ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Събуди ме телефона. Още не бях се събудил напълно и без да осъзнавам, къде се намирам, вдигнах слушалката. Гласът на Консърдайн отекна в главата ми като студена вода лееща се в метално ведро.

--- Добро утро, Киркхайм. Не бих си позволил да прекъсвам прекрасният ви сън, но си помислих, че ще се съгласите да закусите с мен, а после да пояздим. Тук има такива прекрасни коне, утрото е така свежо и прекрасно, че е просто жалко да се изпуска.

--- Добре -- отвърнах аз. -- След десет минути ще бъда готов. Как да ви намеря?

--- Позвънете на Томас. Чакам ви.

Той затвори телефона.

През прозореца слънцето сияеше. Погледнах си часовника. Бях спал почти седем часа, а сега наближаваше единадесет. Обадих се на Томас.

Добрият сън, плаването в басейна и яркото слънце изместиха сянката на Сатаната отвъд хоризонта. Започнах да си свиркам и с вътрешно разкаяние се надявах, че и Ева ще се чувствува така прекрасно. Лакеят ми донесе костюма за яздене. Баркър би го нарекъл "истински разкош". После Томас ме заведе до някаква старомодна и приятна стая, която имаше излаз към широка затревена тераса. На малки и елегантни масички закусваха десетина души с приветлив вид. С някои от тях се бях запознал снощи.

В ъгъла се намираше Консърдайн и аз се присъединих към него. Хапнахме отлично, поне аз се насладих на храната, докато доктора явно мислеше за друго. Повечето говореше и думите му, леко иронични, предизвикваха моя интерес. Но за нашата среща в стаята на Ева не бе споменато нищо. Дори намек. Аз, естествено следвах неговия пример.

По едно време станахме и се запътихме към конюшнята. Консърдайн се насочи към силна черна кобила, която с пръхтене му се зарадва. Аз си избрах строен жребец. С лек галоп минахме по пистата край препятствията и се задълбочихме в гъсталаците от млади елхови и дъбови дървета. Често срещахме хора от охраната, които се изправяха в стойка мирно и приветствуваха Консърдайн. Яздехме мълчаливо.

Неочаквано излязохме от гората. Консърдайн дръпна юздата и конят му спря. Намирахме се на върха на нисък хълм. На стотина метра под нас блестеше водата на залива. А вътре в морето на четвърт миля гордо се полюшваше по вълните яхта красавица, дълга почти двеста фута и ширина не по-малко от тридесетина. Изглеждаше приспособена за океански плавания, прекалено яка и бърза. Цялата блестеше с белотата си и позлатените си украшения.

--- Това е яхтата "Херувим" -- сухо обясни Консърдайн. -- Собственост на Сатаната. Даде и това име защото корабът изглежда така невинен. Има и второ прозвище, но то е неприлично. Между другото, прави тридесет възли в час.

Погледът ми се отдели от яхтата и се прехвърли на пристана. Край него се разполагаше цяла флотилия от катери и бързоходни моторни лодки. Забелязах и стара къща, която се къташе сред дърветата малко встрани от брега.

Погледът ми продължи движението си. На няколко стотин ярда от пристана се издигаше купчина скали, от грамадни камъни, оставени от древните ледници, които някога са покривали този остров. По едно време трепнах и се вгледах по-внимателно.

На една канара стоеше Сатаната в черната си мантия и скръстил ръце гледаше сияещата яхта. Докоснах рамото на Консърдайн.

--- Вижте -- зашепнах неволно аз. -- Сата... -- и замълчах. Скалата вече бе пуста. Бях си дръпнал погледа за частичка от секундата. Но през това време той бе изчезнал.

--- Какво видяхте -- запита ме Консърдайн.

--- Сатаната -- отвърнах аз. -- Той беше на скалата. Къде ли се дяна?

--- Там има тунел --- равнодушно ме осведоми докторът, -- който идва от голямата къща.

Той потегли обратно към гората. Последвах го. Изминахме още четвърт миля и се оказахме на неголяма полянка, по която течеше бистър ручей. Консърдайн се спеши и хвърли поводите на шията на кобилата си.

--- Искам да си поговорим --- каза той.

Пуснах жребеца да пасе и се настаних до доктора.

--- Киркхайм, заради вас светът под краката ми се разтърси -- започна рязко той. -- Вие събудихте в мен черно съмнение. Едно от малкото неща, за които бях готов да си заложа и живота, бе играта на Сатаната. Смятах, че седемте стъпки са честни. А сега вече не мога да твърдя това.

--- Значи, не приемате свидетелството на Баркър?

--- Нека говорим открито, Киркхайм -- студено ме предупреди той. -- Вие предположихте, че Сатаната управлява кълбото от черния трон със собствените си скрити ръце. Ако това е истина, то той има достатъчно ум да направи така, че Баркър да ни види нищо особено по механизма. Вие за това се досещане, затова нека говорим, повтарям, открито.

--- Мисълта, че Баркър може да е сгрешил, ми мина през главата -- отвърнах аз. -- Но предпочетох сами да стигнете до нея. И без това бях казал достатъчно.

--- Дори прекалено много -- или малко... Вие посяхте съмнението в мен. Следователно вие ще ме избавите от него.

--- Какво искате да кажете с това?

--- Само, че сте длъжен да откриете истината. Върнете ми вярата в Сатаната или превърнете съмненията във факт.

--- И ако направя второто... -- запитах аз предпазливо.

--- Ще му нанесете удар, по-силен от куршум или нож. Вие няма да бъдете сам в борбата. Обещавам ви това!

В гласът му прозвуча страст и дръжката на камшика се счупи с трясък под пресата на силните ръце.

--- Консърдайн -- рязко го попитах, -- защо така силно ви вълнува възможността Сатаната да играе нечестно? Мисля, че вие сте му най-приближен от присъстващите тука. На служба при него вие имате възможността да си осъществите всички желания. Казахте, че той е вашият щит срещу правосъдието. Каква е разликата за вас дали играе честно със седемте стъпки или не!

Той ме сграбчи за рамото и аз изстенах от нанесената ми болка.

--- Защото над мен виси присъдата на Сатаната на смърт!

--- Над вас ли?! -- възкликнах учудено и изпълнен с недоверие.

--- Преди осем години получих тази присъда. Осем години ме изтезаваше според капризите си. Понякога намекваше за възможността незабавно да изпълни наказанието. Понякога почти обещаваше да го отмени. Понякога ми обещаваше да ми даде друга възможност да се изкача по стълбата. Киркхайм, аз не съм страхливец, но смъртта ме изпълва с ужас. Ако знаех, че е неизбежна, бих я посрещнал със спокойно лице. Но я считам вечна тъмнина, забрава и пълно унищожение. Нещо в мен се дърпа от това и ме кара да се стягам от ужас и отвращение. Киркхайм, аз обичам живота!

Ако играта е честна, той е в правото си. Но ако не е честно -- значи през всичките тези осем години той си е играл с мен, надсмивал ми се е, направил ме е на живо посмешище. И би продължил да ми се надсмива, когато безропотно приема смъртното наказание, на което ме е обрекъл, защото аз вярвам, че съм свързан с дадената клетва.

Това, Киркхайм, не може да се прости. Аз поне няма да го допусна!

И не само това. Аз видях множество мъже и жени, които изкачваха стълбата и рискуваха всичко за слава на Сатаната. Видях как някой приемаха спокойно смъртта, както сам бих я приел. Но тяхната и моята чест, както се оказва, се основават на безчестие. А други слизаха и си отиваха сломени и разплакани. Както например, Картрайт. А Сатаната се смееше доволно. И още много такива като мен живеят под заплахата на неизпълнено наказание, засега. И всичко това всъщност е постигнато с помощта на белязани карти? Ако наистина е така, казвам ви го честно Киркхайм, то не бива да продължава! Не бива да продължава!

Той дръпна яката си така яростно сякаш тя го задушаваше.

--- Боже мой! -- зашепна той. -- Разплати се с него! Ако е истина... С песен ще срещна смъртта... Но трябва да знам истината.

Изчаках докато самообладанието му се върна.

--- Помогнете ми да разбера, истина ли е -- казах накрая. -- Сам няма да успея.

Той поклати глава.

--- Баркър ще ви помогне.

--- Не искам да го подлагам на риск. -- Бях решил да прикривам дребното човече колкото мога. -- Ще ни се наложи сами да потичаме, Консърдайн. И ако срещнем някой, който не е настроен като вас? А тримата заедно бързо ще се справим.

--- Не -- упорито се задърпа той. -- Защо именно аз? Това си е ваша работа, Киркхайм. Вие породихте съмнението, Вие трябва да го разрешите. В края на краищата подозренията ви не се базират на доказателства. Две или три произшествия лесно могат да се обяснят. Вероятността да сте сгрешили е несравнено повече от възможността да сте прав. Защо тогава да си рискувам живота? Аз и така отидох прекалено далече. Обещах ви неутралитет и дори нещо повече. Но спирам до тук. Засега. Използувайте Баркър. Аз обещах нищо да не виждам и чувам, ако ви срещна по време на вашите... търсения. Но сега не мога да се обричам на вярна гибел, като се присъединя към вас. Аз съм относително доволен от живота. Ако нещо бъркате, ще си го запазя. Ако сте прави... тогава, заявявам ви го ясно, няма да бъдете сами. А дотогава -- Майкъл Консърдайн упорито ще пази мястото си под Слънцето.

Докторът извика черната си кобила и седна на нея. Повече нямаше никакъв смисъл да продължаваме този спор. Ние минахме през гората и след известно време се върнахме в замъка. Аз оставих Консърдайн в конюшнята и се прибрах да се преоблека.

На леглото ми имаше бележка. Послание от Сатаната. Той се надяваше, че добре си прекарвам времето, както съм го заслужил и иска днес вечерта да ме види. Точно в девет.

Останалата част на деня премина без произшествия. Колкото повече размишлявах над казаното от Консърдайн, толкова повече се съгласявах с неговата точка на зрение. И настроението ми започна да се оправя. На обед отидох с повдигнат и безгрижен дух.

Както и вчера на почетното място на масата стоеше Консърдайн. Мой съсед бе Кобхъм. А в далечната страна видях Ева. Тя не ми обърна никакво внимание. Но на мен ми бе трудно да не я гледам.

Кобхъм направо се наливаше. Изглежда усещаше някаква отговорност спрямо мен. На никого другиго не обръщаше внимание и не ме даваше. Приказваше интересни работи, но колкото повече продължаваше, толкова повече се изпълвах с отвращение към него. Кобхъм изложи теорията си за живота като проста електрохимическа реакция. И ясно ми даде да разбера, че нито индивида, нито хората като маси не означават нещо в термините на това, което просто се нарича човечност. Той беше направо потресаващ.

Май към хората не изпитваше повече чувства, отколкото към епруветките си. Всъщност, за него човека бе просто одухотворена мензурка, чието съдържание леко се различава. И не виждаше причини, по които да не ги разбива, опустошава или изменя съдържанието им по време на провежданите опити. Той ми разказа за няколко ужасни случая с кефтиу при употребата му от робите. Но нали те са само роби или поне така се надявах, но той не спомена за това нищо.

Като го слушах, си помислих, че Сатаната е по-човечен от него. Кобхъм продължаваше да пие. Единственият резултат бе, че се превърна в студено и нечовешко наукообразно.

--- Във вашите ферменти, Киркхайм, се крият прекалено много чувства -- каза той. -- Вие вероятно считате живота за нещо свещено, ако използуваме досадния шаблон на изразяване; мислите, че не може да се унищожава без крайна необходимост. Глупости! Той не е по-свещен от електрическия ток, който включвам и изключвам когато си поискам. Кога природата е давала нещо за отделния индивид? Неутрализирайте в себе си разхлабителните елементи, Киркхайм и ще станете велик човек. Мога да го направя, ако поискате.

Обещах му, да помисля.

Точно в 8 и 30 се появи Сатаната. Аз се опитах да отгатна къде ще се настани. Консърдайн му отстъпи мястото си. Сатаната ме покани да седна отляво на него.

--- Да пием за новият ми последовател Джейс Киркхайм -- вдигна той чашата си. -- Аз съм много доволен от него.

Всички станаха и пиха за мен. Аз видях, как Ева преднамерено остави чашата си недокосната. И по същия начин, сякаш тя го бе заставила постъпи и самият Сатана.

В 8 и 45 като по сигнал компанията започна да се разпада. Само след няколко минути и останахме Сатаната, Кобхем и аз. Удивих се, като видях Консърдайн също да си тръгва. Слугите разчистиха масата и по сигнал на Сатаната изчезнаха.

--- След три дни от Хавър тръгва кораб -- неочаквано започна Сатаната. -- Казва се "Астарта" и е бавен като охлюв, но на него ще се намират няколко предмета с изключителна красота. Аз смятам да предявя правата си върху тях. Там се намират платна на сър Джошуа Рейнълдс и Ромни. Там е сервиз от планински кристал: купа и дванадесет чашки, всичките гравирани чудесно и с вгравени големи и необработени сапфири и рубини. Най вероятно са изработени в древен Китай за царицата Пасифай. Но наистина са много древни. Неизвестен майстор е вложил в тях целият си гений. Те дълго са пролежали в Кремъл. Комунистите са ги продали. Има също и огърлици от изумруди, на всеки от който е изгравирана глава от "Метаморфозите" на Овидий. нищо подобно няма в цял свят.

Той млъкна, после се наведе към мен.

--- Аз трябва да ги имам, Киркхайм! Вие с Кобхъм трябва да ми ги донесете!

Не ми оставаше нищо друго, освен да се поклоня и да чакам следващите разяснения. Както забелязах, Кобхъм с идването на Сатаната нищо повече не пи и въобще не приличаше на пиян. Той седеше мълчаливо, гледаше чашата си и потропваше по нея с пръсти. На пълните му устни се разигра едва забележима и цинична усмивка. Но усещах, как ме поглежда под око и сякаш чака нещо от мен. Каквото и да каже Сатаната, те изглежда са го обсъждали заедно.

--- Вие сте назначен за ръководител -- продължи Сатаната, -- не само защото задачата изисква необикновена находчивост, но и за точното изпълнение на инструкциите, което вие така добре продемонстрирахте. Аз ще ви дам сега само общи указания, които вие трябва да обмислите. Подробните инструкции ще получите преди да отплавате.

Налага се да отплавам! Значи Ева ще остане сама! Неспокойно се размърдах. Вероятно някаква загриженост се появи по лицето ми. И той го усети.

--- Да -- каза той, -- прехвърлянето на ценностите ще трябва да стане в морето, преди пристигането на "Астарта". Вие ще участвувате в нещо, което предразсъдъка нарича пиратство, Джеймс Киркхайм. Каква романтика!

В бляскащият поглед имаше едва забележимо злорадство.

--- Вие притежавате романтична струна. Признавам го. Затова сте и при мен. Дори ви завиждам в известна степен.

--- Аз съм ви благодарен -- с усмивка посрещнах настойчивия му поглед, но дланите на ръцете ми изведнъж се навлажниха.

--- "Астарта" се ще тръгне по южния маршрут -- продължи той. -- В това време на годината и на тези ширини бурите са малко вероятни. В деня на отплаването вие с Кобхъм ще излезете в открито море с моята яхта, на която вие както забелязах днес така се любувахте. Освен екипажа с вас ще дойдат и десетина мои храненици и пиячи на кефтиу. Ще ги ползувате в случай на непредвидени усложнения. Всички ще мислят, че "Херувима", прекрасно име, нали, ще се движи край брега. Но още първата нощ корабът ще захвърли ангелската си външност и ще се превърне в "Морския вълк", яхта на финансист с безупречна репутация, който в този миг, не подозирайки нищо, ще плава към Хавана. Това също е за случай на непредвидени усложнения.

След два дни в определен район вие ще настигнете "Астарта" и ще я надминете, като разбира се, ще си останете невидими. Товарният кораб има скорост 15 възела в час, а вие 30. Затова вие ще можете да го спрете, да вземете това, което ми е нужно и да се върнете назад, като отново приемете невинния и безупречен вид на "Херувим", два дни преди "Астарта" да се появи в пристанището.

На сърцето ми олекна. Значи Сатаната не възнамерява да стори нищо на кораба и екипажа му. Иначе не би говорил за завръщането му. Кобхъм се разсмя цинично. За миг Сатаната спря на него погледа си. Химикът се раздвижи неспокойно на стола си.

--- Вие, разбира се, сте предвидили, как да спрем "Астарта", сър? -- запитах аз.

--- Естествено -- отвърна той. -- Сега ще ви кажа как ще постъпите. кораба, през това време на годината ще има около стотина пътници. Постарал съм се те да бъдат дори по-малко от обичайното. Някои от тях ще бъдат мои хора. Част от каютите ще бъдат запазени за туристическия клуб. Но колкото и странно да ви се види, тази поръчка ще бъде отказана малко преди вдигане на котвата. Клубът си е променил неочаквано плановете. Но щедрите му представители ще възмездят компанията за непредвидените загуби. "Астарта"ще отплува по разписание, Защото притежателите на вещите за които ви казах ще се безпокоят за сигурността им. Мисля, че на борда няма да има повече от тридесет души. От тях десет ще бъдат мои.

Нали е прекрасно, Джеймс Киркхайм? Приближава ме се до нощта на предстоящото приключение. През целия ден вие ще следвате кораба на десет мили разстояние. Очаква се нощта да бъде безлунна. В десет вечерта в салона на кораба ще има концерт. Няколко пътника ще празнуват семеен празник. Те всички ще се съберат в салона, а вероятно и някои от офицерите ще ги почетат с присъствието си. Вие ще изключите светлините си и ще се приближите на четири мили.

От "Астарта" ще дадат сигнал, на който ще отговорите. В този миг двама души ще хвърлят няколко бомби в машинното отделение. Те са заредени с газ, изобретен от мистър Кобхъм. И веднага работещите там ще изгубят всякакъв интерес към дейността си. Трети мой човек ще се вмъкне вътре и ще спре машините.

Сатаната замълча и започна да ме оглежда. Освен неговия поглед усещах и очите на Кобхъм да са забити в мен. По някакво чудо не показах ужаса, който ме бе обхванал. С равнодушен тон и спокоен глас продължих разговора:

--- И така, работниците от машинното отделение са отстранени. Какво ще последва?

Известно време Сатаната не ми отговори. Твърдият му като диамантен прах поглед не се откъсваше от мен. Побързах да изгоня колкото се може по-далеч видението на хора, които се задъхваха и гърчеха на пода на машинното отделение. Намръщих се като удивен. Дали видя това което бе искал или не, не зная, но неочаквано объркващата ме негова съсредоточеност се намали.

--- Какво ви става, Джеймс Киркхайм! -- произнесе с благ глас. -- Съвсем не е нужно да се убива. Газът на мистър Кобхъм не е смъртоносен. Той е сънотворен. Практически е с мигновено действие. За пет секунди приспива човек. И е напълно безвреден. Минават шест часа и спящите се събуждат дори без да ги боли глава. Е, за какви кръвожадни чудовища ни счита той, Кобхъм!

Нещо ми подсказа да прикрия облекчението си по същия начин както и ужаса.

--- Остават офицерите и екипажа -- равнодушно продължих аз. -- Какво ще стане с тях? Казано честно, досега аз съм само зрител и пратеник. Къде се крият пиратските ми приключения?

--- От този миг нататък нещата преминават във вашите ръце -- отвърна той. -- Вие ще се приближите до "Астарта" и ще я превземете на абордаж с Кобхем и още няколко души. Не е изключено да се създадат обстоятелства, които не съм могъл да предвидя и затова е нужна вашата изобретателност и храброст. На "Астарта" ще възникне паника и хаос. Вие не бива да допуснете нито една лодка да се спусне в морето и никой де не избяга от кораба. Преди да се качите на "Астарта" с капитана и помощниците му ще стане известна неприятност. Не, нищо сериозно, просто ще излязат вън от строя. А може и да не стане. Тогава може да има съпротива. Смажете я. Без кръв, ако е възможно. Работата може да се усложни от времето. Мисля, че няма да скучаете, Джеймс Киркхайм.

Аз си помислих същото. Остана и неприятното чувство, че той не ми разказа всичко.

--- В последните инструкции вие ще намерите описанието на точните места, където ще се намират нужните ми предмети. Те ще се съхраняват в каса от специална стомана. Те са така ценни, че шифъра се знае само от капитана. Няма да е нужно да го убеждавате да ви разкрие цифричките. Ще ви придружава специалист, на който никаква каса не може да се противи. Щом вземете необходимите вещи, незабавно се отделяте от "Астарта" и с пълна пара поемате за в къщи, като не забравяте да вземете и моите хора, за които ще бъде опасно да останат там. Това е всичко.

Аз се замислих. Той имаше пред вид, че агентите му в последствие може да бъдат разпитани и да се изясни, какво представляват в действителност. А как ще бъде с нас на "Херувима"?

--- Не предполагате ли сър, че някой на "Астарта" може да ни разпознае впоследствие? -- започнах аз.

--- Вие ще бъдете в маски -- прекъсна ме с равномерният си глас.

Кобхъм неочаквано се стресна и трепна.

--- Относно радиото -- продължих аз, -- предполагам, че ще го извадят от строя още преди да започне нападението?

--- Няма да има необходимост -- отвърна той. -- На яхтата има изключително силен предавател. С него може да бъде заглушаван сигнала на "Астарта" . Опитният радист на "Херувим" не ще разреши на никакво съобщение да излезе от радиокабината на товарния кораб.

Продължих да мисля. Май всичко бе ясно. Но защо ме гнетеше такова безпокойство? Зад изгладените фрази на Сатаната се криеше нещо, което можеше да се окаже много зловещо.

--- Аз предполагам, че сте задоволен от възнаграждението за малката работа с огърлицата -- прекъсна той мислите ми. -- За кораба, естествено ще получите доста повече. Когато ви поканих прекъснах заслужената ви почивка. Какво ще кажете за шестмесечно пътешествие след новото ви задължение? Ще отидете където си искате, с каквото си искате и правете каквото си искате. Аз поемам разноските. И ми позволете да добавя, че можете да харчите, колкото пожелаете.

--- Благодаря ви, сър -- отвърнах аз, -- но не ми е нужен засега отпуск. Искрено казано, срещите ми с вас, са много повече интересни, от всичко което мога да преживея на друго място.

Лицето му остана непроницаемо, но усетих, че остана доволен.

--- Е, както решите -- отвърна той. -- Продължавайте все така, Джеймс Киркхайм и няма да имате възможност да се жалвате на моето скъперничество.

Той се изправи. Аз също се надигнах от вежливост, докато Кобхъм го направи от предпазливост. Сатаната няколко мига ни съзерцаваше.

--- Какво смятате да правите тази вечер? -- попита ме той.

--- Кобхъм спомена нещо за бридж -- отвърнах аз, -- но ако имате други предложения...

Химикът не бе казал нищо подобно, но бе казал толкова много неща, че се надявах, да реши, че именно това е казал. Точно сега не исках да се разделям с него. Ако Сатаната мислеше да помоли някой от нас да го придружи, то сега се отказа. Кимна ни на сбогуване и тръгна към стената.

--- Няма да е лошо, утре сутринта да разгледате "Херувим". -- той се обърна към разкрилия се отвор. -- Запознайте се добре с нея. Лека нощ.

Кобхъм в продължение на дълги и тягостни минути мълчаливо гледа мястото където изчезна Сатаната.

--- Добре го измислихте, Киркхайм -- каза той бавно накрая. -- Не зная, как се досетихте, но за днес Сатаната ми стига. Много добре го измислихте!

Той се протегна да вземе бутилката коняк. Аз се усмихнах -- следователно, Кобхъм помни всичко и е разбрал моята маневра. Той си напълни чашата и я изпи на един дъх.

--- Много добре! -- повтори той и аз забелязах, че този път алкохола му действува бързо. -- Пийнете с мен за компания.

Приех поканата му и си налях малко, а той отново напълни и пресуши чашата си.

--- Срамно е да се държи с нас така, сякаш сме деца -- замърмори той. -- За него май не сме излезли от бебешката люлка. Вие сте мъж, мистър Киркхайм. Мъжествен мъж! Защо ви мами така? Защо ви разказва празни приказки? По дяволите, Мистър Киркхайм, вие заслужавате да знаете истината!

Ето какво било! Идва онова, скритото, зловещото, което бях усетил и което сега се канеше да се откъсне от устните на Кобхъм.

--- Налейте си -- предложих му учтиво аз гарафата. -- Кой се държи с мен като с дете?

Той ме изгледа с пиянски поглед.

--- Вие какво си мислите, че този газ ще приспи екипажа ли? -- изхили се той. -- Каква мила приспивна песен за бедничките уморени морячета. Текстът го съчини татко Сатана, а химическата музика -- мама Кобхъм. И те, кълна се в дявола, Киркхайм наистина ще заспят, но вечния си сън!

Налях си коняк и го изпих спокойно.

--- Е, какво от това? -- запитах аз. -- Къс или дълъг сън; разликата не е голяма.

--- Разлика ли? Каква разлика! -- той ме изгледа и нервно стовари юмрук по масата. -- Кълна се в Господа, аз бях прав! казвах му, че притежавате мъжество! Казвах му, че не е нужно... не е нужно да се объркват форм... формулите... с вас. Каква е разликата, каза ми той. Налейте си, сър! Да пием!

Аз вдигнах чашата си, а той се тресеше от смях.

--- Маски! Ха, ха, ха! Маски да не ни познаят! Кога? после! колко хубаво измислено: после! Няма да го има това, после!

Стаята се заклати пред очите ми. За какво всъщност говореше?

--- Не веднага, да кажем след... двадесет минути... ха, ще има бум! И прекрасна бомбичка се взривява. Джентълменска бомбичка. Тиха и пълна с достойнство. Но силна! Бум! Дъното на "Астарта" изчезва. Лодки няма. За това са се погрижили лапачите на кефтиу. Корабът изчезва под водата. Следи няма. Само мехури бълбукат. Край!

Той стана разговорлив по пиянски образец.

--- Нито... и-и... ни... за секунда не се лъжете, старче Киркхайм. Той няма да рискува. Ами ако някой от "Астарта" изведнъж ви срещне и разкаже на добрите полицаи за злите пирати сред океана. В ада е мястото на свидетелите! Това е жизненото кредо на Сатаната. Още една неразгадана тайна на океана. Най-добрият начин! Начинът на Сатаната.

--- Какво пък -- казах безгрижно аз, -- радвам се да го чуя. Аз само за това се безпокоях...

Опиянението се плъзна по Кобхъм като захвърлена на земята мантия. лицето му стана бледо и измъчено. Чашата се изплъзна от ръката му.

От тъмния ъгъл на стаята се появи Сатаната!

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Без съмнение назряваше дълбока криза. Бе време за бързо решение, ако такова се намереше. Не ме бе грижа, какво ще стане с Кобхъм. Дори този безсърдечен дявол незабавно изпратят в ада и пръста си няма да помръдна да го спася. Но не бях съгласен сам да споделя съдбата му. Ако Сатаната реши, че аз съм се опитвал така да измъквам сведения от него, той няма да пита за обяснения. Фактът, че не бях повярвал на думите му, си търсеше наказанието.

Най-лошото бе, че го хванах в лъжа. Той можеше да сметне, че това ме прави безполезен за него впоследствие. Но и това не бе най-важното. Главното бе, че го заставих, както казват китайците, "да си загуби лицето". Ако Баркър правилно предполагаше произхода му, това бе престъпление без прошка. Аз знаех, че адския интелект на Сатаната е облечен в не по-малко адска гордост. И сега тази гордост е уязвена!

Единственият шанс бе да излекувам раната, преди той да разбереше, че е нанесена. Аз скочих на крака и тръгнах срещу него.

--- Е -- разсмях се аз, -- издържах ли изпитанието?

Той веднага се хвана на въдицата. Дали бе повярвал, че съм толкова наивен или не, това не бе така важно. Това си бе капан или опит, който съм очаквал от него. И освен това не знаех, колко дълго ни е слушал. Нарочно ли бе оставил с мен Кобхъм? Всичко ли бе чул? Дори и да бе така, не казах нито дума, която да предизвика неговото подозрение. И да се съгласи с мен, бе за него единствения начин да запази гордостта си, да спаси лицето си. И той постъпи така.

--- Кобхъм вие бяхте прави -- каза той и се обърна към мен. -- Кажете ми, Джеймс Киркхайм, кога започнахте да подозирате, че ви изпитвам? Любопитно ми е да разбера, колко силна е вашата проницателност.

Той със знак ме покани да седна и сам се настани срещу мен в своето кресло. Аз упорито не поглеждах Кобхъм.

--- Първо, учудих се, Сатана -- започнах аз да обяснявам, -- на отношението ви към "Астарта". Аз не бих постъпил така. Мъртвецът нищо не може да каже, такова е старото правило. Аз бих изпълнил вашите инструкции, разбира се -- допълних смело, -- но не бих ги одобрил.

Очите му не мърдаха от мен. Чувствувах волята му да ме удря и да измъква истината.

--- И кога подозрението се превърна в увереност?

--- Когато вие се появихте тук. -- И си позволих да избухна в гняв. -- Аз няма да допусна повече подобни експерименти над мен, Сатана! -- възкликнах с хладна ярост, която не бе предизвикана от това произшествие, но не беше напълно самопроизволна. -- Или ми се доверяват напълно, или не ми се доверяват. Ако ми повярвате и ви подведа, толкова по-зле за мен, пръчката е във вашите ръце и съм готов да понеса наказанието си. Но повече не искам да съм опитно зайче. Кълна се в Господа! Няма да бъда!

Помислих си, че спечелих. И не само спечелих, но и се издигнах по негово мнение на значителна височина спрямо преди. Ако диамантеният блясък на очите му можеше да се смекчи, то той наистина се смекчи.

--- Съгласен съм, Джеймс Киркхайм -- каза той спокойно. -- Но се радвам, че ви подложих на подобен изпит. Това ми показа, докъде мога да ви се доверявам.

--- Аз взех решение и дадох дума -- казах с лека обида в гласа. -- Докато плащате честно за извършената работа, аз ще се подчинявам на заповедите ви, Сатана. Мисля, че едва ли ще имате по-верен слуга от мен.

--- И това ми е ясно, Джеймс Киркхайм -- отбеляза той.

Сега вече се осмелих да погледна Кобхъм. Той идваше на себе си. И ме гледаше със странно изражение на лицето.

--- Кобхъм -- засмях се аз, -- вие сте май по-добър актьор, отколкото химик.

--- Кобхъм... беше... много добър слуга -- каза бавно Сатаната. -- И никога преди не е донасял повече полза от днес.

Аз видях как тялото му се разтресе и направих вид, че нищо не съм забелязал. Сатаната се изправи.

--- Елате с мен, Кобхъм -- каза той. -- Ние трябва да обсъдим нещо с вас. А вие... -- той ме изгледа.

--- Смятам да се прибера -- казах и се поклоних. -- Пътя вече знам.

Сатаната излезе от стаята, Кобхем го следваше като пребито куче. За миг се обърна и ми хвърли странен поглед. В него благодарността се примесваше със смъртен ужас.

Аз се отправих към стената, където започваше пътя към стаята ми.

--- Джеймс Киркхайм! -- гласът ме накара да се обърна.

На срещуположната стена Сатаната се бе спрял и тялото му почти закриваше Кобхъм.

--- Да, сър?

--- Джеймс Киркхайм, никога досега не съм бил така доволен от вас, както днес. Лека нощ.

--- Радвам се, сър. Лека нощ.

Пред тях се откри панела. Аз натиснах скритата в ламперията пружина и стената се задвижи. Влязох в отворилия се асансьор. Сатаната и Кобхъм минаха през другата стена. За миг ми се мярнаха две яки фигури на робите кефтиу с познатите ми камшици с примки накрая да вървят до химика. И когато моята стена се затвори, видях, как го хванаха за ръцете.

Най-после се оказах в апартамента си. Ева сигурно щеше да ме чака, но нямах никакво желание днес да извършвам още една екскурзия. Сатаната клъвна подхвърленото червейче, но Кобхъм щеше де си получи наказанието и аз не знаех колко жестоко ще бъде то. Сатаната не би казал напразно "беше" за полезността на химика. И нещастника разбра заплахата. Видях робите, които го хванаха. Сатаната няма да забрави всичко това. Възможно е да ме повика, а може и сам да ме посети.

Следователно, трябва да остана тук. Сигурно и Баркър ще се появи. И по него ще изпратя съответното съобщение на Ева.

Изключих всички лампи освен една, съблякох се и легнах. Запалих цигара и незабавно усетих леко повдигане и пристъпи на гореща и безсилна ярост. Работата с "Астарта" бе прекалено жестока, дори погледната през варианта на Сатаната. Откровенията на Кобхъм я направиха ужасна. Разбира се, ще трябва да я извърша, какво друго ми остава? Защото, откажа ли, това значи край за мен и Ева. И друг ще ме замести. Всъщност, Кобхъм направи участието ми задължително. Аз трябва да попреча на безсмисленото унищожаване на кораба и хората му. Почти сигурно се обричах на смърт. Но нещо трябваше да се направи. Знаех, ако не се намеся и толкова хора отидат на дъното, до края на живота си, не ще намеря покой. И Ева ще чувствува същото.

Надеждата, отчаяната ми надежда, бе да намеря начин да унищожа Сатаната преди да отплаваме.

Неочаквано усетих присъствието на човек в стаята. Изхлузих се безшумно от завивките и се приближих към завесите. Там беше Баркър. Повиках го с пръст.

--- Внимателно, Хари -- прошепнах аз. -- Влизай и си отваряй добре ушите и очите. Знаеш ли какво се случи днес? -- накратко му разказах за миналите събития, от мига в който излязох на езда с Консърдайн, до пиянската изповед на Кобхъм и отвеждането му от робите на Сатаната.

--- Боже Господи! -- трепна малкият човечец. -- Кобхъм е истински дявол, но ми е жал за него. Сатаната ще се погрижи той да не говори повече. Трябва, сър, да действуваме бързо.

--- Смятам -- отвърнах аз, -- че единствената ми възможност днес е да не напускам тази стая. И ако мислиш, че няма да ми е трудно, лъжеш се. Нали мис Демерест ще ме очаква!

--- Сър, вие сте прав. Аз също трябва да изчезвам сега. Дойдох да ви кажа нещо. Аз съм пълен глупак. Вие вчера намекнахте, че Сатаната прави нещо с ръцете си. Честността ми бе заслепила очите ми. Не мина и пет минути след като се разделихме и разбрах, какво може да прави. Дявол да го вземе, та за това има десет различни начини.

--- Прав си -- продължих да шепна, -- но давай накратко. Как се каниш да разбереш, прави ли го наистина?

--- Ето над това цял ден си блъскам главата -- отвърна той. -- Как да се промъкна в храма и да разгледам черния трон? Златният се спуска, докато черният е вграден и не помръдва. И по всяко време на денонощието го пазят двама роби. Сменят се на четири часа и се хващам на бас, че за тази стража подбира най-подходящите.

Лесно може да се стигне там -- знам пет-шест тайни тунела до трона. Но ми трябва време, поне десетина минути и ще знаем всичко. Но как да ги осигурим тези десет минути? Да застреляме стражите не бива. Сатаната веднага ще разбере, какво е станало.

Той замълча известно време и усилено размишляваше.

--- Има една възможност! -- каза накрая той. -- Ако помолим някой ангел да се спусне от небето с чаша кефтиу в ръка и да я размаха под носа им. Те ще тръгнат след него като гладни лъвове след парче вкусно месо. И няма да видят нищо!

Сърцето ми заби бързо и аз го хванах за рамото.

--- Кълна се, Хари, ти уцели десятката! -- гласът ми направо трепереше от вълнение. -- Но знаеш ли къде държи тази адска напитка? Може ли да я намериш?

--- Разбира се, че знам -- отвърна той пренебрежително. -- Казах ви, че нямам равен на себе си. И естествено, че ще мога да взема от напитката. Но какво ще правим с нея?

--- Ние ще се превърнем на ангели. Кефтиуто действува бързо, сам видях това. Но за колко време действува?

--- Не знам -- вдигна той рамене. -- Понякога по-дълго, понякога по-късо. Но ще имаме тези десет минути, дори доста отгоре... Ето, това е! -- той се разсмя. -- Каква игра само! Ако се съвземат преди да дойде смяната им, те нищо няма да кажат. Ако пък смяната ги сбара, то шансът им да кажат нещо се намалява до нула. И дори да кажат, кой ще им повярва?

--- Намери напитката -- казах аз. -- Нека това стане до утре. А сега -- безопасността. Върви си. Ако имате възможност, предай на мис Демерест, да не ме чака днес. И да не се безпокои. Но в никакъв случай не рискувай. Хари, ти си истинско чудо. Ако бе момиче, щях да те разцелувам. Върви!

Той се разсмя и мигновено изчезна.

Отидох в съседната стая и изключих светлината. За пръв път, откакто се намирах в ръцете на Сатаната, се освободих от депресията и ужасното чувство на угнетеност, които не ме напускаха досега. Сякаш вратата започна да се открехва към свободата...

Спах здраво, но се събудих посред нощ, като видях на сън Сатаната. Той се бе изправил до мен и ме гледаше. Но действително ли бе само сън? Не зная. Може той да е искал да разсее някое свое съмнение. Ако е било така сънят ми го е разсеял, защото аз спах напълно безгрижно. И не започнах да се безпокоя повече -- в следващият миг заспах отново.

Когато станах и започнах да се обличам, телефона зазвъня. Обади ми се Консърдайн. Каза, че след закуската Сатаната иска да посетя яхтата. Той, Консърдайн, естествено ще ме съпровожда. Значи плановете не са се изменили. Аз още ще трябва да играя пиратската си роля.

Когато влязох в столовата, Консърдайн ме чакаше. Ние закусихме заедно. През цялото време ме измъчваше любопитството за Кобхъм. Но нищо не попитах, а и докторът не спомена нито дума. Ние отидохме на пристана и по пътя си приказвахме приятно. Ни един от нас не спомена за снощната беседа. Но аз, предполагам, че и той, праз цялото време мислех за нея. Но нямаше какво да допълня. нито пък той. Позициите бяха ясно очертани.

Чакаше ни катер и веднага ни закара на "Херувима". Вътре яхтата бе още по-прекрасна. Як и широкоплещест мъжага с ню-фаунтлендски вид ни се представи като капитан Мориси. Може би това име да е дадено от родителите му, а може и да не е, по вероятно -- не. Той приличаше на истински пират. Преди сто години сигурно би избрал да плава под флага Веселия Роджър. Докато първият помощник бе привлекателен затворен в себе си човек белязан със знака на Анаполис. А екипажът бе от такива неприятни типове, каквито само морето може да произведе.

Дисциплината бе подчертано военна и достигаше апотеоза си в машинното отделение. Двигателите, изглежда изработени по специална поръчка, употребяваха за гориво чиста нафта и представляваха истинско чудо на техниката. Беше ми така интересно, че не забелязах, кога настъпи времето за закуска. Не сгреших относно Мориси. Той разказваше за контрабанда с оръжие и алкохол, с което се бе занимавал преди да постъпи на служба при Сатаната. Роден късно за пиратския флаг, той си наваксваше с каквото можеше. Бе си разбойник, но ми харесваше.

Като се върнах в замъка намерих покана от Сатаната. Подчиних се на учтивата заповед с лоши предчувствия. Но те не се оправдаха. Прекарах два прекрасни и удивителни часа. Отидохме в личните апартаменти на Сатаната. Отказвам се да предам видяното и атмосферата на тези десетки стаи, големи и малки, където се наслаждаваше на живота неговата странна и мрачна душа. Всяко помещение представляваше храм на загадъчното, храм на вечният неподдаващ се на определение дух, който човечеството нарича красота и който то винаги се опитва да долови и въплъти в материя.

Тук Сатаната бе съвсем друг. Преобрази се, стана мек и в думите му не намерих нито намек на насмешливост. Приказваше само за съкровищата си. Мина ми през главата, че красотата обича повече от властта, която счита само средство за постигането на наистина прекрасното. И колкото и злобен да бе, но той разбираше красотата по-добре от всеки друг човек.

Тръгнах си очарован от него. И трябваше да се преборя с мисълта, че видяното от мен, оправдава средствата за придобиването му. И че истински престъпник бе този, който пречи на Сатаната. Колкото и да бе странно, усещах вина в себе си, за плановете, които изработвах. С труд се сдържах от изповед, от признание за всичко, от предаването си в неговите ръце и неговата милост и от клетва за вечна преданост. Сдържа ме само мисълта за Ева.

Възможно, такава и да бе целта му. Но отново и отново се преборвах със себе си и отвращението, което започвах да изпитвам към замислите си. Може да ви се стори като неизвинителна слабост, но мога да се защитя само с думите, че този, който така казва, не е бил сам обект на магьосничеството на Сатаната, не е слушал проповедите му, за чудото, което сам бе създал.

Дори и да бе капан, избягнах го. Но и до ден днешен се съмнявам -- може би във висшия смисъл на думата Сатаната бе все пак прав.

Обществото, събрано на обед, ми помогна да отхвърля тази магия. Още повече ми помогна следобедния бридж. Прибрах се в полунощ. През целия ден не видях Ева. Консърдайн ми намекна, че тя е отишла в града и няма да се върне днес. Разбрах го в смисъл, че днес не бива да се разхождам из замъка. Легнах да спя. Надявах се да видя и Баркър, но и той не се мярна.

На следващият ден закуската ни бе украсена от няколко действително интересни хора. Сред тях видях един австралийски майор, истински негодник и типичен, но обаятелен войник. Заедно тръгнахме на разходка с коне по маршрута показан ми от Консърдайн. На едно място яздихме успоредно на едно шосе. Край нас премина кола, изящна и малка, която се насочваше към замъка. На кормилото бе Ева. Тя ни махна с ръка. Австралиецът взе приветствието на своя сметка и отбеляза, че момичето е адски хубаво. Изведнъж всичко се проясни. Реших да се видя с нея вечерта. Така си помислих.

Като хвърлих поводите на коня на услужливия коняр, тръгнах към терасата с надеждата, че може да видя Ева и да разменим няколко думи. Около четири часа се появи Консърдайн и се настани до мен. Стори ми се, че изпитва известна неловкост. Пийнахме един или два пъти, поговорихме за това онова, но ми бе ясно, че нещо го безпокои. Предчувствието ме накара да изчакам сам да заговори. И накрая се престраши, въздъхна и раздвижи широките си плещи.

--- Е, какво пък -- каза той, -- горчивото лекарство не става сладко от това, че отлагаме взимането му. Да вървим, Киркхайм. Сатаната заповядва.

Спомних си ясно думите на Консърдайн, че ако господарят му нареди, той без колебание ще ме задържи. И усетих шок.

--- Означава ли това, че съм арестуван?

--- Съвсем не -- отвърна той. -- Ако нещо... нещо... Е, Сатаната иска да погледнеш едно нещо. Защо? Не ме питай. Просто не знам. Досещам се, но... не питайте. Нека вървим.

Тръгнах след него и удивлението не ме напусна. Така стигнахме до една от кулите на замъка. Поне се бяхме изкачили високо над нивото на земята. Оказахме се в малка и гола стая. Приличаше на килия. Една от стените и леко се извиваше с изпъкналото към нас. Консърдайн се приближи до нея и ми посочи да застана до него. Докосна скрита пружина. Появи се квадратен отвор, приличен на прозорче с размер фут на фут и на нивото на очите ми.

--- Гледайте -- нареди той.

Мястото, което видях бе пълно с необикновено ярка бледо-пурпурна светлина, която произвеждаше неприятно впечатление. Появи се тънък, треперещ, слаб, но непрекъснат звук на една нота. Не съм музикант и не успях да определя нотата, но тя бе висока като от крилата на безброй пчели. Обстановката бе така неприятна, че можеше да изкара човек от ума му.

Първо ми се стори, че гледам в кръгла зала изпълнена с тълпа хора, които са с лице към центъра. После разбрах, че това не може да бъде. Хората имаха една и съща поза -- коленичили на дясното си коляно. И хилядите хора, ред след ред, един зад друг, изчезваха нейде в безкрая.

Погледнах наляво, после надясно. Същите коленичили хора, но този път в профил. Вдигнах очи към тавана -- там висяха с главата надолу. Изведнъж разбрах, че навсякъде е едно и също лице. Лицето на Кобхъм!

И навсякъде се отразяваше, измъчено и изтощено, отново и отново в десетки огледала с които бе облицовано помещението. За фокус им служеше кръгъл огледален подиум с около седем фута диаметър.

На този подиум се намираше клекналият Кобхъм и се наслаждаваше на собствените си безбройни отражения, подсилени с ярките пурпурни светлини.

Той внезапно скочи и започна да размахва яростно ръце. Като съвестни отряди автомати отраженията също скочиха и се размахаха. Той се обърна и те се обърнаха. Той падна, закри с ръце очите си, но аз забелязах, че макар и затворени, лицата му както преди го гледат. И аз знаех, че човек не ще може дълго да ги държи затворени в подобна зала, длъжен е да ги отвори и да глада, да гледа, да гледа...

Разтреперих се и побързах да се дръпна. Гледката бе адска. Тя унищожаваше разума. Тук не можеше да се заспи. Звънът скърца по нервите и не им дава покой. Светлината прогонва съня, довъзбужда и без това възбудените нерви, като ги обтяга до край. Маймунското поведение на отраженията бавно и неумолимо водеха човека към пътеката на безумието.

--- Боже Господи! Виждал съм... -- с несвързани думи и побледнели устни се обърнах към Консърдайн. -- Вече съм виждал... Консърдайн... Куршум за него ще е истинско милосърдие...

Той ме довлече обратно до прозорчето.

--- Пъхни си главата вътре -- студено произнесе той. -- Вие трябва да се видите в огледалата, а Кобхем трябва да ви види. Такава е заповедта на Сатаната!

Задърпах се, но той ме хвана за врата и ме натика в отвора, като кученце в паница с вода. Стената на това място бе няколко дюйма дебела. Бях напълно безпомощен. Сега главата ми се намираше отвъд стената. Кобхъм се надигна с труд. Видях лицето ми да се появява в огледалата. И той ме видя. Очите му започнаха да блуждаят от лице на лице. Той се опитваше да разбере, къде се намирам.

--- Киркхайм! -- изрева той. Киркхайм! Измъкни ме оттук!

Но Консърдайн ме измъкна мен и затръшна прозореца.

--- Ти си дявол! Мръсен хладнокръвен дявол!

Сълзите ми потекоха от яд и безсилие. Аз се нахвърлих върху него. Той ме хвана за ръцете. Държеше ме с лекота, като малко дете, а аз се извивах, ритах и напразно се опитвах да се изскубна. Накрая яростта ми се изтощи и хлипайки се отпуснах.

--- Е, млади момко -- каза той меко. -- Аз не отговарям за това, което видяхте. Казах ви, че лекарството ще бъде горчиво. На така заповядва Сатаната и аз само се подчинявам. Да си вървим. Аз ще те заведа в стаята ти.

Тръгнах след него без да се съпротивлявам. И не съчувствието към Кобхъм ме засегна така силно. Вероятно той не веднъж е следил през същото това прозорче мъченията на други хора в огледалната зала. Ако възникнеше необходимост, бих застрелял този човек без никакво колебание. Но дори изпитанието на Картрайт не ме засегна така. С него бе открито, пред хора, с ясни, макар и фалшиви правила. И той имаше шансове да се измъкне.

Но изтезанията в огледалната камера, с лишаването от сън и бавното убиване със звук в пълна самота, разрушаването на човешкия мозък, в това имаше нещо такова, което не можеше да се изрази с думи и ме разтърси до дъното на душата.

--- Дълго ли... ще издържи? -- запитах аз, когато се оказахме в стаята ми.

--- Трудно може да се каже -- гласът му продължаваше да бъде мек. -- Той ще излезе от там абсолютно лишен от памет. Не ще знае името си, нито кой е той, нито откъде се е взел. И никога няма да узнае. Подобно на звяр или птица ще усеща само жажда и глад, топло или студено. Това е всичко. Другото ще бъде забравено. Ще живее само с дадения момент. Мине ли, ще забравя всичко. Безмозъчен, бездушен и празен. Някои излизат след седмица. Други се съпротивляват цели три и никога повече.

Аз трепнах.

--- Няма да дойда на обеда, Консърдайн.

--- На ваше място аз бих отишъл -- каза той сериозно. -- Така би било най-разумно. Вие с нищо не можете да помогнете на Кобхъм. В края на краищата Сатаната си е в правото. Подобно на мен той се изкачи по стълбата и загуби. Досега живееше по волята на Сатаната. А той ще следи за вас. И ще иска да разбере, как сте възприели това. Съвземете се, Киркхайм. Да вървим и се постарайте да бъдете по-весел. Аз ще кажа на Сатаната, че сте се заинтересували от съкровищата му. Е, млади човече! Нима наистина ще му дадете да разбере истинските ви чувства. Къде изчезна гордостта ви? Та това е така опасно за вашите планове.

--- Консърдайн, останете тук докато дойде времето, моля ви.

--- Така и се каних, ако бяхте поискали. И мисля, че и на двама ни няма с нищо да навреди едно добро пиене.

Налях си и се огледах в огледалото. Чашата ми в ръката се разклати и течността се пръсна на пода.

--- Никога повече няма да мога спокойно да се погледна в огледалото.

Той незабавно ми напълни отново чашата.

--- Престани! -- сряза ме той. -- Забрави това. Ако Сатаната бъде на обяда, не забравяй да му благодариш за интересния нов опит.

Но Сатаната не се появи. Надявах се, че ще получи подробен доклад за поведението ми. Затова бях достатъчно весел и Консърдайн можеше да бъде доволен. Наливах се много и безразсъдно. Ева бе на масата. Отвреме на време срещах удивения и поглед.

Ако тя знаеше, колко малко истинско веселие имаше в сърцето ми и колко много черно отчаяние, тя би се удивила още повече.

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

След обяда се заприказвах с онези сътрапезници, които също като мен се отказаха от играта на бридж. Но около дванадесет се прибрах в стаята си. Считах, че Баркър непременно ще се появи, дори ако не е успял да се снабди с кефтиу. Но щом останах сам, спомена за Кобхъм и огледалната зала се върна с нова сила. Защо Сатаната заповяда да ме покажат на пленника? Защо сам трябваше да се видя в тези проклети огледала? И защо той искаше Кобхем да ме види?

На първите два въпроса можеше да има само един отговор. Това бе просто предупреждение. Значи, моето обяснение не бе го удовлетворило напълно. Но ако бе така, нима не би взел и други мерки? Сатаната нищо не остава на голия случай. Аз помислих, че е задоволен, но въпреки това бе решил да ме предупреди, какво би станало с мен, ако престане да бъде доволен.

Не можех да разбера, защо трябваше да ме види Кобхъм. Нали паметта му ще бъде унищожена. Разумен отговор сякаш нямаше, освен още един каприз. Но доколкото Сатаната проявяваше капризите си, то винаги имаше някаква причина. Макар и с нежелание и тревога, но се предадох.

В дванадесет и половина чух ликуващ шепот от спалнята:

--- Капитане, доставих питието!

Изтичах в спалнята. Нервите ми се напрегнаха, а гърлото ми пресъхна. Започва се! Път за отстъпление няма повече. Картите са раздадени. А противник ще ни бъде самата смърт.

--- Ето го! -- Баркър пъхна в ръката ми полупинтова дамаджана. И в нея се полюшваше онази зеленикава течност, която Сатаната даваше на робите в мраморната зала.

Кефтиу!

Течността бе прозрачна и вътре в нея микроскопични частички с дребни искрици отразяваха светлината. Аз отвинтих капачката и усетих слаба кисела миризма с намек на мускус. Вече се канех да опитам, но Баркър ме спря.

--- Не се докосвайте, капитане -- побърза да ми каже. -- Това питие са го варили в ада дяволите. Вие и така сте близо до тях.

--- Добре де -- завинтих капачката. -- Кога тръгваме?

--- Веднага -- отвърна той. -- Момчетата се сменят точно в дванадесет. Сега е най-подходящото време. О, да... -- той порови в джоба си. -- Помислих си, че най-добре ще бъде да се придържаме към сценария -- и се усмихна. В ръката му се появиха две златни купи, в които забулена фигура разливаше наркотика по чашите.

--- Трудно ли ти бе да ги намериш, Хари?

--- Работа за няколко минути -- презрително отвърна той. -- Не искам да мисля, че ще трябва да ги връщам, но май ще се наложи. А иначе, зная си добре работата -- добави той с гордост и надежда.

--- Да, ти поне това можеш, Хари.

Той се поколеба. .

--- Капитане -- каза накрая Хари. -- Няма да крия от вас. Но ми се струва, че ще отидем в стая, където по ъглите съскат отровни змии.

--- Е, може да намерим защитни дрехи -- отвърнах бодро.

--- Тогава да вървим? -- почти запита той.

--- Да вървим!

Изключих светлината в първата стая. Минахме през стената на спалнята в полутъмния проход и по него се насочихме към асансьора. Спуснахме се. Тръгнахме по дълъг коридор перпендикулярен на първия. Още едно спускане и се оказахме в абсолютна тъмнина. Хари ме хвана за ръката и ме поведе като слепец. Неочаквано се спря и освети стената, после натисна на едно място. Панелът се плъзна настрани. И се показа вдлъбнатина с множество превключватели.

--- Контролният пулт -- обясни ми Баркър на ухото. -- Ние се намираме точно зад стола на който вие седяхте. Лягай!

Аз се проснах на пода. Той безшумно се разположи до мен. Още един панел с фут дължина и шест дюйма ширина се отвори с бързината на фотографски затвор.

Погледнах в храма.

Пролуката, през която се взирах, се намираше на височината на пода. Тя се закриваше от креслото, в което бях проследил изкачването на Картрайт. Като извих врата си, успях между краката на креслата да видя хоризонталния разрез на помещението.

Ярка светлина падаше право на черния трон. Той бе празен, но страшен. Отстрани на десетина фута разстояние стояха двама роби. Високите и яки мъже държаха в ръцете си готовите за удряне камшици с примки на краищата. Бледите им лица изглеждаха като мъртви. Очите им без вежди и мигли не примигваха.

А зад трона видях блясъка на сини очи. Каменният Сатана ме гледаше злобно. Побързах да отместя поглед от този образ и тогава видях задната част на храма.

Тя също бе ярко осветено. И дори повече, отколкото мислех. В плътен полукръг се изправяха черните облегалки и броят им бе поне триста.

Цепнатината се затвори. Баркър ме докосна с ръка и аз се изправих на крака.

--- Дай ми наркотика -- прошепна той.

Дадох му съдината с кефтиу. При мен останаха златните купи. Той отново освети пулта. Хвана ме за ръка и постави пръстите ми на две лостчета.

--- Бройте до шестдесет -- каза той. -- После ги превключете. Светлината ще угасне. Не си махайте от тях ръката, докато не се върна. Започвайте... едно... две...

Той изключи фенерчето си. И макар да не чух никакъв шум, знаех, че бе изчезнал. Като стигнах шестдесет обърнах лостчетата. Струваше ми се, че времето в тъмнината върви много бавно. Но да съм престоял така най-много три до четири минути. И Баркър, по същия начин, без звук, се появи. Дръпна ръката ми и включи светлината в храма.

--- Погледни долу -- прошепна той.

Легнахме на пода. И още веднъж се отвори наблюдателната цепнатина. Двамата пазачи на черния трон стояха на същото място. Те примигваха от внезапната светлина. И се въртяха нервно като ловджийски гончета усетили наблизо плячка. Те трепереха от възбуда и размахваха примките наляво и надясно; оглеждаха се на всички страни.

На черния трон стояха двете златни купи пълни с кефтиу.

В същия миг и робите ги видяха. Те не повярваха на очите си. После се спогледаха. Като два прецизни автомата, привеждани в движение от един и същ импулс, те направиха крачка напред и отново погледнаха блестящата примамка. Неочаквано на лицата им се изписа чувството на страшен глад. Нишката се скъса и те се хвърлиха към черния трон.

Сграбчиха купите!

Изпиха ги на един дъх!

--- Боже! -- прошепна Баркър и задиша тежко като човек напъхан внезапно в ледена вода.

Аз не се чувствувах по-добре. Имаше нещо ужасяващо в това спускане към зелената течност. Нещо адско и неудържимо бе унищожило всичко друго в мозъка, освен един единствен порив да изпият наркотика.

Те се обърнаха, като още държаха купите в ръце. Отначало единият, после другият се отпуснаха на стъпалата и очите им се затвориха, телата се отпуснаха, но пръстите продължаваха да стискат купите.

--- Време е -- каза Баркър.

Той затвори пролуката и контролния пулт. Обърна се и бързо ме поведе по тъмния коридор. Рязко се обърнахме. Чу се слабо съскане. От тесният отвор се устреми лъч светлина.

--- По-бързо! -- подтикваше ме шепнешком Баркър.

Ние застанахме на моста към черния трон. Под нас лежаха телата на двамата пазачи.

Седемте стъпки святкаха примамливо.

Баркър коленичи. Лостът, с който Сатаната задействуваше механизма на стъпките, лежеше хоризонтално в специално ложе в камъка. Дребният човечец заработи бързо нещо в основата му.

Някаква пластина бе дръпната настрана. Под нея видях множество малки зъбни колелца и механизми. Ловка ръка се протегна и нещо придвижи. Контролното кълбо се спусна от тавана.

Баркър внимателно отпусна лоста. После го вдигна и натисна, както това правеше Сатаната. Не чух онова бръмчене, както тогава, изглажда той бе изключил още нещо.

--- Ще трябва да се качите и да се спуснете по стъпалата,

капитане -- нареди той. -- И по-бързо, сър. Стъпвайте на всеки отпечатък!

Изтичах до стъпалата, обърнах се с лице към стълбата и започнах бързо да се изкачвам, като натисках силно всяка стъпка. На върха спрях и погледнах контролното кълбо. На бялата половина святкаха три символа, на черната -- четири. Сърцето ми се сви.

--- Стегнете се -- каза Хари. -- Сякаш паднахте духом. Не е нужно. Нали го очаквахме. Още една минута.

Той отново се наведе над зъбните колела и нещо заработи. После възкликна радостно и скочи на крака, а лицето му просветна и очите загоряха от задоволство. Веднага изтича до черния трон

и започна да го мирише като възбуден териер. Неочаквано се настани на трона и с ръце натискаше на различни места.

--- Елате -- повика ме той при себе си. -- Седнете на моето място. Сложете си пръстите тук... и тук. Когато кажа, натиснете силно.

Той скочи назад, а аз седнах на черния трон. Поставих пръстите си на посочените места и те се оказаха във вдлъбнатини, които едвам се виждаха и усещаха. Като ги пипах леко поддаваха. Бяха меки.

Баркър се върна при механизма и продължи да прави нещо.

--- Сега натиснете, но едно по едно -- нареди ми той.

Изпълних заповедта му.

--- Господи, каква свиня! -- възкликна Баркър. -- Мръсна, кръвожадна свиня! Подла гадина! Капитане, елате и вижте.

Слязох при него и погледнах зъбните колела и лостовете. После обърнах очи към бялото кълбо. И отново се върнах на зъбците, като не вярвах на видяното.

--- Хванахме го! -- прошепна Баркър. -- Хванахме го!

Той бързо превъртя колелата на старите им места и затвори кутията. Кълбото се върна на старото си място на тавана.

--- Купите -- подсети ме Баркър, но сам изтича до неподвижните роби и ги измъкна от безжизнените им сега пръсти.

--- Хванахме го! -- повтори той отново.

Минахме зад черния трон. Баркър отмести панела през който бяхме влезли и отново се оказахме в мрачния коридор. Обхвана ме диво ликуване. Но в него имаше и сянка на съжаление, красиво ехо на следобедните очарователни часове. Това което открихме, лишаваше Сатаната от властта му над неговите поданици.