Марсилия

Мариан Шалфур-Руже неохотно напусна сутрешната литургия десет минути след началото, защото риданията на сестра й караха другите богомолци - все съседи и познати - любопитно да извръщат глави. Мишел Канарак бе пристигнала преди две денонощия и през цялото това време сълзите й течаха неудържимо.

Мариан беше с три години по-възрастна от сестра си и имаше пет деца, най-голямото на четиринайсет. Съпругът й Жан Люк беше рибар и в зависимост от сезоните прекарваше дълги периоди далеч от семейството. Но когато се връщаше у дома, той държеше да бъде с жена си и децата.

Особено с жена си.

Жан Люк имаше неутолим сексуален апетит и не се срамуваше от това. Но от време на време й ставаше неудобно, дори малко неприятно, когато мераците го хващаха изведнъж и той поваляше жена си на пода или я отнасяше в спалнята на малкия тристаен апартамент, където се любеха бурно, шумно и безкрайно дълго, сякаш часове наред.

За него бе просто неразбираемо откъде накъде Мишел внезапно пристига при тях и колко време ще остане. Всички семейства си имаха проблеми. Но обикновено ги изглаждаха с помощта на свещеника. Затова бе уверен, че всеки момент Анри ще пристигне да моли Мишел за прошка и да я върне в Париж.

Ала Мишел също тъй уверено твърдеше през сълзи, че това няма да стане. Вече две нощи опитваше да спи на кушетката в кухничката сред гъмжилото от дечурлига, които непрестанно се караха коя програма да гледат по малкия черно-бял телевизор. А междувременно в съседната спалня съпрузите шумно се любеха, без да привлекат ничие внимание, освен това на Мишел.

В неделя сутринта на Жан Люк вече му бе писнало от сълзи и той откровено го заяви на Мариан в присъствието на Мишел. Нека я заведе на църква и там, пред Бога, да я накара да спре! Или ако не пред Бога, поне пред свещеника.

Но и това не помогна. Когато напуснаха църквата и тръгнаха по булевард д'Атен под мекото средиземноморско слънце, Мариан хвана сестра си за ръката.

- Мишел, ти не си единствената жена на тоя свят, зарязана от мъжа си. Нито пък си първата бременна. Разбирам, че те боли. Но животът продължава, затова престани! Ние сме с теб. Хвани се на работа и роди детето. После ще си намериш някой приличен мъж.

Мишел погледна сестра си, после сведе очи. Разбира се, Мариан беше права. Но това не облекчаваше нито болката от самотата, нито чувството за празнота. Какво пък, мислите никога не помагаха срещу сълзи. Само времето имаше тази власт.

След като бе казала каквото трябваше, Мариан спря пред откритото магазинче на Кей де Белж да купи пиле и пресни зеленчуци за вечеря. Въпреки ранния час, магазинът и тротоарите гъмжаха от народ. Глъчката от коли, стъпки и гласове, беше почти оглушителна.

Внезапно сред всички други звуци Мариан чу някакво странно "пук". Обърна се да попита Мишел какво е това и видя, че сестра й се подпира на сергията до купчина пъпеши, а върху лицето й е застинало изражение на искрена изненада. После видя как върху бялата якичка на Мишел разцъфна червено петно. В същото време усети нечие присъствие и надигна очи. Високият мъж отсреща се усмихваше. После нещо трепна в ръката му и тя отново чу същото "пук". Високият мъж светкавично изчезна в тълпата и денят изведнъж помръкна. Мариан се огледа наоколо и видя изумени лица. След това всичко потъна в странна мъгла.

53.

Бернхард Офен можеше да напусне Марсилия също както бе пристигнал, но един самолетен билет в двете посоки по време на убийството би привлякъл вниманието на полицията. Свръхскоростният влак - TGV, както го наричаха французите - стигаше до Париж за малко повече от четири часа. Офен се нуждаеше от това време, за да обмисли спокойно в първокласното купе какво бе станало и какво предстоеше да се случи.

Не беше трудно да открие Мишел Канарак при сестра й в Марсилия - Офен просто я проследи сутринта, когато напускаше Париж и забеляза на кой влак се качва. След като разполагаше с влака и направлението, Организацията свърши останалото. На слизане я проследиха от гарата до дома на сестра й в квартал Льо Пание. От този момент тя бе под непрекъснато наблюдение, като същевременно се съставяше и списък на хората, на които би могла да се довери. Осигурен с тази информация, Офен взе самолета на "Ер Ентер" от Париж за Марсилия. На летище Прованс го чакаше наета кола. В резервната гума бе скрит чешки автоматичен пистолет CZ с комплект резервни патрони и заглушител.

- Bonjour. Ah, le billet, oui.*

Офен подаде билета си на кондуктора и размени с него няколко шеговити думи, както се полага на един преуспяващ бизнесмен. После се облегна назад и загледа пейзажа, докато влакът летеше през зелената долина на Рона. Движеха се с около триста километра в час.

Беше доволен, че е успял да ликвидира жените от първия опит. Ако някак ги бе изтървал и двете се бяха добрали до апартамента... е, истеричните хора винаги са по-трудна мишена. А макар че там бе работил сравнително чисто, гледката на Жан Люк и петте деца, застреляни у дома си, несъмнено би докарала жените до лудост и писъците им биха събрали целия квартал.

Естествено, съпругът и децата щяха да бъдат намерени рано или късно и това щеше да вдигне на крак цялата полиция. Но Офен нямаше друг избор. Съпругът се канеше да отиде при компанията си в местното кафене, а това би означавало да чака поне до пладне, когато всички щяха да се съберат у дома. Не можеше да си позволи подобна отсрочка, защото в Париж го чакаше далеч по-неотложна задача, за която Организацията все още не бе успяла да ми помогне.

Държавната телевизия Антен-2 бе излъчила интервю с управителя на някакъв голф-клуб близо до Вернон. Според него калифорнийският лекар, когото полицията подозираше в убийството на бившия американец Албърт Мериман, бил изпълзял от реката в събота сутринта и прекарал известно време в кабинета на управителя, преди да бъде откаран от тъмнокоса французойка.

Досега Бернхард Офен бе елиминирал бързо и ефикасно всички близки на Албърт Мериман. Но американският лекар на име Пол Озбърн някак бе успял да оцелее. А сега се оказваше замесена и жена. Двамата трябваше да бъдат открити и премахнати, преди полицията да се добере до тях. Нямаше да е толкова трудно, ако времето изведнъж не се бе превърнало във враг. Днес беше 9 октомври, неделя. Всичко трябваше да се изчисти най-късно до 12 октомври, петък.

- Случвало ли ви се е да работите с господин Либаргер, когато е без дрехи, госпожице Марш?

- Разбира се, че не, докторе - отвърна Джоана, изненадана от въпроса. - Няма причини за това.

Залетл й се струваше все тъй неприятен, независимо дали са в Цюрих или в Ню Мексико. Неговото рязко, високомерно държание бе не просто заплашително. Изпитваше истински ужас от този човек.

- Следователно не сте го виждала съблечен.

- Не, сър.

- По бельо, може би.

- Доктор Залетл, не разбирам какво говорите.

Точно в седем сутринта Фон Холден бе събудил Джоана по телефона. Снощният нежен и страстен любовник сега бе станал рязък и деловит. След четирийсет и пет минути щяла да дойде кола, за да я откара в имението на мистър Либаргер; дотогава следвало да бъде готова с багажа. Озадачена от тази сдържаност, тя само потвърди, че ще бъде готова. После, сякаш между другото, запита какво да прави с кучето си в Таос.

- Вече се погрижихме за него - отвърна Фон Холден и затвори телефона.

Един час по-късно, все още малко замаяна от часовата разлика, вечерята, напитките и сексуалния маратон с Фон Холден, Джоана седеше в лимузината на Либаргер. Не след дълго мерцедесът отби от магистралата и спря пред висока метална врата. Шофьорът натисна един бутон върху таблото, страничното стъкло се спусна и отвън надникна униформен пазач. След като ги огледа, човекът махна с ръка и лимузината потегли по дълга, сенчеста алея към нещо, което по-късно Джоана не би могла да нарече другояче, освен замък.

Усмихната възрастна икономка й показа стаята - голяма спалня на партера с отделна баня и изглед към просторна морава, отвъд която се тъмнееше гъста гора.

Десет минути по-късно на вратата се почука и същата жена я придружи до кабинета на доктор Залетл, разположен на втория етаж в съседната сграда, където разговаряха сега.

- По вашите отчети съдя, че също като всички нас сте дълбоко впечатлена от възстановяването на господин Либаргер.

- Да, сър. - Джоана бе решила да не се стряска от маниерите на Залетл. - Когато в началото започнах да работя с него, той едва владееше двигателните си функции. Трудно му бе даже да проследи съвсем простичък разговор. Но с всяка нова стъпка непрекъснато ме смайваше. Той има изключително силна воля.

- И здрав организъм.

- Да, това също.

- Чувства се нормално сред хората. Умее да води свободен, интелигентен разговор.

- Ами... - Джоана се запъна. Искаше да спомене, че Либаргер непрекъснато разпитва за семейството си.

- Забележки ли имате?

Джоана продължаваше да се колебае. Имаше ли смисъл да изтъква нещо, което си оставаше между нея и Либаргер? Освен това той задаваше въпроса само когато се чувстваше изморен, или ако нещо прекъсваше нормалния му режим.

- Не, просто бързо се изморява. Затова исках снощи да му осигурят инвалидна количка на кора...

- Бастунът, с който си служи - прекъсна я Залетл. Той си записа нещо и пак погледна Джоана. - Може ли да стои изправен и да се движи без него?

- Свикнал е да го използва.

- Моля, отговорете на въпроса. Може ли да върви без бастун?

- Да, но...

- Какво?

- Не задълго и не съвсем уверено.

- Облича се сам. Бръсне се сам. Използва тоалетната без чужда помощ, нали?

- Да.

Джоана започваше да съжалява, че бе приела поканата на Фон Холден, вместо да си замине още днес.

- Може ли да държи писалка и да пише името си четливо?

Джоана се усмихна насила.

- Повече от четливо.

- А другите му функции?

Джоана сбръчка чело.

- Не разбирам какви функции имате предвид.

- Може ли да има ерекция? Да извърши полов акт?

- Аз... аз... не знам - измънка тя. Чувстваше се ужасно неудобно. Никога не й бяха задавали подобен въпрос за пациент. - Смятам, че въпросът излиза извън медицинската сфера.

Няколко секунди Залетл я гледа мълчаливо, после продължи:

- От ваша гледна точка кога би могло да се каже, че е възстановил изцяло физическите си способности и организмът му функционира както преди инсулта?

- Само... само ако говорим за основните двигателни функции. Да стои, да ходи, да разговаря, без да се изморява - това е всичко. Както вече казах, другото не е по моята част...

- Добре, само двигателните функции. Колко време ще му трябва според вас?

- Ами... не съм съвсем сигурна.

- Предположенията ви, ако обичате.

- Аз... наистина не съм в състояние...

Залетл я изгледа свирепо, сякаш пред него стоеше непослушно дете, а не дипломираната рехабилитаторка на неговия пациент.

- Това не е отговор.

- Ако... ако работя повече с него и той се старае както досега... Бих казала още един месец... Но трябва да разберете, че това е само предположение. Всичко зависи от...

- Ще ви дам цел. До края на тази седмица искам да го видя без бастун.

- Не знам дали е възможно.

Залетл натисна бутона до ръката си и сухо изрече в микрофона:

- Госпожица Марш е готова за работа с господин Либаргер.

54.

Маквей гледаше през прозореца. Пет етажа под кабинета на Лебрюн площад Парви гъмжеше от туристи, дошли да разгледат отсрещната катедрала Нотр Дам. Наближаваше пладне и есенният ден беше топъл, сякаш лятото се завръщаше.

- Осем убити, пет от тях деца. Всички простреляни в главата с куршум 22-ри калибър. Никой нищо не е видял. Нито съседите, нито хората в магазина.

Лебрюн захвърли върху бюрото си факса от марсилската полиция и посегна към големия хромиран термос.

- Професионалист със заглушител - каза Маквей, без да крие гнева си. - Още осем точки от списъка на високия.

- Ако е бил той.

Маквей рязко завъртя глава.

- Вдовицата на Мериман, нали? Как мислите.

- Мисля, че вероятно сте прав, mon ami - тихо отвърна Лебрюн.

Маквей се бе прибрал в хотела малко преди осем часа и веднага бе позвънил в дома на Лебрюн. Той от своя страна бе поръчал полицейските поделения в цялата страна спешно да бъдат уведомени, че животът на Мишел Канарак е под заплаха. Оставаше очевидният проблем - как да я намерят. Не разполагаха почти с нищо, освен описание - инспекторите Метро и Бара най-сетне го бяха изкопчили от наемателите на съседните апартаменти - тъй че предупреждението увисваше във въздуха. Трудно се осигурява охрана на призраци.

- Откъде можехме да знаем, приятелю? Преди вас моите хора обикаляха реката цял ден и не откриха никакви доказателства за присъствието на трети човек.

Лебрюн се мъчеше да го утеши, но това не прогонваше горчивото чувство за вина и безпомощност, което изгаряше стомаха на Маквей. Осем души бяха загинали, а можеха да са живи, ако той и френските полицаи си вършеха работата малко по-добре. Мишел Канарак бе застреляна само няколко минути след като той предупреди Лебрюн, че животът й е застрашен. Ако беше разкрил истината и дал това предупреждение три, четири, пет часа по-рано, щеше ли да се промени нещо? Може би, но най-вероятно не. Тя пак щеше да си остане игла в купа сено.

"Да защитавам и да служа" - гласеше девизът върху герба на полицията в Лос Анджелис. Хората се смееха на тия думи, подиграваха се или изобщо не им обръщаха внимание. "Да служа." Кой знае какво означаваше това. Но защитата на хората бе нещо друго. Ако човек се вълнуваше като Маквей. Ако страдаше дълбоко, когато хората загиват, защото колегата или отделът не е бил на нужната висота. Човек не говори за тия чувства и те остават скрити. Не ги вижда никой, освен лицето от дъното на бутилката, когато човек опитва да забрави. Това не е идеализъм - идеализмът се изпарява още щом видиш за пръв път какво е куршум в лицето. То е нещо друго. То обяснява защо толкова дълго си влачил хомота и продължаваш да го влачиш.

Мишел Канарак и близките на сестра й не бяха строшено видео, което може да се поправи. Хората в блока на Анес Демблон не бяха смачкана кола, за която да се пазариш в гаража. Те бяха живи хора, богатството, което полицаят опазва добре или зле през всеки работен ден от своя живот.

Маквей кимна към термоса в ръката на Лебрюн.

- Кафе ли е това?

- Oui.

- Предпочитам го черно - каза Маквей. - Да подхожда на деня.

В 9:30 Лебрюн бе изпратил технически екип до парка да вземе отпечатъци от следите и да претърси боровата горичка за в случай, че Маквей е пропуснал нещо.

В 10:45 Маквей бе пристигнал в кабинета и двамата бяха отишли в лабораторията да проверят какъв е резултатът. Завариха един техник да се върти със сешоар около затвърдяващия гипс. Пет минути по-късно отпечатъкът беше достатъчно сух, за да го изкарат върху хартия.

После дойде ред на колекцията от шарки, която бяха осигурили производителите на автомобилни гуми. След четвърт час имаха резултат. Мастиленият отпечатък от гипсовата форма съвпадаше с шарките на италианска автомобилна гума "Пирели", размер P205/70R14, пригодена за джанта с ширина четиринайсет и диаметър трийсет и пет сантиметра. В понеделник сутринта специалист от фабриката "Пирели" щеше да разгледа отпечатъка и да каже дали могат да се определят още подробности.

На връщане към кабинета Маквей запита за клечката.

- Там ще ни трябва повече време - отговори Лебрюн. - Може би утре или вдругиден. Честно казано, не вярвам да ни разкрие много.

- Зависи от късмета. Може онзи да си е разранил венците с клечката и по нея да има кръв. Или да е имал някакво заболяване, което се пренася в слюнката. При всяко положение ще е повече от това, с което разполагаме в момента, инспекторе.

Лебрюн отвори вратата на кабинета.

- Няма как да разберем дали високият мъж е използвал клечката. Може да е Мериман, Озбърн или някой съвсем страничен човек.

- Тоест, евентуален свидетел - отбеляза Маквей, докато влизаше.

- Не това имах предвид. Но идеята е добра, Маквей. Даже много добра. Един на нула за вас.

Точно тогава на вратата се почука и униформен полицай донесе факса от Марсилия.

Маквей допи кафето и закрачи из стаята. Върху таблото за обяви бе забодена изрезка от "Фигаро" с голяма фотография на Левин пред журналистите. С яростно ръмжене Маквей заби пръст в снимката.

- Ако нещо ме вбесява, то е идиотът от голф-клуба, дето се боеше да не му раздрънкаме името пред вестниците, а пък сега взе, че го стори сам. С което уведомява нашия приятел, че има още един жив свидетел. - Той обърна гръб на изрезката и замислено взе да подръпва ухото си. После се втренчи във френския детектив. - Цялото кралско войнство, Лебрюн. Ние не можем да я открием, но той може. Откъде е разбрал, че трябва да отиде в Марсилия, когато никой друг не знаеше? И как е разбрал къде точно да я намери?

Лебрюн събра връхчетата на пръстите си.

- Мислите за интерполската връзка. Човекът от Лион, който поръча досието на Мериман, вероятно разполага със средства да я открие.

- Да, и аз така смятам.

Лебрюн остави чашата, запали цигара и погледна часовника си.

- За ваше сведение, смятам да си взема свободен ден - тихо каза той. - Кратък, самотен излет. Потеглям с влака за Лион. Никой не знае къде отивам. Дори жена ми.

Маквей се навъси.

- Извинете, не ви разбирам. Сигурно мислите, че щом изникнете в Лион и почнете да задавате въпроси, виновникът само ще вдигне ръка и ще каже: "Да, аз бях". Ами тогава по-добре свикайте пресконференция.

- Mon ami - усмихна се Лебрюн. - Казах, че заминавам за Лион. Не съм рекъл, че ще е в централата на Интерпол. Всъщност съм поканил на тиха вечеря един стар приятел.

- Продължавайте.

- Както знаете, отдел D, който бе натоварен да разследва обезглавените трупове, представлява клон на Втора дивизия в Интерпол. Въпросната Втора дивизия е специализирана в областта на следенето и анализа. Онзи, който подаде заявка за досието на Мериман, трябва да е член на Втора дивизия, най-вероятно с висок пост. От друга страна, Първа дивизия е общата администрация, която се занимава с финансите, персонала, оборудването, опазването на тайната и още куп всекидневни въпроси - лични дела, счетоводство, поддръжка на сградите... Една от тия дейности е задача на отдел "Безопасност", който се грижи между другото и за охраната на самата централа. Ръководителят на този отдел има достъп до данните, чрез които ще определим кой точно е поръчал досието на Мериман.

Доволен от своя план, Лебрюн се усмихна широко. Маквей продължаваше да се мръщи.

- Mon ami, не искам да прозвучи цинично, но какво би станало, ако човекът, когото тъй любезно каните на вечеря, се окаже тъкмо онзи, който е подал заявката? Не осъзнавате ли, че именно от вас укриха тази информация? За да имат време да отстранят Мериман. Наскоро ме попитахте дали смятам, че тия типове биха убили ченге. Ако не вярвате, прегледайте пак доклада от Марсилия.

- Ах, каква прелестна кървава метафора под формата на предупреждение. - Лебрюн се усмихна и изгаси цигарата. - Приятелю, оценявам високо вашата загриженост. И при други обстоятелства от все сърце бих се съгласил, че подходът ми е малко неблагоразумен. Обаче дълбоко се съмнявам, че началникът на вътрешната охрана ще стори зло на по-големия си брат.

55.

Новият тъмнозелен форд сиера с гуми "Пирели" P205/70R14 и джанти четиринайсет на трийсет и пет сантиметра бавно мина покрай сградата на Кей дьо Бетюн 18, зави по моста Сюли и спря зад открит бял джагуар на улица Сен Луи ан л'Ил. След миг вратата се отвори и високият мъж излезе. Беше топъл есенен следобед, но въпреки това той носеше ръкавици. Гумени хирургически ръкавици с цвета на кожата.

Бернхард Офен бе слязъл от влака в дванайсет и четвърт. От гарата бе хванал такси до летище Орли, където го чакаше зеленият форд. В 14:50 вече паркираше близо до сградата, където живееше Вера монере.

В 15:07 той успешно се справи с ключалката, пристъпи в апартамента и затвори вратата зад себе си. Никой не го бе видял да пресича улицата и да използва новичкия ключ за служебния вход. След като проникна в сградата, той се изкачи по служебното стълбище и атакува апартамента откъм задния коридор.

Цяла Франция приемаше като сочна и романтична интрига излъчената от Антен-2 и скоро повторена във всички вестници история за тайнствена тъмнокоса жена, която откарала американския убиец от голф-клуба след неговото излизане от Сена. Около нейната самоличност и въпроса кой е американецът избуяваха безброй хипотези - ту знаменита френска актриса, режисьорка и писателка, ту звезда от международния тенис, ту американска рок-певица с черна перука; шушукаше се, че докторът не е никакъв доктор, а знаменит холивудски артист, пристигнал наскоро в Париж за новия си филм; още по-мрачни хипотези намекваха, че е престарял американски сенатор, разиграващ поредната трагедия в своята биография.

Когато Бернхард Офен взе колата си от Орли, в жабката лежеше картичка с името и адреса на Вера Монере, ключ за служебния вход и ключ за апартамента. За петте часа след неговото потегляне от Марсилия Организацията отново бе доказала своята ефикасност. Също както в случая с Албърт Мериман.

* * *

Старинният часовник върху масичката до леглото на Вера Монере показваше три и единайсет минути.

Офен знаеше, че в седем сутринта госпожица Монере е заминала на работа и смяната й свършва едва в седем вечерта на следващия ден. Това означаваше, че може спокойно да претърси апартамента, стига чистачката да не се появи изневиделица. Освен това означаваше, че ако американецът случайно е тук, ще бъде съвсем сам.

След пет минути Офен разбра, че американецът не е тук. Апартаментът беше празен и безупречно чист. Той излезе, грижливо заключи вратата, спусна се по служебното стълбище и спря на площадката край изхода. Но вместо да излезе, Офен продължи надолу, към мазето.

Откри ключа на лампата, щракна го и се огледа. Намираше се в дълъг коридор под сградата с множество странични врати и мрачни ниши. Отдясно под ниския таван се отваряха шахтите на сметопроводите.

Колко невинно и удобно за висшата парижка класа - всеки апартамент имаше отделни контейнери за смет, белязани със съответния номер. След внимателен оглед Офен установи, че от четирите контейнера на Вера е пълен само един.

Той вдигна капака, разпъна на пода стар вестник и започна да вади парче по парче. По ред на номерата пред него се появиха: четири празни кутии от диетична Кока Кола, празно пластмасово шише от гел за коса "Желав", празна кутийка от дражета "Тик-так", празна опаковка от противозачатъчни тампони "Тудей", четири празни бутилки от светла бира "Амстел", стар брой на списание "Пипъл", празна и смачкана кутия от консервирана говежда супа, жълто пластмасово шише от течен сапун "Джой" и... тук Офен спря. Нещо тракаше в празното шише.

Канеше се да развинти капачката, когато чу как горе вратата се отваря и някой слиза по стъпалата. За момент стъпките спряха на площадката до служебния изход, сетне продължиха надолу. Измъквайки изпод колана си автоматичен валтер 25-ти калибър, Офен изгаси осветлението и се вмъкна в сянката под стълбището.

След малко някаква пълна жена със зацапана черно-бяла престилка слезе по стъпалата, мъкнейки препълнен найлонов чувал за смет. Като щракна лампата, тя вдигна капака на единия контейнер, пъхна вътре чувала, затвори и пое обратно към стълбището. Едва сега забеляза боклуците върху разпънатия вестник. Мърморейки нещо на френски, жената се върна, събра всичко и го хвърли в контейнера на Вера. После рязко изгаси лампата и се затътри нагоре по стъпалата.

Офен чу как стъпките й затихват. Успокоен, той пъхна пистолета под колана си и отново включи осветлението. Отвори контейнера, намери пластмасовото шише, развинти капачката и го разтръска с отвора надолу. Нещото вътре продължаваше да трака, но не излизаше. Като измъкна от ръкава си дълъг и тънък сгъваем нож, Офен го разтвори и измъкна от пластмасовата бутилка малко шишенце, омазано със сапунена пяна. Той го избърса и пристъпи под лампата. Върху етикета беше написано: 5 ML TETANUS TOXOID.

По устните на Офен заигра едва забележима усмивка. Вера Монере беше лекар-стажант. Можеше да разполага с лекарства и умееше да бие инжекции. Ранен човек, прекарал доста време в замърсена вода, задължително трябва да бъде инжектиран с тетанусна ваксина, която предпазва не само от тетанус, но и от дифтерит. А онзи, която я прави, едва ли би донесъл шишенцето у дома си, за да го крие в бутилка от течен сапун. Не, инжекцията беше направена тук, в апартамента на Вера. И след като в момента американецът не беше там, можеше да се предположи, че е някъде наблизо - в тази или някоя съседна сграда.

На пет и половина етажа над мазето, където стоеше Бернхард Офен, Пол Озбърн се бе покатерил върху масата и гледаше през прозорчето как следобедните сенки пълзят по кулите на Нотр Дам.

В будните си часове той ту крачеше напред-назад из миниатюрната стаичка, защото знаеше, че се нуждае от упражнения, ту мрачно гледаше през прозореца и се опитваше да мисли.

Бе стигнал до извода, че няма как да избяга от няколко очевидни истини.

Първо: полицията продължаваше да го търси във връзка с убийството на Албърт Мериман. Чрез Вера знаеше, че са прибрали останалия сукцинилхолин от хотелската му стая. Ако... не, когато откриеха за какво служи, вероятно щяха отново прегледат трупа на човека, когото той продължаваше да нарича Канарак. В такъв случай щяха да открият следите от спринцовката. Ако още не го бяха сторили, Маквей щеше да ги накара. Нямаше значение, че Озбърн не е убил Мериман. Щяха да го обвинят в опит за убийство. И ако докажеха това - а те сигурно щяха да го докажат - щеше да прекара Бог знае колко години в някой френски затвор и отгоре на всичко да загуби лекарските си права.

Второ: не бе излязъл от реката без да го забележат. Рано или късно високият мъж щеше да узнае и да го потърси.

Трето: дори да се измъкнеше някак от Париж, паспортът му все още беше в полицията. На практика се оказваше пленник, защото без паспорт не можеше да отиде в никоя друга страна, дори в своята собствена.

Четвърто - и може би най-жестоко и болезнено от всички неща, които прехвърляше непрестанно в ума си - бе ясното, неоспоримо разбиране, че смъртта на Албърт Мериман не е променила нищо. Личният му демон само бе станал още по-загадъчен и неуловим. Ако подобно нещо изобщо бе възможно след дългите години на ужас.

НЕ! - крещеше нещо в него с хиляди гърла. Не започвай преследването отново. Към какво може да те изведе следващата врата с надпис "Ервин Шол"? Само към нова врата! А ако доживееш дотогава, зад нея ще срещнеш лудостта. По добре си признай, Пол Озбърн, че никога не ще получиш отговор. Такава е твоята карма - да осъзнаеш, че там, където търсиш, може би няма приемливи за теб отговори. Едва след като разбереш това, ще намериш мир и покой в следващото прераждане. Приеми тази истина и опитай да се промениш.

Но той знаеше, че тия разсъждения са само увъртане, или по-просто казано - лъжа. Не можеше да се промени - нито днес, нито като десетгодишно момче. Смъртта на Канарак-Мериман беше жесток емоционален удар. Но тя бе прояснила и опростила бъдещето. Сега разполагаше с име. Ако откриеше този Ервин Шол и той го насочеше към някой друг... какво пък, тъй да бъде. Независимо от цената щеше да продължава напред, докато открие истината за убийството на баща си. Защото ако не го стореше, нямаше да има нито Вера, нито изобщо за какво да живее. Както през всичките години от детството до днес. Щеше да извоюва мир и покой в сегашния живот или никога. Това бе неговата истинска карма.

Навън сянката бе обгърнала изцяло кулите на Нотр Дам. Скоро щяха да светнат уличните лампи. Време бе да дръпне завесата пред прозорчето и да включи крушката в скривалището. След като направи това, той изкуцука до леглото и се просна върху него. Предишната му решителност се бе изпарила, сега на нейно място отново нахлуваше болката - все тъй непоносимо жестока.

- Защо трябваше да се случи тъкмо на моето семейство... и на мен? - изрече той на висок глас.

Казвал го бе като момче, като юноша, като зрял мъж и преуспяващ хирург. Хиляди пъти. Понякога въпросът идваше под формата на спокойна мисъл или част от задълбочен разговор с неговия психотерапевт; друг път, сред внезапни пристъпи на вълнение, избликваше като гръмогласен рев, който стряскаше бившите му съпруги, приятели и непознати.

Той вдигна възглавницата, измъкна пистолета на Канарак и го претегли върху дланта си. После завъртя оръжието и зърна отвора, от който излизаше смъртта. Изглеждаше толкова лесно. Дори съблазнително. Най-простият изход. Край на страха от полицията, от високия мъж. И най-важното - болката щеше да изчезне мигновено.

Чудеше се как не му бе хрумнало досега.

56.

Петнайсет минути по-късно, в шест без четвърт, Бернхард Офен натисна звънеца на предния вход и зачака. Беше решил да започне издирването от сградата на Кей дьо Бетюн 18 и едва след като елиминира тази възможност, да продължи, ако се налага.

Отвътре резето щракна и Филип отвори вратата, закопчавайки яката на зелената униформа под двойната си брадичка.

- Bonjour, monsieur* - кимна той и се извини, че е накарал господина да чака.

- Доктор Монере ме изпраща с доставка от аптеката на болница "Света Ана" - каза Офен на френски. - Поръча да предам, че е спешно.

- На кого? - изненада се Филип.

- На вас, предполагам. На тукашния портиер. Друго не знам.

- Сигурен ли сте, че е от аптеката?

- Приличам ли ви на доставчик? Разбира се, че съм сигурен, мосю. Лекарството трябваше да се достави спешно. Затова аз, заместник-управителят, хукнах през половин Париж в неделната вечер.

Филип мълчеше. Предния ден бе помогнал на Вера да измъкне Пол Озбърн от колата на задната улица и да го изкачи по служебното стълбище. След операцията пак бе помогнал за пренасянето му до таванското скривалище.

Знаеше, че Озбърн все още се нуждае от лекарства. Иначе защо Вера щеше да праща тази доставка от болничната аптека в неделя вечерта?

- Merci, monsieur - каза той.

Офен му подаде аптечен регистър и химикалка.

- Подпишете, моля.

- Oui - кимна Филип и се разписа.Bonsoir* - каза Офен и се отдалечи.

Като затвори вратата, Филип огледа пакетчето, после бързо се отправи към телефона. Вдигна слушалката и набра служебния номер на Вера.

Пет минути по-късно Бернхард Офен отвори телефонната кутия в мазето на сградата, включи слушалката към миниатюрния касетофон, който вече бе свързан с телефона на портиера и натисна бутона за запис. Чу Филип да обяснява какво се е случило, после от слушалката долетя разтревожен женски глас, принадлежащ вероятно на госпожица Монере.

- Филип! Не съм пращала никакъв пакет, никакво лекарство. Отвори го и виж какво има вътре.

Раздаде се шумолене на хартия, неясно сумтене, после портиерът отново се обади.

- Не е съвсем ясно. Прилича... прилича на аптекарско шишенце. Нали знаете, дето докторите...

- Какво пише на етикета? - прекъсна го Вера.

Офен долови тревожните нотки и се усмихна.

- Пише... Извинявайте, само да си взема очилата. - Слушалката изтрака върху масата. След малко отново се раздаде гласът на Филип. - Пише... 5 ml tetanus toxoid.

- Боже мой! - ахна Вера.

- Какво има, госпожице?

- Филип, познаваш ли човека? От полицията ли е?

- Не, госпожице.

- Висок ли беше?

- Tres.*

- Остави шишенцето в твоята кофа за боклук и не прави нищо. Веднага напускам болницата. Когато пристигна, ще трябва да ми помогнеш.

- Oui, mademoiselle.

Раздаде се щракане и връзката прекъсна.

Бернхард Офен спокойно свали слушалката и откачи касетофона от жиците. След това затвори телефонната кутия, изгаси лампата и се изкачи по стъпалата.

Часът бе 18:15. Оставаше му само да чака.

Само на осем километра от Кей дьо Бетюн Маквей седеше сам в откритото кафене на площад Виктор Юго. Отдясно млада жена с джинсов костюм се подпираше на лакти и гледаше в пустотата, без да докосва чашата вино пред себе си. До краката й дремеше кученце.

Отляво две възрастни, изключително добре облечени и явно богати матрони пиеха чай, бъбрейки скорострелно на френски. Бяха весели, оживени и изглеждаха тъй, сякаш идваха всеки ден по това време поне от половин век насам.

Отпивайки глътка бордо, Маквей неволно им завидя. Би желал в свободното си време да бъде като тях - не непременно богат, но весел, оживен и напълно доволен от околния свят.

Внезапно по улицата прелетя полицейска кола с мигащи светлини и той осъзна, че мисли не толкова за своята последна и окончателна оставка, колкото за Озбърн. Озбърн бе излъгал за калта по маратонките, защото нямаше друг изход. Той беше влюбен мъж, турист и навярно наистина бе минавал край Айфеловата кула, за да знае, че паркът е разкопан и кален. При неочаквания въпрос бе имал присъствие на духа да измисли цялата история. Само че калта беше червена, а не черна.

Всъщност в четвъртък вечер - само преди четири дни - Озбърн бе посетил крайбрежния парк. Същото място, където на следващия ден Мериман бе убит, а Озбърн - ранен.

Какво точно бе планирал и къде се бе провалил? Дали бе възнамерявал да убие Мериман сам, или просто го бе доставил на високия? Ако бе искал да го убие сам, какво общо имаше третият човек? Ако бе помагал на високия, как тъй се бе превърнал в жертва? И откъде накъде се замесваше в подобна история човек като Озбърн - малко избухлив, но иначе почтен и прилично подстриган ортопед от Калифорния?

А оставаше и въпросът за лекарството, което френската полиция бе открила в стаята на Озбърн. Сукцинилхолин.

Доктор Ричман от Кралския патологически колеж в Лондон му бе обяснил по телефона, че сукцинилхолинът е обезболяващо средство за предоперационни процедури - синтетичен препарат от типа на кураре, използван за отпускане на мускулатурата. Освен това предупреди, че в ръцете на дилетант препаратът можел да бъде много опасен. Напълно отпускал скелетната мускулатура и при неточна дозировка можел да предизвика задушаване.

- Необичайно ли е един хирург да разполага с подобен препарат? - запита Маквей без увъртания.

Ричман отвърна също тъй прямо:

- В хотелската стая по време на отпуск? Мътните да ме вземат, ако кажа "да"!

Маквей се позамисли и зададе решителния въпрос.

- Бихте ли го използвал, ако трябва да отрежете глава?

- Може би. В комбинация с други обезболяващи средства.

- А преди замразяването? Бихте ли го използвал?

- Маквей, трябва да разберете, че с тази област не съм се сблъсквал нито аз, нито някой от колегите, които разпитах. Не разполагаме с достатъчно информация за онова, което са опитвали да извършат, тъй че не можем дори да си представим евентуалната процедура.

- Направете ми услуга - помоли Маквей. - Предайте на доктор Майкълс отново да прегледа труповете.

- Ако търсите сукцинилхолин, трябва да ви кажа, че той се разлага в тялото броени минути след инжектирането. Няма да откриете и следа.

- Но може да открием убождания, които да ни подскажат, че хората са инжектирани с нещо, нали?

В паметта си Маквей отново чу целия разговор до момента, в който Ричман се съгласи с него и затвори телефона. И изведнъж проумя.

- Ах, кучият му син! - възкликна той.

Двете възрастни дами, които явно разбираха английски, го изгледаха възмутено. Кученцето под масата подскочи и се разлая.

- Пардон. - Маквей стана и остави върху масата двайсет франка. - Извинявай и ти - подхвърли той към кученцето и се отдалечи.

От другата страна на площада Маквей си купи жетон и слезе в метрото. "Лебрюн - чу той собствения си глас съвършено ясно, сякаш все още беше в кабинета на инспектора, - досега не ни е хрумвало да предположим тристранна връзка, нали?"

Като огледа таблото с разклоненията на парижкото метро, Маквей избра маршрут и тръгна към перона. В главата му продължаваше въображаемият разговор с Лебрюн.

"Открихме Мериман само защото беше оставил отпечатък при убийството на Жан Пакар, прав ли съм? Знаехме, че Озбърн е наел Пакар да издири някого. Той ми каза, че става дума за любовника на госпожица Монере и по онова време отговорът изглеждаше правдоподобен. Ами ако е лъгал, както лъжеше за калта по маратонките? Ами ако се е опитвал да открие Мериман? Дявол да ни вземе, как можахме да изтървем този момент?"

Маквей се провря в претъпкания вагон и стисна тръбата над главата си. Кипеше от яд, че е пропуснал очевидното, а мислите продължаваха да прелитат стремително.

"Озбърн забелязва Мериман в кафенето, може би по чиста случайност и го разпознава. Опитва да се хвърли в атака, но келнерите го сграбчват и Мериман избягва. Озбърн хуква към метрото, там бива арестуван и попада при вас. Набързо скалъпва историята, че Мериман бил джебчия и вашите хора го пускат. Звучи приемливо. После Озбърн се обръща към "Колб интернешънъл", откъдето му изпращат Жан Пакар. След два дни Пакар открива, че Мериман се спотайва под името Анри Канарак."

Вагонът намали ход и плавно спря на нов перон. Маквей погледна името на станцията и се отдръпна да стори път на шумна група хлапаци. Вратите се затвориха и вагонът потегли. Маквей продължаваше да не чува нищо освен вътрешния си глас.

"Според мен е разумно да предположим, че Мериман е разкрил издирването и сам се е заел с Пакар, за да узнае за какъв дявол го търсят. А Пакар, бивш наемник и следователно костелив орех, никак не обича да го безпокоят в собствения му дом. Следва оживен спор, завършил в полза на Мериман. Поне така му се струва, само че е оставил отпечатък. И колелото се завърта. Оттук нататък става малко мъгляво. Но ако не греша, ключът се крие там, че онази първа вечер в кафенето Озбърн се е нахвърлил върху Мериман. Вашите хора са доказали, че виновникът е Озбърн, обаче никой не е определил жертвата. Освен ако Жан Пакар е стигнал по този начин до следата на Мериман. Но ако Озбърн наистина е нападнал Мериман и ако узнаем защо, нищо чудно да се доберем и до високия мъж.

Вагонът пак намали ход. Маквей отново погледна името на станцията. Точно така! Тук трябваше да се прехвърли: Шарл де Гол - Етоал.

Той излезе сред навалицата от забързани пътници, изкачи се нагоре, мина край продавач на варена царевица и изтича надолу по стъпалата. На долната площадка последва тълпата към нова станция, търсейки с поглед нужния перон.

Двайсет минути по-късно той излезе от метрото и тръгна към улица Сен Антоан. Отсреща вдясно се намираше кафене "Стела".

Беше 19:10 на 9 октомври, неделя.

57.

Бернхард Офен стоеше до прозореца в затъмнената спалня на Вера Монере и гледаше как долу таксито спира пред сградата. След миг Вера излезе и тръгна към входа. Офен се канеше да отстъпи назад, когато зърна иззад ъгъла да завива кола с изгасени фарове. Той се притисна към рамката и продължи да гледа. Колата - пежо последен модел - наближи по тъмната улица и също спря. Офен измъкна от джоба си миниатюрен далекоглед и го насочи надолу. На предната седалка имаше двама мъже.

Полиция.

Значи те правеха същото - използваха Вера, за да открият американеца. Държаха я под наблюдение и бяха последвали таксито. Трябваше да го предположи от самото начало.

Той отново надигна далекогледа и видя, че единият полицай говори по радиостанцията. Вероятно чакаха указания. Офен се усмихна; не само полицията знаеше за личната връзка на госпожица Монере с министър-председателя. Организацията бе открила това още когато Франсоа Кристиан се кандидатира за поста. С оглед на възможните политически неприятности при една по-категорична намеса, полицаите едва ли биха получили разрешение да влязат в сградата, независимо от подозренията си. Или щяха да останат на място и да продължат наблюдението отвън, или да чакат докато дойде началството. За Офен отсрочката бе предостатъчна.

Той бързо напусна спалнята, мина по коридора и влезе в тъмната кухня тъкмо когато външната врата се отвори. Дочу гласове и лампата в хола светна. Не можеше да различи какво точно говорят, но беше сигурен, че гласовете са на Вера и портиера.

Изведнъж двамата излязоха от хола и тръгнаха право към кухнята. Офен заобиколи масата, вмъкна се в килера, стисна валтера и зачака.

Вера влезе в кухнята и щракна лампата. След миг се появи и портиерът. На половината път към задния изход Вера спря.

- Какво има, госпожице? - запита портиерът.

- Аз съм глупачка, Филип - мрачно отвърна тя. - А полицаите са много хитри. Открили са шишенцето и ти изпратиха подобно, очаквайки да ми съобщиш и аз да постъпя точно както постъпих. Предполагат, че знам къде е Пол, затова са изпратили високия полицай, та да го помисля за убиеца и в страха си да ги отведа до Пол.

- Откъде знаете? - усъмни се Филип. - Никой, дори мосю Озбърн, не е виждал високия мъж отблизо. А ако онзи е бил полицай, щях да го позная.

- Да не би да познаваш цялата парижка полиция? Не ми се вярва...

- Госпожице, помислете за другата възможност. Ами ако не е бил полицай, а онзи, който стреля по мосю Озбърн?

Офен чу как стъпките им се връщат към кухненската врата. Лампата изгасна и гласовете взеха да заглъхват.

- Може би трябва да съобщим на мосю Кристиан - подхвърли Филип, докато влизаха в хола.

- Не - тихо отвърна Вера.

Засега само Пол Озбърн знаеше, че е скъсала с министър-председателя. Все още не бе решила дали да осведоми за тази промяна малцината посветени в тяхната връзка и как да го стори. Освен това последното нещо, което би желала, бе да забърка Франсоа в подобна история. Франсоа Кристиан беше един от тримата бъдещи кандидати за президентския пост, а жестоката конкуренция пред наближаващите избори вече бе прераснала в нещо, което коментаторите наричаха "политическа касапница". Един скандал, особено свързан с убийство, би означавал пълна катастрофа. А независимо от края на връзката им, Вера все още дълбоко обичаше Франсоа и за нищо на света не би рискувала да провали кариерата му.

- Изчакай ме тук - каза Вера и мина в спалнята.

Филип се загледа подир нея. Дългът му повеляваше да служи на госпожица Монере и при необходимост да я защити. Е, не чак с цената на живота си, но поне с информация. На бюрото във фоайето беше записан частният номер на министър-председателя. Филип имаше заповед да набере този номер по всяко време на денонощието, ако госпожицата изпадне в затруднение.

- Ела тук, Филип - обади се тя от тъмната спалня.

Той влезе и я видя да стои до завесата на прозореца.

- Виж сам.

Филип пристъпи до нея и надникна навън. Отсреща бе спряло пежо с изгасени фарове. В светлината на уличните лампи различи два силуета на предната седалка.

- Слез долу - нареди Вера. - Гледай си работата, като че нищо не се е случило. След няколко минути повикай такси. До болницата. Ако дойдат от полицията, кажи им, че съм се прибрала, защото не ми е било добре. После ми е минало и съм решила да се върна на работа.

- Както кажете, госпожице.

От затъмнената кухня Офен видя как Филип излиза от хола и тръгва насреща му. Той бързо вдигна валтера и отстъпи назад. След миг външната врата се отвори и отново се затвори. Настана тишина.

Това означаваше едно. Портиерът бе излязъл и Вера Монере оставаше сама в апартамента.

58.

От тъмното купе на пежото инспекторите Бара и Метро виждаха светлина в хола на Вера. Лебрюн бе инструктирал строго всички участници в операцията: ако напусне болницата, последвайте я и докладвайте; намесвате се само при необходимост. Под "необходимост" се разбираше появата на Озбърн или трети човек, който би могъл да ги отведе до него.

Засега разполагаха единствено с писмена заповед за арестуване на Озбърн и нищо повече. Проследяването на Вера се оказа детска играчка. Рано сутринта тя напусна апартамента си, в седем и пет постъпи на дежурство в болничния център "Света Ана" и остана там. До четири следобед, когато Бара и Метро смениха колегите си, Все още не бе станало нищо.

В шест и петнайсет пред главния вход спря такси. Вера изтича навън и се качи в него. Бара и Метро докладваха, че тръгват след нея, а от централата им изпратиха втора кола.

Но преследването ги доведе обратно до Кей дьо Бетюн, където Вера слезе от таксито, оставяйки полицаите да оплакват измамените си надежди и да се взират към светещия прозорец в очакване да се случи нещо.

Два етажа над тях Вера пусна завесата и се обърна към тъмната спалня. Старинният часовник върху нощното шкафче показваше 19:20. Беше напуснала болницата преди около час в сравнително слабо натоварено време, като се оправда с менструални болки. Обеща при спешен случай да се върне веднага.

Ако имаше работа само с парижката полиция, всичко щеше да е много по-лесно. Доказваше го и снощната реакция на Лебрюн пред настоятелните въпроси на Маквей. Но Маквей нямаше подобни задръжки. Бе разбрала по очите му още при първата среща. А това го правеше извънредно опасен противник. Макар и американец, той бе подчинил на чара си цялата парижка полиция, или поне инспекторите по случая. Може би те не го осъзнаваха, но по един или друг начин щяха да извършат онова, което им нареди. Именно затова Вера смяташе, че високият мъж с шишенцето е част от полицейска измама. Опит да я сплашат, да й внушат, че Озбърн е в опасност, за да ги отведе до скривалището му. И сега полицаите - сигурна бе, че онези в колата са полицаи - доказваха, че е права.

Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката.

- Oui? Merci, Philippe.

Таксито чакаше долу.

Вера мина в банята и отвори кутия "Тампакс". Разопакова един тампон, хвърли го в тоалетната и пусна водата. После остави смачканата опаковка в кошчето под мивката. Ако полицаите се вмъкнеха да проверят и после дойдеха да й задават въпроси, щеше да има доказателство, че причината за връщането й у дома е бил месечният цикъл. Знаеха с кого си имат работа, тъй че не биха разпитвали повече.

Обърна се към огледалото да оправи косата си и за момент остана неподвижна. Всичко, което й се случваше с Пол Озбърн, изглеждаше напълно естествено - дори и сега. Първия път, когато го видя на катедрата в Женева, изведнъж я обзе чувството за някаква съдбоносна промяна. Първия път, когато прекара нощта с него, нямаше никакви угризения, че изневерява на Франсоа - сякаш спеше с брат си. Досега бе опитвала да се убеди, че не е напуснала Франсоа заради Озбърн. Но грешеше, това бе самата истина. Именно затова всичко, което вършеше в момента, беше правилно. Озбърн се намираше в опасност и законите просто нямаха значение.

Вера изгаси лампата в банята, прекоси тъмната спалня и за момент надникна отново през прозореца. Полицейската кола беше на същото място, а до отсамния тротоар чакаше таксито.

Тя взе чантата си, мина в коридора и спря. Уличните лампи хвърляха танцуващи сенки по тавана на хола и коридора.

Нещо не беше наред.

Преди малко лампата в хола светеше. Но сега не. Вера не я бе изгасила. Нито пък Филип. Сигурно крушката беше изгоряла. Да. Разбира се. Крушката. Внезапно й мина мисълта, че греши. Хората отвън не бяха полицаи. Бяха бизнесмени на делови разговор, приятели или влюбени хомосексуалисти. Може би високият мъж не беше полицай. Може би инстинктивната й реакция беше правилна. Убиецът бе открил шишенцето от ваксина и бе донесъл пратката на Филип. Точно той искаше от нея да го отведе при Озбърн.

О, Боже! Сърцето й биеше до пръсване.

Къде беше той сега? Някъде в сградата? Или дори тук! В нейния апартамент. Защо бе толкова глупава да отпрати Филип? Телефонът! Трябваше да повика Филип. Бързо!

Тя се завъртя и посегна към ключа на лампата. Внезапно нечия силна длан се залепи върху устата й. Усети, че я притискат към мъжко тяло и в същия момент острието на нож се впи в кожата под брадичката.

- Искрено не желая да ви наранявам, но ще го сторя, ако не постъпвате точно както наредя. Разбирате ли?

Гласът беше изключително спокоен. Говореше на френски, но с холандски или германски акцент. Ужасена, Вера се помъчи да мисли, но мозъкът й не работеше.

- Попитах разбирате ли.

Острието натисна още малко и тя кимна.

- Добре. Ще напуснем апартамента по служебното стълбище зад кухнята. - Човекът говореше съвършено отчетливо и ясно. - Сега ще сваля ръка от устата ви. Ако издадете звук, ще ви прережа гърлото. Разбирате ли?

Мисли, Вера! Мисли! Ако тръгнеш с него, той ще те принуди да го отведеш при Пол. Таксито! Шофьорът ще стане нетърпелив! Ако се забавиш, Филип ще позвъни отново. И ако не отговориш, ще се качи.

Изведнъж откъм входната врата долетя шум. Вера усети как човекът зад нея се напрегна и ножът слезе надолу към гърлото й. В този момент вратата се отвори и Вера нададе приглушен вик зад разперената длан.

На прага стоеше Озбърн. В едната си ръка държеше ключ за апартамента, в другата - пистолета на Канарак. Беше напълно осветен. Вера и високият мъж стояха в гъстата сянка. Но това нямаше значение. Двамата вече се бяха видели.

По устните на Офен трепна едва доловима усмивка. Той мигновено блъсна Вера настрани и надигна ножа. В същия миг Озбърн насочи пистолета, крещейки на Вера да залегне. Офен вече бе метнал ножа към гърлото му. Озбърн инстинктивно опита да се предпази с лявата ръка. Тънкият кинжал я улучи със страхотна сила и прикова дланта му към вратата.

Озбърн нададе вик и се сгърчи от болка. Офен отново блъсна Вера, ровейки под колана си за валтера. В мрака припламна огнен език и страхотна експлозия заглуши нейния писък. Офен се търкулна настрани. Все още прикован към вратата, Озбърн стреля отново. Грамадният автоматичен пистолет избълва поредица от три бързи гърмежа, превръщайки коридора в сцена на ураган с огнени блясъци и оглушителен трясък.

Простряна на пода, Вера зърна как Офен бяга по коридора към кухнята. Сетне Озбърн изтръгна ръка от вратата и закуцука след него.

- Стой тук! - изкрещя той.

- Пол! Недей!

Докато Офен бягаше през кухнята, по лицето му се стичаше кръв. Той блъсна някаква етажерка с тенджери и тигани, ритна задната врата и хукна надолу по стълбището.

Една-две секунди по-късно Озбърн изскочи на мрачната площадка и се ослуша. Пълна тишина. Той протегна глава над парапета и огледа стъпалата под себе си.

Нищо.

Къде се е дянал, по дяволите? Озбърн дишаше тежко. Внимавай. Много внимавай.

Внезапно отдолу долетя едва доловимо скърцане. Погледна натам и му се стори, че е зърнал вратата към улицата да се затваря. Отстрани зееше мрачен отвор, по който стъпалата завиваха към мазето.

Озбърн насочи пистолета към вратата и предпазливо пристъпи надолу. После още веднъж. И още веднъж. Дървеното стъпало под крака му изскърца и той рязко спря, впил очи в мрака край вратата.

Излязъл ли е? Или чака долу в мазето? И сега слуша как слизам по стълбата.

Неволно се зачуди защо лявата му длан е студена и лепкава. Погледна надолу и видя, че кинжалът на високия все още стърчи от нея. Но в момента нищо не можеше да се направи. Ако извадеше ножа, щеше да потече кръв, а нямаше с какво да я спре. Оставаше му само да търпи.

Още една крачка и той се озова на площадката пред вратата. Затаи дъх и наклони глава към мазето. Все още не чуваше нищо. Стрелна очи към външната врата, после пак към мрака до нея. Усети как в дланта му кръвта пулсира около ножа. Скоро шокът щеше да се разсее и да отстъпи място на болката. Озбърн прехвърли тежестта си и пристъпи надолу. Нямаше представа нито колко е дълга стълбата, нито какво има в мазето. Спря и отново се вслуша с надеждата да чуе дъха на противника.

Внезапно в мъртвешката тишина нахлу откъм улицата рев на двигател и скърцане на гуми. Озбърн мигновено се отблъсна със здравия крак и скочи към вратата. Докато излизаше, в лицето го блъснаха светлините на фарове. Той изпъна ръка и стреля напосоки по размазаното зелено петно на прелитащия автомобил. После колата свърна на ъгъла, проблесна под уличната лампа и изчезна сред воя на гумите.

Отпуснал пистолета, Озбърн гледаше подир нея, без да чува как вратата зад него бавно се отваря. Внезапно звукът проникна в съзнанието му. Обзет от ужас, той се завъртя и вдигна оръжието за стрелба.

- Пол!

На прага стоеше Вера. Озбърн разбра едва в последния миг.

- Боже Господи!

От далечината долетя вой на сирена. Вера го дръпна навътре и затвори вратата.

- Полицаите. Чакат отвън.

Озбърн се люшкаше като замаян. Едва сега Вера забеляза кинжала в ръката му.

- Пол! - възкликна тя.

Над тях се отвори врата. После отекнаха стъпки.

- Госпожице Монере! - долетя отгоре гласът на Бара.

Появата на полицаите върна Озбърн към реалността. Той прихвана пистолета под мишница и дръпна кинжала със здравата си ръка. По пода плисна кръв.

- Госпожице!

Гласът на Бара приближаваше. Ако се съдеше по звука, слизаха поне двама души.

Вера смъкна сребристия шал от врата си и плътно омота китката на Озбърн.

- Дай ми пистолета. После върви в мазето и чакай там.

Стъпките звучаха все по-ясно. Инспекторите бяха достигнали горния етаж и тръгваха надолу.

Озбърн се поколеба, после протегна пистолета. Искаше да каже нещо, но погледите им се срещнаха и внезапно го обзе страх, че вече никога няма да я види.

- Върви! - прошепна тя.

Той се обърна, закуца надолу по сенчестото стълбище и изчезна сред мрака на мазето. Секунда и половина по-късно Бара и Метро стъпиха на площадката.

- Госпожице, добре ли сте.

Стискайки пистолета на Анри Канарак, Вера се завъртя към тях.

59.

Маквей узна за събитията едва в 21:20. Два часа по-рано посещението му в кафене "Стела" започна с гаф, прерасна в провал и завърши с грандиозен успех.

Когато пристигна там в 19:15, завари заведението претъпкано. Келнерите търчаха като мравки. Салонният управител - явно единственият, който имаше смътни познания по английски - го уведоми, че за маса се чака минимум час, а може би и повече. Когато Маквей се опита да обясни, че не търси маса, а само иска да поговори с директора, човекът безнадеждно впи поглед в тавана, размаха ръце и заяви, че тази вечер даже директорът не може да му осигури маса, защото собственикът има празник и е заел големия салон. След това обяснение салонният управител изчезна в тълпата.

Маквей остана да стои с полицейската скица на Албърт Мериман в джоба и се помъчи да измисли нов подход. Навярно изглеждаше самотен или изгубен, а може би и двете едновременно, защото преди да се опомни, една нисичка, леко пийнала французойка го грабна за ръката и го отмъкна на масата в главната зала, където тържеството беше в разгара си. Не след дълго тя вече го представяше на всички с титлата "мой приятел от Америка". Докато опитваше деликатно да се измъкне, някой го попита на развален английски откъде точно пристига. А щом спомена Лос Анджелис, други двама го обсипаха с въпроси за бейзболистите от "Рамс" и "Рейдърс". Някой се заинтересува от университета в Лос Анджелис. После невероятно мършава млада жена с вид и облекло на манекенка се провря до Маквей и с изкусителна усмивка го запита дали познава някой от "Доджърс". Един негър преведе въпроса и се вторачи насреща, очаквайки отговор. Маквей вече не искаше нищо друго, освен да се изпари час по-скоро, но дяволът го дръпна за езика да каже:

- Познавам Ласорда.

Беше си чиста истина, защото шефът на "Доджърс" Томи Ласорда редовно участваше в благотворителните прояви на полицията и с времето двамата бяха станали сравнително добри приятели. Чувайки името на Ласорда, някакъв човек се завъртя и заяви на съвършено ясен английски:

- И аз го познавам.

Човекът се оказа собственик на кафене "Стела" и след петнайсет минути двама от тримата келнери, които бяха предотвратили боя между Озбърн и Анри Канарак, пристигнаха в кабинета му да разгледат портрета на Албърт Мериман.

Първият се втренчи в скицата.

- Oui - каза той и я подаде на колегата си.

Вторият се позагледа в листа, после го върна на Маквей.

- L'homme.

Маквей кимна. Това означаваше "човекът".

Лос Анджелис.

- Отдел "Убийства", Ернандес - изрече гласът.

Рита Ернандес беше млада и секси. Дори прекалено секси за полицейска служителка. Със своите двайсет и пет години, три деца и съпруг в архитектурния колеж тя беше най-новата и вероятно най-умната сътрудничка на отдела.

- Buenas tardes*, Рита.

Рита се облегна назад и на лицето й изгря широка усмивка.

- Маквей! Къде пак те мъкнат рогатите?

- Напоследък рогатите ме мъкнат из Париж, Франция.

Маквей седна на леглото в хотелската стая и свали едната си обувка. Девет без петнайсет вечерта в Париж означаваше един без четвърт след пладне в Лос Анджелис.

- Париж? Искаш ли да ти нося куфарите? Веднага зарязвам мъж, деца, всичко. Моля ти се, Маквееееей!

- Тук няма да ти хареса.

- Защо?

- Вече толкова обикалям и още не съм видял поне една свястна царевична питка. От ония, дето ги правиш.

- Майната им на питките. Като няма, ще ям пасти.

- Ернандес, трябват ми пълни сведения за един ортопед от Пасифик палисейдс. Имаш ли време?

- Ще намеря, ти само ми донеси френска паста.

В 20:53 Маквей остави слушалката, отключи минибара и откри онова, което търсеше - бутилчица вино, същата като миналия път. Волю-неволю бе взел да се поддава на чара на френското вино.

Той отвори бутилката, наля си половин чаша, смъкна другата обувка и вдигна крака върху леглото.

Какво търсеха всъщност? Защо Озбърн търсеше Мериман толкова отчаяно, че след първото неуспешно нападение не бе пожалил сили и средства, за да го открие с помощта на частен детектив?

Възможно бе Мериман по някакъв начин да е предизвикал Озбърн в Париж. Може би имаше нещо вярно в историята за нападение и опит за обир на аерогарата. Но Маквей дълбоко се съмняваше - в кафенето Озбърн се бе нахвърлил върху Мериман прекалено внезапно и свирепо. Макар и избухлив по природа, Озбърн все пак беше лекар и имаше достатъчно разсъдък, за да знае, че един побой на публично място в чужбина може да му докара сериозни неприятности, особено ако човекът само се е опитал да му отмъкне портфейла.

И тъй, ако през онзи ден Мериман не бе извършил нещо наистина чудовищно, с което да си навлече гнева на Озбърн, би било разумно да търсят причината другаде. Точно това му подсказваше шестото чувство. Че каквото и да е станало между двамата, корените му се крият в миналото.

Но каква връзка можеше да има между един лекар от Лос Анджелис и професионален убиец, който бе фалшифицирал собствената си смърт и живееше в сянка вече почти три десетилетия - последното от тях във Франция под името Анри Канарак? Доколкото бе успял да установи Лебрюн, Анри Канарак имаше съвършено чисто минало през тия десет години. Това означаваше, че връзката между двамата трябваше да е възникнала още когато Мериман е бил в Щатите.

Маквей стана, отиде до писалището и отвори куфарчето си. Откри записките от разговора с Бени Гросман и плъзна пръст надолу по листа, докато намери датата, на която Мериман се смяташе за убит в Ню Йорк.

- Шейсет и седма? - сам се запита той.

Отпи от чашата и си наля още малко вино. Озбърн беше на не повече от четирийсет години. За да се запознае с Мериман през 1967, трябваше да го е сторил още като хлапе.

С кисела гримаса Маквей обмисли вероятността Мериман да се окаже баща на Озбърн. Баща, който е зарязал семейството си. Веднага отхвърли идеята; това би означавало, че Мериман е станал баща още като юноша. Не, трябваше да има нещо друго.

Замисли се за препарата наречен сукцинилхолин, който бяха открили хората на Лебрюн. Питаше се дали лекарството има някаква връзка с отношенията между Озбърн и Мериман.

Изведнъж се сети, че отдавна не е имал вести от Нобъл. Е, не чак толкова отдавна, беше напуснал Лондон преди двайсет и четири часа. Но едно денонощие би трябвало да стигне на Специалния отдел, за да открие кои болници и медицински институти в Южна Англия се занимават с нови хирургични технологии. Виж, другата задача - търсенето на пациент с метална плочка в черепа сред безследно изчезналите през последните години - можеше да отнеме цяла вечност, тъй че навярно още нямаха резултат.

Освен това бе помолил Ричман и Майкълс да потърсят по обезглавените трупове следи от инжекции, които биха могли да останат незабелязани досега поради напредналата степен на разлагане. Например инжекции със сукцинилхолин.

Точно това най-много мразеше в занаята. Предпочиташе да работи сам, да осмисля фактите без да бърза и после да действа в съответствие с изводите си. Но все пак не можеше да се оплаче от екипа. Хората на Нобъл и медицинските експерти в Лондон вършеха всичко, което искаше. Лебрюн също. Бени Гросман от Ню Йорк му правеше огромни услуги, а сега навярно и Рита Ернандес щеше да събере изчерпателна информация за Озбърн, в която би могъл да се крие някакъв намек за отдавнашни събития, обясняващи връзката между хирурга и Мериман.

Но точно тук бе проблемът. Озбърн и Мериман, мъртвият частен детектив Жан Пакар, светкавичните убийства на високия мъж и тайните интриги в Интерпол - всичко това беше част от един случай. Обезглавените трупове, пръснати из Северна Европа и отрязаната глава в Лондон трябваше да са нещо съвсем отделно.

Нещо му подсказваше, че не е така, че по някакъв странен начин две съвсем различни разследвания се преплитаха в едно цяло. И общата точка - макар че нямаше абсолютно никакво доказателство за това - беше Озбърн.

Това не му харесваше. Имаше чувството, че губи контрол над ситуацията.

- Разчепкаш ли връзката Озбърн-Мериман, ще разкриеш и всичко останало - изрече той на глас.

Забеляза, че палецът на левия му крак се подава от чорапа. И изведнъж за пръв път от години насам се почувства ужасно самотен.

Ненадейно на вратата се почука. Озадачен, Маквей стана и тръгна натам.

- Кой е? - запита той и открехна, без да сваля веригата.

В коридора стоеше униформен полицай.

- Първа парижка префектура, полицай Сико. В апартамента на госпожица Монере е станала престрелка.

60.

Маквей огледа автоматичния пистолет, който Бара бе сложил грижливо върху салфетка на масата в столовата. Извади от джоба си химикалка, пъхна я в дулото и повдигна оръжието. Беше американски колт 45-ти калибър, произведен поне преди десет-петнайсет години.

Маквей остави пистолета, прибра химикалката и се загледа в трескавата активност наоколо. Макар че беше неделя вечер, апартаментът гъмжеше от полицейски експерти.

От другата страна на коридора инспекторите Бара и Метро разговаряха в хола с Вера Монере. В креслото от Страната на чудесата седеше портиерът, когото изведнъж всички бяха взели да наричат Филип.

Маквей излезе в коридора и видя мършав очилат техник да стърже засъхнала кръв от стената. По-нататък плешив фотограф правеше последни снимки, а до него мъж с фигура на професионален борец деликатно вадеше куршум от разцепеното черешово дърво на малка масичка.

След време цялата тази дейност щеше да пресъздаде доста точно какво е станало тук. Но засега Маквей се интересуваше главно от пистолета в столовата.

Би могъл да разбере наличието на мъничък дамски пистолет, 25-ти или 32-ри калибър. Германски валтер, италианска берета. Или най-вероятно френски модел. Тъкмо такова оръжие би пъхнал един виден френски държавник под възглавницата на своята приятелка за непредвидени случаи. Но колт 45-ти калибър беше чисто мъжко оръжие. Голям, тежък, с отвратителен откат. Тук просто нямаше място за него.

Минавайки покрай фотографа, който сега се занимаваше с отворената врата, Маквей надзърна в хола. Очевидно Бара току-що бе попитал Вера Монере за нещо, защото тя клатеше глава. После погледна настрани, забеляза Маквей и веднага се завъртя към Бара.

Преди малко Бара бе казал на Маквей още от прага, че Франсоа Кристиан е уведомен и е разговарял с Вера по телефона, но няма да дойде. Типично за френската полиция - да му покажат, че са замесени висшите кръгове и че ще е най-добре да стои настрани от разследването, поне докато става дума за госпожица Монере.

Лебрюн би могъл да промени нещата, но той не беше тук. Тази вечер бил напуснал Париж по личен въпрос - не, никой не знаел къде е, дори жена му - и не можели да се свържат с него даже по радиотелефона. Затова бяха повикали Маквей. Очевидно решението бе взето неохотно, защото Бара и Метро бяха пристигнали на място веднага след стрелбата, а полицаят Сико бе тръгнал за хотела на Маквей цели два часа по-късно.

Това не го изненадваше. Така е с всички полицейски централи в света. Може и да си ченге, но не си свой човек. Ако искаш да хвърлиш поглед отвътре, трябва да чакаш покана, а за това се изисква време. Най-често колегите се държат сърдечно, но те оставят сам да си блъскаш главата и обикновено се озоваваш последен в списъка за повиквания.

Маквей се отдалечи от хола и влезе в кухнята. Из целия град бе пусната заповед за издирване на рус мъж с ръст около метър и деветдесет, сив панталон, тъмно сако и немски или холандски акцент. Оскъдни, но все пак конкретни сведения. Поне доказваха, че високият мъж наистина съществува, освен ако Вера бе измислила цялата история - нещо, в което Маквей се съмняваше.

Той прекоси кухнята, мина през отворената врата в дъното и се озова на служебното стълбище. Група техници изследваше стъпалата, водещи към задния изход два етажа по-долу. Маквей предпазливо се спусна на долната площадка и надникна към улицата. Отвън пазеха униформени полицаи.

Вера бе казала на Бара и Метро, че е напуснала болницата поради остри менструални болки. Прибрала се у дома, взела болкоуспокояващо и си легнала. След малко се почувствала по-добре и решила да се върне на работа. Помолила Филип да поръча такси и когато той се обадил, че колата я чака, излязла в коридора да си вземе чантичката. Учудила се защо антрето е толкова тъмно, после разбрала, че лампата в хола не свети. Точно тогава човекът я сграбчил.

Изскубнала се и изтичала в хола да вземе пистолета, който Франсоа Кристиан бил оставил за в случай на опасност. Завъртяла се, насочила оръжието и стреляла няколко пъти - не помни точно колко - по високия мъж, който избягал през задната врата към служебното стълбище. После тръгнала след него, предполагайки, че го е улучила. Така Бара и Метро я намерили до служебния изход с пистолет в ръка. Преди това чула шум от двигател, но не видяла колата.

Маквей излезе под синкавия блясък на полицейските прожектори и видя група техници да измерват следи от гуми почти срещу самата врата.

Той слезе на тротоара, направи няколко крачки по улицата и се загледа в посоката, накъдето бе изчезнала колата. После продължи натам, докато се озова в мрака отвъд кръга на прожекторите. Мина още петнайсет метра и се обърна. Приклекна да огледа уличното покритие. Асфалт, вероятно положен върху стария паваж. Докато вдигаше глава, очите му се изравниха с прожекторите отсреща. В същия миг нещо проблесна върху асфалта на пет метра от него. Изправи се и отиде да го вземе. Беше късче от разбито автомобилно огледало.

Маквей грижливо прибра парченцето в малкото джобче на сакото си, после се върна към прожекторите, докато стигна точно пред служебния изход и се озърна през рамо. В отсрещната сграда светеха всички прозорци и любопитни физиономии надничаха към улицата.

Като се стараеше да остава точно срещу служебния изход, той тръгна към другата сграда. Тук единственото осветление идваше от самотна улична лампа на десетина крачки встрани. Заобикаляйки прясно боядисаната желязна ограда, Маквей стигна до сградата и с помощта на фенерчето внимателно огледа тухлената стена. Търсеше следи от евентуален куршум, изстрелян отсреща по минаваща кола. Не откри нищо и помисли, че може да е сгрешил. Може би късчето огледало лежеше на улицата отдавна и нямаше нищо общо със стрелбата.

Техниците бяха приключили с измерването и се прибираха в сградата. Маквей се канеше да ги последва, когато забеляза, че върху боядисаната ограда липсва един от железните шипове. Той мина зад оградата, приклекна и се втренчи в земята под липсващия шип. После го забеляза да лежи до самата стена в сянката на една водосточна тръба. Пристъпи натам и го вдигна. Шипът беше смачкан и изкривен от мощен удар. Под пресния слой черна боя блестеше метал.

61.

Решението на Бернхард Офен да се оттегли бе правилно. Макар и отклонен поради кинжала в дланта, първият изстрел на американеца бе издълбал кървава бразда по линията на челюстта му. Невероятен късмет. Без удара с ножа Озбърн сигурно щеше да го простреля право между очите. Ако имаше в ръката си пистолет вместо кинжал, Офен би сторил същото, а после би убил и момичето.

Но нещата се бяха развили зле и той нямаше никакво намерение да се бие с американеца, защото полицаите несъмнено бяха хукнали към апартамента още при първия изстрел. За нищо на света не би желал да се изправи срещу побеснял тип с пистолет в ръка, зад който всеки момент може да изскочи полицейско подкрепление.

Дори да убиеше Озбърн, полицаите вероятно щяха да го заловят - ранен или невредим. При такъв случай не би имал шанс да преживее в затвора повече от едно денонощие, докато Организацията открие начин да премахне проблема. Това бе една от основните причини да се оттегли предпазливо и своевременно.

Но бягството бе създало нов проблем. За пръв път оставяше очевидци. Озбърн и Вера Монере щяха да го опишат пред полицията като мъж с руса коса, руси вежди и ръст над метър и деветдесет.

Наближаваше 21:30, от престрелката бяха минали над два часа. Прекъсвайки размишленията си, Офен стана от стола и мина в спалнята на малкото апартаментче на рю дьо л'Еглиз, за да извади от гардероба чифт наскоро изгладени джинси с доста къси крачоли. Остави ги върху леглото, събу сивия фланелен панталон, грижливо го сложи на закачалка и прибра закачалката в гардероба.

След като обу джинсите, той седна на ръба на леглото и разкопча ремъците, които свързваха чифт протези с остатъците от краката му, ампутирани на средата между коляното и глезена. От куфара си извади нови протези - съвсем като първите, но с петнайсет сантиметра по-къси. Надяна ги и притегна ремъците, после си обу бели спортни чорапи и чифт високи бели маратонки.

Изправи се, прибра другите протези и мина в банята. Там си сложи къса черна перука и замаза веждите си с черен грим.

В 21:42, след като бе сложил марлен тампон върху драскотината на челюстта си, един нов Бернхард Офен с черна коса, черни вежди и ръст метър и седемдесет и пет напусна апартамента на рю дьо л'Еглиз. Отправи се към близкия ресторант на Джо Гулденбург, където избра маса до витрината и си поръча бутилка израелско вино със специалитета за вечерта - лозови сърми.

Пол Озбърн се свиваше в мрака над вехтата пещ в мазето на Кей дьо Бетюн 18 - единственото тясно местенце, където не можеха да го забележат отдолу. Главата му почти опираше в облепените с паяжини греди на старинния таван. Бе открил това място само секунди преди първите полицаи да нахлуят в мазето и вече трети час лежеше неподвижно. Отдавна бе престанал да брои за кой път плъховете идват да го подушат и да се втренчат насреща му с грозните си червени очи. Благодареше на съдбата само за едно - нощта беше сравнително топла и никой от наемателите не бе поръчал на портиера да пусне парното.

През първите два часа му се струваше, че мазето гъмжи от полицаи. Униформени и цивилни със служебни пропуски на ревера. Едни излизаха, други пристигаха. През цялото време разговаряха оживено на френски, веднъж даже се разсмяха на някаква шега, която Озбърн не успя да разбере. Имаше късмет, че не бяха довели кучета.

Кръвоизливът бе спрял, но ръката го болеше жестоко. Освен това започваше да се схваща, беше жаден и невероятно изморен. От време на време задрямваше, после пак го събуждаха полицаите, претърсващи навсякъде, освен там, където се криеше.

От известно време в мазето царуваше тишина и Озбърн почваше да се пита дали полицаите още са тук. Вероятно да, иначе Вера щеше да го потърси. После му хрумна, че може да е възпрепятствана. Може би полицаите бяха оставили охрана за в случай, че високият мъж се върне. Какво да прави тогава? Колко време да чака тук, преди да се измъкне?

Изведнъж чу как горе се отваря врата. Вера! Сърцето му подскочи и той се надигна на лакти. По стълбата бавно слизаха стъпки. Озбърн искаше да се обади, но не смееше. Стъпките спряха на площадката. Трябваше да е Вера. Защо ще слиза полицай, след като цялото мазе вече е претърсено основно? Може би някой идваше да провери дали служебната врата е заключена. В такъв случай след малко щеше да се върне горе.

Неочаквано стъпалата изскърцаха под тежестта на човек, слизащ към мазето. И стъпката не беше женска.

Високият!

Ами ако и той бе успял да се укрие като Озбърн и все още дебнеше тук? Или ако бе намерил начин да се върне? Озбърн панически се огледа за оръжие. Наоколо нямаше нищо подходящо.

Стъпалата отново изскърцаха и стъпките наближиха. Затаил дъх, Озбърн протегна шия и успя да види най-долното стъпало. Върху него се появи мъжка обувка, после още една и човекът прекрачи в мазето.

Беше Маквей.

Озбърн притисна парещото си лице в студения метал на пещта. Чу как Маквей се приближи, после стъпките спряха. След миг отново тръгнаха към дъното на дългото, мрачно мазе.

За няколко секунди се възцари тишина. Сетне Озбърн чу щракане и лампата светна. Последва второ щракане и почти цялото мазе се освети. Озбърн вече знаеше какво може да види. Мазето приличаше на малък склад. Покрай двете стени чак до мрака в дъното се простираха стари дъсчени отделения за въглища, натъпкани сега с безполезни вещи и счупени мебели. Озбърн помисли, че ако бе успял да стигне до неосветения край, можеше да се скрие където и да било. Или дори да намери страничен изход.

Отгоре се раздаде шумолене и нещо тупна върху него. Беше плъх. Топъл и тлъст. Усети ноктите му през ризата си, докато животното тичаше по него, за да подуши напоения с кръв шал на Вера.

- Доктор Озбърн!

Гласът на Маквей отекна из цялото мазе. Озбърн трепна и плъхът скочи на пода. Маквей чу шума, после забеляза гризача да изчезва в сянката под стъпалата.

- Не си падам много по плъховете. А вие? Когато попаднат натясно, хапят много зле, нали?

Озбърн леко надигна глава и видя Маквей да стои на половината път между пещта и мрака в дъното на мазето. От двете му страни се издигаха чак до тавана призрачните очертания на прашни сандъци и мебели в избелели калъфи. В сравнение с тях Маквей изглеждаше съвсем дребен.

- Ако не броим униформените постове от двете страни на сградата, френските полицаи си тръгнаха. Госпожица Монере е с тях. В управлението. Искат да видят дали ще разпознае високия мъж на някоя от архивните снимки. Ако и тук е като в Лос Анджелис, доста ще я забавят. В архивите има купища албуми.

Маквей се завъртя и огледа мебелите зад себе си.

- Нека ви кажа какво знам, докторе. - Той отново се обърна и тръгна към пещта. Стъпките му тихо кънтяха под тавана, а очите му шареха за най-малкия признак на движение. - Госпожица Монере излъга френските полицаи като каза, че е стреляла по високия мъж. Тя е образована жена с много високи връзки и бъдеща лекарка. Но дори да бе успяла да вдигне тежкия пистолет срещу нападателя, дори да бе стреляла по него, лично аз се съмнявам, че би дръзнала да го подгони по паянтовото стълбище. А още по-малко да изскочи на улицата и да обстрелва колата му.

Маквей спря за момент и се озърна през рамо, после бавно продължи към скривалището на Озбърн, говорейки високо, за да се чува до всички краища на мазето.

- Между другото тя казва, че чула шум от автомобил, но не го видяла. В такъв случай как е успяла да строши огледалото му с един куршум и да откърши парче от оградата отсреща с друг?

Маквей трябваше да знае, че полицията е претърсила цялото мазе, без да открие никого. Значи само предполагаше, че Озбърн е тук. Предположение, нищо повече.

- Върху вратата на апартамента имаше прясна кръв. Други петна открихме на кухненския под и на площадката до служебния изход. Техниците от парижката префектура са много добри. Бързо установиха, че кръвта е от две групи. Група О и група В. Госпожица Монере не беше наранена. Обзалагам се, че от вас двамата с високия мъж единият е група О, другият В. Надявам се скоро да установим доколко сериозни са раните.

Маквей вече бе точно под Озбърн. Стоеше на място и се оглеждаше. Озбърн неволно се усмихна. Ако Маквей носеше мека шапка като холивудските ченгета от 40-те години, би могъл да се пресегне и да я дръпне от главата му. Представяше си каква гримаса би направил полицаят.

- Между другото, докторе, в момента колегите от Лос Анджелис ми подготвят подробно досие за вас. Когато се прибера, в хотела ще ме чака факс с първоначалните данни. Между тях сигурно ще е и кръвната ви група.

Маквей помълча и се ослуша. После бавно и търпеливо тръгна пак към дъното на мазето, очаквайки ако Озбърн наистина е тук, да допусне грешката, която ще го издаде.

- Ако случайно ви интересува, все още не знам кой е високият мъж и какво смята да прави. Но би трябвало да чуете, че е отговорен за смъртта на доста хора, които са познавали човек на име Албърт Мериман или Анри Канарак. Анес Демблон, приятелка на Мериман, изгоря при пожар в нейния жилищен блок, запален от високия. Освен нея в пламъците загинаха две деца и деветнайсет възрастни, от които навярно нито един не е чувал за Албърт Мериман. После високият замина за Марсилия, където намери жената на Мериман, сестра й, съпруга на сестрата и петте им деца. Всички бяха простреляни в главата.

Маквей спря, пресегна се и изключи едната лампа.

- Той е търсил вас, доктор Озбърн. Не госпожица Монере. Но разбира се, след като го видя тази вечер, тя също ще влезе в списъка.

С глухо щракане изгасна и втората лампа. Озбърн чу как Маквей се задава към него през сенките.

- Честно казано, доктор Озбърн, положението ви става адски напечено. Аз ви преследвам. Парижката полиция ви преследва. И високият също. Ако ви спипа полицията, можете спокойно да се обзаложите, че високият ще намери начин да ви очисти в затвора. А след това ще се заеме с госпожица Монере. Не веднага, защото известно време ще я охраняват. Но някой ден в магазина, в метрото, във фризьорския салон или в болничното кафене в три часа през нощта... - Маквей се приближаваше. Когато достигна точно под Озбърн, той спря и се обърна към мрачното мазе. - Никой не знае, че съм тук. Никой, освен нас двамата. Ако поговорим, може би ще открия начин да ви помогна. Как ви се струва, а? Помислете.

Отново настана тишина. Озбърн затаи дъх, защото разбираше, че Маквей се вслушва напрегнато. Минаха цели четирийсет секунди, докато го чу да тръгва по скърцащото стълбище, после пак да спира.

- Отседнал съм в един евтин хотел, "Старият Париж" на улица Жи льо Кьор. Стаите са малки, но не им липсва мухлясал френски чар. Оставете ми вест къде да се срещнем. Няма да доведа никого. Ще бъдем само аз и вие. Ако ви е страх, не използвайте името си. Просто кажете, че се обажда Томи Ласорда. И оставете място и час.

Маквей изкачи останалите стъпала и изчезна. Озбърн чу как задната врата се отвори и пак се затвори. После го обгърна тишина.

62.

Казваха се Ерик и Едуард. Джоана никога не бе виждала тъй съвършени мъже. На двайсет и четири години двамата изглеждаха безупречни образци на силната половина от човешкия род. Бяха еднакви на ръст и тегло: сто седемдесет и осем сантиметра, седемдесет и три килограма.

За пръв път ги видя рано следобед, докато работеше с Елтон Либаргер в плиткия край на басейна в гимнастическия салон. Басейнът беше с олимпийски размери - петдесет на двайсет и пет метра. Ерик и Едуард плуваха бътерфлай по часовник. Джоана бе виждала този стил и преди, но само за кратко, защото малцина издържаха натоварването. В единия край на басейна автоматичен часовник отчиташе времето и дистанцията.

Когато Джоана и Либаргер влязоха във водата, младежите вече бяха минали по осем дължини в двете посоки, тоест по осемстотин метра. Когато привършиха процедурите, двамата все още плуваха бътерфлай рамо до рамо. Циферблатът показваше 62 - повече от шест километра. Шест километра бътерфлай без почивка? Изглеждаше невероятно, дори невъзможно. Но нямаше никакво съмнение, защото го бе видяла със собствените си очи.

Час по-късно, докато един слуга отвеждаше Либаргер на говорна терапия, Ерик и Едуард излязоха от басейна. Готвеха се за бягане през гората, когато Фон Холден ги запозна с Джоана.

- Племенниците на господин Либаргер - обясни той с усмивка. - Бяха студенти в източногерманския Институт по физкултура, докато се разчу, че ще го закриват. Затова се прибраха.

Двамата бяха крайно любезни. Изрекоха в един глас: "Здравейте, много ми е приятно", после хукнаха към гората.

Джоана запита дали не тренират за Олимпийските игри и Фон Холден отново се усмихна.

- Не. Никакви игри. Политика! Господин Либаргер ги насочва натам още от детството, когато почина баща им. Смяташе, че един ден Германия ще се обедини. И се оказа прав.

- Германия ли? Мислех, че е швейцарец.

- Германец. Роден е в индустриалния град Есен.

Точно в седем вечерта роднини и гости заеха местата си в празничната столова на имението, за което Джоана вече бе узнала, че се нарича "Анлегеплац". На немски това означаваше нещо като "отправна точка" - намек, че човек може да го напусне, но рано или късно ще се завърне.

Когато се завърна в стаята след напрегнатата работа с Либаргер, Джоана откри официална вечерна рокля, изработена безупречно само по нейни снимки от знаменитата моделиерка Ута Баур, с която я бяха запознали снощи на яхтата. Както разбра по-късно, Ута Баур също гостуваше в Анлегеплац. Роклята беше дълга, плътно прилепнала по тялото; вместо да прикрива пищната й фигура, тя подчертаваше и изтъкваше формите по най-изгоден начин. Предвидена да се носи без бельо, чиито очертания биха нарушили чистотата на линията, дрехата беше преднамерено дръзка и елегантно еротична.

Към черното кадифе бе пришита пухкава златиста материя, която започваше отзад край шията, минаваше под плиткото деколте и се спускаше от другата страна като небрежно наметнато боа. И един последен съвършен щрих - на раменете висяха две мънички златни пискюлчета.

Отначало Джоана се поколеба. Никога не си бе въобразявала, че ще носи подобна рокля. Но в багажа си нямаше нищо представително, а в Анлегеплац всяка вечеря беше официална. Тъй че не й оставаше друг избор. Роклята я преобрази. Това бе истинска магия. След като се гримира и направи косата си на френска плитка, тя изведнъж престана да бъде предишната пухкава, невзрачна рехабилитаторка от Ню Мексико. От огледалото я гледаше елегантна и съблазнителна светска лъвица, надарена с небрежна, предизвикателна грация.

Голямата столова на Анлегеплац би могла да послужи за сцена на средновековна пиеса. Дванайсетте гости седяха по двойки един срещу друг на изящно резбовани столове с високи облегалки около дългата маса, предвидена поне за трийсет души; шестима сервитьори имаха грижата да изпълнят всяко тяхно желание. Залата заемаше два етажа и беше изградена изцяло от камък. От тавана като бойни знамена се спускаха флагове с гербовете на знатни родове, подсилвайки впечатлението, че това място е предназначено за рицари и крале.

Елтон Либаргер заемаше почетното място. Отдясно Рита Баур разговаряше с него в характерния си енергичен стил, сякаш наоколо нямаше жива душа. Беше облечена изцяло в черно - предпочитаният й цвят, както вече бе разбрала Джоана. Черни ботуши до коленете, тесен черен панталон и еднореден блейзър, придържан от едно-единствено копче на гърдите. Кожата на ръцете, лицето и гърдите й беше обтегната и полупрозрачна, сякаш недокосвана от слънчев лъч. Трапчинката между миниатюрните й гърди, повдигнати от плитък сутиен, имаше същия млечнобял цвят, прошарен с бледосини вени като едва забележими пукнатини по изящен порцелан. Под изключително късата бяла коса се тъмнееха само тънко изскубаните вежди. Не носеше нито грим, нито бижута и тъкмо това правеше поразително впечатление.

Вечерята се проточи и въпреки присъствието на другите гости - доктор Залетл, близнаците Ерик и Едуард, още неколцина, чиито имена не бе успяла да запомни - Джоана посвети почти цялото си време на разговор с Фон Холден за Швейцария, нейната история, география и железопътна мрежа. Фон Холден изглеждаше познавач на всички тия теми, но със същия успех би могъл да говори за обратната страна на луната. Тазсутрешното студено, рязко нареждане да се приготви за напускане на хотела бе накарало Джоана да се почувства грозна и евтина, сякаш предната вечер я бяха използвали като хартиена носна кърпа. Но когато след пладне се срещнаха в градината, Фон Холден отново беше мил и сърдечен както снощи, такъв си остана и на вечерята. И макар че се мъчеше да прикрие това, с всяка изминала минута тя все по-силно копнееше за неговото докосване.

След вечерята Либаргер, Ута, доктор Залетл и останалите гости се оттеглиха на кафе в библиотеката на горния етаж, където Ерик и Едуард обещаха да им посвирят на пиано.

Като служители Джоана и Фон Холден не бяха поканени, тъй че можеха да разполагат с останалата част от вечерта.

- Доктор Залетл ми каза, че очаква до петък господин Либаргер да се движи без бастун - каза Джоана, докато гледаше как Ута Баур подкрепя Либаргер по стъпалата.

- Ще може ли? - бързо запита Фон Холден.

- Надявам се, но всичко зависи от господин Либаргер. Не знам защо толкова държат на петъка. Какво значение имат няколко дни в повече?

- Искам да ти покажа нещо - пренебрегна въпроса Фон Холден и я поведе към една странична врата в дъното на столовата. По дълъг коридор с дървена ламперия стигнаха до нова врата, от която се спускаха стъпала. Фон Холден предложи ръка на Джоана и я поведе надолу към трета врата и тесен тунел, насочен нейде настрани от сградата.

- Къде отиваме? - тихо запита тя.

Фон Холден мъчеше и Джоана усети как я побиват тръпки на възбуда. Като мъж Паскал Фон Холден би могъл да притежава почти всяка жена. Той живееше в свят на изключително богати и красиви, едва ли не царствени хора. Джоана беше най-обикновена рехабилитаторка с тексаски акцент. Снощи бе спала с него и знаеше, че не му е предложила кой знае какво. Тъй че защо би могъл да я пожелае отново?

В дъното на тунела нови стъпала ги изведоха нагоре. Фон Холден отвори поредната врата, отдръпна се да пропусне Джоана и след като влезе на свой ред, затвори вратата.

Джоана гледаше със зяпнала уста. Почти до тавана на залата се издигаше огромна турбина, задвижвана от течението на дълбока подземна река.

- Тук е автономното електрозахранване на имението - обясни Фон Холден. - Внимавай, подът е хлъзгав.

После я поведе за ръка към вратата в другия край. Отвори, пресегна се навътре и включи осветлението. От другата страна имаше квадратно помещение шест на шест метра със стени от камък и дърво. Между каменни скамейки в средата бълбукаше басейн с вода от реката. Фон Холден посочи дървената врата отстрани.

- Оттатък има сауна. Приятно, полезно и здравословно занимание.

Джоана усети, че се изчервява и в същото време я побиха тръпки.

- Не си нося нищо за преобличане - каза тя.

Фон Холден се усмихна.

- А, виждаш ли, тъкмо тук е чудото на моделите на Ута Баур.

- Не те разбирам.

- Роклята прилепва по тялото и е превидена да се носи без бельо, нали?

Джоана отново се изчерви.

- Да. Но...

- Формата винаги съответства на функцията. - Фон Холден протегна ръка и докосна едно от златните пискюлчета. - Например този пискюл.

Джоана разбираше, че той прави нещо, но нямаше представа какво точно.

- Ако се дръпне съвсем лекичко...

Изведнъж роклята се разкопча и грациозно плъзна надолу като театрална завеса. Фон Холден отстъпи крачка назад и я огледа от глава до пети.

- Виждаш ли, вече си готова за баня и сауна.

Джоана усети, че желанието я изпълва както никога през живота й - по-силно дори от снощи, ако изобщо бе възможно подобно нещо. За пръв път мъжко присъствие й се струваше тъй опияняващо и еротично. В този момент с радост би изпълнила всяко желание на Фон Холден.

- Искаш ли и ти да ме съблечеш? Всеки на свой ред, такива са правилата на играта, нали?

- Да - чу Джоана собствения си шепот. - Господи, да.

Сетне Фон Холден я докосна, тя се хвърли към него, разсъблече го и двамата се любиха в басейна, върху каменните скамейки и накрая в сауната.

Накрая останаха да лежат изтощени, като се докосваха гальовно, след това Фон Холден отново я облада бавно и умело, както не би могла да си въобрази и в най-жарките фантазии. Когато погледна нагоре, Джоана видя отражението си в огледалния таван, после се зърна в огледалната стена отляво и тия видения я накараха да се разсмее от радост и изумление. За пръв през своя живот се чувстваше привлекателна и желана. Наслаждаваше се на това чувство, а Фон Холден я оставяше да го изпита докрай. Сега й принадлежеше цялото време на света.

В един кабинет с тъмна дъбова ламперия на втория етаж на главната сграда Ута Баур и доктор Залетл търпеливо седяха в креслата и наблюдаваха цялата сцена върху три големи телевизонни монитора, които получаваха сигнали от камерите, монтирани зад огледалата. Всяка камера си имаше отделен монитор, като по този начин се осигуряваше пълно наблюдение на действието.

Едва ли гледката възбуждаше някого от двамата - не защото бяха надхвърлили седемдесетте, а защото наблюдаваха с чисто клинична цел.

Фон Холден не представляваше нищо друго, освен инструмент за изследване. Вниманието им се насочваше изцяло към Джоана.

Най-сетне дългият показалец на Ута Баур се протегна и натисна един бутон. Мониторите изгаснаха и моделиерката се изправи.

- Ja* - каза тя на Залетл - Ja.

И излезе от кабинета.

63.

Часовникът на Озбърн показваше 2:11 през нощта срещу понеделник, 10 октомври.

Преди половин час бе изкачил последните стъпала на тайната стълба към скривалището под стряхата на Кей дьо Бетюн 18. Първата му работа бе да изтича в банята и жадно да се напие от крана. После да свали окървавения шал и да изчисти наранената си длан. Тъпото пулсиране в раната ставаше непоносимо и трябваше да положи огромни усилия, за да разгъне китката. Но болката беше добре дошла, защото доказваше, че не са засегнати нито нерви, нито сухожилия. Кинжалът на високия се бе забил между костите на дланта, малко под ставите на показалеца и средния пръст.

Тъй като можеше да разтваря и свива китката си, Озбърн бе почти уверен, че няма сериозни увреждания. Все пак за по-сигурно трябваше да се направи рентгенова снимка. Ако имаше счупена или пукната кост, щеше да се наложи операция и гипсиране. Без медицински грижи съществуваше риск костта да зарасне накриво и да го превърне в еднорък хирург, което на практика би означавало край за кариерата му. Ако изобщо можеше още да се надява на кариера.

Като намери дезинфекциращия мехлем, с който Вера бе обработвала раната на бедрото му, той намаза цялата длан, после я превърза с чист бинт. После мина в стаята, просна се на леглото и неловко смъкна обувките си с една ръка.

След излизането на Маквей бе чакал цял час, преди да се смъкне от пещта и да изкачи мрачното служебно стълбище. Движеше се внимателно, стъпка по стъпка, очаквайки всеки момент насреща му да изскочи униформен полицай с пистолет в ръка. Но моментът така и не настъпи - очевидно полицейската стража беше само отвън.

Маквей имаше право. Ако попаднеше в ръцете на френската полиция, високият мъж щеше да открие начин да го премахне и в затвора. А после щеше да се заеме с Вера. И последният връх от триъгълника щеше да бъде самият Маквей.

Озбърн разхлаби яката на ризата, изгаси лампата и се отпусна в мрака. Макар че раната на бедрото заздравяваше, кракът му бе почнал да се вдървява от претоварване. Откри, че при повдигане болката в дланта отслабва. Придърпа възглавницата и положи ръка върху нея. От изтощение беше готов да заспи за секунда, но в главата му се въртяха прекалено много мисли.

Внезапната му поява пред Вера и високия мъж беше чисто съвпадение. Уверен, че тя е на работа и в апартамента няма никого, Озбърн бе слязъл да използва телефона. Дълги часове се бе мъчил в нерешителност, преди да стигне до извода, че най-разумното ще е да позвъни в американското посолство, да обясни кой е и да помоли за помощ. Тоест, изцяло да се постави в зависимост от правителството на Съединените щати. Ако имаше късмет, щяха да го защитят от френските закони, а в най-добрия случай - да го оправдаят с оглед на обстоятелствата. В края на краищата, не той бе убил Анри Канарак. Нещо повече, с това действие щеше да привлече цялото внимание към себе си и така би отклонил от Вера сянката на скандала, който можеше да я съсипе. Неговата лична война продължаваше вече почти трийсет години. Каквото и да имаше между тях, не бе нито честно, нито справедливо да разрушава живота на Вера със своите демони.

Но тия мисли бяха само докато отвори вратата и видя кинжала на високия върху гърлото й. В онзи миг простичката яснота на плана изчезна и всичко се промени. Независимо дали искаше или не, Вера беше замесена. Ако сега отидеше в американското посолство, това щеше да бъде краят - също както ако попаднеше в ръцете на полицията. При най-добрия случай щяха да го задържат под охрана докато нещата се прояснят. А поради интереса към убийството на Канарак-Мериман вестникарите щяха да вдигнат шум, подсказвайки на високия и неговите съучастници къде да търсят. След това, както казваше Маквей, щеше да дойде ред и на Вера.

Легнал с изтръпнала ръка в мрака на този тесен гълъбарник над парижките покриви, Озбърн отново си спомни Маквей и неговото обещание да помогне. Колкото повече претегляше фактите, колкото повече се питаше дали предложението е истина или само опит да го подмамят в лапите на френската полиция, толкова по-ясно осъзнаваше, че не му остава друг избор.

В 6:45 Маквей лежеше по корем, облечен само с долнището на пижамата и единият му крак стърчеше изпод одеялото. Искаше да заспи, но не можеше.

Беше се поддал на внезапното хрумване просто защото нищо друго не му идваше на ум. Без присъствието на Лебрюн френските полицаи не биха му позволили да разпитва Вера Монере. Затова не си и направи труда да опита. Даже с помощта на Лебрюн трудно би изкопчил истината за станалото, защото госпожица Монере хитроумно се прикриваше зад всеобщото уважение към l'amour*, или по-точно към министър-председателя на Франция.

Дори да грешеше, дори да се окажеше, че тласкана от страх, гняв или възмущение - бе срещал подобни случаи - тя е подгонила високия, гърмейки на поразия с тежкия пистолет, целият разказ ставаше на пух и прах от твърдението, че не е забелязала колата. Защото определено някой бе излязъл навън и бе стрелял по минаващия автомобил.

Ако наистина бе извършила каквото твърдеше, защо да лъже за колата? Имаше само един отговор - че е пристигнала твърде късно, за да узнае какво точно е станало. А това означаваше, че по колата е стрелял някой друг.

И след като техниците бяха открили кръв от две различни групи, след като Вера не беше наранена, значи по време на престрелката в апартамента бе имало най-малко трима души. Един избягал и един в апартамента. Третият липсваше.

Първият изстрел бе накарал Бара и Метро да подскочат. При втория и третия двамата вече тичаха, като Бара в движение се обади до централата за помощ. Високият мъж бе успял да избяга само мигове преди униформени полицаи да блокират района. В радиус от три пресечки се проверяваха всяка сграда, всеки апартамент, всеки двор, всеки покрив, всяка паркирана кола и дори всеки шлеп по Сена с надеждата, че някой може да е видял беглеца да скача от мост.

Липсата на резултат означаваше само едно. Третият човек беше все още тук. Някъде. Поради бързината на полицейската акция и поради факта, че престрелката бе станала край задния изход, най-вероятното скривалище беше мазето.

Но мазето беше проверено от край до край. Само че без кучета. Маквей знаеше от опит, че в отчаяно положение хората често стават невероятно хитри или имат поразителен късмет. Затова бе изчакал французите да си свършат работата и после бе слязъл в мазето.

В 6:50 той отвори едно око, погледна часовника и изстена. Лежеше от четири часа и половина, но едва ли бе спал два. Някой ден непременно щеше да си отспи цели осем часа. За жалост нямаше ни най-малка представа кога ще настане този ден.

Знаеше, че доста хора му дават отсрочка до седем, преди да грабнат телефона. Лебрюн с обаждане от Лион и уговорка за среща след като пристигне. Нобъл и Ричман с вести от Лондон.

А чакаше и две обаждания от Лос Анджелис. Едното от Ернандес, на която бе позвънил тая нощ, защото в хотела не го чакаше факс със сведения за Озбърн. Оказа се, че Ернандес не е на работа и никой не знае къде е.

Другото обаждане щеше да е от водопроводчика, когото съседите бяха повикали, защото автоматичните пръскачки в двора на Маквей взели да се включват на всеки четири минути. Водопроводчикът трябваше да му съобщи колко ще струва монтирането на нова система вместо старата, която Маквей бе сглобил преди двайсет години с подръчни средства и комплект инструменти от "Направи сам".

И още едно обаждане, което очакваше - или поне се надяваше да дойде - и заради което не бе мигнал цяла нощ. Обаждане от Озбърн. Мислите му отново се върнаха към мазето. Помещението беше грамадно и разделено на безброй претъпкани килийки. Но може и да грешеше. Кой знае дали не бе говорил само на сенките...

6:52. Още осем минути, Маквей. Хайде, затвори очи и се опитай да не мислиш, остави мускулите, нервите и всичко останало да се отпусне.

В този момент се раздаде телефонен звън. Той изръмжа, превъртя се и вдигна слушалката.

- Маквей на телефона.

- Обажда се инспектор Бара. Извинявайте, че ви безпокоя.

- Няма нищо. Какво се е случило?

- Инспектор Лебрюн е бил застрелян.

64.

Беше станало в Лион, на гарата в квартал Пар Дийо, малко след шест сутринта. Лебрюн тъкмо бил слязъл от такси и вървял към входа на гарата, когато неизвестен мотоциклетист открил огън с автоматично оръжие и веднага избягал. Имало още трима улучени. Двама мъртви и един тежко ранен.

С рани в гърлото и гърдите Лебрюн бил откаран незабавно в районната болница. Според първоначалната диагноза бил в критично състояние, но имал изгледи да оживее.

Маквей изслуша подробностите, помоли да го държат в течение и бързо затвори телефона. После набра номера на Йън Нобъл в Лондон.

Нобъл тъкмо бе пристигнал на работа и пиеше сутрешния си чай, когато от слушалката долетя гласът на Маквей. Веднага усети, че американецът грижливо подбира всяка дума.

Маквей вече нямаше представа на кого може да се довери и на кого не. Ако високият мъж не бе потеглил за Лион веднага след бягството от апартамента на Вера Монере - нещо твърде невероятно, защото би следвало да знае, че полицията ще организира незабавна хайка - това означаваше, че зад събитията стои някой, способен не само да организира убийства, но и да следи всяка крачка на полицията. Никой освен Маквей не знаеше, че Лебрюн заминава за Лион, но все пак го бяха проследили толкова умело, че знаеха дори с кой влак ще отпътува за Париж.

Напълно объркан, Маквей се губеше в догадки кои са тия хора, какво вършат и защо. Но едно можеше да предположи със сигурност: щом бяха елиминирали Лебрюн когато пристъпи прекалено близо до техния човек в Лион, сигурно знаеха, че двамата работят съвместно по случая Мериман. И след като все още не го бяха докоснали с пръст, трябваше да допусне поне, че хотелският му телефон се подслушва. Приемайки хипотезата за факт, Маквей съобщи на Нобъл онова, което би очаквал да чуе някой страничен човек. Че Лебрюн е застрелян и в тежко състояние е приет в лионската болница "Пар Дийо". Че лично той смята да се изкъпе, да се избръсне, да закуси набързо и да изтича в управлението. Ще се обади като узнае нещо повече.

В Лондон Йън Нобъл бавно остави слушалката и събра връхчетата на пръстите си. Току-що Маквей му бе казал две неща: че Лебрюн е в тежко състояние и че ще се обади от обществен телефон, защото стаята вероятно се подслушва.

Десет минути по-късно личният му телефон иззвъня.

- В лионската централа на Интерпол има двоен агент - съобщи Маквей от телефонната кабина на едно кафене близо до хотела. - Всичко се върти около убийството на Мериман. Лебрюн отиде да провери дали може да се открие нещо. Щом разберат, че е жив, ще повторят.

- Разбирам.

- Можеш ли да го прехвърлиш в Лондон?

- Ще видя какво може да се направи...

- Предполагам, че това означава "да" - отсече Маквей и затвори телефона.

Два часа и седемнайсет минути по-късно реактивен санитарен самолет на Британските военновъздушни сили кацна на летище Лион-Брон. Насреща му веднага се устреми по пистата линейка с английски дипломат, получил наскоро сърдечен удар.

След петнайсет минути Лебрюн летеше за Лондон.

В седем и пет една кола спря пред сградата на Кей дьо Бетюн 18 и отвътре излезе Филип, брадясал и грохнал след цяла нощ безрезултатно разглеждане на престъпни физиономии. Той кимна на униформения пост край входа и влезе във фоайето.

- Bonjour, Морис - каза Филип на нощния пазач и го помоли да постои още час, за да може да се избръсне и да подремне малко.

Като мина през страничната врата към служебното стълбище, той слезе надолу и тръгна по коридора към скромното си партерно жилище в края на сградата. Вече вадеше ключа, когато зад гърба му се раздаде тих шум и някой го повика по име. Филип трескаво се завъртя, очаквайки да види високия мъж с пистолет, насочен към сърцето му.

- А, мосю Озбърн - въздъхна той с облекчение, когато американецът се появи иззад вратата на помещението с електромерите. - Не биваше да напускате стаята. Полицаите са навсякъде. - После Филип забеляза, че Озбърн притиска към гърдите си бинтованата лява ръка. - Мосю...

- Къде е Вера? Няма я в апартамента. Къде е?

Озбърн сякаш не бе мигнал цяла нощ. Нещо повече, изглеждаше изплашен.

- Елате да влезем, s'il vous plait*.

Филип бързо отключи вратата и двамата влязоха в малкия апартамент.

- Полицаите я отведоха на работа. Тя настояваше. Тъкмо смятах да се избръсна и после да проверя дали сте горе. Госпожицата се тревожеше за вас.

- Трябва да говоря с нея. Имате ли телефон?

- Oui, разбира се. Но полицията сигурно подслушва. Ще разберат откъде се обаждате.

Филип имаше право. Щяха да разберат.

- Тогава се обадете вие. Кажете й, че много се тревожите да не би високият мъж да я открие. Нека помоли охраната да я отведе при баба й в Кале. Не приемайте възражения. Кажете й да остане там докато...

- Докато?

- Не знам. - Озбърн го погледна отчаяно. - Докато... опасността премине.

65.

- Сега ще можем да говорим спокойно. - Маквей натисна един бутон върху грамадния "безопасен телефон" в кабинета на Лебрюн и сигналната лампичка потвърди, че линията не се подслушва. - Чуваш ли ме?

- Да - потвърди Нобъл от подобен телефон в свързочната централа на Специалния отдел в Лондон. - Нашите приятели от Кралските военновъздушни сили докараха Лебрюн преди четирийсет минути. Настанихме го в Уестминстърската болница под фалшиво име. Не е в най-добра форма, но докторите смятат, че ще прескочи трапа.

- Може ли да говори?

- Все още не. Но с известно усилие може да пише. Даде ни две имена. "Клас" и "Антоан"... след "Антоан" има въпросителна.

Очевидно ставаше дума за доктор Хуго Клас, германският експерт по отпечатъци в лионската централа на Интерпол.

- Иска да ни подскаже, че Клас е подал заявката до нюйоркското полицейско управление - установи Маквей. - Антоан е братът на Лебрюн, началник на вътрешната охрана в централата.

Питаше се дали въпросителната означава, че Лебрюн се тревожи за брат си, или че Антоан може да е свързан с атентата.

- Между другото искам да те осведомя за още нещо - каза Нобъл. - Вече разполагаме с име за нашата симпатична отрязана глава.

- Ами!

Маквей вече бе почнал да вярва, че думата "късмет" е напълно изчезнала от речника му.

- Тимоти Ашфорд, бояджия от Южен Клапъм. Ако случайно не знаеш, това е работнически квартал в южната част на Лондон. Живеел сам и работел ден за ден. Няма роднини, освен сестра в Чикаго, но явно не са поддържали оживена връзка. Другия месец ще станат две години откак е изчезнал. Хазайката му уведомила полицията, че вече няколко седмици не го е виждала и не си е платил наема. Вече била намерила нов наемател, но не знаела какво да прави с вещите. Черепът му е пуснат с щека за билярд при сбиване в кръчмата. Имаме късмет, че и той е опердашил един полицай. В архивите има пълни сведения за операцията и металната пластина.

- Значи имате и отпечатъци от пръстите му.

- Абсолютно си прав, Маквей. Имаме отпечатъци. Лошото е, че разполагаме само с главата.

Раздаде се бръмчене и Маквей чу как Нобъл вдига другия телефон.

- Да, Елизабет. - Нобъл помълча, после благодари и отново се върна на телефона. - Обажда се Каду от Лион.

- От "безопасен телефон" ли?

- Не.

- Йън - тихо каза Маквей. - Само един въпрос. Можеш ли да му вярваш? Безрезервно.

- Да - каза Нобъл.

- Питай го дали се обажда от Интерпол. Ако е така, намери начин да му намекнеш, че трябва да напусне сградата и да позвъни от обществен телефон. Когато се свържете, включи и мен.

Петнайсет минути по-късно телефонът иззвъня и Нобъл бързо вдигна слушалката.

- Ив, на другия телефон е Маквей от Париж. Сега ще го свържа.

- Каду, обажда се Маквей. Лебрюн е в Лондон, прехвърлихме го, за да предотвратим нови атентати.

- Очаквах нещо подобно. Трябва да ви кажа, че лекарите и лионските колеги са доста разтревожени. Още се чудят как е станало. В какво състояние е Лебрюн?

- Ще се оправи. - Маквей помълча. - Каду, слушайте внимателно. В Интерпол има двоен агент. Името му е доктор Хуго Клас.

- Клас? - смаяно възкликна Каду. - Та той е един от най-блестящите ни учени! Същият, който откри отпечатъка на Албърт Мериман върху стъклото от апартамента на Жан Пакар. Защо...

- Не знаем. - Маквей си представи как Каду е сврял масивната си фигура в телефонна кабина нейде в Лион и с разбираема тревога опипва засуканите си мустаци. - Но едно знаем: че чрез вашингтонската централа на Интерпол той е поискал досието на Мериман от полицията в Ню Йорк цели петнайсет часа преди да уведоми Лебрюн за съществуването на отпечатъка. Двайсет и четири часа по-късно Мериман беше мъртъв. Почти веднага след това същото сполетя неговата приятелка в Париж и всички роднини на жена му в Марсилия. Вероятно Клас по някакъв начин е разбрал, че Лебрюн е пристигнал в Лион и е проучил заявката. Затова е побързал да му затвори устата.

- Сега вече ми става ясно.

- Кое? - запита Нобъл.

- Братът на Лебрюн, шефът на вътрешната охрана. Тази сутрин го намериха прострелян в главата. Прилича на самоубийство, но може и да не е.

Маквей мислено изруга. Само това липсваше - в сегашното състояние Лебрюн да узнае за смъртта на брат си.

- Каду, никак не ми се вярва да имате работа със самоубийство. Смъртта на Мериман е свързана с нещо много по-голямо. И ония, които стоят зад цялата работа, вече започват да убиват полицаи.

- Ив, смятам, че ще е най-добре час по-скоро да поставиш Клас под стража - намеси се Нобъл.

- Извинявай, Йън, но не съм съгласен. - Маквей стана и се разтъпка зад бюрото на Лебрюн. - Каду, намерете верен човек. Може би даже от друг град. Клас не подозира, че сме го разкрили. Подслушвайте домашния му телефон и го дръжте под наблюдение. Установете кого посещава, с кого разговаря. После се заемете със смъртта на Антоан. Вижте дали ще успеете да проследите всяка минута от неделната му среща с Лебрюн до момента, в който е застрелян. Не знаем на чия страна е бил. И накрая много предпазливо проверете с кого се е свързал Клас във Вашингтон, за да поиска досието на Мериман от Ню Йорк.

- Разбирам - каза Каду.

- Капитане... пазете се - предупреди го Маквей.

- Ще се пазя. Merci. Au revoir*.

Раздаде се щракане и линията на Каду се прекъсна.

- Кой е този доктор Клас? - запита Нобъл.

- Питаш за нещо извън очевидното? Не знам.

- Ще се свържа с военното разузнаване. Може и сами да открием нещо повече за доктор Клас.

Нобъл прекъсна и Маквей се втренчи в стената, кипнал от ярост, че не открива нито една пукнатина в загадъчните събития. Имаше чувството, че изведнъж е загубил цялото си професионално умение.

На вратата се почука и някакъв униформен полицай надникна в кабинета, за да му съобщи на английски, че се обажда портиерът от неговия хотел.

- На втора линия.

- Merci. - Полицаят излезе и Маквей вдигна слушалката. - Маквей слуша.

- Дейв Гифърд, хотел "Старият Париж" - изрече мъжки глас.

На излизане от хотела Маквей бе връчил двеста франка на портиера, бивш американец, с молба да му телефонира за всяко обаждане.

- Има ли факс от Лос Анджелис?

- Не, сър.

Къде се мотаеше Ернандес с информацията за Озбърн? На ръка ли я носеше до Париж? Маквей седна, отвори бележника си и взе молив от бюрото. Имаше две обаждания от инспектор Бара. Освен това го бе търсил водопроводчикът от Лос Анджелис, за да съобщи, че пръскачките са монтирани и работят. Очаквал указания на какъв режим да ги настрои.

- Господи - прошепна Маквей.

За последното обаждане портиерът имаше съмнения. Всъщност човекът звънял вече за трети път и настоявал да разговаря лично с Маквей. Не оставял никакво съобщение, но гласът му звучал все по-отчаяно.

Представял се под името Томи Ласорда.

66.

Джоана имаше чувството, че в наркотичен транс е преживяла някакъв неописуем кошмар.

След сексуалния маратон в огледалната зала Фон Холден я покани да дойде с него в Цюрих. Първата й реакция бе да откаже с усмивка. Чувстваше се напълно изтощена. Днес бе работила седем часа с господин Либаргер, полагайки упорити усилия да му втълпи, че може да върви и без бастун. Искаше да се справи в безумния срок, поставен от Залетл - до идния петък. В 15:30 разбра, че силите му са на изчерпване и го изпрати да почива. Очакваше Либаргер да подремне, после да поръча лека вечеря в стаята и да си легне рано. Но ето че той се появи на вечеря с официален костюм, весел и достатъчно издръжлив, за да понесе безкрайното бръщолевене на Рита Баур, а после да се изкачи до втория етаж, където щяха да свирят Ерик и Едуард.

Щом господин Либаргер може, подкачи я Фон Холден, защо пък Джоана да не отскочи до Цюрих за един-два швейцарски шоколада? Още нямаше десет вечерта.

Първата им спирка бе на Рамищрасе, в любимия ресторант на Джеймс Джойс, където си поръчаха шоколад и кафе. После Фон Холден я откара да види нощния живот в някакво смахнато кафене на Мунцплац, близо до Банхофщрасе. След това пиха шампанско в бара на хотел "Централ Плаза" и минаха през някаква кръчма на Пеликанщрасе. Накрая се отправиха да погледат луната над Цюрихското езеро.

- Искаш ли да видиш къде живея?

С лукава усмивка Фон Холден се облегна на парапета и хвърли монета във водата.

- Шегуваш се! - възкликна Джоана. Имаше чувството, че вече не е в състояние да направи и крачка.

- Няма шега.

Фон Холден посегна да я погали по косата. Джоана с изумление усети как отново я обзема възбуда и се изкиска.

- На какво се смееш?

- На нищо...

- Ела тогава.

Джоана го погледна.

- Ти си мръсник.

- Такъв съм си - усмихна се той.

Пиха коняк на терасата в апартамента му над Стария град и той й разказа за детството си в огромно аржентинско ранчо. После я отнесе в леглото и отново се любиха.

Джоана смътно си спомняше как се запита за кой път го правят. Спомняше си още как той се изправи над нея с отпуснат, но все още огромен пенис и смутено усмихнат я запита дали ще му се сърди много, ако завърже ръцете и краката й за колоните на леглото. После Фон Холден изрови от гардероба четири дълги ивици меко кадифе, които смяташе да използва. Каза, че сам не знаел защо, но открай време изпитвал такова желание. Мисълта го възбуждала неимоверно. А когато го погледна и видя какво означава "неимоверно", тя се изкиска и отвърна, че няма нищо против, щом му доставя удоволствие.

Точно тогава, преди да го направи, той й каза, че никога не е срещал жена като Джоана. После обля гърдите й с коняк и бавно облиза всяка капка като разгонен Чеширски котарак. Когато легна до нея, в очите й вече танцуваха ослепителни искрици и главата й се замайваше както никога до днес. После усети тежестта му върху себе си, усети го как потъва в нея с цялата си огромна дължина. И с всеки тласък искриците ставаха все по-големи и по-ярки, а зад тях се рееха странни, фантастични купища от неописуемо пъстри облаци. Някъде, ако изобщо можеше да има "някъде" сред сюрреалистичния калейдоскоп - в самия център на вихъра, в самия център на нейното същество - възникна чувството, че Фон Холден е изчезнал и на мястото му идва друг мъж. Борейки се срещу съня, тя опита да отвори очи, да види дали е вярно. Но будното съзнание бе нейде безкрайно далече и тя пропадна още по-дълбоко в еротичния водовъртеж от светлини и цветове на неописуемото видение.

Когато се събуди, вече наближаваше пладне и тя осъзна, че лежи върху леглото си в Анлегеплац. Когато стана, видя снощните си дрехи грижливо сгънати върху нощното шкафче. Сънувала ли бе?

Едва малко по-късно, докато се къпеше, тя забеляза драскотините по бедрото си. Огледалото й показа, че е издраскана и отзад, сякаш е тичала гола през тръни. После в главата й изплува съвсем неясен спомен как ужасена и гола бяга от апартамента на Фон Холден. Надолу по стълбите, през задния изход. Фон Холден тича подир нея и най-сетне я настига в розовата градина зад сградата.

Изведнъж й призля. Стомахът й се свиваше. Едновременно я обливаха горещи и студени вълни. Задави се, дръпна капака на тоалетната и повърна останките от снощния шоколад.

67.

Часът бе 14:40. Озбърн бе звънял три пъти пъти в хотела на Маквей и всеки път му отговаряха, че мосю Маквей е излязъл и не се знае кога ще се върне, но ще проверява дали са го търсили. След третото обаждане Озбърн вече подскачаше до тавана от нерви. Изчезването на Маквей правеше тревогата от взетото решение почти непоносима. Беше подготвил разума и чувствата си, за се предаде в ръцете на полицая, приемайки предварително двата възможни изхода - да срещне съчувствие у своя сънародник или незабавно да попадне във френски затвори. Чувстваше се като балон под тавана, свободен и пленник в същото време. Не искаше нищо друго, освен да го смъкнат долу, но нямаше кой да хване връвчицата.

Изкъпан и гладко избръснат, той стоеше в празния апартамент на Филип и се мъчеше да съобрази какво да предприеме. С охрана от двама полицаи Вера пътуваше към дома на баба си в Кале. Макар че това бе станало по настояване на Филип, Озбърн се надяваше тя да е разбрала от кого идва идеята. Надяваше се да е разбрала, че я моли да замине не само заради нейната безопасност, но и защото я обича.

Филип сам му предложи да се изкъпе тук. Извади от шкафа чисти кърпи, нов сапун и бръснач. После му каза да си вземе от хладилника каквото иска, сложи си вратовръзка и отиде на работа. Преди да излезе, той обеща да наблюдава полицаите от фоайето и веднага да позвъни, ако има опасност.

Не ще и дума, Филип беше същински ангел. Но умората си казваше думата и Озбърн имаше чувството, че портиерът няма да издържи още една изненада. Събитията от последните двайсет и четири часа бяха претоварили не само неговата лоялност, но и душевното му равновесие. Макар и благороден по дух, в крайна сметка Филип си оставаше обикновен портиер. Никой не би могъл да очаква от него безпределна храброст. Ако Озбърн се върнеше в таванското скривалище, не можеше да знае докога ще е в безопасност. Особено ако високият мъж откриеше начин да се промъкне през полицейските постове и дойдеше да го потърси.

Накрая той осъзна, че има само една възможност. Набра служебния номер на Филип и запита дали отвън все още пазят полицаи.

- Oui, monsieur. Двама отпред и двама отзад.

- Филип... има ли трети изход от сградата?

- Oui, monsieur. Точно където сте в момента. От кухнята се излиза в малък коридор; накрая има стъпала към тротоара. Но защо? Тук сте в безопасност и...

- Merci, Philippe. Merci beaucoup.

Озбърн прекъсна връзката и се обади в хотел "Старият Париж". Ако Маквей наистина проверяваше дали са го търсили, вероятно очакваше тъкмо това - час и място за среща.

19:00. Предната тераса на ресторант "Ла купол" на булевард Монпарнас. Там Озбърн бе срещнал Жан Пакар за последен път преди убийството и това бе единственото място в Париж, за което знаеше със сигурност, че ще бъде претъпкано довечера. Тоест, високият мъж едва ли би рискувал да стреля по него.

Пет минути по-късно той отвори страничната врата и по няколко стъпала се изкачи на тротоара. Следобедът беше прохладен и свеж, по Сена лениво плаваха шлепове. Озбърн забеляза полицейския пост пред сградата. Завъртя се и тръгна в обратна посока.

В 17:20 Пол Озбърн излезе от модния магазин "Троа картие" на булевард Мадлен и тръгна към близката станция на метрото. Беше току-що подстриган и облечен с нов тъмносин костюм на ситно райе, бяла риза и синя вратовръзка. Изобщо не приличаше на беглец.

На идване бе минал през частния кабинет на доктор Ален Шейсон на улица Басано близо до Триумфалната арка. Урологът Шейсон беше с две-три години по-млад от него и двамата бяха обядвали заедно на конгреса в Женева. Бяха си разменили визитните картички с твърдото обещание да си гостуват, ако Озбърн попадне в Париж или Шейсон в Лос Анджелис. Озбърн напълно бе забравил за това докато не му хрумна, че все пак някой трябва да прегледа наранената китка.

- Какво се е случило? - запита Шейсон, след като помощникът му направи рентгенова снимка.

- Предпочитам да не засягам темата - измъчено се усмихна Озбърн.

- Добре - многозначително кимна Шейсон и се зае да превързва ръката му. - Раната е от нож. Вероятно болезнена, но като хирург имате невероятен късмет.

- Да, знам...

В шест без десет Озбърн излезе от метрото и тръгна по булевард Монпарнас. До "Ла купол" имаше само три пресечки. Това му оставяше повече от час свободно време. Време да установи, или поне да се опита да установи дали полицията не подготвя клопка. Той спря в една телефонна кабина, свърза се с хотел "Старият Париж" и разбра, че Маквей е получил съобщението.

- Merci.

Озбърн остави слушалката, отвори вратата и излезе на тротоара. Свечеряваше се и улицата гъмжеше от хора, бързащи да се приберат след работа. Малко по-нататък край отсрещния тротоар беше "Ла купол". Отляво имаше малко кафене с широка витрина, през която да наблюдава какво става по другия тротоар.

Озбърн влезе, избра стратегическо място до витрината и си поръча чаша бяло вино.

Наистина имаше късмет. Както бе очаквал, рентгеновата снимка потвърждаваше, че раната не е сериозна, а Шейсон, макар да беше само уролог, категорично го увери, че всичко ще мине без трайни последствия. Благодарен за помощта и разбирането, Озбърн опита да му плати, но Шейсон не пожела и да чуе.

- Mon ami - невъзмутимо заяви той, - ако някой ден ме подгони полицията в Лос Анджелис, ще знам, че имам приятел, който да ме излекува. Без да разпитва и без да записва в книгата за пациенти. Нали?

Шейсон го бе приел по спешност и бе обработил раната, като знаеше през цялото време, че Озбърн е търсен от полицията и с тази намеса рискува кариерата си. Но не бе казал нищо. Накрая се прегърнаха, Шейсон разцелува пациента си с чисто френска сърдечност и му пожела успех. Изрази съжаление, че не може да стори нещо повече за един приятел и колега, с когото са делили масата в Женева.

Внезапно Озбърн рязко остави чашата и се надигна. Отсреща бе спряла полицейска кола. Двама униформени полицаи изскочиха отвътре и нахълтаха в "Ла купол". След малко изведоха елегантен мъж с белезници на ръцете. Очевидно пиян, човекът шумно протестираше. Минувачите спираха да гледат как полицаите го вкарват в колата. Единият се настани до него на задната седалка, другият мина зад волана. Синята лампа се завъртя и колата потегли с вой на сирена.

Така можеше да стане. Съвсем бързо.

Озбърн отпи глътка вино и погледна часовника. Беше 18:15.

68.

В 18:50 таксито на Маквей още пъплеше сред гъмжилото от коли. Но все пак предпочиташе това, отколкото да си проправя път с опела по задръстените парижки улици.

Като разгърна оръфания си бележник, той огледа записките за днес - 10 октомври, понеделник. Най-вече последната: Озбърн - "Ла купол", бул. Монпарнас, 19 ч. Малко по-горе бяха надраскани бележки от разговора с Бара. Представителят на "Пирели" бил разгледал гипсовия отпечатък от следата в крайбрежния парк. Според него такава шарка се срещала само върху гумите, произвеждани за един търговец на едро, с когото поддържали периодични контакти и който снабдявал салоните за нови автомобили. В момента подобни гуми имали двеста нови автомобила модел форд сиера, осемдесет и седем от тях продадени през последните шест седмици. Списъкът на купувачите щял да бъде готов във вторник сутринта. Парченцето от огледало, намерено след престрелката, вече било минало през лабораторията. То също било от форд, но нямало начин да се определи моделът. Пътните полицаи и пазачите във всички паркинги били предупредени да съобщават за всички фордове със счупено външно огледало.

На страницата за 10 октомври имаше още една бележка - данни от лабораторното изследване на клечката за зъби, която бе открил между боровите иглички. Човекът, който бе държал в уста клечката, спадаше към онези шейсет процента от населението, чиято кръвна група може да се определи и по други телесни течности - урина, сперма или слюнка. Кръвната група на горския скитник съвпадаше с тази от кървавите петна върху кухненския под на Вера Монере. Група О.

Таксито спря пред "Ла купол" точно в седем и седем минути. Маквей плати на шофьора, излезе и тръгна към входа.

Голямата зала в дъното все още се подготвяше за вечерния наплив и имаше само няколко заети маси. Но остъклената тераса откъм улицата беше претъпкана и шумна.

Маквей спря на прага и се огледа. След малко се провря между група бизнесмени, намери свободна маса край стената и седна. Изглеждаше точно така, както желаеше - напълно сам.

Пипалата на Организацията се простираха далеч извън кръга на нейните членове. Както често правят подобни групировки, тя наемаше хора, които нямаха ни най-малка представа за кого работят.

Гимназистките Колет и Сами бяха наркоманки от богати семейства, тоест готови на всичко, само и само да си набавят дрога, без близките им да узнаят. Приемаха почти всякакви задачи по което и да било време.

В понеделник поръчката беше проста: да отидат на Кей дьо Бетюн 18 и да наблюдават единствената врата, край която няма полицейски пост - изходът от жилището на портиера. Ако излезе симпатичен мъж на около трийсет и пет години, веднага да съобщят и да тръгнат след него.

Двете момичета проследиха Озбърн до кабинета на доктор Шейсон на улица Басано. После Сами влезе след него в магазина "Троа картие" на булевард Мадлен и даже кокетно го помоли да й помогне да избере вратовръзка за чичо си, докато той чакаше да му довършат костюма. Накрая Колет слезе с Озбърн в метрото и не се отдели от него чак до кафенето срещу "Ла купол".

От този момент на сцената излезе Бернхард Офен, който видя как в 19:05 Озбърн напуска кафенето и пресича булевард Монпарнас, за да влезе в ресторанта.

Висок само метър и седемдесет и пет, тъмнокос, облечен с джинси, кожено яке, маратонки "Рийбок" и диамантена обица на лявото ухо, Бернхард Офен нямаше нищо общо с дългия рус мъж. Но беше също тъй смъртоносно опасен. В десния джоб на якето му лежеше автоматичният пистолет CZ със заглушител, който бе използвал успешно в Марсилия.

В 19:20, убеден, че Маквей е пристигнал сам, Озбърн стана от мястото до витрината, заобиколи няколко заети маси и се приближи към детектива, държейки неловко настрани превързаната си ръка.

Маквей погледна бинтовете, после му направи знак да седне.

- Казах, че ще дойда сам. Не водя никого.

- Казахте още, че можете да помогнете. Какво имахте предвид? - запита Озбърн.

Разбираше, че напразно се е надявал на подстригването и новия костюм. Маквей отдавна знаеше, че той е тук.

- От коя кръвна група сте, докторе? - прекъсна го Маквей, без да обръща внимание на въпроса.

Озбърн се поколеба.

- Мислех, че вече знаете.

- Искам да го чуя от вас.

В този момент до масата спря келнер с бяла риза и черен панталон. Маквей отрицателно поклати глава. Озбърн поръча кафе и келнерът се отдалечи.

- Група В.

Предварителният доклад на Ернандес за Озбърн най-сетне бе пристигнал по факса малко преди Маквей да напусне префектурата. Между другото в него се споменаваше и кръвната група - В. Което означаваше не само че Озбърн казва истината, но и че високият мъж е от нулева група.

- Доктор Хуго Клас. Разкажете ми за него - нареди Маквей.

- Не познавам никакъв доктор Клас - бавно отговори Озбърн, като все още се питаше нервно дали залата не е пълна с цивилни полицаи, очакващи сигнал от Маквей.

- Той ви познава - излъга Маквей.

- Значи съм го забравил. Каква специалност практикува?

Озбърн беше или много опитен, или съвършено невинен. Но вече бе излъгал за калта по маратонките, следователно можеше да лъже и сега. С надеждата да го изкара от равновесие, Маквей направи рязък завой:

- Той е доктор по философия. Приятел на Тимоти Ашфорд.

- На кого?

- Е, хайде, докторе. Тимоти Ашфорд. Бояджия от Южен Лондон. Симпатичен младеж. На двайсет и четири години. Знаете го.

- Съжалявам, не ми е познат.

- Никак?

- Никак.

- В такъв случай вероятно няма да се развълнувате ако ви кажа, че видях главата му в един хладилник.

На съседната маса някаква възрастна жена със светъл кариран костюм ахна от ужас. Маквей не изпускаше Озбърн от поглед. Нарочно бе поднесъл вестта по най-грубия начин, за да предизвика реакция. Но Озбърн даже не мигна.

- Докторе, веднъж вече ме излъгахте. Искате да ви помогна. В такъв случай ми дайте нещо полезно. Докажете, че мога да ви вярвам.

Келнерът донесе кафето, сложи го на масата и се отдалечи. Маквей се загледа подир него. След като отмина няколко маси, келнерът спря до тъмнокос мъж с кожено яке. Човекът седеше сам вече от десет минути, без да поръчва нищо. В лявата си ръка държеше цигара и имаше диамантена обица на лявото ухо. Веднъж келнерът вече бе спрял до него, но човекът го отпрати. Този път той погледна към Маквей и каза нещо. Келнерът кимна и тръгна между масите.

Маквей отново се обърна към Озбърн.

- Какво, докторе, май не ви се говори тук? Искате ли да идем другаде?

Озбърн не знаеше какво да мисли. Също както първия път, Маквей му задаваше загадъчни въпроси. Очевидно го смяташе за замесен в нещо, от което Озбърн нямаше ни най-малка представа. А това само усложняваше положението, защото всеки откровен отговор придобиваше вид на хладнокръвно пресметнато увъртане.

- Маквей,