Точно в 22:58 Озбърн почука на вратата на стая 6132. След малко Маквей му отвори. Зад него имаше още пет души и всички те гледаха мълчаливо новодошлия. Нобъл, Ремер, Йоханес Шнайдер и двама униформени полицаи.

- Завръщането на Пепеляшка - мрачно обяви Маквей.

- Загубих се. Търсих хер Шнайдер навсякъде. Какво друго можех да направя?

Без да обръща внимание на навъсените погледи, Озбърн прекоси стаята вдигна телефона и набра номер. Отначало не чу нищо, после се раздаде сигнал.

- Доктор Мандъл, моля - каза той.

Ремер сви рамене, благодари на полицаите и ги изпрати до вратата.

- Благодаря, ще се обадя по-късно. - Озбърн остави слушалката и се обърна към Маквей. Когато заговори гласът му звучеше бодро и енергично. - Поправете ме, ако греша, но според всичко, което видях досега, шансовете Шол да стигне до съд са почти нулеви. За присъда не си струва и да говорим. Той е прекалено могъщ, прекалено влиятелен, с две думи - стои над закона. Нали така?

- Вие сте на ход, докторе.

- Тогава дайте да погледнем от другата страна и да се запитаме защо човек като Шол идва от другия край на света да почете някаква почти несъществуваща личност, а в същото време очевидно организира поредица от убийства, прерастващи в истинска лавина с наближаването на приема в Шарлотенбург. - Озбърн огледа другите двама, после отново се обърна към Маквей. - Обзалагам се, че Либаргер е ключът към всичко. И ако узнаем кой е той, непременно ще разкрием и доста неща за Ервин Шол.

- Ако мислите, че можете да откриете нещо повече от германската полиция - заповядайте!

- Мисля, че мога, Маквей. - Озбърн кимна към телефона. Целият трепереше от възбуда. Сега твърдо знаеше, че е невъзможно да се справи сам, но вече нямаше да го държат настрани от играта. - Обадих се на доктор Хърб Мандъл. Той не само е най-добрият сърдечно-съдов хирург, когото познавам, но и един от директорите на Областната болница в Сан Франциско. Ако Либаргер наистина е претърпял инсулт, трябва да има история на заболяването. И тя ще започва от Сан Франциско.

Фон Холден кипеше от гняв. Трябваше да застреля Озбърн още докато се приближаваше към пейката. Обаче бе поискал да се увери, че не грешат. Виктор и Наталия бяха надеждни сътрудници, но разполагаха само със снимка на Озбърн. Проблемът бе не толкова, че можеха да убият невинен човек, колкото в опасността да сметнат, че са свършили работата, докато човекът е още жив. Затова бе пристъпил толкова близо до Озбърн и даже го бе поздравил. После Озбърн го изненада с пистолета. А би трябвало да е подготвен за този вариант - той напълно потвърждаваше преценката на Шол, че Озбърн е емоционално претоварен и поради това абсолютно непредсказуем.

Въпреки всичко Фон Холден можеше да го убие. Погледът му към Виктор не беше случаен, по този начин искаше да отклони вниманието на Озбърн. Нуждаеше се само от един-единствен миг. Но вместо да се озърне, Озбърн отстъпи настрани, продължавайки да го държи под прицел. Беше освободил ударника, което означаваше, че ако бъде убит, пистолетът му ще стреля право в гърдите на Фон Холден. А Фон Холден не можеше да поеме подобен риск.

Вярно, докато гонеха Озбърн през парка, имаше възможност за точен изстрел. И ако американецът бе спрял дори за част от секундата, вместо да се хвърли между колите по Тиргартенщрасе, с него щеше да бъде свършено. Но той не спря, а сблъсъкът между двете коли зад гърба му провали и втория шанс за стрелба.

Докато изкачваше последните стъпала към апартамента на Софие-Шарлотенщрасе, Фон Холден се тревожеше не толкова от провала, защото подобни неща можеха да се случат. Мъчеше го някакво неопределено безпокойство. Изолирането на Озбърн беше същински небесен дар и тъкмо той би трябвало да знае как да го използва. Но не бе успял. Сякаш всичко ставаше по някаква скрита закономерност. Бернхард Офен трябваше да го ликвидира в Париж. Не успя. Взривяването на влака Париж-Мо трябваше да причини смъртта на Озбърн и Маквей - или при самата катастрофа, или от куршумите на екипа, който бе довел за всеки случай. Но двамата останаха живи. Това вече не беше късмет, а нещо повече. И лично за Фон Холден то бе познато и зловещо.

Vorahnung.

Тази дума не му даваше покой още от най-ранно детство. Означаваше "предчувствие" и той откриваше в нея прокоба за ранна и страховита смърт. Нямаше власт над това усещане. То като че съществуваше само по себе си в околното пространство. И странно - колкото повече работеше за Шол, толкова по-силно осъзнаваше, че Шол също е под властта на тази магия; че в крайна сметка е обречен на катастрофа заедно с всички, които го следват. Разбира се, липсваха каквито и да било доказателства, нямаше ни най-малък повод за съмнение, защото всичко докоснато от Шол тръгваше покорно в избраната посока. Така бе от години. Ала предчувствието оставаше.

Понякога то започваше да избледнява. За дни, даже за месеци. Но после се завръщаше. И заедно с него идваха страшните сънища, в които огромни неземни завеси с призрачните зелено-пурпурни багри на северното сияние се издигаха на хиляди метри височина, тръпнеха, люшкаха се и блъскаха кипналия му мозък като чудовищни чукове. Ужасът идваше от самите им размери и Фон Холден се чувстваше безпомощен да стори каквото и да било против тяхното съществуване.

А когато разтреперан и облян в студена пот се събуждаше от тия "неща", както ги наричаше, вече не смееше да заспи, защото се боеше, че могат да дойдат отново. Често се питаше дали не страда от някакво хормонално заболяване или дори мозъчен тумор, но знаеше, че не е така - през дългите периоди между пристъпите беше напълно здрав.

После "нещата" изчезнаха. Просто изчезнаха. Цели пет години нямаше помен от тях и Фон Холден реши, че е излекуван. Напоследък дори не си спомняше за тях. До снощи, когато узна, че Маквей и останалите са излетели от Лондон с частен самолет. Нямаше нужда да му казват накъде са се отправили, той вече знаеше. Легна си, но не посмя да заспи, защото усещаше, че "нещата" ще се завърнат. И те се завърнаха. По-страшни от всеки друг път.

Фон Холден влезе в апартамента, кимна на пазача и тръгна по дългия коридор. Когато наближи секретарските бюра, една висока възпълна жена с боядисана в червено коса откъсна поглед от компютъра, с който проверяваше електронните охранителни системи в Шарлотенбург.

- Тук е - каза тя на немски.

- Danke.

Фон Холден отвори вратата на кабинета и насреща му се усмихна познато лице.

Каду.

102.

Минаваше два през нощта. След десетина телефонни разговора през последните три часа Озбърн и Маквей с помощта на доктор Хърб Мандел от Сан Франциско и специалния агент Фред Ханли от Лос Анджелис бяха успели да изяснят сравнително добре какво се е случило с Елтон Либаргер в Съединените щати.

Нито една болница в района на Сан Франциско не разполагаше със сведения за приемане на подобен пациент след прекаран инсулт. Но през септември 1992 някой си Е. Либаргер беше докаран с частна линейка в скъпата болница "Пало Колорадо" в Кармел, Калифорния. Останал там до март 1993, след което бил прехвърлен в също тъй скъпия санаториум "Ранчо де пиньон" близо до Таос, Ню Мексико. Само преди седмица отлетял за дома си в Цюрих, придружен от рехабилитаторка на име Джоана Марш.

Болницата в Кармел осигурявала апаратура и услуги, но без персонал. С линейката на Либаргер пристигнали лекар и медицинска сестра. На следващия ден към тях се присъединили четирима санитари. Сестрата и санитарите имали швейцарски паспорти. Лекарят бил австриец на име Хелмут Залетл.

В 3:45 получиха от Бад Годесбург биографията на доктор Хелмут Залетл в четири екземпляра и Ремер ги раздаде на всички, този път без да пропуска Озбърн.

Залетл беше стар ерген на седемдесет и девет години, живеещ със сестра си в Залцбург, Австрия. Роден през 1914. Втората световна война го заварва като млад хирург в Берлинския университет. По-късно става групенфюрер от СС и Хитлер го назначава за комисар по въпросите на общественото здравеопазване. В последните дни на войната е арестуван за опит да предаде на американците секретни документи. Осъден на смърт по лична заповед на Хитлер. В очакване на екзекуцията е поставен под охрана в една вила близо до Берлин, после внезапно го прехвърлят в Северна Германия, където бива освободен от настъпващите американски части. Разпитван от съюзническото разузнаване в Камп Оберурзел близо до Франкфурт, след това изпратен в Нюрнберг. Обвинен в "подготовка и водене на агресивна война", но получава оправдателна присъда. След освобождаване от затвора се завръща в Австрия, където практикува медицина до седемдесетгодишна възраст. Пенсионира се, запазвайки само неколцина подбрани пациенти. Един от тях е Елтон Либаргер.

- Ето го пак! - възкликна Маквей и захвърли листовете върху леглото.

- Нацистката връзка - подметна Ремер.

Маквей погледна Озбърн.

- Защо един лекар ще прекара седем месеца в болница на десет хиляди километра от дома си, само за да се грижи за възстановяването на един пациент след мозъчен удар? Има ли някакъв смисъл според вас?

- Само ако ударът е бил изключително тежък, а Либаргер - крайно ексцентричен и податлив на невроза. Или ако близките му са толкова разтревожени, че да плащат скъпо и прескъпо за подобни грижи.

- Докторе - натърти Маквей. - Либаргер няма близки. Забравихте ли? А ако е бил толкова болен, че седем месеца да се нуждае от непрестанен лекарски контрол, едва ли би могъл да уреди това сам, поне в началото.

- Някой го е направил. Някой е пратил доктор Залетл и неговия екип в Щатите, поемайки всички разноски - добави Нобъл.

- Шол - обади се Ремер.

- Защо не? - Маквей разроши косата си. - Имението в Швейцария е негова собственост. Защо тогава да не предположим, че Шол движи и всичко останало? Особено щом става дума за здравето на Либаргер.

Нобъл уморено се пресегна към подноса за чаша чай.

- От което се връщаме на познатия въпрос. Защо?

Маквей седна на ръба на леглото и за пореден път вдигна петте гъсто изписани страници със сведения за поканените в Шарлотенбург. Нищо не подсказваше, че тия хора могат да бъдат друго, освен почтени и преуспели германски граждани. За момент мислите му се стрелнаха към няколкото имена, които все още не бяха идентифицирани. Да, ключът можеше да се крие там, но шансовете изглеждаха твърде малки. Шестото чувство упорито му подсказваше, че отговорът е пред тях, някъде в информацията, с която разполагаха.

- Манфред - обърна се той към Ремер. - Въртим се, ровим, душим, спорим, издирваме поверителна информация за частни лица с помощта на една от най-добрите полицейски служби в света. И какво? Пак сме с празни ръце. Не можем дори да открехнем вратата. Обаче знаем, че има нещо. Може да е свързано с утрешната вечер, може и да не е. Но така или иначе, утре по някое време ще си размърдаме дебелите задници и със заповед в ръка ще притиснем Шол в ъгъла, за да му зададем два-три въпроса. Имаме един-единствен шанс, преди да налетят адвокатите. И ако не го изпотим дотам, че да рухне и да признае всичко, или поне да ни даде някакво основание за нови атаки, ако и в края на разговора знаем колкото сега...

- Маквей - боязливо запита Ремер, - защо ме наричаш Манфред? Нали винаги си ми казвал Мани?

- Защото си германец и искам да подчертая това. Ако тази история с Либаргер се окаже сборище на някаква политическа сила от нацистки тип... какво може да са замислили? Ново изтребване на евреите? - Гласът на Маквей омекна, без да губи нито частица от силата си. Не търсеше отговор, а обяснение. - Създаване на военна машина, която да смаже Европа и Русия, а след време и всичко останало? Нова премиера на старата трагедия? Защо биха го пожелали? Кажи ми, Манфред, защото не знам.

- Аз... - Ремер стисна юмруци. - И аз не знам...

- Така ли?

- Да.

- Мисля, че знаеш.

Настана мъртвешка тишина. В стаята имаше четирима мъже и нито един от тях не помръдваше. Бяха затаили дъх. После Озбърн сякаш видя как Ремер едва доловимо се люшва назад.

- Хайде, Манфред - добродушно подхвърли Маквей.

Но в този момент той нямаше намерение да бъде добродушен. Целенасочено бъркаше в раната, заварвайки Ремер неподготвен.

- Знам, Манфред, не е честно - тихо добави Маквей. - И все пак те питам. Заради последната надежда, че именно това ще ни помогне.

- Маквей, не мога...

- Можеш.

Ремер се озърна из стаята.

- Weltanschauung* - изрече той почти шепнешком. - Хитлеровата представа за живота като вечна борба, в която само силните оцеляват, а най-силните властват. Според него германците някога са били най-силни сред силните. И следователно избрани да управляват. Но с поколенията тази сила почнала да запада, защото чистата германска раса се смесвала с други, по-низши. Хитлер е вярвал, че в цялата човешка история смесването на расите е единствената причина за гибелта на древните култури. Затова Германия загубила Първата световна война - защото арийците вече не пазели чистотата на своята кръв. Според Хитлер германците са били висша раса и можели отново да си възвърнат някогашното величие... но само чрез извънредно грижлив расов подбор.

Хотелската стая се бе превърнала в театър с трима зрители и един-единствен актьор. Ремер стоеше изпъчен. Очите му блестяха, по челото му избиваше пот. Вече не шепнеше, гласът му се бе издигнал в твърд и безпогрешен монолог, сякаш предварително учен наизуст.

- В началото на нацисткото движение германците са осемдесет милиона; след сто години Хитлер предвижда двеста и петдесет милиона, дори повече. Затова Германия се нуждае от Lebensraum - жизнено пространство. Много жизнено пространство, чрез което нацията да си осигури правото на пълна свобода и независимост. Но жизнено пространство и земя, казва Хитлер, има единствено за народите, притежаващи силата да ги извоюват. Тоест, новият райх трябва пак да поеме по пътя на тевтонските рицари. Да извоюва с меч земя за германския плуг и хляб за германския стомах.

- Значи решили набързо да оправят работата като изтребят шест милиона евреи, за да не кръшкат с германките? - запита Маквей с гласа на стар провинциален съдия, който е изтървал нещо и се опитва да разбере. Нарочно поддържаше шеговит тон, защото знаеше, че Ремер ще се опита да отвърне на удара, да защити миналото. И своята вина.

- Трябва да разберете обстоятелствата. Това става след жестокото поражение в Първата световна война. Версайският договор е отнел нашата гордост, инфлацията достига чудовищни размери, безработицата е масова. Кой би дръзнал да спре един водач, дошъл да ни върне гордостта и самоуважението? Той ни обгръща в чара си и ние потъваме, изчезваме. Погледнете старите филми, старите снимки. Вижте лицата на хората. Те обичат своя фюрер. Обичат неговите думи и огъня в тях. И затова няма значение, че са думи на необразован, безумен човек...

Изведнъж лицето на Ремер стана безизразно и той млъкна, сякаш бе забравил какво иска да каже.

- Защо? - изсъска Маквей като суфльор в евтин театър. - Чухме урока по история, Манфред. А сега ни кажи истината. Защо сте потънали в чара на Хитлер? Защо сте повярвали в идеите и страстите на необразован, безумен човек? Нима прехвърляш цялата вина върху него?

Ремер отчаяно стрелна поглед из стаята. Беше достигнал последния предел.

- Нацистите са нещо повече от Хитлер, Манфред. - Маквей вече не беше стар провинциален съдия. Гласът му се врязваше в подсъзнанието на Ремер, заповядваше да потърси по-надолу. - Въпреки цялата си власт, не е бил само той...

Ремер бе забил поглед в килима. Когато надигна глава, в очите му блестеше ужас.

- Както други народи вярват в религия, ние вярваме в митове. Те са древни, първични, вродени... и лежат под самата повърхност, очаквайки историческия миг, когато обаянието на нов водач ще им вдъхне живот... Хитлер е последният и до ден днешен бихме го последвали, накъдето и да ни поведе... Това е древна култура, Маквей - идва от Прусия и много преди нея. Тевтонски рицари препускат в мъглата. Покрити с брони. Мечове литват нагоре в железни юмруци. Тътнещи копита разтърсват земята, газейки всичко по пътя си. Завоеватели. Господари. Наша земя. Наша съдба. Ние сме висшите. Раса на господари. Чистокръвни германци. Руса коса, сини очи и тъй нататък.

Ремер изгледа втренчено Маквей. После се завъртя, измъкна цигара, запали я и отиде да седне на канапето, колкото се може по-далече от другите. Придърпа един пепелник и наведе глава. Цигарата остана забравена между пожълтелите му пръсти. Димът й бавно се виеше към тавана.

103.

Озбърн лежеше в мътните лъчи на новото утро и слушаше тежкото дишане на Нобъл, долитащо от съседното легло. Маквей и Ремер спяха в другата стая. Бяха загасили лампата в три и половина, сега наближаваше шест без четвърт. Беше спал по-малко от два часа.

Откакто бяха пристигнали в Берлин, Озбърн усещаше как яростта на Маквей постепенно се превръща в отчаяние, докато се мъчи да разкъса защитните слоеве около Шол. Именно затова бе атакувал Ремер, опитвайки, макар и с цената на грубост, да разкрие нещо, което не са схванали досега. И бе успял - защото всъщност Ремер не говореше за тевтонски рицари, препускащи в мъглата. Говореше за надменност. Мисълта, че която и да било раса може да се обяви за "висша" и като доказателство да се заеме с изтреблението на всички останали. Тази идея пасваше на Шол като презерватив - идеята за човек, способен безмилостно да убива и в същото време да се гордее с ролята на баща и изповедник на крале и президенти. Щяха да се сблъскат с тази представа, когато застанеха пред Шол. Но въпреки всичко тя си оставаше само представа, гледна точка и нищо повече. Не беше конкретна.

Конкретното се наричаше Либаргер. И Озбърн твърдо вярваше, че именно той стои в центъра на всичко. За жалост досега не бяха открили нищо повече от кратките първоначални данни. Единственият обнадеждаващ факт беше, че доктор Залетл също трябваше да присъства в Шарлотенбург, но засега БКА не можеше да го открие нито в Австрия, нито в Германия или Швейцария. Къде се криеше?

Някъде трябваше да има още нещо. Но какво? И как да го открият?

Когато Озбърн влезе в съседната спалня, Маквей вече беше буден и пишеше нещо в бележника си.

- През цялото време смятахме, че Либаргер няма роднини - заяви Озбърн още от прага. - Но можем ли да сме сигурни? Нека си представим, че аз съм австрийски лекар и седем месеца наред работя в Калифорния с тежко болен швейцарец. Малко по малко положението му се подобрява. Опасността е отминала. Ако той има съпруга, дете, брат...

- Ще иска да им съобщи как е - довърши Маквей.

- Да. Но ако е прекарал тежък инсулт като Либаргер, ще има затруднения с говора, а вероятно и с писането. Трудно би осигурил връзка с близките си, затова ще се обърне към мен. И аз ще му помогна. Няма да пиша писма, но ще се обаждам по телефона. Поне веднъж месечно, може би и по-често.

Ремер отметна завивката и скочи от леглото.

- Архивите на телефонните компании!

След един час получиха факс от специалния агент на ФБР Фред Ханли.

Страница след страница бяха изписани с телефонните поръчки от личния телефон на доктор Залетл в болницата "Пало Колорадо". Общо седемстотин трийсет и шест разговора. Ханли бе оградил петнайсет от тях, водени с Ервин Шол по всички краища на света. Повечето от останалите разговори бяха с номера в Калифорния, Австрия и Цюрих. Сред всички тия поръчки бяха разхвърляни двайсет и пет обаждания до страна с телефонен код 49 - Германия. Кодът на града беше 30 - Берлин.

Маквей остави страниците.

- Имате късмет, докторе - подхвърли той и се обърна към Ремер. - Тук сме на твоя територия. Какво ще правим?

- Каквото и в Лос Анджелис. Отиваме да проверим.

7:45

- Тази Каролин Хенигер... - промърмори Маквей, докато Ремер спираше мерцедеса пред изисканата антикварна галерия на Кантщрасе. - Не ми се вярва да е пряко свързана с Либаргер. Може да е роднина на Залетл, приятелка, дори любовница.

- След малко ще разберем, нали така?

Озбърн отвори вратата и излезе. Планът му бе получил одобрението на Маквей. Щеше да се представи като американски лекар, търсещ доктор Залетл по молба на свой колега от Калифорния. Колкото до Ремер - той беше просто приятел, дошъл да превежда в случай, че Каролин Хенигер не говори английски. Нататък щяха да действат в зависимост от обстоятелствата.

Маквей и Нобъл останаха да ги чакат в мерцедеса. До отсрещния тротоар бе спряло светлозелено БМВ с полицаите от охраната.

Още в хотела, докато Ремер издирваше адреса на Каролин Хенигер, Маквей се обади в Лос Анджелис на своя стар приятел кардинал Чарлс О'Конъл. Знаеше, че Шол е католик и щедър дарител на архиепископствата в Ню Йорк и Лос Анджелис, следователно трябваше да се познава с О'Конъл. А поне в едно отношение всички католици са равни, независимо от ранга си. Когато кардиналът лично помоли за нещо, то бива изпълнено незабавно и без въпроси. Маквей каза на О'Конъл, че се намира в Берлин и го запита дали ще може да му уреди за днес следобед среща с Шол, който също е тук. По изключително важен въпрос. Без да разпитва повече, О'Конъл обеща да стори каквото е по силите му.

Докато се изкачваха по тясното стълбище към апартаментите над галерията, Ремер завъртя глава към Озбърн:

- Трябва да разберете, че тази жена не е извършила престъпление и не е длъжна да отговаря на въпроси. Ако откаже да говори, това е нейно право.

- Добре - кимна Озбърн.

В момента изобщо не му се мислеше за правни подробности. Времето им изтичаше, трябваше на всяка цена да открият оръжие срещу Шол.

Апартаменти 1 и 2 бяха от двете страни на площадката. В дъното на късия коридор беше апартамент 3, където живееше Каролин Хенигер.

Озбърн пръв стигна до вратата. Озърна се към Ремер и почука. За момент не чуха нищо, после отвътре долетяха стъпки, ключалката изщрака и вратата се открехна. Отвътре надникна привлекателна жена, облечена с делови костюм. Имаше леко прошарена червеникава коса и изглеждаше на около четирийсет и пет години.

- Каролин Хенигер? - любезно запита Озбърн.

Тя го огледа, после надигна очи към Ремер.

- Ja.

- Говорите ли английски?

- Да - тя отново погледна Ремер. - Кои сте вие? Какво искате?

- Името ми е Озбърн. Лекар съм и идвам от Съединените щати. Мъчим се да открием един човек, когото навярно познавате... доктор Хелмут Залетл.

Жената изведнъж пребледня.

- Не познавам такъв човек - отсече тя. - Съжалявам, изобщо не го познавам. Auf Wiedersehen!

Тя направи крачка назад и затръшна вратата. Ключалката щракна и двамата я чуха отвътре да вика някого.

Озбърн заблъска с юмруци по вратата.

- Моля ви, трябва да ни помогнете!

Вътре жената продължаваше да говори, но гласът й постепенно затихваше. После чуха как някъде хлопна врата.

- Измъква се от другата страна! - възкликна Озбърн и се завъртя към стълбището.

Ремер протегна ръка да го спре.

- Предупредих ви, докторе. Тя има права, тъй че нищо не можем да сторим.

- Вие може и да не можете! - кресна Озбърн и се гмурна под ръката му.

Маквей и Нобъл тъкмо спореха дали Залетл може да се окаже пряко свързан с обезглавените трупове, когато Озбърн изхвръкна от входа.

- Идвайте! - изкрещя той и хукна към съседната пресечка.

Тичаше с всичка сила и изведнъж ги видя. Каролин Хенигер бе отключила бежов фолксваген и подканваше някакво момче да влезе вътре.

- Чакайте! - извика Озбърн. - Чакайте! Моля ви!

Беше на крачка от колата, когато двигателят заработи.

- Моля ви, трябва да поговорим!

Гумите изскърцаха и колата се стрелна напред. Озбърн се втурна след нея.

- Недейте! Няма да ви сторим нищо...

Късно. Видя как в края на уличката Маквей и Нобъл отскачат настрани. После фолксвагенът излетя на булеварда и изчезна.

- Опитахме си късмета и нищо не стана. Понякога е така - каза Маквей след няколко минути, докато Ремер подкарваше мерцедеса.

Озбърн се вторачи в тила на Ремер; беше кипнал от гняв.

- Видяхте лицето й като чу за Залетл. Тя знае, по дяволите. Познава Залетл, а бас държа, че познава и Либаргер.

- Може би, докторе - тихо каза Маквей. - Но тази жена не е Албърт Мериман и няма как за я заплашите с убийство, за да разберете.

104.

През илюминаторите изведнъж нахлу ярка слънчева светлина, докато малкият реактивен самолет се измъкваше от облаците и поемаше курса, по който след деветдесет минути щеше да стигне до Берлин.

Джоана се облегна назад, затвори очи и въздъхна от облекчение. Швейцария с всичките си хубости вече бе минало. Утре по това време щеше да чака на берлинското летище Тегел самолета за Лос Анджелис.

Отсреща Елтон Либаргер дремеше най-спокойно. Не личеше да се тревожи за предстоящите събития. До него бледият, изморен Залетл записваше нещо в черния си бележник. От време на време надигаше глава и разменяше по някоя дума на немски с Рита Баур, която бе прекъснала ревюто си в Милано, за да ги придружи до Берлин. На задните седалки Ерик и Едуард мълчаливо си разменяха светкавични ходове по шахматната дъска.

Както винаги присъствието на Залетл тревожеше Джоана и за да се разсее, тя насочи мислите си към Келсо - така бе нарекла черното санбернарче. Преди да напусне Анлегеплац, тя нахрани кученцето и го разцелува за сбогом. Утре то трябваше да замине с директен полет за Лос Анджелис, а след няколко часа Джоана щеше да си го прибере. После заедно щяха да отлетят за Албукерк. Оттам имаше само три часа път с кола до Таос.

След като видя записа, първата й мисъл беше да наеме адвокат и да осъди виновниците. Но после се запита какво ще постигне с това. Процесът можеше само да нарани мистър Либаргер и даже сериозно да се отрази на здравето му. А тя не желаеше подобно нещо, защото искрено го обичаше и знаеше, че е невинен като нея. Бе видяла ужасената му реакция. Искаше само час по-скоро да напусне Швейцария и да забрави за станалото. А после Фон Холден се появи с кученцето, обясни колко съжалява и накрая й връчи чек за огромна сума. Компанията се бе извинила, Фон Холден също. Какво повече можеше да очаква?

И все пак тя се питаше дали бе постъпила правилно като прие чека. Чудеше се разумно ли бе обаждането до "Ранчо де пиньон", че не знае точно кога ще се върне на работа и дали изобщо ще се върне. Може би трябваше да постъпи другояче. Но толкова много пари... Боже мой, половин милион долара! Знаеше как да постъпи - щеше да си намери финансов консултант и да вложи парите най-изгодно, а после да живее от лихвите. Е, можеше и да си купи това-онова, но без да прекалява. Разумни инвестиции - там беше истината.

Внезапно на телефона пред нея замига червена лампичка. Не знаеше как да постъпи и предпочете да изчака.

- Вас търсят - обади се изотзад Ерик.

- Благодаря - каза тя и вдигна слушалката.

- Добро утро. Как си? - бодро запита Фон Холден.

Тя се усмихна.

- Добре съм, Паскал.

- Как е господин Либаргер?

- Много добре. В момента спи.

- След един час трябва да кацнете. Ще ви пратя кола.

- Няма ли да ни посрещнеш?

- Джоана, твоето разочарование ме ласкае, но за съжаление ще мога да те видя едва по-късно. Боя се, че ще имам куп неща за уреждане. Исках само да проверя дали всичко е наред.

Топлината в гласа му я накара да се усмихне.

- Всичко е наред. Не се безпокой.

Фон Холден закачи радиотелефона на таблото, после завъртя волана и подкара по Фридрихщрасе. Пред него някакъв камион рязко отби към тротоара и той натисна спирачките. Изруга, заобиколи камиона и разсеяно протегна ръка да провери дали правоъгълният пластмасов калъф не е паднал от съседната седалка. Неоновият електронен часовник на една бижутерска витрина показваше 10:39.

През последните часове бе настъпила драматична промяна. Може би за добро. Берлинският сектор бе успял да се включи към двата "обезопасени" телефона в апартамент 6132 чрез свръхмодерен микровълнов приемник, разположен в отсрещната сграда. Разговорите се записваха и веднага пристигаха в апартамента на Софие-Шарлотенщрасе, където секретарките незабавно изготвяха фонограми за Фон Холден. Апаратурата бе монтирана едва в единайсет вечерта, тъй че бяха пропуснали значителна част от разговорите. Но онова, което стана известно, накара Фон Холден да настои за незабавна среща с Шол.

Колата мина покрай хотел "Метропол", пресече Унтер ден линден и спря пред гранд хотел "Берлин". Фон Холден грабна калъфа, изтича навътре и се изкачи със специалния асансьор право в апартамента на Шол.

Секретарят съобщи за пристигането му и го въведе в кабинета. В момента Шол разговаряше по телефона. Срещу бюрото седеше един човек, към когото Фон Холден изпитваше дълбока неприязън - Луис Гьоц, американският адвокат на Шол.

- Мистър Гьоц.

- Фон Холден.

Лукав и нахален, Гьоц изглеждаше прекалено строен и изискан за своите петдесет години. Имаше вид на човек, който по цял ден се грижи за външния си вид. Всичко в него биеше на очи - изящният маникюр, слънчевият загар, тъмносиният костюм от Армани, грижливо сресаната черна коса с едва забележими, сякаш нарочно търсени бели нишки на слепоочията. Човек би си помислил, че току-що е долетял от някой тенис-корт в Палм спрингс. Или от погребение в Палм бийч. Носеха се слухове, че е свързан с мафията, но засега Фон Холден знаеше само едно - че е ключова фигура в стремежите на Шол и Маргарете Пайпер да закупят една от най-големите посреднически агенции в Холивуд, чрез която Организацията щеше да си осигури решаващо влияние върху звукозаписната, филмовата и телевизионната продукция. А по този начин - и върху милиони зрители и слушатели.

Да се нарече Гьоц "студен" би било твърде меко. Той беше просто парче лед с вечно отворена уста.

Фон Холден изчака Шол да привърши разговора, после сложи калъфа на бюрото и го отвори. Вътре имаше малък касетофон със записи от разговорите.

- Те вече разполагат с пълен списък на гостите и сведения за Либаргер. Знаят за Залетл. Освен това Маквей помоли кардинал О'Конъл от Лос Анджелис да му уреди среща с вас в Шарлотенбург тази вечер, един час преди пристигането на гостите. Знае, че ще бъдете разсеян и се надява да изкопчи нещо.

Без да обръща внимание на Фон Холден, Шол взе фонограмите и ги прегледа. После подаде листовете на Гьоц, сложи се слушалките и прослуша записа на бърз ход, като спираше само тук-там. Накрая изключи касетофона.

- Всичко върви точно според предвижданията ми, Паскал. Както очаквах, те използват всяка възможност да съберат сведения за онова, което върша в Берлин, а после ще потърсят среща с мен. Няма значение, че знаят за Либаргер и Залетл, нито че разполагат със списък на гостите. Но след като вече сме сигурни в тяхното идване, време е да предприемем своя ход.

Гьоц надигна глава. Прочетеното никак не му харесваше.

- Ервин, нали нямаш намерение да ги пречукаш? Три ченгета и доктор!

- Не е изключено, мистър Гьоц. Защо, има ли някакви проблеми?

- Проблеми ли? В Бад Годесбург имат списък на гостите, мама му стара. Ако очистиш тия образи, ще те налети цялата шибана федерална полиция. Ти какво, да не искаш да ни се лепнат за задниците?

Фон Холден мълчеше. Тия американци ужасно си падаха по мръсните приказки.

- Мистър Гьоц - спокойно изрече Шол. - Обяснете ми как ще се намеси федералната полиция. Какво биха могли да открият? Един човек на средна възраст след прекарана тежка болест излиза с малко невъздържана, но и доста банална реч пред стотина скучаещи доброжелатели в Шарлотенбург, а после всички се разотиват по домовете. Германия е свободна страна и нейните граждани имат правото да вярват в каквото си искат.

- Да, ама за чий ти е притрябвало да лепнеш на цялата работа три претрепани ченгета и един мъртъв доктор? Да не мислиш, че в полицията ще рекат само "лека им пръст"?

- Мистър Гьоц. Също като вас, мен и Фон Холден, въпросните господа се намират в голям европейски град, населяван от значителен брой амбициозни и злонамерени люде. До края на деня мистър Маквей и неговите приятели ще се озоват в ситуация, която няма да има нищо общо с Организацията. А когато властите започнат разследване, с изненада ще открият, че тези привидно почтени граждани всъщност са имали най-долно минало, изпълнено с позорни тайни, които досега са успявали да укрият от своите близки и колеги. По принцип подобни хора не би трябвало да сочат с пръст най-достойните германски граждани, освен ако са решили да го сторят за лична облага, например чрез шантаж и изнудване. Прав ли съм, Паскал?

- Разбира се - кимна Фон Холден.

Неговата задача бе да изолира и ликвидира Маквей, Озбърн, Нобъл и Ремер. За другото щяха да имат грижа оперативните сътрудници в Лос Анджелис, Франкфурт и Лондон.

- Ето, сам виждате, мистър Гьоц. Няма за какво да се тревожим. Ни най-малко. Тъй че ако не сте забелязал в разсъжденията ми някакъв сериозен пропуск, бих предпочел да се върнем към въпроса за агенцията в Холивуд.

Телефонът иззвъня и Шол вдигна слушалката. След миг погледна Гьоц и се усмихна.

- Разбира се! - възкликна той. - Винаги съм на разположение за кардинал О'Конъл.

105.

Озбърн стоеше под душа и се мъчеше да прогони вълнението. Беше девет сутринта на 14 октомври, петък. Оставаха още единайсет часа до началото на церемонията в Шарлотенбург.

С Каролин Хенигер пак бяха ударили на камък. След завръщането в хотела Ремер отново бе проверил данните за нея. Германска гражданка, неомъжена с единайсетгодишен син. През седемдесетте и осемдесетте години живяла в Австрия. През лятото на 1989 се преселва в Берлин. Редовно гласува, плаща си данъците, няма полицейско досие. Ремер имаше право - нищо не можеха да направят.

И все пак тя знаеше. А Озбърн знаеше, че знае.

Внезапно вратата на банята се разтвори с трясък.

- Озбърн! - кресна Маквей. - Излизайте! Веднага!

Трийсет секунди по-късно мокрият Озбърн стоеше пред телевизора с кърпа около кръста. Предаваха на живо от Париж. Мрачни мъже излизаха един след друг на трибуната на френския парламент, казваха по няколко думи и се връщаха на местата си. Зад кадър вървеше задъхан коментар на немски. После започна интервю на френски с някаква видна личност и Озбърн дочу името на Франсоа Кристиан.

- Подал си е оставката.

- Не - каза Маквей. - Намерили са трупа му. Смятат, че е самоубийство.

- О, Господи - изохка Озбърн.

Ремер разговаряше по единия телефон с Бад Годесбург, до него Нобъл звънеше в Лондон. И двамата търсеха повече подробности. Маквей превключи звука и от телевизора се раздаде английски превод.

- Трупът е открит случайно от любител на спорта при сутрешния му крос през една гора недалеч от Париж - говореше женски глас, докато на екрана показваха гориста местност, обградена от полицейски кордон. - Твърди се, че през последните дни Кристиан е бил в депресия. Натискът за създаване на обединена европейска държава предизвикал вътрешни противоречия във френското правителство и съпротивата на Кристиан го поставила в малцинство. Чрез отказа да промени позицията си той загубил доверието на министрите. Правителствени източници твърдят, че е бил принуден да подаде оставка, която трябвало да бъде оповестена тази сутрин. Но според непотвърдени изказвания на съпругата му в последния момент Кристиан е решил да отхвърли оставката и да свика днес заседание с представители на водещите партии. - За няколко секунди гласът замлъкна. Кадрите се смениха и коментарът продължи. - В цялата страна флаговете са спуснати наполовина. Френският президент обяви национален траур.

Озбърн осъзнаваше, че Маквей говори нещо, но не чуваше нито дума. Можеше да мисли само за Вера. Питаше се дали вече знае и откъде е научила. Или ако още не знае, как и къде ще чуе новината. И как ще се чувства след това. Мина му мисъл колко е нелепо да се вълнува за съдбата на бившия й любовник. Но истината бе, че я обичаше прекалено много. Нейните тревоги, нейните страдания бяха и негови. Искаше да бъде до нея, да сподели мъката. Изобщо не го интересуваше какво приказва Маквей.

- Млъкнете за момент и ме изслушайте, ако обичате - внезапно кресна той. - Вера Монере... Франсоа Кристиан я беше скрил на онова място, където се обадих от Лондон. То е някъде в провинцията. Може още да не е чула. Искам да й позвъня. И искам да ми кажете дали е безопасно.

- Вече не е там - подхвърли Нобъл и остави слушалката.

- Какво говорите? - Озбърн изтръпна от тревога. - Как можете да...

Той не довърши. Нямаше смисъл да пита. Беше затънал до гърло. И Вера също.

- Преди малко ни съобщиха от Бад Годесбург - тихо каза Маквей. - Била е в една ферма близо до Нанси. Тримата телохранители от тайните служби са намерени мъртви около къщата. Заедно с полицейска служителка на име Аврил Рокар. По всичко изглеждало, че сама си е прерязала гърлото. Никой не знае защо и какво е търсила там. Знаят само, че вашата госпожица Монере е взела нейната кола и по-късно я изоставила на гарата в Страсбург, откъдето си купила билет за Берлин. Ако не е слязла някъде по пътя, можем да предполагаме, че в момента е тук.

Лицето на Озбърн пламна. Не можеше да повярва. Не го интересуваше какво знаят и откъде са узнали. Нямаха право да мислят онова, което си мислеха.

- Изчезнала е и вие веднага решавате, че е от ония! Просто така! Сътрудничка на "групата"! Какви доказателства имате? Хайде де! Кажете. Искам да знам.

- Озбърн, разбирам какво ви е. - Маквей говореше спокойно, почти със съчувствие. - Просто ви съобщавам фактите.

- Тъй ли? Тогава вървете по дяволите!

- Маквей! - обади се Ремер откъм телефона. - Малко след седем тази сутрин някоя си Аврил Рокар е отседнала в хотел "Кемпински".

Когато влязоха, стаята беше празна. Най-отпред вървеше Ремер с пистолет в ръка, след него идваха Маквей, Нобъл и Озбърн. Отвън край вратата пазеха двама полицаи от БКА.

Ремер бързо мина в спалнята, после провери и банята. Не откри никого. След като стана ясно, че наемателката е излязла, Нобъл нахлузи гумени ръкавици и влезе в спалнята. Маквей последва примера му и се зае с хола. Стаята беше луксозно обзаведена, с изглед към Курфюрстендам. По килима още личаха следи от прахосмукачка, значи чистачката бе минала неотдавна. Върху масичката до канапето имаше поднос с чаша портокалов сок, няколко недокоснати препечени филийки, сребърен кафеник и чаша изстинало черно кафе. До него лежеше новият брой на "Хералд трибюн" с огромно черно заглавие за самоубийството на Франсоа Кристиан.

- Черно ли го пие?

- Какво?

Озбърн стоеше като замаян. Не можеше да повярва, че Вера е тук, в Берлин. А още по-невероятно му се струваше да е свързана с "групата".

- Вера Монере - поясни Маквей. - Черно кафе ли пие?

- Н-не знам - заекна Озбърн. - Да. Може би. Не съм сигурен.

Откъм спалнята долетя писукане. След миг Ремер излезе с ръкавици на ръцете както всички останали и отиде до телефона. Набра номер, изчака и каза няколко думи на немски. След това записа нещо в бележника си, благодари и затвори.

- Кардинал О'Конъл се е обадил - обърна се той към Маквей. - Шол чака да му позвъниш. Ето номера. - Той откъсна лист от бележника. - Може пък да не ни потрябва заповед.

- Но може и да потрябва.

Ремер се върна в спалнята, а Маквей отново се зае с хола. Особено внимание обърна на канапето и килима пред масичката с подноса и вестника.

- Тази Аврил Рокар... - Озбърн се мъчеше да бъде учтив, логичен, да проумее някак зашеметяващите вести. - Казвате, че е от парижката полиция. Сигурно ли е? Дали не са намерили трупа на друга жена? Може би тук наистина е пристигнала Аврил Рокар, а не Вера.

- Господа - обади се Нобъл откъм вратата на спалнята. - Елате, ако обичате.

Застанал зад другите, Озбърн видя как Нобъл отвори гардероба. Вътре бяха закачени два комплекта всекидневно облекло, вечерна рокля от черно кадифе и наметка от сребърна норка. След това Нобъл се прехвърли към скрина. В най-горното чекмедже имаше няколко комплекта дантелено бельо, пет неотваряни плика с чорапогащи "Армани" и прозрачна копринена нощница. В по-долното бяха оставени две дамски чанти - официално черно портмоне в тон с вечерната рокля и кафява кожена чанта с презрамка.

Нобъл взе черната чанта и я отвори. Вътре имаше две плоски кутии за бижута и кадифена торбичка. Първата кутия съдържаше дълга диамантена огърлица, втората - чифт диамантени обици. В торбичката лежеше малък посребрен пистолет 25-ти калибър. Нобъл прибра всичко обратно и взе кожената чанта. Най-отгоре в нея имаше няколко неплатени сметки, пристегнати с ластиче. Всички бяха адресирани до Аврил Рокар, улица Сен Жил 17, Париж 75003. Под тях откриха полицейско удостоверение и черен найлонов плик. От плика Нобъл извади паспорта на Аврил Рокар, прозрачно пластмасово калъфче с германски марки, неизползван самолетен билет първа класа от Париж до Берлин и резервация за нощувка на 14 октомври в хотел "Кемпински". Нобъл огледа лицата на останалите, после отново бръкна в плика и извади великолепно отпечатана покана за празничната вечеря в чест на Елтон Либаргер.

Маквей машинално бръкна в джоба си за списъка на гостите.

- Няма нужда. Вече проверих. Пет-шест реда над доктор Залетл е вписана А. Рокар, едно от имената, за които нямахме сведения. - Нобъл се изправи. - И още нещо... Беше пъхнато под дюшека. - Той отиде нощното шкафче, взе някакъв предмет, омотан в копринен шал и го разгъна. Отвътре се появи дълъг, протрит кожен калъф. Озбърн трепна и това не убегна от погледа на Нобъл. - Сигурно знаете какво е, докторе...

- Да - глухо каза Озбърн. - Знам какво е...

Беше го виждал преди. В Женева. В Лондон. И в Париж. Калъфът, в който Вера държеше задграничния си паспорт.

106.

Озбърн не беше единственият отчаян човек в Берлин.

Очаквайки Фон Холден да се появи в кабинета на Софие-Шарлтонещрасе, Каду бавно се превръщаше в развалина. През изминалите два тревожни часа беше се оплаквал на всеослушание от немското кафе, от липсата на френски вестници, от всичко, което му дойдеше на ум, само и само да пропъди тревогата за Аврил Рокар. Вече двайсет и четири часа откакто Аврил трябваше да приключи със задачата в Нанси и да му докладва, но още нямаше никаква вест от нея.

Четири пъти бе звънял безуспешно на домашния й телефон в Париж. След една безсънна нощ бе телефонирал на "Ер Франс" да провери дали е излетяла с първия полет за Берлин. Когато получи отрицателен отговор, нервите му не издържаха. Беше отлично обучен терорист, убиец и професионален полицай; от високия си пост в Интерпол цели трийсет години бе отговарял за сигурността на Ервин Шол по целия свят. Но вътре в душата си Каду беше пленник на любовта. Аврил Рокар беше неговият живот.

Накрая пое огромния риск да се свърже със своя агент във френските тайни служби, който потвърди, че край Нанси са били убити трима мъже и една жена, но засега няма повече данни. Почти обезумял, Каду предприе последния и всъщност най-логичен ход. Телефонира в хотел "Кемпински".

За негово огромно облекчение Аврил Рокар бе пристигнала в 7:15 с такси от гарата. Каду затвори телефона и запали цигара. Издиша дима, усмихна се блажено и заблъска с юмрук по бюрото.

Беше точно 10:59. Тъй като Фон Холден все още се бавеше при Шол, Каду взе телефона и опита да се свърже със стаята на Аврил в хотел "Кемпински". Но не му провървя, линията даваше заето.

Линията даваше заето, тъй като Маквей говореше с Шол по същия телефон. Първата част от разговора им беше сдържана и любезна. Поприказваха за общия си познат кардинал О'Конъл, сравниха времето в Германия с климата на Южна Калифорния и се учудиха как тъй са попаднали едновременно в Берлин. След това стигнаха до причината за обаждането на Маквей.

- Бих предпочел да го обсъдим лично, мистър Шол. Не желая да има недоразумения.

- Не ви разбирам.

- Да речем, че става дума за личен въпрос.

- Мистър Маквей, денят ми е запълнен до предел. Не можете ли да изчакате докато се завърна в Лос Анджелис?

- Боя се, че не.

- Колко време ще трае разговорът според вас?

- Половин час, може би малко повече.

- Ясно...

- Знам, че сте много зает и високо оценявам добрата ви воля, мистър Шол. Доколкото знам, тази вечер ще бъдете на приема в Шарлотенбург. Защо да не се срещнем там малко по-рано? Например около...

- Ще ви чакам точно в пет на Хауптщрасе 72. Това е частна резиденция в квартала Фриденау. Сигурен съм, че ще я откриете. Приятен ден, мистър Маквей.

Шол остави слушалката и се завъртя към Фон Холден, който не бе пропуснал нито дума от разговора.

- Това ли искаше?

- Това исках - каза Фон Холден.

107.

Макар че Каду така и не успя да се свърже със стаята на Аврил Рокар в хотел "Кемпински", телефонистката бе получила нареждане от БКА да задържи връзката докато полицията засече откъде идва обаждането.

Именно поради това Озбърн беше отново в компанията на инспектор Йоханес Шнайдер. Само че този път с тях имаше още един агент от БКА на име Литбарски - едър, плешив вдовец с две деца. Седнали в тясното сепаре на една близка кръчма, тримата пиеха кафе и чакаха Маквей, Нобъл и Ремер да проверят апартамента на Софие-Шарлотенщрасе.

През открехнатата врата на апартамента надникна жена на средна възраст с боядисана в червено коса и слушалки на ушите, сякаш току-що бе станала от телефонното табло. Ремер показа полицейската си карта и се представи на немски. После обясни, че полицията иска да разбере кой се е обаждал преди около час до хотел "Кемпински".

- Нищо не мога да ви кажа - отсече жената.

- Тогава намерете някой, който може.

Жената се поколеба и заяви, че всички са отишли да обядват. Ремер любезно предложи да почака. А ако има някакви проблеми, да дойде пак със заповед за обиск. Внезапно жената надигна глава, сякаш се вслушваше в нечий далечен глас. После го погледна и се усмихна.

- Извинявайте - каза тя. - Просто сме ужасно заети. Грижим се за организацията на една частна вечеря тази вечер в двореца Шарлотенбург. Непрекъснато идват видни личности и ние се мъчим да координираме всичко. Много от тях са настанени в хотел "Кемпински". Вероятно аз съм се обадила. Да проверя кои гости са пристигнали и дали всичко е наред.

- Кои гости проверявахте?

- Аз... аз вече ви казах. Много са.

- Избройте ги.

- Трябва да проверя в книгата.

- Проверете.

Тя кимна и ги помоли да почакат. Ремер отвърна, че би било по-добре да влязат с нея. Жената отново вдигна глава и се загледа настрани.

- Добре - кимна тя след малко и ги поведе по тесен коридор към бюрото си, разположено в малка странична ниша.

Върху бюрото имаше голям телефонен разпределител и ваза с жълта роза. Жената седна, бутна вазата настрани и разгърна дебела папка. Откри списъка за хотел "Кемпински" и рязко го поднесе пред лицето на Ремер. Бяха вписани шест имена, включително Аврил Рокар.

Оставяйки Ремер да се разправя с жената, Маквей и Нобъл отстъпиха назад и се огледаха. Отляво имаше друг коридор с две врати. И двете бяха затворени. Отсреща беше холът. Две жени и един мъж седяха зад бюра, явно донесени от другаде. Едната жена пишеше на компютър, другата и мъжът говореха по телефона. Маквей пъхна ръце в джобовете си и се престори на отегчен.

- Някой я командва чрез слушалките - тихо подхвърли той, сякаш разговаряха за времето или за курса на борсата.

Нобъл се озърна към жената тъкмо навреме, за да я види как кимва на мъжа в хола. Ремер, който също бе забелязал, пристъпи към мъжа и му показа полицейското си удостоверение. Поговориха няколко минути, после Ремер се върна при двамата си колеги.

- Твърди, че той се е обаждал до стаята на Аврил Рокар. Никой няма представа къде ще отседнат Залетл и Либаргер. Жената смята, че ще пристигнат в Шарлотенбург направо от летището.

- По кое време трябва да кацнат? - запита Нобъл.

- Не знаят. Задачата им била само да се грижат за настаняването.

- Има ли хора в другите стаи?

- Казват, че нямало никой освен тях четиримата.

Маквей кимна към другия коридор.

- Можем ли да влезем?

- Не без сериозна причина.

Маквей огледа обувките си.

- А заповед за обиск?

- На какво основание? - печално се усмихна Ремер.

Маквей вдигна глава.

- Да се махаме.

Фон Холден наблюдаваше на екрана как полицаите се спускат по стъпалата и излизат навън. Само преди десет минути се бе завърнал от срещата с Шол, за да завари в кабинета си Каду, който продължаваше да върти номера на хотел "Кемпински". Като го видя, Каду ядно тресна слушалката. Отначало заето! А сега никой не отговаря! Фон Холден гневно му каза да престане с тия глупости, защото не е дошъл да се забавлява. Точно в този момент пристигнаха полицаите и Фон Холден веднага разбра какво ги е довело. Трябваше да действа бързо. Нареди да ги задържат на входа, докато замени една от секретарките с телохранител.

Когато най-сетне видя как външната врата се затваря зад натрапниците, Фон Холден яростно се завъртя към Каду. В синкавата светлина на мониторите чертите му изглеждаха още по-остри.

- Ти си невероятен глупак! - Ледения му глас режеше като с нож. - Да звъниш оттук!

- Съжалявам, хер Фон Холден.

Каду наистина съжаляваше, но за нищо на света не би разкрил душата си пред човек, с петнайсет години по-млад от него. Щом ставаше дума за Аврил Рокар, целият свят можеше да върви по дяволите.

Фон Холден го изгледа малко по-спокойно.

- Нищо. До утре вече няма да има значение.

Преди миг беше готов да каже, че Аврил Рокар е мъртва. Да хвърли небрежно истината в лицето му и да се наслаждава на болката. А можеше да спомене и за друго. Аврил Рокар беше нещо повече от красива жена и отличен стрелец. Тя заемаше поста на таен надзирател в парижкия сектор и беше не само доверен човек на Фон Холден, но и негова любовница. Именно затова я бе поканил в Берлин. За допълнителна охрана на Либаргер по време на церемонията, а по късно - за свое лично удоволствие. Можеше да разкаже всичко това на Каду, за да засили болката, но нямаше да го стори, поне засега. Каду се намираше в Берлин по съвсем друга причина, която щеше да изисква цялото му внимание. Затова Фон Холден предпочете да премълчи.

Озбърн се мъчеше да не мисли за Вера. Не можеше да повярва, че тъкмо тя е свързана с "групата", но иначе защо трябваше да се представя под името Аврил Рокар? Имаше чувството, че всичките му нерви са оголени до живо месо и с недоумение чуваше как собственият му глас обяснява на Шнайдер и Литбарски какво представлява американският футбол през врявата на тази задимена кръчма, където сякаш си бяха дали среща всички чуждестранни туристи в Берлин.

Отначало бръщолевенето откъм радиостанцията на Шнайдер му се стори обикновено полицейско съобщения. Звукът беше доста силен и хората от съседните маси извърнаха любопитно глави. Шнайдер веднага завъртя копчето. В този момент Озбърн чу името на Вера и сърцето му заподскача до гърлото.

- Какво става, по дяволите? - запита той и сграбчи Шнайдер за китката.

- Sich schonen!* - настръхна Литбарски.

Озбърн дръпна ръка и Литбарски се поотпусна.

- Какво казват за нея?

Шнайдер видя, че мускулите по шията му са обтегнати до скъсване.

- Двама полицаи са задържали госпожица Монере на излизане от църквата "Дева Мария, закрилница на мъчениците".

Църква ли? Какво търсеше Вера в църква? Озбърн трескаво ровеше из паметта си. Не помнеше да е говорила за църква и изобщо за религия.

- Къде са я отвели?

- Не знам - поклати глава Шнайдер.

- Лъжете!

Литбарски отново настръхна. Шнайдер взе радиостанцията и се накани да става.

- Имам заповед ако нещо се случи, да ви върна в хотела.

Без да обръща внимание на Литбарски, Озбърн отново го хвана за ръката.

- Шнайдер, не знам какво става. Искам да вярвам, че е грешка, но не мога да бъда сигурен, преди да я видя. Да поговоря с нея. Не искам Маквей да я докопа пръв. По дяволите, Шнайдер. Моля ви... помогнете.

Шнайдер го погледна.

- По очите ви виждам, че сте луд по нея. Нали така казвате в Америка - "луд по нея"?

Озбърн все още опитваше да се сдържа, но почти бе готов да падне на колене.

- Да, така казваме. Луд съм по нея. Отведете ме там, където са я завели...

- Вече веднъж ме преметнахте.

- Няма вече, Шнайдер. Няма вече.

108.

Градът се размазваше пред погледа му. Фон Холден управляваше колата машинално - ту забавяше, ту ускоряваше, ту почти спираше сред натовареното движение. Мозъкът му се гърчеше от възмущение и ярост. Трима от четиримата мъже, които се бе заклел да убие, бяха нахълтали най-нагло в неговия офис, като че имаха работа с някакъв амбулантен търговец. Нещо по-лошо - самият той не бе в състояние да стори каквото и да било, освен да ги наблюдава иззад затворената врата, тъй като се боеше, че иначе би могло да се стигне до масово полицейско нахлуване.

А най-безумното бе, че всичко идваше от любовните страсти на Каду към една жена, чийто единствен интерес спрямо него се ограничаваше до сведения за верността на сътрудниците в Интерпол. И тъкмо яростта от идиотското поведение на французина сложи на място последните подробности от плана за предстоящата операция.

Хауптщрасе 72

12:15

Джоана видя как колата зави, спря за момент пред пазачите, после пресече портата и спря до входа на резиденцията. Самият вход почти не се виждаше от прозореца на спалнята, но беше сигурна, че е зърнала Фон Холден да излиза и да тръгва нагоре по стъпалата.

Тя изтича пред огледалото и си сложи от скъпото червило, което й бе подарила Ута Баур. Сама не знаеше защо, но въпреки всичко преживяно се чувстваше по-възбудена от когато и да било през живота си. Сякаш я бе обзела някаква неутолима, могъща жажда, която само сексът можеше да прогони поне за миг.

Отвори вратата, пристъпи към стълбището и видя долу Фон Холден да разговаря с Ерик и Едуард. След малко той се обърна и изчезна от поглед. Искаше й се да хукне по стъпалата след него, но не можеше да постъпи така пред племенниците на Либаргер.

Опитвайки да се освободи от тия чувства, тя прекоси коридора и тихо почука на една затворена врата. Незабавно й отвори белокос мъж с розова свинска физиономия, облечен в смокинг. Навярно беше албинос.

- Аз... аз съм... - заекна Джоана, стресната от външността и властния поглед на непознатия.

- Знам коя сте - прекъсна я той с гърлен глас.

- Бих искала да видя господин Либаргер - каза тя и албиносът веднага я въведе в стаята.

Седнал в креслото до прозореца, Елтон Либаргер четеше куп омачкани листове с едро отпечатан текст. Това беше речта му за тази вечер - през последните дни се занимаваше почти само с нея.

- Исках да проверя как сте и дали всичко е наред, господин Либаргер - каза Джоана.

Едва сега забеляза, че още един мъж в смокинг стои до прозореца към задния двор. Нямаше представа защо господин Либаргер може да се нуждае от двама телохранители в тази тъй елегантна и приятна къща с охрана на входа.

- Благодаря, Джоана, всичко е наред - отвърна той, без да надига глава.

- По-късно пак ще намина - усмихна се тя.

Либаргер кимна разсеяно и продължи да чете. Джоана се усмихна любезно на телохранителя със свинската физиономия и излезе.

Фон Холден беше сам в кабинета с тъмна дъбова ламперия, когато Джоана влезе и внимателно притвори вратата зад себе си. Седеше с гръб към нея и разговаряше на немски по телефона. Кабинетът изглеждаше мрачен в сравнение с ясния слънчев ден. Навън дворът беше покрит с ослепително ярка зеленина, по която живописно се червенееха опадали листа от вековния бук край стената. Вляво от дървото имаше голям гараж и желязна врата, водеща вероятно към задния двор.

Изведнъж Фон Холден остави слушалката и се завъртя.

- Не бива да идваш, когато разговарям по телефона, Джоана.

- Исках да те видя.

- Е, виждаш ме.

- Да - усмихна се тя. Фон Холден й се стори по-уморен от всеки друг път. - Обядвал ли си?

- Не помня.

- Закусва ли?

- Не знам.

- Уморен си. Даже не си се избръснал. Ела в моята стая. Изкъпи се, почини малко.

- Не мога, Джоана.

- Защо?

- Защото имам да върша много неща. - Той рязко се изправи. - И не ми дръж майчински тон, мразя това.

- Не ти държа майчински тон. Искам... искам да се любим. - Тя се усмихна и облиза устни. - Ела горе. Моля те, Паскал. Може би вече никога няма да останем насаме.

- Говориш като ученичка.

- Не съм ученичка... знаеш много добре... - Тя пристъпи плътно до него. Ръката й плъзна към слабините му. - Нека да го направим тук. Още сега.

Всичко в нея - позата, мъркащият глас, движенията, с които се притискаше към него - беше наситено с необуздана сексуалност.

- Влажна съм - прошепна тя.

Изведнъж Фон Холден посегна надолу и блъсна ръката й.

- Не. Върви си сега. Довечера ще дойда.

- Паскал... Аз... аз те обичам...

Фон Холден я гледаше мълчаливо.

- Не си ли го разбрал вече?

Внезапно зениците му се свиха като точици, очите сякаш хлътнаха навътре в черепа. Джоана се задъха и отстъпи назад. Никога, никога не бе виждала тъй свиреп и опасен човек.

- Вън! - изсъска той.

Тя отскочи със задавен вик, блъсна се в някакво кресло, заобиколи го и изтича навън, оставяйки вратата отворена. Фон Холден я чу как бяга по каменните плочки на коридора и после нагоре по стълбището. Канеше се да затвори вратата, когато в кабинета влезе Залетл.

- Гневен сте - каза докторът.

Фон Холден му обърна гръб и се загледа през прозореца. Още от колата бе съобщил на Шол за плана си. Шол го изслуша и одобри. Но веднага след това изключи Фон Холден от списъка на изпълнителите. Заяви, че е прекалено опасно. Твърде много хора познаваха Фон Холден като негов европейски координатор по сигурността и Шол не можеше да си позволи риска при един евентуален провал да го обвинят в съучастничество. Полицията ги дебнеше по петите. Не, реши Шол, Фон Холден ще планира всичко, но за изпълнението ще се погрижи Виктор Шевченко. Вечерта всички ще видят как Фон Холден придружава Либаргер в Шарлотенбург. А после незабелязано ще се измъкне, за да свърши "другото". След тази заповед Шол затвори телефона.

- Нали знаете, хер Leiter der Sicherheit - тихо каза Залетл. - Именно днес вашата лична безопасност е неоценима.

- Да, знам - кимна Фон Холден и се обърна.

Очевидно Залетл беше в течение на разговора му с Шол, защото намекваше за "другото". Веднага след края на тържеството в Шарлотенбург щеше да има втора церемония за шепа най-отбрани гости. Тайна и необявена предварително, тя щеше да се състои в мавзолея с гробниците на пруските крале. Фон Холден трябваше да донесе свръхсекретния материал, който щеше да бъде демонстриран там, и кодовете за достъп до този материал бяха програмирани единствено за него, без никаква възможност да бъдат променени.

Изборът показваше колко високо го ценят и каква власт му е поверена. Можеше да се сърди, но Шол и Залетл имаха право. По много причини именно днес личната му безопасност беше неоценима. Трябваше да осъзнае, че в жилите му вече не тече кръвта на прост войник от Спецназ като Бернхард Офен или Виктор Шевченко. Той беше Leiter der Sicherheit. Отговорник по безопасността - това вече не беше просто професия, а врата към бъдещето. Като човек, който един ден щеше да надзирава смяната на властта в цялата Организация, той се превръщаше в "пазител на пламъка". Ако все още не бе разбрал това, именно днес трябваше да го разбере.

109.

Стаята за разпити под сградата на Кайзер Фридрихщрасе беше ослепително бяла. Бял под, бял таван, бели стени. Също тъй бели бяха и шестте тесни килии до нея. Дори сред хората, които работеха горе в общинския отдел за благоустройство, малцина знаеха за нейното съществуване. Повечето изобщо не подозираха, че една трета от седемстотинте квадратни метра на сутерена приютява специален разузнавателен отдел на БКА. Изграден през 1972 година, веднага след кървавата баня на Олимпийските игри в Мюнхен, този комплекс беше предназначен първоначално за разпити на заловени терористи и техни осведомители. В миналото бе служил като временен арест за членове на групата Баадер-Майнхоф, Червените бригади, Фронта за освобождение на Палестина и неколцина заподозрени във връзка с взривяването на самолета на Пан Ам. Освен ослепителната белота другата характерна черта беше, че лампите никога не изгасваха. Само за трийсет и шест часа арестуваните губеха всякаква ориентация и следствието обикновено потръгваше.

Вера седеше сама върху бяла пластмасова пейка, закрепена за пода. Нямаше нито маси, нито столове. Само пейката. Вече я бяха фотографирали и взеха отпечатъци от пръстите й. Беше облечена в светлосив, почти бял найлонов гащиризон с фосфоресциращ оранжев надпис на гърба: GEFANGER - Bundesrepublik Deutshland*. Когато Озбърн влезе, тя изглеждаше стресната и уморена, но все още в ясно съзнание. За момент ниската, мускулеста надзирателка остана на прага зад него. После се отдръпна в коридора и затвори вратата.

- Боже мой... - прошепна Озбърн. - Добре ли си?

Вера отвори уста, помъчи се да каже нещо, но не успя. От очите й бликнаха сълзи, в следващия миг двамата вече се прегръщаха и плачеха. Между риданията и плахите ласки Озбърн неясно чуваше гласа й:

- Франсоа мъртъв.... Защо съм тук?... Всички в къщата мъртви... Какво... направих?... Дойдох... в Берлин.... само... тук... можех... да... те... намеря.

- Вера. Шшшшшт. Всичко е наред, скъпа. Всичко ще се оправи. - Той я притискаше към себе си като изплашено дете. Отметна косите й, разцелува я по очите и избърса сълзите с ръка. - Виждаш ли, взеха ми даже носната кърпа.

Едва сега Вера забеляза, че Озбърн е без колан и връзки на обувките.

- Не ме пускай - прошепна тя. - Никога, никога...

- Вера, кажи ми какво се случи...

Хванати за ръце, двамата седнаха на пейката. Вера избърса сълзите, затвори очи и се помъчи да си припомни какво бе станало от вчера насам.

Видя селската къща край Нанси и телата на тримата агенти, проснати там, където ги бе заварила смъртта. Близо до тях Аврил Рокар гледаше към небето с невиждащи очи и кръвта продължаваше да се стича от гърлото й.

Когато влезе вътре, телефоните не работеха. Не успя да намери ключовете от форда на охраната, затова взе полицейското пежо на Аврил Рокар и потегли към града, откъдето опита да се обади до Париж. Но и домашният, и служебният телефон на Франсоа даваха заето. Навярно защото вече е станало известно за оставката, реши Вера. Все още потресена от убийствата, тя се върна в пежото и подкара към един парк край града.

И там, докато седеше в колата и се мъчеше през вихъра от страх и вълнение да реши какво ще прави сега, внезапно забеляза на пода пред съседната седалка чантата на Аврил. Вътре откри паспорт, полицейско удостоверение, самолетен билет до Берлин и резервация за хотел "Кемпински". Имаше и изящно отпечатана покана за тържествена вечеря в 20:00 на 14 октомври, петък, в чест на някой си Елтон Либаргер. Между спонсорите се споменаваше Ервин Шол. Същият човек, който бе пратил Албърт Мериман да убие бащата на Озбърн.

Единствената й мисъл бе, че щом Шол се намира в Берлин, може би Озбърн знае и също е заминал за там. Не беше кой знае каква идея, но нищо друго не й оставаше. Макар и няколко години по-млада, все пак донякъде приличаше на Аврил Рокар, тъй че би могла да мине за нея. Беше четвъртък, тържествената вечеря трябваше да се състои в петък. Най-бързият начин да стигне до Берлин беше с влак от Страсбург и тя потегли натам.

На два пъти опита да се свърже с Франсоа. Първия път телефоните пак даваха заето. При втория опит около четири следобед успя да се свърже с кабинета му от един крайпътен паркинг. Никой не го бе виждал, откакто напуснал дома си в седем сутринта. Журналистите още не знаели за изчезването, но полицията и тайните служби били вдигнати по тревога, а президентът заповядал семейството на Франсоа да бъде укрито под въоръжена охрана.

Спомняше си как замаяна и вцепенена остави слушалката. Нищо не съществуваше. Нито Франсоа Кристиан. Нито доктор Пол Озбърн от Лос Анджелис. Нито Вера Монере, която да се върне в Париж и да продължи предишния си живот, сякаш нищо не се е случило. Четирима души лежаха мъртви в селската къща зад нея, а единствените мъже, които бе обичала от цялото си сърце, сега бяха изчезнали като дим. Изведнъж я обзе предчувствие, че станалото досега е само прелюдия към нещо още по-страшно. И отново усети ужасния, смътен отзвук от миналото на баба си, изпълнено с вечен страх. Както преди половин век, единственият отговор беше в Берлин. Само че днес нещата я засягаха пряко.

Когато пристигна в хотел "Кемпински", откри, че дрехите на Аврил вече са в стаята. Донесоха й закуска. На подноса лежеше вестник с новини за самоубийството на Франсоа. Напълно отчаяна, тя разбра, че трябва да се разходи на чист въздух и да обмисли как би могла да постъпи, ако я потърсят. Или ако не я потърсят и се наложи довечера да отиде сама на онова тържество в Шарлотенбург. От страх, че някой може да разкрие коя е всъщност, тя скри паспорта си под дюшека и излезе.

По някое време се озова пред църквата "Дева Мария, закрилница на мъчениците". С изненада разбра, че тази църква е построена в памет на загиналите за свобода на съвестта и вярата от 1933 до 1945 година. Това й се стори истинско знамение. Може би вътре щеше да открие отговор на въпросите, които я измъчваха.

Но вместо отговор срещна германските полицаи.

Шнайдер бе излъгал, че трябва да върне Озбърн в хотела. Полицаите от охраната имаха нареждане ако Вера бъде открита, незабавно да го отведат при нея. Маквей искаше двамата да повярват, че са сами, за да изкопчи някаква информация от развълнувания разговор при подобна среща. Идеята беше предложението да дойде от Озбърн, а Шнайдер неохотно да се съгласи. И Озбърн се хвана на въдицата.

Внезапно вратата на стаята за разпити се отвори. Озбърн се завъртя и зърна на прага Маквей.

- Хайде, разкарайте го! - ядосано нареди детективът.

Веднага двама униформени полицаи сграбчиха Озбърн за лактите и го помъкнаха навън.

- Вера! - изкрещя той, опитвайки да погледне назад. - Вера!

Трясъкът на масивната стоманена врата заглуши втория му вик. Полицаите го изтласкаха по коридора, после по някакви стъпала и накрая го блъснаха в друга бяла стая. Ключалката щракна зад гърба му.

Десет минути по-късно в килията влезе Маквей. Беше зачервен и дишаше тежко, сякаш току-що бе изкачил дълго стълбище.

- Е, какво записахте? - ледено запита Озбърн. - Има ли нещо интересно? Много беше удобно да ви изпреваря, нали? Току-виж споделила с мен нещо повече, отколкото би казала на германската полиция, а пък микрофоните тъкмо затова са създадени. Обаче май нищо не излезе. Чухте само истината от устата на една изплашена жена.

- Откъде знаете, че е истината?

- Знам, по дяволите!

- Говорила ли е някога за капитан Каду от Интерпол, споменавала ли е името му?

- Не. Никога.

Маквей го изгледа свирепо, после омекна.

- Добре. Нека да й повярваме. И двамата.

- Пуснете я тогава.

- Озбърн, вие сте тук благодарение на мен. Иначе щяхте да лежите на пода в някое парижко бистро с куршум между очите.

- Маквей, това няма нищо общо и вие много добре го знаете. Нямате повод да я държите под стража. Това също го знаете.

Маквей го гледаше право в очите.

- Нали искате да узнаете защо е убит баща ви.

- Смъртта на баща ми няма нищо общо с Вера.

- Откъде знаете? Как можете да сте сигурен? - Маквей не беше жесток, просто опипваше почвата. - Казахте, че сте се запознали в Женева. Вие ли я потърсихте или тя вас?

- Това... това няма никакво...

- Отговорете.

- Тя... ме потърси...

- Била е любовница на Франсоа Кристиан. Точно в деня на шарлотенбургското сборище Кристиан внезапно умира, а тя изниква в Берлин с покана за бала.

Озбърн беше разгневен и напълно объркан. Какво се мъчеше да докаже Маквей? Че Вера работи за "групата"? Невъзможно! Вярваше на онова, което му бе казала преди малко. Обичаше я прекалено много, за да се усъмни.

Обърна се и погледна нагоре. Високо под тавана бяха прикрепени няколко мощни лампи, които не изгасваха никога.

- Може и да е невинна докторе - каза Маквей. - Но ние вече нямаме думата, всичко е в ръцете на германската полиция.

Вратата зад тях се отвори и в килията влезе Ремер.

- Заснехме къщата на Хауптщрасе. Нобъл ни чака.

Маквей се завъртя към Озбърн.

- Искам да видите записа.

- Защо?

- Защото това е къщата, в която ще се срещнем с Шол. Имам предвид нас двамата, докторе. Аз и вие.

110.

Джоана хвърляше последните вещи в куфара върху леглото, когато вратата се отвори и в стаята влезе Фон Холден.

- Джоана, извинявай. Прости ми...

Без да му обръща внимание, тя извади от гардероба роклята, която Ута Баур й бе ушила специално за тази вечер. Върна се при леглото и започна да я сгъва. Фон Холден постоя мълчаливо, после пристъпи зад нея и сложи ръка на рамото й. Джоана застина.

- Денят е много напрегнат за мен, Джоана... И за теб, и за господин Либаргер. Моля те, прости ми, че се държах така в кабинета...

Джоана не помръдваше, загледана в блясъка на някакъв далечен прозорец.

- Трябва да ти кажа истината, Джоана... Откакто се помня, никой не ми е казвал, че ме обича. Ти... ти ме изплаши...

- Аз да съм те изплашила? - ахна Джоана.

- Да...

Тя бавно се завъртя. Нямаше и следа от страшния, ненавиждащ поглед, който я бе ужасил преди по-малко от час. Сега очите на Фон Холден бяха нежни и плахи.

- Недей да ме измъчваш...

- Джоана, не знам дали съм способен да обичам...

По бузата й се плъзна сълза.

- Недей...

- Вярно е. Не знам дали...

Тя решително притисна устата му с длан.

- Способен си.

Фон Холден бавно разтвори ръце и Джоана се хвърли в прегръдките му. После той я целуна, тя отвърна на целувката и го усети как се възбужда. По тялото й плъзна гореща вълна, прогонваща всякакви мисли. Онова, страшното, беше изчезнало. Беше забравено и дори нещо повече - просто преставаше да съществува.

Хеликоптерът бе прелетял над Хауптщрасе 72 само веднъж, на височина сто и петдесет метра. Видеозаписът показваше триетажна вила от XIX век с голям гараж в двора. Алеята откъм улицата минаваше през порта от ковано желязо и покрай помещение за охраната. Гаражът се намираше вдясно от къщата, отляво имаше корт за тенис. Целият двор беше обкръжен от висока каменна ограда, гъсто обрасла с бръшлян.

- До гаража също има врата - обади се Нобъл. - Изглежда, че води към някаква странична уличка.

- Така е - потвърди Ремер. - Използват я от време на време.

Четиримата седяха във видеозалата над нивото на килиите. Озбърн се бе привел напред и подпираше брадата си с юмрук. Долу разпитваха Вера. Нямаше сили да си представи какво правят с нея. Но не можеше и да прогони натрапчивите мисли. Ами ако в крайна сметка Маквей се окажеше прав и тя наистина работеше за "групата"? Какви ли тайни можеше да е изтръгнала от Франсоа Кристиан? И ако беше вярно, какво общо имаше Озбърн? Какво бе търсила от него? Връзката му с Албърт Мериман беше случайност, чисто съвпадение. Вера не би могла да узнае в Женева, защото всичко започна едва след пристигането му в Париж.

На екрана се появи ново цветно изображение.

- Това е заснето от пикапа на служба за химическо чистене, изпълняващ поръчка в отсрещната сграда - обясни Ремер. - Разполагаме само с още няколко кадъра, направени от минаващи коли. Не искаме да усетят, че са под наблюдение. Затова хеликоптерът прелетя само веднъж.

Образът постепенно растеше. До главното стълбище бе спрял мерцедес. Градинарят работеше сред моравата. Това беше всичко. За момент камерата остана неподвижна, после започна да се оттегля.

- Какво е това? - внезапно запита Маквей. - Нещо се движи на горния етаж, вторият прозорец отдясно.

Ремер спря записа, върна го и пусна на бавен ход.

- Някой стои на прозореца - каза Нобъл.

Ремер отново върна кадъра, този път съвсем бавно и със специално увеличение на интересуващата ги част.

- Жена е. Не се вижда много добре.

- Може ли да се увеличи още? - запита Нобъл.

- След малко.

Ремер се обади на техниците, извади касетата и зареди нова. Кадърът беше почти същият, но заснет от малко по-друг ъгъл. Леко движение в прозореца на горния етаж потвърждаваше, че Маквей е прав - някой наблюдаваше оттам. Изведнъж едно сиво БМВ зави откъм улицата и спря пред пазачите. След малко портата се отвори и колата продължи по алеята. Когато спря край сградата, отвътре излезе висок мъж, който бързо изтича по стъпалата.

- Кой ли може да бъде? - запита Маквей.

Ремер мълчаливо поклати глава.

- Жалко, щеше да е голям късмет - мрачно подхвърли Нобъл и разгърна папка с фотографии, подредени по азбучен ред. Досега Бад Годесбург им бе изпратил снимки на шейсет и трима от стоте поканени. Повечето бяха от шофьорски документи, но имаше и изрезки от вестници и списания. - Аз поемам от А до F, а вие можете да се карате за остатъка от азбуката.

- Първо да го увеличим.

Ремер върна кадъра и натисна бутона за бавен ход. Когато колата плавно спря пред стълбището, образът започна да расте. Човекът излезе и...

- Боже Господи! - възкликна Озбърн.

Маквей светкавично врътна глава към него.

- Познавате ли го?

Ремер върна назад и спря кадъра в момента, когато Фон Холден излизаше от колата. Но Озбърн вече не гледаше екрана. Беше се обърнал към Маквей.

- Този човек ме следеше в парка.

- Какъв парк? Какви ги дрънкате, дявол да го...

- Снощи, когато излязох. Нарочно се изплъзнах от Шнайдер. - Озбърн беше настръхнал от вълнение. Лъжата му излизаше наяве, но това изобщо не го интересуваше. - Тръгнах през Зоологическата градина към хотела на Шол. Изведнъж осъзнах, че нямам представа какво върша. Че мога да проваля всичко. Канех се да поема обратно, когато този тип - той посочи екрана с пръст - се зададе към мен. Знаете, че носех пистолет. Сигурно съм се изплашил. Извадих пистолета. Още един се криеше в храстите... казах им да се махат. После си плюх на петите.

- Сигурен ли сте, че е той?

- Да.

- Значи наблюдават хотела - констатира Ремер.

Нобъл се обърна към него.

- Може ли да видим как влиза в къщата? С нормална скорост, ако обичате.

Изображението се раздвижи. Фон Холден затвори вратата на автомобила, прекоси алеята и изтича нагоре по стъпалата. Отвътре някой му отвори.

- Още веднъж, моля - обади се Нобъл.

Ремер повтори целия кадър и спря лентата, след като Фон Холден изчезна в къщата.

- Обзалагам се сто към едно, че е обучен в Спецназ - каза Нобъл. - Саботьор и терорист от специалните разузнавателни части на бившата Съветска армия. Човек трябва да има опит, за да ги различи. Те сигурно не подозират, но обучението в Спецназ им създава особена, балансираща походка, сякаш вървят по въже. - Нобъл се завъртя към Озбърн. - Ако този човек ви е следил, значи имате невероятен късмет, че още сте сред живите. - Той погледна Маквей и Ремер. - Ако Либаргер е настанен в къщата, нашият приятел може да се окаже негов телохранител или дори шеф на охраната.

- Или подготвя терена за Шол - добави Ремер.

- Или нещо съвсем друго - изръмжа Маквей, гледайки втренчено застиналия образ на Фон Холден.

- Капан за нас? - запита Нобъл.

- Не знам. - Маквей неуверено поклати глава, после погледна Ремер. - Изкарай увеличение и да видим дали ще открием кой е. Току-виж сме мръднали още крачка напред.

Телефонът до Ремер избръмча и той вдигна слушалката.

- Ja.

Когато пристигнаха, наближаваше два и петнайсет. Пред антикварния магазин на Кантщрасе стояха униформени полицаи. Водени от Ремер, четиримата влязоха вътре и цивилните детективи от отдела за разследване на убийства им сториха път към стаичката в дъното.

Каролин Хенигер лежеше на пода, покрита с чаршаф. До нея, също покрит с чаршаф, лежеше единайсетгодишният й син Йохан.

Ремер приклекна и дръпна единия ъгъл.

- О, Боже - прошепна Озбърн.

Маквей повдигна чаршафа от момчето и се озърна през рамо.

- Точно така, докторе. О, Боже.

Майката и синът бяха простреляни в главата.

111.

Час и половина по-късно, в 15:55, Озбърн стоеше до прозореца в една голяма стая на старинния хотел "Майнеке" и гледаше навън към града. Както всички останали, опитваше да прогони ужаса от преживяното и да мисли за предстоящата задача. Трябваше да се съсредоточат върху Шол. Нищо друго нямаше значение. Но въпреки това мислите продължаваха да го мъчат.

Коя бе тази Каролин Хенигер, та да извършат такова нещо с нея и сина й? Дали убиецът подозираше, че е казала нещо на полицията тази сутрин? И ако да, какво толкова е знаела? А имаше още един недоизказан въпрос, който бе забелязал в очите на Маквей: щяха ли да са живи Каролин Хенигер и нейният син, ако не беше днешното посещение? Знаеше, че товарът е негов - бе причинил гибелта на още двама души. Но сега не биваше да мисли за това.

Мина в банята и се наплиска със студена вода. Цялата операция беше прехвърлена в "Майнеке", тъй като в новото крило на "Палас" бяха открили труп в една стая с пряка видимост към техния апартамент. Със случая се занимаваше специално пристигнал екип от Бад Годесбург.

Избраха "Майнеке" защото нямаше пристройки и цялата сграда се обслужваше от един-единствен престарял асансьор. Не само враг, но дори и приятел би минал доста трудно през полицаите във фоайето, а след това би трябвало да се справи с Литбарски и Шнайдер, които дежуреха до вратата на асансьора. Така осигурени, Маквей и останалите можеха изцяло да се посветят на едно внезапно усложнение.

Каду.

Изневиделица той бе предал чрез Лондон вест до Нобъл, че се намира - поразително съвпадение! - в Берлин. Животът му бил под заплаха и трябвало непременно да разговаря с Нобъл или Маквей. Щял да се обади след час.

Маквей още си блъскаше главата над това обаждане. Докато вадеше от джоба си найлоново пликче с фъстъци и лешници, зърна неодобрителния поглед на Озбърн.

- Знам, знам. Много мазнини, много сол. Добре де, няма да ги ям. - Маквей внимателно подбра най-големия лешник, лапна го и продължи да говори с пълна уста. - Ако Каду не лъже и "групата" се е заела с него, значи животът му наистина е под заплаха. Ако лъже, вероятно работи за тях. В такъв случай знае, че сме в Берлин. Работата му ще е да ни забаламоса да отидем на някое място, където...

На вратата се почука и Маквей млъкна насред изречението. Ремер стана, измъкна пистолета изпод сакото си и пристъпи към вратата.

- Ja?

- Шнайдер.

Ремер отвори и Шнайдер влезе в стаята, следван от красива брюнетка на средна възраст. Жената беше висока и пищна. Бледо червило подчертаваше пухкавите й устни, разтеглени във весела усмивка. Под мишница носеше голям плик.

- Това е лейтенант Кирш от службата за компютърна обработка на изображения - обясни Шнайдер.

Жената кимна на Ремер и заговори на английски:

- Радвам се, че мога да ви съобщя кой е човекът от резиденцията. Нарича се Паскал Фон Холден и отговаря за сигурността на всички делови операции на Шол в Европа. В момента събираме данни за него.

Тя отвори плика и извади две големи гланцови фотографии, направени от видеозаписа. На първата Фон Холден излизаше от колата. Снимката беше едрозърнеста, но все пак лицето му се различаваше ясно. Втората фотография се оказа по-мъглява. Млада тъмнокоса жена стоеше до прозореца и гледаше надолу.

- С жената беше доста по-трудно, но малко преди да потегля насам, получихме потвърждение от ФБР - продължи лейтенант Кирш. - Тя е американка. Името й е Джоана Марш, дипломирана рехабилитаторка от Таос, Ню Мексико.

- Елементарна полицейска работа, а, Маквей? - възхитено намигна Нобъл.

- Късмет - усмихна се Маквей.

От БКА бяха изпратили снимките по факс до полицейските управления в Берлин и Цюрих, а Маквей настоя да включат в издирването и Фред Ханли от бюрото на ФБР в Лос Анджелис. Догадката му беше твърде несигурна, но предполагаше, че ако Либаргер наистина е в резиденцията на Хауптщрасе, то вероятно ще го придружава и неговата рехабилитаторка. А сега спокойно можеше да направи обратния извод - щом тя беше там, значи и Либаргер трябваше да е нейде наблизо.

- Danke - каза Ремер и Шнайдер изведе посетителката.

Парното отопление се включи с глухо бучене. Маквей огледа внимателно двете снимки, после ги подаде на Нобъл и пристъпи към прозореца. Опитваше да се постави на мястото на Джоана Марш. За какво бе мислила, гледайки през онзи прозорец? Доколко бе в течение на събитията? И какво можеха да научат, ако успееха да се доберат до нея?

Споделяше мнението на Озбърн, че Либаргер е ключът към загадката. Но ситуацията беше поразително нелепа - от един-единствен видеозапис бяха успели да осигурят снимка на рехабилитаторката и да я идентифицират с помощта на сътрудници от другия край на света, а за самия Либаргер разполагаха само с една стара паспортна фотография, изровена от архивите на Бад Годесбург. И нищо повече. Никаква друга снимка. Което беше чисто безумие. Снимката на една толкова важна личност би трябвало да е отпечатана поне веднъж. В списание, във вестник, или поне в специализиран икономически бюлетин. Но не беше. Сякаш колкото повече търсеха, толкова по-неуловим ставаше този човек. Отпечатъци от пръстите му биха били истински небесен дар - ако не за друго, то поне за да проучат в архивите и най-вероятно пак да стигнат до задънена улица. Очевидно Елтон Либаргер беше най-потайният, най-добре охраняваният човек в целия цивилизован свят.

Маквей погледна часовника си. Беше 16:27.

До срещата с Шол оставаше едва половин час. Единствената им надежда беше Залетл, с когото Маквей отчаяно искаше да разговаря преди решителния момент. Може би днес бяха пропуснали шанса да го открият чрез Каролин Хенигер. Кой знае... Така или иначе, само Залетл би могъл да им даде сведения за Либаргер. А имаше вероятност и да е свързан с обезглавените трупове. Но ако в близките минути не настъпеше драматичен обрат, подобен разговор щеше да остане само мечта и трябваше да разчитат на онова, което вече знаеха. А то бе отчайващо малко.

Внезапно му хрумна да позвъни на Джоана Марш и да се опита да изкопчи нещо от нея, преди тя или някой друг да прекъсне връзката. Струваше си да опита. В сегашното положение нито един шанс не беше за подценяване. Канеше се да поиска от Ремер телефонния номер на резиденцията, когато един от двата обезопасени телефона иззвъня. Ремер се озърна към Маквей и вдигна слушалката.

- Имаме връзка с Каду. Прехвърлят ни го от службата на Нобъл в Лондон.

Маквей грабна слушалката, кимна на Нобъл да поеме другата и като прикри микрофона с длан, прошепна на Ремер:

- Засечете го.

Ремер кимна и мина на друг телефон в спалнята.

- Каду, обажда се Маквей. Нобъл също слуша. Къде се намирате?

- Телефонна кабина в малко магазинче. Северната част на града. - Каду не знаеше добре английски и подбираше думите с труд. Изглеждаше изплашен и говореше съвсем тихо, почти шепнешком. - Клас и Халдер са вражески агенти в Интерпол. Те организираха убийствата на Мериман, Лебрюн и брат му.

- Каду, за кого работите?

- Аз... не мога да ви кажа.

- Какво означава това, по дяволите? Не знаете ли?

- Маквей, моля ви, разберете... много ми е трудно...

- Добре. Карайте по-спокойно.

- Те... Клас и Халдер... ме принудиха да участвам в убийството на Лебрюн. Разполагаха с компрометиращи сведения за семейството ми. Доведоха ме в Берлин, защото знаят, че сте тук. Искаха с моя помощ да ви организират засада. Веднъж им помогнах, но разбрах, че няма спасение. Казах им... че излизам от играта...

- Каду - запита Маквей с внезапно съчувствие, - знаят ли къде сте?

- Може би, но не вярвам. Поне засега. Те имат очи навсякъде. Затова разбраха, че Лебрюн е в Лондон. Моля ви, изслушайте ме. - Гласът на Каду стана настоятелен. - Знам, че тази вечер преди приема в Шарлотенбург имате среща с Ервин Шол. Трябва да разговарям с вас. Разполагам с информация, която ще ви потрябва. Става дума за човек на име Либаргер и неговата връзка с обезглавените трупове.

Маквей и Нобъл се спогледаха с изненада.

- Каду, кажете каква е тази връзка.

- Опасно е, не бива повече да стоя тук.

- Каду, говори Нобъл. Свързан ли е доктор Залетл с обезглавяването?

- Отседнал съм в хотел "Борггреве". Борггревещрасе 17, стая 412, най-горният етаж в дъното. Трябва да свършваме. Ще ви чакам.

Нобъл остави слушалката и погледна Маквей.

- Е, светлина ли виждаме в края на тунела, или връхлитащ влак?

- Нямам представа - сви рамене Маквей. - Поне част от това, което ни каза, беше истина.

Ремер излезе от спалнята.

- Обаждал се е от магазин за хранителни стоки в квартал Шонхолц. Изпратихме хора да проверят.

Маквей сложи ръце на кръста си и погледна настрани.

- Добре де, значи и това е било вярно.

- Страхуваш се от засада - каза Ремер.

- Да, страхувам се от засада. Но много повече ме тревожи това, че не разполагаме с никакво обвинение срещу Шол, освен показанията на Озбърн.

- Искаш да кажеш, че Каду може да запълни празнините - тихо подхвърли Нобъл. - И според теб трябва да се срещнем с него, независимо от риска.

Маквей помълча.

- Мисля, че просто нямаме друг избор.

112.

16:57

Под бледите червеникави лъчи на залязващото слънце сребристата лимузина "Ауди" отби от Хауптщрасе и спря пред желязната порта на номер 72. Шофьорът отвори страничния прозорец и показа полицейското си удостоверение на човека от охраната.

- Името ми е Шнайдер. Нося съобщение за господин Шол.

От полумрака веднага изникнаха още двама пазачи, единият от които водеше германска овчарка. Помолиха посетителя да излезе от колата и старателно я претърсиха. Пет минути по-късно портата се отвори и Шнайдер подкара към сградата.

Във фоайето го посрещна едър мъж със свинска физиономия, облечен в смокинг.

- Имам съобщение за хер Шол.

- Предайте го на мен.

- Заповядано ми е да говоря лично с хер Шол.

Минаха в малка стая с дъбова ламперия, където телохранителят претърси Шнайдер.

- Не е въоръжен - каза той, когато в стаята влезе още един човек.

Новодошлият беше висок, красив мъж, също облечен в смокинг. Шнайдер веднага разбра, че това е Фон Холден. Стори му се по-млад, отколкото изглеждаше на снимката. Трябва да са връстници с Озбърн, помисли Шнайдер.

- Седнете, моля - каза Фон Холден и излезе през страничната врата.

Десетина минути Шнайдер седя под зоркия поглед на телохранителя. Най-сетне страничната врата се отвори и в стаята влезе Шол, следван от Фон Холден.

- Аз съм Ервин Шол.

Шнайдер стана от креслото.

- Шнайдер от Бундескриминаламт. За съжаление хер Маквей е възпрепятстван да дойде. Помоли ме да се извиня от негово име и да ви запитам дали има друга възможност за среща.

- Съжалявам - отсече Шол. - Тази вечер отлитам за Буенос Айрес.

- Жалко.

Шнайдер помълча, опитвайки да прецени събеседника си.

- И без това разполагах с твърде малко време. Маквей знаеше.

- Разбирам. Приемете още веднъж нашите извинения.

Шнайдер леко се поклони и тръгна към изхода.

Малко по-късно желязната порта се отвори и той изкара колата на Хауптщрасе. Бяха му заръчали да се опита да види Либаргер или жената от снимката. Но не бе видял нищо освен фоайето и малката приемна. Шол се бе отнесъл към него с пълно безразличие. Фон Холден се държеше любезно и нищо повече. Двамата се оказаха на място в уговорения час и по всичко личеше, че са очаквали срещата. Това означаваше, че вероятно не знаят за Каду. Шнайдер облекчено въздъхна. Може би нямаше да има засада.

От пръв поглед Шол изглеждаше просто бодър старец, свикнал на безпрекословно подчинение. И все пак имаше нещо странно - не толкова мрежата от дълбоки драскотини по лявата му китка, колкото гордостта, с която ги излагаше на показ, сякаш искаше да каже: на мое място всеки друг би изпитвал болка и би търсил съчувствие; аз обаче изпитвам наслада, която вие никога не ще разберете.

113.

Потеглиха с две коли. Нобъл и Ремер бяха с мерцедеса. Озбърн караше бял форд, а Маквей седеше до него. Около хотела вече чакаха още две коли на БКА - в едната бяха опитните инспектори Келерман и Зайденберг, в другата Литбарски и младолик полицай на име Холт. Първата двойка наблюдаваше сградата откъм задната страна, втората чакаше срещу входа. Келерман и Зайденберг вече бяха проверили малката бакалия, откъдето идваше обаждането на Каду. Собственикът успя да си припомни, че човек с подобно описание наистина е използвал телефона. Бил сам и излязъл веднага след разговора.

Ремер отби към тротоара и изключи фаровете.

- Продължете до ъгъла и намерете място за паркиране - каза Маквей на Озбърн.

Малкият хотел "Борггреве" се намираше на една мрачна уличка северозападно от Зоологическата градина. Четириетажната сграда заемаше пространство от около двайсет и пет метра между два по-високи жилищни блока. Изглеждаше стара и доста занемарена. Стая 412, бе казал Каду. На-горният етаж, в дъното.

Озбърн зави зад ъгъла и паркира до бяла алфа-ромео. Маквей разкопча сакото си, измъкна револвера и провери дали е зареден.

- Не обичам да ме лъжат - каза той.

Досега не бе обелил нито дума за признанието на Озбърн във видеозалата. Споменаваше за това само защото искаше да напомни, че е господар на положението.

Озбърн го изгледа мрачно.

- Нали не са убили вашия баща...

Нямаше намерение да се извинява или да отстъпва. Все още се сърдеше на Маквей за начина, по който го бе използвал с надеждата да изкопчи нещо от Вера. И беше просто вбесен от полицейското отношение към нея. Цялата тази история с Вера - потресаващото вълнение от възможността да я види, да я докосне - бе разсеяла и последните му съмнения. Вече осъзнаваше пределно ясно в какъв лабиринт от емоции го е тласнал животът. Срещата с Вера при тия трагични обстоятелства бе опростила всичко и сега той знаеше кое е най-важно. Преди дори да се замисли коя е тя и какво означава за него, трябваше да получи отговор от Шол. Затова нямаше да се извини на Маквей. В този момент двамата бяха или равни, или напълно чужди един за друг.

- Чака ни дълга нощ, докторе, много нещо има да се случи. Нали знаете приказката за жабата и гьола... - Маквей прибра револвера, вдигна радиостанцията от седалката и натисна бутона. - Ремер?

- Чувам те, Маквей - долетя ясно гласът на Ремер.

- Всички ли са на линия?

- Ja.

- Кажи им, че не знаем какво е положението, затова да си опичат ума.

Чуха как Ремер предава съобщението на немски, после Маквей отвори жабката. Извади автоматичния CZ и го подаде на Озбърн.

- Заключете вратите и стойте на тъмно.

Той изгледа втренчено Озбърн и излезе на тротоара. В купето нахлу студен въздух, после вратата хлопна и Маквей се отдалечи. В огледалото Озбърн го видя как разкопчава сакото си и изчезва зад ъгъла. Улицата опустя.

Зад хотел "Борггреве" имаше тясна уличка, засенчена от короните на стари дървета. От другата й страна се издигаха само жилищни блокове. За този сектор отговаряха инспекторите Келерман и Зайденберг. Прикрит в сянката до един контейнер за смет, Келерман наблюдаваше с бинокъл втория прозорец отляво на най-горния етаж. Не виждаше нищо друго, освен че лампата свети. От слушалката в ухото му долетя гласът на Литбарски:

- Келерман, влизаме вътре. Нещо ново?

- Nein - тихо изрече той към миниатюрния микрофон, прикрепен на ревера му.

Келерман погледна настрани и различи масивния силует на Зайденберг край дънера на един дъб. С едрокалибрена пушка в ръцете той наблюдаваше задната врата на хотела.

- И тук нищо - обади се Зайденберг.

В една от големите спални на Хауптщрасе Залетл гледаше как Ерик и Едуард весело си помагат в нагласянето на папийонките. Помисли си, че ако не бяха близнаци, човек би могъл да ги помисли за двойка влюбени хомосексуалисти.

- Как се чувствате? - запита той.

- Добре - веднага се завъртя Ерик и едва не застана мирно.

- Аз също - добави Едуард.

Залетл постоя още малко, после излезе.

На долния етаж той мина по коридора, украсен с великолепна дъбова ламперия и влезе в разкошен хол, където официално облеченият Шол стоеше с чаша коняк в ръката пред разпалената камина. Ута Баур, както винаги в черно, седеше до него и пушеше турска цигара с изящно цигаре.

- Фон Холден е при господин Либаргер - каза Залетл.

- Знам - кимна Шол.

- Жалко, че онзи полицай намеси кардинала...

Шол се усмихна хладно.

- Нищо не бива да ви вълнува освен Ерик, Едуард и господин Либаргер. Тази нощ е наша, добри ми докторе. Изцяло наша. - Внезапно той се загледа настрани. - Не само на живите, но и на онези мъртви, които имаха вярата, дързостта и себеотрицанието да започнат. От тяхно име днес ще изпитаме всичко, ще се насладим на допира до бъдещето. - Шол погледна Залетл право в очите. - И нищо, добри ми докторе, не ще ни го отнеме.

114.

- Ключа от стая 412, ако обичате - обърна се Ремер на немски към дежурната.

Жената беше възрастна, с прошарена коса, дебели очила и кафяв шал върху раменете.

- Тази стая е заета - възмутено отвърна тя и стрелна поглед към Маквей, който стоеше вляво от асансьора.

- Името ви?

- Откъде накъде ще ви отговарям? За какъв се мислите, по дяволите?

- БКА - отсече Ремер, измъквайки удостоверението си.

- Ана Шубарт - веднага отговори жената. - Какво искате?

Маквей и Нобъл стояха между входа и стълбището, покрито с протрита тъмночервена пътека. Фоайето беше тясно, с кафеникави стени. В ъгъла пред запалената камина имаше кадифено канапе и две избелели кресла. На едното от тях дремеше старец с разгърнат вестник в скута.

- Достига ли стълбището до четвъртия етаж?

- Да.

- Освен асансьора има ли някакъв друг изход?

- Не.

- Онзи старец наемател ли е?

- Баща ми. Какво става?

- Тук ли живеете?

Ана Шубарт кимна към затворената врата зад бюрото.

- Отзад.

- Събудете баща си и влезте вътре. Ще ви кажем кога да излезете.

Лицето на жената пламна. Навярно се канеше да го прати по дяволите, когато вратата се отвори и във фоайето влязоха Литбарски и Холт. Литбарски стискаше полицейска едрокалибрена пушка. На рамото на Холт висеше картечен пистолет "Узи".

Гордостта на Ана Шубарт моментално се изпари. Тя взе от таблото ключа за стая 412 и го подаде на Ремер. После бързо пристъпи към стареца и го разтръска.

- Kommst, Vater.*

Примигвайки учудено, старецът се надигна. Ана Шубарт го поведе под ръка към задната стая, озърна се злобно към полицаите и затвори вратата.

- Кажи на Холт да стои тук - обърна се Маквей към Ремер. - Ти и Литбарски тръгвате по стълбите. Ние, старите хора, взимаме асансьора. Ще ви чакаме горе.

Маквей натисна бутона на асансьора. Вратата се отвори веднага и двамата с Нобъл влязоха в кабината. Ремер и Литбарски тръгнаха нагоре по стълбището.

Отвън Келерман като че забеляза нещо да просветва в прозореца до стаята на Каду, но дори с бинокъла не успя да различи дали наистина е така. Във всеки случай едва ли беше чак толкова сериозно, че да докладва.

На четвъртия етаж кабината се разтърси и спря. Вратата се отвори. С револвер в ръка Маквей надникна навън. Коридорът беше полумрачен и пуст. Маквей блокира асансьора и излезе. Нобъл го последва, стискайки черен "Магнум" 44-ти калибър.

На пет-шест метра от асансьора Маквей спря и кимна към една от вратите.

Стая 412.

Изведнъж по тавана в дъното на коридора трепна сянка и двамата се притиснаха към стената. В следващия миг на стълбището изникна въоръженият Ремер, следван плътно от Литбарски. Маквей пристъпи напред, посочи вратата и двете групи бавно тръгнаха към нея - отляво Маквей и Нобъл, отдясно Ремер и Литбарски.

Когато се сближиха, Маквей направи на Литбарски знак да застане в средата на коридора, тъй че да има сигурен прицел срещу вратата. После прехвърли револвера в лявата си ръка, внимателно пъхна ключа в ключалката и го превъртя.

Щрак.

Ослушаха се.

Тишина.

Литбарски напрегна мускули и насочи дулото право към центъра на вратата. Отдясно Ремер се притискаше към стената и по лицето му се стичаха едри капки пот. Отляво, на крачка зад Маквей, Нобъл стискаше с две ръце тежкия "Магнум".

Маквей дълбоко си пое дъх и посегна към дръжката на вратата. Завъртя и побутна. Вратата се открехна десетина сантиметра, после спря. През процепа виждаха само част от едва мъждукащ лампион и ъгъла на диван. Радиото тихо свиреше валс от Щраус.

- Каду! - подвикна Маквей.

Никакъв отговор освен валса.

- Каду! - повтори той.

Мълчание.

Маквей хвърли поглед към Ремер, после блъсна вратата и пред тях се появи Каду, седнал на дивана. Беше с тъмно кадифено сако, синя риза и тясна вратовръзка, леко разхлабена на гърлото. По ризата се разливаше пурпурно петно, а на вратовръзката тъмнееха три кръгли дупки, разположени точно една над друга.

Маквей огледа двата края на коридора. Останалите пет стаи бяха затворени и под вратите не прозираше светлина. Единственият звук долиташе от радиото в стаята на Каду. Вдигнал високо револвера, Маквей прекрачи напред и бутна вратата докрай. Отстрани имаше двойно легло и евтино нощно шкафче. Зад него се тъмнееше полуотворената врата към банята. Маквей се озърна през рамо към Литбарски, който стисна още по-здраво пушката и кимна. После погледна Ремер и Нобъл.

- Каду е мъртъв - изрече на немски Ремер към микрофончето върху ревера си. - Застрелян.

Долу във фоайето Холт отстъпи назад, държейки под прицел входната врата. На задната улица Зайденберг разтърка очи и се притисна още по-плътно към дървото, готов за стрелба срещу задния вход. Келерман отново насочи бинокъла към прозореца.

- Влизаме в стаята - долетя по радиото гласът на Ремер.

Всички се напрегнаха, сякаш изведнъж бяха изпитали предчувствие за нещо страшно.

Литбарски продължаваше да стои на пост в коридора. Водени от Маквей, останалите пристъпиха в стаята. И неочаквано блесна ослепителна светлина.

- Пазете се! - изкрещя Литбарски.

Раздаде се чудовищен взрив. Литбарски рухна на пода. Целият прозорец на стая 412 изхвръкна заедно с рамката към задната улица. Веднага след него към небето полетя грамадно огнено кълбо, сподирено от колона черен пушек.

В същия миг вратата зад бюрото се разтвори и Ана изскочи във фоайето.

- Какво беше това? - кресна тя на Холт.

- Марш вътре! - изрева той, гледайки към тавана, от който се сипеше мазилка.

С крайчеца на окото си забеляза, че жената вече е без очила. Завъртя се, но вече беше късно. Ана стискаше десантен автомат 45-ти калибър със заглушител на дулото.

ТУ-ТУ-ТУ-ТУ-ТУ.

Автоматът в ръката й заподскача и Холт залитна назад. Опита се да надигне картечния пистолет, но не успя. Долната му челюст бе изчезнала заедно с лявата половина от лицето.

Маквей лежеше по гръб на пода. Наоколо бушуваха пламъци. Чу нечии писъци, но не успя да разпознае гласа. През огъня зърна над себе си Каду - усмихнат, с пистолет в ръката. Претъркаля се настрани и стреля два пъти. Чак тогава разбра, че от Каду е оцеляла само горната половина, а вместо пистолет в ръката му имаше нещо друго, кой знае какво.

- Йън! - изкрещя той, опитвайки да се надигне. Горещината беше непоносима. - Ремер!

Стори му се, че чува през рева на пламъците автоматичен откос, последван от два гръмотевични изстрела на Литбарски. Надигна се на лакти и опита да си представи къде трябва да се намира вратата. Наблизо някой стенеше и кашляше. Маквей закри с длан лицето си от пламъците и пропълзя към звука. След миг зърна как коленичилият Ремер, превит на две от кашлицата, се мъчи да стане. Добра се до него, подложи рамо под мишницата му и напъна с последни сили.

- Мани! Ставай! Всичко свърши!

Пъшкайки от болка, Ремер се изправи и Маквей го помъкна през пушека натам, където би трябвало да е вратата. Изведнъж се озоваха в коридора. Литбарски лежеше на пода и от дупките в гърдите му бликаше кръв. На няколко крачки от него се търкаляше трупът на млада жена с автомат в ръцете. Изстрелите на Литбарски я бяха обезглавили.

- Господи! - прошепна Маквей и се озърна.

Пламъците вече бяха избили в коридора и пълзяха по стените. Ремер отново стоеше на колене и кривеше лице от болка. Лявата му китка висеше под неестествен ъгъл.

- Къде е Йън, по дяволите? - промърмори Маквей и тръгна обратно към стаята. - Йън! Йън!

- Маквей! - Ремер се вкопчи в стената и успя да стане. - Трябва да бягаме оттук!

- ЙЪН! - изкрещя Маквей към огнения ад в стаята.

Ремер стисна ръката му и го задърпа по коридора.

- Ела, Маквей! Боже Господи! Остави го! И той би те оставил!

Маквей го погледна в очите. Ремер имаше право. Мъртвите бяха мъртви, вече нищо не можеха да сторят за тях.

В този момент край краката им се раздаде тих шум и Нобъл пропълзя през прага. Косата и дрехите му горяха.

Два изстрела със снайперска карабина "Щайр-Манлихер" от един покрив зад хотела бяха достатъчни за Келерман и Зайденберг. Виктор Шевченко мигновено смени карабината с автомат "Калашников" и се втурна да помогне на Наталия и Ана. Неприятното бе, че в играта влезе фигура, която не бяха разчитали да срещнат - чул тътена на експлозията, към хотела се задаваше Озбърн с пистолета на Бернхард Офен.

Първата среща на Озбърн бе с някакъв старец до самата кола. Мигът на изненада му позволи да види оръжието в ръката на непознатия, да вдигне пистолета и да стреля. След това изтича към хотела и нахълта във фоайето тъкмо когато Ана довършваше агонизиращия Холт. Щом зърна новодошлия, Ана завъртя автомата, стреляйки в движение. Озбърн нямаше друг избор, освен да стои неподвижно и да натиска спусъка. Първият куршум я улучи в гърлото. Вторият се плъзна по черепа й. Ана се завъртя и рухна в креслото до трупа на Холт.

Оглушал от трясъка на изстрелите, Озбърн внезапно усети, че трябва да се обърне. Още преди да бе довършил движението, през вратата се втурна Виктор с готов за стрелба автомат. Той видя Озбърн, но закъсня с част от секундата и докато прекоси прага, в гърдите му се забиха три куршума от чешкия CZ. За миг Виктор остана неподвижен, напълно изненадан, че са го застреляли и то толкова бързо. После лицето му се изкриви, той залитна назад, опита да се хване за парапета и се свлече на външните стъпала.

Задавен от задушливия дим, Озбърн погледна мъртвия противник и се върна във фоайето. Всичко изглеждаше някак странно и условно, като че бе попаднал сред кървава абстрактна композиция. Холт лежеше на една страна до камината. До него Ана бе провиснала върху облегалката на креслото. Изпод запретнатата й пола се виждаше черен чорап и бледо, месесто бедро. През отворената врата подухваше свеж ветрец, но не успяваше да прочисти въздуха. За броени секунди Озбърн бе убил двама мъже и една жена. Опита се да го проумее, но мозъкът му отказваше да работи. От далечината долиташе вой на сирени.

После времето изведнъж си възвърна нормалния ход.

Отдясно се раздаде скърцане и глух удар. Озбърн се завъртя и видя, че вратата на асансьора започва да се отваря. Сърцето му подскочи. Докато отстъпваше назад, той се запита дали има още патрони. Внезапно някой излезе от асансьора.

- HALT!* - изкрещя той и отчаяно се напрегна да си припомни още някоя немска дума. Пръстът му прилепна за спусъка, дулото се надигна, готово за стрелба.

- ОЗБЪРН! ЗА БОГА, НЕ СТРЕЛЯЙТЕ! - долетя викът на Маквей.

Кашляйки, гълтайки жадно чистия въздух, тримата се измъкнаха от асансьора. Окървавени, парцаливи, опушени, Маквей и Ремер влачеха помежду си обгорелия Нобъл.

Озбърн се хвърли към тях. Когато видя Нобъл отблизо, той прехапа устни.

- Сложете го на креслото. По-леко!

Възпалените от дима очи на Маквей се насочиха към Озбърн.

- Включете пожарната тревога - бавно изрече той, сякаш искаше да бъде сигурен, че са го разбрали. - Целият горен етаж е в пламъци.

115.

18:50

- Тази вечер се чувствам много добре - каза Елтон Либаргер и доволно се усмихна на Фон Холден и Джоана.

Седяха в средния от трите бронирани мерцедеса, летящи един след друг през Берлин. В челната кола пътуваха Шол и Ута Баур, най-отзад бяха Залетл и двамата близнаци.

- Чувствам се спокоен и уверен - добави Либаргер. - Благодаря и на двама ви.

- Затова сме тук, господине - отвърна Фон Холден. - За вашето спокойствие.

Лимузините завиха по Лиценбургерщрасе и се понесоха към двореца Шарлотенбург.

Фон Холден изтръска някаква прашинка от ревера си, вдигна телефонната слушалка и набра номер. Джоана се усмихна. Ако не беше толкова зает, той сигурно щеше да оцени външния й вид, защото се бе постарала заради него. Имаше безупречен грим и великолепна прическа. Навлажнена и сресана настрани, косата й се спускаше като водопад върху зашеметяващо еротичното модно творение на Ута Баур - дълга, изумруденозелена рокля, плътно затворена около шията, но по-надолу разцепена почти до пъпа, тъй че разкриваше изкусително по-голямата част от бюста. С къса наметка от черна норка върху раменете, в тази последна нощ Джоана изглеждаше не гостенка на европейската аристокрация, а част от нея.

Фон Холден разсеяно й се усмихна, слушайки как отсреща телефонът продължава да дава свободно. Внезапно се раздаде тих пукот и автоматичен глас произнесе на немски:

- Моля, позвънете отново, номерът не отговаря.

Фон Холден бавно остави слушалката, като се мъчеше да прикрие раздразнението си. Отново го обземаше чувството, че не биваше да се съгласява с Шол и че сега трябваше да ръководи операцията в хотел "Борггреве", вместо да придружава Либаргер в Шарлотенбург. Но вече нищо не можеше да промени.

В три следобед бе уточнил последните подробности с изпълнителите от Щази - Каду, Наталия и Виктор Шевченко. Освен тях за участие в акцията бяха пристигнали с влак от Полша Ана Шубарт и Вилхелм Подл - специалисти по взривното дело и опитни терористи, обучени в Либия.

Проведоха срещата в схлупена работилничка за ремонт на мотоциклети близо до Остбанхоф - една от двете големи берлински гари. Фон Холден описа минута по минута цялата операция, използвайки снимки и чертежи на хотел "Борггреве", чиято сграда всъщност бе собственост на фиктивна компания, управлявана от берлинския сектор. Прецизният план навлизаше в такива подробности като облеклото на Ана и "нейния престарял баща" Вилхелм, броя и точната марка на оръжията, количеството експлозив и начина на взривяване.

Маквей и останалите бяха поставени в ситуация, от която не можеха да се откажат. Огромното предимство на Фон Холден се криеше в онова, което изтъкваше и Шол: въпреки целия си опит, противниците бяха обикновени полицаи. Те щяха да мислят и да се подготвят като полицаи - много внимателно, но без въображение. Фон Холден знаеше това отдавна, защото мнозина от собствените му сътрудници бяха вербувани сред полицейските кръгове и мисленето им неизменно се оказваше толкова отдалечено от мирогледа на един терорист, че се налагаше да започват обучението от самото начало.

Оттук нататък всичко беше сравнително просто. Каду трябваше да се обади по телефона и да подаде на противниците грижливо подготвена частица от реалната информация, като признае съучастието си в убийството на Лебрюн, а после да обещае важни сведения срещу Шол. Под предлог, че животът му е под заплаха, щеше набързо да уговори среща и да прекъсне връзката.

След пристигането им в хотела, той щеше да започне разговора, после щеше да се извини и да отиде до тоалетната. Разбира се, щяха да изпратят човек с него. Той нямаше да възрази. Веднага след това Наталия щеше да взриви заряда от разстояние. Каду щеше да застреля човека до себе си, а Наталия щеше да се заеме с охраната в коридора. Виктор, Ана и Вилхелм Подл щяха да имат грижата за фоайето и околностите на сградата. Като цяло планът беше пределно прост - вкарваха жертвите в капан и ги изтребваха бързо и ефикасно.

Точно в 15:45 съвещанието свърши. Докато другите напускаха работилницата, Фон Холден откара Каду да телефонира от близката бакалия. Веднага след това се отправиха към "Борггреве", където повториха още веднъж всички подробности и заредиха експлозива. Накрая Фон Холден каза, че трябва да поговори с Каду насаме и затвори вратата на стая 412.

Започна с това, че държи извънредно много на Каду и не му се сърди за предишната грешка, защото разбира дълбоките му чувства към Аврил Рокар. След това му пожела успех и се накани да тръгва, но внезапно си спомни, че трябва да го снабди с оръжие. Отвори куфарчето си и извади отвътре деветмилиметров австрийски пистолет "Глок 18". Този модел имаше пълнител с 32 патрона и можеше да се превключва на автоматична стрелба. Очите на Каду светнаха.

- Добър избор - каза той.

- И още нещо - добави Фон Холден, преди да му подаде оръжието. - Госпожица Рокар е мъртва. Убили са я в къщата край Нанси.

- Какво? - смаяно възкликна Каду.

- Много печално. Особено от моя гледна точка.

Лицето на Каду посивя.

- От ваша гледна точка?

- Тя трябваше да дойде в Берлин по моя покана. Не знаете ли, че бяхме любовници? Аврил обичаше свястното чукане, а не тая жалка пародия, която трябваше да търпи с теб.

С яростен рев Каду се нахвърли върху него. Фон Холден изчака за секунда, после просто вдигна пистолета и три пъти натисна спусъка. Тялото на Каду заглуши изстрелите.

После Фон Холден го сложи върху дивана и излезе.

В далечината се появи ярко осветената фасада на Шарлотенбург. Фон Холден отново набра номера и зачака. Никой не отговаряше. Той остави слушалката и се загледа настрани. Инструкциите му бяха ясни и категорични. Веднага след експлозията и ликвидирането на оцелелите, групата да напусне хотела и да се изтегли на юг със син товарен фиат, паркиран до отсрещния тротоар. Да изчакат обаждането му, след това да изоставят камиона близо до летище Темпелхоф и да се пръснат в различни посоки. Най-късно в десет вечерта всички да са напуснали страната.

- Има ли нещо, Паскал? - запита Джоана.

- Не, нищо - усмихна се Фон Холден.

Джоана отвърна на усмивката. Мерцедесът прелетя през желязната порта, продължи по павирания двор на Шарлотенбург и заобиколи конната статуя на Фридрих Вилхелм Първи. Отпред първата лимузина вече бе спряла и от нея излизаха Шол и Ута Баур. След миг спряха и те. Вратата се отвори и широкоплещест телохранител в смокинг протегна ръка на Джоана.

Три минути по-късно бяха въведени в Историческите покои - великолепните лични апартаменти на Фридрих Първи и неговата съпруга Софие-Шарлоте. Внезапно развълнуван като театрален режисьор пред премиера, Шол избута Либаргер, Ерик и Едуард настрани от останалите и започна да търси фотограф.

Фон Холден тихо помоли Джоана да се погрижи за Либаргер и да му осигури място за отдих докато бъде повикан.

- Случило се е нещо, нали?

- Нищо сериозно - бързо отвърна Фон Холден. - След малко ще се върна.

Заобикаляйки отдалече Шол, той излезе през една странична врата и изтича по коридора за обслужващия персонал. Малко преди залата за приеми спря в една странична ниша и опита да се свърже по радиото с хотел "Борггреве". Отново никакъв отговор.

Фон Холден изключи радиостанцията, кимна на един от пазачите и излезе през главния вход, където вече прииждаха първите гости. Видя как дребният брадат Ханс Дабриц излиза от лимузината и подава ръка на висока, изумително стройна негърка, поне с трийсет години по-млада от него. Като се стараеше да остава в сянка, Фон Холден закрачи към улицата. Пресичайки двора, зърна в една минаваща лимузина Конрад и Маргарете Пайпер. Зад тях се бе оформила дълга опашка от автомобили, чакащи да прекосят портата.

Ако поръчаше да му докарат кола, щеше да чака поне десет минути. А в момента не можеше да си позволи подобно забавяне.

Край отсрещния тротоар спря някакво такси. Активистката Гертруде Бирман слезе от него и решително пресече улицата, развявайки около дебелите си прасци полите на дълго зелено палто с военна кройка. Когато наближи портата, войнствената й външност предизвиква струпване на пазачи, а тя реагира с възмутени крясъци, размахвайки високо поканата. Таксито все още стоеше до тротоара, изчаквайки удобен момент да се вмъкне между минаващите коли. Фон Холден бързо изтича натам, дръпна вратата и се настани на задната седалка.

- Накъде? - запита шофьорът, после се озърна през рамо към потока от фарове и рязко потегли.

Днес следобед, след като се любиха с Джоана, Фон Холден бе задремал. И макар че спа само няколко минути, това бе достатъчно, за да се завърне видението. Обзет от ужас, той изкрещя и се събуди облян в пот. Джоана се опита да го успокои, но той я блъсна настрани и изтича в банята. Леденият душ и липсата на време бързо го ободриха. Реши да припише всичко на умората. Но знаеше, че се самозалъгва. Сънят беше истински. Die Vorahnung, предчувствието, бе дошло отново. После го бе усетил още веднъж, когато посегна към телефона в лимузината и изтръпна от страх, че няма да получи отговор. Защото още преди да се обади знаеше, че е станала някаква ужасна грешка.

- Попитах ви накъде - повтори шофьорът. - Или да обикалям в кръг докато решите?

Фон Холден вдигна очи към отражението му в огледалото. Шофьорът беше млад, на не повече от двайсет и две години. Откъде можеше да знае, че в този момент за неговия пътник съществува само една посока?

- Хотел "Борггреве" - каза Фон Холден.

116.

След по-малко от десет минути таксито зави по Борггревещрасе и веднага спря. Улицата беше преградена с полицейски бариери, отвъд които се тълпяха пожарникарски машини, линейки и полицейски коли. В далечината Фон Холден различи пламъци на фона на нощното небе. Всичко изглеждаше точно тъй, както би трябвало да бъде. Но без връзка с екипа не можеше да знае дали планът е изпълнен.

Изведнъж го изби студена пот и сърцето му яростно заподскача. Сякаш някой връзваше всичко в гърдите му на възел. Гълтайки жадно въздух, той се подпря с длани на седалката, обзет от ужас, че всеки миг може да припадне. Стори му се, че чува шофьора да пита накъде да кара сега, защото полицията връща колите обратно. Без да обръща внимание на въпроса, той трескаво вкопчи пръсти във вратовръзката. Най-сетне успя да я смъкне и задъхан се облегна назад.

Шофьорът се завъртя и го изгледа през рамо.

- Какво ви става?

В този момент наблизо спря линейка и мигащите лампи се врязаха като кинжали в очните нерви на Фон Холден. С отчаян крясък той захлупи лицето си с длани и завъртя глава, търсейки спасителния мрак.

И те дойдоха.

Обагрени в сладникави зелени и червени оттенъци, чудовищните ленти ритмично се люшкаха нагоре-надолу. Грамадни, демонични чукове премазваха основите на съзнанието му. Фон Холден се изцъкли, езикът му хлътна в гърлото, готов да го задуши. За пръв път видението бе дошло наяве. По-страшно от когато и да било.

Твърдо уверен, че ще умре, ако не излезе от колата, той напипа вратата с треперещи пръсти. Блъсна я, пролази по седалката и изскочи в прохладната нощ.

- Хей! Накъде така? - изкрещя шофьорът. - Да не мислиш, че съм благотворително дружество?

Изведнъж усмихнатият хлапак се бе превърнал в див, свиреп капиталист. Чак сега Фон Холден разбра, че всъщност шофьорът е жена. Не бе забелязал преди, защото косите й бяха прибрани под каскетчето.

Той дълбоко пое дъх и се върна в таксито.

- Знаете ли къде е Беренщрасе?

- Да.

- Откарайте ме на номер 45.

Насрещните фарове осветяваха четиримата мъже в колата. Зад волана седеше Шнайдер, до него Ремер. Маквей и Озбърн бяха на задната седалка. Дясната буза и почти цялата долна устна на Маквей бяха жестоко обгорени и сега мътно блестяха под дебел слой защитен мехлем. Косата на Ремер беше напълно изгоряла, а китката му счупена на няколко места от голямо парче мазилка. Тъй като той категорично заяви, че не позволява да го отписват докато се държи на крака, Озбърн бе принуден да му окаже първа помощ и да бинтова колкото се може по-стегнато счупената китка.

Всички мислеха за Нобъл, когото преди малко бяха изпратили до линейката. С изгаряния над шейсет процента, поставен на системи, той би трябвало да е на границата между живота и смъртта. Но за тяхна изненада Нобъл внезапно отвори очи, огледа ги и дрезгаво прошепна през кислородната маска:

- Пластичен експлозив. Ама и ние сме едни тъпи копелета... - Гласът му стана по-силен и той добави с гневен блясък в очите: - Открийте ги. Открийте ги и ги размажете.

Докато Шнайдер правеше рязък завой, Ремер се подпря със здравата ръка, после завъртя глава към Маквей.

- Знаеш, че няма да изненадаме Шол. Охраната ще му съобщи още преди да сме пристигнали.

Маквей мълчаливо гледаше настрани. Нобъл имаше право. Само тъпи копелета можеха тъй слепешком да се хвърлят в капана. Но за всичко беше виновна тревогата, липсата на време, стремежът да се доберат до Каду преди "групата". Сега беше лесно да се разсъждава, че при подобна ситуация би трябвало да повикат не полицаи, а взвод морски пехотинци или поне подкрепления от специалните служби. Но не го бяха сторили и Нобъл бе платил най-скъпо от четиримата. Заедно с убитите берлински полицаи. Маквей кипеше от гняв, ала вече нищо не можеше да се промени. Единствената мизерна утеха бе, че са унищожили четирима от "групата". Може би идентифицирането на труповете щеше да ги насочи по нова следа.

Ремер не го остави на мира.

- Освен това охраната изобщо няма да ни пусне вътре. Имаме заповед само за Шол. Ще заявят, че той не е вътре. Не можем да използваме заповедта, без да се доберем до него.

Маквей надигна глава.

- Кажи им, че ако се опитат да ни забавят, ще накараме противопожарните служби да опразнят сградата. Ако и това не помогне, измисли нещо друго. - Той рязко се завъртя и приближи лице към Озбърн. Въпреки жестоките изгаряния очите му бяха бодри и енергични. Говореше бързо и решително. - Шол може да отрича колкото си иска, но той несъмнено знае кой сте. Знае, че цялата каша започва от вашата среща с Албърт Мериман в Париж. Ще предположи, че Мериман ви е признал всичко, а вие сте казал на мен. Но няма да знае, или поне аз смятам, че няма да знае най-главното - докъде сме разплели кълбото. Дори охраната да го предупреди, той все пак ще бъде изненадан, защото вече ни мисли за мъртви. А освен това е достатъчно високомерен, за да се възмути от нашето нахълтване на тържеството. Именно на това разчитам. По все още не съвсем ясни причини днешната вечер е извънредно важна за него и той ще иска да ни пропъди час по-скоро, за да се върне при гостите. Ние обаче няма да му позволим. Това ще го ядоса още повече. А ние ще се помъчим да го вбесим.

Озбърн поклати глава.

- Нещо не ви разбирам.

- Ще му кажем всичко, което знаем. За убийството на баща ви. За скалпела. За разработките на останалите хора, убити през онази година. И по някое време ще подхвърлим с категорична увереност две-три неща, които все още не знаем. Целта е да го подложим на такъв натиск, че да се пречупи. Да го изстискаме като лимон, докато пропее. И се признае за съучастник в наемни убийства. - Маквей се завъртя към Ремер. - Колко подсигуряващи екипа си поръчал?

- Шест. И още шест чакат в пълна готовност. Осигурили сме и униформени отряди, ако се наложи да предприемем масови арести.

- Маквей - обади се Озбърн. - Споменахте, че ще му кажем неща, които не знаем. Какво имате предвид?

- Поставете се на мястото на хер Шол когато узнае, че сме проучвали неговия почетен гост хер Либаргер и резултатът е пълна нула. Любопитни сме и искаме да видим този загадъчен човек. Естествено, той ще откаже по ред причини. Добре, казваме ние, щом не ни разрешавате да го видим, можем да предположим, че неуспешните ни проучвания имат съвсем просто обяснение - горкият човечец отдавна е мъртъв.

- Мъртъв ли? - трепна Ремер.

- Да. Мъртъв.

- Тогава кой разиграва неговата роля и защо?

- Не съм казал, че това не е Либаргер. Казах просто, че проучването завърши с неуспех, защото човекът е мъртъв. Или поне част от него...

Озбърн усети как по гърба му пролазват ледени тръпки.

- Мислите, че експериментът е успял. Че главата на Либаргер е присадена върху чуждо тяло. Чрез атомна хирургия при свръхниски температури.

- Не знам дали го мисля, но не е лоша теория, нали? Лъжа или не, сам Каду ни подхвърли тая мисъл, когато каза, че разполага с информация, свързваща Шол, Либаргер и обезглавените трупове. Иначе защо ще е цялата тайнственост около инсулта на Либаргер, изолацията му в Кармел под надзора на доктор Залетл и дългото възстановяване в Ню Мексико? Доктор Ричман казваше, че ако подобна операция сполучи, няма да има шев и всичко ще изглежда тъй, сякаш е сътворено от самата природа. Дори онази рехабилитаторка не би го забелязала. Не би и сънувала подобно нещо.

Ремер запали цигара и я стисна между бинтованите си пръсти.

- Маквей, мисля, че прекалено дълго си се мотал около Холивуд. Защо не им продадеш идеята?

- Сигурно Шол ще каже същото, но смятам, че сме длъжни да проверим.

- Как?

- Отпечатъците на Либаргер.

Ремер го изгледа втренчено.

- Маквей, това вече не е теория. Ти наистина вярваш.

- Във всеки случай не го отхвърлям, Манфред. Твърде съм стар. Мога да повярвам в каквото и да било.

- Добре, да речем, че вземем отпечатъци от Либаргер, което съвсем няма да е лесно. И каква полза? Ако твоята франкенщайновска теория е вярна, ако тялото му е мъртво и заровено Бог знае къде, просто няма да има с какво да ги сравним.

- Манфред, ако решиш да си сменяш тялото, няма ли да избереш много по-младо от сегашното?

- Чак толкова смахнат не съм те виждал - усмихна се Ремер.

- Представи си, че не съм смахнат. Представи си, че е най-обикновена операция.

- Ами... ако... Да, разбира се, много по-младо тяло. - Ремер се ухили. - Както съм насъбрал опит, нямаш представа колко младички хубавици бих могъл да сваля.

- Добре. А сега нека ти кажа, че в една лондонска морга лежи замразената отрязана глава на двайсетинагодишен младеж. Името му е Тимоти Ашфорд. Навремето е натупал двама-трима пазители на реда, тъй че лондонската полиция разполага с отпечатъците му.

Усмивката на Ремер изчезна.

- И ти наистина вярваш, че отпечатъците на Тимоти Ашфорд могат да съвпаднат с тия на Либаргер?

Маквей вдигна ръка, намръщи се и опипа мехлема по раните си.

- Тия хора са хвърлили огромни усилия, за да запазят всичко в тайна. Мнозина загинаха заради нея. Да, само предполагам, Манфред. Но Шол няма да знае, нали?

117.

Стените на шарлотенбургската Галерия за романтична живопис бяха покрити с картини на художници-романтици като Рунге, Овербек и Каспар Давид Фридрих, чиито платна представяха нищожни човешки фигурки сред потресаващото величие на природата. Струнен квартет със съпровод на пиано свиреше творби от Бетховен за да създаде подходящо настроение сред всемогъщите гости, дошли да почетат Елтон Либаргер. Струпани на групички, поканените шумно разговаряха за бъдещата икономика и политика на Германия, докато келнерите разнасяха между тях подноси, отрупани с напитки и ордьоври.

Застанал сам близо до входа на галерията, Залетл гледаше този светски водовъртеж. Доколкото можеше да прецени, бяха дошли почти всички и това го накара да се усмихне. Пресичайки залата, той забеляза Ута Баур и Конрад Пайпер. Наблизо Шол, вестникарският магнат Хилмар Грунел и Маргарете Пайпер слушаха как адвокатът Луис Гьоц разпалено говори на английски. Четири думи, долетели през глъчката, бяха достатъчни, за да се разбере за какво става дума. Холивуд. Агенция. Таланти. Страхотно.

Внезапно на входа се появи Густав Дортмунд със съпругата си - строга белокоса жена, облечена в тъмнозелена вечерна рокля, чиято подчертано семпла кройка подчертаваше великолепието на диамантените накити. Почти веднага Шол се отправи насреща им и двамата с Дортмунд се оттеглиха на разговор в ъгъла.

Залетл взе от един минаващ келнер чаша шампанско и погледна часовника си. Беше 19:52. В 20:05 гостите щяха да бъдат поканени да се изкачат по парадното стълбище към Златната галерия, където ги очакваше вечерята. Точно в 21:00 Залетл щеше да се извини и да мине в мавзолея, за да провери докъде е стигнала подготовката за тайната церемония след речта на Либаргер. В 21:10 щеше да се изкачи до апартамента, където Либаргер се подготвяше за решителния момент в компанията на Джоана и двамата близнаци.

Щеше да отдели Джоана настрани и да й каже, че нейната задача вече е изпълнена. След това щеше да я освободи, като заръча строго на шофьора незабавно да я изведе от двореца. Това означаваше, че след нейното напускане в Шарлотенбург ще останат само гостите и грижливо провереният персонал. В 21:15 Либаргер щеше да се появи в Златната галерия. Речта му щеше да продължи до 21:30, а в 21:45 всичко щеше да бъде свършено.

От двете страни на Беренщрасе се издигаха стари градски къщи и вековни дървета. Когато таксито спря пред номер 45, двойка старци минаха в светлината на уличната лампа и продължиха вечерната си разходка.

Като заръча на шофьорката да почака, Фон Холден слезе от колата, мина през желязната порта и изтича нагоре по стъпалата на четириетажната сграда. Натисна звънеца, отстъпи две крачки и погледна нагоре. Небето започваше да се заоблачава, а по радиото бяха предсказали лек дъжд и мъгла. Неприятно. Мъглата често пречеше на полетите, а Шол трябваше да отлети за имението си в Аржентина незабавно след церемонията. Тъкмо тази вечер не биваше да има мъгла.

Раздаде се бръмчене, вратата рязко се отвори и отвътре надникна късоглед мършав мъж на около шейсет години.

- Guten Abend - поздрави той след като разпозна Фон Холден и се отдръпна настрани.

- Добър вечер и на вас, хер Фрацен.

Две застаряващи жени и един мъж на възрастта на Фрацен откъснаха погледи от масата за карти докато Фон Холден минаваше по коридора край хола. Жените се разкискаха като гимназистки, коментирайки колко страхотно му стои смокингът. Мъжете им казаха да млъкват. Не беше тяхна работа как е облечен Фон Холден и какво търси тук по това време.

В дъното на коридора Фон Холден отключи една врата и влезе в малък кабинет. Нетърпеливо затвори вратата, заключи я и пристъпи покрай бюрото към старинния часовник в ъгъла. Отвори предното стъкло, взе ключа за навиване и го пъхна в почти незабележим отвор отляво. Завъртя го на деветдесет градуса и часовникът се измести заедно с част от стената, разкривайки полирана стоманена врата с десет цифрови бутона в горния десен ъгъл. Фон Холден натисна няколко от тях и вратата мигновено се плъзна настрани. Зад нея имаше тясна асансьорна кабина. След като Фон Холден влезе вътре, стената веднага се върна на място.

Слизането продължи цели три минути. Най-сетне кабината спря и Фон Холден излезе в просторна правоъгълна зала на сто и двайсет метра под Беренщрасе. Наоколо нямаше абсолютно нищо освен таван, под и стени, изградени от един и