глава, и кимна към Мария Бомонт. Очевидно Мария беше единственият източник на информация, но в момента чувствеността й бе прекалено силно възбудена и трудно можеше да се надзърне в нея. Това беше поредният от сякаш безкрайния низ от кризисни ситуации, с които инстинктът му на убиец трябваше да се справи. Райх се изправи и тръгна към фонтана. Тейт му пресече пътя.

- Какво си намислил, Райх?

- Не е ли ясно? Трябва да й избия от главата онзи хлапак Чървил.

- Как?

- Да не би да има десет начина

- За бога, Райх, не се доближавай до момчето.

- Махай се от пътя ми! - Райх излъчваше такова ожесточение и решителност, че надзъртачът се отдръпна. Подаде уплашено сигнала за опасност и Райх се помъчи да се овладее. - Зная, че рискувам, но шансовете ми не са съвсем малки, както си мислиш. Първо, още е млад и зелен. Второ, влязъл е без покана и е уплашен. И трето, не вярвам да е пуснал в действие пялата си сила, иначе нямаше да позволи на онзи педи, секретаря, да надзърне в него толкова лесно.

- Умееш ли да контролираш съзнанието си? Можеш ли да мислиш за две неща едновременно?

- Онази песен ми е все в главата, а и толкова проблеми имам, че да мисля само за две неща ще е направо удоволствие. А сега се махай от пътя ми и се опитай да надзърнеш в Мария Бомонт.

Чървил се хранеше сам до фонтана, като правеше неуспешни опити да не се чувства натрапник.

- Пип - каза Райх.

- Поп - каза Чървил.

- Бим - каза Райх.

- Бам - каза Чървил.

Веднъж установил непринудения тон според изискванията на последната мода, Райх седна до момчето я каза:

- Аз съм Бен Райх.

- Гейл Чървил. Искам да кажа... Гейлън. Аз... -Момчето видимо бе впечатлено от името на Райх. Че настава страх и ужас, и задава се...

- Ах, тази проклета песен - промърмори Райх. - Онзи ден я чух и още не мога да си я избия от главата. Мария знае, че сте от неканените, Чървил.

- О, не!

Райх кимна потвърдително. Че настава...

- Да бягам ли?

- Преди да сте откраднали портрета?

- И за това ли знаете? Сигурно има надзъртач в къщата.

- Двама. Секретарите й по светските въпроси. Работата им е да откриват хора като вас.

- А какво да правя с портрета, мистър Райх? Не ми се губят петдесет кредита. Предполагам, знаете какво значи да се обзаложиш. Вие сте комар... искам да кажа финансист.

- Добре че не съм надзъртач. Няма нищо. Не се обиждам. Виждате ли онази арка? Като стигнете до нея, завийте надясно. Ще намерите един кабинет. Стените му са покрити с портрети на Мария, всички инкрустирали със синтетични камъни. Вземете си който искате. Тя изобщо няма да забележи липсата.

Момчето скочи на крака, разсипвайки храната.

- Благодаря, мистър Райх. Някой ден ще ви върна услугата.

- Как?

- Ще се изненадате. Всъщност аз съм... - Момчето се усети и изчерви. - Ще видите, мистър Райх. Пак ви благодаря. - И започна да се промъква през залата към кабинета.

Четири, сър; три, сър; две, сър; едно!

Райх се върна при домакинята.

- Ах ти, мръсен коцкар! - каза тя. - На коя си поднасял хапки? Очите й ще издера.

- На младия Чървил - отговори той. - Попита ме къде държиш портретите си.

- Бен! Да не би да си му казал!

- Разбира се - ухили се Райх. - Тъкмо тръгна натам. После ще си ходи. Знаеш, че ревнувам.

Тя скочи от кушетката и се понесе към кабинета.

- Бам - каза си Райх.

До единайсет часа ритуалът на хранене до такава степен възбуди страстите на компанията, че само тъмнината и усамотението можеха да ги уталожат. Досега Мария Бомонт никога не бе разочаровала гостите си и Райх се надяваше, че и тази вечер няма да ги разочарова. Трябваше да предложи да играят на "Сардина". И съвсем се увери, когато Тейт се завърна от кабинета с кратки указания къде се намира скритият Д'Кортни.

- Не ми е ясно как не са те разкрили още - прошепна Тейт. - Излъчваш кръвожадност по всички вълни на телепатичния канал. Тук е. Сам. Без прислуга. Само двама телохранители, наети от Мария. Аткинс бе прав. Той е много болен...

- Остави това. Аз ще го излекувам. Къде е?

- Минаваш през западната арка. Завиваш надясно.

Нагоре по стълбите, минаваш по покрития мост в завиваш надясно. Картинната галерия. Вратата между "Похищението на Лукреция" и "Похищението на сабинянките"...

- Съвсем в стила й.

- Отварящ вратата. Качваш няколко стъпала до едно преддверие. Двамата телохранители са в преддверието. Оттатък е старият апартамент за младоженци, построен от дядо й. Д'Кортни се намира вътре.

- Ей богу, този апартамент пак ще влезе в употреба. Ще го оженя за смъртта. И ще се измъкна, малки ми Гюс. Хич не си мисли, че няма.

Златната мърша започна да прави опити да въдвори тишина. Зачервена и лъснала от пот, Мария бе застанала на осветения в розово подиум между двата фонтана и пляскаше с ръце, за да й обърнат внимание. Влажните й длани се удряха една в друга, а ехото тътнеше в ушите на Райх: Смърт. Смърт. Смърт.

- Мили, мили, мили мои! - провикна се тя. - Тази вечер много, много ще се веселим, И сами ще се погрижим да ни е забавно.

Гостите недоволно зашумяха и един пиянски глас извика:

- Но аз съм само един от туристите! Сред избухналия смях Мария каза:

- Не бързайте да се разочаровате, любими мои. Ще играем на една чаровна стара игра. И ще я играем на тъмно.

Гостите нададоха радостни възгласи, когато светлините отгоре започнаха да избледняват и гаснат. Подиумът още сияеше й на тази светлина се видя как Мария измъкна някакво оръфано томче. Подаръкът на Райх.

Че настава...

Мария обръщаше бавно страниците, като се взираше в непривичните печатни букви.

- Тази игра - извика Мария - се нарича "Сардина". Не е ли просто прелестно?

Налапа стръвта. Хвана се на въдицата. След три минути ще бъда невидим.

Райх опипа джобовете си. Пистолета. Капсулата с йонизатора. Че настава страх и ужас, и задава се раздор.

- Избира се един от участниците - започна да чете Мария, - който да започне играта. Това ще съм аз. Изгасват се всички лампи и той се скрива някъде в къщата. - Докато Мария разчитате с мъка описанието, огромната зала потъна в непрогледна тъмнина, като изключим самотния розов лъч, който падаше върху подиума. - Последователно всички участници, след като намерят сардините, се присъединяват към тях, а последният - той е губещият - остава да броди сам из тъмната къща. - Мария затвори книгата. - И така, мили мои, на нас всички ще ни е жал за губещия, защото ще изтраем тази забавна стара игра но един нов, шармантен начин.

И докато и последната светлина на подиума бавно гаснеше, Мария съблече роклята си и откри удивителното си голо тяло - истинско чудо на пневматичната хирургия.

- Ето така ще играем на "Сардина"! - извика тя. Последната светлина премигна и изчезна. Залата избухна в ликуващ смях и аплодисменти, последвани от многогласното шумолене на търкащи се о кожа дрехи. От време на време се чуваше шум на съдрано, след това приглушени възгласи и пак смях.

Най-сетне Райх беше невидим. Разполагаше с половин час, за да се промъкне на горния етаж, да открие и убие Д'Кортни, и отново да се върне при играещите. Тейт щеше да се погрижи двамата секретари надзъртачи да не му се изпречат на пътя. Успехът му беше гарантиран. Всичко беше предвидил, с изключение на онзи младок Чървил. Но този риск трябваше да поеме.

Прекоси залата и попадна сред някакви тела при западната арка. След това мина през концертната зала, зави надясно и потърси пипнешком стълбището.

На дъното на стълбището бе принуден да се покатери през истинска бариера от тела, които като с пипала на октопод се опитаха да го притеглят към себе си. Изкачи стълбището - седемнайсет безкрайни стъпала, и тръгна слепешката по покрития проход, който представляваше тапициран с велур тунел. Изведнъж една жена го сграбчи и притисна към себе си.

- Здравей, Сардинке - прошепна тя в ухото му. След топа голата й кожа усети дрехите му. - Ауууу! - възкликна тя, когато се докосна до твърдите очертания на пистолета във вътрешния му джоб. - Какво е това? - Той я плесна през ръцете. - Дай по-живо, Сардинке! - изкикоти се тя. - Излез от консервата.

Измъкна се от нея и си удари носа в задънения край на тунела. Зави надясно, отвори една врата и се озова в сводеста галерия, дълга повече от петнайсет метра. И тук лампите бяха изгасени, но луминесцентните картини, огрени от ултравиолетови прожектори, изпълваха галерията със зловеща светлина. Нямаше никой в нея.

Между разярената Лукреция и цяла орда сабинянки се виждаше вградена в стената врата от полиран бронз. Райх извади от задния си джоб йонизатора на родопсина и се опита да закрепи малкото медно кубче между нокътя на палеца и показалеца си. Ръцете му силно се тресяха. Кипеше от ярост и омраза и жаждата за кръв рисуваше във въображението му картина след картина на гърчещия се в мъки Д'Кортни.

- Бог ми е свидетел - извика той, - че той би постъпил по същия начин с мен. Аз се боря за оцеляването си. - Започна да се моли и с фанатично суеверие повтаряше молитвите си трикратно и деветократно. - Не ме изоставяй, господи. И днес, и утре, и вчера. Не ме изоставяй! Не ме изоставяй! Не ме изоставяй!

Пръстите му спряха да треперят. Закрепи капсулата с йонизатора, после отвори рязко бронзовата врата, зад която се виждаха деветте стъпала, водещи до преддверието. Райх чукна с палец медното кубче, сякаш се опитваше да запрати монета към луната. Когато капсулата полетя към преддверието, Райх извърна очи. Тя избухна със студено-морав блясък. Райх скочи нагоре по стъпалата като тигър. Взривът бе заварил двамата телохранители седнали на пейката. Лицата им бяха отпуснати, зрението им бе парализирано, чувството за време - изчезнало.

Ако някой влезеше и откриеше телохранителите, преди да е приключил, пътят към Унищожението му бе открит. Ако телохранителите се окопитеха, преди да е приключил, пътят към Унищожението му бе открит. Каквото и да се случеше, бе поел риска за Унищожението. Като остави зад гърба си и последните остатъци от разум. Райх отвори украсената със скъпоценни камъни врата и влезе в апартамента за младоженци.

5.

Райх се озова в една сферична стая, обзаведена да изглежда като сърцевината на гигантска орхидея. Стените представляваха извити венчелистчета на орхидея, подът - златистата чашка на цвета. Столовете, масите и кушетките бяха светловиолетови и златисти като орхидея. Но стаята бе запусната. Венчелистчетата бяха повяхнали и се лющеха, настланият със златисти плочки под беше много стар, а мозайката напукана. На леглото лежеше възрастен мъж, посърнал и спаружен като изтръгнат бурен. Беше Д'Кортни, проснат като мъртвец.

Райх затръшна ядно вратата.

- Да не си умрял вече, мръснико! - избухна той. - Не може да си умрял!

Повяхналият мъж се сепна и отвори очи, след това се изправи с мъка от леглото. На лицето му се появи усмивка.

- Още си жив! - тържествуващо извика Райх. Д'Кортни пристъпи към Райх, усмихнат, с ръце протегнати напред, сякаш посрещаше блудния си син. Отново разтревожен. Райх изръмжа:

- Да не си глух?

Старецът поклати глава.

- Значи говориш английски! - изрева Райх. - Чуваш ме. Разбираш какво ти говоря. Аз съм Райх. Бен Райх от "Монарх".

Д'Кортни кимна, като продължаваше да се усмихва. Устните му се движеха, без да издават звук. В очите му изненадващо заблестяха сълзи.

- Какво ти става, по дяволите? Аз съм Бен Райх. Бен Райх! Позна ли ме? Отговори ми!

Д'Кортни поклати глава и посочи гърлото си. Устните му отново се раздвижиха. Дочуха се хрипливи звуци, а след това и думи, едва доловими думи, ефирни като прашен.

- Бен... Скъпи Беп... Толкова отдавна чакам. Сега... Не мога да говоря. Гърлото ми... Не мога да говоря.

Отново се опита да го прегърне.

- Уффф! Не ме докосвай, идиот ненормален - наежен. Райх направи един кръг около Д'Кортни, като див звяр, настръхнал, с бушуваща в кръвта му стръв да убива.

От устата на Д'Кортни се отрониха думите:

- Скъпи Бен...

- Ти знаеш защо съм тук. Какво се опитваш да постигнеш? В любов ли ми се обясняваш? - Райх се изсмя. - Я го виж ти, хитрия му дърт сводник. Иска ти се да омекна, че да ме схрускаш, нали? - Замахна с ръка. От плесницата старецът залитна назад и се стовари в един стол с формата на орхидея, който приличаше на рана. - Чуй ме добре! - Райх направи крачка към Д'Кортни и застана над него. Започна да крещи несвързано. - Тази разплата се подклажда от години. И сега искаш да ме ограбиш с целувката на Юда. И убиецът ли обръща другата си страна? Ако е така, прегърни ме, братко мой убиец. Целуни смъртта! Научи смъртта на обич. Проповядвай набожност и свян, кръв и... Не. Почакай. Аз.. - Изведнъж млъкна и разтърси глава, подобно на бик, опитващ се да се освободи от влудяващия го оглавник.

- Бен - прошепна Д'Кортни ужасено. - Чуй ме, Бен...

- От десет години се мъчиш да ми прережеш гърлото. А имаше място и за двама ни. И за "Монарх", и за "Д'Кортни", Колкото искаш място във времето и пространството. Но ти искаше кръвта ми, нали? Сърцето ми? Червата ми в мръсните си ръце. Човекът без лице!

Д'Кортни поклати глава озадачено.

- Не, Бен. Не...

- Не ме наричай Бен. Да не съм ти приятел. Миналата седмица ти дадох един последен шанс да си уредим отношенията. Аз. Бен Райх. Молих за мир. Сливане. Молих като хленчеща жена. Баща ми щеше да ме заплюе, ако беше жив. Всеки един от храбрите ми предци би ме очернил с презрение. Но аз помолих за мир, нали? А? Нали? - Райх сръга Д'Кортни свирепо. - Отговори ми!

Лицето на Д'Кортни бе побеляло и недоумяващо. Накрая прошепна:

- Да. Предложи... Аз приех.

- Какво направи?

- Приех. Толкова години чаках. Приех.

- Приел си?

Д'Кортни кимна. Устните му оформиха буквите: "WWHG".

- Какво? WWHG? Приема се? Възрастният мъж отново кимна. Райх се изсмя гръмогласпо.

- Мен ли се опитваш да измамиш, некадърен стар лъжец? Това е отказ. Неприемане. Отхвърляне. Война.

- Не, Бен. Не...

Райх се наведе и грубо вдигна Д'Кортни на крака. Старецът беше слаб и немощен, но ръцете го заболяха от тежестта му, а допирът до старата кожа опари пръстите му.

- Значи война, така ли? Смърт?

Д'Кортни поклати глава и се опита да му каже нещо със знаци.

- Няма сливане. Няма мир. Смърт. Това ли избираш, а?

- Бен... Не.

- Предаваш ли се?

- Да - прошепна Д'Кортни. - Да, Бен, Да.

- Лъжеш. Непохватен стар лъжец. - Райх се изсмя. - Но си много опасен. Забелязах го. Защитна мимикрия. Това ти е номерът. Правиш се на идиот и като ти се открие сгоден момент, ни вкарваш в клопката. Но при мен няма да мине. Никога.

- Аз не съм... твой враг, Бен.

- Не си - изсъска Райх. - Не си, защото си мъртъв. Мъртъв си, откакто влязох в тази орхидеена гробница. Човече без лице! Чуваш ли ме да викам за последен път? С тебе е свършено! Завинаги!

Райх измъкна пистолета от вътрешния си джоб. Докосна лостчето и той се разтвори като червено стоманено цвете. При вида на оръжието Д'Кортни едва чуто простена. Отдръпна се ужасен назад. Райх го сграбчи и стисна здраво. Д'Кортни се заизвива в ръцете на Райх, с изписана на лицето му молба и изцъклени влажни очи. Райх премести ръката си върху тънкия врат на Д'Кортни и натисна главата му към себе си. За да постигне смъртоносното въздействие, трябваше да стреля в отворената му уста.

В същия миг едно от венчелистчетата на орхидеята се разтвори и едно полуоблечено момиче се втурна в стаята. Изненадан, Райх видя коридора зад нея и отворената врата на спалнята в дъното; и самото момиче - голо под набързо навлечения халат от полупрозрачна коприна, с разпилени руси коси и с широко отворени от страх черни очи... Ослепителна като светкавица дивна красота.

- Татко! - изпищя тя. - За бога, татко! Затича се към Д'Кортни. Райх се извърна, за да застане между тях, като продължаваше да стиска стареца в ръцете си. Девойката се спря, отдръпна се и с писък се стрелна вляво от Райх. Райх се завъртя и замахна яростно с камата. Тя отбягна удара, но бе принудена да отстъпи зад леглото. Райх завря върха на камата между зъбите на стареца и насила отвори челюстите му.

- Не! - извика тя. - Не! За бога! Татко!

Препъвайки се, тя заобиколи леглото и отново се затича към баща си. Райх натика дулото на пистолета в устата на Д'Кортни и натисна спусъка. Чу се приглушен гръм и от главата на Д'Кортни изригна струя кръв. Райх остави тялото му да се свлече на земята и скочи към момичето. Хвана го, но то продължи да се бори и крещи.

Сега и Райх, и момичето крещяха заедно. Райх се тресеше, обзет от конвулсивни спазми, и това го принуди да пусне момичето. Момичето залитна и падна на колене, и запълзя към мъртвото тяло. Застена от болка, когато изтръгна пистолета от устата, където все още стърчеше. После се наведе над потръпващото тяло, безмълвна, неподвижна, втренчила поглед в бледото като восък лице.

Райх си пое с мъка дъх и болезнено удари юмруците си един в друг. Когато бученето в ушите му заглъхна, се втурна към момичето, като се опита да подреди мислите си и внесе мигновени корекции в своя план. Изобщо не бе предвидил да има свидетел. Никой не бе споменал, че има дъщеря. Дяволите да го вземат Тейт! Сега трябваше да убие момичето. Той...

То се обърна и го стрелна с поглед, изпълнен с ужас. И отново същия, бърз като светкавица кадър: руси коси, тъмни очи, тъмни вежди, дивна красота. Момичето скочи на крака, измъкна се от влажните му ръце, изтича до украсената със скъпоценни камъни врата, отвори я и избяга в преддверието. Докато вратата бавно се затваряте, Райх успя да зърне телохранителите, които все още седяха отпуснати върху пейката, и момичето, което безшумно тичаше надолу по стълбите с пистолета в ръка... с Унищожението в ръка.

Райх се опомни. Замръзналата кръв отново започна да пулсира в жилите му. С три скока стигна до вратата, мина през нея и се понесе надолу към картинната галерия. Беше празна, но вратата към тунела тъкмо се затваряше. И все още никакъв звук, никакъв вик за помощ. Колко време щеше да мине, докато огласи къщата с писъците си?

Прекоси бързо галерията и влезе в тунела. Беше тъмно като в рог. Препъвайки се, достигна горния край на стълбите, които водеха към концертната зала, и отново се спря. Все още никакъв звук, никакъв вик за помощ.

Тръгна надолу по стълбите. Мъртвата тишина и мракът бяха ужасяващи. Защо не крещеше? Къде беше? Райх пое към западната арка и по кроткия ромон на фонтана разбра, че се намира пред главната зала. Къде беше момичето? Къде беше, сред всичката тази непрогледна тишина? И пистолетът! Боже господи! Този зловещ пистолет!

Някой го докосна по рамото. Райх подскочи от уплаха.

Тейт прошепна:

- Тук съм. Отне ти точно...

- Кучи сине! - избухна Райх. - Той имал дъщеря! Защо не ми...

- Млъкни! - сряза го Тейт. - Чакай да надзърна. - След петнайсетсекундно парещо мълчание започна да трепери. С ужасен глас простена: - Боже мой! О, боже мой...

Ужасът му подейства като катализатор. Райх си възвърна самообладанието. Отново започна да разсъждава.

- Престани! - изръмжа той. - Това все още не означава Унищожение.

- И нея ще трябва да убиеш, Райх. Ще трябва...

- Стига. Намери я първо. Претърси цялата къща. От мен узна мисловната й схема. Открий я. Ще чакам до фонтана. Бегом!

Бутна Тейт и се отправи с несигурни крачки към фонтана. Като стигна до ясписовия бордюр, се наведе и наплиска горещото си лице. С бургундско вино. Избърса лицето си, без да обръща внимание на приглушените звуци, които долитаха от другия край на басейна. Очевидно и друг или друга се къпеха във вино,

Прецени набързо ситуацията. Момичето трябваше да бъде открито и убито. Ако все още носеше пистолета, когато Тейт я намери, щеше да използва пистолета. А ако не го носеше? Тогава какво? Да я удуши? Не... Фонтана. Беше гола под копринения си халат. Нямаше да е трудно да я съблече. Щяха да я намерят удавена във фонтана... просто една гостенка, която твърде дълго се е къпала във виното. Но трябваше да стане бързо... бързо... бързо... Преди да свърши тази проклета игра на "Сардина", Къде беше Тейт? Къде беше момичето?

От тъмнината изникна клатушкащата се фигура на Тейт. Дъхът му свистете.

- Е?

- Няма я.

- За толкова кратко време и въшка не би могъл да откриеш. Ако се опитваш да ме измамиш...

- Защо да те мамя? И аз съм в същия кюп като тебе. Казвам ти, че няма в къщата подобна мисловна схема. Не е тук.

- Някой забелязал ли я е да излиза?

- Не.

- Господи! Значи с извън къщата!

- По-добре и ние да изчезваме.

- Да, но не можем да избягаме. Веднъж измъкнем ли се оттук, разполагаме с цяла нощ, за да я открием, но трябва да си тръгнем така, сякаш нищо не е станало. Къде е Златната мърша?

- В киносалона.

- Филм ли гледа?

- Не. Още играят на "Сардина". Натъпкали са се там като риби в консерва. Сигурно сме единствените навън.

- Бродим сами из тъмната къща, а? Да вървим. Сграбчи треперещия лакът на Тейт и го поведе към кинозалата. Още докато вървяха, започна жално да вика:

- Хей... Къде сте? Мария! Ма-ри-яааа! Къде сте? Тейт захълца истерично. Райх го разтърси грубо.

- Стегни се! След пет минути сме навън. Тогава трепери колкото искаш.

- Но ако стане нещо, няма да можем да се измъкнем оттам и няма да хванем момичето. Ще...

- Ще се измъкнем. Спомни си азбуката на успеха, Гюс. Дързост, смелост и самоувереност.

Райх бутна вратата на кинозалата. И тук беше тъмно, но горещо от многото тела.

- Хей - провикна се той. - Къде сте? Сам-самичък съм.

Никакъв отговор.

- Мария, сам-самичък съм в тъмнината.

Приглушено бърборене, последвано от буен смях.

- Скъпи, скъпи, скъпи! - извика Мария. - Толкова интересни неща изпусна, горкичкият.

- Мария, къде си? Дошъл съм да ти кажа лека нощ.

- О, не искам да си тръгват.

- Съжалявам, мила. Стана късно. Утре трябва да измамя един приятел. Къде си, Мария?

- Качи се на сцената, скъпи.

Райх тръгна по пътеката между редовете, напипа стъпалата и се качи на сцената. Усети хладните очертания на прожекционния глобус зад гърба си. Един глас извика:

- Готово. Хванахме го. Запалете осветлението! Бяла светлина заля глобуса и ослепи Райх. Гостите, насядали но креслата около сцената, нададоха радостни пикове, след това разочаровано го освиркаха.

- О, Бен, мошеник такъв - изквича Мария. - Ти си още облечен. Не е честно. Всички други пристигаха божествено голички.

- Някои друг път, скъпа Мария. - Райх протегна ръка и с елегантен поклон започна да се сбогува. - Моите почитания, мадам. Приемете моите благодарности за... - Не можа да продължи от изумление. Върху спежнобялата дантела на маншета му се появи гневно червено петно.

Онемял от изненада, Райх видя как върху дантелата се появява второ, след това и трето червено петно. Дръпна рязко ръката си и една червена капка цопна на сцената право пред него, последвана от бавна, неумолима струйка от блестящи алени капчици.

- Това е кръв! - изпищя Мария. - Това е кръв! Горе има човек, на когото му изтича кръвта. За бога, Бен... Не можеш да ме напуснеш сега. Светлина! Светлина! Светлина!

6.

В 00,30 дежурната патрулна кола пристигна в Бомонт Хаус в отговор на подадения от районното управление сигнал: 02,. Бомонт. YLP-R. Дешифрирало, това означаваше: "Регистрирано престъпление или деяние, забранено от закона, в Бомонт Хаус, "Парк Саут" 9."

В 00,40 пристигна началникът на районното, в отговор на съобщението на патрула: "Криминално престъпление, вероятно углавно - ААА."

В 01 часа в Бомонт Хаус пристигна Линкълн Пауьл, в отговор на френетичното обаждане на един помошник-инспектор:

- Уверявам ви, Пауьл, става дума за углавно, Тройно А. Мога да се закълна. Направо дъхът ми секна. Не знам дали трябва да се радвам, или да се плаша, но знам, че никой от нас не може да се справи с този случай.

- А с какво можете да се справите?

- Вижте сега, Пауьл. Предумишленото убийство е аномалия. Само една извратена телепатична схема е способна да замисли насилствена смърт. Нали така?

- Да.

- Поради което вече повече от седемдесет години не е имало успешен опит за Тройно А. В днешно време е невъзможно човек с извратена схема да замисля убийство и да се разхожда свободно, без да го забележат. Шансовете му да остане незабелязан са същите като на човек с три глави. Вие, надзъртачите, ги откривате, преди да са пристъпили към действие.

- Стараем се... стига да успеем да ги засечем.

- А и в ежедневието толкова често се налага да минаваш през проверката на надзъртачи, че е изключено да го избегнеш. Освен ако не си отшелник. А как може един отшелник да извърши убийство?

- Наистина как?

- И ето тук имаме случай на убийство, което трябва да е било внимателно планирано... а убиецът изобщо не е бил забелязан. Никакъв сипнал. Дори от секретарите надзъртачи на Мария Бомонт. Това означава, че не е имало какво да се забележи. Вероятно притежава нормална схема и все пак е достатъчно ненормален, за да извърши убийство. Как, по дяволите, да разрешим подобен парадокс?

- Разбирам. Някаква хипотеза?

- Има цяла камара неизяснени неща. Първо, не знаем с какво е убит Д'Кортни. Второ, дъщеря му е изчезнала. Трето, някой е ограбил с по един час телохранителите на Д'Кортни и не можем да разберем как. Четвърто...

- Достатъчно. Идвам веднага.

Голямата зала в Бомонт Хаус беше обляна в ярка бяла светлина. Униформените полицаи бяха навсякъде. Облечените в бели престилки техници от лабораторията се щураха насам-натам като мравки. Гостите (облечени) бяха натирени в центъра на залата и обикаляха в затворен кръг, подобно на стадо ужасени телета в кланица.

Докато слизаше към тях, Пауъл - висок и строен, в бяло и черно - усети вълната от неприязън, с която го посрещнаха. Веднага установи контакт с Джаксън Бек, полицейски инспектор, II степен.

Използвай кода.

Като превключи на неофициалния полицейски код от завъртяnи фрази, обратни значения и разбираеми само за тях символи, Бек продължи.

Има надзъртачи. Трябва да внимаваме.

За микрочастица от секундата успя да въведе Пауъл в обстановката.

Добре. Чудесно си я замислил. Започни да записваш.

Някъде към средата на пътя Пауъл се спря. Шеговитата усмивка изчезна от устните му. И следа не остана от дружелюбното изражение в дълбоките му тъмни очи. На лицето му се изписа възмущение и негодувание.

- Бек! - извика рязко той.

Гласът му проехтя в кънтящата зала. Настана гробна тишина. Всички погледи се извърнаха към него. Инспектор Бек се обърна към Пауъл.

- Да, сър - обади се грубо той.

- Вие ли сте старшият, Бек?

- Аз, сър.

- И според вас това е законният ред за провеждане на едно разследване? Да наблъскате всички тези невинни хора на едно място, сякаш са стадо говеда?

- Не са невинни - изръмжа Бек. - Убит е човек.

- Всички в този дом са невинни, Бек. Ще ги смятаме за невинни и ще се отнасяме с най-голямо уважение към тях, докато се разкрие истината.

- Какво? - присмя му се Бек. - Тази шайка лъжци? Да се отнасяме с уважение към тях? С тази гнила, мръсна глутница високопоставени хиени...

- Как смеете! Веднага се извинете.

Бек пое дълбоко въздух и стисна гневно юмруци.

- Инспектор Бек, вие чухте ли ме? Веднага се извинете на тези дами и господа.

Бек погледна Пауъл, после се обърна към зяпналите гости.

- Моите извинения - измърмори той. - И ви предупреждавам, Бек - заплаши го Пауъл. - Ако още веднъж се случи подобно нещо, ще ви унищожа. Ще ви натикам обратно в калта, откъдето сте дошли. А сега се махайте от очите ми.

Пауъл слезе при гостите и им се усмихна. Изведнъж отново се преобрази. С държанието си сякаш се опитваше да подскаже, че по сърце е един от тях. Дори и в дикцията му се появиха нотки на светска превзетост.

- Дами и господа! Аз, разбира се, ви познавам всички по лице. И тъй като аз не съм толкова известен, позволете ми да ви се представя: Линкълн Пауъл, префект на парапсихичния отдел. Префект и парапсихичен - две старомодни думи, нали? Нека не ни смущават. - Тръгна към Мария Бомонт с протегната ръка. - Скъпа мадам Мария, какъв вълнуващ завършек на това чудесно празненство. Завиждам на всички вас. Вие ще влезете в историята.

Гостите доволно зашумяха. Навъсените враждебни изражения започнаха да изчезват. Мария пое замаяно ръката на Пауъл и механично закокетничи.

- Мадам... - Едновременно я обърка и очарова, като я целуна по челото с бащинска топлота. - Зная, че доста се измъчихте. Тези простаци в униформа...

- Скъпи префекте... - Пак беше малко момиче, стиснало го здраво за ръката. - Толкова се изплаших.

- Има ли тук някоя спокойна стая, където всички ще се чувстваме удобно, докато трае това мъчително преживяване?

- Да. Кабинетът ми, скъпи префект Пауъл. - Дори започна да фъфли като дете.

Пауъл щракна с пръсти зад себе си. На полицейския началник, който пристъпи напред, каза:

- Придружете мадам и нейните гости до кабинета. Никаква стража. Дамите и господата да бъдат оставени сами.

- Мистър Пауъл, сър... - Началникът се прокашля. - Относно гостите на мадам. Един от тях пристигна след съобщението за престъплението. Мистър Куортърмейн, адвокат.

Пауъл откри в тълпата Джо Куортърмейн, юридически съветник II степен. Отправи му телепатичен поздрав.

Изключено беше. Но ви познавам вас двамата. Благият Джакс в ролята на тъп полицай заслужава да влезе в учебниците.

Бек се намеси от другия край на залата, където се правеше на сърдит:

Да не си полудял? - Куортърмейн реагира така, сякаш го молеха да не нарушава свещените етични норми на Съюза. Излъчи такъв мощен заряд от негодувание, че накара Бек да се ухили.

Целият този разговор протече през секундата, в която Пауьл с непорочна преданост отново целуна Мария по челото и нежно се освободи от трепетната й хватка.

- Дами и господа, ще се срещнем отново в кабинета.

Водени от началника, гостите потеглиха. Отново бъбреха с въодушевление. Цялата работа започваше да придобива формата на чудесен нов вид развлечение. Сред оживлението и смеха Пауьл почувствува железните лакти на непроницаем телепатичен блокаж. Позна тези лакти и не скри изненадата си.

Гюс? - опули се Бек. - Въобще не го засякох.

Защо, по дяволите, се криеш?

Реакцията му бе смесица от гняв, страх за репутацията, самообвинение, срам...

Превключи на друга станция, Гюс. Схемата ти е засякла на режим, обратна връзка. Пък и малко скандална слава няма да ти се отрази зле. Ще заприличаш на нормалните хора. Остани тук и помагай. Имам чувството, че още един I степен няма да ми е излишен. Този случаи на Тройно А ще се окаже задача с повишена трудност.

След като залата се опразни, Пауьл огледа тримата мъже, които останаха при него. Джо Куортърмейн беше едър мъж, набит, солиден, с лъскава олисяла глава и дружелюбно открито лице. Дребосъкът Тейт беше неспокоен и нервен... дори повече от обикновено.

И прословутият Бен Райх. Пауъл за пръв път се срещаше с него. Висок, широкоплещест, решителен, излъчващ огромна доза обаяние и сила. В тази сила имаше и добродушие, но бе проядено от склонността му да се налага. Очите на Райх бяха красиви и проницателни, но устата му изглеждаше твърде малка и чувствена и странно защо приличаше на рана. Един изключително привлекателен мъж, но в него имаше нещо скрито, неясно, отблъскващо.

Усмихна му се. Райх отвърна на усмивката му. Някак спонтанно се здрависаха.

- Всички ли сварвате така неподготвени. Райх?

- Това е тайната на успеха ми - ухили се Райх. Много добре знаеше какво иска да каже Пауъл. Разбраха се чудесно.

- Внимавайте другите гости да не забележат, че ме очаровате. Ще заподозрат, че сме в комбина.

- О, не, вас не. Вие ще ги прецакате, Пауъл. Ще ги накарате да повярват, че сте в комбина с тях.

Отново се усмихнаха един на друг. Някаква неочаквана химична реакция ги привличаше един към друг. Това беше опасно. Пауъл се опита да се отърси от него. Обърна се към Куортърмейн:

- И така, Джо?

- Нека разговаряме тъй, че Райх да ни разбира - прекъсна го Пауъл. - Няма да се надхитряме.

- Райх ме повика, за да го представям. Никакви телепатични номера, Линк. Всичко трябва да бъде на обективно ниво. Тук съм, за да следя за това. Трябва да присъствам на всички разпити.

- Не можеш да попречиш па надзъртането, Джо. Нямаш законното право. Можем да изровим всичко, което искаме...

- Само в случай, че имате съгласието на разпитвания. Аз съм тук, за да ви кажа дали го имате това съгласие, или не.

Пауъл се обърна към Райх.

- Какво се случи?

- Не знаете ли?

- Искам да чуя вашата версия. Джо Куортърмейн го сряза:

- А защо точно на Райх?

- Искам да разбера защо побърза да си извика адвоката. Замесен ли е в тази каша?

- Замесен съм и още как - ухили се Райх. - Изключено е да ръководиш "Монарх" и да не натрупаш цяла камара тайни, които трябва да бъдат защитени.

- Но убийството не е една от тях?

- Джо не ми позволява да ви обичам - усмихна се Пауъл на Райх. - Ще ми се да не бяхте викали адвокат. Това ме прави подозрителен.

- Това не е ли професионална болест? - засмя се Райх.

- Не е. - Лъжливото овчарче зае мястото си и най-спокойно продължи. - Сигурно няма да ми повярвате, но професионалната болест на детективите се нарича Пристрастие. То бива деснонасочено и левонасочено. Повечето детективи страдат от необясними промени на Пристрастие. Аз, разбира се, бях левак до случая Парсънс, когато...

Изведнъж Пауъл спря да лъже. Направи две крачки встрани от хипнотизираната си публика и въздъхна дълбоко. Когато се върна при тях. Лъжливото овчарче си беше отишло.

- Друг път ще ви разкажа за това - каза той. - Кажете ми какво се случи, след като Мария и гостите видяха, че върху маншета ви капе кръв.

Райх погледна капките кръв върху маншета си.

- Развика се като заклана и всички хукнахме нагоре по стълбите към апартамента.

- Как се оправихте в тъмнината?

- Беше светло. Мария извикала запалят лампите.

- И на светло не ви беше трудно да откриете апартамента, така ли?

Райх се усмихна мрачно.

- Не аз открих апартамента. Той е таен. Мария ни показа пътя.

- Имало е телохранители... в безсъзнание или нещо такова?

- Точно така. Изглеждаха мъртви.

- Мъртви и студени, а? Дори не бяха помръднали?

- Откъде да зная?

- Наистина откъде? - Пауъл впери изпитателен поглед в Райх. - А Д'Кортни?

- И той изглеждаше мъртъв. По дяволите, той беше мъртъв!

- И всички стояхте и го гледахте?

- Някои отидоха в другите стаи да търсят дъщеря му.

- Барбара Д'Кортни. Мислех, че никой не е знаел, че Д'Кортни и дъщеря му са в къщата. Защо я потърсихте?

- Не знаехме. Мария ни каза и ние я потърсихме.

- И се учудихте, че я няма?

- Бяхме повече от учудени.

- Някаква представа къде е отишла?

- Мария каза, че е убила стареца и е изчезнала.

- Вие вярвате ли го?

- Не зная. Цялата работа е толкова ненормална. Ако момичето е дотам откачено, че да се измъкне от къщата, без да се обади, и да хукне голо по улиците, то не бих се учудил, ако и скална на баща си носи в ръка.

- Бихте ли ми позволили да надзърна във вас, за да си съставя една по-обща представа и за някои подробности?

- Аз съм в ръцете на своя адвокат.

- Отговорът е не - каза Куортърмейн. - Човек има конституционното право да откаже да бъде разпитван от еспер, без от това да следват някакви последствия за него. Райх отказва.

- А аз трябва да се оправям в тази ужасна каша - въздъхна Пауъл и сви рамене. - Е добре, нека започнем разследването.

Обърнаха се и тръгнаха към кабинета. Докато пресичаха залата, Бек превключи на кодирания полицейски жаргон и попита:

Не чу ли как се изпусна, докато се опитваше да ме будалка? Райх не е могъл да знае за дъщерята. Никой не е знаел. Не я е виждал. Никои нея е виждал. Би могъл да предположи, че след убийството е избягала от къщата. Всеки би могъл. Но откъде знае, че е била гола?

Това беше толкова шокиращо, че за момент настъпи мълчание. И едва когато минаваше през северната арка, до Пауъл достигна нескритото възхищение, излъчено от Бек:

Свалям ти шапка, Линк. Свалям шапка на Майстора.

"Кабинетът" в Бомонт Хаус беше изграден като копие на турска баня. Подът представляваше мозайка от хиацинт, шпинел и слънчев камък. Стените, с напречно разположени, очертани със златни жички емайлови фигури, бяха инкрустирали с искрящи синтетични камъни - рубини, смарагди, гранати, хризолити, аметисти, топази - и във всички бяха поставени различни портрети на собственицата. Имаше много кадифени килимчета и десетки столове и кресла,

Пауъл влезе в стаята и директно се отправи към средата, като остави Райх, Тейт и Куортърмейн зад себе си. Шумът от разговорите секна и Мария Бомонт понечи да се изправи на крака, но Пауъл й направи знак да остане седнала. Огледа се и като прецени съвсем точно каква е колективната психика на събралите се богаташи, съобрази каква тактика да приложи. Най-сетне започна.

- Законът - отбеляза той - прави излишно голям въпрос от смъртта. Хиляди хора умират всеки ден. Но просто защото някой е бил предприемчив и е поел инициативата да подпомогне кончината на стария Д'Кортни, законът настоява ние да го обявим за враг на хората. Смятам това за идиотщина, но ще ви моля да не ме цитирате. Направи пауза и запали цигара.

- Разбира се, вие всички знаете, че съм надзъртач. Вероятно този факт е разтревожил някои от вас. Във вашите представи съм като едно чудовище, застанало пред вас, за да се рови в мислите ви, да тършува из канализацията на мозъка ви. Е добре... дори и да можех, Джо Куортърмейн нямаше да ми позволи. И откровено казано, ако можех, нямаше да стоя тук пред вас. Щях да съм на трона на Вселената, неотличим на практика от самия господ. Доколкото виждам, до този момент никой от вас не е изразил мнение за подобна прилика...

Тук-там чу смях. Пауъл се усмихна обезоръжаващо и продължи:

- Не, груповото четене на мисли е номер, който нито един надзъртач не може да изпълни. Достатъчно трудно е да се проникне в мислите на един-единствен индивид. И е направо невъзможно това да стане, когато се преплетат десетки телепатични схеми. А когато се съберат на едно място група уникални, изключително оригинални личности като вас, то тогава ние сме изцяло във вашите ръце.

- А каза, че аз имам чар! - измърмори Райх.

- Тази вечер - продължи Пауъл - вие сте играли на една игра, наречена "Сардина". Съжалявам, че не бях поканен, мадам. Следващия път непременно се сетете и за мен...

- Непременно - обади се Мария. - Непременно, скъпи префекте...

- Докато сте играели, е бил убит старият Д'Кортни. Почти сме сигурни, че е предумишлено убийство. Напълно ще се уверим, когато в лабораторията си свършат работата. Но нека допуснем, че е углавно престъпление Тройно А. Това ще ни даде възможност да изиграем една друга игра... игра, наречена "Убийство".

Реакцията на гостите беше неопределена. Пауъл продължи във все същия безгрижен тон, като изкусно превърна най-ужасното престъпление, извършено през последните седемдесет години, в едно лишено от реалност забавление.

- В тази игра - каза той - се извършва едно мнимо убийство. Един мним детектив трябва да открие кой е убиецът. Затова задава въпроси на мнимите заподозрени. Всички са длъжни да говорят истината, освен убиеца, комуто е позволено да лъже. Детективът сравнява показанията, преценява кой лъже и разкрива убиеца. Помислих си, че може би ще ви е приятно да поиграете на тази игра.

- Как? - запита един глас.

- Но аз съм само един от туристите - обади се друг. Този път смехът беше по-силен.

- Разследването на едно предумишлено убийство - усмихна се Пауъл - предполага изясняването на три аспекта на престъплението. Първо, мотивът. Второ, начинът. И трето, възможността да бъде извършено. Нашите хора в лабораторията имат грижата за вторите два аспекта. А първия можем да разкрием чрез нашата игра. Ако сторим това, ще успеем да разгадаем и вторите два, върху които си блъскат главите онези от лабораторията. Знаете ли, че те не могат да разберат с какво е бил убит Д'Кортни? Знаете ли, че дъщерята на Д'Кортни е изчезнала? Напуснала е къщата, докато сте играели на "Сардина". Знаете ли, че по някакъв мистериозен начин телохранителите на Д'Кортни са били извадени от строя? Някой им е откраднал цял час от живота. Всички бихме искали да знаем как точно е станало това.

Бяха пече почти готови да влязат в клопката - притаили дъх, хипнотизирали. Но към последната крачка трябвате да ги подтикне изключително предпазливо.

- Убийство, изчезване, кражба на време... и всичко това можем да разкрием с вас, ако знаем какъв е мотивът. Аз ще бъда мнимият детектив. Вие ще бъдете мнимите заподозрени. Вие ще говорите истината... всички, с изключение на убиеца, разбира се. Ние очакваме той да лъже. Но ние ще го заловим и това ще е върхът на тази вечер, ако ми дадете разрешение да проведа телепатичен разпит на всеки един от вас.

- А! - възкликна Мария уплашено.

- Не бързайте, мадам. Ще ви обясня. Това, което искам от вас, е само вашето разрешение. Изобщо няма да се наложи да надзъртам. Защото, виждате ли, ако всички невинни сред заподозрените дадат съгласието си, то тогава този, който откаже, трябва да е виновният. Единствено той ще бъде принуден да се защити, като откаже надзъртането.

- Може ли да иска това? - прошепна Райх на Куортърмейн. Куортърмейн кимна.

- Просто си представете за момен