Агоп Мелконян

VIA DOLOROSA

НАРОДНА МЛАДЕЖ

ИЗДАТЕЛСТВО НА ЦК НА ДКМС

София

19987

УБИЙСТВО В НЮ БАБИЛОН

Фантастична пародия

Първа част

„ПРЕСТЪПЛЕНИЕ С ВЪПРОСИТЕЛНА"

1

По-възрастните може би си спомнят деня, в който сякаш от квантовия вакуум (сиреч от нищото) се появи Йоасаф Друмника. Разбира се, тогава никой не знаеше, че се именува Йоа­саф, нито пък че е друмник по природа.

Беше май. Беше в разгара на Бакхусовите пиршества. Скрити зад колоните на Неопропилеите, пияни мъже дълго и с изследователска съсредоточеност изпразваха пикочните си мехури; алени от въодушевление фокусници неблагоразумно гъл­таха саби, за да ги блъвнат миг по-късно във вид на пламъци; развеселени хлапаци щъкаха по пазарите, яхнали самодоволно бионични рептилии, амбулантни търговци на холографни памети и венериански цветарки предлагаха евтината си стока с мазни гласове, по небето не се виждаха никакви звездолети, когато през градската порта на Ню Бабилон мина странен мъж на неопределена възраст с избеляла брезентена бохча на гърба. Стражниците не го спряха, защото пътничето не приличаше на размирник; полицаите не му обърнаха внимание, защото на вид бе съвсем средностатистически и не се оглеждаше гузно; жените не го задърпаха към тъмните входове на своите работилници за радост, защото приличаше на благочестив скопец, отдавна забра­вил какво е да те притискат женски бедра по хълбоците; тър­говците не хукнаха да го увещават — какво ще измъкнеш от просяк. Само градският идиот Менестей пое подире му, опулил глупаво очи и провесил челюст, напъна се да извика нещо — изглежда, от изненада бе забравил, че е глухоням, но от тита­ничните му усилия излезе нещо като вопъл на крава родилка. Подскачаше по калдъръма, сочеше с пръст, дърпаше минувачите да обърнат внимание, искаше да възвести чудото, да съобщи на всички великата чест, с която Съдбата е удостоила празника, но Ню Бабилон изнемогваше от светлини и звуци, по улиците щедро се разливаше вино и сласт, градът дишаше с всички древни, сегашни и бъдещи пороци, градът беше уморен от гълчава, танци, кавги и побоища, затова никой не забеляза, че път­ничето има ореол.

— Ей, старче! — кресна наперен момък с грейнали от spiritus vini очи. — Каква е тази продупчена шапка?

— Шапка като шапка — отвърна кротко пътничето.

— Era ти шапката! — и тук младежът добави още няколко думи, които благопристойните автори винаги спестяват в книги­те си.

Но пътничето, изглежда, си нямаше път. Помота се по ста­рите криви улички, надникна в схлупените работилнички за микропроцесори, пое към музея по криотроника, копнееше да разгледа няколко предисторически диода на Гън, но стигна само до градския площад, където се смеси с тълпата. Всички унесено зяпаха някакъв фукльо, гол до кръста и с бял парцал около таза, който се опитваше да левитира, но няколко пъти падна върху дъската с пирони и всички го освиркваха. После друг де­монстрира великото изкуство да спира сърцето си — и успя. Едва по-късно се разбра, че се е поувлякъл, но никой не се раз­плака — все пак вдовицата му щеше да получи пенсия, тъй като кончината бе настъпила при изпълнение на служебните задъл­жения.

— Зяпаш, нали? А данъците платил ли си?

Беше мъж на около шестдесет, в къса туника на балерина.

— Аз съм честен данъкоплатец, господине — измънка Йоасаф.

— Моралист! Социално скопен земянин! — кресна мъжът и ловко се метна на един тезгях, където мигом зае въодушеве­ната поза на оратор. — Тази държава трябва да бъде разложе­на чрез данъчната й система. Данъците са позорът на социума и нацията! Не плащайте данъци, дами и господа! Чрез борба срещу данъците — към обществено доволство и физиологичен прогрес!

Вероятно този трибун в туника на балерина още дълго щеше да провокира заспалата съвест на съгражданите си, ако не беше насилствено смъкнат от полицай, но мястото му ведна­га зае друг.

— И все пак Земята се върти! — кресна новият. — Върти се, ама на! — и тук той показа онзи пръст на ръката, който замества цяла съвкупност от аргументи. — Може и да се вър­ти, ама е в центъра. Хелиоцентризмът е поредната измама на правителството и на неговите лакеи, наричани журналисти. Виж­те със собствените си очи — не е ли всичко около нас? Значи сме в центъра. Казвам се Антиджордано Антибруно — запомнете това име и веднага ме изгорете! Моля ви, изгорете ме неза­бавно, напук на световното устройство!

— Няма съчки, брат — простена някой от тълпата.

В същия миг главите на всички се извърнаха на четири румба вляво, откъдето се показа градският духов оркестър. Инструментите крачеха бойко и тържествено, сплотени около своя централен компресор, който всеотдайно им предоставяше с маркучи необходимото количество въздух. Свиреха марш от операта „Аида". Когато тълпата започна да ръкопляска възтор­жено, компресорът използува всеобщото възхищение за лично облагодетелствуване — чевръсто измъкна измежду ребрата си (охладителните) лозунг с надпис: „Те не могат да дишат без мен!", а в поредната си ръка вече размахваше спестовна ка­сичка. Гражданите на Ню Бабилон уважаваха изкуството, осо­бено духовното (тоест, което се постига с духане), и бяха щедри. Но точно на върха на тази трогателна благотворител­ност компресорът кресна:

— Само монети, простак! Копчетата задръж за себе си! Разбира се, за да изрази спонтанното си възмущение,

компресорът трябваше да изплюе жизненоважните маркучи, за­това инструментите въздъхнаха смирено, изстенаха по старчески и маршът умря на една осминка ла.

Йоасаф се дръпна встрани, седна на една пейка и раз­твори бохчата си. Към него се приближи съсухрено старче в дрипав шлифер, главата му потреперваше ситно като вибратор на електрическа самобръсначка и носеше торбички под очите си — следи от буйна младост или болни бъбреци.

— Президентът да те поживи, старче, ама не яж от сво­ето — рече новодошлият и, кой знае защо, се захили. — Грехота е да го хабиш.

— Защо да е грехота?

— Отсреща при Диона дават мръвки без грошове. И вино дават, и женички, затова хич не яж от своето.

— Тая Диона да не е от лигата за защита на животни­те? — попита Йоасаф.

Старчето възрази почти обидено:

— Не, а защото е празник.

После седна до него и внимателно придърпа пешовете на шлифера, защото при невнимание рискуваше да го разпори.

— Месо не ям — започна бавно Йоасаф, разгъвайки мазни­те хартийки. — Вино не употребявам. Жените носят само не­приятности и срамни болести.

— Няма срамни болести, има болести по срамните части.

— Тъй, тъй... Пък и не я познавам тая Диона, непри­лично е.

Старчето измъкна от вътрешния джоб на шлифера плоска бутилка, отпи с наслада и едва тогава продължи:

— Празник е, кой ти гледа прилично и неприлично. Щом властта разрешава, давай. Мен иначе не ме пускат по кръчми­те. Като се насмуча, намирам кмета, ако ще в писоара, и му казвам какво е, пък той е една неприлична думичка. Имах до­ста неприятности... Ти си яж, яж... Един приятел, доктор, казва се Хипократус, ми изкара бележка. Чакай, къде беше... — и старчето затършува из джобовете. — Че страдам от... ма­ниакална кметофобия. Сиреч по рождение не понасям кметове.

— Предписа ли ти витамини? — попита пътничето с пълна уста.

— Не бе, само на ужким — старчето пак се обиди. — Кол­кото да ме оставят на мира. Ей на, вчера шерифът ме извика и каза: „Щом имаш бележка, карай, Блез, колкото можеш, мамка му". И аз карам.

— Щом ти се кара, карай. Не се възпротивявай на жела­нията си. Още повече, щом си болен...

Минута-две всеки беше зает с делата си: Йоасаф дъвче­ше собствената си храна, а старчето Блез пиеше от обществе­ната ракия.

— Ти, изглежда, си разбран човек, кротък. Обичам хриси­мите хорица — започна Блез някак гальовно, но секунда след това придоби сериозен, дори вглъбен вид, наведе се съвсем до ухото на събеседника си и попита шепнешком: — Това, дето блести отгоре, сериозно ли е ореол? Или и ти го караш на ужким?

Йоасаф изобщо не се изненада от въпроса, изглежда, беше свикнал, затова отговори лаконично:

— Честна дума.

Блез енергично се прекръсти, но като се сети, че се на­мира на обществено място, за всеки случай и си плю в паз­вата — знае ли човек в тия атеистични времена ...

— Тогава излиза, че си светец!

— Не съм — поклати тъжно глава Йоасаф. — Там е рабо­тата, че не съм.

— Доколкото знам...

— Значи не знаеш достатъчно — прекъсна го Йоасаф. — Не може светец без ореол, но виж, ореол без светец може.

Блез потъна в размисъл, дори поруменя от мисловно на­прежение. В името на истината трябва да признаем, че Блез си е мислител, или поне така пише в кратката енциклопедия „А-Я".

— Тъй — каза той накрая. — Излиза, че ореолът е необ­ходимо, но не достатъчно условие за святост.

От изумление Йоасаф дори спря да дъвче:

— Умно го рече. Моят случай е такъв. Да не би между другото да си начетен?

Блез пак се почувствува обиден.

— Бях на младини — каза. — И математик бях, и фило­соф. И някои други работи бях. Сега съм бивш. Например бивш изобретател на сметачната машина. — Блез се изправи, свали омачканото си кепе, сложи го пред корема си и се поклони с достойнство: — Приятно ми е, Блез Паскал.

— Аз познавах един Паскал — Йоасаф продължи да мляска равнодушно, — но той не е изобретявал нищо. Затова не знам бивш какъв е.

В този момент от високата градска кула се показа ог­ромна кукувица, или може би кондор, и продрано изръмжа се­дем пъти. Интелигентният читател вероятно се досеща че това е прословутата нюбабилонска кула, за която нищо не пише в учебниците по история, защото тя ще бъде построена в някои от следващите векове, а учебниците се занимават само с мина­лите Засега само мимоходом ще споменем, че тя прилича на многоетажна извита торта, че беше подхваната с много енту­сиазъм, но остана недостроена, тъй както вече е писано от един безимен автор: „И рекоха един другиму: хайде да напра­вим тухли и да ги изпечем на огън... И рекоха: хайде да съградим град и кула, висока до небето... Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки. И рече Господ: ето, един народ са и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да направят."

Този отчет на местната строителна организация предиз­вика остри спорове. Едни твърдят, че тухлите били калпави, други — че чертежите били обратно хелиографирани, трети — че ръководителят, дето дошъл, им смесил езиците, затова пре­станали да се разбират помежду си (искаш например тухла, пък ти носят вар и т. н.), но в края на краищата работата се разсъхнала и всички се пръснали по земята човешка, а хитре­ците тръгнали към Африка, защото там плащат с твърда валута. (За подробности виж в книгата „Битие" от въпросния безимен автор.)

А сега да се върнем към нашата история в момента, ко­гато кукувицата, или може би кондорът, изръмжа седем пъти.

— Докарахме го до седем.

— Колко му е — допълни Йоасаф. — И друг път сме го до­карвали.

— Значи, казваш, може. Тъй де, щом ядеш, какъв светец си. Светците, като ги гледа човек, сякаш са изрязани от мукава. И не пада ли?

— Кое?

— Ореолът.

— Тц. Както и да си въртя главата, не пада. Здраво е закрепен.

Но Блез бе не само мислител и бивш изобретател, но и един много любознателен човек, затова не миряса:

— А като спиш, не ти ли убива?

— Не, мек е. Пипни го, ако искаш.

— Ами, какво ми влиза в работата! — стресна се Блез. — Ще взема да го изцапам. Виж как блести, като нов е... Ти по търговската част ли си?

— Нещо такова.

— Че какво ще продаваш — опули се старчето Блез. — Гол си като тояга.

— Гол съм — съгласи се пътничето. — Като тояга.

— В нашия град има богати търговци. Артур; мръсникът му с мръсник, продава роботи, ама са калпави, не като на Сюзън Келвин. Катон Марк Аврелиевич има поне един милион пиявици и още толкова жаби, връз които жените пикаят. Ангеларий продава синтетична карантия — дробове, сърца, мехури, апендикси. Апендиксите вървят най-добре, някои си слагат по четири, по пет, защото и без това не служат за нищо, само за украса на тялото Евтино ги дава, докато отец Грегъри например е скъпчия. Той предлага свети мощи на видни от­криватели. Даже искаше да му дам моя скелет, ама аз не се съгласих. Наскоро взе за черепа на Нютон половин милион гроша!

— Сигурен ли си, че не е фалшификат?

— Не е, има белег от ябълката, дето го е фраснала точ­но в момента, когато се е появил законът за гравитацията. Пък и си личеше, че е от умна глава. Ти къде ще се вместиш?

Йоасаф започна да развива тезата, че на човек с ореол не му отива да продава пиявици, нито пък апендикси; че та­къв човек непременно трябва да търгува с нещо духовно, на­пример с утеха или в краен случай с възторг, макар че на­последък на пазара има възторзи в изобилие и цената им до­толкова е паднала, че вестниците са пълни с реклами за въз­торг. От своя страна Блез изказа мнението, че делото му е напълно обречено, тъй като в Ню Бабилон духовният бизнес изобщо не върви, в краен случай може да се пласира малко меланхолия, и то само на черна борса, защото останалото — утеха, възторг, ентусиазъм, любов към властите и тям подоб­ни, се дават от кметството безплатно, само срещу представяне на лична карта. Йоасаф беше изненадан от тази социална при­добивка, но възрази, че винаги ще се намерят поне няколко обезверени души, които срещу скромно заплащане ще са щаст­ливи да получат две-три дози надежда, особено ако тази на­дежда е свързана с бъдното...

И точно в този миг от отсрещната кръчма се чуха сър­цераздирателни викове: „Край, убиха го!", „Кого убиха?", „Кой го уби?", и отвътре изскочи Диона, изплашена и преблед­няла.

— Убиха го бе, хора! Като някакво си нищо го убиха!

2

Само за секунди кръчмата повърна цялото си съдържание — неколцина полупияни мъже, зачервени, още мляскащи мезета, запотени от алкохолен труд, рошави и разгърдени. Но. колкото и странно да звучи, всички бяха живи.

— Къде е трупът? — попита младо момче, в униформа на редник и щръкнали като радиотелескопи уши.

— Сигурно е останал вътре — отвърна треперещата Диона.

— Щом не може да излезе сам, да бъде изнесен! — наре­ди Редника с тон на висш офицер с много медали за храброст.

Изнесоха го — мъж на около петдесет, с вид на пресен труп, от гърдите на който съвсем необичайно стърчи нож. Дио­на веднага се метна отгоре му и започна да прави изкустве­но дишане уста в уста. Кой знае защо, но това, изглежда, й хареса, защото подир малко започна да търка бедра, а ръцете й инстинктивно посегнаха да разкопчават ризата му.

— Стоп! — отсече Редника. — Трупът да не се докосва с цел удоволствия до второ нареждане. Кой ще даде добровол­ни и чистосърдечни показания?

Напред излезе младо момче с лице на морфинист.

— Както си седя, и гледам — убиват го.

— То, дето се вика, може и да си ти — обади се от тъл­пата гражданин с модерни мустаци с двоен Т-образен профил. По-нататък ще го наричаме Гражданина.

— Защо пък точно аз? — попита Младежа.

— Тъй си знам — виновният пръв се оправдава.

— Не съм се оправдавал. — Значи си признаваш.

— Нищо не съм признавал — упорствуваше Младежа.

— Видя ли, значи си ти.

По всичко си личеше, че следствието има нужда от здрава ръка, а кой има по-здрава ръка от армията?

— Не, не, така не може — екна гласът на Редника. — Без следствие няма да мине. Като единствен униформен поемам съответните отговорни функции. Моля да гласувате. За? ... Про­тив? ... Въздържали се?

На последния въпрос Йоасаф плахо вдигна ръка.

— На теб, старче, кой ти е давал правото да се въздър­жаш?

— Аз поначало се въздържам — смотолеви Йоасаф.

— Виж го ти — въздържател! Ако всички се въздържаха, човечеството щеше да изчезне. Твоето въздържание не се за­чита.

Тук трябва да уведомим уважаемия читател, че гласува­нето като церемония няма да изчезне в бъдещето, макар че дотогава малцина ще си спомнят за какво точно служи то.

— И тъй, благодаря за единодушно гласуваното доверие — продължи Редника. — Ще се постарая да оправдая вашите на­дежди за справедливост. Предполагам, не възразявате да за­почнем от дамите?

Редника придърпа един стол под мястото, което му слу­жи за сядане, кръстоса авторитетно крака и започна:

— Вашето име, госпожице?

— Я не се прави на идиот!

— Диона, моля те, не обиждай следствието. Облеченият в униформа е облечен във власт. Питам: вашето име?

— Диона Месалина.

— Видя ли, колко му е да си признаеш. Ние не обичаме да насилваме, макар че понякога е приятно. Питаме ви, Диона, къде бяхте по време на убийството?

Отговорът на Диона бе съдържателен и изключително це­нен:

— Че откъде да знам?

— Не знае, ерго има алиби. Защото е казано: който не знае, е невинен. Казали са го на латински, а щом е на латин­ски, значи е умно.

Някой простодушно попита кой точно го е казал, на което биде отговорено, че авторът е плешив, че е римски оратор и че носи очила. И освен това бил по-умен от всички тук, взети заедно. Всички кимнаха в знак на съгласие и следствието продължи.

— Може би случайно сте вие, господине? — подхвана Ред­ника. — Абе я ела насам!

Гражданина с двойните Т-мустаци приближи плахо. Почти минута Редника го разглеждаше със съсредоточеността на натуралист, открил птица бозайник.

— Ако се съди по черепа — започна той, — стопроцентов ломброзовски тип. Ревнив, хиперсексуален, полиоргазмен и със садистичен уклон. Генетично обременен. Имате ли в рода си идиоти?

— Аз съм племенник на президент!

— Значи не е изключено. Всичко е ясно! Неовладян на­гон, който тласка в бездната на престъпността. Убитият е сподирял хазяйката му, с която подозираният — ей този тук хубавец с мустаци на сом — поддържа редовни полови контакти. И в момент на ревност — хац с ножа!

— Глупости! — размаха ръце Гражданина. — Аз нямам хазяйка.

— Това не пречи да се поддържат редовни полови контак­ти — настоя Редника.

— Моля ви се, граждани, това са врели-некипели. Про­четете. Аз имам нотариално заверен документ, че съм полово немощен.

Гражданина размаха розова бланка с няколко кръгли пе­чата. Редника грабна листчето и го зачете, мърдайки устни. "Неколцина се опитаха да надникнат иззад гърба му, но той ги прогони.

— Да бе — възкликна Редника, — виж ти, нищо и никакъв човечец, а полово немощен. Да му се не надяваш! И как го постигна? С йогийски упражнения? Или с излишества? Или може би си интелектуалец?

Гражданина наведе глава и пристъпи от крак на крак:

— Не съм местен. Аз съм хуманоид от планетата Ерос, там всички сме такива.

— Вярно е, проверила съм, всички са такива — потвърди Диона.

— В края на краищата човекът си има документ, черно на бяло — намеси се Блез.

— По свидетелски показания и въз основа на предоста­вени надлежно заверени документи следствието ви освобожда­ва... Полова немощ — какъв благодат!

Редника затвори очи и забленува за деня, когато най-после ще бъде освободен от тази непоносима тегоба на тялото и душата. Но мечтанията му продължиха само секунди, защото всички тръпнещо очакваха по-нататъшния развой на следствието.

— Охо, виж ти какъв красавец! Ти, ти, да. Ставаше дума за младежа с лице на морфинист.

— Ами че ти си просто готов убиец! — възкликна Редни­ка. — Като че ли правен по поръчка. Красавец, апетитен, мечта за всяка хазяйка. Нашият въпрос е: къде бяхте между седем и седем нула пет тази вечер?

— В кръчмата.

— Най-после един, който е бил на местопроизшествието. Младежа се опита да обясни, че всички са били в кръч­мата, но Редника извади железен довод:

— Всички бяхме, вярно, но убиецът е само един, защото има един наръган нож. А един нож не може да се ръгне от два­ма и повече едновременно. Значи признавате, че между седем и седем нула пет сте били в престъпна близост с убития?

— Признавам.

— Аз познавах един, който всяка вечер в шест ходеше в кръчмата „При чашата" и не свърши добре, макар че написа­ха книга за него. Той също поддържаше полови контакти с хазяйката си и при това, настоявам да обърнете внимание, не притежаваше документ за полова немощ.

— Нямам такъв документ.

— Лисицата падна в капана! — И Редника започна доволно да трие длани. — Нашият последен въпрос е: защо убитият, преди да стане такъв, е сподирял хазяйката ви? Може би тя му е давала някакви недвусмислени аванси? Може би по приро­да си е въртизадник? Или може би той е неистово напорист? Това са смекчаващи вината обстоятелства.

— Моята хазяйка е на деветдесет и осем години.

— Мамка му, светът съвсем се е побъркал! Тоя тук на четирийсет — полово немощен с документ, а оная развалина на деветдесет и осем поддържа редовни полови контакти! По-точно поддържаше, защото обектът на нейната старческа похот лежи сега трагично пред нас с нож в сърцето.

Блез Паскал се опита да сложи прът в колелата на следственото дирене, като каза, че господин Редника непрекъснато го усуква около някаква хазяйка и нейните контакти, а в действителност може да става дума за грабеж например или за чистопробен садизъм.

— Не може! — в гласа на Редника отново се появи офицер­ската интонация. — Криминологична интуиция. Щом погледнах, и разбрах —. полово престъпление, в което е замесена хазяй­ка. Намеси ли се хазяйка, на всяка цена трябва да се извър­ши престъпление, по възможност полово. От опит знам. И тъй, млади момко, опишете как точно извършихте убийството.

— Не съм убивал. Аз не мога да убия човек.

— Можете, можете! — гласът на Редника мина във фалцет. — Колко хубавичко можете! Вие сте човек с възможности. Нашето общество възпитава човеци с възможности. Или може би не сте съгласен? Или може би смятате, че нашето общество прелива от пусто в празно? Може би изразявате несъгласие с новата реформа в образованието?

— Аз не съм човек — свенливо каза Младежа.

— Да, вие сте загубили всичко човешко.

— Аз съм биоробот.

След тези думи, изречени с типичната за едно изделие на техниката скромност, Младежа разкопча фланелата си. Всич­ки присъствуващи, включително и авторът на тези редове, видяха, че под фланелата блесна алуминиев корпус, тук-там ръждясал, покрит с еластичен полимер. Някои ахнаха, други изохкаха, трети въхнаха, само Редника събра цялата си воинска решителност и възкликна:

— Значи си айзъказимовче, мамка ти позитронна!

Тук настана суматоха. Диона заяви, че отдавна е подози­рала този факт, тъй като момчето няма тръпка, не тегли, пък и досега не й е предлагал дори най-незначителен флирт. Блез от своя страна констатира, че като бивш изобретател на сме­тачната машина човечеството трябва да му е благодарно, но що се отнася лично до него, той предпочита андроидите на мосю Жак дьо Вокансон, особено неговия флейтист. Гражданина прояви укорителна неосведоменост и попита кой е този мосю дьо Вокансон, какво е това андроид и какво общо имат тук музикантите. Беше му обяснено, че дьо Вокансон е роден в Гренобъл, но той, сиреч Блез Паскал, няма честта да го по­знава лично, тъй като е умрял половин век преди малкият Жак да се роди, а какво е андроид, го пише в речника за чужди думи. Гражданина обаче зададе основателния въпрос, как така Блез Паскал ще е умрял, след като е тук, на площада, пред кръчмата на Диона. Блез обясни, че тая работа няма нищо общо нито с мосю дьо Вокансон, нито с андроидите, следова­телно не е тема на спора. Неочаквано се намеси и Йоасаф с въпроса: а какво все пак се изясни около дискутирания флей­тист? Блез рече, че флейтистът е един от андроидите на мосю дьо Вокансон, а какво е андроид, го пише в речника за чужди думи. Диона обаче сподели, че да се употребяват думи, не­познати на широката публика, е признак на лошо възпитание. Гражданина настоя да се върнат към загадъчната мистерия със смъртта на Блез Паскал, тъй като Блез е очевидно жив и сле­дователно не би трябвало да бъде мъртъв — това е ясно като две и две. Блез трябваше да вземе становище, затова обясни, че според повечето литература по въпроса той наистина е починал в полунощ на 19 август 1662 година и два дни по-късно е погребан в катедралата „Сен Етиен дьо Мон". Гражда­нина прояви скептицизъм и попита дали Блез Паскал е ходил във въпросната катедрала да провери слуховете около неговата собствена смърт, но му бе отговорено, че не, защото няма вре­ме. Освен това, каза Блез, тази проверка изисква ексхумация, а той не понася да гледа собствения си труп. Йоасаф попита какво е това ексхумация, а Диона допълни, че да се употребя­ват думи, непознати на широката публика, е признак на лошо възпитание. Гражданина от своя страна допълни, че все пак не му е станало ясно каква е връзката между флейтиста, смъртта на Блез Паскал и този тук младеж, който в края на краищата не е имал никаква връзка със своята хазяйка, тъй като е биоробот.

В този момент Редника не издържа и изкряска:

— Стоп!

Над площад „Опосум" в Ню Бабилон легна тягостно мълча­ние. Всички очакваха следващия гениален ход на Редника, а той отчаяно блъскаше слепоочията си с юмруци:

— Не, хиляди пъти не! Никога не съм разследвал толкова объркано убийство. Очевидно престъпникът е твърде опитен, умело е прикрил следите си, оставяйки на местопроизшествието само един нож. — И неочаквано го озари очакваната от всички гениална мисъл: — Ножът! Ключовата дума е изречена! Диона, донесете лупа и алуминиев прах.

— Че откъде да ти намеря алуминиев прах!

— Аз не мога да извърша дактилоскопично обследване без алуминиев прах. — Тук Редника скочи, с твърда караулна крачка се приближи до Блез и го прониза с оловен поглед. — Вие случайно да сте чували някой да е извършвал дактилоскопия без алуминиев прах?

— Да си призная, не съм чувал — гласът на Блез потре­пера.

— Чудесно! А случайно да обичате да киснете по кръч­мите?

— Да си призная, обичам.

— Великолепно! И случайно тази ваша страст като пти­цата феникс да се събужда точно между седем и седем нула пет?

— Да си призная, будна е по всяко време.

— Конгениално! „Всяко време" включва и времето между седем и седем нула пет. Така ли е, граждани? Дотук успоред­ните се пресичат. А случайно да имате хазяйка, с която да поддържате редовни ...

Диона не издържа:

— Я ни се махай от главите с тази твоя хазяйка и ней­ните контакти!

— Моля ви, Диона, не пречете на следствието! — Редника беше категоричен. — И без това ножът е от вашата кухня, това си личи и без алуминиев прах.

— Нямам такъв нож.

— Въпреки това, въпреки това... — И Редника отново се обърна към Блез: — А вие случайно да имате такъв нож в себе си?

— Да си призная, нямам.

— Нямате, следователно този може да е вашият.

— Ама аз никога не съм...

— Не обичам думата никога! — разгневи се Редника. — Кога никога? Вчера никога или днес никога? А може би и утре никога? Никога намирисва на безкрайност, пък всички в света сме крайни, а някои дори ограничени. Един мой приятел казва­ше никога, никога, ама като й напълни корема, на ти едно никога! И тъй?

Блез започна бавно, колебливо, като придърпваше сегиз-тогиз пешовете на овехтелия си шлифер:

— По това време, господин Редник, аз не бях в кръчма­та. По това време ние си говорехме тук с този кротък чове­чец.

— И до него ще стигнем. И неговата не е чиста. И тъй, господине, нашият последен въпрос е: защо точно тази вечер между седем и седем нула пет не бяхте във въпросната кръч­ма, след като всяка друга вечер сте там?

— Случайно. Просто излязох да глътна въздух и се за­приказвахме.

— За което ще съжалявате! Може да се тълкува като опит да се избяга от местопроизшествието. И ви съветвам: не използувайте думата случайно! Случайността намирисва на идеализъм и метафизика — лепват ти шест месеца и край.

Това с шестте месеца беше само тактически ход от стра­на на следствието за сплашване на мирогледно отклонилите се граждани.

Редника се обърна към Йоасаф:

— Вие със собствените си очи ли го видяхте?

— Аз нямам други очи — кротко отвърна пътничето.

— Отговаря се с „да" или „не".

— Да, бога ми. Заклевам се в светата майка.

— Без религиозна пропаганда! Ще ти дам аз една майка на теб! Апропо, кой си ти и какво е това отгоре, имам пред­вид — на кубето?

— Именуват ме Йоасаф, с прозвище Друмника. А това е ореол.

Редника пак се разгневи:

— Без ореоли, без ореоли! Според конституцията всички сме равни! Аз съм виждал един с ореол, става дума — нарису­ван. И върху него някой беше изчегъртал с ножче мръсна дума.

— Не съм бил аз.

— А, то се вижда. Онзи беше съвсем изпосталял и си заслужаваше мръсната дума. Макар че, да ме извинят благород­ните дами, ако питаш мен, какво мръсно има в думата педе­раст? Дето се казва, да не е искал? Такъв го е родила майка му.

Гражданина веднага използува възможността да атакува:

— Всички са една стока.

— Ти мълчи! — отряза го мигом Редника. — Теб те раз­брахме, че си слабосилен. Гащите му празни, пък ходи по кръчмите по време на полови престъпления. — И пак към Йоа­саф: — А къде бяхте тази вечер между седем и седем нула пет?

Йоасаф си призна, че е разговарял с Блез, но следствието откри несъвпадение в показанията: Блез твърди, че е разговарял с Йоасаф, а Йоасаф твърди, че е разговарял с Блез. Как тъй? Йоасаф каза, че са си разговаряли едновремен­но, но Редника пак го пресече: а защо не се изслушвате? Из­слушването, както се казва, е белег за морално здраве. Един негов (на Редника) приятел тъй не изслушвал насрещния, но после заболял от венерическа болест, та трябвало да обръснат цялото му тяло. Накратко, опасно е, затова хората трябва да се изслушват. Йоасаф отвори уста да каже нещо, но Редника отсече:

— Не искам да те слушам!

После разговорът се завъртя около прозвището Друмника. Йоасаф призна, че го наричат Друмника, защото обикаля от град на град, крачейки по друмищата на републиката, но това се стори твърде подозрително на следствието. Въпрос: а къде гражданинът Йоасаф е регистриран адресно? Оказа се, че гражданинът Йоасаф няма постоянна адресна регистрация. Въпрос: значи ли това, че няма постоянно местожителство? Оказа се, че значи. Ха така — бездомник. Но какво означава бездомник? Бездомник означава човек без дом. А какво от своя страна означава човек без дом? Означава, че въпросният човек няма хазяйка. А щом няма хазяйка, с кого тогава поддържа редовни полови контакти?

Изумителното развитие на логиката доведе следствието отново до задънена улица. Диона направи основателното предложение следствието да се освободи от натрапчивата идея за хазяйката, но Редника заяви на всеослушание, че от хазяйки никога не се отказва — това е категоричен принцип в живота му. Защото само един истински идиот може да се откаже от контакти с хазяйки. Някой обаче плахо подметна, че все пак нещо трябва да се измисли, защото вече не останаха хора за разпит. Това хвърли следствието в смут.

Над площад „Опосум" отново легна тягостно мълчание.

Разбира се, Редника не бе човек, който ще остави нещата наполовина. След около минута мъчителни размишления той викна тържествено:

— Има още един, има!

— Къде е?

— Навсякъде по страниците! — Редника ликуваше. — Крие се, неговата верица, но къде ще се скриеш от справедливото възмездие. Я ела насам!

И тогава се появи авторът на тия редове — рошав (там, където все още му е останала коса), брадясал и уморен от творчески терзания.

— Име, възраст и вероизповедание?

— Ейджъп, на тридесет и седем, атеист.

— Професия и месторабота?

— Журналист от вестник „Космическа орбита".

— Бре, бре, чак „Космическа орбита" обръща внимание на нашия незначителен случай и се занимава с едно толкова скромно убийство. Интересно. И какво правиш тук?

— Аз съм хроникьор.

Тази дума изведе Редника от равновесието:

— Хроникьор, сутеньор — всички сте един дол дренки! И затова ли си вреш дългия нос навсякъде?

Това за дългия нос би трябвало да засегне Автора, но той не е такъв човек. Автора поначало е друг човек.

— И тъй, момко, беше ли на местопроизшествието?

— Това е единствената кръчма, в която никога не съм влизал — призна чистосърдечно Автора.

— А къде беше тази вечер между седем и седем нула пет?

— Описвах диалога между Блез и Йоасаф.

— Ето това се казва калпав автор! В кръчмата се извършва убийство, пък той се занимава с някакъв незначителен

диалог! А трябва да фокусираш вниманието си върху най-драматичните моменти: убийства, разводи, полови престъпления с

хазяйки.

— Така е — изстена Автора.

— Ех, да беше Шекспир, да беше Агата Кристи, такава история ще завърти, че ще ти отплесне акъла! Ама на — нямаме късмет, паднахме в ръцете на един драскач.

— Нищо, аз пък знам.

— Какво знаеш?

— Знам кой е убиецът.

— Че откъде ще го знаеш, щом не си бил в кръчмата?

— Ех, пък и ти! — и Автора го изгледа с укор. — Ако аз не знам, кой ще знае.

Редника се почеса по тила:

— Тъй де. Ако ти не знаеш, кой ще знае... Я ми го кажи на ухото.

— Не, в никакъв случай! — възрази Автора. — Трябва да спазвам законите на жанра, иначе кой ще ме чете...

— Ти си ги спазвай, ама аз няма повече кого да разпитвам.

— Има — каза Автора. — Себе си.

И отново се разтвори между страниците. Защото освен другите си достойнства Автора е скромен човек и не иска дълго време да е обект на внимание.

— Правилно! — възкликна Редника. — А себе си разпитвал ли съм? Не съм. И тъй като всеки разпит трябва да протича пред свидетели, ще се разпитвам на глас. Гласност, преди всичко гласност! А аз съм гласовит. Да започнем.

Редника седна на стола и попита със стоманен глас:

— Къде бяхте между седем и седем нула пет тази вечер? След това се изправи, застана с лице към празния стол

и отговори плахо:

— Бях в кръчмата.

Пак седна и пак със стоманен глас:

— Значи в престъпна близост с убития. Имате ли в себе си нож?

Пак прав и пак плахо:

— Нямам.

Тъй като сядането и ставането продължава до края на саморазпита, Автора няма да го описва в детайли, а ще предложи само диалога между Редника следовател и Редника подследствен.

— Следователно този нож би могъл да бъде ваш, нали?

— Би могъл да бъде и мой.

— Поддържате ли редовни полови контакти с хазяйката си?

— Поддържам.

— Ха така! Браво бе, хубавец! Ти си бил страшен Казанова!

— Е, чак пък... Как да не поддържам, на двайсет и две, русичка, с крака като прътове за овчарски скок, с ей такива големи ... Пардон, господин Редник.

— Карай, карай, сочно я описваш.

— То цялото вика: „Ела и поддържай!" Пък не съм садист в края на краищата.

— Имате ли документ за полова немощ?

— Опазил ме бог.

— Случайно да сте биоробот?

— Не съм. (Разкопчава мундира си.) Ей на, вижте колко съм космат.

— Великолепно! Всички подозрения водят към вас.

— Ами така излиза ...

— Хе! — плесна ръце Блез. — Значи ти си го ръгнал.

— Да бе — и Редника зацъка с език. — Пък убий ме, не помня.

— Случва се — успокои го Блез. — Има хора със слаба памет.

— О, има — съгласи се Редника. — Аз тъй познавах един със слаба памет, но за сметка на това страдаше от педофилия. И точно в този момент...

3

И точно в този момент от кръчмата излезе симпатичен млад мъж, с брада и одухотворено лице, загърнат от глава до пети с бял чаршаф.

— Де го оня? — попита новодошлият. Езикът му беше понадебелял от виното.

— Кой?

— Дето го фраснах с ножа. Редника се усмихна доволно:

— Абе знаех си, че не съм аз. Ето — лисицата сама пад­на в капана!

И започна надълго и нашироко да обяснява, че заради униформата си е избран с всеобщо тайно гласуване да води следствието, при това единодушно. Йоасаф му напомни, че се е въздържал, но Редника отсече сухо, че това в никакъв случай не може да бъде забравено и че рано или късно това ще бъде платено заедно с лихвите. После значи се оказва, че един не знае нищо, друг е полово нещастен, трети — биоробот, четвърти си дрънкал едновременно с „ореолчестия", пети бил страшен Казанова и на — нищо. Затова се води следствие. И тъй като доброволно се е появил нов свидетел, той трябва да бъде разпитан по всички правила на криминалното следствие и под клетва, че ще говори само истината, а неистините му се разрешава да премълчи.

— И тъй — име?

— Хияс ад Дин Абул Фатх Омар ибн Ибрахим ал Хайям.

— Туй всичкото на един човек ли е? Сигурно имате по два метра паспорти.

Обяснено беше, че на арабски това може да се запише на не повече от тридесет сантиметра, което все пак е някакво успокоение. После беше развита следната хипотетична ситуация: да си представим, че въпросният свидетел с чаршафа е все още дете и играе на улицата, увито в съвсем мъничък чаршаф, яде филия с масло и рови в пясъка на пустинята, но в този момент майка му иска да го повика — добре, значи ще се изправи в средата на оазиса и ще окне: „Ела да си измиеш ръцете, Хияс ад Дин Абул Фатх Омар Ибрахим и тъй нататък". Не може, нали? Оттук следствието направи изумителния извод, че всеки човек с чаршаф непременно има някакъв съкратен вариант на името си. Оказа се, че да, има — на нашия човек на галено му казвали Омар Хайям.

— А, това вече е друго. Това, дето се казва, може да се търпи. Нашият втори въпрос е: къде бяхте тази вечер между седем и седем нула пет?

— Точно тогава го ръгнах с ножа.

— Което означава, че сте били в кръчмата, тоест в престъпна близост с убития.

— На около петдесет сантиметра.

— Тази близост е твърде престъпна, от опит знам. Да продължим. Откога жертвата поддържа редовни полови контакти с хазяйката ви?

Тук настъпи малка неразбория. Първо Омар Хайям изказа изненадата си от този факт, тъй като убитият бил не съвсем достоен човек, следователно всяка връзка с него е компрометираща. После дойде ред на Диона, която заяви, че всичко това са гнусни клевети, тъй като тя е хазяйка на Омар, и следователно се лепва срамно петно върху нейната биография. А всички знаем, че едно петно може да направи биографията ти на нищо. После се намеси и Блез Паскал, но с едно твърде двусмислено изречение — каза, че Платон му е скъп, но истината била по-скъпа; Редника енергично го парира с думите, че е забранено да се говори за поскъпвания — ценовата политика си е държавно дело и не може разни хапльовци като Блез Паскал да дрънкат наляво и надясно по този въпрос, тъй като дават повод на враговете и изменниците също да дрънкат наляво и надясно по въпросния въпрос. Младежа разчете мисълта на Блез по друг начин — тук изобщо не ставало дума за никакъв платонизъм, а за жив разврат, след което Йоасаф се прекръсти и допълни: „Содом и Гомор". Редника пак нанесе ъпьркут с мисълта, че не познава цитираните Содом и Гомор, те може да са последователи на Платон, това си е тяхна работа, но Платон е мъртъв, а за мъртвите или хубаво, или нищо. Той все пак е академик и не може да е хапка в устата на всеки. След което поиска Блез Паскал да разясни пред всички какво е имал предвид с онова мъгляво изречение за Платон, който напоследък станал скъп. Блез Паскал отговори лаконично: истината. Но пак беше запитан за каква точно истина. Тогава старчето рече: ами за контактите между жертвата и Диона.

Това малко камъче преобърна колата на следствието.

— Значи тъй, Диона? — подхвана Редника. — Значи все пак контакти има? Питам: откога?

Диона дори не си направи труда да поруменее, защото и бяха казали, че руж не й отива.

— Добре де — рече тя. — Аз наистина от четири месеца поддържам редовни ... с жертвата, но нямам нищо общо...

__ Колко редовни? — попита Редника.

— Между три и четири пъти седмично.

— Средно три и половина, съвсем редовни. — Редника се приближи до Омар и го потупа по рамото: — И вие, заслепен от нечовешка ревност, го ръгвате с нож, нали? Браво, съвсем

правилно!

— Ами, каква ти ревност — Катон Марк Аврелиевич е лъжец и мошеник, завлече ми триста и десет гроша.

Върху лицето на Редника се разля доволство:

— След продължителни усилия установихме и самоличността на убития — Катон Марк Аврелиевич. Потвърждава ли се и от други свидетелски показания — ти?

— Всички познаваме Катон Марк Аврелиевич — каза Блез.

— Въпреки това. Ти?

— Да, Катон Марк Аврелиевич продава пиявици и медицински жаби — потвърди Младежа.

— Похвално единомислие. Аз също го познавам. Има ли някой, който да е на различно мнение?

Нямаше, затова Редника бе доволен от хода на следствието. Случи се обаче нещо непредвидено — Йоасаф вметна, че бизнесът на Катон Марк Аврелиевич бил недостоен. Диона кипна и го нарече дървен философ, защото това си е бизнес като всички останали, дори ако иска много да знае, много по-достоен от останалите, защото Катон Марк Аврелиевич се жер­твува за здравето на хората, ако не на всички хора, поне на жените. Йоасаф се съгласи и допълни: аз само си представих, госпожо, тези жаби в ръцете на един интелектуалец. Диона не само не се успокои, но ревна още по-могъщо: кой е интелектуа­лец бе, ти си интелектуалец! И разясни на присъствуващите, че Катон Марк Аврелиевич не трябва да бъде обиждан, тъй като е завършил трети клас, специалност гражданска отбрана, което е вече достойно за уважение. Редника веднага зае своята ви­сокоотговорна социална функция — прикани да се въздържат от лични разпри, тъй като в случая образованието на жертвата изобщо не ни интересува — това е образованието на мъртвец. И после разказа как познавал един, който непрекъснато раз­питвал за образованието на мъртъвците, но за сметка на това не го пускали в час по физкултура, защото се възбуждал, щом види момиче с трико. Читателят вероятно подозира, че на това място Гражданина побърза да се намеси, питайки: а слу­чайно да си познавал поне един нормален? Въпросът беше зада­ден ехидно, но Редника отговори със съкрушаваща сериозност — да, познавал един, честна дума, бил абсолютно нормален, като изваден от медицински учебник, но веднъж се загледал подир някаква фуста и се изтърсил от балкона на седмия етаж. Тази драматична история потресе присъствуващите, само Граж­данина намери сили да възкликне: боже мой, болен! Но Редни­ка обясни, че не става дума за болен, съвсем нормален си бил човекът, като нарисуван от Микеланджело, с ей такива мускули, но обичал да се заглежда. Накратко, умрял здрав, но сплескан.

След което кресна:

— Стига отклонения! Следствието продължава. Значи при­знавате, Абул Фатх и тъй нататък Омар Хайям, че между седем и седем нула пет тази вечер вие сте убили лежащия на земята Катон Марк Аврелиевич, търговец на пиявици и медицински жа­би, защото поддържа редовни — средно три и половина пъти сед­мично — полови контакти с вашата хазяйка Диона Месалина, кръчмарка, тридесет и няколко годишна, неомъжена, неосъждана, слава богу бездетна, без никакво вероизповедание. Вярно ли е?

— Не е.

— Ти вече ми ходиш по нервите!

— Първо, Диона е на четиридесет и няколко, освен това е католичка.

— Аз те питам уби ли Катон Марк Аврелиевич? — гласът на Редника мина в горна октава.

— А за това ли ставало дума... Ще направя пълни само­признания.

За кой ли път над площад „Опосум" в Ню Бабилон легна необичайно плътна тишина. Всички наостриха слух (Младежа наостри акустичните си сензори) и зачакаха да чуят сложна и дълбоко драматична история, със завръзка неизвестно кога и къде, с перипетии, колизии и кулминации, с шекспировски стра­сти и Достоевски сътресения, разплетена тази вечер и тук с то­зи потресаващо трагичен и криминален финал.

— Не съм го убивал — призна накрая Омар Хайям. — Ножът е играчка.

Той се наведе над трупа и дръпна оръжието на престъпле­нието — оказа се малък пластмасов нож с гумено вакуумно „пльокало" на върха, като на детска стреличка.

— Само го наплюнчих и хак! Пък този идиот припадна. Всички въздъхнаха облекчено след огромното напрежение

през последния час, Блез отново бръкна в джоба за плоското шише, Диона се метна да прави изкуствено дишане уста в уста, но в този миг се чу вледеняваща сирена и мощни прожектори осветиха площада, под тътена на реактивните сопла се чу разтревожният възглас на Блез:

— Сега я оплескахме — флаерът на полицията!

4

— Никаква полиция! Не искам полиция в моя бар!

— Че кой иска ...

— Бързо скрийте този глупак! — нареди енергично Диона. — Ей с онова платнище!

Гражданина и Младежа набързо избутаха жертвата под ед­на от масите и метнаха отгоре му стара черга, пардон — син­тетично покривало от 3-метил-2-циклопентен-2-ол-1-она-метокси-толуол, защото в бъдещето няма да има нито прости черги, нито чергари. Секунда след тази операция се показа внушител­ната фигура на инспектора — черен тренчкот, елегантно филцо­во бомбе, а между тях — димяща лула.

— Радвам се да видя толкова много стари познати, та дори самия Блез, който страда от кметофобия — каза инспекто­рът авторитетно и изстреля кръгче дим. — Как вървят нещата, Диона?

— Празници, господин Легре, Бакхусови пиршества.

— И само толкова?

— Че какво още?

— Не знам, не знам ...

Но когато инспекторът Легре каже, че не знае, значи знае всичко или почти всичко. Само наивният читател ще попита откъде би могъл да знае, защото си въобразява, че в бъдещето няма да има доносници.

От разсеяност и изненада Автора забрави да спомене, че до инспектора покорно крачеше малък симпатичен догиер с лъс­кава фуражка. Догиерите са скотоиди от планетата Палфа — много, много разумни същества, дори прекалено разумни, с из­ключително развито обоняние, осезание и зрение, затова се бя­ха поставили в услуга на земната полиция, изпълнявайки бла­городната и безсмъртна професия на оперативния шпионин.

— Искам да се допитам до моя догиер — допълни Легре.

Като чу да се споменава за него, догиерът подскочи преда­но на петте си крака и бързо обходи площада. Щом приближи до нещото, увито в черга (пардон, в покривалото от 3-метил-2-циклопентен-2-ол-1-она-метокситолуол), догиерът мина на рент­геново зрение и всичко му стана безпощадно ясно. Което, раз­бира се, веднага бе прошепнато на ухото на инспектора Легре.

— Интуицията не ме лъже — и Легре се усмихна много­значително, а когато той се усмихва многозначително, това е ве­че опасно. — Под прикритието на празника — лични отмъще­ния. Кой е убиецът?

Редника, верен на инстинкта си, се изпъна като струна и вдигна длан до слепоочието:

— Разрешете да доложа. Докладвам: от направеното лично от мен разследване се установи, че убиец въпреки всичко няма.

Инспекторът от криминалната полиция Легре не беше наив­ник. В своята дълга и напрегната кариера той бе срещал сто­тици самозвани следователи и се бе наслушал на брътвежите им.

— Меко казано, вашето твърдение е дилетантско. Където има труп, логично е да има убиец. Нещото под масата, увито в 3-метил-2-циклопентен-2-ол-1-она-метокситолуол, не е карнава­лен костюм, а труп. Моята скромна молба е да го измъкнете.

Последваха не едно, а цели три измъквания. Първо: Граж­данина и Младежа измъкнаха обратно трупа. Второ: догиерът измъкна изпод каскета си бележник и химически молив. Трето: инспекторът Легре измъкна от джоба си стара лупа, клекна и съсредоточено заоглежда терена на местопрестъплението.

— Записвай — нареди той на догиера. — Пресни следи... Вероятно на човек, на който всички крака са му в наличност. Извод: убиецът не е инвалид. Обувки номер четиридесет и две. Извод: убиецът не е дете. Следи от бастун и протези не са за­белязани.

— Това са моите следи, гос... — опита се да обясни Граж­данина, но инспекторът Легре го прекъсна:

— Не пречи. В близост до трупа е намерен риж косъм, средно еластичен, с устойчива структура, раздвоен в горния край, вероятно от главата на Блез Паскал.

— Моля ви, инспекторе, аз побелях още преди шест века — почти изплака Блез.

— Пиши. Първа версия: косъмът е боядисан нарочно, за да заблуди следствието. Втора версия: Блез е извършил убийст­вото на младини.

— Когато аз бях млад, този още не беше роден!

— Трета версия: Блез Паскал е убил на младини някой друг, за да заблуди днес следствието... Също копче с три дупки, следователно или една е пробита допълнително, или една е запушена умишлено. Четвърта версия: убиецът разбира от чет­ни и нечетни числа и вероятно е математик като Блез Паскал.

Още едно измъкване — измъкната беше рулетка.

— Дръж на върха на пръстите... Пиши: дължина на жерт­вата в легнало положение — 169 сантиметра. Пета версия: три­надесет на квадрат, отново присъствие на математическо мисле­не. Тегло... Диона, колко е тежък?

— Малко повече от теб, пет-шестина кила — каза Диона без колебание.

— Пиши: тегло на трупа в живо състояние според субектив­на оценка — около осемдесет. — Инспекторът се наведе ниско над лицето на Катон Марк Аврелиевич и започна да души: — Ябълкова ракия ... триста и петдесет грама ... раци с майоне­за ... Диона, сто пъти съм ти казвал да не слагаш в майоне­зата чесън! Изстискваш малко лимон, една чаена лъжичка горчица, обаче френска, две-три капки водораслова есенция и укра­сяваш с маслини... Това не го пиши!

Трябва да признаем, че инспекторът Легре, като всеки фран­цузин, разбира от изкуства. Особено от кулинарно.

Още едно измъкване — Легре измъкна от един от бездън­ните си джобове огледалце и го сложи пред устата на жертва­та. И тогава стана лелеяното чудо: виждайки пред себе си ог­ледалце, трупът Катон Марк Аврелиевич извади от горния джоб на сакото си гребен и започна старателно да се реше!

— Пиши: въпреки незавидното му състояние на труп, жерт­вата проявява признаци на суетност.

Катон Марк Аврелиевич разтърка очи, огледа тревожно клек­налия над него инспектор и подскочи:

— Какво има? Да не се е случило нещо?

— Случват се, случват се разни неща — каза Легре с оно­ва тънко остроумие, което го прави любимец на жените. — Убий­ства например.

— Убийства ли? — попита Катон. — Кой е жертвата?

— Мили мой Катон, въпреки всичко си жив! — извика ра­достно Диона и отново се хвърли да му прави изкуствено ди­шане по добре познатата й система.

— А защо трябваше да съм умрял? — попита Катон едва когато успя с усилия да освободи говорния си апарат.

— Защото ми дължиш триста и десет гроша, стипцо недна! — аргументира се Омар.

— И защото поддържаш редовни полови контакти с хазяй­ката му! — доразви логично мисълта Редника.

— Ти ли си, гълъбче? — в погледа на Легре блесна искри­ца, а когато блесне искрица, това е обезпокоително. — Ти ли го прати на оня свят?

Точно в този миг у съвсем пресъхналия от емоционално на­прежение и обрати Блез се оформи едно гениално предложение: защо все пак Диона да не почерпи по едно, тъй де, Катон продължава да е жив въпреки всички усилия. Йоасаф конста­тира, че наглед Катон бил съвсем умрял, така да се каже, непоправимо, но вече бил здрав и читав благодарение на ста­ранията на божията майка. Никой не разбра какво общо има тук божията майка, след като ножът се оказа играчка, но този проблем не стана обект за дискусии, защото Гражданина също се включи в предложението на Блез за почерпка и допълни, че не е хубаво в такива особено щастливи мигове човек да се стиска, а Редника даде за пример една, която се стискала, стис­кала и накрая умряла непорочна, но въпреки това че я напра­вили светица.

Диона, разбира се, тръгна да донесе по чашка. При мисъл­та за предстоящото всички се оживиха, дори догиерът, тъй като пийналите мъже развързват езици и тогава за него има доста работа. Всички се настаниха удобно край масите, душите им се отпуснаха и у тях се появи съвсем естественото желание да по­говорят за нещо друго. Пръв започна Омар:

— Слушай, старче, все ми е на езика да те питам — какво е това на главата ти?

— Питай. Всички питат. Ореол.

— И как се сдоби? Скъп Ли е?

— Така съм се родил. Дефект в гените, по-точно в седма хромозома.

— Ореолът синхронно ли растеше? — заинтригува се Мла­дежа. — Искам да кажа, като беше мъничък, и ореолчето ли беше мъничко?

— Ей само толкова, като шайба за хокей.

— Брех, мамка му! — Редника удари възторжено юмрук по масата. — Това се казва техника! Сигурно е японски.

— На някои им върви — въздъхна Гражданина. — По рождение си имат ореоли.

— Ти мълчи! — реагира остро Редника. — Полово немощен, пък му се приискало ореол. За какво да ти го дадат?

Блез рече, че все пак си е друго да си имаш ореолче, па макар и да е резултат на дефект, но Йоасаф възрази: само не­приятности, питат, гледат, сочат с пръст. Диона поднесе, мъже­те се чукнаха и отпиха, след което инспекторът Легре заяви, че такива, с ореоли де, не представляват за него никакъв про­фесионален интерес, тъй като живеят безгрешно и не правят нищо извън нормите, но Редника се възмути:

— Как така безгрешно! Без редовни полови контакти?

— С ореол сигурно не върви — отбеляза Блез.

— Не върви — съгласи се Йоасаф. — Веднъж опитах. Аз, както се казва, пристъпвам към действия, пък тя приплаква: махни го туй, казва, от главата си, все ми се струва, че ще го правя с олтара на църквата.

— Брей, колко набожна жена! — възкликна Блез.

— И какво, осъществи ли се? — Редника бе целият любо­знателност и слух.

— Осъществих се — призна свенливо Йоасаф, — но после ме пита: аз нали ще ида в рая?

— Уyy, непоносимо набожна жена! — пак възкликна Блез.

— Ти обеща ли й, че ще иде?

— Думите отлитат като птици — обещах.

Да пият вино и да говорят за непознати жени — какво по-голямо щастие за мъжка компания! Инспекторът Легре млясна с устни и се възхити от виното — тънко, дъхаво, но Омар веднага извади истината наяве, като обяви пред всички, че Дио­на се къпе гола-голеничка в бъчвата. Диона се опита да отрече деликатно с думите: „Я върви на майната си!", но Омар, по природа чистосърдечен и наивен, не разбра къде точно трябва да иде, затова допълни — вярно, признавам, бяхме двамата. Йоасаф се възмути, че с тези сквернословия само мърсят божия­та благодат, защото виното било кръв божия, но Младежа на­прави допитване: откъде у господа толкова много кръв? Да, каза Блез, само за един ден аз изпивам поне пет кръвоносни системи като неговата, още повече, че е бил слаботелесен. В този момент Катон Марк Аврелиевич най-после включи и попита какво толкова важно са правили Омар и Диона в бъчвата с вино. Оказа се, че просто си седели — ей на така, седят си един до друг в бъчвата и си разговарят. Катон зададе разум­ния въпрос, защо пък точно в бъчвата, но не получи отговор, защото точно в този момент Редника ревна:

— Ти пак ли си се измъкнал от страниците, калпаво мекере!

Това качествено определение беше по адрес на Автора, кой­то — съвсем немотивирано от гледна точка на сюжета и логи­ката на събитията — се беше появил от творческия свят в реал­ния и вече се беше настанил около масата с чаша в ръка.

— Защо да не пия едно вино с вас — смртолеви Автора.

— Ама как го надуши бе!

— Защо да го надушвам? — изненада се Автора. — Нали

аз го измислям ...

— Щом е автор, да знаеш, винар е — заговори вековният опит у Блез Паскал. — Всички автори са винари. — И миг след това се сети: — Слушай, момче, кажи някое от твоите. Един грош имаш веднага.

— Сложи два и започвам — спазари се Омар Хайям.

Не, Блез не бе човек, който ще се стиска за един грош — той е философ. Нито пък Омар може да устои при вида на два гроша — той е поет. Затова чевръсто се метна на масата, поохлаби малко чаршафа около тялото си и започна:

Но где сте вий? Къде са ваште дни?

Защо под свода вече не звъни

гласът на вашата любима песен:

жени и вино, вино и жени!

Всички заръкопляскаха, дори се наложи инспекторът Легре да остави лулата на масата, за да освободи дясната си ръка, а Блез изрази всеобщия спонтанен възторг:

— Браво! Хубаво ги пише арабчето! И най-важното — къ­си, по четири реда ... То и онзи пишеше... Диона, как го каз­ваха оня със сплеснатия нос? Дето живееше при теб и все хо­деше с маслиново клонче на главата?

— Данте.

— А, Данте. И Данте ги пишеше, ама едни дълги, дълги. Докато ги прочете, заспиваш. И все за ада, за кръгове... Гражданина се възмути:

— Поначало всеки си пише каквито си ще — дълги, средни, къси. Няма стандартизация.

— Ти мълчи! — кресна Редника. — Ти за дълги и къси няма да говориш!

Йоасаф беше искрено изненадан, че това младо момче е поет, но Блез му обясни, че е поет, но иначе е интелигентен, чете небето като по книга — Малка мечка, Голяма мечка, знае всички мечки като ръката си. Освен това бил математик и из­общо страшна работа. Йоасаф зададе нелепия въпрос какво все пак работи, но Блез зае категорична позиция: поет е чове­кът, защо да работи — кисне по кръчмите и пише стихотворе­ния. Дето се казва, творческа личност, а творческата личност е в безкрайна творческа отпуска. Е, специално на Хайям отпуска­та е неплатена, защото се скарал с ръководството на съюза, по-специално с поета Хафез, и не можал да измъкне контрактация. Йоасаф попита кой е този Хафез, Блез повдигна рамене и рече: знам само, че пише антилопи, но Омар го поправи — не антилопи все пак, а газели, на което пък Блез рече: пом­ня само, че беше нещо слабичко и подскачащо.

— И откога Омар го кара така безгрижно? — попита Йоа­саф.

— О, отдавна! Трябва да има хиляда и петстотин години. Тя, неговата, е много заплетена... Дойде с машина на времето, но изпи парите и сега не може да си купи билет за обратно. Пък го чакат, бил завеждащ обсерватория.

— Не съм ги изпивал — възрази Омар. — Катон Марк ми завлече триста и десет гроша. Дадох му ги в заем, а той ...

— Ама после ми ги изпи — опъна се Катон.

— Изпих ги, ама те бяха вече твои.

— Като са мои, защо да ти ги връщам?

— Защото в действителност са си мои!

— Щом си изпил своите, защо аз да ги връщам? Омар се почеса по брадата и рече озадачено:

— Така ли? Може...

Уважаеми читателю, както вече стана дума, виното бе ве­ликолепно и Автора не устоя на изкушението да си налее втора чаша, може би трета. А когато един автор изпие три чаши ху­баво вино, той непременно започва да занимава света със своите творчески проблеми — или ругае събратята си по перо, или полуприкрито възхвалява себе си. Възможен е и трети вариант — започва надълго и нашироко, с досадна обстоятелственост да разказва последния том от съчиненията си, очаквайки от слу­шателите си възторг и съчувствие. Нашият скромен Автор също реши да се възползува от търпението на благодатната аудито­рия и да сподели някои собствени възгледи относно последното си писателско дело. С тържествено почукване по чашата той прикани към внимание, изправи се, прочисти с едно кх-кх гър­лото си и започна.

Първо, каза, новата ми повест „Убийство в Ню Бабилон" ме смущава от текстуална гледна точка. Правят се прекалено много и прекалено прозрачни намеци, а сега редакторите са нетърпими моралисти и лицемери, затова не е изключено всич­ки тези загатвания за контакти с хазяйки и тъй нататък да бъ­дат безпощадно изрязани. Тук се намеси Редника и възрази, че ако е така, по-добре той да бъде представен като глухоням или поне само ням, но тогава пък как ще се води следствието? От­говорено му бе, че не е задължително чак да онемява, но поне малко-малко да се въздържа, защото в края на краищата това не е фелдфебелски запой, а изящна словесност.

Второ, каза, в новата ми повест „Убийство в Ню Бабилон" някои от героите имат претенциите да се правят на реални исто­рически личности, което също е обезпокоително. Затова, обясни Автора, Блез, Омар и другите, които имат подобни домогвания, по възможност да отбягват всякакви прилики с историческите първообрази, с техните дела и прочие. Тук се обади Гражданина, вметвайки, че няма такива претенции и може да го кара като скромен литературен персонаж, но Редника веднага го засече: ти мълчи, от един полово немощен не става реална историческа

личност!

Трето: героите на този площад станаха твърде много и Ав­тора трудно ги управлява. А би трябвало. Ето например Мла­дежа. Вече пет-шест страници този образ не е казвал нито дума, което според учебника „Увод в литературознанието" е напълно недопустимо. Един герой е герой, когато приказва или върши други някакви деяния, а не само да мълчи и да се пули. Мла­дежа, кой знае защо, се почувствува обиден и каза, че вече се е подчинил на Петия закон (на Никола Кесаровски) — осъзнал се е като робот, подчинил се е и на Четвъртия (на Любен Дилов) — легитимирал се е като робот, сега не му остава нищо друго, освен да се подчинява на първите три (на Айзък Азимов). Тъй като те изискват да не се причинява вреда на чове­ка, той си мълчи, защото, ако проговори, може и да докара ня­каква беля на Автора — де го знаеш каква роботска мъдрост ще изтърси. Тук всички кимнаха в знак на съгласие, но Автора рече, че това не решава въпроса с многото герои. Разбира се, Толстой е управлявал и много повече герои, но той е граф и на него му е лесно. Инспекторът Легре веднага предложи услу­гите си; ако желаете, каза той, веднага мога да прибера Блез в затвора, тъй героите ще станат с един по-малко. Но Автора обясни, че ще е по-разумно да прибере някой второстепенен ге­рой, защото Блез още му трябва, например Катон или Младежа, но инспекторът обясни, че точно тези двамата няма основания да прибира, защото са мирни граждани, не са математици и сле­дователно не заслужават да бъдат малтретирани.

И четвърто, рече Автора, добре пийнахме, на мен ми се завъртя главата и изобщо не се сещам как ще продължи тази история нататък. Йоасаф предложи всички да си тръгнат по живо, по здраво, но от страна на Автора му бе възразено, че такова решение е абсолютно невъзможно, тъй като сме едва в първата третина на повествованието. Блез изказа оригиналната идея, че при това състояние на нещата най-подходящо е Диона да почерпи по още едно, но и на него му бе възразено в сми­съл, че пародията си е пародия и не трябва да се изражда в гуляй, или — не дай си боже! — в другарска вечеря. Има ли други предложения? Няма.

— Щом няма — заключи инспекторът Легре, — значи про­дължавам следствието. Кафе, моля. И алуминиев прах.

5

— Дотегнахте ми с този алуминиев прах! — кресна Диона. Инспекторът Легре търпеливо напълни лулата си, натъпка

я с пръст, почти минута се опитваше с мили думи да склони компютризираната си запалка да запали и едва тогава каза:

— Не може да се води следствие за убийство без алуми­ниев прах.

— Смея да отбележа, господин инспектор — намеси се Мла­дежа (изглежда, си бе взел забележка, че трябва да е по-деятелен), — че труп няма. По-точно, труп има, но жив и здрав.

— Слушай, миличък. Само дилетантите имат нужда от тру­пове, разните там еркюлпоаровци, арсенлюпеновци, авакумзаховци. Аз работя не с трупове, а с логика. С методите на индук­цията, дедукцията и репродукцията.

Редника веднага се оживи:

— Това за репродукцията ми допадна. Аз тъй имах един приятел, който се хвалеше, че има най-мощната репродуктивна система.

— Не ще да е бил много умен — заяде се Гражданина.

— Ти мълчи! И ти да имаш най-мощната репродуктивна система, изобщо няма да ти трябва акъл.

— Точка! — отсече Легре. — Ще минем и без алуминиев прах. И тъй, Омар, защо прободохте Катон с нож?

— Това не беше нож.

— Значи сте го проболи с това, което е то всъщност. Ло­гично, нали?

— Логично, но аз освен това не съм го пробождал. Инспекторът Легре се замисли, а когато той се замисли,

главата му потъва сред облачета нежносивкав тютюнев дим — тъй поне твърдят автори, по-добри от Автора.

— Това вече е качествено нов момент, както се казва — съждение от втори порядък. Не си пробол Катон, не си пробол Блез, не си пробол Младежа, защото е непробиваем, нито тоя тук, нито Диона. Още по-малко мен. Да приемем това като въз­можност. Тогава отгоре, като вещество с по-малко относително тегло, плувва една мистериозна загадка: кого си пробол?

— Никого.

— Пиши — каза Легре на догиера. — Поетът е невинен. А сега да погледнем отблизо Диона.

— Не ги ли е омръзнало? — намеси се Блез. — Отблизо е направо кранта.

— Млъкни, старче! — отсече Диона. — Сега човекът гле­да не мен, а работата си.

Редника пак се оживи:

— Един мой приятел тъй си гледаше работата пред всички, но после го прибраха като ексхибиционист.

— Ще ме провалите! — кресна Автора. — Нали се раз­брахме, без двусмислени намеци!

— Твоите приятели са все сексуални маниаци! — това, ес­тествено, беше Гражданина.

— Ти мълчи! Ако искаш да знаеш, един изобщо не ставаше за такъв, защото беше кандидат на философските науки.

— Не пречете! — прекъсна ги инспекторът Легре. — Да преминем от частното към общото.

— Протестирам! — развика се Катон. — Диона да не ви е общото!

— Мълчи, гълъбче — успокои го Диона. — Инспекторът по-добре знае.

Легре направи дълга пауза, за да привлече всеобщото вни­мание, след което измъкна от джоба си малко бележниче.

— Както докладва догиер нула нула седем, от седемнайсет точка дванайсет до осемнайсет точка пет, ти, Диона, си споде­ляла леглото с жертвата в лицето на Катон Марк Аврелиевич. Подробности няма да изнасям, тъй като за мъртвите или добро, или нищо.

— Пак протестирам! — викна Катон. — Аз съм жив.

— По този въпрос след малко. Засега хипотезата е само работна. Допускаме, че си труп. Но тогава още не си бил, ма­кар, както докладва догиер нула нула седем, в леглото това да не е проличало. Но от осемнайсет точка пет до осемнайсет двайсет и две Катон Марк Аврелиевич се облича, което потвър­ждава моето подозрение, че е жив. В осемнайсет и трийсет жертвата е засечена в бара. Нататък следите се губят.

Тишина. Мазна лепкава тишина над площад „Опосум". Инспекторът Легре енергично се извърна към Гражданина:

— Защо?

Гражданинът се смути, но все пак успя да попита, какво защо?

— Питам: защо следите се губят?

— Моля ви се, не съм прикривал никакви след.

— А кой не прикрива следите си? Кой?

— Ама нали Омар си призна — проплака Гражданина.

— Всеки може да си самопризнае. И Диона може да си самопризнае, и Катон може, и роботчето, дето се казва — и аз мога.

— Забравихте мен, господин инспектор. Аз също мога да си самопризная — намеси се Редника. — Един мой приятел веднъж си самопризна и такъв бой му теглиха ... После се ока­за, че детето било от падрето. Отива значи женската да се из­повяда, ама падрето нямал никакво чувство за хумор, придърпва я в изповедалнята и дай.. . Докато от небето се спуснало едно ангелче, та едва го спряло!

— Много хубави падрета си имате — подметна Гражданина.

— Ти мълчи! Чак сили небесни са се намесили! Та исках да кажа де, че е хубаво човек да си самопризнава, но само ако е стерилен.

— Да видим обаче какво става по-нататък. — Инспекторът Легре вдигна лениво едрото си тяло, направи няколко крачки към Йоасаф, след което енергично се извърна: — Говори, Ка­тон!

Катон се беше разгърдил и стръвно чешеше мястото, къде­то би трябвало да има прободна рана, затова реагира наивно:

— Аз не съм ли умрял?

— Още е осемнайсет точка петдесет и три. Имаш цели се­дем минути живот.

— Е, какво може да направи човек за седем минути в то­зи жесток свят, където пълноводната река на времето ни пре­нася от липсата на съществуване към несъществуването — ка­за Катон Марк Аврелиевич със самочувствието на новия Шопенхауер. — Едно нищо.

— Може например да умре — подсказа му Легре.

— Може, разбира се. Ако няма друга работа. А аз седнах при Омар, опитах две глътки, той ми напомни за онези триста гроша . . .

— Триста и десет — уточни Омар.

— За онези триста и десет гроша. И толкова — седемте минути минали.

— Бавно пиеш — каза Легре с нотка на подозрение. — Две глътки за седем минути . .. Преди смъртта си човек е по-дея­телен.

— Само ако е предизвестен. А аз не знаех какво ме чака. Инспекторът Легре извади лулата от устата си и елегантно,

почти артистично изкука седем пъти.

— Седем нула нула. Ти не учасваш. Ти си вече мъртъв. Сега под фокус са само живите.

В този момент всички забелязаха, че догиерът се заоглежда пододозрително, след което започна да прави уж рзсеяни, уж

неангажирани обиколки (тъй като петият крак му пречеше, беше го мушнал в джоба на гащиризона). След като обиколи после­дователно всички присъствуващи, оперативният доносник отиде до Легре и прошепна нещо на ухото му. Легре беше толкова поразен, че едва успя да каже: „Айде бе, не може да бъде!" Догиерът му предостави още няколко бита, след които Легре възкликна: „Не, това в никакъв случай не може да бъде!"

Всички следяха тази сцена с вътрешно напрежение и очак­ваха лош развой на нещата. Инспекторът Легре отнова надяна ледената си маска на индивидуум, разпънат между високия об­ществен дълг и чувствителната душа на баща на три деца.

— Нови факти — започна патетично той — променят ко­ренно хода на следствието. Нови факти, с които не можем да не се съобразяваме. До тях стигнахме по пътя на конюнкцията и дизюнкцията, дори въпреки тях. Тези факти може би ще из­висят случая над нивото на криминалния фарс или комедия дел арте, за да му придадат чертите на една покъртително възви­шена трагедия.

Така говореше инспекторът Легре, а когато той говори така, всички очакват върху им да се стовари грозният меч на поли­цейското възмездие. Само догиерът беше спокоен — каквито и ветрове да задухат, обществото винаги ще има нужда от догиери.

— Я ела при мен — каза инспекторът Легре, без да вдига очи. Разбира се, никой не мръдна от мястото си. Затова се на­ложи да уточни: —Ти, ти, виновникът! — Пак никой не мръдна, затова се наложи да стане и да хване Гражданина за ревера: — Ти случайно да си оглушал?

Гражданина беше не само оглушал, но и намазал лицето си с вар. Гледаше Легре с невиждащи очи, съсредоточен изцяло в някакво свое вътрешно страдание.

— Защо имаш такъв непривичен, бих казал, куриозен лицеизраз? — попита инспекторът.

— Аз съм от друга планета.

— Зелено човече?

— Бяло. По-точно кремаво.

— Енлонавт?

— Пришълец.

— Подготвяш близка среща от трети вид?

— Ъхъ.

— Да не си направен от Спийлбърг?

— Не, оригинал.

— Веднага познах, че не си най-съвършеният продукт на земната еволюция. Ако ме питаш мен, ти още не си произля­зъл. По-важното обаче е друго: защо миришеш?

Пак настана объркване. Догиерът се захили доволно, а Ред­ника реши незабавно да провери и заби нос във врата на Граж­данина; ъхъ, каза, мирише подозрително, един негов приятел тъй ми­ришел подозрително, докато накрая си признал, че е незаконно дете. Катон Марк Аврелиевич също реши да се възползува от възможността да бъде в услуга на полицията и сподели своето впечатление: намирисва на склад. Но Редника мигом възрази, че не, не на склад, а по-скоро на мазе. Един негов приятел тъй страшно вонял на мазе, пък после се оказало, че страда от Едипов комплекс. Катон обаче беше категоричен: мазето мирише иначе, в миризмата на мазето има нещо сладникаво-изтънчено, като на развален парфюм, а това си е чиста воня на склад за селскостопански отпадъци. Тъй като назряваше скандал, на­месата на Блез стана наложителна; той изказа мнението, че на­истина става дума за изба, но винарска, в която има поне че­тири бъчви отлежало бургундско. Всички единодушно признаха необикновеното обоняние на Блез, но Диона излезе с тезата, че е пълноправен гражданин на републиката, плаща си данъците, има право на глас, следователно — и на мнение; според нея на­истина трябва да говорим за склад със селскостопански отпа­дъци, но с една съществена уговорка — върху един от чувалите две млади тела се любят. Никой не разбра с какво действията на младите тела ще променят нюанса в миризмата, затова ин­спекторът Легре сложи край на пренията:

— Да смъкнем обвивката на подозренията — каза той. — Съблечи си ризата.

Младежа не можеше да остане настрана от всеобщия про­цес на разобличение:

— Хайде бе, човече, властта ти нарежда.

Гражданина започна неохотно да се съблича. Диона скочи да му разкопчава панталона, но той грубо бутна ръцете й:

— Само до кръста!

— До кръста отгоре или до кръста отдолу? — не разбра Диона.

— Хе, отдолу! — захили се Редника.

Когато Гражданина съблече и четвъртата поред фланела, всички ахнаха, защото тялото му бе в големи кръвести топки, някои още тъмночервени, други вече морави, набъбнали и пух­кави.

— Боже мой, крастав! — изпищя Диона.

Катон Марк Аврелиевич веднага се зае да изучава израстъ­ците, дори се опита да пипне един с ръка, само инспекторът Легре запази хладнокръвие:

— Ще признаеш ли най-после какви са тези глупости?

— Не са глупости, а се размножавам.

— Защо сам бе, човек! — захили се Редника.

— Грудкувам се — поясни Гражданина. — Ние се размно­жаваме вегетативно, чрез грудки. Напролет от телата ни по­кълват израстъци и после стават зрели организми.

— Като картофи ли? — попита Диона.

— Нещо такова.

— Значи затова мирише на мазе — заключи Омар. Тук Редника не издържа:

— Позор! Толкова много израстъци, а немощен!

— Как ще е немощен, щом се размножава! — възрази Блез.

— Ами да! Аз тъй имах един приятел, който размножаваше другите, ама си получи своето — снимаха го за учебника по сексопатология, с превръзка на очите, че да не се срамуват роднините му.

— Ясно — каза инспекторът Легре на безпомощно размно­жаващия се гражданин от планетата Ерос. — Не си ти. Досега не съм срещал убиец, който да се размножава чрез пъпкуване.

— Не пъпкуване, а грудкуване — уточни Гражданина и за­почна да се облича.

Както сами разбирате, следствието влезе в толкова задъне­на улица, че се наложи Автора да прекъсне нормалното разви­тие на събитията и да сбере наличните герои на кратка летучка. Първо, каза той, това следствие се проточи и започна да ми омръзва. Оказа се, че и на другите, а Младежа направи без­ценното допълнение, че труп въпреки всичко няма. Инспекторът Легре не се съгласи с тази постановка, нарече я крайна, необ­мислена и изобщо защо машинариите не си гледат машинарийската им работа. И без да иска, формулира Шести закон: роботското — роботу, човешкото — човеку. Блез веднага отбеляза, че току-що формулираният закон полага основите на нова фи­лософия, която може да бъде наречена хуманитарен релативизъм. Това е нова степен в мисленето, каза, защото диференцира човека от всички останали мислещи същества на планетата. Ка­тон се съгласи, че през последните години наистина се забеляз­ва едно тревожно свръхпроизводство на мислещи същества. Ето да вземем например пощенските кутии по улиците — за какъв дявол трябва да се съоръжават с изкуствен интелект? Отива значи вчера Катон Марк Аврелиевич да пусне някакво писмо, но кутията не иска да го приеме, тъй като било адресирано не съвсем грамотно. Става кратка кавга, при която тази нищо и никаква пощенска кутия нарича хомо сапиенса Катон Марк Аврелиевич кретен. И тук Катон Марк Аврелиевич зададе осно­вателния въпрос: какъв съм аз всъщност, кретен или венецът на природата? Редника отбеляза, че Катон Марк Аврелиевич едва ли трябва да бъде смятан за венец на природата, с което спорът завърши.

Диона също възнегодува от всеобщата сапиентизация на вещите, но нейният укор беше отправен към телефоните. С тези интелигентни телефони, каза, е невъзможно да се живее. Човек да не смее да каже нещо — телефонът се пули насреща ти и ти се надсмива. А един преди няколко дни даже й правел не­двусмислени намеци и й смигал съвсем хъшлашки, при което Редника се оживи и отбеляза, че напоследък телефоните били станали самовъзпроизвеждащи се фоннойманови автомати, тъй че нищо чудно някой да придърпа Диона в кабинката и да за­почне да се гаври с крехкото й тяло съвсем по човешки, но Катон Марк Аврелиевич отхвърли подобна възможност с думите, че световното прогресивно човечество няма да позволи това.

Инспекторът Легре отново се върна към своята знаменита фраза „Роботското — роботу, човешкото — човеку", при което догиерът започна възторжено да ръкопляска, но никой не раз­бра защо — в края на краищата догиерът не е нито едното, нито другото, догиерът си е скотоид. Блез отново подхвана ба­зовите постановки на своя хуманитарен релативизъм, които на­кратко могат да се вместят в следните две твърдения: първо — човекът е най-разумното същество в близките райони на Галак­тиката и като такова има право на щастие, и второ — да се смята, че разните там разумни пощенски кутии, телефонни пре­лъстители и тъй нататък могат да се мерят по духовно величие с човека, е проява на снобизъм и футуризъм. Омар обаче го атакува с думите, че той, Блез, нищо не разбира от галактики, черни дупки и фридмони, тъй като той, Омар, е астрономът тук, следователно той, Блез, няма право да коментира космически проблеми, а това има право да прави само той, Омар.

На това място ни в клин, ни в ръкав Редника попита Дио­на: и какво те склоняваше да правите телефонът? Диона обясни, че не знае точно, но докато си говорела, оня въртял мераклийски глава и се опитвал да я хване през кръста с шнура си, на което Редника възкликна „Брех, мамка му! И успя ли?", но Диона се възмути, заръкомаха и поясни, че тя съвсем не е та­кава, или поне не толкова такава, че да се метне в прегръдките на някакъв непознат уличен телефон, на когото дори не е пред­ставена. Гражданина пак вметна злобно, че земяните изобщо са си малко такива, че те изобщо обичат тия работи, но Ред­ника го отряза: „Ти млък! Ти си раждай!"

Йоасаф помоли отново да се върнат към проблемите на ху­манитарния релативизъм, защото това му било хоби — да оби­каля от град на град и да събира философски учения, които записва в една тетрадка. Блез се почувствува поласкан, затвори очи, за да събере мислите си, после вдигна гордо глава и каза:

— Човекът е мислеща тръстика.

— Ха така! — възкликна Катон Марк Аврелиевич. — Това вече надмина всичко! И защо да е тръстика?

— Защото е слабо същество. Едно духване, една водна кап­ка може да го смачка. Не е необходимо цялата Вселена да се въоръжи, за да го убие. Но дори в смъртта си човекът стои над Вселената, защото разбира, че умира, а Вселената не знае нищо за това.

Йоасаф старателно си записваше всичко.

— Както казваше Августин Блажения — продължи Блез, — никоя земна титла не е равна на името човек. А Шекспир до­пълва, че човекът е небесен дух, украшение на света и обра­зец за останалата природа.

— А за биороботите не е ли казано нещо хубаво? — плахо

попита Младежа.

— Че измислете си бе! — изропта Редника. — Няма аз да ви измислям мъдростите! Един мой приятел тъй все измисля­ше чужди мъдрости, пък после се оказа, че ...

— Млък! — подаде глава Автора от страниците.

— Добре де. Исках само да кажа да не ни пробутват то­зи номер — не стига, че им измисляме конструкциите, а сега им се приискало и мъдрости ...

— Човешкият живот е величие и в малкото, и в голямото. Човешкият живот е висш завършек на всички метаморфози на материята.

Диона веднага изрази несъгласието си, като каза, че да се използуват думи, непознати на широката публика, е израз на лошо възпитание и че на такива им липсват първите седем го­дини. Блез рече, че първите му седем години са си на мястото, а гръцката думичка метаморфозис означава превръщане, изме­нение, както пише в речника за чужди думи. Йоасаф призна, че преди доста време се запознал с някой си Овидий, който бил написал книжка по въпроса за метаморфозите. Катон Марк Ав­релиевич прие всичко това като лична обида; значи намеквате, каза, че отглеждам медицински жаби, защото при жабите има пълна метаморфоза — оплодено яйце, зародиш, попова лъжич­ка и тъй нататък, но Йоасаф се закле в божията майка, че не, не е искал да обиди никого, споменал Овидий мимоходом, но пък Редника попита: значи този Овидий е написал цяла книга за поповите лъжички? После Йоасаф съобщи, че въпросният Овидий бил написал още една книга, наречена „Любовното из­куство", на което Редника отбеляза: това вече е друго, това ве­че е сериозно. Но сега пък Диона се засегна; в наше време, каза, всеки пише за неща, от които нищо не разбира; ей напри­мер този Овидий — ако толкова много разбира от любовно из­куство, къде е, да го видим? Йоасаф се опита да внесе яснота, като поясни, че, първо, не става дума за наше време и, вто­ро, Овидий вече е умрял по време на упражнения във въпрос­ното изкуство. Е, каза инспекторът Легре, значи е бил дребна риба, защото едрите риби четат лекции, а не водят упражнения. Тук всички бяха единодушни.

— Много ми хареса мисълта — започна Йоасаф, — че чо­векът стои над Вселената, защото осъзнава смъртта си. Но мо­же би и Вселената съзнава нещичко?

— О, това е висш хилозоизъм! — възкликна Блез.

Тъй като рискуваше да бъде обвинен от Диона в липса на домашно възпитание, Блез обясни накратко какво е хилозоизъм и посочи като видни хилозоисти Талес, Анаксагор и Хераклит. Редника обясни, че е чувал само един от тях, но не можа да си спомни кого точно. Йоасаф пък призна, че познавал един Хераклит, викали му Тъмния, но веднъж се разболял, влязъл в обора, намазал цялото си тяло с тор и умрял, сигурно от ми­ризмата — за него ли става дума? Блез отвърна, че това е само една от версиите, но той не знае друга. Проблемът около смъртта на Хераклит напомни на инспектора Легре, че всъщност следствието още не е завършило и че трябва незабавно да при­стъпи към разпит на свидетелите, но Омар зададе логичния въ­прос:

— Свидетели на кое?

Инспекторът Легре се замисли, а когато той се замисли, това е вече тревожно, след което каза:

— Свидетели на произшествието.

Автора отново се пренесе от творческия свят към реалния и каза, че е крайно време да се прекратят всякакви разпити, защото омръзнаха на всички. Зададен му бе законен въпрос: а какво да правят тогава? Ами каквото правят персонажите в другите книги — да правят сюжет. Омар поясни, че тъй като нямат сюжет подръка, трябва да си намерят отнякъде; би ли бил Автора така любезен да им даде някакъв сюжет? Автора призна, че също няма подръка сюжет, че също се затруднява с продължението, защото поначало писателският занаят не е лесен, не е като да продаваш медицински жаби или да имаш кръчма. Още повече като пишеш фантастика, защото фантастич­ните сюжети трябва да са оригинални; иначе онези духовни ари­стократи от клубовете по фантастика ще те обвинят в епигонство, в подражателство, в липса на продуктивно въображение и край — а после? Тогава Омар възкликна: ама ти фантастика ли пишеш? Отговорено му бе лаконично с да, след което Омар обясни, че въпросът от негова страна не е нездраво любопит­ство, а защото от дете обича фантастиката, ей от толчав, осо­бено романи за пришълци (в този момент Гражданина се грудкуваше и не му обърна внимание). Редника изказа съждението, че не е изключено да сме единствените разумни същества във Вселената, но догиерът го изгледа толкова враждебно, че Ред­ника трябваше да каже пардон. Омар отново се върна към фан­тастиката: да ме извиниш, каза, Авторе, ама ти сериозно ли мислиш, че тези твои галиматии са фантастика? Първо на пър­во, фантастиката трябва да изобразява бъдещето, при това са­мо светлото. Автора отвърна, че случките в Ню Бабилон са от бъдещето, но опонентът му каза: какво ти бъдеще, живо настоя­ще! След което разви теория за едноизмерността на времето: „сега" е допирната точка между „беше" и „ще бъде", пълзя­щата им граница, в която се реализират актовете на осъщест­вяването; следователно „сега" никога не може да бъде „беше", още по-малко — „ще бъде", и тъй като сега е „сега", следова­телно то не е „ще бъде"; в краен случай „сега" може да ста­не „беше", точно както „ще бъде" след време ще стане „сега", но „беше" не може да стане „сега", нито пък „ще бъде". Ред­ника го прекъсна: за какви точно актове на осъществяване го­вориш? Омар поясни, че за темпорални, на което Редника кимна с разбиране — ъхъ.

Второ, продължи Омар, във фантастичните произведения за­дължително трябва да има звездолети, бластери, поне един Командор, поне един тунел в пространството, поне една смела на­учна хипотеза, а тук няма нищо такова. Ама толкова няма, че чак да те е срам. Вярно, има някакъв робот, но що за робот е той — само мълчи, не казва никакви технологични мъдрости и не организира метежи срещу самодоволното човечество. Вярно е също, че има и някакъв пришълец, но първо, се оказа, че е полово немощен, второ — вони на мазе, и трето — в момента е зает със самовъзпроизводство, затова все едно, че го няма.

Автора мина в защитен вариант Некадърнович с думите, че господ раздава талантите неравномерно, с генератор на случай­ни числа, на всеки според миналите заслуги и връзките, затова в края на краищата не всеки може да е Клифърд Саймък или братя Стругацки, особено пък братя Стругацки, защото те на всичкото отгоре са двама. Омар отвърна: ако не можеш да си братя Стругацки, бъди поне... И каза едно име, което от ко­легиалност ще премълчим.

Намеси се и Блез: ако е въпрос, всички сме писали книги, аз например имам един трактат за равновесието на течностите, още един за теглото на въздуха, още един за аритметичния три­ъгълник, плюс цял том „Мисли". Катон Марк Аврелиевич по­пита: откога мислите се мерят на тон? Докато се разбере, че все пак е том, а не тон, Диона се изнерви от многото непозна­ти думи, особено когато Блез изтърси „Pulvis et umbra sumus", което ще рече „Ние сме само прах и сянка", затова трябваше да вземе успокоителни капки. Започна спор дали сме само прах и сянка. Блез обясни, че това е мнение на великия поет Хораций, но Катон Марк Аврелиевич изрази съмнение — прах горе-долу може, защото е вещество, но откъде накъде сянка? Мла­дежа попита: а какво е това сянката? И тук дискусията потъ­на в дебрите на метафизиката. Блез изрази становището, че сянката не е вещество, ерго трябва да е поле. Младежа възра­зи, че поле е светлината, значи сянката трябва да е липса на поле, сиреч нищо. Инспекторът Легре не издържа: как ще е нищо, щом се вижда! А всичко, което се вижда, трябва да е светлина — според метода на изключеното трето и дори въпреки него. Редника: абе как ще е светлина, щом е сянка! Йоасаф също не се стърпя и обяви сянката за божа работа, но никой не му повярва, накрая се намери компромисно решение: сянка­та сигурно е единство на някакви противоположности, засега не­известно какви.

Чу се възглас на родилна радост и всички се извърнаха към Гражданина — той се беше възпроизвел и около него крот­ко седяха десетина малки гражданчета, всички с разкошни му­стаци с профил двойно Т. Настана всеобщо оживление; Редника обяви, че тъй било лесно, ама скучно, Блез предложи да от­празнуват големия успех с по чаша вино, а Омар се заинтере­сува кой ще наглежда малките, като си нямат майка. Отговоре­но му бе, че малките са изцяло развити и могат да се справят сами. Редника: и всички ли имат документи за полова немощ? Отговорено му бе, че да, имат.

В този момент догиерът се приближи до инспектор Легре и прошепна нещо на ухото му. А когато се прошепва нещо на ухото на Легре, това е повече от обезпокоително. Инспекторът възкликна: „Правилно!", и се изправи:

— Да приключваме. Засега ще приберем математика Блез и пътничето с ореола като най-подозрителни — до този извод ни водят методите на редукцията и конгруенцията. Останалите да са на разположение и да не напускат Ню Бабилон.

Белезници захапаха китките на Блез и Йоасаф, останалите се разпръснаха. Площад „Опосум" се обезлюди. В средата стър­чеше самотният Автор и си повтаряше:

— И какво ще правя по-нататък, какво...

Втора част

„СЪДЕБЕН ПРОЦЕС С УДИВИТЕЛНА"

1

И тъй, читателю, Блез и Йоасаф попаднаха в затвора. Съвсем несправедливо, разбира се, както вече се убедихте. Но нима са първите, които попадат в затвора несправедливо? Освен това, както всичко останало, затворите на бъдещето не са като затворите на настоящето; затворите на бъдещето са светли ка­то самото бъдеще и удобни като него. Килии, естествено, има, има и решетки на прозорците, но килиите са тристайни (кухня, спалня и гостна), а решетките са изковани от творческия фонд на художниците с много вкус и изящество.

Още с влизането си Блез обяви, че никога не е разчитал на такова внимание от страна на държавата. Щом така живеят държавните престъпници, каза, как ли живеят самите държав­ници? Пазачът, който едновременно изпълняваше и функциите на стюард, отвърна, че разликата не е главозамайващо голяма, тъй като повечето престъпници са държавници, а повечето от държавниците — престъпници, затова те се грижат за удобства­та си. Блез обясни, че не, ние не сме държавници, а най-обикновени хора, обикновени като въздуха и водата, които ще бъдат съдени за убийство. Пазачът възкликна: браво, най-после дока­раха нещо свястно! И кого убихте? Другите двама се спогледа­ха объркано, получи се конфузна ситуация, Йоасаф се направи на разсеян, а Блез започна да мънка, че все още не знаят кого точно са убили, че все още следствието не е приключило, но вероятно господа съдиите ще бъдат така добри да обяснят кой е жертвата и как точно е станал жертва. За да спести смущенията му, Йоасаф попита: абе в леглото дали няма пара­зити?

Блез се заинтересува колко пъти дневно им се полага хра­на. Четири. С първо, второ и трето? Оказа се, че има и чет­върто — шише вино. Извинявайте за въпроса, но случайно да съм попаднал в рая? Не. в рая няма вино. Блез попита дали ще може да изпива и дажбата, която се полага на неговия съквартирант, тъй като той има ореол, а с ореол някак не вър ви. Разрешава се. Виното бяло ли е, или червено? На обяд червено, вечер — бяло. Дявол да го вземе, ядоса се Блез, на­право ме е яд, че не фраснах Катон Марк Аврелиевич с ножа! За да изглади неприятното впечатление от тази фраза, Йоасаф каза: не, в леглото стопроцентово има паразити.

Блез реши да представи на пазача своя събрат по участ. Първо, каза, Йоасаф има ореол, ама истински, не бутафорен и не театрален реквизит. Второ, ореолът е в резултат на генети­чен дефект, по-точно в седмата хромозома, а хромозомите са са­мовъзпроизвеждащи се ядрени структури и тъй като са много важни, биват два вида — диплоидни и хаплоидни. Пазачът възрази, че ако са чак толкова важни, би трябвало да са поне десетина вида, а не само два. Не е вярно, рече Блез, полюси­те също са важни, защото там е студено, пък също са само два. Та значи има механизъм, който води до обмяна на генен материал между хомоложните хромозоми при тяхната конюгация още през профазата на мейозата, нарича се кросинговър, и изоб­що у Йоасаф там нещо се е объркало, та в края на краища­та е излязал въпросният ореол. Кросинговърът е много важно нещо, а хромозомите могат да бъдат хикс и игрек, но защо, дявол да го вземе, пазачът не вземе да донесе шише вино — може от обедното, може от вечерното. За да разсее неудобство­то, Йоасаф каза: не може в затворническо легло да няма па­разити.

Разбра се, че няма смисъл да се носи — виното си е в хладилника. Тази щастлива вест така удари Блез, че той загу­би разсъдъка си и затанцува около хладилника, пеейки: „Крил­ца ще ми пораснат като на божие дете..." Йоасаф попита: колко? Блез: какво колко? Оказа се, че ставало дума за броя крилца, тъй като според Йоасаф имало серафими с по шест крилца, херувими — с по четири, и прости ангели — с по две. Блез каза, че на него му стигало само едно, тъй като не се стреми към охолство и разкош, защото благосъстоянието разва­ля човека, прави го стиснат, егоист, затова той предпочита само едно крилце. На възражението, че с едно крило не може да се лети, Блез обясни, че лично той не копнее да лети, че понача­ло тия, дето летят нависоко, са хора самомнителни и надути, пък той иска да си седи до масата с чаша в ръка, да си во­ди кротък сократовски разговор, а крилцето ще си използува като ветрило. За да разсее неудобството от очевидната нелепост на последното изречение, Йоасаф каза: готов съм да се обза­ложа, че в леглото има паразити.

— Има — призна най-после пазачът. — Въди се главно кренотрикс и лептотрикс.

— За пръв път чувам за такива въшки — призна Йоасаф.

— Не са въшки, а железни бактерии.

— Направени от желязо?

— Не — уточни пазачът, — ядят желязо.

— Защо пък точно желязо?

— Доскоро в тази килия бяха затворени роботи, затова. Изпоядоха ги пустите му хемобактерии. Единия го докараха из­цяло до железен хидроокис, нищо не остана от него. И беше страшно топло, защото при тази реакция се отделя по двеста и шейсет килоджаула топлина.

— И какво стана с тях?

— Нищо, утаиха се. Сутринта идвам да нося закуска и как­во да видя — утаили се.

Блез отпи бавно и каза със скръбен глас:

— Съдба роботска... Мир на хидроокиса им.

Пазачът каза, че според устава за вътрешния ред сега трябва да изземе всички предмети, с които биха могли да се самоубият — ножове, колани, вратовръзки и т. н. Блез от своя страна обясни, че не носи нож, обявил го е още на следствие­то, а вратовръзка бил сложил за последен път през 1662 годи­на, около два месеца преди да умре. Пък и защо да се уби­ва? Дето се казва, затворът също е за хората, ей на — Фран­соа Вийон цял живот е бил вътре, пък какви стихове е напи­сал! Като например баладата за дебелата Марго. Пък е бил и лисансие, и метр ес ар. Пазачът отвърна, че затворът наистина предразполага към поезия, защото е място уединено, безшумно и романтично, можеш да си правиш тайни срещи с Ерато (тук той смигна хитро), е, вярно, на дивана в кухнята, но диванът е широк и удобен, но не става дума за това, а за ореола. Блез рече, че предпочита Урания — хем пак си е муза, хем е по-интелигентна, макар че музите са вече поодъртели, но как­во общо има тук ореолът? За самоубийството, каза пазачът; мо­жеш например да забиеш на стената гвоздей, да се закачиш за ореола и да висиш, да висиш, докато умреш от глад. Първо, каза Блез, можеш да умреш от глад и без да висиш, доста­тъчно е само да не ядеш, и второ, ореолите са измислени за украса, за величие, за святост, а не да висиш на тях. Апро­по, кой е изобретил ореола? — попита пазачът. И с каква цел? Йоасаф: ореолът е нещо като нимба, сиреч сияние, и е стар по­ларистичен символ у древните народи; що се отнася до неговия собствен, той е направен от хрущял. Значи не е истински, та­ка ли? Съвсем си е истински, но не е от светлинно сияние, а от хрущял.

За да подкрепи авторитета на своя съквартирант, Блез обяс­ни, че Йоасаф е познавал самия Овидий, който е починал от упражнения в любовното изкуство, макар че е написал цяла книга за метаморфозите, а също и Хераклит Тъмния, който пък е починал от миризмата на оборски тор. Пазачът се съгласи, че и неговите приятели напоследък мрели като мухи, но това не пречи на Йоасаф да се закачи на ореола и да виси, докато ум ре от глад. Йоасаф: защо да умирам, като още не се знае да­ли съм убил някого, кого точно, как точно и защо? Пазачът поясни, че някои обичат да умират превантивно, за всеки слу­чай, за да не им се случи някакво нещастие — да речем, да настъпиш дъска с пирон или да те ужили пчела. Е, има такива особняци, казват им танатофили, сиреч обичащи смъртта, но те толкова фанатично обичат смъртта, че вече са останали само отделни екземпляри, затова ги пазят в резервати. За отбелязва­не е, продължи Блез, че откак ги държат в резервати и си живеят по царски, танатофилите не обичат вече чак толкова смъртта. Но пита се: а щом не обичат смъртта, значи са престанали да бъдат танатофили, защо тогава ги държат в резер­вати? Добре де, ама ако са истински танатофили, няма да оста­не нито един екземпляр — кого тогава ще държат в резерва­тите? След дълги спорове тримата се съгласиха, че това си е проблем за еколозите и няма защо те да си развалят добрите отношения заради някакъв изчезващ вид.

В този момент Блез бе озарен от гениална мисъл:

— Ние не трябва ли да си наемем адвокати? Оказа се, че трябва.

— Най-разумно е човек сам да се защитава — вметна па­зачът, който очевидно бе най-сведущ по правните проблеми. — Което си направиш сам, и дяволът не може да ти го направи. — Абе аз дали не съм завършил юридически науки? — за­пита Блез Паскал.

Пазачът рече, че това лесно може да се провери в енцик­лопедията, ако, разбира се, Блез е енциклопедист. Блез му от­говори, че няма нищо против да е енциклопедист, тази дума не звучи обидно, но къде да намерят енциклопедия? Разбра се, че енциклопедии има колкото щеш, защото дългите години на затворническа самота извисяват човека до благородното наме­рение да стане енциклопедист. Провериха — Блез все пак се оказа в наличност, но със следната забележка: „получава до­машно образование". Пазачът хапливо подметна, че за пръв път ще пази затворник без висше образование, пък ако съдиш по фасона му, съвсем наподобява висшист — и плешив, и занесен. Блез бе дълбоко огорчен: изобщо не съм плешив! Йоасаф раз­ви теорията, че образованието не може да бъде мяра за бля­съка на духа, Спасителя например нямал висше образование, но пазачът му възрази, че за един спасител по-важното е да може да плува, отколкото да разбира от наука. Един спасител в края на краищата само си пече задника и закача младите момичета на плажа. Докато Йоасаф му обясни, че става дума за друг спасител, Блез продължаваше да чете енциклопедията и неочаквано викна:

— Брех, дявол да ги вземе, аз съм бил единица мярка!

— Каква мярка? — попита пазачът.

— За налягане.

— Че какво му е на налягането! Налягането си е много достойна физическа величина.

— Ама не — възмущаваше се Блез. — Това не се понася. Виж какво пише: „един паскал е равен на един нютон на квад­ратен метър". Това вече не се понася! Да съпоставят мен с Нютон — един Паскал е много повече! Един Паскал трябва да е хиляда нютоновци! Един Паскал е нещо много!

Не се разбра защо Блез не обича Нютон, но това си е тях­на работа. Пазачът изказа хипотезата, че може би ги разделя някаква женска история, но му биде разяснено, че Нютон е ум­рял девствен, дълбоко безразличен към жените. Може би някак­ва борба за приоритет? Не, и това не е. Когато аз умрях, той беше още голобрадо момче — каза Блез. Проблемът беше отместен от дневния ред, когато пазачът допълни, че да, един нютон, ама на квадратен метър. А какво е един квадратен метър — едно нищо. От един квадратен метър, както се казва, не става дори свястна тоалетна. Блез се съгласи, че един квадратен ме­тър е нищо, и това го поуспокои.

Пазачът пак се върна към въпроса с образованието: не съм очаквал, каза, че точно ти нямаш системно образование. Блез уточни, че образованието му е системно, но домашно. А домаш­ното, както знаем, е винаги по-добро — виж например виното. Можеш ли да сравняваш домашното вино със системното? Йоа­саф допълни, че същото се отнася и за наденицата, домашната е по-добра, но Блез запита: а има ли дива наденица? Пазачът също не разбра какво общо има наденицата със системното об­разование, затова се наложи Йоасаф да доуточни: исках само да напомня, че е време за обяд.

Пазачът отиде да донесе.

2

Надвечер нещата изглеждаха по-иначе. Пазачът си отиде поради изчерпване на работното време, като ги предупреди, че е съвсем безсмислено да бягат: първо — ще ги хванат, а второто е още по-лошо. Блез беше вече погълнал вдъхновяваща­та доза и бе станал еднокрило ангелче. Йоасаф претърси цяла­та килия с цел да открие жизнеспособни паразити, но намери само няколко захвърлени интегрални схеми и многостъпална ремъчна предавка — по всяка вероятност останки от предните за­творници, роботите.

— Такъв е животът, брат — започна бавно Блез. — Ето например ти. Свят човек, с ореол, познаваш и Овидий, и Хераклит, а ето на — лежиш в тази воняща килия под подозре­ние за убийство. Справедливо ли е?

Йоасаф се съгласи, че е несправедливо, но какво пък — животът има милиони лица, трябва да видиш всичките. Живо­тът е река и е глупаво да седиш на брега й.

— Човекът заслужава повече. Не е въпросът само да раз­береш, познанието носи утеха, но не носи печалба. Трябва да имаш възможност да промениш нещата, когато ги опознаеш.

— Светът ни е даден, за да бъде разбран — нищо повече. Какво ще промениш? — попита Йоасаф. — Животът на тревичката? Или полета на пчелата? Или синьото на небето? Или чистотата на водата? Или страданията на човека? Кажи де — какво искаш да промениш?

— Всичко! — възкликна енергично Блез. — Всичко! Искам тревата да разбира смисъла на своето съществуване. И пчела­та да го разбира. И водата. И човекът. Когато разбереш свое­то предназначение, когато осмислиш защо си дошъл — едва то­гава идването ти придобива смисъл.

— Ти не си дошъл, теб някой те е довел, без да те пита.

— Въпреки това. Въпреки това смисъл трябва да има! При­родата не прави нелепости.

— Вярно е — съгласи се Йоасаф, — но кой може да раз­бере намеренията й? Как ще ги разбереш, щом тя ги крие от теб? И не е ли по-добре, че ги крие?

— Какво правиш ти тук?

Въпросът бе отправен не към Йоасаф, а към Автора, който отново се беше измъкнал от страниците. Автора обясни, че ста­ват подозрителни неща, че всичко това е в дълбоко противо­речие с предварителната концепция — досега бяхте смешни, остроумни, глуповато-наивни, а изведнъж се преквалифицирахте на мислители и философи. Така не бива, читателят ще оста­не с впечатление за непоследователност. Йоасаф обаче отвърна, че изобщо не му пука за читателя и стига се е правел на шут; тъй де, човек толкова рядко има възможност да поговори се­риозно с мъдрец като Блез, сега са насаме, никому не пречат, утре им предстои тежък процес — защо да не си поговорят задълбочено? Блез се съгласи с Йоасаф и продължи: аз пона­чало не одобрявах твоите творчески намерения. Щом ти се пи­ше пародия, пиши; щом ти се иска да участвуваме, ще участ­вуваме; но всеки герой има право да си отдъхне, да изпие ши­ше вино, да поговори разумно, нали? Сега е вечер, часът на синята мъгла, както се казва, време за тих сократовски разго­вор, а ако пък чак толкова се объркват намеренията му, Ав­тора може да си вземе шапката и да си иде, или да остане, но да не записва разговора.

Автора така и направи — остана цялата нощ на тих со­кратовски разговор и научи много полезни неща. Сигурно ня­кой ден ще ги напише, но не сега. Сега — не.

3

На сутринта пазачът дойде рано — избръснат, възторжен и приятно възбуден.

— Хайде, момчета, работа ни чака. Ще ви съдим. Йоасаф лениво отвори едното си око и пак го затвори.

— Вие вече сте знаменитости! Снощи ви съобщиха по холовизията.

Йоасаф прояви интерес дали са известили кой точно е уби­тият, беше му отговорено, че не са съобщили, тъй като е по­лицейска тайна и все още се издирва. Кой се издирва, убитият ли? Не се знае.

След това Йоасаф подхвана дългата и сложна процедура по сутрешния тоалет на ореола. Първо му се прави лек масаж за раздвижване на кръвта, задължително по посока на часов­никовата стрелка. Следва обилно измиване, но то се оказа про­блематично — мивката явно не бе предвидена за ореол, оказа се малка, а душът — нисък, ореолът непрекъснато се удряше в цедката. Наложи се да стоплят кофа с вода, а пазачът пое функциите на теляк. За некомпетентните читатели ще допълним, че ореолите се мият с лек тоалетен сапун, без биологично активни вещества, но с миризма на тамян — така им се прида­ва оригиналния дъх на святост. Накрая идва операцията излъскване — парче гладко кадифе се потапя в смес от 90 про­цента ензимен пуцинг плюс 10 процента настойка от злато и се трие обратно на часовниковата стрелка (защо обратно, никой не знае, даже и Йоасаф).

През това време Блез праваше утринна физзарядка в сми­съл, че се опита да събере нахвърляните по пода бутилки, но се сецна в пояса, затова обяви, че ще бяга. Пазачът го пре­дупреди, че относно бягането са се разбрали, никакво бягане, защото, първо, ще ги хванат, а второто е още по-лошо, но Блез беше категоричен — трябва да се бяга за здраве. Йоасаф попита: няма място, къде ще бягаш? Това не е стадион, а ки­лия. Накрая се уточниха, че е най-подходящо Блез да избяга от себе си, защото го мъчат угризения, махмурлук, жажда и главоболие. Пазачът му разреши да избяга от себе си, но без да се отдалечава прекалено много, защото, първо, ще го хванат, а второто е още по-лошо. Блез се съгласи да изтича до гузна­та си съвест и обратно, с което дискусиите завършиха.

Йоасаф попита с какво ще ги закарат до съдебната зала, но му бе обяснено, че изобщо не е ставало дума за зала; ще ги съдят на градския площад, пред очите на мирното граждан­ство за назидание, както е положено за всякакви рецидивисти. Йоасаф, изглежда, не разбра добре, защото рече, че досега му е рецидивирала само кистата на опашката, което пък Блез не разбра: значи ти освен ореол имаш и опашка? Опазил ме бог, рече Йоасаф, да имам опашка като Рогатия. Става дума за дермоидна киста в долния край на гръбначния стълб, където едно време се е намирала опашката. Кога едно време? Отдавна, пре­ди да произлезем. Пазачът се намеси с въпроса: какво толкова важно са имали предвид маймуните, та са тръгнали да произ­лизат? Беше му отговорено: как какво, искали са да се трудят. Въпрос: а откъде са знаели, преди още да започнат, че трудът очовечава? Отговор: от учебниците. Пак въпрос: значи са произ­лезли само грамотните маймуни? Отговор: разбира се, неграмот­ните още скачат по дърветата, защото така им се пада. Па­зачът рече, че ако питат него, щял да си остане неграмотен, защото трудът може да очовечава, но пък изморява и изпотява, а къде по-приятно е да си скачаш по дърветата и да ядеш ба­нани.

Блез върна разговора назад: а кой все пак е премахнал опашките и защо? Ако става дума защо — защото пречат на труда; управляваш например звездолет, а опашката ти се преч­ка между бутоните — не става. Но ако става дума кой, Йоа­саф не знае нищо по въпроса, сигурно някой първобитен. Тога­ва Блез зададе основателния въпрос: и значи сега твоята опаш­ка се напъва отново да излезе? Ъхъ. А откъде ще намериш първобитен?

Пазачът разви теорията, че първобитни ще се намерят, но сегашните първобитни не са толкова първобитни, колкото едновремешните, защото имат телевизори и не носят саксии на гла­вата си. Блез го поправи — не саксии, а пелики — високи глинени съдове, предназначени главно за вино, за много вино, но това, естествено, не премахва проблема с недостига на пър­вобитни. Йоасаф се съгласи, че в XXII век първобитните са наистина дефицитен кадър, но колкото за една опашка ще се намери някой.

Блез вече се беше избръснал и напръскал лицето си с ухаещ спирт.

— Трябва да побързаме — предупреди пазачът, — делото е от десет.

— Ще ни сложиш ли вериги? — попита Йоасаф.

Оказа се, че някой бил отмъкнал веригите да ги продаде за старо желязо.

— Жалко — изстена Йоасаф. — Никога не ми е вървяло в живота.

— Да се сбогуваме, момчета, докато сме насаме — каза пазачът. — Сигурно ще ви осъдят на смърт.

Блез отвърна, че него това не го тревожи, защото има опит, веднъж вече е умирал — който не вярва, да отиде в катедра­лата „Сен Етиен дьо Мон"

— Мен също не ме тревожи — допълни Йоасаф. — Вина­ги съм искал да мина през човечеството като звезда.

— Не като звезда, а като комета — поправи го Блез.

— Защо като комета?

— Защото имаш опашка.

Сбогуването се проточи, тъй като според Блез Паскал чо­векът е мислеща тръстика, а тръстиката е водолюбиво расте­ние — сиреч трябва да се полива, по възможност с вино.

Чашата отваря приказки. Пазачът си призна, че за пръв път изпраща на ешафода толкова велик човек като Блез Пас­кал, а после го попита: кажи, Блез, с какво си толкова велик? Блез отвърна скромно: с пустотата. Тъй като другите двама про­дължаваха да бъдат в неведение, Блез разкри секрета на свое­то величие, корените на което са дълбоко в древността.

Всичко се започва от Парменид и Емпедокъл. Те първи каз­ват великата фраза „Природата се бои от пустотата". Йоасаф се заинтересува едновременно ли казват въпросната велика фраза — не, не едновременно, защото по-късно я повтаря и Аристотел. Йоасаф пак го прекъсна: аз познавах един Аристотел, учител, който умря, изпивайки чаша с отрова от бучиниш — дали пък не става дума за него? Да, за него, това е само ед­на от версиите, но Блез не знаел друга. Та значи въпросният учител също казал, че природата се бои от пустотата, подир него всички го повтаряли, повтаряли, докато един ден на Блез Паскал му омръзва това повтаряне, захваща се и доказва об­ратното — че природата изобщо не се бои от пустотата. Това е всичко.

— Че какво, да не е малко! — възкликна пазачът.

— Не е малко — съгласи се Йоасаф.

— Та оттогава страдам от тая болест — призна си Блез.

— Каква болест?

— Начетените доктори й викат Horror vacui, страх от праз­нотата. Не понасям празни работи — чаши, бутилки...

Йоасаф обърна внимание, че Блез изобщо си е болнав, затова няма защо да съжалява за смъртното наказание — тъй де, по-добре е да умреш, отколкото да живееш в непрекъснати страдания. Блез се съгласи и каза, че веднъж казали на Сократ: „Тираните те осъдиха на смърт", а Сократ отговорил: „Тях пък на смърт е осъдила природата". Йоасаф искаше да попита тоя Сократ да не е неговият познат Сократ, който...

— Хайде, момчета, приказките нямат край, а делото е за­почнало.

Блез каза, че се е заклел да не оставя след смъртта си начената бутилка, но пазачът беше неумолим.

4

Когато отидоха пешком до градския площад, там нямаше никой. По-точно, там вече нямаше никой освен един скучаещ пенсионер с червена лента на ръката, който ги попита за какъв дявол се мотаят подозрително точно по това време и точно на този площад.

— Ние сме за делото — обясни пазачът. — Тези двамата са ключови фигури в историята.

Пенсионерът обясни, че в историята няма ключови фигури, защото историята се пише не от личностите, а от масите, но ако тези двамата са онези двамата, това вече коренно променя хода на историята.

— Точно те са — обясни пазачът. — Кльощавият е Блез Паскал, а този с ореола Йоасаф.

Пенсионерът обяви, че никога не гледа с добро око на пре­стъпниците, но тези двамата, кой знае защо, са му симпатич­ни, мили едни такива, объркани, затова ще им повери тайна, но само на осем очи: делото ще се гледа в градския съд, тъй като господин съдията има хрема; освен това по телевизията снощи обявили, че днес ще е слънчево, което означава, че се очакват проливни дъждове, придружени с гръмотевични бури, и купесто-дъждовната облачност сигурно ще се разкъса едва след пладне, при това само в югозападните райони на страната, тъй като към нас се премества област с ниско атмосферно на­лягане. Тримата се огледаха да видят въпросната област, но тъй като тя очевидно беше далеч, поеха към градския съд.

Там също ги очакваше изненада: сградата на съда беше блокирана от кордон предани догиери. Главният догиер обясни, че са взети изключителни мерки за сигурност, тъй като ще се гледа делото на двама изключителни престъпници и не са из­ключени терористични акции, целящи да отвлекат изключител­ните престъпници. Изключено е, каза пазачът, тъй като изклю­чителните престъпници още не са дошли и ако малко не поохлабите примката, те изобщо няма да дойдат. Запитан беше откъ­де знае такива подробности. След дълги разправии и строги паспортни проверки Блез и Йоасаф успяха да минат през догиерския кордон, но бяха предупредени да не правят никакви жал­ки опити за бягство, нито пък да организират собственото си отвличане, тъй като при тази охрана пиле не може да прехвръкне, да не говорим за пълзящи и крачещи, затова е глу­паво да се дават излишни жертви. Обещаха.

По пътя към съдебната зала Йоасаф изстена:

— Жалко, няма да има публика. Никога не ми е вървяло в живота.

Залата наистина беше полупразна — освен официалното съдебно тяло и свидетелите имаше само пет-шестима зяпачи, вероятно дребни репортери от местния печат.

Съдът на бъдещето, уважаеми читателю, се различава ко­ренно от съда на настоящето. Ако можехте да видите съдията например, той би ви заприличал по-скоро на папа — царстве­но копринено наметало (бяло, цветът на справедливостта, защо­то обхваща всички възможни цветове) със сърмено везмо, ви­сока корона, украсена с изкуствени диаманти, със скиптър в ръката. Обвинителят прилича на служител на Светата инквизи­ция — черен конус и два прореза за очите, а адвокатът — на древногръцки ритор от времето на Перикъл или малко след то­ва, да речем, на Демостен, когато произнася надгробната въз­хвала за падналите при Херонея, но не толкова плешив. Съдеб­ните заседатели, както и преди, нищо не разбират от юриспруден­ция, но са поставени там не за да дремят, или не само да дремят, но и да олицетворяват обществената съвест и справед­ливост. Всички усилия да се заменят секретар-машинописките с магнетофони завършиха безуспешно, защото магнитният запис не може да е автентично доказателство. Читателят сигурно ще запита защо написаното с машина може да е доказателство, а собственият глас не може, но това са висши правни съображе­ния. Затова секретарките бяха заменени с роботки, а тракане­то на машините си остана. На важни процеси като този при­съствува и член на градската управа, обикновено кметът, за­щото е най-любопитен и има най-малко работа.

Когато Блез и Йоасаф влязоха в залата, Кмета произна­сяше традиционното си встъпително слово — толкова традицион­но, че всички останали си го повтаряха наум:

— ... жавата — това сме всички ние. Като казваме „ние", имам предвид не само себе си, но дори и вас. Държавата е висша форма за защита на личността. Тя бди над вас, защита­ва мирния ви сън от незрели мисли и прибързани решения, па­зи ви от съмнения и терзания. Държавата мисли вместо вас и е щастлива вместо вас. Затова ние няма да позволим това, кое­то не можем да позволим, а не можем да позволим това, кое­то не трябва да позволим. Което не може — не може, а всич­ко останало ще позволим, стига да може. Благодаря за внимание­то.

След бурните и продължителни ръкопляскания се изправи Съдията (той беше на подиум, високо над всички останали): — Граждани на Ню Бабилон, както повелява конституция­та, всички сме равни. Да, всички сме равни, но с това не тряб­ва да се злоупотребява за лични цели. Всеки има право да се обажда и да не се обажда, да пита и да не пита, да се защи­тава и да не се защитава. Според процесуалния ред в начало­то трябва да се избере Висш съдебен съвет. Всеки има право да бъде негов член, запомнете — всеки, ако отговаря на след­ните няколко условия: да е роден в Ню Бабилон, да притежава необходимия имуществен ценз за неподкупност — поне два­десет хиляди гроша, образователен ценз — оптимално образо­вание, обществен статут — поне градски съветник, житейски опит — да е над петдесет години, възпроизводствена реализа­ция — поне три деца, и висока икономическа възвръщаемост — да е предал на държавата поне сто килограма черни и цвет­ни метали и пет килограма хартия. Кой отговаря на тези ус­ловия?

Оказа се, че на условията отговарят само Кмета и Съдия­та.

Междувременно Редника, който беше в залата в качеството си на свидетел, направи допитване: трите деца от една майка ли трябва да бъдат? Защото той имал три деца, но не знае от кои майки. Обяснено му беше, че трите деца трябва да бъдат според закона от една или по-малко майки, на което Редника рече: тц, не ставам, много малко майки.

— Продължаваме нататък. Давам думата на обвинението.

Думата на Обвинителя беше от поне две хиляди думи, но те могат да се повторят със следните двайсетина думи. Ние значи трябва да разкрием истината, защото демокрацията не обича скрито-покрито. Ако някой си въобразява, че демокра­цията ще му позволи да прави каквото си ще, горчиво се лъже. Демокрацията е затова демокрация, защото не позволява. Ако някой е на друго мнение, може да го изрази пред полицията, след което ще му дадем възможност да го повтори и пред съда. Вярно, някои, които не са вече между нас, са се опитвали, но... Затова апелирам да пристъпим хладнокръвно и рационал­но към престъплението, за да осъдим виновните сурово и ако можем, справедливо.

След това пред съда се изправиха редовно призованите об­виняеми Блез Паскал и Йоасаф Друмника. На въпроса, дали се признават за виновни, двамата отговориха отрицателно, но им беше казано, че тяхното отрицание е утежняващо вината обстоятелство. Блез излезе с логичния аргумент, че не може да се отежнява нещо, за което се твърди, че го няма. Но Съди­ята веднага даде пример: казваме ли „тежи ми на душата"? Казваме. А душа, както знаем, няма. Ерго тежината няма нищо общо със съществуването и несъществуването на нещата. Тежината или казано на научен език — масата, зависи само от из­кривяването на време-пространството и определя неговата гео­метрия, но вината също така. Блез попита: какво също така? Но му бе отговорено, че в съда въпроси задава съдията, а не подсъдимият.

Кмета не издържа и се развика, че разните там типове, които си позволяват да бъркат с шепи в държавното имущество, да си правят вили по близките планети с обществени средства и по този начин да живеят на гърба на народа, са всъщност спекуланти и черноборсаджии, затова трябва да си получат за­служеното. Съдията вметна боязливо, че двамата се обвиняват в убийство, а не в кражба, но Кмета му отговори, че това ня­ма никакво значение, важното е да си получат заслуженото.

След това се пристъпи към разпитването на свидетелите. Бяха се явили всички очевидци с изключение на Гражданина, който лежал болен със следродилна треска. Вместо него обаче като свидетел се явяваше някакъв скапан робот, допотопен, почти излязъл от строя (макар да си личеше, че скоро е бил на основен ремонт), когото всички виждаха за пръв път.

В началото показания даде Диона Месалина, която цветисто и обстоятелствено разказа какво е правила в леглото с Катон Марк Аврелиевич между седемнайсет точка дванайсет и осем­найсет точка пет. Катон внесе някои корекции, но незначител­ни. Тъй като свидетелските показания на Диона допаднаха на Кмета, той помоли да бъдат повторени, след което съвсем ди­скретно й даде визитната си картичка.

След нея пред съда се изправи Редника. Показанията му се въртяха главно около следствието, което той е водил с из­ключителна вещина и умение. Той спомена, че подсъдимият Йоасаф се е въздържал в изборите, вероятно защото е гузен, но ще си получи заслуженото, както вече се изрази господин Кме­та. Един негов приятел тъй се въздържал, а после се оказало, че страда от хипогонадизъм. Съдът се заинтересува що за болест е това, Редника заяви, че му е неудобно, защото има дами, но ако Съдията поиска, може да му го прошепне на ухото като мъж на мъж. Съдията, разбира се, поиска; когато бе осведо­мен, Съдията рече: виж ти, и излекува ли се? Редника му от­говори: да не е луд, живее без мераци! Съдията заяви, че ня­кои предпоставки са записани генетично, както и някои факти от морфологията, но по-важното е, че в процеса на онтогенезата, която протича в условията на социалното формиране на психическите процеси, тяхната структура коренно се изменя, а другото също така. Никой не разбра кое е другото, което се изменя коренно също така, но делото продължи.

— Какво видяхте със собствените си очи? — попита Съди­ята.

— Какво ли не са виждали очите ми! — беше отговорът

на Редника.

— Във връзка с произшествието.

— А, във връзка с произшествието нищо. Тоест нищо осо­бено — убийство.

— Кой е убиецът и коя е жертвата?

— От направеното лично от мен разследване се оказа, че такива въпреки всичко няма.

— Но вие току-що споменахте!

— Вярно, споменах. Един мой приятел тъй споменаваше,пък после се разбра, че преди четири поколения дядо му бил евнух в харема на някакъв Абдул.

Тук Съдията попита дали Редника е изследвал функцията на щитовидната си жлеза. Отговорено му бе, че не. Тогава Съ­дията обясни, че препоръчва такова изследване, защото щито­видната жлеза отделя много важните тиреоидни хормони, основ­ни сред които са тироксинът и трийодтиронинът; самото изслед­ване е съвсем безболезнено — трябва да се измери белтъчно свързаният йод (норма 4—8 микрограм-процента), също бутанол-екстрахируемият йод (пак толкова) в кръвта. Ако се окаже, че са в нормата — добре, но нищо чудно да има хипофункция на жлезата; самият Съдия не би се изненадал, ако има. Редни­ка запита: и защо трябва да направя всичко това? Съдията: защото няма друг начин да се разбере дали не страдате от кре­тенизъм. Редника обяви, че тъй един негов познат страдал от кретенизъм, но иначе бил много могъщ в оная работа.

След това се пристъпи към разпита на Омар. Около чет­върт час робот-машинописката се опитваше да запише името му, тъй като проклетото Хияс може да се напише поне по седем различни начина. Омар отвърна, че не е вярно, че е съвсем просто, ето тъй — и изобрази нещо, дълго около трийсет сан­тиметра. Робот-машинописката призна, че то й прилича на пиян дъждовен червей, който напразно се опитва да си намери пътя към родната дупка. Съдията хвърли поглед към написаното и попита: вие да не сте Абу-р-Райхан Мухамад ибн Ибрахим Ахмад ал-Бируни? Омар поясни, че тоя е негов колега, само че е ученик на Абу Наср Мансур ибн Ирак ал-Джа ди, а учени­ците на въпросния Абу Наср не разбирали много от ирационални числа — тъй например ал-Бируни в Шеста книга на „Канон на Мас'уд" пише, че отношенията са изградени от отношения, докато количествата на тези отношения, умножени помежду им, образуват нещо. А това си е жива неграмотност! Наложило се той, Омар, да напише в 1074 г. специален трактат, където между другото създал теорията на кубичните уравнения. Съдията се съгласи, че си е жива неграмотност, и попита Омар какво знае относно убийството. Омар рече, че убийството било извършено с невиждана жестокост от чергарски селджукски племена, а след Мас'уд владетел станал синът му Маудуд. Съдията уточни, че не става дума за убийството на Мас'уд, а за убийството вчера на площад „Опосум" пред кръчмата на Диона Месалина.

— О, така ли! — възкликна Омар с източна царственост. — по тоя въпрос знам много. Първо: Катон Марк Аврелиевич ми дължеше и продължава да ми дължи триста и десет гроша. Второ: той се оказа любовник на Диона. Трето: един миришеше ' на мазе и после роди десетина мънички, само че не бяха слепи и голички, а имаха ей такива мустаци!

Съдията обясни, че в основата на вегетативното размножаване лежи способността на гражданите от Ерос да регенерират от отделни части, по този начин дъщерният организъм започва да се развива от онзи стадий, до който е стигнал майчиният в момента на отделянето на вегетативните части, затова няма ни­що чудно. Никой не разбра защо няма нищо чудно, но Редни­ка отбеляза, че все пак бащиният, а не майчиният, макар че Гражданина да си е съвсем женски мъж. Как иначе да бъде наречено разумно същество, което е полово немощно, пък раж­да? На това място за пръв път се обади Адвоката:

— Обиди, сквернословия и хули, о,

мой нещастен слух, ти чу ли?

Адвоката беше артист любител в местния драмсъстав, обик­новено изпълняваше главните роли в Шекспирови пиеси, откъде­то му бе останал полезният навик да говори в стихове.

Кметът се развика, че конституцията не забранява на разум­ните същества да се размножават, както си искат, а типове като ония двамата, които пресичат кръстовищата на червено без костюми в сигнален цвят, не си плащат редовно и добро­волно глобите и изобщо живеят като гниди на гърба на обик­новения трудов човек, трябва да си получат заслуженото. Съдия­та вметна, че гнидите са само яйца, а тези двамата ги съдят за убийство, но във всичко останало Кмета е напълно прав, кое­то е повече, отколкото по-малко.

— Искам да запитам Омар — започна Обвинителя, — на какво разстояние е бил от местопроизшествието?

— На около петдесет сантиметра.

— И какво видяхте?

— Видях, че не бе извършено убийство.

— Моля, съдът да обърне внимание на противоречието: не може да се види нещо, което не е извършвано. Може да се ви­ди само нещо, което е извършено.

— Тогава уточнявам отговора си — рече Омар. — Не ви­дях да е извършено убийство.

— Моля съдът да обърне внимание — не може от петде­сет сантиметра да не се види извършването на убийство.

— Ако изобщо е извършено!

— Не може да се смята за неизвършено нещо, което е из­вършено. А щом е извършено, не може да остане невидяно. Из­вършването е реализиране на възможност, а виждането е ре­гистриране на тази реализация. В причинно-следствен порядък възможността предхожда реализацията, но извършването и ре­гистрирането са събития едновременни — не можеш нито по-рано, нито по-късно да видиш това, което става. Това е така наречената изпреварваща причинност, а само тя се осъществя­ва в нашия свят; закъсняваща причинност може да има само в свят, пълен с тахиони, но Ню Бабилон не принадлежи към тахисвят. Тъй като ние се придържаме към теорията за близкодействието, логично е действието да бъде извършено от близкостоящия. А кой е близкостоящият? Омар Хайям. Следовател­но ударът с нож е нанесен от Хайям!

— Това е известно на съда — каза Съдията. — Това е повече от ясно. Съдът се заинтересува и провери — ножът не е оставил смъртоносна рана. Ние се опитваме да разберем дру­го — как Блез Паскал и Йоасаф са извършили убийството?

Блез обясни, че убийство няма. Отговорено му беше, че ако няма убийство, няма да има възбудено дело, защото при­съствуващите тук не са безделници и търсачи на приключения, а хора с ангажименти и след като са намерили за нужно да дойдат, значи няма защо. Блез не разбра какво няма защо; но рече, че Катон Марк Аврелиевич си е жив и здрав, ей го на първия ред. Съдията: ние не обвиняваме Катон, че не е жив и здрав; ние обвиняваме вас, че сте извършили убийство. На­меси се и Йоасаф: моля ви, добри и почтени граждани, сми­рено питам, кого сме убили? Кмета се развика, че това няма никакво значение, че може да е генерал-губернаторът, може да е прост уличен метач, ние не делим хората на касти и съсло­вия, ние всички сме равни, пише го в конституцията, щом сте убивали, няма значение кого, разлика между гражданите няма, следователно трябва да си получите заслуженото. Редника не можеше да остане назад и обяви, че един негов приятел тъй имал дванайсет любовници и все търсел разликата между тях, ама те накрая се събрали всички вкупом и го скопили. Един от репортерите попита: и сега? Редника отвърна: сега нищо, къдри си косата и ходи с обеци.

След това за разпит се изправи Катон Марк Аврелиевич. Той обясни, че е порядъчен човек с порядъчен бизнес, от ма­лък страда от благородна зоофилия, тоест обича животните, особено мъжките жаби и пиявиците, Хирудо медициналис. Що се отнася до Диона, намеренията му са сериозни, ако нейните, разбира се, също. Що се отнася до делото, Омар наистина се пошегувал, но ножът бил играчка, слава богу, иначе той има право, парите ще му бъдат върнати веднага, когато Катон Марк Аврелиевич намери за необходимо. Що се отнася до убийството на Блез и Йоасаф, тоест извършеното от тях убийство, Катон не знае нищо, което може да бъде потвърдено и от неговия приятел Кмета. Кмета се развика, че типове като тия двамата, дето се возят безплатно в метрото и минават равнодушно край таблата „Наша гордост", всъщност са шарлатани и пунгаши и живеят на гърба на доброволните вноски, които обикновените хорица правят за Червен кръст, и си заслужават заслуженото.

Адвоката се изправи и произнесе артистично:

— О, блед, безцветен е езика

да пресъздаде на мисълта светлика.

О, лоб могъщ със разум титаничен;

изрекъл истина като взрив апоплектичен.

Йоасаф вметна, че той лично обхожда всички табла „На­ша гордост", но Съдията го нарече лъжец, защото обхождането на таблата в Ню Бабилон е нерешима топологична задача; ако свържеш таблата, образува се граф, на който всички върхове имат нечетен индекс, а такъв граф не е уникурсален, сиреч не може да се обходи наведнъж и изцяло, затова се повтаря исто­рията с Ойлер, дето искал да обходи мостовете на Кьонигсберг, което е равнозначно. Не се разбра кое е равнозначно, но Ред­ника обърна внимание, че един негов приятел тъй искал да оби­коли всички, но после се оказало, че жените също имат нече­тен индекс, та трябвало да мине през една два пъти.

Младежа се оказа съвсем безинтересен свидетел. Той повто­ри, че има хазяйка на деветдесет и осем години, но не поддържа с нея редовни полови контакти, тъй като не разполага с необхо­димия за целта отговорен апарат. Като социална и юридическа единица живее съвсем законосъобразно, спазва и петте закона на роботиката, но вчера инспекторът мосю Легре формулирал Шести — „Роботското — роботу, човешкото