ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Бързо се добрахме до полутъмния коридор, откъдето лесно можех да стигна сам до моята стая. Баркър се спря и ме предупреди със знак.

--- Чуйте! -- почти въздъхна той.

Далечният слаб шум, който дочух приличаше повече на нечие мърморене. Някъде близо зад стената се движеше човек. Нима вече бяха открили спящите роби?

--- Вървете си в стаята -- шепнешком ми нареди Баркър. -- Бързо!

Ние побягнахме и почти веднага се спряхме. На десетина крачки от нас се появи човек. Стори ми се, че израсна от стената мигновено с вълшебна бързина. За миг се облегна на нея и аз дoдолових тихите му ридания. после се обърна към нас...

Това бе Кобхъм!

Лицето му бе посърнало, набръчкано и отпуснато. Очите заобиколени от черни кръгове в мрачното осветление ми заприличаха на празните дупки в озъбен череп. Те ме гледаха така пусто, че разбрах, мозъкът на този човек е направо изпразнен. Устните му бяха подпухнали и от тях течеше кръв, сякаш той ги бе хапал непрекъснато.

--- Вие ли сте Киркхайм! -- той се заклати и тръгна към мен. -- Да, вас ви помня! Аз идвах при вас. Скрийте ме!

Бърборенето се приближи. Видях Баркър да надява един бокс на пръстите си и усетих, че се готви да скочи на идващия човек. Аз го хванах за ръка.

--- Безсмислено е -- предупредих го. -- Ще го намерят. Той е почти луд. Но ще го заставят всичко да разкаже. Аз ще го взема с мен, Хари! Не му се мяркайте пред очите!

Хванах Кобхъм за ръка и го поведох към панела, който водеше в спалнята ми. Отворих го и бутнах нещастника да влезе вътре. После сам влязох, а Баркър ме последва.

--- Скрийте се тук -- казах на Кобхъм и го вкарах в шкафа с дрехите. Затворих вратата и заедно с Баркър бързо се върнахме в първата стая.

--- Никак не ми харесва -- прошепна Баркър.

--- Това е единственият изход -- отвърнах аз. -- После ще мислим, как да се избавим от него. Едва ли ще го търсят тук. Няма да ме заподозрат. Откъде накъдеe. Но все пак има такава възможност. Ако го намерят тук, ще си имам неприятности. Можеш ли да си отидеш, без да рискуваш?

--- Да -- гласът на малкото човече бе силно разтревожен. -- Разбера се, че ще мога. Но Боже мой, капитане! Как не искам да ви оставям сам!

--- Престани -- срязах го рязко. -- Иди при Консърдайн. Разкажи му, какво открихме. Същото разкажи и на мис Демерест. Ако нещата не тръгнат както трябва, действай както намериш за добре, Хари.

Той само изстена. Чух лек шум в спалнята. Приближих се да вратата на шкафа и погледнах вътре. Кобхъм се въртеше неспокойно.

--- Тихо -- наредих му аз. -- Те могат да се появят всяка минута.

Изключих лампите и се върнах в първата стая. Баркър си бе отишъл. Съблякох сакото и жилетката си, взех няколко книги и се разположих удобно до масичката за вестници и списания. Запалих лулата си и започнах да чета. Чувствата ми бяха така силно изострени и нервите ми напрегнати, но се утеших с надеждата, че правя впечатление на човек погълнат от четене.

Неочаквано усетих някакъв поглед. Някой се намираше зад мен и ме гледаше. Продължих да чета. Мълчаливото разглеждане ставаше непоносимо. Прозях се, протегнах се, станах и се обърнах...

До мен стоеше Сатаната!

От главата до петите бе облечен в алени дрехи. Зад него се виждаха шестима роби. А още двама стояха до отворения панел в спалнята.

--- Вие ли сте Сатана? -- възкликнах удивено и това ми чувство бе наистина искрено. Бях разглеждал много възможности, но сред тях не бях включил Сатаната сам да лови хора.

--- Удивени ли сте, Джеймс Киркхайм -- в безизразният глас на Сатаната се долавяше нотка на загриженост. -- Аз също се учудих, когато не ми отвърнахте на почукването.

--- Аз не чух нищо -- отново бях искрен.

Действително ли бе чукал?

--- Както виждам, четенето ви е увлякло -- продължи той. -- Но може би вие се удивлявате, защо вашето мълчание ме обезпокои? Аз преследвам един беглец, един опасен и отчаян човек, Джеймс

Киркхайм. Следата ни доведе до тук. Помислих, че може да се е скрил във вашите стаи. Да ви е нападнал и вие да сте пострадали.

Това звучеше напълно разумно. Спомних си, какво необикновено разположение ми показа днес Сатаната. Съмненията ми се разсеяха и леко се отпуснах.

--- Благодаря ви, сър -- казах аз. -- Но никого не съм видял. Кой е този човек?

--- Човека, който търся, е Кобхъм.

--- Кобхъм ли? -- погледнах го така, сякаш нищо не бях разбрал. -- Но аз смятах, че той...

--- Вие сигурно смятате, че той е в огледалната стая --- прекъсна ме Сатаната. -- Несъмнено сте се чудили и гадали защо съм го затворил там. Той наистина бе един от моите доверени помощници. И много ценен при това. Но неочаквано Кобхъм, на който вярвах и ценях... престана да съществува. В него се бе вселил друг дух, на който повече не мога да се доверявам и който заради това се превръща в определена заплаха за мен.

Сърцето ми замря, когато видях издевателската насмешка в твърдите ярки очи и разбрах, че нарочно бе повишил гласа си, та да се чува и в съседната стая.

--- Бедничкия Кобхъм -- провлачи думите Сатаната, -- нима не мога да отмъстя за него? Трябва да отмъстя. Ще накажа този дух-узурпатор, който го мъчи така, докато той сам не завика, че иска да напусне това тяло. Бедничкият ми окраден Кобхъм. Сега му е все едно, какво ще стане с тялото, което му принадлежеше някога... когато знае, че ще бъде отмъстен.

Сега насмешката звучеше още по-отчетливо. Усетих гърлото ми да се свива.

--- Вие казахте, че нищо не сте видели? -- запита той отново.

--- Нищо -- отвърнах аз. -- Ако някой бе влязъл в стаята, бих го чул. -- Веднага разбрах грешката си и се изругах за допуснатата глупост.

--- О, не -- каза Сатаната с равния си глас. -- Вие забравихте, че сте били увлечени от четенето. Вие и мен не усетихте. Нито когато почуках, нито когато влязох. Не мога да ви подложа на риск. Ще се наложи да разгледаме стаите.

Той даде заповеди на робите си. Преди те да се мръднат,

вратата на шкафа с дрехите се разтвори и Кобхъм изхвърча навън. С един скок се оказа на половината път да отворения панел. Проблесна стоманено острие. Още миг и той бе до двамата роби на изхода. Един от тях падна с прерязано гърло. Другият се дръпна, като се държеше с ръце за хълбока и през пръстите му потече кръв.

И Кобхъм изчезна.

Сатаната даде кратка заповед. Четирима от робите се втурнаха към панела. Останалите захванаха ръцете ми с примките на камшиците. Сатаната ме погледна и насмешката в погледа му наистина стана дяволска.

--- Аз така и помислих, че той ще дойде тук -- каза той. -- Затова и му дадох възможността, Джеймс Киркхайм, да избяга.

Така значи, паяжината е изплетена от Сатаната! И той ме хвана с нея.Неочаквано ме обхвана неудържим гняв. Повече няма да лъжа. Нито да нося маска. Никога повече няма да се изплаша от него. Разбира се, той ще ми причини болка. Може и да ме убие. Вероятно се кани да направи и едното и другото. Но сега аз знаех, кой е той всъщност. Цялата му загадъчност се бе плъзнала от него и... освен това имам коз, за който той не подозира. Аз дълбоко въздъхнах и се разсмях.

--- И така да е! -- казах цинично. -- Но аз забелязах, че този път вие не съумяхте да му попречите да избяга. Жалко, че не ви преряза гърлото, вместо да убива този беден ваш дявол.

--- Аха -- без да изрази никакво негодувание отвърна ми той, -- истината започва да се излива от поразения Кобхъм, като водата от скалата, която Мойсей разсякъл. Но вие отново грешите. Аз отдавна не съм се наслаждавал на лова на хора. Кобхъм е идеална плячка. Затова и оставих панела отворен. Той ще ни бяга, предполагам доста дни.

Той каза нещо на един от държащите ме роби. Не разбирах този език. Нещастникът се поклони и изчезна безшумно.

--- Да -- обърна се отново към мен Сатаната, -- той ще бяга дълго. Но вие, Джеймс Киркхайм, не! Кобхъм не може да избяга. И вие също. Днес вечерта ще обмисля, какво забавление ще ми представите.

Излезлият роб се върна с още шестима. Сатаната отново даде заповед. Робите ме обкръжиха и поведоха. Не се съпротивлявах. И не погледнах Сатаната.

Но да се затворя ушите и да не чувам проклетия му смях, не можех!

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Мина ден, мина нощ и едва тогава видях Сатаната отново. Други хора, освен роба, който ми носеше храна, въобще не видях. Мисля, че ме закараха в една от подземните килии. Тя бе доста удобна, но без прозорци и естествено без врати. Тук ми развързаха ръцете и ме оставиха сам.

Гневът ми бързо мина и ме обхвана отчаяние. Баркър ще се постарае, да се добере до Консърдайн. Бях напълно сигурен в това. Но ще успее ли? Ще му повярва ли доктора? Съмнявах се. Консърдайн не бе човек, който вярва на голи думи. Трябва сам да се убеди. Дори ще провери. Гневът му може да предизвика прибързани действия, които да го присъединят към нас с Кобхъм. И Сатаната ще тържествува.

А Ева? Какво ще направи тя, като чуе от Хари, какво се е случило? Не се съмнявам, че дребното човече, ще намери начин да разбере, какво е станало с мен.

Какви ли дяволски помисли подготвя Сатаната за своята... забава?

Така че моята нoщ не мина никак весело. Денят се проточи тягостно. Но когато видях Сатаната, се надявах, че чакането не ми се е отразило на лицето.

Той влезе внезапно, без никакво предупреждение. Зад него пристъпи Консърдайн. Очите на Сатаната проблеснаха с привичния си блясък и осветиха дългата му черна мантия. Погледнах доктора. Дали вече се е видял с Баркър? Но той изглеждаше спокоен и ме гледаше равнодушно. Сърцето ми направо спря.

Сатаната седна. Аз незабавно го последвах, без да чакам покана, извадих табакерата си и вежливо му предложих цигара -- детска надменност, за която веднага съжалих. Той не обърна внимание на този жест и започна да ме изучава.

--- Не ви се сърдя, Джеймс Киркхайм -- заговори той. -- Ако можех да изпитвам съжаление, бих ви пожалил. Но вие сам сте причина за днешното ви положение. -- Той замълча.

Аз нямаше какво да кажа.

--- Вие искахте да ме измамите -- продължи той. -- Вие ме лъгахте. Вие се опитахте да спасите от моето правосъдие, човек, който аз бях осъдил. Вие се противопоставяхте на моята воля. Дори се осмелихте да ме правите на глупак. Ударът с "Астарта" е под въпрос и не знам дали е вече възможен. Не мога повече да в се доверявам. Вие сте за мен абсолютно безполезен. Какъв трябва да е моят отговор?

--- Мисля, че ще ме отстраните -- отвърнах безгрижно аз. -- Но защо си хабите времето, като оправдавате още едно от вашите убийства, Сатана? Смятам, че убийството е вашата втора натура и вие няма защо да я обяснявате, това е подобно на желанието да ядеш или да пиеш.

Очите му проблеснаха.

--- Вие съзнателно спечелихте доверието на Кобхъм. Вие бихте се опитали да спасите "Астарта" знаейки, че такава е моята заповед -- каза той.

Съгласих се с него.

--- Вие ме лъгахте -- повтори той. -- Вие ме лъгахте! --- Лъжа за лъжа, Сатана -- отвърнах аз. -- Вие започнахте. Ако бяхте докрай откровени, аз бих ви казал, че не бива да ми поверявате тази задача. Но вие не го направихте. Съзрях възможността да ме лъжете. Какво пък, човек, който веднъж излъже, може и друг път да излъже.

Аз хвърлих бърз поглед на Консърдайн. Той си оставаше все така равнодушен и непроницаем.

--- Когато Кобхъм се изпусна, аз изгубих вярата си във вас -- продължих аз. -- Та вашите убийци от "Херувим" напълно възможно бе, да имат заповед от вас да ме убият, след като измъкна нужните ви кестени от огъня. Една ваша марионетка вече ви каза: Обвинявайте себе си, Сатана. Но не мен!

Консърдайн внимателно ме гледаше. А аз започвах все повече да нервнича.

--- Баща на лъжата -- казах аз, -- или да се възползувам от другото ви древно име, княже на лъжците, цялата работа може да се изрази с два думи. Вие не ми вярвате. Аз знам прекалено много. Прекрасно. За тези неща трябва да се обвинявате сам. Но аз ви знам. И ако мислите, че ще моля за милост, значи не ме познавате.

--- Консърдайн -- спокойно каза Сатаната, -- Какъв чудесен материал пропада. Джеймс Киркхайм, вие бихте могли да ми бъдете много полезен. Колко жалко, Консърдайн.

Той ме погледна благосклонно.

--- Откровено казано, не виждам, как вашите знания могат да ви помогнат -- каза той. -- Струва ми се, че вие трябва да знаете, какво ви издаде. Да, аз искам да ви помогна, Джеймс Киркхайм -- гръмогласният поток продължи да се лее, -- Защото е възможно да съществува свят, където отиваме, когато се прекъсва нишката на живота ни. Възможно е там дори да намерите мой двойник. И се постарайте там да не вършете същите грешки.

Аз мълчаливо слушах тази зловеща палячовщина; в края на краищата аз съм любознателен човек.

--- Вашата първа грешка се крие в споменаването на играта на бридж. Забелязах, че Кобхъм се учуди. Вие прекалено бързахте. Нужно бе да изчакате по удобно време. Запомнете, когато се окажете в другия свят, не прибързвайте толкова.

Очевидно сте имали причина за това. И аз сметнах за нужно да разбера тази причина. Урок номер две: в другия свят, където ще отидете, никога не давайте на противника възможност ад ви подслушва.

Когато се върнах, вие изобретателно се въздържахте да забележите явния ужас на Кобхъм. И през целия разговор вие не погледнахте към него. Джеймс Киркхайм, прекалено наивно. Позволихте си да недооцените интелектът с който се опитвахте да се сразите. А би трябвало незабавно да изобразите пълно негодувание. Трябваше да принесете в жертва Кобхъм, като ми го предадете. В онзи прекрасен нов свят, където ще се пренесете, никога недооценявайте противника си.

Но аз ви дадох още един шанс. Аз познавам Кобхъм, и предположих, че след моето... добросъвестно лечение, той при вас ще потърси спасение. По време на процедурите, той ви видя, позволих му да избяга и както знаех, той тръгна право към вас. Ако в мига, когато се появи при вас, вие го бяхте хванали и вдигнали тревога, отново да го принесете в жертва, възможно бих продължил да ви вярвам. Това бе слабост и сантименталност. За какво ви е Кобхъм? Помнете, в новия свят избягвайте всякаква сантименталност.

О тази продължителна и цинична реч ми станаха ясни две неща. Сатаната не знаеше, че съм излизал вън от стаята и съм срещнал Кобхъм в коридора. Това до известна степен ме ободри. Но нещастникът е хванат. Ще каже ли това?

--- Между нас казано, как е Кобхъм? -- поинтересувах се сякаш просто от вежливост.

--- Не е добре, бедничкия, не е добре -- Отвърна ми Сатаната, -- Но днес ми достави не чак толкова лошо развлечение. Сега се намира в тъмния ъгъл на лабораторията, лежи и почива. Скоро ще получи възможност да си отиде. По време на своите внимателно направлявани блуждаения из сградата, получава възможност да получи малко храна и пиене. Не искам да изнемогне преждевременно. Нито пък да умре от глад и жажда. Не, великолепният Кобхъм ще ми предостави още много весели часове. Аз няма да го изпратя обратно при огледалата. Те му помогнаха да стъпи на краката си и да си покаже ноктите. Обещавам ви, в самият край аз лично ще му съобщя за интереса ви, защото вие няма да бъдете способни сами да го направите.

Той стана рязко.

--- Джеймс Киркхайм -- каза Сатаната, -- след половин час вие ще се изправите пред съда. Пригответе се за храма. Консърдайн, да вървим.

Плахата надежда, че ще ме остави с доктора, се изпари. А така ми трябваше да поговоря с него. Но той тръгна след господаря си. Стената се затвори след тях. Консърдайн дори не се обърна.

Спомних си Картрайт. Докторът го бе довел и стоеше до него през цялото време, докато той не бе започнал да се качва по стълбата. Може и за мен да дойде?

Но той не се върна. След половин час в килията влязоха четири роби с изпепелени очи. Двама застанаха пред мен, двама зад мен и ме поведоха по дългите коридори и нагоре по каменната рампа. После се спряха. Чух да звучи удар на гонг. Отмести се един панел. Робите се канеха да ме блъснат вътре, но аз сам тръгнах. Стената зад мен се затвори.

Аз се оказах в храма.

Оказах се в полукръга с ярката светлина. Пред мен се издигаха стъпалата. Раздаваше се приглушен шепот, който достигаше до мен от лявата ми страна, където се намираше амфитеатъра. Там долових някакво движение и ми се мярнаха смътно бели лица. Всички места бяха заети. Стори ми се, че долавям гласът на Ева, да ме зове шепнейки...

--- Джим!

Не виждах Ева.

Погледнах подиума. Всичко бе така, както и тогава, когато гледах Картрайт. Златният трон блестеше. На него просветваха скъпоценностите на короната и скиптъра.

А на черния трон достолепно изправяше гръб Сатаната.

Непосредствено до него се хилеше дяволското лице на палача Санчал и ръката му полюляваше примката от женски коси.

Гонгът отново удари.

--- Джеймс Киркхайм! -- прогърмя гласът на Сатаната. -- Приближи се до съда!

Тръгнах напред. Спрях се пред стълбата. Към мен от черния камък ме гледаха седемте сияещи отпечатъка на детски крачета. Пазеха ги по седем от всяка страна роби наблъскани с кефтиу и облечени в снежнобели дрехи. Очите им не се откъсваха от скромната ми особа.

Мислите стремително се стрелкаха в главата ми. Да викна ли за тайната на черния трон на тези, които мълчаливо седят и ме гледат от полукръглите редици на каменните седалки? Знаех, че преди да произнеса и няколко думи, примките на робите ще ме задушат. Да се хвърля към Сатаната и да се опитам да го убия? Те ще ме спрат на половината път.

Оставаше ми само едно, да се качвам бавно. За четвърти и последен път да стъпя на шестия отпечатък. Той не е далеч от черния трон. По-близо е от седмия. И да скоча на Сатаната. Ще го хвана за гърлото и ще забия зъби в него. Добера ли се, не мисля, че лесно, жив или мъртъв, ще ме откъснат.

Какво ли прави Баркър? Сигурно и той има свой план. Не би подхождало на това дребно човече да се крие и спокойно да ми даде да мина. А Консърдайн? Знае ли нещо?

А Ева!

Мислите ми се объркаха. Не можех ясно да мисля. Хванах се за последната мисъл и не откъсвах очи от гърлото на Сатаната. Точно под ухото му ще забия зъбите си.

Но ще ми позволи ли, да се изкачвам по стъпалата?

--- Джеймс Киркхайм -- прогърмя се гласът на Сатаната. -- На златният трон съм поставил короната и скиптъра на земната власт. Това да ви напомня за възможностите, от които вашето непокорство ви лишава завинаги.

Аз ги погледнах. За мен те сега не бяха повече от натрошени парчета разноцветно стъкло. Но от затъмнените места долетя ехото на многобройни въздишки.

--- Джеймс Киркхайм вие ме предадохте! Вие сте изменник! Аз трябва да ви обява присъдата.

Той отново замълча. В храма настъпи пълна тишина. Тя направо ме потискаше. Прогони я остро свистене. Палачът бе прекарал ноктите си по камшика. Сатаната вдигна ръка и този звук също замря.

--- Но аз съм склонен към милосърдие -- може би само аз долових злобния блясък на твърдите като диамант очи. -- Човек цени три неща най-много. И те всъщност са самият човек. Те са свързани едно с друго, но са различни. Това е душата на човека, личността му и неговият живот. Под душа разбирам онази невидима и неизвестно къде намираща се същност, която така ценят религиите и я смятат за безсмъртна, което може и да е истина и да не е истина. Под личност разбирам eгo-то, мозъкът, който твърди аз съм аз, складираната памет, търсачът на нови впечатления. Животът няма нужда да определям.

И така, Джеймс Киркхайм, предлагам ви избор: На една страна поставям душата ви, на друга -- мозъка и живота. Вие можете да се присъедините към моите поглъщачи на кефтиу. Пийте веществото и вашето eгo и живот ще бъдат в безопасност. Често ще бъдете така щастлив, както не сте били в обикновени условия. Но ще изгубите душата си! Вие няма да усетите тази загуба. Скоро кефтиуто ще стане по-желано от тази така неспокойна вътрешна гостенка.

Той замълча и отново ме прониза с тежкия си поглед.

--- Ако не искате да пиете кефтиу, то ще трябва да се изкачите по стълбата. -- продължи той тържествено. -- Настъпите ли три мои стъпки, ще изгубите живота си бавно и мъчително от ръцете на Санчала. Но ако стъпите на четири щастливи -- запазвате живота и душата. Но сте длъжни да ми оставите вашето eгo, същото това, което казва "аз съм аз", вашите спомени. Това няма да бъде за вас нито опасно, нито болезнено. Няма да ви пратя при огледалата. Сън... и нож ще пререже нещо тук и там в мозъка ви. Вие ще се събудите като новороден. В буквалният смисъл на думата, ще ви отнемат спомените. И като дете ще се отправите на ново пътешествие по живота. Но така нито той, живота, нито драгоценната ви душа, няма да пострадат.

Отново се раздаде шепот из залата. Сатаната вдигна ръката си и всичко стихна.

--- Такова е решението ми! -- провъзгласи той. -- Такава е моята воля! Нека пребъде!

--- Аз избирам стълбата -- не се поколебах нито за миг.

--- Вашият ангел-пазител -- отвърна ми с благ глас той, -- несъмнено ви поздравява за вашето решение. Но помните ли, че ангелите нямат власт там, където действуват правилата на Сатаната? Аз добре знаех, че такъв ще бъде избора ви. А сега, доказвайки, колко е безгранично моето милосърдие, ви предлагам път към свободата, да към свободата, при това с недокоснати мозък, личност и душа!

Гледах го и чувствата ми бяха напрегнати докрай. Прекрасно знаех, че милост от Сатаната, не мога да очаквам. Знаех и тайната на стъпалата и от това още по зловеща ми се стори дяволската му насмешка. Каква ли адска измислица ще ми предложи? Скоро ще разбера.

--- Вината на този човек -- Сатаната обърна поглед към аудиторията, се корени в чувствата. Той прецени благополучието на един друг човек по-високо от моето. Нека това бъде урок за всички вас. Аз трябва да съм първи. Но аз съм справедлив. Той може да спаси други, но себе си -- не! Но може би някой ще го спаси. И е възможно да се лиши от живота си, защото ще застане между мен и живота на други. Ще се изправи ли някой между мен и неговия живот?

От тъмата на храма се разнесе шепот, но този път доста по

силен.

--- Чакайте -- той вдигна ръце. -- Ето какво имам предвид. Ако някой от вас го замести и стъпи на три отпечатъка на стълбата, ще стане следното. При две щастливи стъпки и двамата ще си отидат свободни и невредими. При това ще ги даря богато. Но ако има две мои -- мъките им ще бъдат еднакви, същите, които обещах на Джеймс Киркхайм. Това е моето решение! Такава е моята воля! Да пребъде! А сега, ще се намери ли човек, който да се застъпи за него.

Шумът се усили. Изглежда Сатаната подозираше, че не съм сам. Това можеше да бъде капан за Баркър. Не знаех, колко силно е предаността на малкото човече, но подобно предложение е разчетено за невнимателни хора. Бързо се изправих и отидох до първото стъпало.

--- Мога и сам да започна, Сатана -- казах аз. -- Играта започва.

Мърморенето се усили.

Невъзмутимостта напусна лицето на Сатаната. За пръв път виждах как се преобразува всекидневната маска. Отначало това бе абсолютно недоумение, а после гняв, който се надигна от самия адски огън. Ясно видях, как външната видимост се стопи и под нея се появи скрития досега демон. Усетих някой да ме докосва по ръката.

До мен стоеше Ева!

--- Махни се! -- прошепнах яростно. -- Веднага си върви!

--- Късно е! -- отвърна ми тя спокойно, после погледна Сатаната и обяви на всеослушаниеaние: --- Аз ще се кача вместо него, Сатана!

Сатаната се изправи от трона си и сви юмруци. После погледна палача си. Черният дявол се бе навел по обичая си напред и поклащаше примката на камшика си.

Аз застанах пред Ева.

--- Вашата дума, Сатана -- прозвуча непознат глас от амфитеатъра. -- Какво е решението ви, Сатана?

Сатаната погледна в мрака, сякаш се стараеше да определи говорещия. Той направи знак на палача, който послушно отпусна примката. Огромната черна фигура се върна на трона си. И със страшно усилие на волята той усмири дявола, който за миг смъкна маската му. Лицето отново възвърна обичайната си неподвижност. Но огънят в очите не угасна.

--- Решението ми е следното -- произнесе той неизразително, но в гласът му се усещаше сподавеност. -- Да пребъде! Вие Ева Демерест искате да се изкачите по стълбата вместо него?

--- Да! -- отвърна девойката.

--- Защо?

--- Обичам го -- спокойно каза тя.

Ръцете на сатаната, скрити под мантията, се разтрепериха. Тежките му устни се изкривиха. На гигантският плешив купол на главата му, се появиха капчици пот. Неочаквано той се протегна напред и вдигна лоста -- отпечатъците засвяткаха, сякаш ги бяха запалили...

Но не чух познатото бръмчене на скритите зъбни колела!

Какво означава това? Погледнах Сатаната. Или греша, или овладелият го гняв, не му позволиха да го забележи. Но нямах време да разсъждавам.

--- Ева Демерест -- разкъса тишината гръмовният му глас, но този път звучеше доста странно, -- вие ще се изкачите по стъпалата! И всичко ще бъде според решенията ми. Но ви го казвам -- никой от тези, които са се качвали и загубвали, не е умрял от такава смърт, от каквато вие ще умрете. И смъртта ще бъде истински рай, в сравнение с това, което ще изпитате, ако загубите. Същото ще стане с вашият любовник.

Отначало вие ще видите неговата смърт. И той преди да умре, ще ви обърне гръб с отвращение и ненавист... ще съжалява, че въобще ви е познавал. А после ще ви предам в ръцете на Санчал. Но не за да ви убие. Не и не! Когато ви се насити, ще ви дам на робите, на най-низшите... а после отново ще ви дам на Санчал, но не да ви обладава, а на камшика му с примка, на ножовете му, на нагорещеното желязо... за негово развлечение... и за мое.

Той дръпна яката на мантията си, така рязко сякаш се задъхваше. После направи знак на двата роба до най-долното стъпало. Последва заповед на непознат език. Те се приближиха до мен. Аз напрегнах мускулите си, като се опитах да направя отчаян скок към този синеок дявол на черния трон. Ева си затвори очите с ръце.

--- Джим, скъпи -- бързо прошепна тя под това укритие, -- не се съпротивлявайте. Баркър! Нещо ще стане...

Робите ме сграбчиха. Позволих им, да ме издърпат към креслото, откъдето преди няколко дни гледах как Картрайт тръгна срещу съдбата си. Захвърлиха ме на него. Белезниците за краката и ръцете се стегнаха. Воалът се спусна на лицето ми. Робите се дръпнаха назад.

Измина само миг и отдолу дочух шепот:

--- Капитане! Брънките не държат! В дясната цепнатина има пистолет. Аз трябва да бързам. Когато ме видите, вземете пистолета и действайте!

--- Ева Демерест! -- провъзгласи Сатаната. -- Стъпките чакат! Време е да се изкачвате!

Тя тръгна напред. Без да се колебае постави кракът си на първия сияещ отпечатък. На щастливата половина на висящото кълбо се запали символ. Аз долових нарастващия ропот от затъмнения амфитеатър. Сатаната стоеше неподвижно.

Тя се изкачи още по-нагоре и стъпи на следващата детска стъпка...

Ясно забелязах, как Сатаната неочаквано се наведе напред, погледна кълбото и в очите му проблесна недоумение. Ропотът в залата се превърна в истински рев.

На щастливата страна се запали втори символ!Тя завоюва нашата свобода!Но как бе станало това? И какво прави Ева?..

Тя се изкачи към третата стъпка. И натисна яко с крак.Трети символ на кълбото се присъедини към другите два! Лицето на Сатаната направо се изкриви. Ревът в мрака се превърна в пълно объркване. Напразно Сатаната мърдаше ръцете си под мантията.

А Ева продължи да се изкачва. Стигайки до следващият отпечатък тя го настъпваше. И един след друг на щастливата половина на кълбото се появяваха сияещите символи.

Седем символи -- на щастливата половина.

Нито един -- на половината на Сатаната!

Шумът се превърна в оглушителен. Сатаната скочи от черния си трон. Стената зад него се разтвори. И от нея изкочи Баркър с пистолет в ръка. Оказа се до Сатаната и се прицели в корема му. Шумът в залата затихна, сякаш над помещението се спусна бял покров на тишината.

--- Горе ръцете! -- извика дребното човече. -- Горе! Раз-два или ще ти разпръсна червата по стената!

Сатаната вдигна високо ръце.

Аз също се хвърлих напред. Белезниците се разтвориха така стремително, че се изтърсих на пода. Пъхнах ръка в цепнатината и напипах пистолета. Хванах го. А през това време палачът Санчал се приготви да скочи. Аз стрелях и точността ми бе радостна -- уцелих го в главата, той падна и се търколи по стъпалата.

Робите кефтиу бяха като зашеметени и не помръдваха в очакване на заповед.

--- Само едно мърдане на тези твари и ти ще се разлетиш на парченца -- отново се разнесе гласът на Баркър. -- Бързо ги предупреди! -- и той яростно пъхна дулото в хълбока на Сатаната.

Господарят на живота и смъртта заговори. Гласът, който се изтръгваше от устните му, предизвикваше истински кошмар. И досега не обичам да си го спомням. Думите на заповедта бяха произнесени на непознатия език и в мен се появи съмнение, че в нея имаше нещо повече, от нареждането просто да не мърдат от мястото си. Те свалиха камшиците си и се дръпнаха до стената.

С един скок се изкачих по стълбата. Ева бе до Баркър. Тя заобиколи трона на Сатаната от другата му страна и ние се срещнахме.

Шумът и виковете в амфитеатъра се усилиха. В полумрака се водеше непонятна борба. Хората се мятаха по редовете. Краищата на светлия кръг се появиха множество фигури.

Напред излезе Консърдайн.

Лицето му бе по-бледо и от това на мъртвец. Очите му пламтяха по-силно от тези на Сатаната. Ръцете му се протягаха напред, пръстите се свиха, като на хищник и сякаш показаха ноктите си. Той напредваше като ходещата смърт. И погледът му не се откъсваше от Сатаната.

--- Още не --- прошепна Баркър. -- Спрете го, капитане.

--- Консърдайн! -- извиках аз. -- Стойте!

Той не обърна никакво внимание, вървеше напред бавно, като на сън и както преди не откъсваше очи от Сатаната.

--- Консърдайн! -- рязко изкрещях. -- Спрете! Иначе ще ви застрелям! Казвам го напълно сериозно! Не искам да ви убивам, но направите ли още една крачка и ви застрелям. Кълна се в Господа!

Той се спря.

--- Вие... не ще го убиете, нали? Ще го... оставите на мен! -- гласът му бе стигнал непозната височина и с него приказваше самата смърт.

--- Ако можем -- отвърнах аз. -- Но се постарайте да задържите останалите. Едно движение против нас и Сатаната ще умре. И някои от вас заедно с него. Ние няма да имаме възможност да отличаваме приятели от врагове.

Докторът се обърна и произнесе няколко думи. Всички млъкнаха.

--- Сега, капитане -- Баркър бе рязък, -- пъхнете цевта на пистолета в ребрата му и го дайте насам. Аз ще покажа нещо на присъстващите.

Изпълних указанията на Хари и забих пистолета в областта на долните ребра. После го затиках към златния трон. Той не се съпротивляваше, вървеше спокойно, вяло и дори не поглеждаше към мен. Гледах го и ме обхващаше смътно предчувствие. А Сатаната бе вперил очи в Консърдайн. И лицето му оставаше неподвижно, но дяволът, уж покорен, но неосмирен, надникваше през трепкащите зеници. Помислих си, че той смята докторът за главния предател, който бе организирал клопката. А ние сме просто оръдия в неговите ръце.

Но защо проявява такава покорност?

Дори под дулото на пистолета очаквах от него нещо друго. Стори ми се, че освен смъртоносна заплаха, в погледът му просветва някакво презрение. Може би има скрит коз? Безпокойството ми нарастваше.

--- Сега вие гледайте насам. Ще ви покажа, какво правеше тази подла свиня с нас. --- говореше Баркър.

Аз не отмествах очи от Сатаната и следях непрекъснато, какво прави. Но както знаех, от това нямаше никаква необходимост.

--- Той ни обещаваше и това и онова -- продължаваше дребният човек с гъгнещия се глас на кокни. -- Изпращаше ни в ада! А сам през цялото време се е смял над нас, смял до смърт. А ние сме били като групичка доверчиви деца. Сега ще ви го покажа. Мис Демерест, слезте, моля ви, долу и после отново се качете.

Видях как Ева се спуска по стъпалата.

--- Момент, моля -- тя се спря пред стълбата. -- Ето, аз седя на трона. Вдигам лоста. Но после натискам на това място седалката. Виждате ли добре? Сега, мис Демерест, изкачвайте се!

Ева се заизкачва, като настъпваше всяка детска стъпка. С крайчеца на окото си гледах бялото кълбо. На него не се появяваше нищо. Нито един символ не се пръкна на нито една от половините му.

Ни гък от присъстващите. Като зашеметени те очакваха продължението.

--- Никаква разлика няма къде стъпваш -- продължи обясненията си Баркър. -- Не се отбелязва. Защо? Когато натискам края на трона, долу, където е механизма, се е издала малка пластинка. В същото време устройството, което сигнализира върху бялото кълбо, е изключено. Когато той е искал, всичко е работело добре и правилно. Механизмът е бил настроен вярно, докато на трона не е имало никой. Но сядайки на проклетата си табуретка, той криейки ръцете си под мантията е направлявал съоръжението. И цяло стадо слонове да премине в тържествен марш по стълбата, кълбото пак не би мигнало, ако той не пожелае.

Залата се разшумя отново. Мъже и жени с проклятия се устремиха напред.

--- Стойте! -- завиках аз. -- Назад! Задръжте ги, Консърдайн!

--- Чакайте! -- почти зави Баркър. -- Чакайте! Това не е всичко, което тази свиня е правила с нас!

Шумът бързо утихна. Погледите отново се насочиха към Баркър. Сега Консърдайн бе непосредствено пред стълбата. И лицето му бе пребледняло още повече. Очите му гледаха Сатаната през кръгове, които изглеждаха като нарисувани. Дишаше така тежко, че разбрах, Хари трябва да побърза, докторът няма да може дълго да се сдържа. А аз не исках да стрелям в него.

Но всичко това занимаваше само част от съзнанието ми. Неочаквано съзрях, че Сатаната се прислушва не към това което става в храма, а към някакви звуци извън него. Той иска с цялата си нечестива воля, да стане нещо. И забелязах огънчето на тържество на мраморното му лице.

--- Сега ще ви покажа -- продължаваше Баркър. -- Тук, на този край се намират седем малки вдлъбнатини. Закрити са с каучук, който е поставен в тях и закрепен. Като разедини контактите на стъпките, той поставя пръсти на тези бутони. Три са съединени така с контактите, че на сигналното кълбо се появяват неговите Символи. Останалите четири предизвикват появата на символи на светлата половина. Когато настъпвате на отпечатък, той натиска нужното му копче. Така че, не вие предизвиквате появата на сигналите! Той е причината!

--- Още миг само! -- Баркър явно се наслаждаваше. -- Сега аз ще седна в креслото и ще ви го демонстрирам. Нека вие се убедите, какви глупаци ни е правил.

--- Джим! -- Ева ме извика и в гласът и имаше тревога. -- Джим! Само преди миг до стената имаше седем роби. Сега са шест. Един е изчезнал!

В същия миг разбрах, какво иска Сатаната. Бях прав, когато усетих в заповедта му към робите нещо повече от простата заповед да не помръдват. Той им бе заповядал, при първа възможност да се измъкнат и да вдигнат тревога.

Насъсквайки ги на непокорната тълпа своите безжалостни дяволи, за които бе истински бог, той само им откриваше вратата към Рая! И възползувайки се от вниманието ни към Сатаната, един от робите му, бе използувал момента. Но отдавна ли бе избягал?

Тези мисли преминаха през главата ми за части от секундата. В същия миг ада, който се бе подготвял отдавна в този храм, се разтвори. Без никакво предупреждение, бързо като нападаща змия, Сатаната удари отдолу. Хвана ме за ръката. Пистолетът ми отлетя настрани и стреля във въздуха. Викът на Ева се смеси с резкия възглас на Баркър.И същевременно видях Консърдайн да се хвърля нагоре по стълбата право към Сатаната. Неочаквано храма се заля в ярка светлина. За кратък миг се оказах в ада, огрян в избухнала мълния. Тези които следваха доктора и които останаха верни на господаря си се бяха вчепкали един в друг.

Сатаната се приготви да ме хване и хвърли срещу Консърдайн. Но аз се оказах по-бърз, паднах, извих тялото си и с цялата си тежест ударих яките крака. Той се заклати, стъпалото му се плъзна по края на подиума. Крачка напред, крачка назад в желание да запази равновесието си.

Консърдайн стигна до него и сграбчи веднага гърлото му. Могъщите ръце на Сатаната обвиха противника в немилосърдната си прегръдка. Двамата паднаха и като единно тяло се затъркаляха надолу.

Зазвуча истински вълчи вой. По всички стени на храма се отместиха панелите. И вътре се устремиха робите гълтачи на кефтиу.

--- Бързо насам, капитане! -- Баркър ме обърна и тласна към златния трон. -- Натам! -- извика с последни сили и побягна.

Хванах Ева за ръка и ние го последвахме. Той падна на колене и започна да прави нещо до стената. Разнесе се щракване и част от нея се отмести. Видях пред себе си тесен отвор, зад който започваше стръмна стълба.

--- Вървете напред! -- нареди Баркър. -- И по-бързо!

Ева се напъха в отвора. Тръгвайки след нея за последен път през краката на трона погледнах храма. Бе се превърнал в арена на смъртта. Бляскаха ножовете на робите. Хората викаха отчаяно. Навсякъде се водеше отчаяна борба. Консърдайн и Сатаната не се виждаха. Към нас по стълбата бягаха роби...

Баркър със сила ме натика в отвора и почти се приземи на главата ми. Стената се затвори.

--- По-бързо! -- викаше Баркър. -- Боже Господи! Сега ще се добере до нас!

Стъпалата ни заведоха в малка и празна каменна стая. Над главата ни продължаваше шумът на битката. Краката на биещите се, блъскаха по тавана, като палки барабана.

--- Наблюдавайте стълбата. Къде е пистолета ви? Няма го. Добре. Вземете моя!

Баркър ми пъхна пистолета си в ръката и веднага се обърна към стената и започна да я изучава. Аз изтичах до мястото, където стълбата стигаше до стаята. И чух, как горе се опитваха да отместят стената.

--- Готово! -- Възкликна Баркър. -- Да бързаме!

Един от камъните на стената се измести. Ние влязохме вътре и веднага зад нас отвора се затвори. Нищо не виждах в непроницаемата тъмнина. Ние се намирахме в един от дългите и сумрачни коридори, които като улеи пронизваха навсякъде къщите на Сатаната.

Горе борбата продължаваше. После се донесоха пет резки взрива.

И като по команда шумът стихна.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Настъпилата тишина, меко казано ни обезкуражи. Петте резки звуци напомняха на изстрели на карабина. Но кой би успял с пет само куршума да прекрати подобна схватка?

--- Те затихнаха. Какво значи това? -- прошепна Ева.

--- Някой е победил -- казах аз.

--- Сатаната ли? -- изплака тя. -- Ти мислиш, че е Сатаната?

Не заех, кой е победил в сражението -- Сатаната или Консърдайн. Разбира се, отчаяно исках, това да бъде само доктора. Но тъй или иначе, резултатът от схватката би трябвало да бъде в полза на проклетите роби, наблъскани до шията с наркотика. Те бяха въоръжени с ножове и не се замисляха над нищо. Ако Консърдайн бе убил Сатаната, то робите го бяха изпратили без никакво съмнение веднага по следите на господаря си. Но тава не посмях да кажа на Ева.

--- Дори да е спечелил Сатаната, властта му свърши -- казах аз. -- Повече не бива да се страхуваме от него.

--- Естествено, ако се измъкнем от тук -- мрачно се намеси Хари. -- Честно казано, повече бих се радвал, ако горе се носеха звуците на голям празник.

--- Какво ти става? -- запитах го изумен.

--- Ами празникът би ги отвлякъл -- отвърна той и при това погледна Ева с крайчеца на окото си. -- Но сега... какво да ви кажа...

--- Бъди така добър и не ме считай за слаба жена, Баркър -- Ядовито подхвърли Ева. -- Не ми щади напразно чувствата. Какво искаш да кажеше?

--- Е добре. Казвам го направо. Аз нямам никакво понятие, къде се намираме.

Аз изсвирих с уста.

--- Но пътя до тук знаеше, нали?

--- Ами -- отвърна той. -- Действувах наслука капитане. Знаех, че има проход зад тунела и стая накрая на стълбата. В нея Сатаната крие златния трон. Дори веднъж бе погледнал вътре отгоре. Затова реших, че там непременно има изход. Провървя ми и го намерих. Но не знам, как да изляза сега от тук.

--- Може би най-добре ще бъде да се движим нанякъде -- предложи Ева.

-- Разбира се -- съгласих се аз. -- Имаме само един пистолет. И всеки миг могат да се появят робите.

--- Предлагам да се движим надясно -- каза Хари. -- Ние сме близо до личните помещения на Сатаната. Това поне зная. Дръжте пистолета в себе си, капитане.

Ние внимателно тръгнахме по коридора. Баркър оглеждаше стените, поклащаше глава и си мърмореше неразбрано. А мен нещо ме бе удивило още от онази минута, когато Ева бе изскочила от тъмната страна на амфитеатъра и бе застанала до мен. Сега имах време де си го изясня.

--- Хари -- запитах аз, -- как направихте така, че символите да се появяват само не едната част на кълбото? Какво попречи на Сатаната да направлява от черния си трон? Той така се стараеше. Ти изглежда си се промъквал в храма, след като се разделихме?

--- Това направих преди да си тръгнем, капитане -- захили се той доволно. -- Вие нали забелязахте, че се рових в механизма?

--- Мислех, че го настройвате отново.

--- Наистина правех нещо подобно -- продължи да се хили. -- Но според собствените ми разбирания. Така че приспособлението на трона му не работеше. Знаех, че следващата среща в храма ще бъде с вас. Страхувах се само да не забележи отсъствието на шума. Слава Богу, не забеляза. Прекалено се бе разпенил...

--- Хари -- прегърнах дребното човече през рамото, -- ти напълно ми се отплати за това, което бях направил за тебе.

--- Е, е, нека изчакаме да се измъкнем от тук...

Той млъкна изведнъж...

--- Какво бе това -- прошепна след известно време.

До нас се донесе взрив още по гръмогласен от тези които бяха в храма. И то близо до нас. Подът на коридора се разлюля под краката ни. После проехтя още един взрив.

--- Хвърлят бомби! -- възкликна Баркър.

Третият взрив бе съвсем близо.

--- Да ги вземат дяволите! Време е да изчезваме от тук! -- Баркър се зае да мирише стените като териер. Неочаквано викна и се спря. -- Намерих нещо. Сега искам тишина. Стойте зад мен, аз ще погледна.

Той натисна стената и тя се раздвижи, като се видя един от малките асансьори. Чух облекчената му въздишка и се натикахме вътре.

--- Къде? -- той затвори панела. -- Нагоре или надолу?

--- Ти как смяташ?

--- Ами, храмът е на нивото на земята. Ние сега сме под него. Тръгнем ли надолу ще се окажем край "оборите" за робите. Нагоре -- ще трябва да минем през храма. Но не спираме ли никъде, капитане, там сега едва ли има повече роби от тук.

--- Нагоре -- решително произнесе Ева.

--- Добре, нагоре -- повторих след нея.

Асансьорът започна бавно да се изкачва. Нов взрив ни разклати и на главите ни се посипа мазилка.

--- Наближаваме -- прошепна Ева.

--- Ако се доберем до покоите на Сатаната, ще потърсим личния му тунел -- Баркър спря асансьора. -- Той е тук някъде наблизо. И това ще ни бъде най-добрия шанс, капитане. Провърви ли ни, ще се озовем в безопасност на брега.

--- Хващам се на бас, че в замъка всички знаят, какво става и се опитват да се измъкнат. Ние бихме могли да се възползуваме от катера.

--- Мирише на изгоряло -- обяви Ева.

--- И още кака -- Баркър се занима с асансьора, като го насочи нагоре с максималната му скорост.

Пред нас в стената се появи цепнатина и от нея се изви облак дим. А Баркър в същия миг спря изкачването и внимателно отвори панела. Като надникна навън, се огледа и ни кимна да излизаме. Ние се оказахме в малка стая, облицована с тъмен камък. От едната ни страна се намираше бронзова врата. Очевидно това бе приемна. Но накъде водеше тази врата?

Докато стояхме в нерешителност, ние чухме още два взрива, един след друг. Стори ми се, че станаха на един етаж. Последва трясък като на падаща стена. Лифтът от който току що бяхме излезли се сгромоли с трясък. И от появилия се отвор нахлу гъст дим.

--- Боже мой -- развика се Баркър. -- Това проклето място е цялото в огън! -- и побледня, след като затвори стената.

Неочаквано се сетих за Кобхъм. Той с неговите джентълменски бомби, би трябвало да продъни "Астарта". Сатаната бе споменал, че наблизо се намира неговата лаборатория. По време на нападението на робите в храма, той изглежда е отишъл право там и сега в пристъп на безумна отмъстителност си играе с приготвените бомби.

Докоснах бронзовата врата. Тя не бе затворена. Като държах пистолета си готов за стрелба, аз бавно започнах да я отварям.

Ние се оказахме в единия край на тази разкошна зала, истинска съкровищница на красотата, която си бе създал за себе си Сатаната. Това вълшебно място бе произвело на мен такова впечатление, че аз си бях тръгнал от него с мисълта, да не се ли откажа от Ева и да не се предам напълно в ръцете на Сатаната. В тихото иначе помещение се виеше дим, който обхващаше и безценните картини, и гоблените, и дърворезбите, и изделията от камък. Побързахме да го преминем и се оказахме в следващото, което бе още по-голямо.

От стелещият се дим, съвсем наблизо, проехтя нов взрив. И

през тази проницаема стена видяхме да върви, като се спъва, Сатаната!

При вида му ние и тримата се притиснахме един до друг. В устата ми изведнъж се появи неприятна сухота и усетих как потта обхвана корените на косите ми. Това не бе страх. Това бе нещо повече от страх.

Сатаната, който вървеше, спъвайки се, към нас бе сляп!

Очите му не бяха вече нито сини, нито ярки, нито твърди като диаманти. Мътни и сиви те ми напомняха неполирани ахати. Мъртви очи! Сякаш пламък ги бе изгорил. Край и над тях се стелеше червена боя, като върху маста.

Сатаната бе изгубил някъде мантията си. На подпухналата шия се виждаха следите от пръстите на Консърдайн. Едната му ръка бе

увиснала безпомощно. Другата стискаше до гърдите малката статуетка от слонова кост на Ерос. От всички прекрасни вещи, заради които бе градил такива планове, убивал и грабил, изглежда, тази му е била любима; вещ, в която бе намирал най-чистият и най-съвършен дух на красотата, която, колкото и да бе низък, той прекрасно разбираше и на която единствено се покланяше.

Той се спъваше на всяка крачка, обръщаше напразно глава насам-натам като сляп звяр и сълзите непрекъснато се лееха от невиждащите очи и блестяха по страните на лицето му.

А през завесите от дим и пламък по следите му се промъкваше Кобхъм. През лявото му рамо висеше торба, която бе напълнена до

скъсване. Нещастникът бръкна в нея и извади кръгъл предмет с размери на портокал и мътен метален блясък. После се разсмя така непрекъснато, както плачеше Сатаната.

Кобхъм се спря...

--- Сатана! -- извика тържествено той. -- Спри! Време е скъпият ни Господар да си почине.

Спъващата се фигура продължаваше де се движи. Насмешката в гласът на Кобхъм изчезна и се превърна в заплаха.

--- Стой, куче! Стой, когато ти заповядвам! Или искаш да ти пъхна бомба в пазвата?

Сатаната се спря, като трепереше и здраво стисна статуетката.

--- Обърни се, Сатана! -- надсмиваше се Кобхъм. -- Нима ти, Господарю, ще откажеш, да ми осветиш с пламъка на твоите очи?

И Сатаната се обърна.

В същият миг Кобхъм ни видя и ръката с бомбата се метна нагоре.

--- Уолтър! -- викна Ева и застана пред мен, като разпери ръцете си. -- Уолтър! Не е нужно!

Аз не се опитах да стрелям. Казано честно, дори не помислих за това. Не можех да се освободя от вцепенението, което ме бе обхванало при вида на Сатаната. Само бързата реакция на Ева ни спаси от сигурна смърт.

Кобхъм свали ръката си. Сатаната не се обърна. Аз се съмнявам, че той въобще чуваше нещо. Изглежда, освен болката си и гласът на мъчителя си не чувствуваше нищо друго. А и на химика се подчинява единствено с цел да предпази от унищожаване на статуетката в скута си.

--- Ева! -- безумието отчасти се смъкна от лицето на Кобхъм. -- Какво е станало с вас? Елате по-близо.

Ние запристъпвахме напред.

--- Киркхайм? И дребният Хари? О! стойте на място! Не мърдайте! Вдигнете ръце! И двамата. Задължен съм ви, Киркхайм, но не ви вярвам. Ева, къде отивате?

--- Ние се опитваме да избягаме, Уолтър -- меко каза Ева. -- Ще дойдете ли с нас?

--- Да тръгна с вас? Ха! С вас?! -- безумието отново го обхвана. -- Не мога, тук има само част от мен. Останалото се намира в стаята с огледалата. Частичка във всяко огледало. И не мога да си тръгна без тях.

Той млъкна и започна да размишлява. Димът се усилваше и сгъстяваше. Сатаната стоеше неподвижен.

--- Раздвоение на личността -- обясни Кобхъм. -- Направи го Сатаната. Но ме държа там недостатъчно дълго. Аз избягах. Още малко и цял щях да отида в огледалата. В тях, през тях, отвъд тях. А така -- продължи Кобхъм с ужасяваща безлична сериозност, -- експериментът остана незавършен. Но аз не мога да си отида и да оставя тези парченца от себе си. Нали ме разбирате, Ева?

--- Ева, внимавай -- прошепнах аз на ухото и. -- Не му възразявай.

Но той чу.

--- Затвори устата си, Киркхайм -- злобно изсъска той. -- Аз говоря с Ева.

--- Ние можем да ти помогнем, Уолтър -- спокойно продължи Ева. -- Елате с нас...

--- Аз влязох в храма -- прекъсна я той, като говореше съвършено спокойно по новата тема, на която се прехвърли повреденият му мозък. -- Взех бомбите си. Хвърлих няколко. Използувах сънотворния газ. Консърдайн лежи до стълбата. Гръбнака му е счупен. Сатаната точно се изкачваше с него. Той си затвори устата и ноздрите с ръка и побягна. Няколко капки от елексира ми, попаднаха в очите му и аз го подгоних пред себе си. Това е всичко. Той тръгна насам, като плъх в дупката си. Той сега е сляп...

Настроението му рязко се промени. Започна високо и безумно да се смее.

--- Да идвам с вас ли? Да го остава сам? След всичко, което ми е сторил? Не, не, Ева! Не, кълна се във всички ангели на небето. Ние още ще се поразходим, Сатаната и аз. Заедно. И мъничките ми парченца в огледалата ще ни придружават. Пътешествието ще бъде дълго. Но така направих, че началото му да бъде бързо!

--- Кобхъм -- намесих се и аз, -- искам да спася Ева. Търся тунела към брега. Как да го намерим? Или пътят натам вече е затворен?

--- Киркхайм, наредих ти да млъкнеш! -- сряза ме той. -- Вие сте свикнали да се подчинявате на Сатаната. Сега той ми се подчинява. Сега вие ми се подчинявате. Май не чу добре, а? До стената, Киркхайм!

Трябваше да се подчиня и се приближих до стената.

--- Искате да знаете, как се отива в тунела? -- запита той, когато се прилепих с гръб към стената. -- Идете в приемната. През дясната стена, нали ме чувате добре, Хари? той ме изгледа злобно. -- Шестият панел отляво на коридора. После по другия коридор, надолу до края. Там започва тунел. Това е всичко. А сега, драги Киркхайм, да погледнем въпросът от друга страна, ще тръгнете ли вие с тях? Хващай! -- той внезапно метна ръката си напред.

Стори ми се, че бомбата лети прекалено бавно. Времето ми

стигна, да си представя, какво ще стане с мен, ако не я хвана, ако я изпусна или ако прекалено рязко я задържа. Но ми провървя, не стана нищо подобно.

--- Добре, вървете -- усмихна се Кобхъм. -- Вземете я за всеки случай, може да се срещнете с робите. Мисля, че храмът го очистих. Това са газови бомби, Киркхайм, газови бомби. Те сега спят и пируват на сън. -- и отново се захили. -- Изчезвайте! -- изкрещя неочаквано.

Ние се върнахме в приемната. Не смеехме да се погледнем един друг в лицето. На излизане погледнах назад. Кобхъм ни следваше с поглед. А Сатаната не помръдваше. Ние влязохме в стаята и затворихме вратата.

Вътре бе пълно с дим и приличаше повече на пещ, отколкото на жилищно помещение. Първият коридор също бе задимен. Докато вторият се оказа значително по-чист. Когато се озовахме в края му, Баркър не успя да се справи веднага с панела. Но след доста усилия установи, че той се отваря като обикновена врата.

Пред нас не бе вход на тунел, а празна каменна стая с площ около двадесетина квадратни фута. Срещу нас се видя тежка и здрава стоманена врата зад решетки. От двете страни като охрана стояха двама роби. Мощните мъжаги бяха въоръжени с обичайните си камшици и ножове. Но като допълнение държаха и карабини, първото огнестрелно оръжие, което виждах в тях.

Бомбата на Кобхъм бе в джоба ми. В първия миг поисках да я използувам, но здравият смисъл ми подсказа, че покрива може да се срути и над нас или най-малкото тунелът ще бъде запълнен от срутване. Хванах се за пистолета. Но робите ни държаха вече на мушка. Не стреляха само защото с нас бе Хари.

Здравейте -- Баркър тръгна към тях. -- Здравейте. как е тук при вас?

--- Вие какво търсите тук? -- запита един от робите и по слабия му акцент разбрах, че е руснак... че е бил руснак, преди да стане... роб.

--- Заповед на Сатаната -- рязко каза Хари и посочи пушките. -- Наведете ги!

Робът, който питаше, каза нещо на другия на същия непознат език, който използуваше и господарят им. Онзи отвърна с кимане. Те наведоха карабините си, но продължиха да бъдат готови.

--- Пропускът! -- поиска робът.

--- Той нали е във вас, капитане? -- Баркър бързо се обърна

към мен, после отново към робите. -- Не, не е в него. В мен е...

Досетих се по очите му, какво би искам да направя. Ръката ми продължаваше да стои на дръжката на пистолета. От бедрото стрелях във втория роб. Той се хвана за гърдите и се строполи на пода. В същия миг Хари се хвърли на другия роб. Нещастникът падна. Преди да помръдне, го застрелях.

Не изпитах угризения на съвестта по отношение на тези убийства. Пиячите на кефтиу никога не ми заприличаха на хора. По време на войната, аз по къде по-малки поводи бях убивал, къде по-свестни хора. Баркър обискира падналите роби. Щом намери връзката с ключовете, стана и изтича до вратата. След минута се оказахме в дълъг тунел, облицован с камък и осветен оскъдно.

--- Трябва да бързаме -- каза той, като затвори след нас тежката врата. -- Не ми харесва това, което Кобхъм каза за бързото пътешествие. Мисля, че той ще взриви лабораторията. А там има достатъчно количество взрив, който да разнесе целият този ад на дребни парченца.

Ние се затичахме. След около хиляда фута срещнахме още една стена. Тя закриваше пътя ни и така затваряше тунела. Баркър започна трескаво да я опипва. Неочаквано тя се плъзна настрана, като по релси. Ние влязохме в отвора и побягнахме, колкото ни държаха краката.

Светлината премига и загасна. Обкръжи ни пълен мрак. Земята се разтрепери. После се чу глух тътнеж, който ми напомни гласът на събуждащ се вулкан. Аз прегърнах Ева. Подът под краката ни се разклати. Грохотът на падащите камъни изпълни ушите ни.

--- Господи Боже! Сатаната заминава! -- гласът на Баркър се изви истерично нагоре.

Така бе, Сатаната си отиде, но заедно с Кобхъм. И останалите ги придружаваха, живи или мъртви, всички в замъка отидоха. И съкровищата на Сатаната, цялата красота, която бе събирал, изчезна с него. Изгорени и разбити в ужасния взрив. Неповторимите прекрасни предмети бяха унищожени навеки, без тях светът ще стане по-беден!

Аз усетих болезнена пустота. Сякаш костите ми станаха празни. Усетих съжаление и ужас -- като при огромно жертвоприношение.

Ева ме прегърна за шията. Риданията и ме разтресоха. Като отхвърлих разхлабващите мисли, я прегърнах здраво и започнах да я утешавам.

Камъните престанаха да падат. Ние продължихме, като си намирахме път през срутените камъни единствено с фенерчето на Баркър. Тунелът бе силно повреден. Ако се молех за нещо, то бе тавана да не се срути. И изхода да не бъде затрупан, защото тогава ще загинем като плъхове. Но развалините намаляваха с отдалечаването им от мястото на взрива, макар и често да дочувахме звуци от падането на камъни зад нас. Накрая стигнахме грубо обработена скала, която закриваше тунела и бе длъжна да служи за негов край.

На това място Баркър трябваше да употреби всичките си сили и умения, преди да намери начин да я отвори. Скалата бавно се спусна надолу. Ние поехме студен свеж вятър. Наблизо се чуваше плясъка на спокойни вълни. Само след минута и се оказахме на скалата, на която бях видял Сатаната, когато гледаше водите на залива.

В морето се виждаха светлините на "Херувима". Яхтата се приближи към брега. Нейният прожектор освети пристана, прехвърли се на пътя, после се насочи към гората.

Ние се спуснахме от скалата и по брега тръгнахме към пристана. В дясно небето сякаш пулсираше с необикновената си светлина. Силуетите на дърветата се полюшваха безразлично на фона на разгарящият се огън, като на японска гравюра.

Пламтеше погребалната клада на Сатаната!

Ние стигнахме пристана. Прожекторът ни освети. Ние тръгнахме смело напред. Баркър седна в лодката, която бе завързана за пристана. На яхтата решиха, че ние отиваме при тях. Те продължиха да ни осветяват.

Моторът зарева. Помогнах на Ева да се спусне в лодката, после сам скочих вътре. Баркър пусна мотора на първа скорост, лодката дръпна напред, после той превключи на пълната мощност.

Луната още не бе изгряла. Над водата се носеше лека мъгла. Огънят на погребалната клада хвърляше зловещите си отблясъци на бавните и равномерни вълни.

Насочихме се право към яхтата. Но като изминахме известно разстояние, той неочаквано рязко изви наляво и започнахме да се отдалечаваме от кораба. От палубата се понесоха резки викове. Мъглата се сгъсти. Лъчът на прожекторът се стопи в нея и изчезна от погледа ни. Той ни бе загубил и отново се върна при пристана.

Баркър насочи лодката към брега на Кънектикът. Той ми предаде кормилото, а сам се зае с мотора. Ева се долепи до мен. Аз я прегърнах със свободната си ръка и я привлякох още по-плътно. Главата и се отпусна на рамото ми.

Мислите ми се върнаха на горящия замък. Какво бе станало там? Може би звукът на взрива и пламъците ще привлекат достатъчно зрители, които като доброволни пожарникари ще се стекат от съседните селища? Всъщност, едва ли. Мястото тук е достатъчно осамотено и до него е трудно да се достигне. Но утре непременно ще дойдат. И какво ще намерят? Как ще възприемат откритото? И колко хора ще са се спасили?

А тези, които останаха в къщата на Сатаната? А тези, които загинаха от ръцете на робите и бомбите на Кобхъм? Сред тях имаше хора с високо положение. Как ще се отрази тяхното изчезване? Вестниците още дълго ще се занимават с това.

А Сатаната? В крайна сметка се оказа обикновен измамник. И бе предаден от собствените си белязани карти. Ако бе играл играта в на седемте стъпки честно, той би бил непобедим. Но той не бе поискал това. Властта му се градеше на лъжата и измамата. А такава власт не може да бъде по-здрава от основите на които се крепи.

Лъжата на Сатаната го бе предала.

Измамник... но и нещо къде-къде повече.

Ще ни преследват ли отмъстители, макар и той да загина?

Какво пък, ще трябва да рискуваме.

Аз отхвърлих печалните мисли и решително се насочих към бъдещето.

--- Ева -- зашепнах аз, -- това което имам, са онези шестдесет и шест долара и деветдесетте и пет цента, които се намираха в джоба ми, когато те срещнах.

--- Е, и какво от това? -- запита ме девойката и се настани по-удобно.

--- Няма да стигне за меден месец -- казах аз. -- Разбира се, съществуват и онези десет хиляди, които получих за удара в музея. Но аз не мога да ги взема. Ще ги дам на музея. Но от анонимен "дарител".

--- Естествено -- равнодушно каза Ева. -- О, Джим, скъпи, как хубаво е да си свободен!

Баркър се придвижи напред и взе от мен кормилото. Аз се възползувах и веднага прегърнах Ева с две ръце. Далеч напред светеха прозорците на някакъв град. И възбуждаха болезнени спомени. Аз въздъхнах тъжно.

--- Всички съкровища загинаха! -- простенах при тези думи. -- Но защо не ми мина през главата да отнеса със себе си короната или поне скиптъра от златния трон? Имах такава възможност.

--- Ха, капитане, ето короната -- заяви весело Баркър.

Той се порови в джоба си. Извади короната и я постави на коляното на Ева. Скъпоценностите припламнаха. Ние ги огледахме, после огледахме невъзмутимия Баркър, после отново тях... и не вярвахме на очите си.

--- Е, короната малко се е огънала -- продължи весело Баркър. -- Наложи се да я понатисна, преди да я сложа в джоба си. Взех и скиптъра, но той се изхлузи някъде в суматохата и нямах време да го прибера отново. Впрочем взех и други красиви неща.

Той изсипа две шепи с пръстени, огърлици и необработени бисери на короната. Ние го гледахме без дар слово.--- Ще го разделим поравно, ако вие с мис Ева се съберете заедно -- каза Хари. -- Надявам се, че са истински.

--- Хари! -- прошепна Ева и почти спря да диша. После се наведе и го целуна.

Той примига и се обърна към кормилото.

--- Това девойче ми напомня за Меги! -- прошепна той печално. Аз усетих нещо кръгло и твърдо в джоба си. Това бе Бомбата на Кобхъм! С леко прескачане на искри под корените на косите ми, я пуснах внимателно във водата. Светлините на брега се приближаваха. Аз събрах скъпоценностите от колената на Ева и ги пъхнах в джоба на Баркър.

После притиснах до себе си Ева и обърнах лицето и срещу моето.

--- Съвсем като нас с Меги! -- прошепна Хари.

Допрях Устните си до нейните. И животът ми се стори така прекрасен.

Но устните на Ева бяха къде по-прекрасни!