Пак покана

Вдигна го гривната. Часовоят при входа в коридора предупреждаваше:

«При господа монтажниците от помещение 7-17 идва гост!» Глор скочи, бързо

сложи ръкавиците си. Ник отвори вратата. Звънна оръжие. През прага пристъпи

- не, прехвръкна - непознат офицер в униформата на Космическата Стража, с

параден комбинезон с позлатени изображения на лаби-лаби по портупея.

- В името на Пътя! Девет пъти по девет извинения, госпожа Ник,

господин Глор! Представям ви се: Клагг, заместник на началника на личната

Стража на негова предвидливост командора на Пътя Джал Осми…

Той отдаде чест - от прекалена любезност чак подскочи. Лицето му на

слабоумен ангел сияеше.

- Поласкани сме - каза Глор. - Заповядайте, радваме се…

Офицерът засия още по-ослепително и прошепна:

- Имам за вас лично поръчение от негова предвидливост…

Те объркано приклекнаха. Очакваха всичко друго, само не това. А Клагг

застана мирно и заговори официално:

- Негова предвидливост, доволен от вашето, господин Глор, син на

Тавик, поведение при известния ви вчерашен случай… - Той направи пауза. - И

като отдава дължимото на майсторството на вашата приятелка госпожа Ник,

дъщеря на Род, ви кани и двамата в орбиталния монтаж на Главния док. Какво

ще наредите да предам на негова предвидливост?

- В името на Пътя, съгласен съм! - незабавно отговори Глор.

- В името на Пътя, съгласна съм! - отговори и Ник.

Въпросът за съгласието им не беше нищо друго освен формалност.

Командорът на Пътя беше третият от управниците на планетата. Първият -

Великия Диспечер, вторият - Великия Десантник. Поканите на Великите не се

отказват. Ник и Глор бяха виждали командора на Пътя само пет или шест пъти,

макар че принадлежаха към висшата каста и бяха завършили Космическата

Академия, чийто почетен началник беше командорът на Пътя. Да, те бяха

удостоени с голяма чест, само че, отивайки да работят на стотици километри

от повърхността на планетата, те безнадеждно се отдалечаваха от своята цел

- от специалистите, които се занимават с детекторите… Вероятно тази мисъл

се бе отразила върху лицата на монтажниците. Господин Клагг

покровителствено се усмихна и изблея:

- Не се съмнявайте, господа, прекрасно ще се справите! Давам ви думата

си на космически офицер, негова предвидливост ви познава по-добре,

отколкото вие самите се познавате. Той чудесно умее да подбира персонала

си!

«Личи си по тебе - помисли Глор. - Ама че тъпанар…» В това време

тъпанарът им връчи по един жетон - пропуск за Главния док - и им поръча още

тази вечер, в първия следзалезен час, да се явят на космодрум-3. И изпърха

през прага, като остави Глор и Ник в отвратително настроение. Издирването

на схемата на ръкавиците се отлагаше за неопределено време.

Втора част

Космосът

Земя. Институтът за бърза помощ

В средата на юни се заредиха дъждове. Гърмящи като тежки оръдия летни

бури измиваха асфалта, плакнеха болните листа на градските дървета и те

ставаха млади и чистички като през пролетта. В разгара на една такава буря

по шосето от аерогарата някакво такси на голяма скорост закачи с десните си

колела рядкото желе по банкета, подскочи, завъртя се, тръгна настрани и се

обърна на покрива си. И шосето замря. Запищяха спирачките на летящите в

двете посоки коли. От сплесканата кабина измъкнаха човек в скъсано, цялото

заляно с кръв сако - отнесоха го под навеса на автобусната спирка. Носеха

го, за да умре. Вече не дишаше. Но през пелената на дъжда се появи

кремавият фургон на «Бърза помощ», удари спирачки, претърколи се през

ивицата трева, разделяща шосето, и след по-малко от половин минута

линейката вече се носеше обратно. След още десет минути камионът на «Пътна

помощ» откара счупената волга и почти припадналия, издран, но, общо взето,

невредим шофьор. През това време в кабината на линейката всеки си вършеше

работата. Младшият фелдшер режеше и сваляше дрехите. Лекарят защипваше с

кохери кръвотечащите съдове. Старшият фелдшер, набръчкал сърдитото си

войнишко лице, регулираше дихателния апарат. Шофьорът натискаше газта, като

вдъхновено удържаше колата върху слоя вода, който като масло покриваше

асфалта. Преди да влязат в града, пороят спря, сякаш някой бе завъртял

крана, и шофьорът даде още газ. След линейката се носеше многометров шлейф

от воден прах. Жално, тънко пищеше сирената, надвиквайки шума на

централните улици. По кръстовищата регулировчиците надничаха изпод мокрите

си дъждобрани и свиреха, спирайки движението. Последен завой. Колата

напреки се стрелна по кръстовката, изтърколи се в пресечката и като изпищя

още веднъж със сирената, сви в двора.

- Към операционния - напомни лекарят. Шофьорът мълчаливо караше.

Лекарят все още триеше ръцете си със салфетка. Обади се, вглеждайки се в

лицето на ранения:

- Яков Борисович, направо с кислорода в операционната.

Фелдшерът вече отваряше вратата. Колата на заден ход се бе приближила

до входа на операционния блок, по релсите изскърцаха колелцата на носилката

и фелдшерите бързо я подкараха навътре, приклякайки от тежестта. Дъждът

плисна по омекналата кислородна възглавница.

Когато излезе от операционната, лекарят каза на шофьора:

- Не сме бързали напразно… Самият Ямшчиков е дежурен - взе го на

масата…

Хирургът приличаше на носорог - сбръчкан, свирепо-невъзмутим, «самият

Ямшчиков». Той влезе с разперени ръце, огледа оркестъра си - асистентите,

сестрите, анестезиолозите. Рече:

- Отваряме коремната кухина. Ще кърпим черния дроб…

И настъпи Голямата Тишина. Черният дроб беше съвсем зле. След половин

час хирургът попита:

- Пулс?

- Нормален.

- Питам пулс?

- Иван Иванович, нормален! - отговори анестезиологът.

- Лъжете!

Първият асистент мигна, за да изтръска потта от клепките си, наведе се

към кардиографа:

- Не лъже, Иван Иванович. Пулсът е осемдесет…

Иван Иванович само го изгледа - свирепо, над маската… Ръцете му

наместваха черния дроб като тесто във форма.

- Никога не съм ви лъгал, Ван-Ванич… Сякаш има помпа, а не сърце,

наистина… Направо идеален болен. Диша като делфин - рече анестезиологът.

Иван Иванович изпръхтя под маската. Няколко минути в операционната

мълчаха, само сестрата шепнешком броеше салфетките, за да не забравят някое

парче марля в корема. После хирургът рече в пространството:

«Шийте…»

Третият лекар застана на неговото място и започна да зашива корема,

като ловко прокарваше иглата и завързваше възелчетата. А професор Ямшчиков

закрачи около масата. Държеше ръцете си отпред като две знамена. Погледна,

проговори:

- Клепача!

Повдигнаха клепача на ранения и хирургът надникна в гледеца. Очите на

самия професор нямаха ресници, бяха възпалени и свирепи. Той изпръхтя,

врътна маската си и нареди:

- Гответе челюстта. Ръцете. Гответе всичко! Ира! Позвъни на моята.

Кажи й, че самият няма да се върне за обяд. Кажи, реже апостол…

Иван Иванович «ряза» до среднощ - пациентът упорито дишаше и сърцето

му наистина работеше като помпа. А на сутринта, едва беше влязъл,

професорът се осведоми жив ли е оперираният. Оказа се, че е жив… Ямшчиков

тръгна към бокса, попръхтя и изведнъж нареди:

- Ира! Да видя шевовете!

- Кои, Ван-Ванич?

- На корема.

Юнското слънце блестеше през прозореца зад гърба на професора. През

цялата нощ бе валял дъжд. Грееше слънце, а от дърветата още капеше.

- А това какво е?! - шепнешком попита Ямшчиков.

- Съединителна тъкан - изписука Ира.

- У-у, академик такъв… Ела тук. Слушай. При болния няма да пускаш

никого! НИКОГО! Внимавай…

- Ще внимавам Иван Иванович - изписука Ира. По лицето й се виждаше, че

ще умре, ама няма да пусне никого…

Ямшчиков със стремителния бяг на носорог се понесе към

административния корпус и след минута беше в кабинета на професор Потосов,

директора на Института за бърза помощ.

- А-а, скъп гост! - учудено пропя директорът. Ямшчиков не обърна

внимание на учудването му и попита:

- Погледна ли вчерашните операции?

- Досега съм администрирал. Какво има? Произшествия ли?

- Ами, произшествия! Защо?… Имаше операции… - отговори Ямшчиков. -

Погледни. - И сложи на бюрото му една тънка тетрадчица, историята на

заболяването.

Черните, по източно, извити вежди на професор Потосов запълзяха нагоре

и се извиха като въпросителни знаци.

- От Караваево ли са го докарали?! - възкликна директорът.

- Точно така, Аз го оперирах.

- Черния дроб?

- Всичко. Черния дроб, черепа, извадих ребра. Зачуках краката. Още и

ръката. Мехура му зашихме…

- Ти си луд човек, Иване! През нощта умря, нали?

- Жив е.

- Ама че здравеняк!… Поздравявам те, Иване! Рискувал си и си спечелил!

- Стига си се радвал - рече Иван Иванович. - Спомняш ли си оня

секретен циркуляр? Тук, в твоя кабинет го четохме?

- Спомням си нещо - изчаквателно проточи директорът.

- Нищо не помниш… Не лъжи. Наредено ни е да съобщаваме за случаи на

ускорена регенерация на тъканите. Къде е тоя циркуляр?

- В сейфа ми е. Ама какво общо има циркулярът? Много здрав човек,

оживял е - можем само да сме му благодарни! Спомням си, през четиридесет и

трета година…

- Извади циркуляра - прекъсна го Иван Иванович. Директорът бръкна в

сейфа. А професор Ямшчиков се подпря с корем на края на бюрото и

прегракнало зашепна:

- На сутринта… на сутринта, разбираш ли… преди половин час отиваме с

Ира… Жив… Добре… Хърка като каруцар. А коремът му заздравял!

- Какво, какво?

- Заздравял! На равнището на пети ден. Чисто. Направо могат да се

свалят конците… - Иван Иванович повъртя дебелите си пръсти, търсейки още

сравнения. - Могат да му се предпишат хвойнови бани! Челюстта му зараснала!

През това време професор Потосов последователно измъкваше от сейфа

парче човешка кост, кутия с танталови винтове - за завинтване пак на кости,

- кутия със свредели, бутилка спирт и най-накрая папката с документите.

Откри в нея циркулярното писмо, което започваше с думите: «До всички

болници, полеви лазарети, пунктове за «Бърза помощ»…»

Прочетоха документа. Потосов го остави на бюрото - с текста надолу, -

набра телефонен номер.

- Ало! С кого говоря? Така, точно така… Тук е професор Потосов,

директорът на Института за бърза помощ. Да, във връзка с писмото. Вчера.

Мъж. След авто. Казвам след автомобилна катастрофа. Да. Не, той спи. В

упойка е. Да. Да. Разбрахме се…

Уловът

От портала на Центъра излязоха колите с оперативните работници и

набирайки скорост, се понесоха към булевардите. След тях - болничният раф.

Старши беше Ганин. Началникът на Центъра ръководеше операцията по радиото

от кабинета си… Седеше, гризеше си нокътя и броеше минутите. Колите

излязоха седем минути след обаждането на Потосов. След още девет минути

влязоха в двора на Института за бърза помощ. Всичко - шестнадесет. Лекарите

начело с Анна Егоровна направо от вратата, като качиха Ямшчиков в колата,

продължиха към операционния блок. Офицерите от оперативната група

придружиха рафа до операционния блок и там се разделиха. Петима осигуряваха

охраната на лекарите, двама останаха за свръзка, а други трима продължиха

към дъното на болничния парк, в барачката, където се пазеха дрехите на

пациентите. Двадесет и шест минути след началото на операцията Зернов чу

гласа на Ганин:

- Първи, Първи!… Докладва Павел. Намерихме! Повтарям - намерихме!

Приемам!

- Първи към Павел. Да се изземат всички лични вещи на ранения. Да се

изпратят незабавно с третата кола. Да се разпита гардеробиерката не се ли е

интересувал някой от дрехите преди нас. Свръзка! Дайте ми доктора! Приемам.

- Свръзката към Първи. Викам доктора. Павел предава - третата кола

тръгва към стопанството.

Две дълги минути пауза. После гласът на Анна Егоровна:

- Първи, аз съм докторът. Слушам.

- Какво ще кажете за ранения?

- Късмет, другарю Павел. Той е!

- Транспортабилен ли е?

- По-здрав е от нас - рече Анна Егоровна. - Много хитър човек. Прави

се, че е в кома.

- Не разбрах. Приемам.

- Симулира дълбока загуба на съзнанието.

- Ясно. Гответе го за транспортиране.

- Няма да го дадат - каза Анна Егоровна.

- За това ще се погрижи Павел - отговори Зернов. - Край… Свръзка,

дайте ми Павел! Приемам…

Пусна копчето на микрофона, но пак чу гласа на Анна Егоровна:

- Първи! Имайте предвид, тук е Иван Ямшчиков. Ще направи скандал…

Вашият Павел за него… нали знаете…

Като всеки местен жител на Н., Зернов много беше слушал за професор

Ямшчиков.-За майсторството му, почти приказно, за неукротимия му характер.

И когато болничната кола се върна в двора на Центъра, пръв слезе Ямшчиков.

Той изтрополи по служебното стълбище към лазарета, без да изостава от

носилката, с която носеха «апостола». Само при това условие се бе съгласил

да пусне вълшебния пациент от операционния блок.

Точно един час след излизането на групата в кабинета на Зернов се

състоя съвещание. Негов герой не бе «апостола» - с него всичко беше ясно. В

средата на масата стоеше зелено цилиндърче, дълго един пръст. До него - пет

синкави кристала. Първият улов на Центъра. Благоволин каза:

- Няма съмнение, това е «посредник». Излъчвателят е същият както на

шестзарядния, който видях аз. Ето вдлъбнатинката отпред. Същите конци за

включване. Дългият - предаване, късият - приемане… Разрешете да го отворя?

- Отваряйте - каза Зернов и по детски протегна шия.

Физикът повъртя цилиндърчето в пръстите си. Капачето отскочи с мляскащ

звук. Откри се кръглото кадифено ложе за Мислещия. Празно. Дългите власинки

на кадифето мърдаха от само себе си, като живи. Беше невъзможно да се

определи цветът им. Бяха черни и заедно с това преливаха във всички цветове

на дъгата. Иля Михайлович, завеждащият научната част, взе лупата от масата

и с присвито око се впи във власинките. Рече с ядовита завист:

- Микроконтакти… Ех!…

Заместникът на Зернов, същият, който оглавяваше следствената комисия в

Тугарино, каза:

- Така, добре… Значи на един от контролните пунктове можем да заменим

рентгеновия апарат с този прибор, нали? Това вече е нещо… Ще обезопасим

«Камеята» стопроцентово.

- Преди всичко медицинска проверка - каза Анна Егоровна. - Това нещо

действува на мозъка, хубава играчка си намерихте… Можете ли да гарантирате,

че е безвредна?

Изведнъж Благоволин рече със странен глас:

- Това е «посредник» от планетен клас.

Стана тихо. Дмитрий Алексеевич седеше, стиснал слепоочията си с

пръсти.

- Сега, сега… - промърмори той. - Сега ще си спомня… А! Точно така -

планетен… Извлича само тези Мислещи… Нашите не… как да го формулирам?…

Нашите не ги приема. Безвреден е за мозъка, Анна Егоровна. Имаше още нещо,

сега… А! Действува ен пъти, след това се самоунищожава. Цялата им

апаратура, която се изнася от кораба, има ограничен брой цикли… - Физикът

мърмореше като насън и това толкова не приличаше на обичайния му самоуверен

маниер, че на всички им се свиха сърцата. - Ен, ен… Но колко?… Вероятно

девет. «Посредник» за деветкратно действие. Той не може да бъде използуван

на контролния пункт.

- Не мо-о-же ли? - попита Ганин. - Откъде знаете всичко това?

(Благоволин не отговори.) Защо не доложихте по-рано?

- Едва сега си спомних, Иван Павлович.

- Защо девет? - попита някой.

- Те имат деветична система на броене - каза Благоволин.

Началникът на Центъра допря връхчетата на пръстите си, стана:

- Благодаря ви, другари. Отлагаме оперативните решения. Засега ще

правим изследвания. Първо, трябва да получим рентгенограми на уреда.

Използувайте рентгеновите апарати, които са монтирани на входовете.

Направете снимки в различни ракурси. В джобовете, в чантите, в обувките.

Възможно е уредът да е напълно прозрачен за рентгена, а пък ние облъчваме

щабните работници всеки ден. Второ, лекарите, психолозите, физици те да

направят комплексно изследване. Представете програмата за утвърждаване.

Уредът да не се поврежда. Разрешавам да се включи не повече от два пъти…

- Михаил Тихонович! - извика лекарката.

- Не повече от два пъти - твърдо повтори Зернов.

Трето… «Апостола» не трябва да знае, че «посредника» и кристалите са

открити. Впрочем следствието ще проведа аз. Последно. Заповядвам да се

смята, че нищо не сме достигнали. Нищо. Пленили сме шестима врагове - това

наистина не е победа… Свободни сте, другари. Дмитрий Алексеевич, останете.

Изчака, докато всички излязат:

- Дмитрий Алексеевич, вие играехте. Лошо играехте. Не сте добър

артист…

- Признавам - рече физикът. - Не съм Москвин.

- Преструвахте се, че си спомняте.

- Е да. Останалото е истина. (Зернов сви рамене.) Не ми ли вярвате?

Всичко, което казах, може да бъде проверено. Със сигурност «посредника» е

бил пускан в действие веднъж - след осем включвания той ще се разпадне,

дори може би след седем. Проверете. И както вече казах, за рентгена той е

непрозрачен.

- Защо играехте? - попита Зернов.

- Михаил Тихонович… Нали не съм самохвалко? Давам ви изключително

ценна информация. Без нея «посредникът» щеше да бъде унищожен. А той ще ни

послужи, пък макар и само за операцията «Тройно звено»… Смея да ви напомня,

че ви дадох информация за еднозарядния «посредник» и днес тя се потвърди по

най-убедителен начин. Какво ви засяга това как се държа на съвещанията?

- Неубедително - рече Зернов. - Аз трябва да зная всичко, което знаете

вие. Тогава, когато ми е нужно на мене, а не по ваше усмотрение. Сега

трябва да зная защо играхте.

Физикът извади служебното си удостоверение, сложи го на масата.

- Вероятно съм отстранен от работа.

- Нямам друг изход.

- Готов съм. Михаил Тихонович, имам една молба - чакам писмо или

телеграма. Нека получа съобщението и тогава ще ви разкажа всичко. Лично на

вас и на никого другиго.

И тъжно излезе от кабинета, като влачеше големите си крака. Зернов

каза в празното пространство:

- Глупаво… Но какво да се прави?

Ако той не предприеме дисциплинарни мерки по отношение на Благоволин,

ще ги предприемат по отношение на самия него. Даде разпореждане на Ганин за

домашен арест. После написа няколко думи на едно листче от надписания с

неговото име бележник, сложи датата и запечата листчето в плик. Отвори

големия сейф, още една вратичка в него и прибра плика там, в отделението за

най-важните документи.

Обикновена разходка

Преди две денонощия светът изглеждаше прекрасно подреден. Приличаше на

Слънчева система, в която светят три Слънца - Великите, - а около тях по

сложни, но неизменни орбити обикалят членовете на висшите касти. Всичко

беше ясно и определено. Целта на Пътя бе определена веднъж завинаги. След

смъртта - възкръсване. В живота - стремеж нагоре. В тъмнината на подземните

заводи пъплеха най-низшите от низшите, «комбинезоните на капки», париите.

Розовите комбинезони обслужваха повърхността на планетата и мечтаеха за

работа в Монтажните. Един на хиляда се допускаше до обслужването на

ракетите. За балог от висшата каста началното стъпало на успеха беше

орбиталният монтаж. Последната степен - Безсмъртие и Вечен живот на

спътниците. Преди две денонощия стремежите на Глор и Ник бяха насочени

натам, нагоре. А днес, когато бяха удостоени с поканата на самия командор

на Пътя, монтажниците мрачно нахлупиха качулки до самите си очи и надничаха

отдолу като рош-роши, затворени в клетка… Орбиталните монтажници получават

отпуск веднъж на половин година - такъв е уставът на Главния док. На

орбитите няма място за хора без работа. Там не можеш да се запознаеш с

биохимик, специалист по детекторите.

Ударът изглеждаше съкрушителен. Те се стремяха надолу, към подземните

заводи, а ги изпращаха на орбита.

Настъпи часът на Големия изгрев - до смяната оставаха три часа. Ник

измърмори в качулката си:

- Да отидем да се повозим. За довиждане…

- Да се повозим - рече Глор. - Кълна се в черните звезди!… - Той

злобно размърда рамене и излезе в коридора.

По-късно разбра какво го бе повело към магазините. Несъзнателно

жадуваше за утешение, а в главата му се бе задържал вчерашният разговор за

новия бот за подводен лов. Казваха, че ботът вече е пуснат в продажба. И

като изведе «Скитника» от гаража, Глор го насочи към източния път, към

магазините за предмети на разкоша. Над заводската равнина изгряваше

Голямата зора - между хоризонта и черната ивица на облаците се издигна сноп

сини лъчи. Изгревът не беше хубав - в унисон с настроението им.

- Добре би било, ако изведнъж се извие буря… Ще отменят ракетите… -

рече Ник.

- Не се надявай - промърмори Глор, но все пак доближи гривната до

ухото си и чу прогнозата за времето.

Наистина се очакваше ураган. Според прогнозата фронтът ще достигне

трети окръг около Големия залез. Обаче фронтът не е епицентър. Ракетите ще

излитат до полунощ… И монтажниците мрачно млъкнаха. Само хвърляха коси

погледи към подземните заводи - край източното шосе беше пълно с такива.

Непрекъснато се мяркаха зеещите гърла на тунелите, от които по наклоните

излизаха товаровози с вързопи с комбинезони, контейнери с обувки, метален

прокат, пластмаси, синтетична храна. Само с ръкавици нямаше. А може би

имаше. Може би точно последният гравитолет, натоварен с контейнери с

надписи «прибори», возеше именно ръкавици… После в пролуката между два

хълма блесна златистият полусферичен купол - магазините. Глор попита:

- Искаш ли да погледнем оня… новия бот?

- О, велики Небеса!… - изстена Ник. - Новия бот! - И обърна глава.

Глор само чакаше повод да се ядоса. И ето че повод се намери. Госпожа

Ник успя с гърба си да покаже колко презира Глор за недостойното му,

неуместно и направо казано, детско любопитство. Той трябва да мисли, да

мисли, да търси изход - и кога най-сетне ще стане възрастен?!

- Върви, щом искаш. Аз ще помисля - каза тя. Глор изфуча и тръгна.

Вече не му се искаше да гледа бота, но не можеше и да отстъпи. С независим

вид, сгърбен, той огледа полусфероидното фоайе. Добре би било да срещне

някой познат - ще си побъбрят. А Ник нека си чака. Точно в елитния магазин

му е мястото да си побъбриш. Но прозрачните площадки, стълбички,

коридорчета бяха почти празни. Стъклената фантасмагория, която запълваше

фоайето, сияеше със самодоволна матоворозова светлина. Робот в синя

униформа с всички сили се втурна към Глор. Пропищя:

- Господин монтажник от висш разряд, ще благоволите ли…

Глор не му обърна внимание. Ескалаторът безшумно го свали в

търговските зали. Нахалният робот крачеше след него, като чак прозвънваше

от прекомерна услужливост. «Нека - помисли Глор. - Все пак някаква

компания…» Високоговорителят в празната търговска зала мъркаше с кокетен

женски глас: «Господа, пилотът-приставка ще ви предостави незабравими

усещания»… «Хм… Само незабравими усещания ми липсват» - злобно си помисли

Глор. В дългия тунел пред него сияеха с прясната си оранжева боя

шестокраки. По-нататък - гравитолети. Още по-нататък, в лека мъгла поради

голямото разстояние, висяха сапунените мехури на подводните ботове. «Залата

на големите машини». Срещу него като бели привидения минаха двама

Диспечери. По-близкият до Глор изглеждаше прекалено млад за такава висока

каста. При това се кипреше в невероятен, изключително тънък комбинезон. От

двете страни на контето ясно личаха смигзите - рудименти на третия чифт

крайници. Ама че нагъл младок! Нима това кутре може да бъде свестен

инженер? А вече е Диспечер! Не случайно се шушука, че безогледната наглост

е най-добрият път към величието… Злобно потрепвайки с рамене, Глор отиде

при «Повелителя на ураганите» и се втренчи в него с невиждащи очи. Щом е

дошъл, трябва да гледа. Контурите му наистина са невероятни. Охо, а

люковете! Великолепни люкове… Приклекна, за да надникне под корема на

машината и чу непознат глас:

- Господин Глор, син на Тавик? Имам честта да ви приветствувам!

Светлоокия

Под кърмата на «Повелителя» стоеше дребен, много строен балог. Беше в

комбинезон на специалист от висш разряд, сребрист, с люлякови ивички и със

закопчалки на инженер-физик. Дрехите му стояха много добре, елегантно и

изглеждаха съвсем нови. Ръцете му в безукорни ръкавици бяха скръстени на

корема. Сигурно за да не се докосне до нещо мръсно. От издутия маншет на

ръкавицата му стърчеше цилиндричен калъф за магнитна нишка, а на лявото му

рамо висеше малък сметачен апарат. И Глор имаше такъв апарат, само че на

него, както и на всеки друг монтажник, и наум не би му дошло да се разхожда

така на публично място. Но инженер-физиците доста често го правят. Лицето

на инженера изглеждаше весело и доброжелателно. Към Глор бяха устремени

смели очи, които се отличаваха с една особеност - не бяха абсолютно черни

като на всички останали, а сивкави. Рядко качество. Такива очи не могат да

се забравят. И Глор можеше да се закълне в покоя на Мислещите си, че никога

не ги бе виждал. Светлоокия пъргаво приклекна - поклони се.

- За мен е чест, господин Глор! Плавен Път!

- Плавен път, господин инженер… С какво…

- Не се затруднявайте! - възкликна инженер-физикът. - Никога не сте ме

виждали, зная това. Обаче… - Светлоокия бързо се огледа, отгърна ръкавицата

и изключи гривната си. - Няма да назова името си, господин Глор. Моля да ме

извините.

Изразително погледна към гривната на Глор. И той, без да разбира защо,

натисна изключвателя. Светлоокия веднага се приближи до него и високо

зашепна в ухото му:

- Чаках ви, за да ви предложа Безсмъртие! Стоп! Не се отказвайте,

помислете!

- Като подарък ли?

- В никакъв случай! Услуга за услуга. Е, какво?

«Трябва да го изслушам - помисли Глор. - Нямам какво да губя.

Абсолютно нищо не мога да загубя. Мога да му отделя половин час - не

повече. Преди смяната трябва да стигна до Старата Кула и да убия Нурра.»

Мислите, които ни връхлитат внезапно, са като изстрели иззад ъгъла.

«Инженер-физикът има очи на убиец, ето къде е работата и ето защо Ник гледа

като подгонен рош-рош - мислеше Глор. - Тя помни, а аз забравих. Нурра не

бива да остава жив. О, подъл, подъл свят…»

- Слушам ви, господин инженер-физик.

- Благодаря! - живо отговори Светлоокия и щракна с пръсти, викайки

робота. Синият приятел на Глор се появи начаса. - Отвори кабината на

«Повелителя на ураганите», малчуган!

- Слушам… - Роботът подскочи, зашляпа с прилепалата си по корпуса на

бота и отвори капака. - Най-новият модел, господа елитспециалисти! Има и

долен люк за изплуване при подводен лов, с размери осем на шест, при

наличието на обикновените горен и страничен люкове, с трюмни размери

единадесет на единадесет…

Люкът се затвори. Светлоокия бе успял да отблъсне робота и той остана

отвън. Жестикулираше, изправен пред прозрачната броня, която чудовищно

изкривяваше всичко наоколо. Краката на робота изглеждаха огромни, а тялото

му - съвсем мъничко, като синичко украшение за елха.

Светлоокия се оказа хитрец. Щом люкът се затвори, той приближи

челюстите си до ухото на Глор и с невероятна енергия и убедителност зашепна

и защрака:

- Днес Клагг беше ли при вас? Отлично! Известното лице ви назначава

при себе си като инженер за поръчения. Не знаехте ли? Сега знаете. При

излизанията си в Космоса с двуместна ракета известното лице е ваше.

Разбрахте ли? Това е много просто и съвсем безопасно. - Инженерът весело

щракна с челюсти. - Той сам управлява ракетата, сам, разбирате ли?

- Кое е безопасно? - попита Глор.

- Да го подмените, ама че сте чуден! Да го подмените! Аз имам

«посредник». Когато останете в ракетата насаме с известното лице, ще го

подмените със съдържанието на «посредника»…

- «Посредник»! Къде?! - изуми се Глор. Но веднага разбра: провокация

на Стражата, нищо повече. Намерили глупак…

- Господин инженер-физик! Как се осмелявате?…

- Не си правете труда - прекъсна го Светлоокия. - Аз не съм агент на

Стражата. Отказвате ли? Чудесно. Каните се да направите донос срещу мене?

Прекрасно. Моля. Само имайте предвид: взели сме под внимание и отказа, и

доноса. Помислете си, господин монтажник Глор!

Глор вдигна ръката си с гривната - да извика Стражата. Инженерът с

бърз шепот го предупреди:

- Внимавайте! Помислете! По този начин ще включите онзи автоматизъм,

който ще осигури безопасността ми. Предупреждавам ви, че не съм

благотворител…

И като се огледа, бързо отвори калъфа - срещу Глор се насочи

излъчвателят на «посредник».

- Подчинявам се на насилието - рече Глор. - Е, казвайте…

- Вие правите подмяната. Новият, хм, вие знаете кой, ви дарява с

Безсмъртие и звание Диспечер или Пълен командор - по избор. И

съответствуваща длъжност в Космоса. Имайте предвид - Безсмъртие!

Съгласявайте се!

Безсмъртието е най-големият съблазън за смъртното същество… Да получиш

правото докрая на Пътя да преминаваш от тяло в тяло, без да чакаш ред, без

нито миг небитие! Но на Глор му трябваше «посредник». Само «посредник».

Вълшебната пръчица, универсалният ключ за всички проблеми.

- Да предположим, че се съглася. Какви са гаранциите?

- Никакви - рече Светлоокия. - Моля ви! Действието само по себе си

съдържа гаранциите. Вие ще станете собственик на тайната - новият Велик, ще

не ще, ще бъде принуден да ви позлати.

- Или да ме унищожи.

- Пфу… Делови отношения, господин Глор! Ние не сме убийци. Ние

сътрудничим честно.

- Думи - каза Глор. - Има ли инструкция за прехвърляне?

- Разбира се. Тя е в калъфа при уреда.

- Срокът?

- Не е особено важно. По-добре да не се отлага.

- Допълнителни указания?

- Ръкавиците за новия собственик утре ще бъдат в ракетата. Не се

разделяйте с калъфа, само при полета го скрийте в контейнера. В никакъв

случай не изваждайте Мислещия. Чувате ли? - със заплаха в гласа попита

инженерът. - Това е категорично условие. Помнете, че не можете да ни

излъжете. Възмездието ще настъпи мигновено.

- Добре - рече Глор. - Аз пък ще се постарая да не ме излъжете вие.

- Ние какво… Унищожете Мислещия на известното лице. На госпожа Ник

нито дума. Плавен Път. Безветрено пътуване.

- Безветрено пътуване - каза Глор. - Да, а защо се обърнахте - към

мене?

- Нали ви казах, че сте назначен за адютант на известното лице. Хайде,

вървете, вървете, вървете! И Глор тръгна.

Договорът

Голямото Слънце висеше ниско над дърветата. Всеки момент щеше да се

скрие в облаците, които бавно се спускаха от зенита към хоризонта.

Предчувствувайки бурята, цели ята лаби-лаби, от грамадните ветерани до

родените това лято дребосъци, големи колкото носна кърпа, бяха излезли на

лов. По-късно, при първия удар на урагана, лаби-лаби ще се свият на клъбца

и ще се изпокрият в разклоненията на въздушните корени. А засега все още

летяха под черните като въглени облаци. Небето припламваше от зловещи

мълнии, призрачнозелени в слънчевата светлина. Гората на резервата шумеше и

бучеше като възбудена тълпа. Дърветата бяха станали по-ниски - криеха се

по-надълбоко в земята, пускаха допълнителни корени, сплитаха клоните си

едно в друго. Само ратите, спътниците на бурите, стояха невъзмутими. Тези

дървета се оставяха на ураганите, излитаха нависоко, до самите облаци, и

изминаваха много стотици километри, завладявайки нови области. Някои се

изхитряваха да прелетят Дивия океан и да пуснат корени на другия континент.

Докато «Скитника» се промъкваше към Старата Кула, Ник и Глор

наблюдаваха тази горска суетня. Пътуваха открито - днес напускат планетата,

а на орбитите си имат други закони и друга Стража. Вече си бяха казали

всичко. «Посредникът» е скрит в стоманения кожух на двигателя - ако

Светлоокия е разчитал да подслуша разговорите им, напразно е разчитал.

Стоманеният екран прекъсва радиовълните. Госпожа Ник беше радостна и

небрежно потрепваше с обувка. Когато Глор се върна от магазините и й

разказа за чхага, тя отговори с три изречения:

- Юначага. Вече си мислех, че ще трябва да бягаме и да се крием. Да

вървим да вземем Нурра, умничкият ми…

По пътя към гората чуха инструкцията за прехвърляне. Чхагът не им беше

дал цялата ИП, само два раздела - «Общи правила» и «Правила за използуване

на ППК, тоест «посредници от планетен клас»». От общия раздел разбраха, че

ППК могат да приемат само Мислещите на балозите. С други думи, Сьовка и

Машка не можеха да се прехвърлят от тяло в тяло с помощта на ППК. На тях,

чуждопланетяните, за да могат да се прехвърлят в телата на химици, да

останат на планетата и да намерят схемата на ръкавиците, им бе необходим

ПДК - «посредник от десантен клас». Но те нямаха десантен «посредник».

Налагаше се да излетят за Главния док. От друга страна, там ги очакваше

толкова съблазнителна възможност, че засега даже беше по-добре да не мислят

за нея… Наистина тази възможност, която Глор и Ник даже не коментираха, а

само си размениха погледи и се разбраха, тази възможност би могла да бъде

реализирана пак с помощта на десантен «посредник». Как да се сдобият с него

и как да намерят третия раздел на ИП - това бе въпросът!

Кулата се приближаваше, като се поклащаше в такт с крачките на колата.

От върха се отдели лист - преобърна се, изправи се и изсвистя в гъсталака.

«Те са обречени, също както този лист е бил обречен да падне. И Ник е

обречена. Рано или късно ще ги оставим и тогава ще се разправят с тях като

с предатели» - помисли Сьовка. Вчера при подобна мисъл на Сьовка на Глор му

причерняваше пред очите като при претоварване, защото няма нищо по-ужасно

от това да говориш за себе си «той» и да предвиждаш собствената си гибел,

като се наричаш «той», а този, който ще остане - «аз». Днес мислеше за

гибелта си спокойно и утешаваше Сьовка: «Нищо, момче… Не тъжи за мене… За

правото дело - нали така се казва на Земята?»

Сега трябва да вземат Нурра.

Глор спря «Скитника», отвори кожуха на двигателя, извади топлия калъф,

а от него - «посредника». Синята титанова тръба, с чашката на излъчвателя в

единия край и със спусъка в другия, плътно легна в ръката му. Под пръстите

му се озоваха две пластини, според броя на местата в хранилището. Едната

синя - празно място, а втората - оранжева. Мястото е заето. «На свободното

ще приемем Нурра. За приемане трябва да се натисне спусъка и синята

пластина. Така, всичко е наред - мислеше Глор. - Господа, а какво ще стане,

ако разпитаме почтения Мислещ? Нали Мислещите не могат да лъжат… Наистина,

да го разпитаме! Светлоокия знае някои неща за нас, а ние играем с него

слепешката. Решено е. Но преди това да направим един фокус.»

Глор сложи «посредника» под кожуха, а празния калъф пъхна в ръкавицата

си. Скочи на земята.

Силно миришеше на разтревожена гора. Горчива, живителна миризма, от

която се възбужда всичко живо, стреми се да се скрие някъде, където

ураганът няма да го настигне. Отвратителна планета. По седем пъти в

годината унищожителни урагани. Добре, че на Земята не е така.

Огледа се към колата - добре е скрита. Провери връзката с Ник. За

настроение си включи тракащата и цъкаща музика по вълната за всеобщо

оповестяване.

Докато стоеше, едно голямо дърво нежно протегна клон и бавно обви

гърба му. Взе го за свой, за дърво. Не се съпротивляваше, само затвори очи.

Няколко секунди чака, без да мисли за нищо. А когато ги отвори, пред него

седеше кургът Нурра и внимателно разглеждаше калъфа, втъкнат в маншета на

ръкавицата му.

- А, ето ви и вас… - рече Глор.

- Да. Аз съм - каза Нурра и се облиза с дълъг черен език.

Седеше като куче на задните си лапи, с дебелия среден чифт се опираше

в земята, също като куче, а предните, ноктестите, висяха надолу като на

седяща мечка.

- Как живяхте, Нурра?

- Отядох си - излая кургът.

Той наистина забележимо беше напълнял. Раната му се бе покрила с млада

небесносиня козина. Целият беше чист и лъскав. И не сваляше очи от калъфа.

Пристъпвайки към набелязаната програма, Глор седна на земята. Честно

казано, с треперещи колене - Ник беше далеч и на якия кург нищо не му

струваше да му прегризе гърлото като на неск… Седнал, балогът беше по-малък

от курга.

Но Нурра гледаше миролюбиво. Още веднъж се облиза и попита:

- Госпожата няма ли я?

- В колата е. Слушайте, Нурра, дошъл съм по работа.

- Ъ-р-р… Ясно. «Посредник»?

- «Посредник». Кажете, Нурра, какъв бяхте… преди?

- Не е ваша работа - незабавно излая кургът.

- «Посредникът» е у мен - напомни му Глор.

- Ър-роу! «Посредник»! На мене ми трябва тяло!

- Ще имаш и тяло. Но преди това да опитаме да поговорим спокойно. -

Глор се надигна от земята. Нурра зловещо предупреди:

- Ър-р-р… Сядай. Ще ти прегриза гърлото.

Спогледаха се. Ама че история…

- Бях, ър-р-роу. Десантник! - внезапно излая Нурра. - Ли… Ли… Ъррр!

- Линия?!

- Да, Линия! Пър-рва.

- Висок чин - недоверчиво рече Глор.

- Да, Линия пъррва… командуварр - бързаше кургът, като заекваше от

злобно вълнение. - Командуварр! - Задъхваше се и размахваше свободните си

лапи.

- Какво командувахте, господин Десантник?

Вместо отговор кургът се хвърли към гърлото му. Монтажникът успя да го

удари с крака си, обут в тежка обувка с магнитни закопчалки. Нищо не

разбираше - точно бяха подхванали истински разговор и този ненормалник се

нахвърли отгоре му… А Нурра, след като се претърколи на няколко крачки,

пищеше от болка и размахваше лапи.

- Прростете ми - виеше той. - Не бива, ър-р-р-р, да ме… наричате така!

Ще ви прегриза гър-рлото!

Като изпъстряше разказа си със скимтене и ръмжене, той му довери

историята си. В продължение на двадесет и няколко похода Нурра се издигнал

до Линия първа. После още осем похода командувал десанти - замествал Точка,

която, както е известно, не може да напуска кораба, а се занимава само с

навигацията в открития Космос. С тези десанти завладял три планети. После

го изпратили на каторга. И само защото от глупост станал Десантник и

изоставил цивилната си специалност - пилот на околопланетни ракети…

- Ама вие сте и пилот?!

Кургът надменно излая:

- Пилотирал съм гупове!

- В името на Пътя… - изненада се Глор. В училищата на тази планета за

гуповете се разказваше по същия начин, както в земните училища - за

египетските колесници. ГУП означаваше «голяма управляема пътническа

ракета». С тях са летели, когато още не са съществували гравитаторите.

Значи пилотът и Десантника Нурра е надхвърлил триста години… «Как не

съобразих веднага? Тридесет похода! Всеки поход трае не по-малко от десет

години… Май че пилотските му навици няма да ни свършат много работа.» Но

пилотът винаги си е пилот, а принадлежността му към тайнствената и почитана

каста на Десантниците, от която не се завръщат в цивилния живот, правеше

Нурра изключително ценен сътрудник. Преди Глор не бе имал случай даже да

говори с Десантник.

- Как се озовахте на каторга?

- Пр-редадох Пътя. Излъгах довер-рието. Дезер-ртьор-р - злобно изброи

Нурра.

- Чакайте… Вие какво, да не сте дезертирал? - още веднъж се учуди

Глор.

- Дойде ми до гуша. Подла р-работа - рече кургът с предизвикателна

дързост.

И го погледна: така си мисля аз за вашия Път и за вашите десанти!

- Вие сте добро момче - рече Глор.

Тогава Нурра добави:

- Вашият Път е една голяма бричка за боклук. И вие самите сте боклук.

Какво искате от мене? Благодар-рност ли?

- Не, не благодарност… Ние отлитаме на станциите за орбитален монтаж.

Там имам намерение да се прехвърля в друго тяло, а на вас искам да предложа

своето.

- Защо ви е това?

- Мислете по-скоро - рече Глор. - Бързаме. За едно-две денонощия ще

станете Мислещ. После - свобода…

- Вие сте монтажник. От висш разряд. Ще ме разобличат.

Нурра искаше да каже, че тялото ще премине към него без навиците на

монтажника. Нали съзнанието на Глор ще бъде в друго тяло, а Нурра не е

тайнствен комонс като Сьовка и Машка. Неговото съзнание е като на Глор и не

могат да се подчинят едно на друго.

- Ще се погрижа да не ви разобличат. Твърдо обещавам.

Нурра се надигна. Злобните му очички-цепнатини блеснаха, зъбите му се

оголиха, светнаха ноктите му.

- Съгласен съм! Да вър-рви всичко по дяволите!

- Как мислите, когато преминете в «посредника», кургът ще се нахвърли

ли върху мене?

- Ще ви захапе. Работете от колата.

- Не бих искал… Ако позволите да ви вържа…

Нурра заръмжа и стъпи с всичките си шест лапи на земята.

- Пр-р-рестанете. Ще ви ухапя…

- Или ще ми вярвате, или няма - разсърди се Глор. - В «посредника» има

Мислещ и аз трябва да го разпитам. Трябва да го прехвърля във вашето тяло.

Кълна се в Пътя, ако исках да ви навредя, щях да намеря начин!

- Ър-р-р, да поговорите ли?

- Да.

- Той няма да може да говор-ри. Аз съм се учир-р дванадесет години.

Глор не бе помислил за това. Така да е. Даже е по-добре. Представи си

как разпитва Мислещия, при това във вързаното тяло на кург…

- Добре. Да вървим в колата.

Искаше му се да погали звяра по врата, но го достраша.

Ник вече бе насочила «посредника». Кургът легна в тревата, като

втренчи злобен, зверски поглед. Глор старателно притисна с нокът синята

пластина, втория си пръст сложи на спусъка, опъна ръка, като насочи

«посредника» към курга. Нурра дишаше тежко, козината по хълбоците му

започна да се надига и Глор натисна спусъка. Прозорчето под нокътя му

потрепна, «посредникът» стана по-тежък, а кургът бавно отпусна муцуна върху

тревата.

Глор разтвори пръсти. Усети, че ги е стискал до болка. А пластината

стана оранжева. Сега и двете места бяха заети.

Погледна навън. Тревата се изправяше, шумолейки и проблясвайки на

слънцето. Поляната беше празна. Дивият кург бе изчезнал в гората, под

обезпокоените дървета, и не се забелязваше по коя пътека си бе отишъл.

Предупреждават…

Диспечерката се преструваше на неосведомена. Към средата на смяната

заместникът на Първия говори с Глор за утрешната му работа. Такава е

субординацията. Официалната заповед на негова разпоредителност Великия

Диспечер за преместването на монтажниците още се печеше в недрата на

канцелариите. Поради това Първия не знае нищо. Това беше смешно - всички

знаеха, и най-последният новак в бригадата. Тачч лекичко чукна Глор по

долния край на дихателната торбичка и рече:

- Издигаш се. Е, плавен Път!

- Какво толкова се издигам - престори се на учуден той. - Орбиталният

монтаж е само…

- Е, браво. Е, правилно - подсмихна се Тачч. - Гледай да не паднеш от

орбитата. А като тръгнете, оглеждай се наоколо. - И скочи при своята

бригада.

За да се скрие от завистливите погледи и намеци, Глор се пъхна да

проверява работата на автоматите-контрольори в йонната камера на

захранващия блок. Промъкна се през долния пръстен на фунията в огледалния,

сплескан, непоносимо блестящ мехур. Като видяха балога, автоматите намалиха

светлината на прожекторите си. Един от тях контролираше херметичността -

бръмчеше с лазерната сонда. Мигащите проблясъци дразнеха и Глор нареди на

автомата да спре, а той се закопча за края на фунията и настрои микроскопа.

Шевовете не бяха лоши. Вече на пръсти извиваше лявото си стъпало, за да

откачи закопчалката, когато в пръстена на йонното оръдие заискри люлякова

светлина. А! Белия Винт! Мъглата се разстла като екранче. Затичаха букви:

«По пътя бъдете особено внимателни».

Глор не можеше да отговори пред автоматите. Само гледаше пластинката

от сребриста мъгла, овална, с формата на екран. «Успех, успех!» - мъглата

се изви в спирала и изчезна. Глор изчака известно време и се измъкна от

захранващия блок. Черни небеса. Учителя е добре осведомен! Знае за

преминаването им на друга работа. Искаше му се да вярва, че знае и за

Светлоокия… Но какво толкова може да им се случи по пътя? Я чакай… И Тачч

ги съветваше да се оглеждат наоколо…

Кълна се в шлема и ръкавиците си, госпожа Тачч е не по-малко загадъчна

от Учителя! Първо ги предупреди за интригите на Изчислителя, после ги

заведе на лов - с недвусмислената цел да бъдат по-далеч от Стражата. И сега

пак ги предупреждава…

В пълно недоумение Глор тръгна да предава бригадата. А си мислеше за

Тачч. Значи монтажничката не е съучастничка на Светлоокия? Защото

опасността по време на пътя би могла да произлиза единствено от него,

мислеше си Глор.

Сигурно е, че в «посредника» е вграден предавател. Вероятно

инженер-физикът знае, че Глор е използувал «посредника» за свои собствени

цели… «Е, само да се измъкнем. На орбитата ще успея да се защитя» - мислеше

Глор.

Един час преди края на смяната по гривната го извика заместникът на

Първия Диспечер. «Господин Глор! - изграчи старият монтажник. - Можете да

тръгвате в съответствие с получените от вас инструкции. Плавен Път.»

Глор беше сигурен, че вече никога няма да види Монтажната, затова

вдъхна димната миризма на заварките, кой знае защо, попипа края на фунията,

изключи магнитните подметки и скочи към асансьора. Половин секунда преди

него от своята площадка излетя Ник.

Ти си добро момче

Жилището се тресеше и се поклащаше - тук, на височина половин

километър, ураганният вятър вече вилнееше. Връхлиташе упорито и на всеки

негов удар с глухо свистене отговаряха ураганните двигатели на осемнадесети

и двадесет и седми етаж. Ракетните двигатели автоматично създаваха тяга,

уравновесявайки силата на вятъра.

- Хайде да се приготвяме - каза Ник.

Багажният контейнер - вместителна бака с капак на винт - изскочи от

кухненския асансьор. Ник отвинти капака и решително хвърли кутията с

парадната униформа на Глор на самото дъно. В нея сложи «посредника».

- Смени си ръкавиците - промърмори Ник, докато прибираше кутията със

своите парадни дрехи.

Ръкавиците потънаха в специалното хранилище с герба на Стражата - за

износени ръкавици. Ник извади нови за себе си и за Глор - от отделни кутии,

и ги прибра в контейнера. Отгоре нахвърля работните комбинезони и обувките.

Стараеше се да направи така, че между «посредника» и любопитните очи на

контрольорите на Стражата да има колкото е възможно повече различни

предмети. А Глор се сети за неска, за Любимеца на Пътя. През последните два

дни не го бяха извеждали на разходка и от мъка той бе изпаднал в летаргия.

А може би предчувствуваше бурята. Дивите нески по време на буря спят. Глор

измъкна Любимеца от нишата-работилница. Животното не се събуди. «Е, спи си!

На космодрумите не пускат нески. И на двамата ще ни е мъчно, нали, зверче?

Ти си пухкаво и глупаво същество. Ще те храни чистачът, а после ще дойдат

новите наематели, също такива господа монтажници като Ник и Глор. Всички

обичат домашните животни. Но си личи, че Глор е обичал животните повече,

отколкото е прието за един обикновен господин от елита. Добро момче е този

Глор» - мислеше Сьовка, като гледаше изкусно направените модели - единият

готов; а другият - започнат. Готовият бе модел на кораб от стария образец,

два пъти по-малък от новия. Докато го въртеше в ръцете си, с остра тъга

мислеше за майстора. «Не искам да те убивам. Ти си добро момче, но строиш

кораби. Да, ти си чудесен и обичаш разните там животинки, но обичаш и

корабите, правиш модели - за удоволствие и развлечение. Красиви играчки

наистина, наистина… Учили са ме, че всеки трябва да обича работата си.

Всяка работа. И тебе така са те учили. Виждаш ли. По това си приличаме. Но

не бива да се обича всяка работа. На Земята живял някой си господин

Месершмит. Конструирал самолети. Сигурно върху работната маса на господин

Месершмит са се киприли модели на самолети и той им се е любувал, докато си

е почивал, облегнат в креслото си. А самолетите са убивали хора. Фашистите

са убивали добри хора, които са обичали работата си и са били работливи.

Първо в Испания. После в Полша. После във Франция, Белгия, Англия,

Югославия, Гърция. После у нас, в Съветския съюз. Да, всичко това се е

случило на една планета. Ти си прав - това са били истински убийства. Но

каква е разликата между загубата на личността и смъртта? За вас - разбирам,

- за вас това са съвсем различни неща. А според нас загубата на личността е

също гибел. Вие искате да унищожите нас - руснаците, немците, испанците,

англичаните, югославяните, всички хора. За да попреча на това, ще се наложи

да убия тебе. Съгласи се, че това е справедливо.»

От пластмасови обрезки направи гнездо за неска и извика робота-чистач.

Нареди му да запомни, че в къщата остава неск, когото трябва да храни

веднъж в денонощието. «Останалото ще махнеш» - завърши Глор и се зае да

изпразни работилницата и чекмеджетата на работната маса. Ненужното хвърляше

на пода - роботът ще го изчисти. Под пластинките намери училищния шлем на

госпожа Ник. Глор го пазеше като спомен - едно такова мъничко нещо с намек

за гребен, знак на висшите касти. Шлемът полетя в общата купчина.

Капакът на асансьора меко хлопна - Ник бе изпратила контейнерите.

Монтажниците прекрачиха прага. Над вратата светна сигналът «Помещението е

свободно».

Бъдете внимателни

Гравитолетната гара беше съвсем близо - на някакви си стотина крачки

от изход «Север». Духаше остър, студен вятър. Облак бе обсадил хоризонта

като вражеска армия. От сутринта очертанията му почти не се бяха променили,

което предвещаваше унищожителен ураган. Парцали мъгла, примесена с дим от

двигателите, се кълбяха над върха на града. Площадът около основата на

Монтажната беше необичайно празен, обувките рязко и самотно тракаха по

бетона. Глор тихичко разказа на Ник за бялата мъгла и за думите на Тачч.

Ник сви рамене и рече, че Винта предупредил и нея, а колкото до госпожа

Тачч - тя си остава на старото мнение. Ако действията на Тачч случайно са

съвпадали с действията на Учителя, това все още абсолютно нищо не означава…

Глор не й възрази. Преди да слязат от ескалатора, спряха и огледаха

гарата отгоре.

Гравитолетът вече висеше на пристана. Приличаше на грамадна сива

кифла. Ритмично светваше надпис: «Космодрум-3 - Заводски сектор 7».

- Сега тръгва - измърмори Ник. - Толкова точно… Като по поръчка. Ще

пристигнем съвсем навреме…

Специалистите от висшите касти никога не закъсняват. Това е известно

на всички. Ако в гравитолета ги очаква засада, тя е именно в този. Или в

краен случай в следващия.

- М-м… Да видим кога е следващият - каза Глор. Бавничко се придвижваха

напред. Слязоха на площада пред гарата. Двете й стъклени стени закриха

гравитолета. Отвътре се разнасяше монотонният шум на стълбите и гласът на

автомата, който обявяваше: «Трети космодрум - хранителните заводи…

Заминаване…» През стъклото се виждаше разписанието. Следващият гравитолет

тръгваше след две девети часа. Няколко души в гарата гледаха навън като

риби от аквариум. Глор прошепна, без да обръща глава:

- Внимание… Там е Светлоокия. Вторият отдясно. Не можем да си отидем…

Ник си оправи качулката:

- Наблюдавай какво правя и не минавай пред мен. Да вървим… - Тя ускори

крачка. Само Глор можеше да види, че се опитва незабелязано да огледа

елегантния инженер. Като вървяха все по-бързо, влязоха в залата и я

пресякоха зад гърба на Светлоокия. Изглежда, с него имаше още някой.

Изчакаха Ник и Глор да излязат на платформата и тръгнаха след тях. Пъхнал

ръце под портупея си, пред гравитолета стоеше офицер от Стражата и

поглеждаше ту към вратата, ту към закъснелите. Господа монтажниците бързаха

към гравитолета, като запазваха подобаващото за кастата си достойнство. Зад

тях тракаха с обувки онези двамата. Пред самата врата Ник се хвана за

бузите и достатъчно високо прошепна:

- Пропуските! Забравила съм пропуските!

Светлоокия се спъна от изненада. Във всичко останало се държа блестящо

- заобиколи Глор, скочи в гравитолета и задържа вратата, докато влезе и

спътникът му. И - щрих на майстор - намигна на стражника и размаха пръст

пред устата си! Ама че заплеси!

Вратата се затвори. Гравитолетът се извиси в небето. Офицерът гледаше

монтажниците и се подсмиваше. Глор направи злобна муцуна и отбеляза:

- Не греши само Изчислителя, господин офицер от втори разряд…

- Тъй вярно, господин монтажник! - каза офицерът.

Ник стоеше със страшно виновен вид. Глор измърмори:

- Размърдай се. Иначе ще закъснеем и за следващия…

За по-правдоподобно те се качиха в къщи, даже извадиха жетоните от

ръкавиците си и ги прибраха обратно. «Сигурно правим глупости - мислеше

Глор. - Не трябваше да бягаме. Най-вероятно инженерът ни пази. Отвлече

вниманието на стражника, придаде на подозрителното произшествие комичен

характер. Затова пък сега е ясно, че Светлоокия не е агент на Стражата.

Кълна се в гравитатора, голям номер ще бъде, ако засадата е подготвена в

следващата кола!»

Засада нямаше и не можеше да има. Когато за втори път стигнаха до

гарата, монтажниците видяха, че на пристана блестят каски и портупеи - цял

взвод на стражата се прибираше за почивка в казармите в заводския сектор.

- Взвод лична Стража - прихна госпожа Ник.

На гара «Космодрум-3» монтажниците слязоха без ни най-малки спънки и

след тях нямаше никой.

Космодрумът представляваше унила гледка. Гладка равнина, оградена с

много висока стена. Тук облаците вече бяха обложили цялото небе - кървавите

облаци на червената вечер. Ураганът приближаваше. И всичко изглеждаше

мръснокърваво. Изгорената земя, бетонните панели на оградата, вишките с

опознавателните светлини и скучаещите стражници. Духаше отвратителен прашен

вятър. От далечния ъгъл на космодрума излитаха свистящи кълбовидни вихри -

работеше гравитаторът, издухвайки въздух в стратосферата.

Ник и Глор почти бегом се втурнаха към блиндажа на управлението. Бяха

закъснели с цяла девета от часа. В служебните коридори цареше ураганна

суматоха. Космодрумните инженери тичаха от врата във врата. Черните със

сребърно комбинезони на Космическата Служба тук не изглеждаха елегантни, а

засилваха общото впечатление за унилост и сивота. Високоговорителят унило

призоваваше шахтовите наблюдатели да проверят капаците на гърловините,

после тъжно въздъхна и напомни на господа радиометристите, че следващите

ракети ще тръгват с гореща тяга. Вероятно фронтът на урагана се очакваше в

най-скоро време. Погребалното щракане на говорителя ги съпровождаше до

шестия етаж - броенето ставаше като в ракетите, отгоре надолу. Последната

лента изведе монтажниците в специалната пътническа зала - за господата,

които пътуват до спътниците. Там ги чакаха. Към тях се втурна космически

инженер първи разряд.

- Господа, вие задържате излитането! Пропуските ви! Дежурният,

по-бързо!

Дотича дежурният офицер от Космическата Стража. Провери жетоните им,

отдаде чест - всичко е наред. Инженерът ги поведе към ракетата, като

раболепно ги подканяше да побързат. И тогава разбраха, че Светлоокия не е

излъгал. Наистина Глор бе определен за длъжността адютант на Великия

командор.

Специалист от висока каста не би изпращал до ракетата обикновени

монтажници. Никой не би ги изпращал. И без съмнение, заради обикновени

пътници не биха задържали излитането на ракетата.

Полетът

Целта на Пътя - движение в Космоса. Товарът и благото на Пътя -

Мислещите. Оръдието на Пътя - големите кораби. А символът на Пътя -

безтегловността. Хранилище на неговото благо, средство за построяване на

оръдията му. Жреци на безтегловността - балозите от висшите касти. В нея те

се възпитават, учат и работят. Безтегловността е също такава принадлежност

на висшите касти, както удобните къщи, почетните длъжности и придвижването

на няколко деветки редици в годината. И което освен масата предимства си

има и недостатъци. Простолюдието с лекота издържа трикратни претоварвания,

а благородните пъшкат при едно и половина и губят съзнание при двойно.

Затова ракетите, които обслужват спътниците, не развиват по-голямо от

двукратното ускорение, и то при хубаво време. По време на ураган се налага

да излитат с гореща тяга, без антигравитационен катапулт. Днес ускорението

ще бъде по-голямо от три… И на всичко отгоре тласъците на ураганния вятър…

Ах и ах!…

Товаро-пътническата ракета беше готова за излитане. В стартовата шахта

бръмчаха и виеха вентилаторите. Придружителят беше толкова любезен, че

заведе Ник и Глор до местата им на първия ред. Докато се изкачваха покрай

долните кресла, виждаха лицата на пътниците, притиснати от деликатните и

меки менгемета на фиксаторите. Пътниците изплашено въртяха очи. Страхуваха

се от ускорението на горещата тяга. Под фиксаторите беше невъзможно да се

различат цветовете на комбинезоните им - само лицата и ръцете с ръкавиците.

Глор и Ник заеха креслата си. До тях примираше и пъшкаше възрастен

Диспечер. Гребенът на шлема му стърчеше от фиксатора като зеленчук в леха.

От отворения люк на кабината надничаше пилотът - лицето му беше ехидно.

Каза на придружителя:

- Изпарявайте се, инженер… Ако не успеете да се измъкнете, ще ви

сплескам като лаби-лаби!

Пилотът се захили и опря в рамката на люка ръцете си в розови ръкавици

- низша каста, от тях човек не може да очаква любезно държание. Диспечера

изобрази подобие на усмивка. Наистина, пилотът не управлява ракетата, а

само седи за всеки случай, обаче… носеха се слухове, че пилотите се

развличали като «поразтрисали» пътниците.

Отдолу хлопна люкът, забръмча хидравликата. Космодрумното радио

изхриптя: «Две петици, две петици! Дава ти се старт на стълба, тяга нула

седем, вертикал…»

Диспечера радостно подрипна в креслото - старт с антигравитация! Но

радиото безжалостно продължи:

«…преминаване на гореща тяга, две и седем, вертикал три две нула. Две

петици, потвърди готовността».

- Какво се дереш, отдавна съм готов… - изръмжа пилотът. Затвори се

товарният люк - пак тропане и съскане. Пилотът неочаквано се усмихна на

Ник, измърмори: - Е, понасяме се. - И се скри в кабината.

Като се освободи от страха пред проклетия ракетчик, Диспечера изстена:

- В името на Пътя, защо не дочаках пътническата… Ускорение две и седем

девети, ужасно!

Някой рече отдолу:

- Три денонощия няма да има пътнически, Диспечер.

Ако се съдеше по тона, това беше космодрумният инженер от третия ред.

Космодрумните са си нахалници. Глор не виждаше нищо друго освен бялата

преграда на кабината и обувките на приятелката си. С пренебрежение си

помисли, че Диспечера няма защо да скимти. Тежкият бавен ковчег, в който

летяха, сигурно при излитане е по-устойчив от леката пътническа ракета. В

този миг горещата тяга го натисна в креслото. После ракетата се затресе и

заподскача и от време на време му се струваше, че не се издига, а пада.

Креслата отчаяно скърцаха. Фиксаторите, които по своему реагираха на

претоварванията, така стискаха тялото, че не можеш дъх да си поемеш.

Благоприличието не му позволяваше да извика Ник. Глор страдаше мълчаливо.

Пилотът безметежно-весело изкрещя по вътрешното радио:

- Ей, господа! Дръжте се, малко остана!

Тласък на двигателите - настъпи черна слепота. Глор изгуби съзнание.

Свести се. Пак пропадна в черната яма. Свести се. Ракетата се движеше

плавно, намалявайки ускорението. Като размърда пръсти, Глор определи:

двукратно. Едно и четири. Пет девети… Нула! Безтегловност! Тя беше като

нежна топла вода. Ракетата бе излязла на орбитата на космическите докове.

Пътниците облекчено забръмчаха. Обсъдиха излитането и достигнаха до

извода, че автоматите не са настроени по най-добрия начин. Диспечера, който

нищо не разбираше от космонавтика, капризно изстена:

- Къде сме, в името на Пътя!

Обясниха му, че на обзорния екран на пилота минава троянския спътник

за свръзка и навигация, зад хоризонта се спуска спътникът Титанов, а в

долния сектор сега ще се появи Главния док - мястото за дострояване на

големите кораби. Ракетата се движи към дока в режим на свободно падане и ще

бъде приета на товарния пристан. После пътниците потънаха в мълчание. Така

е прието. В асансьора, в гравитолета, навсякъде на обществени места се

налага да се мълчи, ако сте добре възпитани… Така протичаше този космически

рейс, един от двестате или тристате - кой ти ги брои? - в живота на Глор и

Ник и първи в живота на Сьовка и Машка.

Главния док

Генераторът на Главния док подхвана ракетата като огромна мека ръка.

Изравни скоростта й със своята, след това превключи на притегляне и плавно

вкара съда в решетъчния цилиндър на товарния пристан. Пътниците разбраха

това от тласъците и шума - ракетата няколко пъти се блъсна с борда си в

подпорите. Пристигнаха. Люковете се отвориха. Глор и Ник скочиха на

пристана и с удоволствие се раздвижиха.

Тръгнаха по трапа-тунел, който се залепи за обшивката на ракетата.

Подът беше мек и пружинираше под краката. Такива трапове се подаваха към

всички пътнически люкове на всички пристигащи ракети - отвън беше вакуум,

космическа пустош. Главния док започваше след края на трапа. Жилищната част

на спътника беше построена като кораб - бронирана пура с дължина около

петстотин метра и диаметър шестдесет. Редом с нея, прикачени с титанови

въжета, в Космоса летяха Строящият се кораб и стометровият цилиндър на

работилниците. Отдалеч всичко изглеждаше като три навързани пръчици: две

дълги и една къса. Пристаните бяха продължение на късата пръчица -

работилниците. Върху бронята на жилищната пура, по дължината на пристаните,

бяха направени стъклени тунели. От тях като клони от дърво стърчаха

отворите на траповете. Докато крачеха от ракетата към входното фоайе, Глор

и Ник виждаха през дебелото еластично стъкло под краката си зелената

обшивка на жилищната пура. Надясно - същата обшивка на кораба. Този

космически гигант беше построен в Монтажната на първи поток и вдигнат в

Главния док за окончателно довършване на монтажа и изпитания. Над главите

им беше откритият Космос, но монтажниците не можаха да видят дори късче

черно небе. Конструкциите на пристаните, широките кърми на ракетите,

безбройните тръби, кабели, мостики закриваха всичко. В редките пролуки

прожекторите затъмняваха звездите. Автоматите мигаха с лампи. Балози в

светещи вакуумни скафандри тромаво се ровеха в черните от нагар търбуси на

спасителните ботове. Товаровозите се тълпяха край пристана като слонове

край хранилка. Суетнята пред входа на работилниците бе спряла. Пред очите

им се ширна черното небе. Тук започваше ажурната кула на Главния Маяк -

прочуто място! Половината от околопланетната космонавигация се ориентираше

по този гигантски фенер, който светваше на всеки осемнадесет секунди.

Пилотите виждаха аления пламък на ксеноновата плазма от милиони километри.

Маякът, настръхнал от антени, висеше на фона на звездите. Антени за

обикновена връзка, за космическа пеленгация и още стотина други, известни

само на специалистите. Под самия фенер висеше грамадна чиния, наречена

просто «Антената». Тази царствена простота порази Глор още докато учеше в

училище. В час по астрономия им показаха спътниците. Титановия, троянските,

Стартовия, Блестящия и останалите свободно летяха по нормални орбити,

близки до кръговите. А Главния док - по изключително сложна, удължена

орбита, за да може Антената да е обърната винаги към една и съща точка в

небето. Автоматите насочваха дока, пресмятайки въртенето на планетата около

Голямото Слънце и изкривяванията на това въртене, предизвикани от Малкото

Слънце, и още осемдесет и едно изкривявания. Покорна на Антената, орбитата

непрекъснато се изменяше. По-късно Глор разбра, че тайнствената «точка в

небето» е най-близката планета на Пътя.

Тунелът свършваше в основата на маяка. Новопристигналите се озоваха

във фоайето на Главния док, където се събираха пристаните, работилниците,

корабът и жилищната пура. В ниската тясна зала беше блъсканица. Мяркаха се

работни комбинезони, вакуумскафандри, черупки на роботи и шлемове на

Диспечери, самоходни колички. При входовете дежуряха старши офицери от

Космическата Стража. Глор и Ник се промъкнаха до жилищния коридор, показаха

жетоните си на стражника, а ръкавиците - на робота-пазач, който висеше до

рамото му. Офицерът вече направи механичния жест - минавайте, - но изведнъж

прибра жетоните, каза няколко думи в гривната си и помоли новопристигналите

да почакат. Отляво на офицера беше оградено място за чакане: Глор и Ник

застанаха там като на остров и роботът насочи към тях бдителния си поглед.

Жетоните им останаха у стражника.

Известно време с любопитство разглеждаха потоците балози и автомати,

които сновяха през фоайето. Виждаха познати от Космическата Академия,

поздравяваха. Но след две девети часа започнаха да се притесняват. Като

изчака още една девета, Глор попита дали господин офицерът от висш разряд

не е забравил за тях.

- Съвсем не, господин монтажник от висш разряд! - бодро каза офицерът.

- За съжаление вашите пропуски са с проверка в Изчислителя. Виноват…

Минете, господин командор… Така че чакайте, господа монтажници. Когато

Изчислителя се освободи, ще ви извикат в контролната камера.

Офицерът гледаше настрани и не забеляза как Глор пребледня, а Ник се

хвана за бузите. Проверка в Изчислителя! Това е краят. Глор и Сьовка, Ник и

Машка ги очакваше не служба в Главния док, а безславна гибел под дулата на

разпрашителя.

Земя. Тридесет и шести ден

Бе изминала седмица след операцията «Апостол» - с леката ръка на

професор Ямшчиков това название си остана. Самият «апостол», който се оказа

служител от Министерството на външните работи, беше освободен от

Десантника, бе съвсем здрав и искаше час по-скоро да се прибере в къщи. Но

същият този Ямшчиков не го пускаше - изследваше го по сто различни начина.

Благоволин кротко си седеше в стаята. Това се наричаше домашен арест.

Физикът поглъщаше такова количество кафе, че домакинът всеки ден стигаше до

отчаяние. А дежурният по библиотека му носеше купчини книги, които се

усвояваха в пълна тишина. Въобще във вилата на Центъра беше много тихо.

Само «апостола» имаше навик сутрин да пее френски песни с пронизителен

тенор. Вечер пееше испански песни, а пък ругаеше професор Ямшчиков на

италиански. Зад гърба му. Всички се страхуваха от Ямшчиков.

Тези двамата - професорът и неговият пациент - не знаеха с какво се

занимава Центъра и всеки се забавляваше по своему. На останалите не им беше

до развлечения. Операция «Апостол» си оставаше единственият успех на

Центъра, и то случаен. Пришълците-резиденти изглеждаха неуловими.

Изследването на кристалчетата, взети от «апостола», не даде нищо.

Кристалната структура беше толкова сложна, че за разшифроването й щяха да

са необходими години - пък и с какво ли щеше да им помогне?… Кристалите не

излъчваха абсолютно нищо и на вид бяха обикновени стъкълца, само доста

тежички. Нямаше на какво да се опрат. Времето вървеше. Измина тридесет и

петият ден от началото на тугаринските събития.

Вечерта при началника на Центъра дойде Анна Егоровна Владимирская.

Зернов мрачно преглеждаше някакви книжа. До вратата стоеше малък фибров

куфар - с такива обикновено ходят телевизионните и хладилните техници.

- Аз за малко - решително рече Анна Егоровна. Зернов търпеливо се

усмихна и каза, че щом е за малко - може. Тогава Анна Егоровна попита какво

става с Благоволин.

Като член на комитета на деветнадесетте тя имаше право да задава

такива въпроси.

- Под домашен арест е - отговори Зернов.

- Зная, братле. И разбирам. Работата ни е прекалено сериозна, за да

рискуваме. Все пак ще напомня, че проверихме машинката върху болния -

работи. И върху Благоволин я проверихме - той е чист.

Зернов любезно се усмихваше и кимаше. Наистина цялата информация на

Дмитрий Алексеевич се потвърди. Дългият конец на «посредника» - предаване,

късият - приемане. Както той бе казал, «посредникът» не е прозрачен за

рентгена. «Посредникът» работеше - успяха да освободят «апостола» от

Десантника, който се криеше в мозъка му. Неопровержимо бе потвърдено, че

самият Благоволин е обикновен човек. Апаратът не откри в мозъка му

Десантник. Тогава защо е под арест?

- По две причини - обясни Зернов. - Нямам право да затварям очите си

пред непълната откровеност на своя сътрудник. Това не е въпрос на

самолюбие. В нашата работа такова нещо е недопустимо.

- Но в какво не е откровен?

- Той ни дава информацията буквално на час по лъжичка. И съвсем не

крие това. Той самият настоя за ареста.

- Така ли? Струва ми се, че се престаравате - басово рече Анна

Егоровна. - Когато си спомни, тогава казва. Помислете си само как е

запомнял! Какви мъки е изтърпяло момчето!

Зернов с удоволствие я погледна.

- А според мен вече му омръзна да лови мухите любителски и е решил да

намери кардинален начин.

- За ловене на мухи? - проточи Анна Егоровна. - Мислите, че се е заел

с това?

- Сигурен съм. Погледнете библиотечния му картон - какви книги гълта.

Заедно с кафето…

- Ето какво било! А вие сте умен мъж - рече Анна Егоровна.

- Благодаря. И имайте предвид, че Благоволин е невероятно самолюбив.

Не иска да казва нищо предварително. Имате ли още въпроси, докторе?

- Не… - Анна Егоровна подпря с две ръце кръглото си лице и погледна

Зернов. - Въпроси нямам. Вие поне да имахте отговор… Ще се измъкнем ли,

Михаил Тихонович? Като видях «посредника» - с конците, - знаете ли за какво

си помислих?…

- Зная - рече Зернов. - Много добре зная. Нищо, Анна Егоровна… Ще

разчитаме на операция «Тройно звено». Извинете, чакат ме.

Той прибра книжата, взе куфара и слезе в гаража. Когато колата

излизаше от двора, часовоят при входа по ефрейторски взе «на караул».

Котката

Това, от което се страхуваше Анна Егоровна, се бе случило преди

няколко дни. Като приемаха различни образи - ту на железничар, ту на

офицер-отпускар, ту на колхозничка, тръгнала на гости при майка си, - двама

Десантници се добраха до граничната зона. Те носеха със себе си три

«посредника». След девет прехвърляния единият изчерпа възможностите си и се

разпадна на съвсем ситен сив прах. Това не ги притесни. Единият от двамата

Десантници така или иначе се намираше в кристала на Мислещ. Влизането в

граничната зона беше забранено и се взимаха мерки срещу Десантниците -

часовите дежуряха по тройки, кондукторите не слизаха от вагоните и така

нататък. Но в забранената зона живееха десетки хиляди хора. Те излизаха по

различни работи извън кордона. И се връщаха. Не се наложи дежурният

Десантник да снове дълго между кордоните - намери се пролука. И той се

устреми към границата.

През обкръжението премина в мозъка на един председател на колхоз. В

полето, преди да стигнат до селото, нареди на шофьора да спре и прехвърли в

него втория Десантник - от «посредника». Оплака се:

- Гяволски пазванти, едва се отървах. Имаш ли представа, как ще минем

през границата?

- Трябва да мобилизираме животно - твърдо рече вторият. - В това тяло

не може да се мине. Кой ще се прехвърли в животното, Ъгъл девети?

- Ти, Триъгълник. Вземи ме в «посредника». Иди при Софка продавачката,

предай ме на нея. Тя си има свое животно, домашно. Слушай, когато те

прехвърля в Мурка, ще ти покажа с ръка посоката към границата, разбра ли? А

ти си знаеш къде да се промъкнеш. Ще занесеш третия «посредник». Втория ще

го хвърлим. Действувай.

Шофьорът насочи цилиндърчето към челото на председателя и дръпна

конеца. Когато изуменият председател дойде на себе си, той му рече:

«Дълбоко, дълбоко спиш, Борис Иванич!»

Ъгъл девети беше председател на колхоз не повече от петнадесетина

минути… Като проблясваше на слънцето с чисто измитите си стъкла, пъргавият

всъдеход се затъркаля по пшеничните и царевичните ниви и пристигна в

селото. Оттук до държавната граница имаше не повече от два километра.

Триъгълника откара председателя в бригадата, а той самият спря пред

селкоопа. Софка продавачката седеше зад щанда с книга в ръка. Купувачи

нямаше - всички бяха на полето. Шофьорът спокойно се приближи, извади

«посредника» и прехвърли Ъгъла в продавачката, като подложи ръка, за да не

си удари лицето в щанда.

- Тук е красива местност - рече продавачката. - Ще изтичам до къщи да

подмамя Мурка. Я ми дай «посредника»… По-добре седни, че така ще се

треснеш, ще продъниш пода.

Шофьорът дойде на себе си до щанда, седнал върху празни сандъци. Ъгъл

девети бе успяла да скрие «посредника» с Триъгълника и изпрати шофьора,

като нареждаше:

- Ще вземеш да пребиеш чичо Боря, пияница с пияница такъв! Върви си в

къщи да се наспиш!

Шофьорът запали колата, като в пълно недоумение въртеше глава и

свиваше рамене. Той беше Десантник половин час и също не заподозря нищо

лошо.

Това се случи в края на деня. А на здрачаване продавачката излезе да

се поразходи, като държеше в пазвата си дебела котка на ивици. Близо до

селото се намираше ямата на пресъхнало езеро. Жената се спусна по склона,

огледа се, хвърли на котката глава от селда. Мурка заръмжа и впи зъби в

подаръка. Продавачката-Десантник насочи «посредника» и дръпна конеца за

предаване.

Животното буквално подскочи във въздуха - козината му се изправи,

тънката му опашка настръхна като четка за миене на съдове. После се пльосна

на топлата земя, изсъска и няколко секунди яростно се ми. Вдигна глава и

Десантниците се спогледаха. След минута някой случаен наблюдател би могъл

да види странна гледка.

Жената седеше на земята. Пред нея стоеше котката, която държеше в

устата си слабо просветваща в здрачевината зелена тръбичка. С предната си

лапа котката притискаше към земята късия конец, който висеше от тръбата.

Вторият «посредник» лежеше настрани, в храстите.

- По-бързо, по-бързо, пис-пис-пис - промълви жената.

Котката вирна глава нагоре, конецът се обтегна и жената падна на една

страна.

Никой не видя, никой! Сивото животно изскочи от ямата. Пусна

изчерпания «посредник» в една заешка дупка. Взе новия. На гребена на

езерния бряг приседна, за да напъха в устата си висящите конци - неумело, с

несръчни лапи. И през храстите, през гъсталака от къпини и диво грозде,

покрай оградите, като се притискаше към земята, дълго се оглеждаше и

душеше, без някой да го забележи. Триъгълника тръгна към границата.

«Посредникът» му пречеше. При всяко спиране Десантника го оставяше на

земята и го притискаше като мишка с ноктестата си лапа.

Продавачката тръгна към къщи, като се чудеше как се бе случило така,

че на връщане от селкоопа се бе озовала при старото езеро? Последното,

което помнеше, бе нахалният купувач, шофьора на председателя… А на

разсъмване котката мина през разораната бразда на границата. Към пладне

хвана две полски мишки и сита влезе в селото от другата страна. Криеше се

от кучетата, от момчетата и момичетата - Десантниците не искаха да имат

нищо общо с тях. И пак на здрачаване видя подскачаща фигура. Писарят от

селската управа тичаше преди вечеря. Триъгълника веднага се метна на

каменната ограда, закрепи се на нея и едва не закъсня, тъй като писарят се

приближаваше доста бързо. За щастие той спря да погледа котката на ивици с

неизвестен предмет в зъбите. Философски рече:

- Котараците са големи крадци. Да е мишка? Не, не е мишка. Да е парче

сланина? Не, не прилича… Пррус, крадло!

Триъгълника се мъчеше да се справи с «посредника». Най-после дългият

конец се закрепи между котешките пръсти-възглавнички. Дръпна. Нищо. Конецът

за прехвърляне бе прекалено дълъг, не можеше да го обтегне.

- Драска и къса - нравоучително рече писарят. - Марш, нахалнице! Какво

да метна по нея? А! Ето камък.

Триъгълника, като промяукваше от напрежение, уви конеца около лапата

си и пак с привично движение вирна глава. Така котките опъват шия, когато

носят котетата си. Писарят се хвана за сърцето. Седна на прашния чакъл на

пътя, а котката хвърли «посредника» в краката му. В здрача котешките очи

светеха ярко и страшно.

- Всемогъщият да продължи дните ти, Триъгълник! - проговори Ъгъла с

устата на лекомисления писар. - Добре се потруди! В селото е пристигнал

знатен земляк - секретарят на господин губернатора… С него ще продължим

пътя си.

Триъгълника нетърпеливо измяука.

- «Мяу-мяу» - повтори Ъгъла, докато връщаше Триъгълника в

«посредника». Котката Мурка падна от оградата и като приклякаше от

недоумение, хукна по следите си към къщи - при котетата, топлата печка и

тлъстите мишки от хамбара.

Десантниците продължиха пътя си. На сутринта секретарят на губернатора

- пак Триъгълника - ги откара в губернския град. Там се прехвърли в самия

губернатор.

И Десантниците потеглиха към столицата и по-нататък, извън пределите

на страната, по Земята. Сега, без да се съобразяват със защитните зони и

внимателно разработените мерки за охрана на щабовете и правителствата, без

да се притесняват от нищо, те можеха да доведат операция «Вирус» до край.

Главния док (продължение)

Офицерът гледаше настрани. Глор стисна челюсти и внимателно, без да

бърза, огледа фоайето. Четири изхода. Над всеки мига сигнал: «Покажи

пропуск и номер!» Петият изход, към пристаните, не се охраняваше -

пропуските се проверяваха при ракетите.

Без много да му мисли, Глор се обърна към стражника:

- Господин офицер, струва ми се, че ви пречим.

- Съвсем не, служба - каза стражникът.

- Предполагам, че няма да нарушим устава, ако се поразходим на

пристана? Когато Изчислителя се освободи, ще ни извикат по гривната.

Ник умолително приклекна. Офицерът също при надлежеше към висшата

каста и разбираше, че за господа монтажниците е унизително да стърчат на

арестантската площадка пред очите на всички.

- Уставът като че ли не забранява това, господа. Разходете се.

Те бързо се смесиха с тълпата. Бързо и в същото време бавно, за да не

предизвикат подозрения. «Суетим се» - със спокойна горчивина си помисли

Глор. Отровната муха фан, уловена от лаби-лаби, също се суети.

Пред тях отново се откри безкрайната тръба на пристана. Недалеч, при

входа на шлюзовата камера, стоеше стражник. Срещу тях вървеше група

монтажници. Те в движение вдигаха щитовете на вакуумскафандрите си. «Ще ги

изчакам - мислеше Глор. - Ще ги изчакам и ще претрепя стражника. По-тежък

съм от него с цяла девета част…»

- …О-о! Госпожа Ник, приятелю Глор, в името на Пътя!

Стар познат, монтажникът Дибр, радостно надничаше от скафандъра.

- В името - промърмори Глор.

- При нас ли се преместихте? Разкошно! - Дибр ги притисна до стената и

ги засипа с въпроси: - Как е старата Тачч? А Каха, твоят помощник? Кълна се

в шлема и ръкавиците си, толкова отдавна беше - Монтажната, старият гунеу и

останалите! Хайде, разказвайте, колко редици спестихте, такива мъ-ънички,

ху-убавички редич-ки? Сменихте ли шестокрака? Разкошно! Разкошно! А как е…

Стражникът се пулеше към тях с лениво любопитство.

Гривните им се свиха и проговориха: «Госпожа Ник, господин Глор,

монтажници от висш, в централното фоайе!»

- Кълна се в Безсмъртието, в една посока сме - изписука Дибр. -

Вървете, аз отзад, след вас! Как е там времето, на планетата?

- Ураган - рече Глор.

«Защо вървя? - мислеше той. - Защо се подчинявам? Роб! Страхливец!

Трикратен и деветократен роб. Спри де!»

Късно беше да спира. Като се усмихваше, приклякаше и размахваше ръка,

през фоайето се промъкваше очарователният господин Клагг. Беше сам, без

конвой. Като го видя, Дибр изщрака: «Безветрен път!» - и изчезна. А Клагг

церемониално ги приветствува, поздрави ги с пристигането и поиска

разрешение да отведе господата «до местоживеенето им и нататък». Веднага

взе жетоните от часовия и се насочи към главния коридор. Невъзможно беше да

не тръгнат след него.

«Като се спускаме в шахтата, ще го насвия и ще му взема лъчемета» -

мислеше Глор. А господин Клагг ситнеше в изящен тръс, като светски бъбреше

за това-онова. Показа им клуба на Космическата Стража, казармите на господа

офицерите. И входа към шахтата на Изчислителя. Толкова стремително се

движеше и така унесено бъбреше, че Глор и Ник се осъзнаха едва след като

входът към Изчислителя бе останал зад гърба им. След секунда свиха по

коридора с каютите и страшната шахта се скри от погледа им. А конвоят им

продължаваше да обяснява всичко наред. Беше явно разочарован, когато

гостите уверено се спуснаха по трапа към оста на притеглянето, прехвърлиха

се през тръбата на гравитатора и запълзяха в предишната посока, но

«нагоре». В каютата, предоставена на Глор и Ник за жилище, господин Клагг

започна да отваря и да затваря вратичките на шкафовете, капаците на

асансьорите, едва не включи аварийната сигнализация. Като чу, че гостите са

преминали курса на Космическата Академия и знаят реда, Клагг изпълни с

челюсти възторжено щракане. Той също завършил Академията и школата на

Стражата! Тук работят изключително възпитаници на КА - да-да, изключително!

Той ще ги почака отвън - облекло парадно, почтени господа!

Монтажниците разбраха, че засега Изчислителя се отлагаше. Облекло

парадно - ще ги представят на командора на Пътя…

С облекчение се засуетиха из ромбовидната си двуетажна каюта. Горната

част е за отдих, без мебели, а долната - за работа. Контейнерите с багажа

бяха в асансьора. Ник изтърси на пода големия контейнер - уф! «Посредника»

си беше на мястото… Никой не беше докосвал кутията… Облякоха парадните си

униформи, украсени със знака на Пътя и символа на монтажниците -

изображение на огнен език. Любезният Клагг прошепна: «Великолепна двойка!»,

помоли за разрешение да оправи парадния шлем на госпожа Ник и ги поведе към

приемната на командора на Пътя.

Това беше голяма, мрачна зала. Глор би могъл да си спомни още десетина

такива кръгли, несъразмерни, лошо осветени кошари, натъпкани с офицери от

свитата и чиновници. Сигурно традицията за кръгли приемни е тръгнала именно

оттук. Кабинетът на Великия командор бе разположен в носа на жилищната

пура, където в истинския кораб се намират ходовите локатори. Приемната беше

кръгла, защото заемаше целия следващ отсек - сечението на кораба бе кръгло.

Към кабинета на негова предвидливост водеше стълба-трап с площадка, която

висеше над главите като летяща чиния. Върху нея лениво се мъдреха стражници

в пълна караулна униформа. Вместо с разпрашители те бяха въоръжени с

лъчемети, както се полагаше на космическите обекти. Ударът на антиматерията

от разпрашителя можеше да пробие обшивката на спътника, а пък навън е

вакуум…

- При нас е много уютно - шепнешком щракаше Клагг. - Готови ли сте?

Мога ли да докладвам на негова предвидливост? Господин началник на

Стражата, господа монтажниците са готови!

Един от стражниците промърмори нещо в предавателния апарат. Останалите

дръзко оглеждаха гостите отгоре надолу. Глор беше доста нервен. Наложи си

да се обърне и започна да оглежда чиновниците, които седяха зад стъклената

преграда край стената. В тези господа имаше нещо странно, но не се виждаше

добре… Космическо стъкло - от него не се изискват оптически свойства… Охо,

сиви комбинезони! Ама това били питове…

Смели хора работят тук, помисли си той. През цялото време да гледаш

питове - може да се побърка човек… Гостоприемният Клагг проблея:

- Нищо, нищо, господин монтажник! Можете да им се полюбувате, на тях

им е все едно!

Офицерите започнаха да падат по перилата - така ги развесели шегата на

Клагг. Глор кисело се усмихна. Питовете невъзмутимо работеха. Един от тях

целият беше свързан с кабели и потреперваше. Поддал се на общия тон, Глор

попита:

- Електронни танци, а?

- Какво говорите, скъпи господин монтажник! Те никога не почиват! -

простодушно отговори Клагг.

От площадката тържествено загърмя старшият офицер:

- Господа монтажниците от висш разряд при негова предвидливост

командора на Пътя!

«Е, дръж се» - рече си Глор.

Командорът Джал самотно стоеше под купола на кабинета. Отдалеч

изглеждаше малък като изправил се на задни лапички неск. Монтажниците

изрекоха приетите приветствия. Джал излая:

- Приближете се!

Приближиха се.

Великият командор беше старец с къса, масивна шия, дългорък и

късокрак. Очите му - подвижни, невероятно проницателни. Челюстите му

преливаха в сивосинкаво - космически загар. Той каза:

- Госпожа Ник, вие сте специалистка по горивните автомати, нали?

Надявам се, че тук ще ви хареса. Скоро ще докараме нов кораб… - Той рязко

се обърна към Глор: - Погледни ме в очите.

Глор си наложи да се подчини. Погледът в упор означава враждебност,

заплаха. От пронизващия поглед на негова предвидливост му се подгъваха

коленете.

- Изглеждаш ми съобразително момче - съобщи командорът. - Я почакай.

Пъхна в ухото си телефона на четящото устройство и известно време

слуша, като замислено почукваше нокът в нокът. Хвърли телефона.

- Госпожа Ник е свободна. (Роботът отвори люка.) Надявам се да я видя

в клуба. - И към офицера: - Вървете долу.

- Ваша предвидливост, уставът…

- Върви ти казвам! Вън!!

Офицерът пристъпи към люка и едва не падна върху главите на другарите

си.

- Уставът, уставът… Надявам се, че клубът ще ви хареса, госпожа Ник -

с най-любезен тон проговори командорът. Люкът се затвори. - Имаш

очарователна приятелка, момче… Та виж сега. Обективните ти данни не са

лоши. Произход, училище, Академия… Засега отмених Изчислителя. - Командорът

погледна към люка. - Може би не трябваше да го отменям, а?

Невъзмутимо, без да трепне дори с мускул, Глор гледаше в токата на

командорския портупей.

- Ей ти, дангалак… Какво мълчиш?

- Готов съм да се подчиня на всяка заповед на ваша предвидливост. Ако

съм заслужил проверка в Изчислителя…

- Ами, заслужил си!… Уставът! Слушай внимателно. Преди една

деветдневка адютантът ми се възнесе… Невероятен дръвник беше. И дързък.

Запратих го при Мислещите, преди да му е дошъл редът.

Глор въпросително се наведе: никак не беше редно да се задават въпроси

на Великите.

- Изпратих го с поръчение, а той решил да се позабавлява, дръвникът му

с дръвник… Превключил на аварийно управление, смлял ракетата, повредил

кораба. Та рекох на Великия Диспечер: не вярвам на твоите хора, всички до

един са дръвници; ако аз така комплектовах експедициите, както ти подбираш

хората… - Командорът поклати пръст пред устата си и завърши: - Сам си

избрах инженер за поръчения. Тебе. Благодари!

Глор измърмори думи на благодарност и всичко, което се полага.

- Внимавай, няма да ти се размине Изчислителя, дръвник! Разбира се, че

си чист и прочие, разбирам, разбирам! Но имай предвид: след проверката

кариерата ти е свършена. Ще ти се размекне мозъкът. Старай се, момче. И

помни на кого си задължен!

Ето какво било: «Ще ти се размекне мозъкът»! А на нас ни разправят, че

проверката в Изчислителя била безвредна като парче дъвка…

- Разрешете да доложа, ваша предвидливост? Щом проверката се полага по

устава за служба при ваша предвидливост, аз…

- Получи в канцеларията каквото ти се полага по Щата - прекъсна го

командорът. - Два часа почивка, после ще се явиш. Върви.

Важна особа

На адютанта на командора на Пътя се полагаше да има: малък лъчемет,

диктофон за шифриране, пилотски ключ за личната ракета на негова

предвидливост, вакуумскафандър и накрая пропуск с надпис «навсякъде».

Всичко това му предаде питът, завеждащ канцеларията, под непочтителните

погледи на чиновете от Стражата. Лъчеметът бе зареден, трябваше да се носи

на гърдите. Вакуумскафандърът беше изпратен в жилището на господин

монтажника от висш разряд. Като съобщи това, началникът на канцеларията

огледа пропуска от едната и от другата страна и го предаде на друг пит. Той

запои в пропуска пилотския ключ и обясни как да се използува - да се пусне

в цепнатината на опознавателя върху таблото на ракетата под стартовия

клавиш и така нататък, и така нататък. Глор знаеше всичко това, но на пита

му беше все едно какво знае. «Какво нещастие - мислеше Глор. - Пълноценно

съзнание, добро тяло, а пък си е истински дървеняк…»

С облекчение се измъкна от компанията на изкуствените чиновници и се

озова в обятията на Клагг - виж, този беше май прекалено жив!

- Охо, ще работим заедно, а, господин монтажник?! Представете си, така

и реших, кълна се в горещата тяга, предвиждах го, нали, господа? - цвърчеше

Клагг, призовавайки офицерите за свидетели.

Клатушкайки се, от площадката слезе старшият офицер. Представи се с

дружелюбен бас:

- Сулверш, началник на Стражата на негова предвидливост. Радвам се.

Все пак без адютант е трудно. Я дайте… - Той взе пропуска и го разгледа

внимателно, като се мръщеше. - Е, всичко е наред. Не им вярвам много-много.

- Той кимна към чиновниците. - Никога не можеш да разбереш какво си мислят.

Млъкни, Клагче… Сега за работата. Трябва постоянно да бъдете при особата на

негова предвидливост. Там, горе.

- В кабинета ли?

- Че къде другаде? - на свой ред се учуди Сулверш. - В съответствие с

устава на Стражата командорът на Пътя не може да приема посетители, ако е

сам. Та така…

- Извинете, господин офицер, но това не е ли задължение на Стражата?

- Негова предвидливост ни гони! - с верноподанически възторг се намеси

Клагг. - Те от вида на каската получават гърчове!

Офицерите с готовност зацвилиха. Сулверш изгърмя:

- Мир-р-но! Р-разпръсни се, дръвници! Клагг, предупреждавам ви. Дръжте

си езика! Та така… - Той хвана Глор за портупея на лъчемета и гръмовно

зашепна: - Старчето… Е, ние така го наричаме, е… ласкаво, разбирате ли?

Старчето не обича да го охраняват. Е, сега вече всичко ще бъде наред.

Началникът на Стражата на командора на Пътя се усмихваше с цялото си

широко, добродушно лице. Офицерите му изглеждаха весели и неподплашени.

Обаче, докато го държеше за маншета, под формата на дружелюбен жест Сулверш

провери номера на ръкавиците на новия адютант. Странно съчетание на

бдителност и пренебрежение към устава на Стражата. Впрочем кой може да

принуди Великия да спазва устава?

Като освободи Глор, офицерът го предупреди:

- По-добре не говорете за длъжността си. Съветвам ви.

- Така… А какво ще ме посъветвате да отговарям на въпросите?

- Мълчете си и толкоз - рече офицерът.

Конвейерът

Докато го чакаше, Ник не си губеше времето - премери вакуумскафандъра.

Глор й прошепна няколко успокоителни думи, извади своя скафандър и те

нагодиха ръкавите и панталона на дължина и според маншетите, провериха

въздушните системи, светофилтрите, охладителите и нагревателите. Този

скафандър е страхотен! С него винаги можеш да се скриеш в Космоса. Нечии

очи ги наблюдаваха - в рамките на вратите тъмнееха обективи. Съвсем

мънички, като зрънца, но не е лесно да се скриеш от тях. За да прехвърли

«посредника» в нагръдния джоб на скафандъра, Глор трябваше да се вмъкне с

все скафандъра в стенната ниша. Затова пък, след като го сгъна и го скри,

той се отърва от грижата за «посредника». Правилата на техниката на

безопасността превръщаха вакуумскафандъра едва ли не в свещен предмет -

никой нямаше право да се докосва до него и само собственикът му можеше да

го прибира. Глор го прибра в контейнера, заключи го с гривната, сложи го на

рафта в товарния асансьор - всичко както си му е редът.

Господа монтажниците сложиха работните си ръкавици и шлемовете с

лампите и приятно възбудени, се отправиха към кораба, към горивните

автомати. Глор се запозна с новите колеги на Ник - монтажници от висш

разряд и Диспечери - делови, скучни като комплект гаечни ключове. Горивният

автомат отдавна работеше. Посрещнаха новата монтажничка с равнодушно

недоумение. По-добре да беше се появила заедно с новия кораб, а не в самия

край на изпитанията на стария… Я не ни се мотай из краката - беше изписано

по лицата им.

Горивният автомат е разположен в кърмата. Корабът и жилищната пура са

съединени нос с нос. Глор можеше да се върне в резиденцията на командора по

удобен път, през дока, но избра друг - през кораба. Имаше си известна цел.

През тесния проход той заобиколи тяговия реактор и свит на три, се провря

при гравитатора. На няколко пъти губи равновесие и пада на ръцете си.

Изглежда, изпитателите изпробваха гравитатора, леко изменяйки полето на

притегляне. До самия охлюв се наложи да застане на четири крака и да пълзи

«нагоре». В автомата на ГГ наистина се чуваха гласове и светеха лампи. Глор

не се задържа там. Искаше да се огледа в трюма. Някъде там трябваше да има

ремонтна работилница…

Трюмът започваше веднага след ГГ. В люка стоеше разкрачен деветокрак

робот-пазач - три огромни очи на подвижни стъбълца. Той предупредително

иззвъня и проговори: «Моля, пропуска». Глор извади пропуска си от

ръкавицата. Роботът наведе към него две очи, а с третото продължаваше да го

гледа в лицето - сравняваше го със снимката. «Моля, номерът на ръкавицата»

- на ти ръкавицата, наб титанов… «Моля, номерът на гривната» - не

преставаше роботът. Най-после отстъпи в специалната вдлъбнатина и освободи

пътя към трюма.

Тесният тунел, по който едва можеше да мине балог, се осветяваше само

от лампата на шлема. Тунелът се точеше далеч напред. Той нямаше истински

стени. Вместо тях просветваха грапавите като пчелни пити и матово блестящи

като безформени найлонови торбички гнезда с Мислещи. Те сякаш бяха

натъпкани, утрамбовани в трюма. Покриваше ги разноцветната паяжина на

кабелите, Тук-таме от гнездата стърчаха черни пластмасови капачета. Глор

хвана с пръсти едно капаче, дръпна го - то поддаде, но веднага се върна на

мястото си. Съпротивляваше се. Това беше миниатюрен транспортен робот. Там,

в крайния пункт, роботите ще пренесат Мислещите към разтоварните

«посредници»… Засега тяхната работа е да се държат здраво.

Много му се искаше да подхване този пластмасов боклук, да го измъкне и

да го стъпче. Сдържа се и запълзя по-нататък. Няколко пъти се отклоняваше

по странични коридори - някои бяха задънени. Изглежда, без придружител

нямаше да може да се добере до работилниците… Освен това в страничните

разклонения тук-таме имаше нитове, включени към Изчислителя на кораба. Глор

запълзя напред към носа. Освен транспортните роботи по пътя си срещаше и

плоски, подобни на костенурки ремонтници. Те се грижат специално за

гнездата. Глор ги прескачаше. И с всяка крачка все по-твърдо решаваше: не,

няма да допусне разбойническия полет на този кораб. Стига, навоюваха се…

След като вече е видял всичко с очите си, не би могъл да го понесе. Баста.

Глор се мъкнеше през тунела, като се оглеждаше наоколо с очите на

Сьовка. Но най-неприятното предстоеше.

В носовия край на трюма имаше също такъв робот, както и на кърмата.

Той се отдръпна, пусна балога и отново запуши тунела с металното си тяло.

Глор се озова в хангара на летящите роботи-чинии. Както обикновено, шест

парчета. И във всеки - по шест големи «посредника». Чиниите висяха в

захватите, дъната им блестяха в лъчите на лампата. Сякаш някой

гигант-дискохвъргач внимателно бе закачил на стената огромните си дискове.

Шест парчета, плътно по кръга, а в средата стърчаха като връзка дърва

тридесет и шест резервни «посредника». Шест клиновидни връзки с по шест

броя във връзка… Докато чинията откарва едната порция «посредници»,

пластмасовите роботи товарят следващата. Конвейер. Геометрично правилен,

точно изчислен, като пещите в Освиенцим. Разтоварването на кораба трае един

час. През продълговатите разтоварни люкове излитат едновременно по три

робота-чинии… Падат от орбитата върху планетата, сеят гибел и се връщат.

Тресеше се от ярост, като гледаше тази страховита машина. И изведнъж

нещо зад чиниите се размърда. Мярна се светлина. Глор машинално се хвана за

лъчемета.

Срещата

Между синия титан на чинията и зелената светеща броня на

«посредниците» се провря глава в работен шлем. Лампата заслепи Глор. Той

закри очите си с козирката, позна Светлоокия и разбра, че е чакал него.

Някой е следил Глор, видял е накъде е тръгнал и е съобщил на

инженер-физика.

- Господин Глор! Вас ли виждам? - с палячовска възторженост извика

инженерът. - Ка-аква среща, ах и ах, и още един път ах!

- На вашите услуги, господин инженер-физик - рече Глор, като се

стараеше да бъде любезен. - Надявам се, посоката ни е обща?

- О, почакайте, скъпи господине! - с насмешка рече Светлоокия и после

със зъл, бърз шепот продължи: - Вие сте използували уреда. Защо? Не лъжете!

Всичко ни е известно!

- Благоволете да не се забравяте! Не съм свикнал с подобен тон.

- Не го усуквайте! - изсъска Светлоокия. - Училище за благородни

маниери!

- Вижте, какво, инженере - миролюбиво предложи Глор, - предлагам ви да

се извините. След това ще поговорим, ако имате желание.

- Имам голямо желание, господин монтажник! Поднасям извиненията си на

господин монтажника! Доволен ли сте? Сега моля да ми отговорите.

- Нямам какво да ви отговарям - каза Глор. - Когото беше необходимо,

него взех в уреда. Ще се постарая да изпълня молбата ви. Друго?

- Ама вие разбирате_ ли какво правите? «Когото беше необходимо»! Вие

трябваше да помолите мене, мене и аз щях да взема за вас когото трябва -

чисто и безопасно. Дилетант! Казвайте какви сте ги забъркали? Ще се опитам

да оправя работата. Е?!

«Нищо не знае - разбра Глор. - Мисли, че с помощта на «посредника» съм

откраднал нечие тяло.»

- Не се тревожете - проговори той. - Взех Мислещ не от балог. Всичко е

наред.

Инженер-физикът сви рамене и доста спокойно каза:

- Работата няма да стане, Глор. Веднага ми върнете «посредника». Не ви

вярвам вече.

- Кълна се в ръкавиците си! Вече не ми вярвал! А защо преди ми

вярвахте?

Светлоокия само се подсмихна и Глор разбра. Естествено чхагите го бяха

проучили. Но предварително. Изобщо не познаваха сегашния Глор. А предишния

Глор, ако беше попаднал в такива стоманени клещи, нямаше да посмее и да

щракне. Дори само заради Ник. Неговата неистова привързаност към Ник беше

известна на всички…

- Дайте го! - чхагът протегна ръка.

- В никакъв случай. Вашият уред не е у мене.

Светлоокия пак стана кафяв. Пъхна телефона в ухото си, промърмори

нещо. Глор разбра: чхагът говори със съучастника си, който прослушва

предавателя, вграден в «посредника». Ясно. Шпионинът е чул как Глор и Ник

са разговаряли, премествайки «посредника» от кутията в скафандъра. И е

решил, че Глор го е скрил под комбинезона си. А сега шпионинът докладва на

инженера, че не е чул последния им разговор, тоест «посредникът» е скрит на

друго място.

Чхагът яростно забърбори в предавателя си. В екливия отсек се чуха

няколко думи. «Железния Рог на мястото си ли е?» - чу Глор. А Светлоокия

несъзнателно направи радостен жест. Явно му отговориха, че е на мястото си…

- При вас ще дойде моят помощник - каза Светлоокия. - Днес. Вие ще го

познаете. Ще му дадете уреда.

- Не преди да изпълня обещанието си - флегматично отговори Глор.

- Ще ви смажа, безумецо! Не, няма да си мръдна нокътя. Ако останете

без моята опека, ще ви разнесат на молекули!

- Да, на пристана вашият съучастник се появи точно навреме. Не ми

позволи да направя някоя глупост. Но не мене спасявахте. Себе си, господине

- нямам честта да зная как се казвате…

- Ще ми върнете ли «посредника»? - извика Светлоокия.

- Казах вече.

- Сбогом! Ето какво ви очаква. - Инженер-физикът протегна два пръста

като прашка, изобразявайки два снопа плазма, разпрашител. И започна да

отстъпва към трюма.

- Благодаря за предупреждението! Ще взема мерки - рече Глор и хвана

инженера за лакътя. - Стой!

Оня се дръпна, но Глор беше по-силен. Придърпа ръката му към лицето

си, видя номера на ръкавицата. Тръсна инженера.

- Не сте наясно вие, номер 5981… Не сте наясно! Не аз съм във вашите

нокти, а вие в моите. Но засега няма да ви преча. Сбогом… - И без да се

оглежда, прекрачи от хангара в дока.

Великия Диспечер

Новият инженер за поръчения се появи в кабинета на командора на Пътя

точно навреме. Третият Велик се беше излегнал във висящото корабно кресло и

разговаряше по видеофона с Първия Велик, негова разпоредителност Великия

Диспечер. Глор бе длъжен да се смути. Той, скромният монтажник, е попаднал

в такова общество…

Негова разпоредителност, едър мъж от същия аристократически мощен тип,

както и Джал, се мръщеше под шлема си и слушаше Командора не много

внимателно.

- Извини ме, моля те, ще те прекъсна - каза той с ехтящ, ораторски

глас. - Аз се разпореждам с кадрите и на планетата, и на орбитите. Извини

ме, моля те… Приеми три групи, построй им жилища, а с какво ще се занимават

си е твоя работа… - Той видя Глор, посочи го с глава в гребенест шлем: -

Кой е този?

- Да, пак за кадрите - озъби се Джал. - Моят нов адютант. Вместо оня,

който ти ми натресе. Който смачка ракетата, дръвника…

Негова разпоредителност небрежно кимна. Монтажник от кой да е разряд е

нищожна личност в очите на Великия Диспечер. Може да се каже - изобщо не е

личност. Двуного в син комбинезон. Но инженер при командора на Пътя - това

вече значи нещо. Него можеш и да го намразиш.

Погледът, който негова разпоредителност хвърли на Глор, не

предвещаваше нищо добро. Мно-ого лошо… На Великия Диспечер се подчинява

Шефа на двете Стражи. Макар че Великия командор също е сила. Получава се

нещо като равновесие. За известно време то ще се задържи. Но все пак е

интересно: нима Глор е назначен без съгласието на Великия Диспечер?

Глор приклекна няколко пъти - по-ниско, по-ниско, няма да ти се счупи

гърбът - и бе освободен. Плъзна се към кабинетчето си. Като се правеше, че

се запознава с оборудването, тайничко поглеждаше към командора на Пътя.

Негова предвидливост явно продължаваше беседата си с Първия Велик - Глор

виждаше, но не можеше да чуе през стъклената преграда, която отделяше

кабинета му. Командорът се ядосваше. Тресеше глава, озъбен като кург. Един

път даже се закани към екрана. Глор го гледаше със замислено любопитство.

Виждаше себе си в това кресло, в това тяло. Да, залогът е голям и трябва да

го спечели.

Вече не го обземаше черен ужас, когато мислеше за това, че Сьовка ще

отиде по-далеч. Сякаш и двамата щяха да преминат в тялото на командора.

Сьовка престана да го съжалява, Глор престана да се страхува. Те се сляха в

едно съзнание.

Почти несъзнателно Глор излезе иззад преградата. Приближи се до

креслото, приклекна.

- Какво искаш? - излая Джал.

- Имам важно съобщение - вдъхновено каза Глор. Нямаше представа кога

ще може да завладее командора на Пътя. Но чувствуваше, че два въпроса не

търпят отлагане. Кой го е препоръчал на командора толкова навреме и на

място? Кой е Железния Рог?

- Казвай, др-ръвник…

- Ваша предвидливост! Моят предшественик, сега Мислещ, е бил мой брат

по каста. Съгласно обичая, аз съм длъжен да го защитя.

Командорът кимна. Кастовото братство - доста почтен обичай…

- Можеш да продължиш.

- Ваша предвидливост! Имам основания да мисля, че моят предшественик е

бил възнесен в Мислещ не случайно, не поради престъпна небрежност.

- А за какво друго, ако не за небрежност?

- Нечия зла воля, ваша предвидливост. Докато идвах насам, се случи… Ще

позволите ли да доложа?

И той разказа за произшествието на гравитолетната гара - в нов

вариант, разбира се. Някой, чието лице той не успял да види, уж бил казал

на своя спътник: «Ето го тоя младок, когото Джал взе при себе си без

съгласието на Железния Рог.»

Негова предвидливост гневно отбеляза:

- Нахалници и подлеци! - После известно време пухтя и сумтя - мислеше.

Измърмори: - Железния… какво?

- Рог, ваша предвидливост.

- За пръв път чувам.

Изглеждаше много разтревожен и Глор с удоволствие си помисли, че

Великите също се страхуват.

- Ще се осмеля да попитам ваша предвидливост… (командорът кимна) на

чия препоръка съм задължен за честта…

Командорът не му позволи да завърши - вирна глава и процеди:

- Можете да вървите.

«Така - помисли Глор. - Поиграхме си малко, стига. Добре. Разбрах

нещичко. Първо, не ме е препоръчал Великия Диспечер. Второ, Джал не е чувал

за Железния Рог и сигурно ще се постарае да разузнае нещо за него. Я виж,

вече включи връзката!»

На пулта на инженера за поръчения светна рубинен правоъгълник - негова

предвидливост говореше по особено секретния канал. Беше невъзможно да се

подслушва… Глор подаде глава иззад преградката като гунеу от дупката си и

крадешком огледа екраните на командорския пулт. Охо! Важен чин от Стражата.

Какво пък, нека Стражата се поразтъпче; да потърси железния господин…

Секретният канал се изключи. Настъпи времето за доклади на началниците

на доковете, спътниците и останалите служби, подчинени на командора на

Пътя. Адютантът седеше без работа и разглеждаше своя пулт-радиостанция с

клавишите за пряка връзка. Върху един от тях се чернееше магическата дума

«Изчислител». «Като рискувам, да рискувам» - помисли си Глор и предаде

запитване за Светлоокия - по номера. Всезнаещият Изчислител веднага доложи:

име - Джерф, син на Бир; инженер от висш разряд, училище - шести благороден

пансион, после Теоретичната Академия, специалност «ултракъсовълнови

усилватели». Ясно… С една дума, все същите «посредници». Истинско съкровище

за чхагите.

Изчислителя направи малка пауза и завърши с обикновения си мъртъв

глас: «Означеният номер ИФВ 5981 се смята за благонадежден без

ограничения.»

Това си беше ясно. Как може да има достъп до корабния трюм, без пълна

благонадеждност? Но Глор се натъжи. Така му се искаше да чуе нещо

компрометиращо за Светлоокия… Ама че хитрец е тоя Джерф! Хубав враг си

намери, гълъбче Глор… Др-ръвник, както би казал негова предвидливост. Но

ако си кажем цялата истина, беше доволен. Вече нямаше нужда да хитрува и да

се преструва. А ако се замисли, почти няма опасност. Джерф не може да

направи донос, това е ясно. И не може да изпрати убиец - нали Мислещия беше

останал при Глор като заложник…

- Дръвник, ти оглуша ли?! - кресна командорът на Пътя… - Ракетата ми!

И по-живо!

«Посредникът»

Ник дълго скуча край горивния автомат. Нямаше какво да прави. Важните

възрастни настройчици прослушваха, опипваха, измерваха. Жужаха контролните

роботи. Автоматът тананикаше приятната песничка на студения режим, на

бронята на реактора се бе разположила да вечеря госпожа Диспечерката -

дебела и петниста като блатен гущер. Тя ревниво поглеждаше към

монтажничката от планетата.

Като се повъртя, Ник тръгна да подрежда каютата. Оттам ще се опита да

се свърже с Глор - беше й домъчняло. Свикнала бе да работи близо до него.

Отдаде чест на гущера - новата си началничка - и тъй като още не се

ориентираше добре, тръгна в обратна посока. Трябваше да върви към кърмовия

люк, през който се разрешаваше излизането с нейния пропуск, а тя тръгна

«нагоре», към охлюва на генератора. По същия път, по който преди половин

час бе тръгнал Глор. И тя падна на ръце, и тя, както и Глор, разбра, че се

провеждат изпитания на ГГ. После видя автомата-пазач и си спомни, че на

нейния пропуск няма надпис «допуснат в трюма». Разсеяно потраквайки с

обувки, тя се помъкна по обширната празна площадка на охлюва. Изведнъж

металният стражник задраска с лапи, измъкна се от люка и в охлюва скочи

Светлоокия. Ник го позна. Изглеждаше много весел, свой човек, и погледна

монтажничката с приветлива усмивка. Приклекна, усмихна се още

по-очарователно…

- Вие сте госпожа Ник, приятелката на господин Глор. Не ми казвайте,

не ми казвайте, че съм сбъркал!

- Нямам честта - за всеки случай студено отговори Ник.

- О, аз съм случаен познат на господин Глор! Джерф, обикновено ме

наричат Светлоокия… Господин монтажникът не е ли споменавал за мене?

- Боя се, че паметта ми е лоша, господин инженер-физик.

Джерф весело махна с ръка.

- Дреболия, дреболия! Монтажниците са заети хора, не са като нас

безделници… Наистина ли очите ми са толкова светли?

- Много - рече Ник. Тя видя, че роботът-стражник вдигна средния си

телескоп и също се старае да надникне в необикновените очи на инженера. -

Да, много светли. Знаете ли, изгубих се в готовия кораб. Ние пристигнахме

днес…

- О, какъв късмет! - възхити се Джерф. - Аз, аз имам късмет! Търсех

ви, госпожа Ник.

- Колко интересно - каза Ник. - И защо?

- Господин Глор не можа да го вземе сам и помоли вие да го вземете -

прошепна Джерф и премести торбичката с възпроизвеждащия апарат на гърдите

си. - Благоволете…

Ник любопитно се приближи до него. И замръзна. Светлоокия извади от

торбичката някакъв предмет. Неизвестен, непонятен и отвратително познат.

«Ето какво било» - помисли си Ник.

Малкият кораб на Десантниците, жуженето на ходовия двигател,

миниатюрният трюм, захватите за десантните «посредници». И тя самата -

курсант от Космическата Академия. Ник е дежурна в кораба. Тя - Мислещ в

мъничко многокрако метално тяло - отваря «посредниците», изважда ги от

керамичните калъфи и ги оглежда. Пипалата й потрепват. В дупките на

«посредника» лежат червени сенки, гнездата за Мислещите са празни,

внимателно почистени. До гнездата е нелепата на вид, като хиляди натъпкани,

полусмачкани паяци, схема на «посредника».

Джерф държеше в ръката си десантен «посредник» без калъф.

Вдлъбнатината на излъчвателя беше насочена към монтажничката, в празните

гнезда се отразяваха сенки. Едно беше заето. Пет - свободни.

- Най-почтително ви каня, госпожа Ник! - издевателски проговори

Светлоокия и дръпна конеца за приемане.

И настъпи безкрайна пустота.

Нещо ослепително блесна и в «посредника» изкристализира втори Мислещ.

Машка не можеше да го види - това бе нейното съзнание. Там отиде всичко,

което тя помнеше за Земята, и онова, което обичаше на Земята и тук.

Загорялото лице на Сьовка, шумът на нощните борове и твърдите удари на

топката по корта. Всичко си отиде, Машка вече я нямаше. Ник, свита на

кълбо, лежеше върху генератора.

Джерф съвсем не беше чхаг-дилетант. Той знаеше Инструкцията за

прехвърляне наизуст още от дните, когато Глор и Ник са били ученици.

Обща част, параграф 17: «Ако от тялото на балог се изземе Мислещия,

мозъкът на балога прекратява функциите си. Определеното тяло съхранява

живота не повече от 1,18 часа. Поради това следва незабавно да се прехвърли

в него предварително подготвеният Мислещ за смяна.» И част III, параграф 6:

««Посредниците» ЛЛ са оборудвани със запомнящо устройство. По сигнала

«предаване» автоматично се излъчва Мислещия, взет в хранилището преди

другите Мислещи, налични в означеното хранилище.»

Като помнеше това, Джерф пусна конеца за приемане, бързо хвана конеца

за предаване и се наведе над тялото на монтажничката, за да прехвърли

подготвения Мислещ. И изведнъж с изненадан вик докосна ръкавицата й.

Ръкавиците бяха останали здрави. Дори не се бяха напукали, макар че,

щом мозъкът престане да работи, те би трябвало да се разпаднат на прах.

«Посредникът» ли е повреден?

Джерф бързо погледна в хранилището - двама Мислещи. «Посредникът» бе

изправен. Значи… значи параграф 3: «С «посредник» ЛЛ, в това число и

десантен, при максимално усилване на приемането могат да бъдат извлечени

Мислещите на чуждопланетни същества. При отсъствие на такива или при

вторична употреба - Мислещите на балозите.»

За по-сигурно Джерф бе настроил «посредника» именно на максимално

усилване на приемането… Но в името на Пътя, откъде се бе взел тук

чуждопланетен Мислещ?

Той така се обърка, че застина, наведен над монтажничката. И пропусна

момента. Ник се размърда, отблъсна го, стана. По лицето й личеше, че

абсолютно нищо не помни. Но веднага забеляза «посредника» в ръцете на

непознатия и инстинктивно, като животно, с дълги скокове се втурна към края

на охлюва. Още два скока и ще се скрие от другата страна, а там работят

настройчиците… Джерф пъхна «посредника» в торбичката и вдигна празните си

ръце:

- Стойте, госпожа Ник!

- Оставете ме - каза Ник. Светлоокия дотича при нея:

- Слушайте и мълчете! Вие сте «губили себе си», разбрахте ли? Аз ви

освободих, няма да ви издам, пак вашето приятелче Глор е виновен!

- Не е вярно! - прошепна Ник.

- Повярвайте ми, повярвайте ми… Идете веднага в каютата си, той крие

«посредник», ще се убедите… Аз ви освободих, разбирате ли? Търсете!

Намерете го! Ще взема от вас «посредника» и край, ще скрия всичко! Вървете

де!

Ник го погледна полуприпаднала. Скочи към края на генератора и падна -

затъркаля се по охлюва. Джерф съобрази, че монтажничката не знае в кой

кораб се намира. Мисли, че е в Монтажната, където няма притегляне!

Чуждопланетният Мислещ я е завзел не в дока, а още на планетата… А тя не

знае накъде да върви, а-ха-ха, късмет, късмет! - мислено изрева Светлоокия

и се втурна да я догони.

- Чакайте! Слушайте! Вие не сте в Монтажната, а в Главния док… Не

поздравявайте тези господа! Току-що говорихте с тях. Нашият изход е през

кърмата… Моля… Мълчете, мълчете! Да-да, зная вашата каюта, да вървим…

Сега ще си разчисти сметките с Глор! Чия приятелка е «губила себе си»?

Чуждопланетен! Мислещ! В Главния док! Ах-ха, късмет… Вместо рискованата

замяна на Мислещия в госпожа Ник, излезе такова нещо! Ник ще му даде

«посредника» с Железния Рог, самата Ник, а не подменената…

- Това е вашата каюта. Търсете. Чакайте ме. И мълчете! Иначе сте

загубена.

Той блъсна Ник през вратата на каютата и се понесе обратно към кораба,

за да остави десантния «посредник» на мястото му.

Да си начешем крастата

Командорът на Пътя обожаваше да лети на ракети-дребосъчета. Вече осем

поколения заемаше тази длъжност, тоест беше сменил седем тела и всяко ново

беше на бивш пилот. В официалната му биография се съобщаваше, че първият

Джал в династията е бил истински пилот, който благодарение на ума,

енергията и необикновените си математически способности се издигнал до

командор на Пътя. Може би. Във всеки случай Джал VIII използуваше всяка

възможност, за да се измъкне в Космоса с двуместна ракета и сам я

управляваше. Командорът нямаше личен пилот. Излизането до ракетата беше

помпозно. Адютантът съобщи на Изчислителя крайния пункт и часа на излитане.

След това се яви началникът на Стражата, застина във великолепна стойка -

долните колене прави, горните свити - и получи заповед да го придружи до

ракетата. Кой знае защо, за да получи заповеди, началникът на Стражата

трябваше да се явява лично пред Джал - сякаш радиофонът още не беше

измислен. Но Сулверш правеше това с удоволствие. Доверително рече:

«Слушш!», юнашки скочи в приемната и там се развихри: «Мир-р-рно! Негова

предвидливост командорът на Пътя!» И замря с невероятно опулени очи. Чуваше

се как чиновниците-питове проскръцваха, изправяйки се зад масите.

Командорът на Пътя благоволи да слезе по трапа в приемната - покрай двамата

офицери на площадката. Едва прекрачи последното стъпало и Сулверш се втурна

да разчиства пътя. Клагг в същия миг се приближи до Глор и тръгна до него,

на две крачки зад гърба на командора на Пътя, а началникът на Стражата вече

диво крещеше в коридора: «Мир-рно!» Вопълът му бе чут и подхванат от

офицерите, които бяха на пост по пътя към пристана, и няколко секунди

коридорът гърмя: «Ир-р-ро!» Разбира се, всичко това беше напълно излишно.

Изчислителя вече беше светнал оранжевите панели по таваните. Всеки, който

имаше очи, знаеше, че командорът на Пътя сега ще мине по тези и тези

коридори. Но обичаят, установен в началото на Пътя, беше по-силен от

разума. Обичаите се създават бързо, а се разрушават в продължение на

хилядолетия. Ритуалът за появяването на Великия беше създаден на планетата

Тойот, която се управляваше от трима вождове: Мъжа на Съвета, Мъжа на

Войната и Сина на Бурята - главния адмирал. И ето че след петстотин години

се възпроизвеждаше церемонията по появяването на Сина на Бурята. Сулверш

ревеше като атакуващ сумун, Сина на Бурята - командорът - крачеше с

небрежен и едновременно величествен вид. Клагг и Глор вървяха изопнати,

сякаш бяха глътнали монтажна линия, а други двама офицери маршируваха

отстрани на процесията с насочени лъчемети. Пълна нелепост! Постоянните

участници в церемонията не се чувствуваха много удобно. Само адютантът се

наслаждаваше и тайно беше смутен от това.

Парадите, развеждането на караулите и останалите военни обреди имаха

много силно въздействие върху Сьовка.

Най-после Сулверш за последен път изкрещя: «Негова предвидливост!»,

инженерите в шлюзовата камера изобразиха почтителна стойка и церемонията,

без ни най-малко да загуби тържествеността си, прие делови характер.

Първо от товарния асансьор изскочиха контейнерите с вакуумскафандрите

на Великия и неговия адютант. Сулверш пое одеждите на командора на Пътя.

Взе ги, поднесе ги на Джал, той собственоръчно отвори контейнера и двама

офицери вдянаха негова предвидливост в скафандъра. Глор бързешката се

облече сам.

После Сулверш се гмурна в ракетата, за да я огледа отвътре. А Глор,

трополейки, изтича към шлюза и излезе в открития Космос - да огледа

ракетата отвън. Всичко това се правеше съвсем проформа. За две минути в

такава сложна машина нищо не може да се забележи, ако ще да са заложени и

сто бомби…

След това старшият инженер-ракетчик предаде ключа и сертификата на

ракетата на началника на Стражата, а началникът на Стражата помоли старшия

инженер да подготви ракетата за пуск. Последва серия команди, които

започваха с думите: «Ракетата на негова предвидливост.»

«Ракетата на негова предвидливост за продухване!» - Съскане на

сгъстения въздух, тракане на клапаните. - «Ракетата на негова

предвидливост… Продухвай!» - Съскането става оглушително. - «Ракетата на

негова предвидливост. За контрол!» И така нататък.

Сулверш рапортува:

- Ваша предвидливост ще благоволи ли да заеме мястото си?

Командорът с облекчение се гмурна в люка. Глор се наведе и се промъкна

след него - в креслото на втория пилот. И изведнъж Джал заговори с него

като с равен:

- Да си начешем крастата, а? Отдавна ли не си летял? Е, моли се на

Пътя… - И рязко вкара ключа в гнездото на опознавателя. - На пристана!

Готов за старт!

Върху сигналния панел се построиха зелени правоъгълници - пълна

готовност. Заподскачаха намаляващи цифри: 49, 48, 47. Командорът крадешком

се озърна, хвана оранжевата аварийна ръчка, дръпна я и натисна с крак

стартера.

Скафандърът жаловито писна, изпускайки въздуха. Креслото го притисна в

гърба като крак на великан. Екраните се изпълниха с бели спирали. Спиралите

се превърнаха в звезди. По средата на ходовия екран изплува розов ромб.

Това означаваше, че кърмата на ракетата е насочена точно срещу Главния

маяк. «Я го виж ти, командора на Пътя - помисли си Глор, - ама той

управлява ръчно!» Джал пилотираше, чевръсто движейки ръцете си като при

играта «на пържоли». Заквака говорителят: ««Мълния нула-едно», «Мълния

нула-едно», тук Главния маяк, отговорете!» Командорът хихикна и отговори:

««Мълния нула-едно» слуша». Главния маяк помоли да съобщи защо «Мълния» се

движи на аварийно управление, необходима ли е спасителната. Командорът

отговори на маяка също като бившия кург Нурра, после обърна сияещата си

муцуна към адютанта си и му намигна. Очакваше прояви на възторг.

- Смело, смело, ваша предвидливост! - нерешително каза Глор.

В наушниците на втория пилот се предаваше обстановката и той чуваше

как Главния маяк разгонва всички по трасето на «Мълния нула-едно».

Двуместната ракета на ръчно управление би могла да направи маса поразии…

«Аварийна ракета на еди-кой си меридиан на Главния маяк - говореше припрян

глас. - Скорост… Ускорение…» Някой възмутено щракна и попита: «Защо не ляга