АЛЕКСАНДЪР БЕЛЯЕВ

ГЛАВАТА НА ПРОФЕСОР ДОУЕЛ

Source: http://dhv.hit.bg

Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина

E-MAIL: sergei@mail.orbitel.bg

Александър Беляев

ГОЛОВА ПРОФЕСОРА ДОУеЛЯ ИЗБРАНИе научно-фантастические произведения В

трех томах том 2 - 1968 г.

Издательство ЦК ВЛКСМ "Молодая гвардия"

ЗА АВТОРА И ЗА НЕГОВИТЕ ТВОРБИ

Има един епизод в ранната биография на Александър Романович, който може

да бъде отправна точка към много от същностните черти на човека и твореца

Беляев. Ще започна с този и весел, и трагичен епизод.

Веднъж момчето, носещо обикновеното име Александър и необикновения копнеж

да полети във въздушния океан, решило да реализира незабавно мечтата си.

Изкачило се без колебания на покрива на къщата и почти без колебание. . .

полетяло надолу. Навярно му харесало, навярно рискът пленил въображението

му, защото скоковете зачестили. Не знаем колко са били на брой (както не

знаем много подробности от трудната биография на художника - литературният

му архив не достига до нас), но последният от тях завършва със счупване

на гръбначния стълб. Дълго, упорито лечение и страшното като че ли е

останало назад. Но минава време и започва горчивото разплащане с мечтата

на детството: костна туберкулоза на прешлените на гръбначния стълб,

гипсово корито, три безкрайни години неподвижност, сковаващ ортопедичен

корсет до края на живота. . . И знаменателно е, че Александър Романович не

укротява полета на фантазията си, не се разделя нито за миг с мечтата си.

Нищо в обемното, оптимистично творчество на писателя не подсказва

страдание и принудителна приземност, всичко е реализиране на юношеската

мечта да се излезе от рамките на възможното за обикновения човек, да се

проникне в сферата на непознатото, да се изпита неизпитаното. . .

В този смисъл бих сравнила творческия подвиг на Александър Беляев с

подвига на Николай Островски, написал една от най-въздействуващите и

жизнеутвърждазащи книги в съветската литература "Как се каляваше

стоманата", скован от мъчителен, неизлечим недъг. Подобен пример ни даде в

наши дни и друг съветски творец - Владислав Титов, с нашумялата си

автобиографична творба "Злата смърт" надвил. Сякаш страданията на тялото

активизирал всички духовни сили на личността за създаване на произведения,

пронизани от жизненост, от неотстъпна вяра в могъществото на човешкия

гений.

Какъв е. пътят, който Беляев изминава, преди да свърже изцяло съдбата си

с писателския труд? Ражда се през 1884 година в град Смоленск. Следва

право и едновременно с това учи в консерваторията. Принуден е да мисли и

за насъщния: рисува театрални декори, свири в оркестър, сътрудничи в

печата. До 1925 година, когато става професионален писател, Александър

Романович работи последователно като възпитател в детски дом, старши

инспектор в милицията, фотограф, библиотекар, юрисконсулт в Народния

комисариат по просветата. Много и с увлечение пише във вестници и

списания. Твърде популярните за своето време московски издания "Вокруг

света" и "Всемирный следопьт2 предоставят страниците си за негови творби и

това между другото още повече разширява популярността им. Така през 1926

г. списание "Всемирний следопьт" отпечатва повестта "Главата на професор

Доуел" (по-късно тя е преработена в роман и излиза в отделно издание),

първата голяма научно-фантастична творба на Александър Беляев, която

веднага налага името му в съзнанието на читателите. А като имаме предвид,

че става дума за съветските читатели, то означава- в сърцата на милиони.

..

Няма да разказвам съдържанието на този роман. Той е включен в нашия

двутомник,но заслужава да се отбележи следният факт: тази първа крупна

научно-фантастична книга на Беляев съдържа в себе си крупно научно

предвиждане. Да не забравяме, че увлекателната и разтърсваща въображението

история за съживяването на човешки глави се печата през 1926 г., а

първите опити за съживяване на органи, отделени от тялото, започват да се

правят в Ленинградския медицински институт две години по-късно, през 1928

г. Отбелязвам този факт, тъй като той е показателен за творчеството на

писателя. Всички или почти всички негови произведения са свързани с

мащабни научни предвиждания в сферата на медицината, биологията, техниката

и физиката. Всички или почти в всички се разработват художествено

проблеми, които ще бъдат обект на науката и техниката за десетки години

напред.

Обърнете внимание колко широки и разностранни са интересите на писателя.

В повече от петдесетте заглавия, излезли изпод перото на Беляев,

"Около света".

"Световен следотърсач".

рядко ще откриете тематично еднакви, приличащи си творби. С научна

осведоменост и респектираща ерудиция писателят чертае релефа на бъдещите

постижения на науката в десетки различни области, като започнем от

медицината (Главата на професор Доуел, Човекът-амфибия, Ариел, Човекът,

намерил лицето си, Човекът, изгубил лицето си, поредицата фантастични

разкази за изобретенията на професор Вагнер и ред други) минем през

междупланетните полети (Скок в неизвестното, изкуствените спътници

(Звездата КЕЦ), пътешествията по въздушните реки (Въздушният кораб), през

радиотехниката (Владетелят на света) и подводното телевизионно предаване

Чудесното око) и достигнем до смелите проекти за използуването на скритите

богатства на морето и въздушния океан (Подводни земевладелци и Продавачът

на въздух).

Не претендирам за изчерпателност, това е само малка част от заглавията на

Беляев, искам само да изтъкна колко многопосочна с проблематиката,

третирана от писателя, колко разнообразни са творческите му търсения. При

туй заслужава да се подчертае: книгите на Беляев не са просто увлекателно

фантастично четиво (макар и само по себе си това да е качество в очите на

любопитния читател!), а научно-фантастични произведения, в които елементът

научност не е подценен за сметка на смайващата сензационност-цнонпост. В

предговора си към Скок в неизвестното големият руски учен Циолковски

изрича думи, които могат да бъдат отнесени към ред творби на писателя:

всички известни ми разкази, оригинални и преводни за темата на

междупланетните съобщения, романът на А. Р. Беляев ми се струва

най-съдържателен и научен.

Тук му е мястото може би да споменем,че критиката не винаги е отдавала

дължимото на писателя, че наред със справедливите бележки той е трябвало

да изслушва и много несправедливи, че е била атакувана както

научността, така и художествеността на неговите творби. Но, така или

иначе, книгите на Беляев са намирали и намират бързо своя читател -

двадесет, четирдесет, петдесет години подред. . . Да напомним, че първото

крупно заглавие на Беляев Главата на професор Доуел излиза през 1926 г.,

последният му роман Ариел през 1941 г., година преди смъртта на писателя

(той умира през януари 1942 г.). Всъщност последната отпечатана приживе

творба на Александър Романович разказът Анатомичният годеник излиза през

1941 г. в списание Ленинград, сякаш за да докаже неизменната, продължила

до самия му край привързаност на автора към журналните публикации. А

привързаността, както се казва, е взаимна. Трябва ли да изтъкваме как са

се търсили броевете, в които са били отпечатвани повест или роман на

Беляев! Известен е например фактът, че на въпроса на редакцията на

Всемирньй следопыт. зададен през юбилейната петдесетгодишнина на

списанието: Кои произведения от напечатаните през годината са им харесали

май-много? Човекът-амфибия. читателите са отговорили единодушно:

Произведенията на Беляев бихме могли да разделим, съвсем условно, разбира

се, на няколко основни групи.

Преди всичко изброените вече научно-фантастични творби, разглеждащи важни

проблеми, свързани с бъдещото развитие на науката и техниката, доказващи

неизчерпаемите възможности на човешката мисъл. В тях като че ли най-силно

е изразено умението на писателя да фабулира, да гради динамично развиващо

се остросюжетно повествование. Тук са и най-големите сполуки на автора в

моделирането на жизнени, запомнящи се характери. Достатъчно е да си

припомним Ихтиандър и професор Салватор от Човекът-амфибия, изобретателя

Щирнер от Владетелят на света, професор Керн и мадмоазел Лоран от Главата

на професор Доуел, киноартиста Тонио от Човекът, загубил лицето

си, за да се убедим в справедливостта на твърдението. Действието в

споменатите романи се развива главно в света на капитала, където научните

открития не винаги носят щастие на човека. Това обяснява острата социална

насоченост на творбите, изобличителния им патос.

Александър Беляев пише и ред творби, рисуващи фантастичната картина на

бъдещето. В тях се разглежда не един или друг конкретен проблем, а се

прави опит да се покажат възможностите на утрешния ден с цял комплекс от

решени проблеми в различните сфери на живота. Сега вече авторът пренася

действието в съветската страна, населява страниците на книгите си със

съветски хора. Характерни произведения в тази група, която условно ще

наречем втора, са романите Лаборатория Дубълве, Под небе го ла Арктика и

Борба в ефира, както и очерците Зелена симфония и Градът на победителя.

Интересно е да се прочете днес, когато г.проблемите за запазване на

околната среда се поставят с такава тревожна острота, Примерното описание

на един бъдещ град, в който всичко плува в слънце и зеленина, където няма

дим и бензинови изпарения, не съществуват сиви здания безлични на-големи

блокове, а китни домове, закътани в зеления уют н.1 градините.

Създаването на панорамни художествени платна за бъдещето е мъчна задача.

Беляев съзнава това и сам формулира трудността на замисленото:

Най-важната задача е да се напише занимателен, острофабулен

научно-фантастичен роман за класовата борба. Тук са и контрастите на

характерите, напрегнатостта на борбата, и всяческите тайни и

неочакваности. Най-трудно за писателя е да създаде занимателен сюжет в

произведение, описВащо бъдещото общество. А нали показването на това

бъдещо общество, на научните, техническите, културните, битовите,

стопанските перспективи не е по-малко важно, отколкото показването на

класовата борба.

Писателят не винаги успява да се пребори с мъчнотиите, които носи със

себе си художественото моделиране на една цялостна концепция за

бъдещето,тези му творби страдат от известна рехавост в композицията и

сюжета, от забележима анемичност на литературните герои.

Беляев създава и произведения, които ни връщат в далечното минало на

човечеството, и постига в тях познатата ни сигурност на белетристичния

рисунък. Към тях можем да отнесем ранния му роман Последният човек от

Атлантида,който в основата си също е фантастичен и до известна степен Скок

в неизвестното, където съзираме ясния релеф на природата в отдавна

отминали геологични епохи.

Солидна група разкази (Беляев работи през цялото време и в областта на

късите белетристични жанрове) е изградена върху най-неочаквани фантастични

предположения: Ами ако. . . изчезне изведнъж земното .привличане или ако

измрат всички микроби на земята, какво би станало с нас? По изключително

интригуващ и занимателен начин писателят разкрива твърдата логика на

привични неща, показва катастрофата, която би настъпила, ако се наруши

дори само един от извечните закони на природата. Разкази като Второто

пришествие, Нетленният мир, Над бездната, Рогатият мамут и много други са

не само завладяващо, любопитно четиво,но и блестяща популяризация на

отделни природни закони и научни теории.

Бихме могли да отделим в самостоятелна група и Беляевите заглавия, които

не принадлежат към научно-фантастичния жанр. Между тях са приключенската

му Островът на загиналите кораби, както и редица разкази, изградени върху

документална основа, като Мъртвата глава, Белият дивак и др.

Естествено, в обемното литературно наследство на Александър Беляев не

всичко е на еднакво художествено ниво. В някои от книгите му ще срещнем

художествена неубедителност уморителни диалози, схематичност в обрисовката

на персонажа излишни дължини, наивности в директните отправки към

язвите, в капиталистическото общество или просто стилови несъвършенства.

Но не това е определящото в творчеството на надарения художник. Много

негови произведения. не само издържат проверката на времето, но и днес,

когато много от научните предвиждания, съдържащи се в тях, са хубава, дори

привична

реалност, младите читатели от цял свят четат книгите на Беляев,

симпатизират на Ихтиандър и Ариел, с неотслабваща тръпка следят

житейските

перипетии на двамата пришълци в зловещото царство на продавача на въздух,

задъхано прелистват страниците на този и завладяващ, и малко страшен

роман Главата на професор Доуел. . .

И до днес най-хубавите измежду книгите на Беляев въздействуват върху

младия (пък и не само върху младия!) читател, приобщават го към проблемите

на науката, тревожат фантазията и търсаческия му дух, възпитават у него

хуманизъм. А това е най-доброто доказателство, че творбите му не са

остарели, че въпреки бурния подем на научната фантастика в съветската и в

световната литература Беляев, един от основателите и забележителните

представители на научната фантастика в съветската страна, издържа високата

конкуренция на писателите-фантасти от края на нашия

век, че той е жив глас, а не спомен в литературата.

Наташа Манолова

Александър Беляев

Главата на професор Доуел

Source: http://dhv.hit.bg

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЙОСИФ СЪБЕВ

Посвещавам на моята жена Маргарита Константиновна Бедяева

ПЪРВА СРЕЩА

- Моля, седнете.

Мари Лоран се отпусна в дълбокото кожено кресло.

Докато професор Керн разпечатваше плика и четеше писмото, тя бегло

разгледа кабинета.

Каква мрачна стая! Но да се занимава човек тука, е добре:

нищо не отвлича вниманието. Лампата със затворен абажур осветява само

бюрото, отрупано с книги, ръкописи, коректури. Окото едвам различава

тежката мебел от черен дъб. Тъмни тапети, тъмни завеси. В полумрака

проблясват само златните букви на подвързиите на книгите в масивните

шкафове. Дългото махало на старинния стенен часовник се движи равномерно и

плавно.

Като пренесе погледа си върху Керн, Лоран неволно се усмихна: професорът

съответствуваше изцяло на стила на кабинета. Сякаш издялана от дъб,

тежката, мрачна фигура на Керн изглеждаше като част от мебелировката.

Големите очила с костенуркова рамка напомняха два часовникови циферблата.

Като махала се движеха сивопепелявите му очи, преминавайки по редовете на

писмото. Правоъгълният нос, правият разрез на очите, устата и квадратната,

издадена напред брада придаваха на лицето вид на стилизирана декоративна

маска, изваяна от скулптор-кубист.

-За украса на камина е такава маска" - помисли Лоран.

- Колегата Сабатие ми говори вече за вас. Да, нужна ми е помощница. Вие

сте медичка? Отлично. Четиридесет франка на

13

ден. Плащане всяка седмица. Закуска, обяд. Но аз поставям едно условие.

..

Като побарабани със сухите си пръсти по масата, професор Керн зададе

неочакван въпрос:

- Умеете ли да мълчите? Всички жени са бъбриви. Вие сте жена - това е

лошо. Красива сте - това е още по-лошо.

- Но какво отношение. . .

- Най-близко. Красивата жена е двойно жена. Значи двойно притежава и

женските недостатъци. Вие може би имате мъж, приятел, годеник. И тогава

всичките тайни по дяволите.

- Но. . .

- Никакви -но"! Вие трябва да бъдете няма като риба. Трябва да мълчите за

всичко, каквото видите и чуете тука. Приемате ли условието? Длъжен съм да

ви предупредя: неизпълнението ще повлече подире си крайно неприятни за

вас последствия. Крайно неприятни.

Лоран беше смутена и заинтригувана. . .

- Съгласна съм, ако във всичко това няма.. .

- Престъпление, искате да кажете? Можете да бъдете напълно спокойна. Не

ви заплашва никаква отговорност. . . Нервите ви в ред ли са?

- Аз съм здрава. . .

Професор Керн кимна с глава.

- Алкохолици, неврастеници, епилептици, луди не сте ли имали в рода си?

-Не.

Керн пак кимна с глава.

Сухият му остър пръст се впи в копчето на електрическия звънец.

Вратата безшумно се отвори.

В полумрака на стаята, като на проявявала фотографическа пластинка, Лоран

видя само бялото на очите, после постепенно се проявиха светлите петна на

лъскавото лице на негър. Черните му коси и костюмът се сливаха с тъмните

завеси на вратата.

- Джон, покажете на госпожица Лоран лабораторията.

Негърът кимна с глава, предлагайки да го следва, и отвори втората врата.

Лоран влезе в съвсем тъмна стая.

Щракна електрически ключ и ярка светлина от четири матови полукълба заля

стаята. Лоран неволно притвори очи. След мрачния кабинет белината на

стените ослепяваше. . . Блестяха стъклата на шкафовете с лъскави

хирургически инструменти.

14

Със студена светлина горяха стоманата и алуминият на непознати на Лоран

апарати. С топли, жълти петна падаше светлината върху медните полирани

части. Тръби, серпантини, колби, стъклени цилиндри. . . Стъкло, каучук,

метал. . .

Посред стаята - голяма просекторска маса. До масата - стъклен сандък; в

него пулсираше човешко сърце. От сърцето излизаха тръбички към балони.

Лоран извърна глава и изведнъж видя нещо, което я накара да потрепери

като от електрически удар.

Гледаше я човешка глава - само глава без туловище.

Тя беше прикрепена към квадратна стъклена плоча. Плочата се поддържаше от

четири високи блестящи металически крачка. От прорязаните артерии и вени,

през отверстия в стъклото, излизаха, съединявайки се по чифтно, тръбички

към балони. Най-дебелата тръбичка излизаше от гърлото и се свързваше с

голям цилиндър. Цилиндърът и балоните бяха снабдени с кранове, манометри,

термометри и неизвестни на Лоран прибори.

Главата гледаше внимателно и скръбно Лоран, като мигаше. Не можеше да има

съмнение: отделена от тялото, главата живееше самостоятелен и съзнателен

живот.

Въпреки потресаващото впечатление Лоран не можеше да не забележи, че тази

глава удивително прилича на главата на неотдавна умрелия известен

учен-хирург професор Доуел, който се беше прославил със своите опити за

съживяване на органи, изрязани от топъл труп. Лоран не един път бе

присъствувала на блестящите му публични лекции и добре помнеше това високо

чело, характерния профил, вълнистите, посребрени гъсти руси коси, сините

очи. . . Да, това беше главата на професор Доуел. Само устните и носът му

бяха станали по-тънки, слепоочията и бузите бяха хлътнали, очите бяха

влезли по-дълбоко в орбитите и бялата му кожа бе придобила тъмножълт

оттенък на мумия. Но в очите имаше живот, имаше мисъл.

Лоран като омагьосана не можеше да откъсне поглед от тези сини очи.

Главата беззвучно мръдна устни.

Това беше твърде много за нервите на Лоран. Тя беше близко до припадък.

Негърът я подкрепи и я изведе от лабораторията.

- Това е ужасно, това е ужасно. . . - повтаряше Лоран, отпускайки се в

креслото.

Професор Керн барабанеше мълчаливо с пръсти по масата.

- Кажете, нима това е главата?. . .

15

- На професор Доуел? Да, това е неговата глава. Главата на Доуел, моя

умрял уважаем колега, възвърната от мене към живота. За съжаление аз можах

да възкреся само главата. Не всичко се удава изведнаж. Бедният Доуел

страдаше от неизлечима болест. Умирайки, той завеща своето тяло за научни

опити, каквито правехме ние с него. -Целият ми живот беше посветен на

науката. Нека на науката послужи и смъртта ми. Бих предпочел в трупа ми да

се рови приятел-учен, а не гробен червей" - ето какво завещание остави

професор Доуел. И аз получих неговото тяло. Успях да оживя не само сърцето

му, но и да възкреся съзнанието му, да възкреся -душата" му, изразявайки

се с езика на масите. Какво ужасно има в това? Досега хората считаха

смъртта за ужасна. Нима възкресението на мъртвите не беше хилядолетна

мечта на човечеството?

- Бих предпочела смърт пред такова възкресение. Професор Керн направи

неопределен жест с ръка.

- Да, то има своите неудобства за възкръсналия. На бедния професор Доуел

би било неудобно да се покаже на публиката в такъв непълен вид. Ето защо

ние държим в тайна този опит. Казвам -ние", защото такова е желанието на

самия Доуел. При това опитът още не е доведен докрай.

- А как професор Доуел, т. е. неговата глава, е изразил това желание?

Главата може ли да говори? За миг професор Керн се смути.

- Не. . . главата на професор Доуел не говори. Но тя чува, разбира и може

да отговаря с мимика на лицето. . .

И за да прехвърли разговора на друга тема, професор Керн запита:

- И така, приемате ли моето предложение? Отлично. Чакам ви утре към девет

часа. Но помнете: мълчание, мълчание и мълчание.

тАЙНАТА НА ЗАБРАНЕНИЯ КРАН

Животът на Мари Лоран не беше лек. Тя беше на седемнадесет години, когато

умря баща й. Върху плещите на Мари легна грижата за болната й майка.

Незначителните средства, останали след баща й, стигнаха за малко време и

стана нужда тя да учи и да поддържа семейството. Няколко години работи

като нощен коректор във вестник. След като получи званието лекар,

16

напразно се опитваше да намери място. Беше й предложено да замине за

гибелните места в Нова Гвинея, където свирепствуваше жълтата треска. Мари

не искаше ни да отива там, ни да се разделя с болната си майка.

Предложението на професор Керн беше за нея изход от положението.

Въпреки цялата странност на работата тя се съгласи почти без колебание.

Лоран не знаеше, че преди да я приеме, професор Керн беше направил

щателни справки за нея.

Тя работеше вече две седмици при Керн. Задълженията й не бяха сложни.

Трябваше да следи през деня работата на апаратите, които поддържаха живота

на главата. През нощта я сменяше Джон.

Професор Керн й обясни как трябва да манипулира с крановете на балоните.

Посочвайки големия цилиндър, от който дебела тръба водеше към гърлото на

главата, Керн й забрани най-строго да отваря крана на цилиндъра.

- Ако се отвори кранът, главата ще бъде веднага убита. Някой ден ще ви

обясня системата на хранене на главата и предназначението на този

цилиндър. Засега е достатъчно да знаете как да манипулирате с апаратите.

Но Керн не бързаше с обещаните обяснения.

В една от ноздрите на главата беше дълбоко вкаран малък термометър. В

определени часове той трябваше да се изважда и да се записва

температурата. С термометри и манометри бяха снабдени и балоните. Лоран

следеше температурата на течностите и налягането в балоните. Добре

регулираните апарати не създаваха грижи, понеже действуваха с точността на

часовников механизъм. Уред с особена чувствителност, опрян до сляпото око

на главата, отбелязваше пулсирането, като механически чертаеше крива

линия. След всяко денонощие лентата се сменяше. Съдържанието на балоните

се попълваше в отсъствие на Лоран, преди идването й.

Мари постепенно свикна с главата и даже се сдружи с нея..

Когато влизаше сутрин в лабораторията с порозовели от ходенето и чистия

въздух бузи, главата й се усмихваше слабо и веждите й трепваха в знак на

приветствие.

Главата не можеше да говори. Но между нея й Лоран скоро. беше установен

условен език, макар и доста ограничен. Отпускането на миглите на главата

означаваше -да", а повдигането им:

нагоре-не". Помагаха малко и беззвучно мърдащите се устни.

- Как се чувствувате днес? - питаше Лоран. Главата се усмихваше -със

сянката на усмивка" и отпускаше мигли: -Добре, благодаря".

- Как прекарахте нощта?

'Същата мимика.

Лоран задаваше въпроси и ловко изпълняваше сутрешните си задължения.

Провери апаратите, температурата, пулса. Записа всичко в журнала. После

много внимателно изми с вода и спирт лицето на главата с помощта на мека

гъба и изтри с хигроскопичен памук ушните раковини. Махна памучето, което

беше увиснало на миглите. Проми очите, ушите, носа, устата - в устата и

носа за целта се вкарваха специални тръбички. Приведе в ред косите.

Ръцете й бързо и ловко се докосваха до главата. Лицето на главата имаше

израз на доволство.

- Днес е чудесен ден - казваше Лоран. - Небето е синьо. Въздухът е чист и

студен. На човек му се иска да диша с пълни гърди..Вижте как ярко свети

слънцето, съвсем като през пролетта.

Ъглите на устните на професор Доуел се отпуснаха печално. Очите му

погледнаха с тъга към прозореца и се спряха на Лоран.

Тя почервеня от лека досада. Като чувствителна жена Лоран избягваше да

говори за всичко онова, което беше непостижимо за главата и можеше за

лишен път да напомни за жалкото й съществувание.

Тя изпитваше някаква майчинска жалост към главата като към безпомощно,

обидено от природата дете.

- Е, да започнем - бързо каза Лоран, за да поправи грешката си.

Сутрин, преди идването на професор Керн, главата се занимаваше с четене.

Лоран донасяше куп последни медицински списания и книги и ги показваше на

главата. Главата ги преглеждаше. На необходимата статия мърдаше вежди.

Лоран поставяше списанието върху пюпитъра и главата се унасяше в четене.

Следейки очите й, Лоран свикна да познава кой ред чете и навреме да обръща

страниците.

Когато трябваше да се направи отметка на полето, главата правеше знак и

Лоран прекарваше пръсти по редовете, следейки очите на главата и

подчертавайки отстрани с молив нужното място.

Лоран не разбираше защо главата я кара да отбелязва някои

18

пасажи. При техния беден мимически език тя не се надяваше да получи

разяснение и затова не питаше.

Но веднъж, като минаваше през кабинета на професор Керн в негово

отсъствие, тя видя на бюрото му списания с направените от нея по указания

на главата подчертавания. На отделен лист с ръката на професор Керн бяха

преписани подчертаните места. Това накара Лоран да се замисли.

Спомнила си сега това, Мари не можа да се въздържи да не зададе въпрос.

Може би главата ще успее някак да отговори.

- Кажете, защо отбелязваме някои места от научните статии?

-Върху лицето на професор Доуел се появи израз на недоволство и

нетърпение. Той погледна изразително Лоран, после крана, от който една

тръбичка отиваше към гърлото на главата му, и два пъти повдигна веждите

си. Това означаваше молба. Лоран разбра, че иска да бъде отворен

забраненият кран. Не за първи път главата я молеше за това. Но Лоран си

обясняваше желанието й по своему: главата очевидно иска да свърши със

своето нерадостно съществуване. И тя не се решаваше да отвори забранения

кран. Не искаше да бъде виновна за смъртта на главата, страхуваше се и от

отговорност, и да не загуби мястото си.

- Не, не - със страх отговори Лоран на молбата на главата. - Ако отворя

този кран, вие ще умрете. Аз не искам, не мога, не смея да ви убивам.

От нетърпение и съзнаване на безсилието си по лицето на главата премина

спазма.

Три пъти тя енергично повдигна нагоре веждите и очите си. ..

-Не, не, не. Няма да умра!" - Така разбра Лоран. Тя се колебаеше.

Главата почна да мърда беззвучно устни и на Лоран се стори, че устните се

опитват да кажат: -Отворете го. Отворете го. Моля ви се!. . ."

Любопитството на Лоран беше възбудено до крайност. Тя чувствуваше, че тук

се крие някаква тайна.

В очите на главата имаше безгранична тъга. Очите молеха, умоляваха,

настояваха. Сякаш всичката сила на човешката мисъл, цялото напрежение на

волята бяха съсредоточени в този поглед.

Лоран се реши.

Сърцето й силно биеше, ръката трепереше, когато поотваряше внимателно

крана.

Веднага от гърлото на главата се чу шипене. Лоран чу слаб, глух, скърцащ

глас, треперещ и шипящ като развален грамофон:

- Благодаря. . . ви. . .

Забраненият кран пропускаше от цилиндъра сгъстения въздух. Минавайки през

гърлото на главата, въздухът привеждаше в движение гласните струни и

главата получаваше възможност да говори. Мускулите на гърлото и гласните

струни не можеха вече да работят нормално: въздухът преминаваше с шипене

през гърлото и тогава, когато главата не говореше. А пресичането на

нервните клончета в областта на шията нарушаваше нормалната работа на

мускулите на гласовите струни и придаваше на гласа глух и треперещ тембър.

Лицето на главата изразяваше удовлетворение.

Но в този момент се чуха стъпки от кабинета и щракане на ключ (вратата на

лабораторията откъм кабинета се затваряше винаги с ключ). Лоран едва успя

да затвори крана. Шипенето в гърлото на главата престана.

Влезе професор Керн.

ГЛАВАТА ЗАГОВОРИ

Откакто Лоран откри тайната на забранения кран, мина близо седмица.

През това време между Лоран и главата се установиха още по-дружески

отношения. В часовете, когато професор Керн отиваше в университета или

клиниката, Лоран отваряше крана, отправяйки в гърлото на главата малка

струя въздух, за да може главата да говори с ясен шепот. Тихо говореше и

Лоран. Те се опасяваха негърът да не чуе разговора им.

Разговорите им, види се, действуваха добре на главата на професор Доуел.

Очите й станаха по-живи и даже скръбните бръчки между веждите се

загладиха.

Главата говореше много и с желание, като че ли се възнаграждаваше за

времето на принудителното мълчание.

Миналата нощ Лоран видя насън главата на професор Доуел и като се събуди,

помисли: -Сънува ли главата на Доуел?"

- Сънища. . . - тихо прошепна главата. - Да, виждам сънища. И не зная

какво повече ми доставят те: тъга или радост. Насън аз се виждам здрав,

пълен със сили и се събуждам двойно

нещастен. Нещастен и физически, и морално. Нали съм лишен от всичко,

което е достъпно за живите хора. И само способността да мисля ми е

оставена. -Аз мисля. Следователно съществувам" - с горчива усмивка

процитира главата думите на философа Декарт. - Съществувам. . .

- Какво виждате насън?

- Аз никога не съм се видял в моето сегашно състояние. Виждам се такъв,

какъвто бях някога. . . виждам роднини, приятели. . . Неотдавна видях

покойната ми жена и преживях с нея пролетта на нашата любов. Някога си

Бети дойде при мен като пациентка, беше си навехнала крака при слизане от

автомобил. Първото ни запознаване стана в приемния ми кабинет. Сближихме

се някак изведнъж. След четвъртата визита аз й предложих да разгледа

сложения на бюрото ми портрет на моята годеница. -Ще се оженя за нея, ако

получа съгласието й" - казах аз. Тя приближи до бюрото и видя върху него

малко огледало; като погледна в него, разсмя се и каза: -Мисля. . . тя

няма да се откаже." След седмица беше моя жена. Тази сцена ми се яви

неотдавна насън. . . Бети умря тук, в Париж. Вие знаете, аз дойдох тук от

Америка като хирург през време на Европейската война. Предложиха ми

катедра и аз останах, за да бъда близо до скъпия гроб. Моята жена беше

чудесна. . .

Лицето на главата светна от спомените, но веднага помрачня.

- Колко безкрайно далече е това време! Главата се замисли. Въздухът

шипеше тихо в гърлото.

- Миналата нощ видях насън своя син. Много бих искал да го видя още

веднъж. Но не смея да го подложа на това изпитание. .. За него аз съм

умрял.

- Той голям ли е? Къде е сега?

- Да, голям. Почти на едни години с вас или малко по-голям. Свърши

университет. Сега навярно е в Англия, при леля си. Не, по-добре да не

виждам сънища. Но мене-продължи главата след кратко мълчание - ме мъчат не

само сънищата. Наяве ме мъчат лъжливи чувства. Колкото и да е странно,

понякога ми се струва, че чувствувам тялото си. Изведнъж ми се прищява да

въздъхна с пълни гърди, да се протегна, да разперя широко ръце, както

прави това заседял се човек. А понякога усещам подаграта си в левия крак.

Нали е смешно? Макар че като лекар на вас това трябва да ви е понятно.

Болката е така реална, че аз неволно поглеждам надолу и, разбира се, през

стъклото виждам под себе си празното пространство, каменните плочи на

пода. . . От време на време ми се струва, че ей сега ще

почне задухът ми, и тогава съм почти доволен от своето -посмъртно

съществуване", което ме избавя поне от астмата. . . Всичко това е

рефлекторната дейност на мозъчните клетки, свързани някога с живота на

тялото. . .

- Ужасно!. . . - не се въздържа Лоран.

- Да, ужасно. . . Странно, когато бях жив, ми се струваше, че живеех само

с работата на мисълта. Аз наистина някак не забелязвах тялото си, цял бях

погълнат от научните занимания. И едва когато загубих тялото си,

почувствувах от какво съм се лишил. Сега както никога през живота си аз

мисля за мириса на цветята, на ароматното сено някъде в края на гората, за

далечните разходки пеша, за шума на морския прибой. . . Аз не съм загубил

обоняние, осезание и други чувства, но съм отрязан от цялото многообразие

в света на усещанията. Миризмата на сеното е добра на полето, когато е

свързана с хиляди други усещания: и с мириса на гората, и с красотата на

догарящата заря, и с песните на горските птици. Изкуствените миризми не

биха могли да ми заменят естествените. Миризма на одеколон -Роза" вместо

цвета на розата? Това така малко би ме удовлетворило, както гладния

миризмата на питата без пита. Изгубвайки тялото, аз изгубих света - целия

необятен, прекрасен свят на нещата, които не забелязвах, неща, които можеш

да вземеш, да пипнеш и в същото време да почувствуваш тялото си, себе си.

О, аз бих дал с удоволствие моето фантастично съществуване само за

радостта да почувствувам в ръката си тежестта на един обикновен камък! Ако

знаехте какво удоволствие ми доставя докосването на гъбата, когато сутрин

ми измивате лицето. Защото осезанието е единствената за мене възможност

да се почувствувам в света на реалните неща. . . Единственото, което мога

да направя сам, е да докосна с върха ма езика края на засъхналите си

устни.

Тази вечер Лоран си отиде у дома разсеяна и развълнувана. Както винаги,

старата й майка приготви чай със студена закуска, но Мари не се докосна до

сандвича, изпи набързо чаша чай с лимон и стана, за да отиде в стаята си.

Внимателните очи на майката се спряха върху нея.

- Ти нещо разстроена ли си, Мари? - запита старицата. - Може би

неприятности в службата?

- Не, нищо, мамо, просто съм уморена и ме боли глава. . . Ще си легна

по-рано и всичко ще мине.

Майката не я задържа, въздъхна и като остана сама, се за-

МиСлИ.

Откакто Мари постъпи на служба, много се измени. Стана нервна. Майката и

дъщерята бяха винаги добри другари. Между тях нямаше тайни. И ето че сега

се появи тайна. Старицата Лоран чувствуваше, че дъщеря й крие нещо. На

въпросите на майката за службата Мари отговаряше много кратко и

неопределено:

- Професор Керн има у дома си лечебница за особено интересни в медицинско

отношение болни. И аз се грижа за тях-

- Какви са тези болни?

- Различни. Има много тежки случай. . . - Мари се мръщеше и прехвърляше

разговора на други теми.

Тези отговори не задоволяваха старицата. И тя започна даже да прави

странични справки, но не можа да узнае нищо освен онова, което й беше

известно от дъщерята.

-Дали не се е влюбила в Керн и може би безнадеждно, без отговор от негова

страна?. . ." -' мислеше старицата. Но веднага се самоопровергаваше:

нейната дъщеря не би скрила от нея своето увлечение. И после нима Мари не

е хубавичка? А Керн е ерген. И ако Мари го обикнеше, то, разбира се, и

Керн не би устоял. Друга такава Мари не би намерил в целия свят. . . И

старицата дълго не можеше да заспи и се въртеше в пухената завивка.

Не спеше и Мари. Загасила светлината, за да мисли майка й, че спи, тя

седеше на леглото с широко отворени очи. Спомняше си всяка дума на главата

и се мъчеше да си представи себе си на нейно място: лекичко докосваше с

език устните, небцето, зъбите си и мислеше:

-Това е всичко, което главата може да прави. Може да докосне устните с

върха на езика. Може да мърда вежди. Да върти очи. Да ги затваря и отваря.

Устата и очите. Повече нито едно движение. Не, може още да мърда малко

кожата на челото. И повече нищо. . ."

Мари затваряше и отваряше очи и правеше гримаси. О, ако майка й я видеше

в този момент! Щеше да сметне, че дъщеря й е полудяла.

После изведнъж Мари започваше да хваща раменете си- коленете, ръцете,

гладеше се по гърдите, заравяше пръсти в гъстите коси и шепнеше:

- Боже мой! Колко съм щастлива! Колко много имам? Колко съм богата! И аз

не знаех, не чувствувах това!

Умората на младото тяло надделяваше. Очите на Мари неволно се затвориха.

И тогава тя видя главата на Доуел. Главата

я гледаше внимателно и скръбно. Главата се откъсваше от своята масичка и

летеше във въздуха. Мари тичаше пред нея. Керн .като ястреб се спускаше

върху главата. Виещи се коридори. . . Плътни врати. . . Мари бързаше да ги

отвори, но те не се поддаваха и Керн настигаше главата, която свистеше,

шипеше вече до ухото й. . . Мари чувствуваше, че се задъхва. Сърцето й бие

в гърдите, честите му удари се отразяват болезнено в цялото тяло. По

гърба пробягва студена тръпка. . . Тя отваря все нови и нови врати. . . О,

какъв ужас!. . .

- Мари, Мари! Какво ти е? Та събуди се, Мари! Ти стенеш. .. Това вече не

е сън. Майката стои до възглавницата и с тревога милва косите й.

- Нищо, мамо. Просто сънувах лош сън.

- Ти много често почна да виждаш лоши сънища, детето ми. . .

Старицата си отива, въздишайки, а Мари лежи още някое време с отворени

очи и силно разтуптяно сърце.

- Нервите ми за нищо вече не ги бива - тихо шепне тя и този път заспива

здрав сън.

СМЪРТ ИЛИ УБИЙСТВО?

Веднъж, като преглеждаше, преди да заспи, медицинските списания, Лоран

прочете статията на професор Керн за новите научни изследвания. В тази

статия Керн се позоваваше върху работите на други учени в същата област.

Всички тези цитати бяха взети от научните списания и книги и точно

съвпадаха с онези, които Лоран по указание на главата подчертаваше през

време на утринните занятия.

На другия ден, щом й се представи възможност да поговори с главата, Лоран

запита:

- С какво се занимава професор Керн в лабораторията в -мое отсъствие?

След известно колебание главата отговори:

- Ние с него продължаваме научните работи.

- Значи всички тези подчертавания вие правите за него? Но известно ли ви

е, че всички тези работи той публикува от свое име?

- Досещах се.

- Но това е възмутително! Как го допускате?

- Какво мога да направя аз?

- Ако не можете вие, ще мога да го направя аз! - извика гневно Лоран.

- По-тихо. . . Напразно. . . Би било смешно в моето положение да имам

претенции за авторско право. Пари? Защо ми са? Слава? Какво може да ми

даде славата?. . . И после. . . ако всичко това се открие, работата не ще

бъде доведена докрай. А за да бъде доведена докрай, съм заинтересован и аз

самият. Признавам, иска ми се да видя резултатите от моите трудове.

Лоран се замисли.

- Да, човек като Керн е способен на всичко - тихо проговори тя. -

Професор Керн ми казваше, когато постъпих на служба при него, че вие сте

умрели от неизлечима болест и сам сте завещали тялото си за научни работи.

Истина ли е?

- Трудно ми е да говоря за това. Може да сгреша. Това е истина, но може

би. . . не всичко е истина. Ние с него работехме заедно над съживяването

на човешки органи, взети от топъл труп. Керн беше мой асистент. Като

крайна цел на моите трудове по онова време аз бях поставил съживяването на

отсечена от тялото човешка глава. Бях завършил цялата подготвителна

работа. бяхме вече съживили глави на животни, но решихме да не даваме

гласност на успехите си дотогава, докато не сполучим да съживим и

продемонстрираме човешка глава. Преди този последен опит, в успеха на

който не се съмнявах, аз предадох на Керн ръкописа с всичката извършена от

мене научна работа, за да я подготви за печат. Едновременно ние работихме

над друга научна проблема, която също беше близко до разрешение. В това

време с мене се случи ужасен припадък от астма - една от болестите, която

като учен се опитвах да победя. Между мене и нея се водеше отдавнашна

борба. Целият въпрос беше във времето: кой от нас пръв ще излезе

победител? Знаех, че победата може да бъде спечелена от нея. И аз

действително завещах тялото си за анатомически работи, макар да не

очаквах, че именно моята глава ще бъде съживена. Та ето. . . през време

"на този последен припадък Керн беше около мене и ми оказваше медицинска

помощ. Той ми инжектира адреналин. Може би <'!!. . . дозата беше твърде

голяма, а може би и задухът свърши своята работа.

- Е, а после?

- Асфикция (задушаване), кратка агония - и смърт, която за г.;1;не беше

само загубване на съзнание. . . А после преживях доста странни преходни

състояния. Съзнанието ми почна да се

възвръща много бавно. Струва ми се, съзнанието ми беше пробудено от остро

чувство на болка в областта на шията. Болката постепенно утихна. Тогава

аз не разбрах какво значи това. Когато ние с Керн правехме опити с

оживяване на отсечени от тялото кучешки глави, ние обърнахме внимание, че

кучетата изпитват извънредно остра болка след пробуждането си. Главата на

кучето реагираше върху блюдото с такава сила, че понякога от кръвоносните

съдове изпадаха тръбичките, чрез които се вкарваше хранителната течност.

Тогава аз предложих да се анестезира мястото на срязването. За да не

засъхва и да не се подхвърля на въздействието на бактериите, шията на

кучето се потапяше в особен разтвор -Ринген-Лок-Доуел". Този разтвор

съдържа и хранителни, и антисептични, и анестезиращи вещества. В такава

течност беше потопено и срязаното място на моята шия. Без тази предпазна

мярка аз бих могъл да умра вторично много бързо след пробуждането ми,

както умираха главите на кучетата при нашите първи опити. Но, повтарям, в

този момент аз не мислех за всичко това. Всичко ми беше смътно, като че

някой ме е разбудил след силно опияняване, когато действието на алкохола

не е още минало. Но в мозъка ми все пак пламна радостна мисъл, че щом

съзнанието, макар и смътно, се е върнало, то, значи аз не съм умрял. Без

да отварям още очи, аз размишлявах над странността на последния припадък.

Обикновено припадъците от задух ставаха у мене внезапно. Понякога

интензивността на задуха отслабваше постепенно. Но аз никога не губех

съзнание след припадъка. Това беше нещо ново. Ново беше също усещането на

силна болка в областта на шията. И още една странност: струваше ми се, че

съвсем не дишах, а едновременно с това не чувствувах задушаване. Опитах

се да въздъхна, но не можех. Нещо повече, загубих усещането на гърдите си.

Не можех да разширя гръдния си кош, макар, както ми се струваше, да

напрягах усилено гръдните си мускули. -Странно нещо - мислех, - или спя,

или сънувам. . ." С мъка успях да отворя очи. Тъмнина. В ушите смътен шум.

Пак затворих очи. . . Знаете, че когато човек умира, органите на

усещанията му угасват не едновременно. Отначало човек губи усещането на

вкус, после гасне зрението му, после слухът. Изглежда, в обратен ред

ставаше и тяхното възстановявано. След известно време отново отворих очи и

видях мътна светлина. Сякаш бях потънал във вода на голяма дълбочина.

После зеленикавата мъгла почна да се разсейва и аз смътно видях лицето на

Керн и в същото време чух вече доста отчетливо гласа му:

26

-Дойдохте ли на себе си? Радвам се, че ви виждам отново жив." С усилието

на волята съзнанието ми скоро се проясни. Погледнах надолу и видях право

под брадата си маса - тогава още нямаше сегашната масичка, а проста маса,

като кухненска, приспособена от Керн за опити. Исках да погледна назад, но

не можех да извърна главата си. До тази маса, малко по-високо, имаше

втора маса - просекторска. На тази маса лежеше нечий. обезглавен труп.

Погледнах го и той ми се стори странно познат, въпреки че беше без глава и

гърдите му бяха разтворени. Наблизо в стъклено сандъче биеше нечие

човешко сърце. .. Погледнах Керн с недоумение. Никак не можех да разбера

още защо главата ми се извишава над масата и защо не виждам тялото си.

Исках да протегна ръката си, но не я усетих. -Каква е тази работа?. . ." -

исках да запитам Керн и само беззвучно мръднах устни. А той ме гледаше и

се усмихваше. -Не го ли познавате? - запита ме той, като кимна към

просекторската маса. - Това е вашето тяло. Сега вие сте избавен завинаги

от-астмата." Той можеше още и да се шегува!. . . Разбрах всичко. Признавам

си, в първата минута исках да крещя, да скоча от масата, да убия и себе

си, и Керн. . . Не, съвсем не така. Аз знаех, че трябваше да се сърдя, да

крещя, да се възмущавам и в същото време бях поразен от леденото

спокойствие, което ме беше завладяло. Може би се възмущавах, но някак си

гледайки на себе си и на света^отстрани. В психиката ми бяха станали

изменения. Аз само се намръщих и. . . мълчех. Можех ли да се вълнувам,

както се вълнувах по-рано, щом сърцето ми биеше в стъкления съд, а новото

сърце беше мотор? Лоран гледаше главата с ужас.

- И след това. . . след това вие продължавате да работите с него? Ако не

беше той, вие щяхте да победите задуха и сега. щяхте да бъдете здрав

човек. . . Той е крадец и убиец, а вие му помагате да се изкачи на върха

на славата. Вие работите за него. Той като паразит се храни от вашата

мозъчна дейност,. той е направил от вашата глава някакъв акумулатор на

творческа мисъл и с това печели пари и слава. А вие1 Какво ви дава той на

вас? Какъв е вашият живот?. . . Вие сте лишен от всичко. Вие сте нещастен

пън, в който за ваше нещастие живеят още желания. Керн ви е откраднал

целия свят. Простете ми, но аз не ви разбирам. Нима вие покорно,

безропотно му работите?

Главата се усмихна печално.

- Бунт на главата ли? Това е ефектно. Какво мога да на-

27

правя? Та аз съм лишен даже от последната човешка възможност: да свърша

със себе си.

- Но вие бихте могли да откажете да работите с него!

- Ако искате да знаете, аз направих такъв опит. Но моят 'бунт не беше

предизвикан от това, че Керн използува мислителния ', апарат. В края на

краищата какво значение има името на автора? Важното е идеята да влезе в

света и да извърши своята работа. Аз се бунтувах само за това, че ми беше

тежко да свикна със своето ново съществуване. Предпочитах смъртта пред

живота. . . Ще ви разкажа един случай с мене по онова време. Бях в

лабораторията сам. Изведнаж през прозореца .влетя голям червен бръмбар.

Откъде ли е могъл да се появи в центъра на грамадния град? Не зная. Може

би е дошъл с някоя автокола, която се е връщала в града. Бръмбарът се

повъртя над мене и кацна на стъклената плоча на моята масичка до мен.

Наведох очи и следях това отвратително насекомо, без да имам възможност да

го съборя. Лапичките на бръмбара се плъзгаха по стъклото и той бавно се

приближаваше към главата ми. Не .зная ще ме разберете ли. . . аз винаги

съм изпитвал някаква особена погнуса, чувство на отвращение към такива

насекоми. Никога не можех да ги докосна с пръсти. И ето, аз бях безсилен

даже пред този нищожен враг. А за него моята глава беше само удобен

трамплин за излитане. И той продължаваше да се приближава бавно, шумолейки

с крачката си. След известни усилия успя да се залови за космите на

брадата ми. Дълго се блъска, заплетен в космите, но упорито се изкачваше

нагоре. Така пропълзя по стиснатите ми устни, по лявата страна на носа,

през затвореното ляво око, докато най-после, като се добра до челото, не

падна на стъклото и оттук на пода. Дребен случай, Но той ми направи

потресаващо впечатление. . . И когато дойде професор Керн, аз категорично

отказах да продължавам с него научните работи. Знаех, че той не ще се реши

да демонстрира публично главата ми. Без полза пък няма да държи глава,

която може да стане улика против него. И той ще ме убие. Такава беше моята

сметка. Между нас се завърза борба. Той прибягна към доста жестоки мерки.

Една късна вечер влезе при мене с електрически апарат, допря електродите

до слепоочията ми и без още да пуска ток, се обърна с реч. Той стоеше със

скръстени на гърдите ръце и говореше с много ласкав, мек тон, като

същински инквизитор. -Скъпи колега - започна той, - ние тук сме сами, очи

в очи, между дебелите каменни стени. Впрочем дори да бяха по-тънки, това

не изменя работата, понеже вие

23

не можете да крещите. Вие сте напълно в моята власт. Аз мога да ви

подхвърля на най-ужасни мъчения и да остана ненаказан. Но защо мъчения?

Ние двамата сме учени и можем да се разберем. Зная, не е лесен животът ви,

но това не е моя вина. Вие сте ми нужен и аз не мога да ви освободя от

тягостния живот, а вие сам не сте в състояние да избягате от мене дори а

небитието. И тъй, не е ли по-добре да свършим работата с мир?-Вие ще

продължавате нашите научни занимания. . ." Аз наведох отрицателно вежди и

устните ми безшумно прошепнаха:

-Не1" - -Вие много ме огорчавате. Не искате ли цигарка?' Зная, че не

можете да изпитвате пълно удоволствие, понеже-нямате дробове, през които

никотинът би могъл да се всмуква в, кръвта, но все пак познати усещания. .

." И той извади от табакерата две папироси, запуши едната сам, а другата

постави в. моята уста. -Е, добре, колега - каза той със същия вежлив,

невъзмутим глас, - вие ме принуждавате да прибягна към мерки' за

въздействие. . ." И пусна електрическия ток. Сякаш нажежен свредел прониза

мозъка ми. -Как се чувствувате? - запита ме той грижливо, както лекар

пациента си. - Боли ли ви главата? Може би искате да я излекувате? За

това е нужно> само. . ." - -Не!" - отговориха моите устни. -Много, много.

ми е жал. Ще стане нужда да усилим тока. Вие много ме огорчавате." И той

пусна толкова силен ток, че ми се стори, че главата ми ще се възпламени.

Болката беше непоносима. Аз скърцах със зъби. Съзнанието ми помътняваше.

Как исках да го загубя! Но за съжаление не го губех. Само затворих очи и

стиснах устни. Керн пушеше, като пускаше дим в лицето ми, п продължаваше

да нагорещява главата ми бавно. Той вече не ме убеждаваше. И когато

поотворих очи, видях, че той е побеснял от моето упорство .. .Дявол да го

вземе! Ако вашият мозък не ми беше така нужен, аз бих го опекъл и веднага

бих нахранил с него своя пинчер. Фу, вироглавец!" Той безцеремонно смъкна

от главата ми всички жици и се отдалечи. Обаче рано беше още да се радвам.

Скоро той се върна и започна да пуска в разтворите, хранещи главата ми,

дразнещи вещества, които предизвикаха у мене мъчителни болки. И когато аз

неволно се мръщех, той ме питаше: -Е, какво, колега, решавате ли? Още не?"

Аз. бях непоколебим. Той си отиде още по-ядосан, обсипвайки ме с хиляди

проклятия. Аз тържествувах от победата. Няколко дена Керн не се появи в

лабораторията и аз очаквах всеки ден избавителката-смърт. На петия ден

той дойде, като че нищо не е-било, подсвирквайки си весело някаква

песничка. Без да ме-

29

гледа, продължи изследванията си. Два или три дена го наблюдавах, без да

вземам участие в работата. Но тя не можеше да не:ме интересува. И когато

той при опитите направи няколко дрешки, които можеха да погубят

резултатите от всички наши усилия, аз не се стърпях и му направих знак.

-Отдавна трябваше така!" - проговори той с доволна усмивка и пусна въздух

през гърлото ми. Аз му обясних грешката и оттогава продължавам да ръководя

работата. . . Той ме надхитри.

ЖЕРТВИТЕ НА ГОЛЕМИЯ ГРАД

Откакто узна тайната на главата, Лоран намрази Керн. И това чувство

растеше всеки ден. Тя заспиваше и се събуждаше с него. В страшни кошмари

виждаше Керн насън. Беше просто болна от омраза. Напоследък при среща с

него тя едвам се .сдържаше да не му извика в лицето: -Убиец!"

Държеше се с него неискрено и студено.

- Керн е чудовищен престъпник! - възклицаваше Мари, когато оставаше сама

с главата. - Ще го обадя. . . Аз ще крещя за престъплението му, няма да се

успокоя, докато не развенчая тази крадена слава, ще разкрия всичките му

злодеяния. И себе си няма да пощадя.

- По-тихо!. . . Успокойте се - уговаряше я Доуел. - Аз ви казах вече, че

нямам чувство на отмъщение. Но ако вашето нравствено чувство е възмутено и

жадува за възмездие, аз не ще ви разубеждавам. . . само не бързайте. Аз

ви моля да почакате до края на нашите опити. Защото и аз сега се нуждая от

Керн, както той от мене. Без мене той не може да завърши труда, но и аз

също без него. А това е всичко, което ми остана. Повече няма да създам, но

започнатите работи трябва да бъдат завършени.

В кабинета се чуха стъпки.

Лоран бързо затвори крана и седна с книжка в ръка, все още възмутена.

Главата на Доуел отпусна вежди, като човек, потънал в дрямка. ^ Влезе

професор Керн.

Той погледна Лоран подозрително.

- Какво има? Вие сте нещо разстроена? Всичко в ред ли е?

- Не. . . нищо. . . всичко е в ред. . . семейни неприятности. . .

30

..-Да видя пулса ви. . . Лоран протегна неохотно ръка.

- Бие ускорено. . . Нервите не мируват. . . За нервни, изглежда, това е

тежка работа. Но аз съм доволен от вас. Удвоявам ви възнаграждението.

- Не ми е нужно, благодаря ви.

- -Не ми е нужно." На кого не са нужни пари? Та вие имате семейство.

Лоран не отговори нищо.

- Ето що. Трябва да се направят известни приготовления. Главата на

професор Доуел ще сложим в стаята зад лабораторията. . . Временно, колега,

временно. Не спите ли? - обърна се той към главата. - А тука утре ще

докарат два топлички трупа и ние ще изготвим от тях чифт добре говорещи

глави и ще ги продемонстрираме в научното дружество. Време е да

обнародваме нашето откритие.

И Керн отново погледна изпитателно Лоран. За да не открие преждевременно

всичката сила на своята омраза, Лоран си наложи да си придаде равнодушен

види побърза да зададе въпрос, първият от дошлите й наум:

- Чии трупове ще бъдат докарани?

- Не зная. А и никой не знае това. Защото сега те още не са трупове, а

живи и здрави хора. По-здрави и от нас. Това мога да кажа с увереност. На

мен са нужни глави на абсолютно здрави хора. Но утре ги очаква смърт. А

час след това, не по-късно, те ще бъдат тук на просекторската маса. Аз ще

се погрижа за това.

Лоран, която очакваше всичко от професор Керн, го погледна с такъв

изплашен вид, че той за миг се обърка, а после гръмко се разсмя.

- Няма нищо по-просто. Аз заръчах два преснички трупа от моргата.

Работата, виждате ли, е там, че градът, този съвременен молох, изисква

ежедневни човешки жертви. Всеки ден с неотвратимостта на природните закони

в града загиват при улично движение няколко човека, без да се смятат

нещастните случаи в заводите, фабриките и на постройките. Е, и тези

обречени, жизнерадостни, пълни със сили и здраве хора ще заспят днес

спокойно, без да знаят какво ги очаква утре. Утре рано те ще станат н

тананикайки си весело, ще се обличат, за да тръгнат, както те ще мислят,

на работа, а всъщност - срещу своята неизбежна смърт. В същото време в

другия край на града, също така безгрижно тананикайки си, ще се облича

техният неволен палач:

31

шофьор или ватман. После жертвата ще излезе от квартирата си, а палачът

ще излезе от противоположния край на града от гаража или трамвайното депо.

Преодолявайки потока на уличното движение, те ще се приближават упорито

един към друг, без да се познават, до самата съдбоносна точка на

пресичането на пътищата им. После за един кратък миг някой от тях се

зазяпва - и готово. На статистическите сметала, отбелязващи броя на

жертвите на уличното движение, ще се прибави още една топка. Хиляди

случайности трябва да ги доведат до тази фатална точка на пресичането. И

всичко това се извършва неотклонно с точността на часовников механизъм,

който измества за миг в една плоскост двете часовникови стрелки, движещи

се с различна скорост.

Никога досега професор Керн не е бил така разговорлив с Лоран. И откъде у

него тази неочаквана щедрост? -Удвоявам ви възнаграждението. . ."

-Той иска да ме предразположи, да ме купи - помисли Лоран. - Изглежда,

подозира, че се досещам или даже зная много неща. Но няма да успее да ме

подкупи."

НОВИТЕ ОБИТАТЕЛИ НА ЛАБОРАТОРИЯТА

Сутринта върху просекторската маса в лабораторията на професор Керн

действително лежаха два пресни трупа.

Двете нови глави, предназначени за публично показване, не трябваше да

знаят за съществуването на главата на професор Доуел. И затова професор

Керн предвидливо я премести в съседната стая.

Мъжкият труп принадлежеше на тридесетгодишен работник, загинал в потока

на уличното движение. Могъщото му тяло беше разкъсано. В полуотворените му

стъклени очи беше замряла уплахата.

Професор Керн, Лоран и Джон, облечени в бели престилки, работеха над

труповете.

- Имаше още няколко трупа - казваше професор Керн. - Един работник беше

паднал от скелята. Бракувах го. Можеше да има повреда на мозъка от

сътресението. Бракувах и няколко самоубийци, които бяха погълнали отрова.

А ето този мозък се оказа подходящ. А още и тази. . . нощна красавица.

Той посочи с кимване на главата трупа на жена с красиво.

32

о увехнало лице. Върху лицето личеха още следите от руж и гримировъчен

молив. То беше спокойно. Само приповдигнатите вежди и полуотворената уста

изразяваха някакво детско учудване.

- Певица от бара. Била убита на място от случаен куршум по време на

сбиване на пияни. Право в сърцето - виждате ли? Така, и да искаш, не можеш

удари.

Професор Керн работеше бързо и уверено. Главите бяха отделени от телата п

труповете изнесени.

Още няколко минути п главите бяха поставени върху високи масички. В

гърлото, вените и сънните артерии бяха вкарани? тръбички.

' '

Професор Керн беше в приятно възбудено Състояние. Приближаваше моментът

на неговото тържество. Той не се съмняваше в успеха.

На предстоящата демонстрация и доклада на професор Керн в: научното

дружество бяха поканени светилата на науката. Пресата, ръководена от умела

ръка, поместваше предварителни статии, в които превъзнасяше постиженията

на професор Керн. Списанията поместваха също много статии на Керн.

Неговия изумителен опит за съживяване на мъртви човешки глави придава

значение на тържество "а паиюналната наука,

Като си подсвиркваше весело, професор Керн изми ръцете си, запуши цигара

и с доволство погледна стоящите пред него глави.

-все едно На блюдото попадна главата не само на Йоан, но и на самата

Саломее. Не ще бъде лоша срещата. Остава само да се отвори кранът и . . .

мъртвите ще оживеят.

Е какво госпожице? Оживявайте. Отворете и трите крана. В този голям цилиндър има

сгъстен въздух, а не отрова, хе - хе. За Лоран това отдавна не беше новост. Но

тя по несъзнателна почти хитрост не даде вид, че знае. Керн се намръщи, стана

изведнъж сериозен. Той отиде съвсем близо до Лоран и като отсичаше всяка дума

каза:

- Но при професор Доуел, моля, да не се отваря въздушния кран. На него са

повредени гласните струни и . . . Улавяйки недоверчивия поглед на Лоран, той

добави раздразнено:

- Както и да е. . .аз ви забранявам.

Бъдете послушна, ако не искате да си навлечете големи

неприятности. И като се развесели отново, той изпя провлечено мотив из операта

"Палячо":

- И така, започваме!

Лоран отвори крановете.

Първа започна да дава признаци на живот главата на работника. Едва

забележимо трепнаха веждите. Зениците станаха прозрачни.

- Има циркулация. Всичко върви добре. . . Изведнъж очите на главата

измениха своята посока, обърнаха се към светлината в прозореца. Бавно се

възвръщаше състоянието.

- Живее! - весело викна Керн. - Дайте по-силна въздушна струя.

Лоран отвори повече крана. Въздухът зашипя в гърлото.

- Какво е това?. . . Къде съм?. . . - неясно произнесе главата.

- В болницата, друже - каза Керн.

- В болницата ли?. . . - Главата зашари с очи, погледна надолу и видя под

себе си празното пространство.

- А къде ми са краката? Къде ми са ръцете? Къде е тялото ми?

- Няма го, гълъбче. То е разкъсано на парчета. Само главата оцеля, а

туловището стана нужда да се отреже.

- Как така да се отреже? Не, не съм съгласен. Каква е тази операция? За

какво съм годен такъв? Само с една глава парче хляб не можеш си изкара.

Трябват ми ръце. Без ръце, без крака никой няма да те вземе на работа. . .

Ще излезеш от болницата. . . Тфу! Няма на какво и да излезеш. Как сега?

Да пия - да ям трябва. Зная ги аз нашите болници. Ще ме подържите малко и

ще ме. изгоните: излекували сте ме. Не, не съм съгласен - повтаряше той.

Говорът му, широкото, загоряло, луничаво лице, прическата, наивният

поглед на сините очи - всичко в него показваше селския жител.

Нуждата го беше откъснала от родните поля, а градът разкъса младото

здраво тяло.

- Може ли, макар помощ някаква да има?. . . А къде е онзи?. . . -

изведнъж си спомни той и очите му се разшириха.

- Кой?

- Ами онзи. . . който връхлетя отгоре ми. . . Тук трамвай, тук друг, тук

автомобил, а той право връз мен. . .

- Не се безпокойте, той ще получи своето. Номерът на камиона

е записан: четири хиляди седемстотин и единадесет, ако ви

интересува. Как се казвате? - запита професор Керн.

- Аз? Тома ми казваха. Тома Буш, ето как.

- Та ето какво, Тома. . . Вие няма да се нуждаете от нищо и няма да

страдате ни от глад, ни от студ, ни от'жажда. Няма да ви изхвърлят на

улицата, не се безпокойте.

- Какво, даром ще ме храните или ще ме показвате по панаирите за пари?

- За показване, ще ви покажем, само че не по панаирите. На учените ще ви

покажем. Е, а сега си починете. - И като погледна главата на жената, Керн

озадачено забеляза: - Защо ни кара толкова дълго да чакаме.

- Това какво, също глава без тяло ли е? - запита главата на Тома.

- Както виждате, за да не ви е скучно, ние се погрижихме да ви доведем

компания госпожица. . . Затворете, Лоран, въздушния му кран, за да не

пречи със своето бърборене.

Керн извади от ноздрите на женската глава термометъра.

- Температурата е по-висока от температурата на труп, н

но е още ниска. Съживяването върви бавно. . .

Времето минаваше. Главата на жената не оживяваше. Професор Керн започна

да се вълнува. Той ходеше по лабораторията, поглеждаше часовника и всяка

негова крачка по каменния под звънко отекваше в голямата стая.

Главата на Тома го гледаше с недоумение и шаваше беззвучно устни.

Най-после Керн се приближи до женската глава и огледа внимателно

стъклените тръбички, с които завършваха каучуковите тръби, вкарани в

сънните артерии.

- Ето къде е причината. Тази тръбичка влиза твърде свободно и затова

циркулацията върви бавно. Дайте по-широка тръбичка.

Керн замени тръбичката и след няколко минути главата оживя.

Главата на Брике - така се наричаше жената - реагира по бурно на своето

съживяване. Когато дойде окончателно "на себе си и заговори, тя започна да

крещи прегракнало, молеше по-добре да я убият, но да не я оставят такъв

уред.

- Ах, ах, ех!. . . Тялото ми. . . моето бедно тяло. . . Какво направихте

с мене? Спасете ме или ме убийте. Не мога да живея без тяло'. . . Дайте ми

поне да го видя. . . не, не, не трябва. То е бе.з глава.. .. . какъв

ужас!. . . Какъв ужас!. . .

Когато се поуспокои, каза:

- Казвате, че"сте ме съживили. Аз съм малко образована, но зная, че

главата не може да живее без тялото. Какво е това,

чудо или магия?

- Ни едното, ни другото. Това е постижение на науката.

- Ако вашата наука е способна да прави такива чудеса, тя трябва да умее

да прави и други. Прибавете ми друго тяло. Магарето Жорж ме продупчи с

куршум. . . Но нали много девойки си пробиват челото с куршум. Отрежете

тяхното тяло и го прибавете към моята глава. Само че по-напред ми го

покажете. Трябва да си избера красиво тяло. А така аз не мога. . . Жена

без тяло. Това е по-лошо, отколкото мъж без глава.

И като се обърна към Лоран, тя помоли:

- Бъдете добри да ми дадете огледало. Гледайки в огледалото, Брике дълго

и сериозно се изучаваше.

- Ужасно!. . . Мога ли да ви помоля да ми пооправите косата? Не мога сама

да си направя прическата. . .

- Работата ви се увеличи, Лоран - усмихна се Керн. - Съответно с това ще

БИ бъде увеличено и възнаграждението.

Време е да тръгвам.

Той погледна часовника и като приближи до Лоран, пошепна!

- В тяхно присъствие - той показа с очи главите - ни дума за главата на

професор Доуел!. . .

Когато Керн излезе от лабораторията, Лоран отиде

да навести главата на професор Доуел.

Очите, на Доуел я гледаха тъжно. Печална усмивка изкривяваше устните МУ.

- Бедни мой, бедни. . . - прошепна Лоран. - Но ще бъдете отмъстени

Главата направи знак. Лоран отвори въздушния кран.

- По-добре ми разкажете как мина опитът - прошепна главата и леко се

усмихна.

ГЛАВИТЕ СЕ РАЗВЛИЧАТ

На главите на Тома и Брике беше още по-трудно да свикнат със своето ново

съществуване, отколкото на главата на Доуел. Неговият мозък се занимаваше сега

със същите научни работи, които го интересуваха и по-рано.

Тома и Брике бяха прости

хора и за тях нямаше смисъл да живеят без тяло. Не е чудно, че те много

скоро затъгуваха.

- Нима това е живот? - оплакваше се Тома. - Стърчиш като пън. На всички

стени се нагледах до насита. . .

Угнетеното настроение на -пленниците на науката", както .шеговито ги

наричаше Керн, го много озадачаваше. Главите .можеха да залинеят от тъга

преди деня на тяхното показване.

И професор Керн се стараеше всячески да ги развлича.

Той достави киноапарат и Лоран с Джон устройваха всяка вечер

кинопредставления. За екран служеше бялата стена на лабораторията.

, Ма главата на Тома се харесваха особено много комичните филми с

участието на Чарли Чаплин и Монти Бенкс. Гледайки техните дяволии. Тома

забравяше временно своето ограничено съществуване. От гърлото му се

изтръгваше даже нещо като смях, а на очите му се показваха сълзи.

Но ето отскочи Бенкс и на бялата стена на стаята се появи изображението

на ферма. Малко момиче храни пилета. Качулата кокошка грижливо гощава

своите малки. На фона на това млада здрава жена дои крава, като отпъжда с

лакът теленцето, което тика муцуната си във вимето. Притича рошаво куче,

махайки весело опашка, а след него се показа и фермерът. Той водеше кон.

Тома изхриптя някак си с необикновено висок, фалшив глас изведнъж викна:

- Не трябва! Не трябва!. . .

Джон, който се грижеше за апарата, не разбра изведнаж за какво става

дума.

-.Прекратете прожекцията!-викна Лоран и побърза да запали светлината.

Побледнялото изображение се мяркаше още известно време и най-после

изчезна. Джон спря работата на прожекционния апарат.

Лоран погледна Тома. На очите му се виждаха сълзи, но те не бяха вече

сълзи от смях. Цялото му подпухнало лице се беше събрало в гримаса, като у

обидено дете, а устата се беше изкривила.

- Като у нас. . . в село. . . - хленчеше той. - Крава. . . кокошка. . .

Загубено е, всичко е загубено сега. . .

При апарата беше вече Лоран. Скоро загасиха светлината и върху бялата

стена се замяркаха сенки. Харолд Лойд бягаше от преследващите го полицаи.

Но настроението на Тома беше

37

вече развалено. Сега видът на движещите се хора почна да му причинява още

по-голяма тъга.

- Виж ти, мърмореше главата на Тома. - Да го посадят като мене, не би

скачал.

Балът на избрания свят съвършено разстрои Брике. Красивите жени техните

разкошни тоалети я дразнеха.

- Не трябва. . . не искам да гледам как живеят другите - говореше тя.

Отнесоха кинематографа.

Радиоапаратът ги развличаше малко по-дълго време.

Двамата се вълнуваха от музиката, особено от хороводните мотиви, танците.

- Боже, как играех този танц! - извика веднъж Брике, обливайки се в

сълзи.

Трябваше да се премине към други развлечения. Брике капризничеше, искаше

ежеминутно огледалото, измисляше нови прически, молеше да й гримират очите

с молив, да набелят и начервят лицето й. Дразнеше я неумението на Лоран,

която никак не можеше да постигне тайните на козметиката.

- Нима не. виждате - говореше раздразнено главата на Брике, - че дясното

око е нарисувано по-тъмно от лявото. Вдигнете по-високо огледалото.

Тя молеше да й донесат модни списания и тъкани и ги караше да драпират

масичката, на която беше закрепена главата й.

Тя стигаше до чудачество, заявявайки изведнъж със закъсняла срамливост,

че не може да спи в една стая с мъж.

-Оградете ме през нощта с параван или поне с хартия.

И Лоран правеше -параван" с голяма разтворена книга, която поставяше

върху стъклената плоча до главата на Брике.

Немалко грижи създаваше и Тома.

Веднъж той поиска вино. И професор Керн беше принуден да му достави

удоволствието на опиянението, като вкара в хранителните разтвори малки

дози опияняващи вещества.

Понякога Тома и Брике пееха дует. Отслабналите гласни струни не се

подчиняваха. Това беше ужасен дует.

- Бедният ми глас. . . Ако бихте могли да чуете как пеех по-рано! -

казваше Брике и веждите й се вдигаха страдалчески нагоре.

Вечер те изпадаха в размисъл. Необикновеното съществуване караше даже

тези прости натури да се замислят над въпросите на живота и смъртта.

38

Брике вярваше в безсмъртието. Тома беше материалист.

- Разбира се, ние сме безсмъртни - казваше главата на Брике. - Ако душата

умираше заедно с тялото, тя не би могла да се върне в главата.

- А къде седеше душата ви: в главата или в тялото? - ехидно запитваше

Тома.

- Разбира се, в тялото беше. . . на всякъде беше. . . - неуверено

отговаряше главата на Брике, подозирайки във въпроса някаква провокация.

- Какво, душата на вашето тяло без глава ли е сега на онзи свят?

- Вие сам сте без глава - обади се Брике.

- Аз съм с глава. Само тя единствено ми остана - не мирясваше Тома. - А

душата на вашата глава не е ли останала на онзи свят? По това гумено черво

или се е върнала на земята? Не - казваше той вече сериозно, - ние сме

като машината. Пуснеш пара - заработи. А разбие ли се на парчета - никаква

пара не помага. ..

И всеки потъваше в своите мисли. . .

НЕБЕ И ЗЕМЯ

Доводите на Тома не убеждаваха Брике. Въпреки своя разпуснат начин на

живот тя беше ревностна католичка. Водейки доста бурен живот, тя нямаше

време не само да мисли за задгробното съществуване, но даже и да ходи на

църква. Обаче внушената й в детство религиозност здраво бе залегнала в

нея. И сега, изглежда, настъпи най-подходящият момент тези семена на

религиозност да дадат кълнове. Настоящият й живот беше ужасен, но смъртта

- възможността от втора смърт - я плашеше още повече. Нощем я мъчеха

кошмари на задгробния живот.

Мяркаха й се езиците на адския пламък. Тя виждаше как грешното й тяло се

пържеше вече на огромен тиган.

Брике се събуждаше в ужас, тракаше зъби и се задъхваше. Да, тя определено

усещаше задушаване. Възбуденият й мозък изискваше усилен приток на

кислород, но тя беше лишена от сърце-този жив двигател, който така идеално

урегулирва доставката на нужното количество кръв на всички органи на

тялото. Тя се опитваше да крещи, за да разбуди Джон, който

39

дежуреше в тяхната стая. Но на Джон му дотегнаха честите повиквания и!,

за да поспи спокойно макар няколко часа, въпреки изискванията на професор

Керн, изключваше понякога въздушните кранове на главите. Брике отваряше

уста като риба на сухо, опитваше се да крещи, но нейният крясък не беше

по-силен от предсмъртното зяпане на рибата. . . А по стаята продължаваха

да бродят черните сенки на привиденията, чиито лица

бяха осветени от адския пламък. Те приближаваха до нея/протягаха

страшните си лапи с остри нокти. Брике затваряше очи;

но това не помагаше: тя продължаваше да ги вижда. И странно:

струваше й се, че сърцето й замира и изстива от ужас.

- Господи, господи, нима ти няма да простиш твоята рабиня ти си;;

всемогъщ - шаваха беззвучно нейните устни, -

твоята доброта е безмерна. Аз много греших, но нима съм виновна? Та ти

знаеш как стана това. Аз не помня майка си, нямаше кой да ме научи на

добро. . . Гладувах. Колко пъти те молех да ми дойдеш на помощ. Не се

сърди, господи, аз не те упреквам - боязливо продължаваше тя своята няма

молитва, - искам да кажа, че не съм толкова виновна. И със своето

милосърдие ти може би ще ме пратиш в чистилището. . . Само не в ада! Ще

умра от ужас. . . Каква съм глупава. Нали там не умират! - Н тя отново

започваше своите наивни молитви.

Лошо спеше и Тома. Но него не го преследваха кошмарите на ада. Него го

ядеше тъгата за земното. Само преди няколко месеца той напусна родното

село, като остави там всичко, което беше скъпо на сърцето му, взе за път

само малка торба с питки и своите мечти - да събере в града пари, за да

купи парче земя.> И тогава той ще се ожени за червенобузата здравенячка

Мари. . . О, тогава нейният баща няма да се противопоставя на техния брак.

И ето че всичко рухна. . . Върху бялата стена на своя неочакван затвор

той видя ферма и весела, здрава жена, която

толкова приличаше на Мари, да дои крава. Но вместо него, Тома, някакъв

друг мъж доведе през двора, покрай грижливата кокошка с пиленца, коня,

който равномерно маха опашка, за да се пази от мухите. А той, Тома, е

убит, унищожен и главата му е качена на кол като плашило за гаргите. Къде

са неговите силни ръце, здравото му тяло? В отчаянието си Тома заскърца

със зъби. После тихо заплака и сълзите му капеха върху стъклената

поставка.

- Какво е това? - учудено запита Лоран през време на сутрешното

почистване. - Откъде е тази вода?

40

Макар въздушният кран да беше предварително включен вече от Джон, Тома не

отговаряше. Той погледна мрачно и недружелюбно Лоран, а когато тя отиде

при главата на Брике, тихо изхриптя след нея:

- Убийца! - Той вече забрави за шофьора, който го прегази, и пренесе

целия си гняв върху окръжаващите го хора.

- Какво казахте, Тома? - обърна се Лоран към него, Но устните на Тома

бяха вече отново стиснати, а очите му я гледаха с нескриван гняв.

Лоран беше учудена и искаше да разпита Джон за причината на лошото му

настроение, но Брике вече завладя вниманието й.

- Бъдете добра да ми почешете носа от дясната страна. Тази безпомощност е

ужасна. . . Няма ли там пришка? Но защо тогава така сърби! Дайте ми,

моля, огледалото.

Лоран поднесе огледалото към главата на Брике.

- Обърнете го надясно, не виждам. Още. . . Така. Има червенина. Може би

ще трябва да се намаже с голдкрем? Лоран търпеливо я намаза с крем.

-Ето така. Сега ви моля да ме понапудрите. Благодаря вИ. . . Лоран, бих

искала да ви запитам нещо. . .

- Моля.

-Кажете ми, ако. . . много грешен човек се изповяда пред свещеник и се

покае за греховете си, може ли такъв човек да получи опрощаване на

греховете и да отиде в рая?

-Разбира се, може-отговори сериозно Лоран.

- Аз така се страхувам от адските мъки. . . - призна си Брике. - Моля ви

се, извикайте ми поп. . . искам да умра християнка.. .

И главата на Брике с вид на умираща мъченица отправи очи нагоре. После ги

отпусна и възкликна:

-Какъв интересен е моделът на роклята ви Това последната мода ли е? Вие

отдавна не сте ми донасяли модни списания. Мислите на Брике се върнаха към

земните интереси.

- Къса пола. . . Красивите крака много печелят при късите' рокли. Моите

крака! Моите нещастни крака! Видяхте ли ги? О, когато танцувах, тези крака

вземаха ума на мъжете!

В" стаята влезе професор Керн.

- Как е работата? - весело запита той.

- Чуйте, господин професоре - обърна се Брике към него, - аз не мога

така. . . вие трябва да ми прикачите нечие тяло. . .

Аз ви молих вече веднъж за това и сега пак моля. Много моля. Уверена

съм, че ако поискате само, ще можете да направите това. . .

-Дявол да го вземе, а защо не?" - помисли професор Керн. Макар да си беше

присвоил всичката чест на съживяване на човешки глави, отделени от

тялото, в душата си той съзнаваше, че този сполучлив опит е всецяло

заслуга на професор Доуел. Но защо да не отиде по-далеч от Доуел? От двама

загинали хора. да състави един жив - това би било грандиозно! И цялата

чест при сполука в опита би принадлежала по право само на Керн. Впрочем от

някои съвети на главата на Доуел все пак би' могъл да се възползува. Да,

над това непременно трябва да се помисли.

- А на вас много ли ви се иска още да поиграете? - усмихна се Керн и

пусна в главата на Брике струя цигарен дим.

- Искам ли? Аз ще танцувам ден и нощ. Ще махам ръце като вятърна мелница,

ще пърхам като пеперудка. . . Дайте ми тяло, младо, красиво женско тяло!

- Но защо непременно женско? - закачливо запита Керн. - Ако поискате, аз

мога да ви дам и мъжко тяло. Брике го погледна с учудване и ужас.

- Мъжко тяло? Женска глава на мъжко тяло? Не, не, това ще бъде ужасно

безобразие! Трудно е даже да се измисли костюм. . .

- Но тогава вие няма вече да бъдете жена. Вие ще се превърнете в мъж. Ще

ви пораснат мустаци и брада, ще се измени гласът. Нима не искате да се

превърнете в мъж? Много жени съжаляват, че не са се родили мъже.

- Това са вероятно такива жени, на които мъжете не са обръщали никакво

внимание. Такива, разбира се, биха спечелили от превръщането им в мъже. Но

аз. . . аз не се нуждая от това. - И Брике вдигна гордо красивите си

вежди.

- Е, нека бъде, както искате. Ще си останете жена. Ще се постарая да ви

намеря подходящо тяло.

- О, професоре, ще ви бъда безкрайно благодарна. Можете ли да направите

това сега? Представям си какъв ефект ще направя, когато отново се върна в

-Шаноар". . .

- Това не става така скоро.

Брике продължаваше да бърбори, но Керн се отстрани вече от нея и се

обърна към Тома:

42

- Как е работата, приятелю?

Тома не слушаше разговора на професора с Брике. Зает със своите мисли,

той погледна мрачно Керн и нищо не отговори..

Откакто професор Керн обеща на Брике да й даде ново тяло,. настроението й

рязко се промени. Адските кошмари не я преследваха вече. Тя не мислеше

повече за задгробното съществуване. Всичките й мисли бяха погълнати от

грижите за предстоящия й нов земен живот. Като се гледаше в огледалото, тя

се безпокоеше, че лицето й беше станало мършаво, а кожата придобила

жълтеникав оттенък. Тя измъчи Лоран, караше я да й навива косите, да

оправя прическата и да гримира лицето й.

- Професоре, нима ще остана такава мършава и жълта? - с безпокойство

питаше тя Керн.

- Вие ще станете по-красива, отколкото сте били - успокояваше я той.

- Не, с бои тук не ще помогнеш, това е самоизлъгване - говореше тя след

излизането на професора. - Мадмоазел Лоран, ние ще правим студени бани и

масаж. Около очите и от носа към устните ми се появиха нови бръчки. Мисля,

че ако се& масажират добре, ще се изгубят. Една моя приятелка. . . Ах,

да, забравих да ви запитам, намерихте ли сива коприна за рокля? Сивият

цвят много ми отива. А модни списания донесохте ли? Отлично! Жалко, че не

може да се прави проба. Не зная какво тяло ще имам. Добре е да ми намери

по-високо на ръст, с тесни бедра. . . Разтворете списанието.

И тя се задълбочи в тайните на красотата на женските накити.

Лоран не забравяше за главата на професор Доуел. Тя все така се грижеше

за нея и сутрин се занимаваше с четене, но за разговор не оставаше време,

а Лоран искаше да говори още за много неща с Доуел. Тя все повече се

преуморяваше и нервни-чеше. Главата на Брике не й даваше минута покой.

Понякога, Лоран прекъсваше четенето и биваше принуждавана да тича при вика

на Брике само за да й оправи спусналата се къдрица или да й отговори

ходила ли е в магазина за бельо.

- Но вие не знаете размерите на вашето тяло - сдържайки раздразнението

си, говореше Лоран, набърже поправяше къдрицата на главата на Брике и

бързаше към главата на Доуел..

43

Мисълта да извърши смелата операция завладя Керн. Той усилено работеше,

подготвяйки се за тази сложна операция. Дълго се затваряше с главата на

професор Доуел и беседваше с нея. При всичкото си желание Керн не можеше

да мине без съвета на Доуел. Доуел му посочваше цял ред затруднения, за

които Керн не беше помислил и които можеха да повлияят на изхода на опита,

съветваше го да направи няколко предварителни опита с животни и

ръководеше тези опити. И такава беше силата на интелекта на Доуел, че той

сам се заинтересова извънредно много от предстоящия опит. Главата на

Доуел сякаш стана дори по-свежа. Мисълта му работеше с необикновена

яснота.

Керн беше и доволен, и недоволен от толкова широката помощ на Доуел.

Колкото повече напредваше работата, толкова повече Керн се убеждаваше, че

без Доуел не би се справил с нея. И му оставаше да утешава своето

самолюбие само с това, че осъществяването на този нов опит ще бъде

направено от него.

- Вие сте достоен приемник на покойния професор Доуел -?му каза веднъж

главата на Доуел с едва забележима иронична усмивка. - Ах, ако бих могъл

да взема по-активно участие а тази работа!

Това не беше ни молба, ни намек. Главата на Доуел твърде .добре знаеше,

че Керн не ще поиска, не ще се реши да й даде ново тяло.

Керн се намръщи, но се направи, че не чу това възклицание.

-И така, опитите с животните се у венчах а с успех-каза той. - Аз

оперирах две кучета. Обезглавих ги и приших главата на едното към

туловището на другото. Двете са здрави, шевовете на шиите зарастват.

- Храненето? - запита главата.

- Засега е още изкуствено. Чрез устата давам само дезинфекциращ разтвор с

йод. Но скоро ще премина към нормално хранене.

След няколко дена Керн съобщи:

- Кучетата се хранят нормално. Превръзките са свалени и, мисля, след

ден-два те ще могат да тичат.

- Почакайте още седмичка - посъветва го главата. - Младите кучета правят

резки движения с глава и шевовете могат да се разкъсат. Не форсирайте. -

-Ще успеете да пожънете лаври" - искаше да добави главата, но се сдържа. -

II още едно: дръжте кучетата в различни помещения. Заедно ще се хапят и

могат да си навредят.

44

Най-после дойде денят, когато професор Керн въведе с:

тържествен вид в стаята на главата на Доуел кучето с черна глава и бяло

туловище. Кучето явно се чувствуваше добре. Очите му бяха живи, то весело

махаше опашка. Като видя главата на професор Доуел, кучето изведнъж се

наежи, заръмжа и залая с див глас. Изглежда, необикновеното зрелище го

порази и изплаши.

- Разходете кучето из стаята - каза главата.

Керн поведе кучето из стаята. От опитните, зорки очи на

Доуел нищо не се изплъзваше.

- А това какво е? - запита Доуел. - Кучето накуцва със

задния ляв крак. И гласчето му не е в ред. -

Керн се смути.

- Кучето куцаше и преди операцията - каза той, - кракът

е счупен.

- На око не се забелязва деформацията, а да го опипам,

уви, не мога. Не можахте ли да намерите две здрави кучета? - със съмнение

в гласа запита главата. - Мисля, че с мене можете да бъдете напълно

откровен, уважаеми колега. Навярно с операцията по съживяването на сърцето сте

се бавили дълго и сте задържали доста - смъртната фаза на спирането на

сърдечната дейност и дишането, а ТОва, както трябва да ви е известно от

моите опити, често води към разстройство на функциите на нервната система.

Но успокойте се, такива явления могат да изчезнат. Постарайте се само вашата

Брике да не закуца с двата крака.

Керн беше разгневен. В главата той позна предишния професор Доуел -

прямия, изискващия, самоуверения. "Възмутително! - мислеше Керн. Тази шипяща

като пробита гума глава продължава да ме учи и да се гаври с моите грешки и аз

съм принуден като ученик да слушам нейните наставления. Едно завъртане на крана

и душата ще излети от тази гнила тиква." Обаче вместо това Керн, без да издава

с нещо настроението си, изслуша с внимание още няколко съвета. благодаря ви за

указанията - каза Керн и кимайки с глава излезе от стаята. Когато излезе той пак

се развесели. "Не утешаваше се Керн, работата е проведена отлично. Да се угоди

на Доуел не е така лесно. Накуцващият крак и дивият глас на кучето са дреболия в

сравнение с онова,което бе направено.

Минавайки през

стаята, където беше главата на Брике, той се спря и като сочеше кучето, каза:

- Мадмоазел Брике, желанието ви скоро ще се изпълни. Виждате ли това

куче? То също като вас беше глава без тяло и сега, вижте, то живее и тича,

като че нищо не е било.

- Аз не съм куче - отговори обидено главата на Брике.

- Но това е необходим опит. Щом е оживяло кучето в ново тяло, ще оживеете

и вие.

- Не разбирам за какво е тук кучето - повтаряше упорито Брике. - Какво ме

интересува кучето. Вие по-добре ми кажете кога ще бъда съживена. Наместо

по-скоро да ме съживите, вие се занимавате с някакви кучета.

- Скоро. Трябва само да намеря подходящ труп. . . т.е. тяло, и вие ще

бъдете в пълна форма, както се казва.

Като отведе кучето, Керн се върна със сантиметър в ръце и внимателно

измери окръжността на шията на главата на Брике.

- Тридесет и шест сантиметра - каза той.

- Боже, нима съм толкова отслабнала? - възкликна главата на Брике. - Имах

тридесет и осем. А обувки нося номер. . .

Но Керн, без да я слуша, бързо излезе. Не беше успял още да седне на

бюрото в кабинета си, и на вратата се почука.

- Влезте.

Вратата се отвори. Влезе Лоран. Тя се мъчеше да бъде спокойна, но лицето

и беше развълнувано.

ПОРОК И ДОБРОДЕТЕЛ

- Какво има? Нещо се е случило с главата ли? - запита Керн, вдигайки

глава от книгите.

- Не. . . но аз бих искала да поговоря с вас, господин професоре.

Керн се облегна на гърба на креслото.

- Слушам ви, мадмоазел Лоран.

- Кажете, сериозно ли възнамерявате да дадете на главата на Брике тяло,

или само я утешавате?

- Съвсем сериозно.

- И вие се надявате на успех при тази операция?

- Напълно. Видяхте ли кучето?

- А Тома не смятате ли. . . да сложите на крака? - задочна издалеч Лоран.

46

- Защо не? Той ме моли вече за това. Но не всички изведнаж.

- А Доуел. . . - Лоран заговори изведнаж бързо и развълнувано. - Разбира

се, всеки има право на живот, на нормален човешки живот, и Тома, и Брике.

Но вие, разбира се, съзнавате, че ценността на главата на професор Доуел

стои много по-високо от всички останали ваши глави. . . И ако вие искате

да върнете към нормален живот Тома и Брике, то толкова по-важно е да се

върне към същия нормален живот главата на професор Доуел.

Керн се намръщи. Изражението на лицето му стана напрегнато и твърдо.

- Професор Доуел, по-вярно неговата професорска глава, е намерил

прекрасен защитник във ваше лице - каза той, усмихвайки

се иронично. - Но от такъв защитник, моля ви се, няма нужда и вие

напразно се горещите и вълнувате. Разбира се, яз мислех и за оживяването

на главата на Доуел.

- Но защо не започнете опита с него?

- Именно защото главата на Доуел е по-скъпа от хиляди други човешки

глави. Аз започнах с кучета, преди да надаря с тяло главата на Брике.

Главата на Брике е толкова по-скъпа от главата на кучето, колкото главата

на Доуел е по-скъпа от главата на Брике.

- Животът на човека и кучето са несравними, професоре. . .

- Също както и главите на Доуел и Брике. Имате ли нещо повече да ми

кажете?

- Нищо, господин професоре - отговори Лоран, тръгвайки към вратата.

- В такъв случай, мадмоазел, аз имам към вас някои въпроси. Почакайте,

мадмоазел.

Лоран се спря до вратата, като гледаше въпросително Керн.

- Моля, елате до бюрото, поседнете.

Лоран се отпусна в дълбокото кресло със смътна тревога. Лицето на Керн не

обещаваше нищо добро. Той се облегна на гърба на креслото и дълго,

изпитателно гледа в очите Лоран, докато тя не наведе поглед. После бързо

се изправи с целия си ръст, опря се здраво с юмруци на бюрото, наклони се

към Лоран и запита тихо и внушително:

- Кажете, не сте ли пускали в действие въздушния кран на главата на

професор Доуел? Не сте ли разговаряли с него? Лоран почувствува, че

краищата на пръстите й изстинаха.

47

Мислите и се завъртяха като вихър в главата. Гневът, който Керн

възбуждаше в нея, клокочеше и беше готов да избухне.

-Да му кажа или да не му кажа истината?" - колебаеше се Лоран. О, какво

наслаждение е да хвърли в лицето на този човек думата -убиец", но такова

открито нападение би могло да развали всичко.

Лоран не вярваше, че Керн ще даде на главата на Доуел ново тяло. Тя

знаеше вече много неща, за да вярва в такава възможност. Тя мечтаеше само

за едно, да развенчае Керн, който си беше присвоил плодовете на труда на

Доуел, в очите на обществото и да разкрие неговото престъпление. Знаеше,

че Керн 'няма да се спре пред нищо и ако тя се обяви за открит негов враг-

ще .подхвърли живота си на опасност. Но не само чувството на

самосъхранение я възпираше. Тя не искаше да загине, преди да бъде*

разкрито престъплението на Керн. И затова трябваше да- лъже. Но да лъже,

не й позволяваше съвестта, цялото й възпитание. Никога в живота Си не беше

лъгала и сега преживяваше ужасно вълнение. Керн не сваляше очи от лицето

й.

- Не лъжете - каза той насмешливо, - не обременявайте съвестта си

с греха на лъжата. Вие сте разговаряли с главата не отричайте, аз зная това.

Джон е подслушвал всичко. Навела глава Лоран мълчеше.

- Аз се интересувам само да

зная, за какво разговаряхте с главата? Лоран почувствува как кръвта нахлу в

бузите и. Тя вдигна глава и погледна Керн право в очите.

- Знае всичко.

- Така - каза Керн, без да вдига ръцете си от бюрото. Така си и мислех. За

всичко. Настъпи пауза. Лоран отново наведе очи и сега седеше с вид на човек,

чакащ присъдата си точка.

Керн тръгна изведнъж бързо към вратата и я заключи. Разходи се няколко пъти по

мекия килим в кабинета с ръце на гърба. После безшумно се приближи до Лоран и

запита:

- И какво мислите да предприемете мило момиче? Да предадете на съда кръвожадното

чудовище Керн? Да стъпчете името му в калта?Да разобличите неговото

престъпление?Доуел навярно ви е молил за това.

- Не, не - забравяйки страха си

горещо заговори Лоран, уверявам ви, че главата на професор Доуел е съвършено

лишена от чувство за отмъщение. О, той е благородна душа!

Той даже. . . ме

разубеждаваше. Той не е това, което сте вие, не бива

да съдите по себе си! - вече с предизвикателство завърши тя, святкайки с очи.

Керн се усмихна и отново закрачи по кабинета.

- Така, така, отлично. Значи вие все пак имахте разобличителни намерения

и ако не беше главата на професор Доуел, професор Керн би седял вече в

затвора. Ако добродетелта не може да тържествува, то поне порокът трябва

да бъде наказан. Така свършваха всичките добродетелни романи, които

четяхте, нали, мило момиче?

- И порокът ще бъде наказан! - извика тя, почти губейки вече воля над

чувствата си.

- О, разбира се, там на небето. - Керн погледна тавана, облицован с

големи квадратни фигури от черен дъб. - Но'тук, на земята, нека ви бъде

известно, наивно създание, тържествува порокът и само порокът! А

добродетелта. . . Добродетелта стои с протегната ръка,молейки порока за

грошове, или стърчи там- Керн посочи към стаята, където се намираше

главата на Доуел - като плашило за гаргите, размишлявайки за тленността на

всичко земно.

И като отиде плътно до Лоран, понижавайки глас, той каза?

- Вие знаете, че и вас, и главата на Доуел мога в буквалния смисъл на

думата да превърна в пепел и ни една душа няма да узнае за това.

- Зная, че сте готов на всяко. . .

- Престъпление? И много добре, че знаете това. Керн отново закрачи по

кабинета и вече с обикновен глас продължи да говори, сякаш разсъждаваше на

глас:

- Обаче какво ще заповядате да правим с вас, прекрасна отмъстителко? Вие

за съжаление сте от онази порода хора, които не се спират пред нищо и

заради правдата са готови да приемат мъченически венец. Вие сте крехка,

нервна, впечатлителна, но не се боите от заплахи. Да ви убия? Днес,

веднага? Аз ще мога да залича следите на убийството, но все пак с това ще

трябва да се позабавя. А времето ми е скъпо. Да ви подкупя? Това е

по-трудно, отколкото да ви изплаша. . . Е, кажете, какво да правя с вас?

- Оставете всичко така, както си беше. . . та нали аз не съм ви обадила

досега.

- И няма ли да ме обадите?

Лоран забави отговора, после отговори тихо, но твърдо:

- Ще ви обадя.

49

Керн тропна с крак.

-У упорито момиче! Ето какво ще ви кажа. Седнете веднага на бюрото ми. .

. Не се страхувайте, аз не се каня още нито да ви душа, нито да ви тровя.

Е, седнете де.

Лоран го погледна с недоумение, помисли и се премести на креслото пред

бюрото.

- В края на краищата вие сте ми нужна. Ако ви убия веднага, ще трябва да

наемам заместница или заместник. Аз не съм гарантиран, че на вашето място

няма да се окаже някой шантажист, който, като открие тайната на главата

на Доуел, не ще изсмуква от мене пари и в крайна сметка да ме обади. Вас

поне познавам. И така, пишете: -Скъпа мамичко - или как наричате там майка

си? - състоянието на болните, за които се грижа, изисква моето неотлъчно

присъствие в дома на професор Керн..."

- Вие искате да ме лишите от свобода? Да ме задържите у дома си? - запита

с негодувание Лоран, без да почва да пише.

- Именно, моя добродетелна помощнице.

- Няма да пиша такова писмо - заяви решително Лоран.

- Стига! - изведнаж викна Керн така, че пружината на часовника звънна. -

Разберете, че аз нямам друг изход. Не бъдете най-после глупава.

- Аз няма да остана у вас и няма да пиша това писмо!

- Ах, така ли! Добре. Можете да вървите по дяволите. Но преди да си

отидете оттук, вие ще бъдете свидетелка как ще отнема живота от главата на

Доуел, като я разтворя в химическо вещество. Идете и крещете тогава по

цял свят, че сте видели у мене главата на Доуел. Никой няма да ви повярва.

Ще ви се смеят. Но пазете се! Аз няма да оставя доноса ви без възмездие.

Да вървим! '

Керн хвана Лоран за ръката и я повлече към вратата. Тя беше твърде слаба

физически, за да окаже съпротива на това грубо насилие.

Керн отключи вратата, премина бързо през стаята на Тома и Брике и влезе в

стаята, където се намираше главата на професор Доуел.

Главата на Доуел гледаше с недоумение тази неочаквана визита. А Керн, без

да обръща внимание на главата, отиде бързо до апаратите и рязко превъртя

крана на балона, от който се подаваше кръв.

Очите на главата неразбиращо, но спокойно се обърнаха към крана, после

погледнаха Керн и слисаната Лоран. Въздушният

кран не беше отворен и главата не можеше да говори. Тя само мърдаше устни

и Лоран, която беше привикнала към мимиката й, разбра: това беше немият

въпрос: -Край ли?"

После очите на главата, устремени към Лоран, започнаха някак да се

замъгляват, клепачите широко се разтвориха, очните ябълки изпъкнаха, а

лицето започна конвулсивно да трепери. Главата преживяваше мъките на

задушаването.

Лоран извика истерично. После, залитайки, отиде до Керн, впи се в ръката

му и почти губейки съзнание, заговори с прекъсващ се, задавен от спазми

глас:

- Отворете, по-скоро отворете крана. . . Съгласна съм на всичко!

С едва забележима усмивка Керн отвори крана. Живителната струя потече по

тръбичката в главата на Доуел. Конвулсивните потрепервания на лицето

спряха, очите приеха нормалното си изражение, погледът се избистри.

Угасващият живот се върна в главата на Доуел. Върна се и съзнанието,

защото Доуел отново погледна Лоран с израз на недоумение и като че ли даже

с разочарование.

Лоран залиташе от вълнение.

- Позволете да ви предложа ръката си - галантно каза Керн и странната

двойка си отиде.

Когато Лоран седна отново на бюрото, Керн, като че ли нищо не е било,

каза:

- Та къде спряхме? Да. . . -Състоянието на болните изисква моето

постоянно - или не, напишете - неотлъчно пребиваване в дома на професор

Керн. Професор Керн беше така добър, че ми предостави прекрасна стая с

изглед към градината. Освен това, понеже работният ми ден се увеличи,

професор Керн утрои заплатата ми."

Лоран погледна с упрек Керн.

- Това не е лъжа - каза той. - Необходимостта ме заставя да ви лиша от

свобода, но аз съм длъжен да ви възнаградя с нещо. Аз действително ви

увеличавам заплатата. Пишете по-нататък: -Обслужването тук е прекрасно и

макар работата да е много, аз се чувствувам великолепно. Не идвай при мене

- професорът не приема никого. Но не скучай, аз ще ти пиша. . ." Така. Е,

и от себе си прибавете някакви нежности, които вие обикновено пишете, за

да не възбуди писмото ви никакви подозрения.

И като че ли вече забравил Лоран, Керн започна да размишлява на глас:

51

- Разбира се, така не може да продължава много. Но, надявам се, няма да

ви задържа дълго. Нашата работа идва към края си и тогава. . . Тоест исках

да кажа, че главата не е дълговечна. И когато тя завърши своето

съществувание. . . Е, какво, вие знаете всичко. Просто казано, когато ние

с Доуел завършим работата, тогава ще завърши и съществуванието на главата

на Доуел. От главата няма да остане даже и пепел и тогава ще можете да се

върнете при своята уважаема мамичка. Повече няма да бъдете опасна за мене.

И още един път: имайте предвид, ако помислите да дрънкате, аз имам

свидетели, които в случай на нужда ще докажат под клетва, че тленните

останки на професор Доуел заедно с главата, краката и останалите

професорски атрибути са били изгорени от мен след анатомическата аутопсия

в крематориум. За тези случаи крематориумът е

много удобно нещо.

Керн позвъни. Влезе Джон.

- Джон, ще отведеш мадмоазел Лоран в бялата стая с прозореца към

градината. Мадмоазел Лоран ще се пресели в моята къща, понеже сега ни

предстои голяма работа. Питай госпожицата какво й е необходимо, за да се

устрои по-удобно, и й достави всичко. Можеш да поръчаш от мое име в

магазините по телефона. Сметката аз ще заплатя. Не забравяй да поръчаш

за госпожицата обяд.

и като се поклони, Керн излезе. Джон отведе Лоран в определената й стая.

Керн не излъга: стаята действително беше много хубава - светла, просторна

и уютно обзаведена. Огромен прозорец гледаше към градината. Но

най-мрачният затвор не можеше да навее на Лоран по-голяма тъга, отколкото

тази весела, спретнато наредена стая. Като тежко болна се добра Лоран до

прозореца и погледна в градината.

-Втори етаж. . . високо. . . оттук не можеш избяга. . ." - помисли тя.

Пък и да можеше да избяга, не би направила това, понеже бягството й щеше

да е равносилно на присъда за_главата

на Доуел.

Лоран се отпусна безсилна на кушетката и потъна в тежък размисъл. Тя не

можеше да определи колко време беше в това

състояние.

- Донесено ви е яденето - чу тя като през сън гласа на ДЖОН и вдигна

уморените си клепачи.

- Благодаря, не съм гладна, раздигнете масата.

52

Школуваният слуга изпълни безпрекословно заповедта и

излезе.

И тя отново потъна в своите мисли. Когато в прозореца на противоположната

къща пламнаха светлините, тя почувствува такава самотност, че реши

веднага да навести главите. Особено й се искаше да види главата на Доуел.

Необикновената визита на Лоран зарадва извънредно много главата на Брике.

- Най-после! - възкликна тя. - Вече? Донесоха ли го?

- Какво?

- Моето тяло - каза Брике с такъв тон, като че ли въпросът се отнасяше за

нова дреха.

- Не, още не са го донесли - отговори Лоран, неволно усмихвайки се. - Но

скоро ще го донесат, няма вече много да чакате.

- Ах, дано по-скоро!. . .

- А на мене също ли ще пришият друго тяло? - запита Тома.

- Да, разбира се - успокои го Лоран. - И вие ще бъдете също така здрав,

силен, какъвто сте били. Ще съберете пари, ще си отидете на село и ще се

ожените за вашата Мари.

Лоран знаеше вече всички тайни желания на главата.

Тома млясна с устни.

- Дано по-скоро.

Лоран побърза да мине в стаята на главата на Доуел.

Щом въздушният кран беше отворен, главата запита Лоран:

- Какво значи всичко това?

Лоран разказа на главата за разговора с Керн и за своето затворничество.

- Това е възмутително! - каза главата. - Ако бих могъл само да ви

помогна. . . И аз може би ще мога, ако вие самата ми помогнете. . .

В очите на главата имаше гняв и решителност.

- Всичко е много просто. Затворете крана за хранителните тръбички и аз ще

умра. Повярвайте ми, че аз бях даже разочарован, когато Керн отвори

отново крана и ме съживи. Аз ще умра и Керн ще ви пусне.

- Аз никога няма да се върна у дома на такава цена! - извика Лоран.

- Бих искал да имам цялото красноречие на Цицерон,за да ви убедя да

направите това.

Лоран поклати глава отрицателно.

53

- Даже Цицерон не би ме убедил. Аз никога не ще се реша

да прекратя живота на човек. . .

- Та нима аз съм човек? - с тъжна усмивка запита главата.

- Помните, вие сам повторихте думите на Декарт: -Аз

мисля. Следователно съществувам" - отговори Лоран.

- Да предположим, че това е така, но тогава ето какво. Аз ще престана да

инструктирам Керн. И никакви мъчения не ще ме заставят да му помагам. И

тогава той сам ще ме довърши.

- Не, не, моля ви се. - Лоран приближи до главата. - Чуйте ме. Аз мислех

по-рано за отмъщение, сега мисля за друго. Ако Керн успее да настави трупа

към главата на Брике и операцията мине сполучливо, има надежда и вас да

върнат към живот. . . Не Керн, друг.

- За съжаление тази надежда е много слаба - отговори Доуел. - Едва ли

опитът ще успее даже при Керн. Той е зъл и престъпен човек. Тщеславен като

хиляди херостратовци. Но е талантлив хирург и може би най-способният от

всички асистенти, които съм имал. Ако не направи това той, който използува

моите съвети до днес, никой друг няма да го направи. Обаче аз се съмнявам

дали и той ще направи тази невиждана операция.

- Но кучетата. ..

- Кучетата са друго. Двете кучета са лежали живи и здрави на една маса,

преди да се извърши операцията на присаждане на главите. Всичко това е

станало много бързо. И ето Керн, изглежда, е сполучил да върне живота само

на едното куче, иначе той би ги довел при мене двете, за да се похвали. А

тялото на трупа може да бъде докарано едва след няколко часа, когато може

би са започнали вече процесите на гниенето. За сложността на самата

операция вие като медичка сама можете да съдите. Това не е като да зашиеш

полуотрязан пръст. Трябва да свържеш, внимателно да зашиеш всички артерии,

вени и главно нервите и гръбначния мозък, иначе ще се получи осакатяване.

После да се възобнови кръвообращението. . . Не, това е безкрайно трудна

задача, непосилна за съвременните хирурзи.

- Нима и вие самият не бихте направили такава операция?

- Аз обмислях всичко, правих вече опити с кучета и предполагам, че бих

успял.

Вратата неочаквано се отвори. На прага стоеше Керн.

- Съвещание на затворниците ли? Няма да ви преча. - И той захлопна

вратата.

54

МЪРТВАТА ДИАНА

На главата на Брике се струваше, че да се подбере и пришие към главата на

човек ново тяло е така лесно, както да се премери и ушие нова дреха.

Обиколката на шията е премерена остава само да се избере труп със също

такава обиколка на шията.

Обаче тя скоро се убеди, че работата не е толкова проста. Сутринта в бели

халати при нея дойдоха професор Керн, Лоран и Джон. Керн разпореди да

бъде снета внимателно главата на Брике от стъклената поставка и да бъде

поставена с лице нагоре, така че да може да се вижда цялото срязване на

шията. Храненето на главата с наситена с кислород кръв не се прекратяваше.

Керн се задълбочи в изучаване и измерване..

- Въпреки всичкото еднообразие на човешката анатомия - казваше Керн -

всяко човешко тяло има своите индивидуални особености. Понякога е трудно

да различиш дали пред тебе се намира външната, или вътрешната сънна

артерия. Не е еднаква и дебелината на артериите, и ширината на дихателното

гърло даже у хора с еднакъв обем на шията. Много ще трябва да се

разправям и с нервите.

- Но как ще оперирате? - запита Лоран. - Като поставите среза на шията

върху среза на туловището, вие по този начин ще закриете цялата повърхност

на срязването.

- Там е работата. Ние с Доуел поработихме по този въпрос. Ще се наложи да

се правят редица надлъжни сечения - да се отива от центъра към

периферията. Това е много сложна работа. Ще трябва да се направят пресни

сечения на шията на главата и. трупа, за да се достигне до неумрели още,

жизнеспособни клетки. Но все пак главното затруднение не е в това.

Главното е как да се унищожат в тялото на трупа продуктите на започналото

гниене или местата на инфекциозното заразяване, как да се очистят

кръвоносните съдове от съсирената кръв, да се напълнят с прясна кръв и да

се накара да заработи -моторът" на организма - сърцето. . . А гръбначният

мозък? Най-малкото докосване до него предизвиква силна реакция, често с

най-тежки последствия.

- И как възнамерявате да преодолеете всички тези трудности?

- О, това е моя тайна. Когато опитът сполучи, аз ще публикувам цялата

история на възкресяването от мъртвите. Е, а сега достатъчно. Поставете

главата на мястото й. Пуснете въздушната

струя. Как се чувствувате, мадмоазел? - запита Керн, обръщайки се

към главата на Брике.

- Благодаря, добре. Но чуйте, господин професоре, аз съм много

обезпокоена. . . Тук вие говорихте за разни непонятни неща, но аз разбрах,

че вие се готвите да режете шията ми надлъж и напряко. Това ще бъде цяло

безобразие. Къде ще се покажа с такава шия, която ще прилича на котлет?

- Аз ще се постарая да бъдат по-малко забележими белезите. Но, разбира

се, не ще успея напълно да скрия следите от операцията. Не правете отчаяни

гримаси, мадмоазел, вие ще можете да носите на шията си кадифена панделка

или даже колие. Така и ще бъде. Аз ще ви го подаря в деня на вашето

-раждане". А ето още какво. Сега вашата глава е малко поза-съхнала. Когато

заживеете нормален живот, тя трябва да напълнее. За да се узнае

нормалният обем на шията ви, трябва да ви -поохраним" още сега, иначе

могат да произлязат неприятности.

- Но аз не мога да ям - жално отговори главата.

- Ние ще ви храним чрез тръбите. Аз приготвих особен състав - обърна се

той към Лоран. - Освен това трябва да усилим и вкарването на кръв.

- Включвате ли в хранителната течност мазнини? Керн направи неопределен

жест с ръка.

- Дори и да не затлъстее, главата ще -набухне", а това ни и трябва. И

така - завърши той, - остава най-главното: молете бога, мадмоазел Брике,

по-скоро да загине някоя красавица, която да ви заеме след смъртта си

своето прекрасно тяло.

- Не говорете така, това е ужасно! Човекът трябва да умре, за да получа

аз тялото. . . И, докторе, аз се страхувам. Защото това е тяло на мъртвец.

А ако изведнъж тя дойде и поиска тялото си?

- Коя тя?

- Мъртвата.

- Но тя няма да има крака, за да дойде - смеейки се, отговори Керн. - Пък

ако все пак дойде, вие ще й кажете, че сте дали на нейното тяло глава, а

не тя на вас тяло и тя, разбира се, ще ви бъде благодарна за този подарък.

Отивам да дежуря в моргата. Пожелайте ми сполука!

Успехът на опита зависеше много от намирането на колкото може по-пресен

труп и затова Керн заряза всички други работи и почти се пресели в

моргата, чакайки щастлив случай.

Той ходеше с цигара в уста из дългото здание така спокойно,

56

сякаш се разхождаше по булевард. Матовата светлина падаше от тавана върху

дългите редове мраморни маси. На всяка маса лежеше труп, разсъблечен и

измит вече със струя вода.

Мушнал ръце в джобовете на палтото и със запалена цигара, Керн обхождаше

дългите редици маси, заглеждаше се в лицата и от време на време повдигаше

кожените покривала, за да разгледа тялото.

Заедно с него ходеха и роднините или приятелите на загиналите хора. Керн

се отнасяше недоброжелателно към тях, опасяваше се да не би някак да

измъкнат от ръцете му подходящия труп. За него не беше така просто да

получи труп. До изтичането на тридневния срок роднините можеха да предявят

правата си върху всеки труп. А след изтичането на тридневния срок

полуразложеният труп не представляваше за Керн никакъв интерес. Нужен му

беше съвсем пресен, по възможност неизстинал труп.

Керн не се поскъпи на рушвети, за да има възможността да получи пресния

труп незабавно. Номерът на трупа можеше да бъде заменен и някаква

нещастница в края на краищата щеше да бъде зарегистрирана като -безследно

изчезнала".

-Обаче не е лесно да се намери Диана по вкуса на Брике" - мислеше Керн,

разглеждайки широките стъпала и мазолестите ръце на труповете.

Болшинството от лежащите тука принадлежеше не към онези, които се возят с

автомобили. Керн премина от единия край до другия. През това време няколко

трупа бяха познати и отнесени, а на техни места мъкнеха вече нови. Но и

сред новите Керн не можеше да намери подходящия за операция материал.

Намираха се трупове без глави, но или с неподходящо общо телосложение, или

с рани по тялото, или най-после започнали да се разлагат. Денят беше към

края. Керн чувствуваше пристъпи на глад и с удоволствие си представи

кокошите котлети в димящото гърне.

-Несполучлив ден" - помисли Керн, поглеждайки часовника си. И тръгна към

изхода сред движещата се край труповете тълпа, обзета от отчаяние, тъга и

ужас. Насреща му служещите носеха труп на жена без глава. Измитото младо

тяло блестеше като бял мрамор.

-О, това е нещо подходящо" - помисли той и тръгна след пазачите. Когато

трупът беше оставен, Керн го разгледа бегло и още повече се убеди, че е

намерил онова, което му беше нужно. Искаше вече да пошепне на служещия да

отнесат трупа, когато

57

изведнъж при смъртницата се приближи лошо облечен старик с отдавна

небръснати мустаци и брада.

- Ето я Марта! - възкликна той и изтри с ръка потта от челото си.

-Дяволът го домъкна!" - изруга Керн и като се приближи до старика, каза:

- Познахте ли трупа? Но той е без глава.

Старикът посочи голямата бенка на лявото рамо.

- Белязана - отговори той.

Керн се учуди, че старикът говори така спокойно.

- Каква ви беше? Жена или дъщеря?

- Милостив е бог - отговори словоохотливият старик. - Племенница ми беше,

и то не родна. От братовчедка ми останаха три - братовчедката умря, а те

на моите ръце. Пък аз имам и свои четири. Не стига. Но какво да се прави,

господине? Не са котета, край оградата няма да ги захвърлиш я! Така и

живяхме. А взе, че се случи нещастие. Живеем в стара къща. Отдавна искаха

да ни изселят от нея, но къде да се денеш? И ето доживяхме. Покривът се

събори. Останалите деца се отърваха с контузии, а на тази главата сряза.

Ние със старата не бяхме у дома. С нея продаваме печени кестени. Аз дойдох

у дома, а Марта я бяха откарали вече в моргата. И защо в моргата? Казват,

и в други квартири затрупало хора и някои били самотни, ето ги всички

тука. Пристигнах у дома и дим да ме няма, не може да се влезе, като че

беше станало земетресение.

-Подходяща работа" - помисли Керн и като отведе старика настрана, му

каза:

- Каквото се е случило, не може да се поправи. Знаете ли> аз съм лекар и

на мене ми е нужен труп. Ще говоря направо. Ако искате, ще получите сто

франка - и можете да си отидете.

- Ще я режете ли? - Старикът поклати неодобрително глава и се замисли. -

На нея, разбира се, е все едно. . . Ние сме бедни хора. . . А все пак не е

чужда кръв. . .

- Двеста.

- А нуждата е голяма, дечицата гладни. . . но все пак жал ми е. . . Добра

девойка беше, много добра и лицето като роза, не като тази вехтория. . .

-Старикът махна пренебрежително към масите с труповете.

-Ей, че старик! Той, струва ми се, започва да хвали своята стока" -

помисли Керн и реши да измени тактиката.

- Впрочем както искате - небрежно каза той. - Труповете

тук не са малко и има не по-лоши от вашата племенница. - И Керн се

отстрани от старика.

- Че как така, оставете ни да помислим ... - ситнеше подир него старикът,

явно склонен на сделката.

Керн вече тържествуваше, но положението неочаквано пак се измени.

- Ти тук ли си вече? - чу се развълнуван старчески глас. Керн се обърна и

видя една дебела старица с чистичко бяло боне, която бързаше към тях.

Като я видя, старикът неволно

изпъшка.

- Намери ли я? - запита старицата, озъртайки се диво

встрани и шепнейки молитви.

Старикът посочи мълчаливо трупа.

- Гълъбице ти наша, мъченице нещастна! - зави старицата, приближавайки се

до обезглавения труп.

Керн разбра, че със старицата ще бъде трудно да се погоди.

- Чуйте, мадам - каза той приветливо, като се обърна към нея. - Тук аз

разговарях с вашия мъж и узнах, че сте притеснени материално.

- Притеснени или не, не просим от други - отряза не без гордост

старицата.

- Да, но. . . виждате ли, аз съм член на благотворителното. погребално

дружество. Мога да поема погребението на вашата племенница за сметка на

дружеството, както и всички грижи около това погребение. Ако искате,

можете да ми възложите това а вие си вървете по своята работа, чакат ви

вашите деца и сирачета.

- Ти какво си надрънкал? - нахвърли се старицата върху мъжа си. И като се

обърна към Керн, каза: - Благодаря ви, господине, но аз съм длъжна да

изпълня всичко, както се полага. Ще се справим някак и без вашето

благотворително дружество. Какво се пулиш? - премина тя към обикновения

тон на разговор с мъжа си. - Вземай покойницата. Да вървим. Аз докарах и

ръчната количка.

Всичко това беше казано с такъв решителен тон, че Керн се поклони сухо и

се отдалечи.

-Досадно! Не, наистина днес е несполучлив ден."

Той тръгна към изхода и като отведе вратаря настрана,. тихо му каза:

- Та гледайте, ако има нещо подходящо, веднага ми звъннете по телефона.

59

- О, господарю, непременно - закима с глава вратарят,

получавайки от Керн голям бакшиш.

Керн обядва в ресторанта и се върна у дома си. Когато влезе в стаята на

Брике, тя го посрещна с обикновения

в последно време въпрос:

- Намерихте ли?

- Намерих, но несполучливо, дявол да го вземе! - отговори той. -

Потърпете.

- Но нима все пак нищо подходящо нямаше? - не млъкваше Брике.

- Имаше ей такива кривокраки охлюви. Ако искате, аз. . .

- Ах, не, по-добре ще потърпя. Не искам да бъде охлюв. Керн реши да си

легне по-рано от обикновено, за да стане също по-рано и отново да отиде в

моргата. Но още не беше заспал и телефонът зазвъня. Керн изруга и взе

слушалката.

- Ало! Слушам. Да, професор Керн. Какво? Катастрофа на влака до самата

гара ли? Маса трупове? Да, разбира се, веднага. Благодаря ви.

Керн започна бързо да се облича, извика Джон и каза:

- Колата!

След петнадесет минути той летеше вече по нощните улици като на пожар.

Вратарят не беше излъгал. Тази нощ смъртта беше пожънала богата жетва.

Непрекъснато мъкнеха трупове. Всички маси бяха

затрупани с тях. Скоро стана нужда да ги оставят на пода. Керн беше във

възторг. Той благославяше съдбата, че тази катастрофа не беше се случила

през деня. Вероятно вестта за нея още не беше се пръснала из града.

Странични хора в моргата нямаше. Керн разглеждаше още неразсъблечените и

неумити трупове. Всичките бяха съвсем пресни. Изключително щастлив случай.

Едно беше лошо, че и този благодетелен случай не държеше сметка за

специалните изисквания на Керн. Повечето от телата бяха разкъсани или на

много места повредени. Но Керн не губеше надежда, понеже идваха все нови

трупове.

- Покажете ми тази - обърна се той към служещия, който носеше трупа на

девойка в сив костюм. Черепът беше разбит в тилната част. Косите бяха

окървавени, дрехите също. Но дрехите не бяха измачкани. -Изглежда,

повредите на тялото са малки. . . Става. Телосложение доста плебейско -

вероятно

някаква камериерка, но по-добре такова, отколкото нищо" - мислеше Керн. -

А това? - Керн посочи друга носилка. -

60

Та това е цяла находка! Съкровище! Дявол да го вземе, все пак

досадно е, че е загинала такава жена!

Оставиха на пода трупа на млада жена с необикновено красиво

аристократично лице, върху което беше застинало само едно дълбоко

учудване. Беше й пробит черепът над дясното ухо. Очевидно смъртта беше

настъпила моментално. На бялата и. шия се виждаше бисерна огърлица.

Изящното черно копринено облекло беше само малко скъсано долу и от врата

до раменете.

На разголеното рамо се виждаше бенка.

-Както у онази - помисли Керн. - Но това. . . каква красота! - Керн

измери бързо шията. - Като по поръчка."'

Той свали скъпата огърлица от истински големи бисери,

хвърли я на служещите и каза:

- Вземам този труп. Но понеже нямам време да направя тук

внимателен преглед на труповете, то за всеки случай вземам к този. - Той

посочи трупа на първата девойка. - По-скоро- по-скоро. Завийте ги с чаршаф

и ги изнесете. Чувате ли? Тълпата се събира. Ще трябва да отворите

моргата и след няколко минути тука ще бъде истинско стълпотворение.

Труповете бяха изнесени, сложени в автомобила и бързо доставени в дома на

Керн.

Всичко необходимо за операцията беше вече предварително подготвено. Денят

- по-вероятно нощта на възкресението на Брике настъпи. Керн не искаше да

губи нито минута.

Двата трупа бяха измити и донесени в стаята на Брике завити в чаршафи и

сложени на операционната маса.

Главата на Брике гореше от нетърпение да види новото си тяло, но Керн

умишлено постави масата така, че главата да не:

вижда труповете, докато не бъдат привършени всички приготовления.

Керн бързо отсече главите на труповете. Главите бяха завити в платно и

изнесени от Джон, краищата на срязването в

масата измити и телата приведени в ред.

Като огледа още веднъж критически телата, Керн поклати:

загрижено глава. Тялото с бенка на рамото беше с безукорна красота на

формите и особено печелеше в сравнение с тялото на -камериерката" -

ширококостно, ъгловато, недобре скроено, но добре съшито. Разбира се,

Брике ще си избере тялото на таз аристократическа Диана. Обаче при

внимателен преглед на тялото Керн забеляза у Диана, както я наричаше той.

известен дефект: на стъпалото на десния крак имаше малка рана, причинена

от някаква обрезка от желязо. Това не представляваше

61

голяма опасност. Керн изгори раната. Да се опасява от заразяване на

кръвта още нямаше основание. Но все пак за успеха на операцията с тялото

на -камериерката" той беше по-спокоен.

- Обърнете главата на Брике - каза Керн, обръщайки се към Лоран. За да не

пречи Брике с бърборенето си през време на подготвителната работа, беше й

запушена устата, т. е. беше изключен балонът със сгъстен въздух. - Сега

можете да пуснете въздушната струя.

Когато главата на Брике видя труповете, тя извика така, сякаш неочаквано

се беше опарила. Очите й се разшириха от ужас. Един от тези трупове

трябваше да стане нейно собствено тяло. За пръв път остро, до болка

почувствува цялата необикновеност на тази операция и започна да се

коле