ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

На следващото утро станах още преди да се появи верния Томас и влязох в банята. Без да задавам въпроси взех предлагания ми костюм. Не знаех, че притежавам подобно нещо. На вътрешната страна на сакото, отляво се намираше широк джоб. На горният му край бяха закачени цяла редица малки кукички със затъпени върхове. Аз внимателно ги огледах. Изпъкналите части на огърлицата на Сенусерт бяха дълги около шест дюйма. Горната нишка на украшението можеше да бъде закачена на тези кукички и цялата огърлица свободно увисваше на тях, без с нищо да издава присъствието си. Както бе посочил Сатаната, джобът бе направен изобретателно и именно за този случай.

Томас ми подаде едно великолепно сиво палто, което ми седеше прекрасно и съвсем непознато, но с интерес забелязах, че на шивашкото етикетче на вътрешния джоб бе изписано моето име. Имаше го също е на шапката ми и на малакското ми бастунче. И накрая ми даде дребен инструмент със странна форма, направен от мътносива стомана и един ръчен часовник.

--- Томас, аз имам часовник -- казах аз докато изучавах странния малък инструмент.

--- Да -- отвърна той, -- но на този е времето на шефа, сър.

--- А, разбирам. -- с възхищение забелязах, че Сатаната бе предвидил дори неточността на часовниците си, които явно бяха синхронизирани. Това ми хареса. -- Това пък какво е? Как работи?

--- Сега ще ви покажа, сър.

Той отиде до стената и отвори шкафа. После извади секция здрава витрина покрита със стъкло.

--- Опитайте се да я отворите, сър -- каза той.

Опитах се да вдигна покрива, но независимо от положените усилия стъклото не мръдна. Томас взе от мен инструмента. Той бе направен във вид на пластина, с остри като на бръснач ръбове, дължината му бе около четири дюйма, с плоска ръчка около дюйм и половина ширина и в нея бе надянат винт.

Томас пъхна острия край между покрива и стената и бързо завъртя винта. Инструментът сякаш се стопи в почти невидимата цепнатина. Последва леко щракане и лакеят вдигна капака. Подаде ми с усмивка инструмента. Видях, че острият му край се е разтворил като челюст и през него стърчи като език още едно острие.

Челюстите бяха разтворени, а езикът изплезен напред от невероятно мощен лост. Всичко това заедно бе счупило ключалката като крехко дърво.

--- Съвсем леко се работи с нея, сър -- каза Томас.

--- Наистина -- отвърнах сухо и отново усетих възхищение от Сатаната.

Закусих в стаята си и под ведрата опека на Томас седнах в очакващата ме кола. Беше точно 10 и 30. Завесите бяха спуснати и здраво закрепени. Помислих да използувам дребният инструмент, но разсъдъка ми ме посъветва да се въздържа.

Точно в един влязох в музея и остро съзнавах наличието на джоб, изработен специално за огърлицата и малкия инструмент. Дадох палтото и шапката си на гардероба, където служителя ме позна и ме поздрави. Насочих се право към нефритите и прекарах половин час около тях, като разглеждах други подобни украшения в обществото на помощника на главния пазач, който се оказа тук. После се освободих от него и точно в 1.45, с точност до секундата, преминах в северния коридор на египетското крило. Не се представи на охраната в коридора. Те ме познаваха. В два часа бях до входа на стаята с огърлицата.

В 2.05 по часовника на Сатаната влязох вътре. Сърцето ми биеше по бързо от обикновеното, но с нищо не го показах, а само небрежно огледах стаята. На противоположния вход стоеше пазач; вторият се намираше между мен и витрината в центъра, където се криеше моята цел. Двамата внимателно ме гледаха. Не ги познавах.

Приближих се до втория пазач, подадох му визитната си картичка и зададох няколко въпроса относно колекцията скарабеи, за която знаех, че скоро ще бъде показана. Служебната му подозрителност постепенно го изостави, когато ми прочете името и отговаряше така, сякаш бях от администрацията на музея. Отидох в югоизточния край на стаята и се задълбочих в изучаването на амулетите. С крайчеца на окото си забелязах, как пазачите си шептят нещо и с уважение ме поглеждат, а после се разделиха и отидоха на местата си.

Часовникът на Сатаната показваше 2 и 10. Оставаха още пет минути.

В стаята се намираха повече от десетина посетители. Три двойки на средна възраст бяха достопочтени чужденци. Момичето изглежда бе художничка. Белокосият човек приличаше на учен. До него явно се намираше мъж, на лицето на който бе написано, че е немски професор. А двама елегантни англичани с ерудиция обсъждаха на половин глас еволюцията на иероглифа "тет". Докато една развлечена жена изглежда въобще не разбираше къде се намира. И още двама души се разхождаха насам-натам.

Часовникът на Сатаната показваше 2.14.

От северното крило се разнесе тропане на крака. Разнесе се вик на жена:

--- Спрете го! спрете го!

Край вратата се мярна някаква фигура на бягаща жена. След нея, съвсем близко, профуча як мъж. В ръката му проблесна нещо дълго и тънко.

Часът бе 2.15!

Веднага изтичах до витрината на огърлицата и стиснах в дясната си ръка разбойническия инструмент.

Шумът в коридора стана по-силен. Жената отново завика. Хората в стаята се втурнаха към изхода. Край мен изтича пазача от далечния вход. Спрях се пред витрината. Пъхнах инструмента в цепнатината между капака и стената. Завъртях винта. Чу се щракване и ключалката се счупи.

Виковете завършиха с ужасяващ вопъл, който премина в хлипащи стонове. Отново се разтропаха крака до вратата. Чух проклятия, ругатни и последва тъп звук на падане на тежко тяло.

През това време извадих огърлицата от витрината, пуснах я в джоба си, като провесих горния и край на малките кукички.

Насочих се към изхода от стаята през който бях дошъл. Един от пазачите лежеше на пода. Над него се бе навел немеца. До тях бе приклекнала девойката, която бях приел за ходожничка, с ръце закриваше очите си и плачеше истерически. От оръжейната палата се донесе още един отчаян вик, този път мъжки.

Между два черни саркофага минах към изхода на египетското крило, влязох в голямата зала, украсена с гоблени и минах през пробивачката. Портиерът бе с гръб към мен и се вслушваше в звуците, които поради разстоянието и разположението на залите, едва се различаваха. Служителят, който ми подаде палтото, изглежда нищо не бе чул.

Като излязох се обърнах надясно и както ми бе заповядал Сатаната, се наведох и почнах да се опипвам връзките на обувките. Някой мина край мен и влезе в музея.

Изправих се и започнах да слизам по стълбата. На края и, малко встрани, се биеха двама. Край тях се бе събрала тълпа сеирджии и увлечено зяпаха зрелището. Видях бягащ полицай. Минах край тях. На десетина метра напред отляво на улицата ме чакаше синята лимузина. Щофьорът не обръщаше внимание на сеира и с някакъв едноцветен парцал бършеше полирания до блясък десен фар.

Щом се насочих към колата, шофьорът престана със увлекателното си занимание, отвори вратата и зачака, като внимателно ме гледаше.

Времето на Сатаната бе 2.19!

Влязох в колата и седнах. Завесите бяха спуснати и вътре цареше тъмнина. Вратата се хлопна рязко и стана още по-тъмно. Тръгнахме. Някой се разшава до мен. Треперещ и нетърпелив глас ме запита:

--- Всичко ми е наред, мистър Киркхайм?

Бе гласът на Ева!

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Запалих клечка кибрит. Ева се обърна мигновено, но аз забелязах на лицето и следи от сълзи.

--- Всичко е на ред, благодаря ви -- отвърнах аз. -- нещата се развиха напълно според плана на Сатаната. Поне аз изпълних възложеното ми, както трябва. Огърлицата е в джоба ми.

--- Аз... аз се безпо... не заради огърлицата -- каза Ева с треперещ глас.

Тя безспорно бе много нервна и за миг не предположих, че това е заради мен. Няма никакво съмнение, че тя бе разбрала зловещото значение на думите на Сатаната вчера вечерта. Може би я бяха измъчвали предчувствия. Но сега тя знаеше точно. И независимо от това тя се бе безпокоила за мен. Аз се приближих до нея.

--- Сатаната ми даде да се разбере, че състоянието на здравето ми и съдбата на огърлицата са тясно свързани -- казах аз. -- И естествено аз се придържах буквално към дадените ми инструкции. Следващата крачка е да ви предам украшението.Аз свалих огърлицата от кукичките в джоба.

--- Как се включва светлината? -- запитах аз. -- Искам вие да се убедите, че ви давам това, което е нужно на нашия шеф и господар.

--- Не... не запалвайте лампата -- прошепна тя. -- Дайте ми тази проклета огърлица!

Разсмях се. Колкото и де ми бе жал за нея, не успях да се сдържа. Хванах пръстите и. Тя не се дръпна. И след малко се притисна до мен като изплашено дете. Да тя бе така прилична на дете, когато с тъмнината плачеше и стискаше дланите ми. В себе си на седем езика проклинах Сатаната и усетих да се разгаря студена и неумолима ненавист. Накрая тя нервно се разсмя и се дръпна.

--- Благодаря ви, мистър Киркхайм -- каза тя спокойно. -- Вие винаги сте много внимателен.

--- Мис Демерест -- отвърнах рязко, -- стига сме си разменяли удари. Вие сте изплашена и знаете защо. Аз също.

--- От какво пък де се страхувам -- запита тя.

--- От съдбата, която ви готви Сатаната. Вие сте запозната с нея. И ако във вас има още някакви съмнения, то, разрешете ми да забележа, в мен не останаха никакви, след като си тръгнахте от стаята през миналата вечер.

Настъпи мълчание и после от мрака се чу гласът и, изплашен и пълен с отчаяние:

--- Той иска... да ме вземе! Той... ще ме вземе! Каквото и да сторя, ще го направи! Искам да се самоубия, но не намирам сили! Не мога! О, Боже, какво да направя? О, Боже, кой ще ми помогне?

--- Аз ще се опитам да ви помогна, ако ми разрешите.

Тя не отвърна веднага, продължи да седи мълчаливо и да се овладява. Неочаквано се запали светлина и като ме гледаше с насълзени очи, тя каза, че е взела твърдо решение:

--- Мистър Киркхайм, защо се спряхте след втората следа? Вие искахте да продължите изкачването. Сатаната ви заставяше да го направите. Защо спряхте?

--- Защото чух вашият глас. Вие ми казахте да не вървя повече нагоре.

Тя рязко изхлипа.

--- Истината ли казвате, мистър Киркхайм?

--- Кълна се на Господа. Сякаш бяхте до мен, докоснахте ме по рамото и ми заповядахте да се върна. Да спра, да не се качвам повече. Тези дяволски неща, короната и скиптъра, ме призоваваха с хиляди гласове. Но когато ви чух, или помислих, че ви чувам, техните гласове изчезнаха.

--- О! -- в очите на Ева се появи възхищение, страните и загубиха необикновената си бледност и произнесеното възклицание прозвуча като песен.

--- Вие ли ме извикахте? -- запитах аз шепнешком.

--- Гледах как се изкачвате, намирах се в тъмното... с останалите -- каза тя. -- И когато пламна втората стъпка на Сатаната, аз ви изпратих с всички сили предупреждение. Отново и отново ви молих, докато стояхте в нерешителност: "О, Милостиви Боже, който и да е той, дайте му възможност да ме чуе! Позволете му да ме чуе! Господи!"; и вие ме чухте!

Тя млъкна, загледа ме с широко разтворени очи и бързо се изчерви.

--- Вие сте познали гласът ми? -- прошепна тя. -- Но не бихте го чули и дори да го бяхте чули, не бихте му обърнали внимание, ако... ако не...

--- Какво ако не? -- подтикнах я аз.

--- Ако нещо извън нас не е било готово да ни помогне -- задъхано завърши мисълта си Ева.

Сега тя се изчерви до корена на косите си и аз бях напълно сигурен, че тя не каза за истинската причина, за която си мислеше.

Аз си бях съставил по-материалистична теория на станалото. Нещо в мен, а не извън мен, бе изострило чувствителността на мозъка ми. Аз никога не съм се сблъсквал с убедителни доказателства, че нематериалната енергия е способна да смекчи тръскането по неравния път на земното ни пътешествие. Винаги съм предпочитал помощта на Доброто провидение във вида например на дребничкия кокни-крадец с неговото прекрасно познаване на секретите на Сатаната. Но възможно е и така: и ако Ева вярва, нека си вярва на воля. Затова кимнах сериозно и я уверих, че прилича на истина.

--- Сред хората на Сатаната няма ли такъв на който да се доверите, който може да бъде убеден да действува против него? -- поинтересувах се аз.

--- Не -- отвърна тя, -- Консърдайнър ме харесва. Мисля, че би стигнал далеч да ме защити. Но е свързан със Сатаната. Всички те са свързани с него. И не само страхът ги държи, вие видяхте, какво се случи с Картрайт, но има и други причини. Той им плаща добре, мистър Киркхайм. Но не са само парите... Властта му над тях е ужасна... нечестива. О, на хората не им трябват само пари! И не само пари им дава! Вие дори не можете да си представите...

--- Наркотици ли? -- предположих без особено напрежение на въображението.

--- Не говорете глупости -- отхвърли го тя. -- Вие добре знаете, какво е способен да даде Люцифер. И той може, и той го дава... и дори тези, които са загубили играта, се надяват на още един шанс... или да получат нещо от каприза му.

--- Случвало ли се е нещо подобно?

--- Разбира се. Но не мислете, че го прави от милосърдие.

--- Вие искате да кажете, че това е просто игра. Той ги примамва със свободата, която изглежда така близка?

--- Да -- отвърна тя, -- Иначе от отчаяние те ще престанат да бъдат полезни за него.

--- Мис Демерест -- рязко попитах, -- защо смятате, че аз се различавам от останалите?

--- Вие дойдохте при него не по своя воля -- обясни тя. -- И не сте роб на седемте просветващи стъпки.

--- Но вчера бях много близо до това -- казах аз със съжаление.

--- Те не успяха да ви хванат -- прошепна тя, -- като другите. И няма да могат. Не бива, мистър Киркхайм!

--- Не се каня да им давам такава възможност -- мрачно отвърнах аз.

Вместо отговор ми подаде втората си ръка.

Погледнах часовника си и едва не подскочих.

--- Остават ни само десет минути. А ние дори не сме си съставили нещо като план. Нужно е отново да се видим и колкото се по-бързо. Трябва да продължим да мамим Сатаната.

--- Това ще бъде много трудно -- кимна тя. -- Но ще се погрижа за това. Вие се досещате сега, че това е причината да се държа така оскърбително с вас на вечерята.

--- Дори преди признанията на Сатаната, предположих нещо подобно -- усмихнах се аз. -- И вие разбирате, че моето не по-малко оскърбително предложение да ми бъдете дадена, е предизвикано от същото.

--- Дори нещо повече -- тихо каза тя. -- Аз зная, какво мислехте тогава.

Аз отново погледнах часовника си. Оставаха само шест минути.

Трябваше да стигнат.

--- Чуйте ме -- казах аз изведнъж, -- и ми отговорете искрено. Кога за първи път ви мина през главата, че именно аз ще мога да ви помогна да се измъкнете от този капан?

--- Когато ме целунахте.

--- Ева -- казах аз, -- сега не ни е нужна някаква маскировка?

--- Не -- искрено каза тя. -- И какво от това?

--- Ето какво! -- пуснах ръцете и, прегърнах я, привлякох я към себе си и я целунах. Тя ми отговори от все сърце.

--- Какво съвпадение -- прошепнах и на ухото. -- Именно в този миг взех решение да приема участие в играта.

--- О... Джим -- въздъхна Ева и този път тя ме целуна.

Колата се движеше бавно. Аз безпомощно изругах графика на Сатаната.

--- Ева -- заговорих бързо аз, като и пъхнах в ръката огърлицата на Сенусерт. -- Ти познаваш ли дребничкия англичанин по име Баркър? Да, електротехника? Изглежда той те познава.

--- Да -- отвърна тя с удивление. -- Познавам го. Но как...

--- Свържи се с него, веднага щом можеш. Нямам време да ти обяснявам всичко. Но можеш да му имаш доверие. Кажи му, да се промъкне в стаята ми в първата вечер след връщането ми. Да прави каквото ще, но да дойде при мен. разбра ли?

Тя кимна и очите и бяха отворени широко.

--- Направи така, че и ти да бъдеш там.

--- Добре... Джим.

Погледнах часовника. Оставаха минута и половина. Ние ги използувахме по най-добрия начин. Но колата скоро спря.

--- Запомни за Баркър -- прошепнах на прощаване.

Отворих вратата и излязох от колата. Обелиска се оказа съвсем близо. Послушно го обиколих. Излязох на Петото Авеню и видях на сто фута от себе си човек със същите дрехи като моите. Той размахваше бастунчето от Малака. Обхвана ме любопитство. Тръгнах към него и веднага се спрях. Щях да наруша инструкциите на Сатаната. А това най-малко ми се искаше в момента. Затова се обърнах неохотно, спрях едно такси и тръгнах към клуба. Искаше ми се да пея. Минувачите весело преминаваха край мен. Ева меко ме бе ударила по главата.

Изведнъж розовата светлина помръкна и песента заглъхна. Разсъдъка ми се върна на мястото. Несъмнено, изчезването на огърлицата бе открито вече. Вратите на музея са затворени и не пускат никой без обиск. Вероятно тревогата е звучала, още когато съм се спускал по стъпалата. Възможно е аз да съм единственият, който е излязъл от музея.

Ако е така сигурно ще ме заподозрят. Аз нарочно бях привлякъл вниманието към себе си, не само на пазачите в коридора, но и вътре в самата съкровищница. Те ме бяха запомнили. Защо съм избягал, независимо от цялата тази суматоха? Имал съм някаква причина. Каква? Само да изчезна с огърлицата!

Да предположим, че кражбата не е открита до затварянето на музея? Все едно, трудно ще ми бъде да обясня такова стремително напускане. Аз съм единственият, който не се е заинтересувал от станалото.

Нима Сатаната е пропуснал ход в сложната игра, нима е направил грешка в разсъжденията си? Или нарочно е планирал подозрението да падне на мен? Но то така или иначе ще падне на мен. С тези тежки мисли освободих таксито и влязох в клуба.

--- Рано се връщате, мистър Киркхайм -- усмихна се дежурният зад стойката, докато ми подаваше ключовете.

Съвършено ясно бе, че той не подозира излезлият преди няколко часа от тук Киркхайм и влезлият сега Киркхайм да са различни хора.

Моят двойник действително е бил добър, помислих си аз.

--- През следващите няколко часа ще бъда много зает -- казах му аз. -- Това, което ще пиша, ще изисква пълната ми съсредоточеност. нищо, ама абсолютно нищо, колкото и важно до ви се види, не биха да ме отвлича. Вероятно ще се обаждат по телефона, може да дойдат и посетители. Казвайте на всички, че ме няма. Ако дойдат репортьори, кажете им, че ще се срещна с тях в осем часа. Към седем часа донесете в стаята ми всички вестници. Но не по-рано. И само последните издания. Повтарям още веднъж, който и да ме търси, не ме безпокойте.

--- Добре, ще поставя втория ключ в кутията ви -- отвърна той. -- Това действува успокояващо и на най-настойчивите.

Влязох в стаята си, затворих вратата и внимателно огледах наоколо. На масата се бе натрупала пощата за три дни. Писмата бяха малко, нито едно важно и всичките разпечатани. Две покани за четене на лекции на обеди. И под тях бяха приложени и закрепени с кламери копията на откази и извиненията ми. Подписът ми под отговорите изглеждаше напълно нормална. Способността на имитация на моя двойник изглежда се разпространяваше не само на гласа ми и външността ми. Аз с интерес разбрах, че причината да се откажа, е отсъствието ми от града в деня на обеда. Но къде, по дяволите, ще бъда тогава?

До пишещата машина имаше обемист документ. Прелистих го напосоки и разбрах, че в него съм се спрял на възможностите за експлоатация на някои находища на полезни изкопаеми в Китай. Докладът бе адресиран до същия този известен адвокат, който вдигна тост за "новопрокълнатия" на вечерята при Сатаната. Написан бе с почерка ми; анотацията бе също направена от мен. Не знаех причината за това, но бях сигурен, че адвоката меко, с подробностите, ще разкаже за появата на този документ. Вярата ми в Сатаната отново възкръсна. И се почувствувах много по-спокоен.

Пребърках джобовете на костюмите, които се намериха в шкафа. Но никъде нито едно късче хартия.

Точно в седем на вратата тихо се почука. Влезе Робърт, нощния дежурен, с купчина нови вестници. Той ме изгледа с широко разтворени очи и бе ясно, че го терзаят безброй въпроси. Какво пък, и мен ме терзаят! Но какво бе написано във вестниците? Е, няма да му покажа незнанието си.

Затова с разсеян вид поех пачката и затворих след него вратата. И щом отворих първия вестник, веднага ми се набиха заглавията:

ТРОЙНА ТРАГЕДИЯ В МЕТРОПОЛИТЕН МУЗЕЙ
ПОХИТЕН БЕЗЦЕНЕН ЕКСПОНАТ
ПРЕД ОЧИТЕ НА ПАЗАЧА И ПОСЕТИТЕЛИ Е УБИТА ЖЕНА
УБИЕЦЪТ Е УБИТ ОТ ДРУГ ЧОВЕК, КОЙТО САМ СЕ САМОУБИВА
ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯТ КИРКХАЙМ РАЗСТРОЙВА ПЛАНОВЕТЕ НА
ПОХИТИТЕЛИТЕ, ТОЙ ВДИГА ТРЕВОГА И ЗАСТАВЯ ДА СЕ ЗАТВОРЯТ
ВРАТИТЕ НА МУЗЕЯ СЛЕД СЕРИИ ОТ УБИЙСТВА, ХВЪРЛИЛИ
СЪКРОВИЩНИЦАТА В ХАОС.
ПРЕСТЪПНИКА КРИЕ ОГЪРЛИЦАТА НА ДРЕВНОЕГИПЕТСКАТА ПРИНЦЕСА
И ИЗЧЕЗВА. МУЗЕЯТ МЕТРОПОЛИТЕН ЩЕ БЪДЕ ЗАТВОРЕН,
ДОКАТО НЕ СЕ ОТКРИЕ ОГЪРЛИЦАТА

Останалите заглавия с други думи казваха същото. Прочетох материалите. И отвреме на време усещах, как някой ме полива със студеноледена вода по гърба. Ще цитирам най-пълният отчет на събитието:

"Днес неизвестна жена бе убита в музея на изкуствата Метрополитен пред очите на пазачите и повече от двадесет посетители.

Убиецът и се опитал да се скрие, но преди да изчезне, се спънал и на него се нахвърлил спътника на тази жена и го пробол с нож в сърцето.

Вторият убиец, след продължително преследване бил хванат. Когато го завели в кабинета на охраната, с цел да изчакат пристигането на полицията, той паднал. И след няколко секунди умрял, изглежда от действието на светкавична отрова, която успял да пъхне в устата си.

Двете убийства и самоубийството станали близо до египетската зала, където се съхраняват най-ценните съкровища на музея. Някой се е възползувал от суматохата и разбил витрината под която се съхранявала огърлицата на Сенусерт Втори, която той подарил на дъщеря си, една необикновена реликва от миналото и предмет на възхищение на хилядите посетители и я отвлякъл. Но украшението не било изнесено извън музея. За това попречил известният изследовател мистър Джеймс Киркхайм, който заставил да се затворят вратите на музея, преди някой да напусне сградата.

Обискирането на всички, които се намирали в музея на помогнал да се открие откраднатото съкровище. Изглежда крадецът се е изплашил, като е видял, че не може да избяга и е скрил някъде украшението. Не е ясно искал ли е после да се върне или просто го е захвърлил. Музеят ще бъде затворен, докато не се намери огърлицата, което благодарение на съобразителността на мистър Киркхайм се явява въпрос само на време.

Нито администрацията на Музея, нито полицията не свързват станалата трагедия с кражбата. Крадецът се е поддал на внезапното изкушение и се е възползувал от възникналата възможност."

Какво пък, аз бих могъл нещо да добавя към това. И ако наистина музеят ще бъде затворен, докато намерят огърлицата, то пантите му ще ръждясат. Три живота -- ето цената на тази дрънкулка! Продължих да чета с вледенено сърце:

"Около два часа един от пазачите на египетското крило на музея обърнал внимание на жената и двамата мъже, които оживено разговаряли пред експозицията от фигури Ужепти, приличащи на играчки модели от гробниците. Мъжете били по-възрастни и приличали на сирийци. Вниманието на пазача било привлечено от своеобразната бледост на лицата им и необикновената големина на очите им.

--- Приличаха и не приличаха на наркомани -- разказал той. -- Не съм виждал друг път такива прозрачни и болезнено бледи лица. Но се държаха не като наркомани. Разговаряха напълно разумно и бяха добре облечени.

Накрая решил, че са чужденци и се загледал на друга страна. Изминали няколко минути и видял един от мъжете до себе си. разследването показало, че този човек бил съпровождал жената, която влязла заедно с него в музея в 1 и 30 часа. Гардиробиерът също обърнал внимание на бледите им лица и странните очи. Този мъж се насочил към малката стая, където се намирала витрината с огърлицата на Сенусерт. Но отминал вратата и продължил по коридора, където завил за следващия ъгъл и изчезнал.

Жената разговаряла с втория мъж, който изглежда бил влязъл в музея малко преди другите двама.

Неочаквано пазачът чул вик. Обърнал се и видял как жената се опитва да избяга от ударите с нож, които нанасял мъжът. Уилям Бъртън, пазачът, завикал и се спуснал към тях. В същото време се появили множество посетители, които били привлечени от виковете. Целият епизод заел няколко секунди. Ножът пронизал сърцето на жената.

Убиецът побягнал през тълпата замръзнали от ужас свидетели, като размахвал окървавения нож. Когато минал край стаята с огърлицата от там също заизлизали посетители и с тях и един от пазачите, които се намирали там на пост. Те се дръпнали, като се опитвали да бъдат далеч от ножа. някои паднали на земята. Настъпила паника, която се опитал да предотврати вторият пазач.

През тома време убиецът завил по коридора и се оказал лице в лице със спътника на жената. Той се опитал и него да промуши, но не уцелил и побягнал към оръжейната палата. Вторият го подгонил на свой ред с нож в ръка.

Двамата започнали буйна схватка, паднали, затъркаляли се по покрития с плочки под и всеки се опитвал да убие другия. От всички посоки заприиждали пазачи и посетители. Полесражението се превърнало на ад.

Преследвачът надделял. Ръката му се вдигнала. Другият извикал. В сърцето му се забил нож!

Убиецът скочил и се хвърлил да бяга, където му видят очите. Започнали да го преследват. Той свърнал в египетския коридор. Там го настигнали в ъгъла и свалили на пода. Бил избит до безсъзнание. Когато го отнесли в кабинета на охраната, тялото му изведнъж се дръпнало, отпуснало и натежало. Сложили го на земята.

Но той бил вече мъртъв!

Убил го или шок или някаква бърза и мощна отрова, която взел, когато се убедил, че няма да избяга. Аутопсията ще открие истината.

Трагедията протекла просто светкавично. Пет минути изминали между първия вик на жената и третата смърт. Но това било напълно достатъчно крадецът на бижуто да се възползува от предоставената му възможност.

Сред посетителите на музея бил мистър Киркхайм, известния изследовател, който преди няколко месеца донесе в Америка знаменитите юнански нефрити, които бяха подарени на музея от мистър Рокбилд. Мистър Киркхайм напрегнато работи над доклад за възможните начини на добиване на полезни изкопаеми в Китай за мощен американски синдикат. През последните два дни е работил извънредно напрегнато и е усетил необходимост да се отвлече малко.

Решил да прекара няколко часа в музея. Той влязъл в египетската стая, където се съхранявала огърлицата и разглеждал витрината с амулетите, когато чул женските писъци. Видял как всички избягали от стаята и ги последвал.

Убийствата не наблюдавал непосредствено, но бил свидетел на хващането на втория мъж.

Понеже съзнавал необходимостта да завърши доклада си и като решил, че му стига подобна "почивка", той се отправил към изхода.

И вече стигал до вратата, когато го обхванало подозрение. Научен от работата си на наблюдателност, той си спомнил, че когато бързал да излезе от стаята с огърлицата след другите, някой край него влязъл вътре. Спомнил си още, че след това чул рязко щракване, като от счупена ключалка. Тогава привлечен от ставащото в коридора не бил обърнал никакво внимание. Но сега му се сторило подозрително.

Мистър Киркхайм се върнал обратно и заповядал да включат сигнала за тревога, след което вратите на музея веднага се затварят. Понеже него го познават добре в музея, мигновено са се подчинили.

Именно тренираната наблюдателност на мистър Киркхайм и бързата му реакция попречили на крадеца."

По нататък следваше разказ за откритата насилена витрина, потвърждение на това, че нито един човек не е напуснал музея нито по време, нито после безредиците, поголовният обиск в кабинета на охраната и извеждането им един по един под наблюдение навън, така че никой да не може да прибере откраднатото. Интересно ми бе да прочета, как съм поискал да ме претърсят наред с другите, независимо от протеста на охраната.

Накрая стигнах и до свое интервю, предадено почти еднакво във всички вестници.

"Честно казано -- цитираха вестниците моите думи, -- чувствам определена вина, че не разбрах веднага важността на своето впечатление и не се върнах в стаята. Вероятно бих хванал крадеца на местопрестъплението. Но мозъкът ми бе зает деветдесет на сто с този проклет доклад, който трябва да бъде завършен и изпратен днес до полунощ. Заедно с мен в стаята се намираха около десетина души, но съвсем не помня как изглеждаха.

Щом чух вика на жената сякаш се събудих от дълбок сън. И до вратата стигнах полуавтоматически. Едва когато почти бях излязъл от музея, започна да работи паметта ми и си спомних човека, който се шмугна край мен в стаята и рязкото щракване.

Оставаше само едно: никой да не излиза вън от сградата, докато не бъде установено, че нищо не е откраднато. Външната охрана заслужава похвала за бързината с която вдигна тревога.

Съгласен съм с мнението на охраната, че връзка между кражбата и убийството няма никаква. И дали е възможна такава връзка? Някой, в никакъв случай не е професионалист, защото ако бе такъв, щеше да знае, че такъв предмет не може да се продаде, се е поддал на внезапното и безумно изкушение. Вероятно веднага се е разкаял искрено и се е опитал да се отърве от огърлицата. Единствената проблема е да се намери, къде? където го е пъхнал този нещастник.

"Вие казвате, че на музея е провървяло, че съм се оказал там -- усмихна се мистър Киркхайм. -- Какво пък, на мен ми провървя повече. Не бих искал да се окажа в положението на човека, който пръв е излязъл от музея, може би единственият излязъл".

При тези думи хората от охраната, независимо от безпокойството си, от цялата си душа се разсмяха".

* * *

Имаше и още много друго, но аз предавам само думите, които ми приписваха. Пазачът, който видях да лежи на прага, разказваше, как са го блъснали и как "някой ме перна по ухото". Другият пазач е участвувал в гонитбата. В специален випуск на един вестник се разказваше за ужасната възможност, крадецът да се е вмъкнал в рицарски доспехи и сега да умира от глад и жажда. Очевидно този журналист си представя рицарското въоръжение като сандък, в който са се затваряли като в шкаф.

Всички вестници бяха единодушни, че едва ли някога ще се открият личностите на убитите. В дрехите им не бяха намерили нищо, което би могло да хвърли светлина на въпроса.

Ето, това бе всичко. Имах абсолютно алиби. Шахматните фигури на Сатаната си бяха изиграли ролята, макар и три от тях никога повече да не се помръднат. Съвсем не ми бе приятно да чета това, съвсем. Особено се мръщих, когато един коментатор се заливаше от смях, когато някой бе предположил, че не съм чак толкова невинен.

Но моят двойник бе поработил прекрасно. Той бе, разбира се, преминал край мен, когато се бях навел да си връзвам обувките. Спокойно е заел мястото ми и не се е получило прекъсване във времето. И аз покрай него съм заобиколил обелиска и съм заел мястото му. Никой не е видял, как се спускам по стълбата и сядам в колата при Ева. Допълнителна гаранция е бил отвличащият бой. В алибито ми няма нито един пропуск.

А кои са тримата мъртъвци, които отвличаха вниманието в музея и ми дадоха възможността да открадна огърлицата? Робите на Сатаната Кефтиу. Като доказателство служеше описанието на странните им очи и необикновената бледност. Тези роби безпрекословно изпълняваха определената им роля с благословената убеденост, че наградата им ще бъде вечния рай.

Отново препрочетох вестниците. В осем часа при мен пуснаха репортьорите. Лесно ми бе да се придържам към фактите от предишното си интервю. И те си отидоха скоро. В края на краищата не им казах нещо ново. Докладът, който така ми запълваше времето, бях оставил най-отгоре и те всички го видяха.

Дори си позволих да отида още по-далеч. Като разбрах намека на двойника ми, аз опаковах доклада, написах адреса и помолих един от посетителите да го пусне в близката пощенска кутия.

Когато всички си отидоха поръчах да ми донесат нещо за хапване в стаята.

Но изминаха няколко часа, легнах си да спя и ме обхвана някакво болезнено и неприятно усещане. Повече от друг път бях склонен да повярвам на Сатаната за истинската му природа.

И за първи път наистина се изплаших.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Рано сутринта на следващия ден телефонът ме събуди. Обаждаше се портиерът. Бе пристигнало бързо съобщение за мен, куриерът чака долу. Аз заповядах да донесат писмото при мен в стаята, където го отворих и прочетох:

"Добре извършено, Джеймс Киркхайм. Доволен съм от вас. Днес направете посещение на приятелите си в музея. Следващите инструкции ще получите утре. С."

Позвъних на портиера, да пусне куриера, а на мен да изпрати закуска и сутрешните вестници.

Разбира се, това беше истинска сензация и за нея се захванаха стръвно. Отначало ме удиви, че така много се пишеше за откраднатата огърлица и малко се споменават убитите. После се досетих, че липсата на връзка между тези произшествия, кара вестникарите да разсъждават трезво. Какво всъщност представляват три живота сред милионите други? Те са живели -- е, повече не живеят. Но има още множество хора.

А огърлицата е нещо уникално.

Помислих си, че Сатаната е разсъждавал точно така. Тези три живота му се стрували нищожни в сравнение с огърлицата. И очевидно вестниците са съгласни с него.

Трите тела лежаха в моргата и никой не идваше да ги разпознае. Музеят и след търсенето, продължило цяла нощ, не можеше да се похвали с успех -- огърлицата я нямаше. Това бяха новините, ако можеха да се нарекат новини.

Аз се спуснах долу в залата и се започнаха безкрайните обсъждания на станалото с другите членове на клуба. В един часа куриер ми донесе още едно писмо. На плика имаше адрес на известна юридическа кантора с влияние сред обществото, която се възглавяваше от не по-малко известен адвокат.

Вътре -- чек на стойност десет хиляди долара!

В съпроводителното писмо се даваше висока оценка на доклада ми. Чекът е за нея, бе написано, и могат да последват и други поръчки от този род. Те ще бъдат заплатени съответно. И отново Сатаната бе казал истината -- плащаше отлично. Но що за работи ще бъдат "следващите"?

В три часа отидох в музея. И без труд минах през бариерите. Всъщност, бях станал герой. Пазачът бе разстроен, но пълен с надежди. Когото си тръгвах, бях къде повече нещастен от него, а относно възможностите за връщане на огърлицата, нямах никакви надежди. И с труд не показвах това си състояние.

Денят мина без известия от Сатаната или неговите служители. Времето течеше и аз все повече се усещах ненужен. Да предположа, че това е единственото, което му е нужно от мен? Щом съм изпълнил поръчката, мога да бъда изхвърлен настрани! Може кралството му да е ад, но там се намира Ева и следователно за мен е рай. Не исках вратите му да се хлопнат през мен. Като изхвърлен не ще мога да мина през тях. И дори не знаех къде се намират. Сънят ми през тази нощ бе неспокоен и аз се разкъсвах между безсилния гняв и кошмара на невъзвратимата загуба.

Но на следващото утро аз разтворих писмо на Сатаната и изпитах чувството на ангел с пламтящ меч да се приближавам към разтворените врати на рая.

"Давам прием и компанията е подходяща за вас. Можете да наредите пощата да ви изпращат всеки ден. Не приемам отказ. В четири часа ще ви чака кола. С."

На пръв поглед сърдечна и настойчива покана за почивка. Всъщност -- заповед. Дори и да исках, не биваше да отказвам.

Съвестта престана да ме мъчи. С радост на сърцето събрах багажа си, дадох необходимите нареждания на портиера и с нетърпение зачаках да дойде посочения час. Точно в четири красивата лимузина се спря пред клуба, познатият ми шофьор в красива ливрея излезе навън, почтително ме поздрави, взе чантата ми и ми отвори вратата на колата.

Веднага получих доказателство, че съм издържал изпитанието на Сатаната. Завесите на прозорците бяха вдигнати. Позволено ми бе да видя, накъде отиваме.

След като тръгнахме по Петото авеню, завихме към моста Куинсбъроу и от там се насочихме към Лонг-Айлънд. Изминаха около четиридесет минути и стъпихме на магистралата Вандербилд. След още петдесет минути видях езерото Понкомкон. После завихме към залива на север, минахме Смиттаун и тръгнахме по пътя Норт Шор. Малко след шест се върнахме край бреговете на залива и по тесен частен път през гъста дъбова и елхова гора стигнахме някаква къща. Шофьора подаде нещо като пропуск на излезлия отвътре човек, който бе въоръжен с мощна пушка. Нова миля и пред друга подобна къща церемонията се повтори.

Пътят се заизвива край висока и здрава стена. Спомних си, че за нея ми бе разказал Баркър и се удивих, как е успял да мине през охраната. Точно в 6 и 30 ние спряхме пред масивна стоманена врата. По сигнал от колата тя се разтвори. Излязоха няколко души, разпитаха водача, огледаха ме през прозореца и дадоха знак да продължаваме.

Уважението ми към Сатаната постепенно нарастваше.

След петнадесет минути бяхме пред замъка. Пресметнах, че той се намира на десет мили от ню-йоркската страна на пристанището Джеферсън, в гористата местност между него и залива Ойстър. И понеже бе построен в малка долчинка почти или съвсем не се виждаше откъм залива, който се намираше на около тричетвърти миля от тук. Повърхността бе така пресечена и обрасла с растителност, че се съмнявам може ли замъкът да се види от обществените пътища.

Посрещна ме Консърдайн. Стори ми се, че се радва да ме види. Каза ми, че имам нова стая и ако не възразявам той ще бъде с мен, докато се обличам за обяда. Отвърнах му, че нищо не би ме поласкало повече и бях напълно искрен. Той ми харесваше.

Новият ми подслон показваше, че съм получил повишение. Спалнята бе доста по-голяма, имаше обширна гостна и прекрасна баня. Мебелировката бе разкошна и... имаше прозорци. Така че оцених тънкостта на намека, че повече не съм пленник. Вътре ме очакваше Томас. Той се усмихна при вида на моята чанта. Дрехите ми ме чакаха вече на леглото. И докато се мих и преобличах, весело си разговаряхме с Консърдайн.

Днес, обяви той, Сатаната няма да бъде с нас. Но му е заповядал, да ми предаде, че напълно съм оправдал очакванията му. Утре ще поговори с мен. На масата ще видя множество привлекателни хора. После ще играем бридж. Аз, ако искам, естествено, мога да взема участие. Произшествието с огърлицата не обсъждахме, макар, както изглеждаше, Томас да знаеше всичко.

Искаше ми се да попитам, дали Ева ще бъде на събирането, но реших да не рискувам. Когато минахме през три стени и два асансьора и влязохме в столовата, нея я нямаше там.

Събрахме се осемнадесет човека. Както ми бе обещал Консърдайн, всичките се оказаха остроумни и занимателни хора. Сред тях се отличаваха една изключително красива полякиня, италиански граф и японски барон; и тримата често се споменаваха в новините. Мрежата на Сатаната бе разперена надлъж и шир.

Прекрасен обед сред прекрасно общество -- и няма никакъв смисъл да се спирам на подробностите. Никой не отвори дума за отсъствието на истинския стопанин, нито пък за нашите действия. Изпитвах силно нетърпение да се върна в стаята си и да чакам Баркър. Той дали ще знае, че сега живея на друго място? Може ли да ме стигне? В замъка ли е Ева?

Обедът свърши и ние се пренесохме в съседната стая, където се намираха масите за бридж. Хора имаше за четири карета и двама оставаха свободни. Това ми даде възможност да избягна участието в играта. За нещастие на плановете ми, Консърдайн се възползува от същото. Той ми предложи да ме запознае с някои от чудесата на това място. И нямаше как да му откажа.

Минахме през дузина стаи и галерии, преди да мога, без да изглеждам неприличен да покажа умора. Видяното няма да описвам -- то не е съществено. Но душата ми бе засегната от събраните предмети и техните красоти. Сатаната, каза ми Консърдайн, живее в собствени апартаменти, където държи най-ценните неща от сбирките си. Това, което съм видял досега, е само малка част от съкровищата на замъка.

Като се връщахме, погледнахме в стаята за бридж. По време на отсъствието ни се бяха появили нови играчи и се бяха опънали още маси. На една от тях видях Кобхем да има за партньор Ева.

Минах край тях, тя ме погледна спокойно и равнодушно ми кимна. Кобхем се изправи и ние се поздравихме дружелюбно с яко ръкостискане. Ясно бе, че повече не ми се сърди. Докато се запознавах с новопоявилите се, Ева се облегна на креслото си и затананика една модна песен:

Срещни се с мен мили,
когато часовника удари
дванадесет...
В полунощ,
когато от лунната светлина
се разгорят сърцата наши...

Съвсем не ми беше нужно да има лунна светлина, че сърцето ми да запламти. Това бе съобщение. Тя се е видяла с Баркър.

След няколко мига неволно настъпих Консърдайн по крака. Ева бе подчертано невежлива. Тя се прозяваше и нетърпеливо прехвърляше картите. Кобхъм недоволно я погледна.

--- Ей, какво ти става? -- неочаквано го сряза тя. -- Ще играем или не? Аз направо ви заявявам, стане ли дванадесет, отивам си в леглото.

Аз отново разбрах, че тя повтаря съобщението си. Пожелах им лека нощ и заедно с доктора тръгнахме към изхода. Но влезе още една група и ни помолиха да останем.

--- Не тази вечер -- прошепнах му на ухото. -- Нещо съм нервен. Моля ви, изведете ме от тук.

Той погледна Ева и леко се усмихна.

--- Мистър Киркхайм има важна работа -- обясни той. -- Аз ще се върна след няколко минути.

Той ме заведе до стаята, като по пътя ми показваше, как действуват движещите се панели и асансьори.

--- Така че, ако премислите и решите да се върнете -- обясни ми той.

--- Едва ли -- отвърнах аз. -- Малко ще почета и лягам да спя. Да ви кажа честно, Консърдайн, някак си не издържам тази вечер обществото на мис Демерест.

--- Ще поговоря с нея. И защо се чувствувате неудобно?

--- По-добре не питайте -- помолих го аз. -- Сам ще се опитам да се справя със ситуацията.

--- Както предпочитате -- отвърна той и продължи да ме осведомява, че утре сутринта ще ме чака Томас. Вероятно чрез него Сатаната ще предаде пожеланията си. Ако ми трябва лакей, нека позвъня по вътрешния телефон.

А този телефон създаваше чувство на уединеност, когато не звънеше. Аз реших, че Томас вече няма да изпълнява задължението на мой надзирател и много се зарадвах на това.

Косърдайн ми пожела лека нощ. Най-после бях сам. Отидох до прозореца. Той не бе с решетки, но го покриваше тънка метална мрежа, която имаше същата непроходимост. Изключих всички лампи освен една и се захванах с някаква книга. Часът бе 10 и 30.

--- Аз съм тук, капитане и се радвам да ви видя.

Независимо от увереността ми в появата на Баркър, сърцето ми подскочи и огромна тежест се свали от гърба ми. Влетях вихрено в спалнята и го запрегръщах.

--- Да знаеш, Баркър, как се радвам, Господи!

--- Имам съобщение за вас, сър -- той се усмихна и си затвори малките хитри очички. -- Вече не е нужно да се крием. Никой няма да ви проверява. Сега вие сте на високо разположение на Сатаната. Станахте един от тях. Добре направено, сър! Аз знам, какво нещо е добрата работа.

Той извади цигара, запали, седна и с възхищение ме загледа.--- Прекрасно извършена работа! -- повтори той. -- И без никаква тренировка. Аз не бих могъл да я извърша по-добре.

Наведох се напред и му подадох гарафата с вино.

--- Не, не -- отказа ми той. -- Ако вие сте в отпуска и се каните да легнете, то... прекрасно. Но в нашата работа бедния Джон Ечемиченото Зрънце е само пречка.

--- Хари, аз съм новак тук -- казах с виновен вид и дръпнах недокоснатата гарафа.

Той ме погледна с одобрение.

--- Когато мис Демерест ме заприказва -- продължи той, -- направо олекнах като перце. Доведете ми го, каза тя, веднага щом можете. И не е важно спя или не. Искам да го видя. По всяко време, но без риск. Много иска да ви види, сър.

--- Тя сама ми подсказа, че ще бъде в стаята си в полунощ.

--- Отлично, ние ще бъдем там -- кимна той. Имате ли някакъв план? Да го смачкате, искам да кажа.

Заколебах се. Мисълта, която се въртеше в главата ми, бе така неопределена, че трудно можеше да се нарече план. Дори за разглеждане бе прекалено крехка.

--- Не, Хари -- отвърнах аз. -- Още не съм запознат добре с обстановката. Трябва да се огледам и да свикна повече. Но знам, че ще освободя мис Демерест от Сатаната или ще умра.

Той ми хвърли поглед като на уплашено куче.

--- Капитан Киркхайм -- каза той сериозно, -- това е последното ви залагане. Най-последното, сър. Разбира се, добре е някой да ви поддържа. И ако никой не разкрие, какво замисляме. Но никой не ще тръгне срещу него, сър. Никой! Все едно да молите планината да се мръдне, сър.

Той замълча известно време.

--- Ето какво, сър. Ако ми разрешите срещу него тръгваме ние двамата. Но сме длъжни да смятаме, че други освен нас няма да има. Нямаме никакъв шанс да избягаме. Ако не той сам, то неговите роби кефтиу ще се погрижат за нас. И още как ще го направят! Та ние им отнемаме рая! Това прилича на самоубийство, капитане. И ако заподозрят мис Демерест... Боже, не искам и да помисля за това! Не, трябва да намерим друг начин, сър.

--- Искам да кажа, ако не се намери друг изход -- определих аз. -- И ако се стигне до открита схватка, не искам ти да участваш в нея. Сам ще се оправям.

--- Капитане, чуйте ме -- лицето му се изкриви, горната устна затрепери и той сякаш се накани да заплаче. -- Не бива така да говорите с мен. Където сте вие, там съм и аз. Нима не сме партньори?

--- Разбира се, че сме партньори, Хари -- отвърнах му трогнат. -- Но когато се стигне до... убийство, трябва да съм сам. Ти няма нужда да рискуваш напразно за нас.

--- Хайде де! -- озъби се той. -- Нямало необходимост! По дяволите необходимостта! Мислите, че ми е приятно да се пъхам между стените като стар плъх? Не бих казал нито една лоша дума срещу приличен затвор. Но тук е истински ад! А вие с мис Демерест сте като мое семейство. Не ми казвайте нищо повече, сър! Нито дума повече!

--- Е, Хари, нямах това предвид -- и го потупах по рамото. -- Исках да кажа, че ако се стигне до най-лошото, остави на мен Сатаната, а сам се опитай да спасиш мис Демерест.

--- Ние ще бъдем заедно, капитане -- продължи да бъде упорит. -- Ако се стигне до убийство, аз съм с вас. -- той се поколеба, преди да допълни: -- Как бих искал, В името на Господ Бог, да бъда сигурен, че честен куршум ще го настигне.

Това ме накара да се сепна. Прекалено близо се бе доближил до моите съмнения.

--- Млъкни, Хари! -- рязко казах аз. -- Нали първото, което ми каза, бе, че Сатаната е също такъв човек, както аз, ти или някой друг от нас. И той може да загине от нож или куршум. Защо си премислил?

--- Просто блъфирах -- замърмори той. -- Хвалех се и така си поддържах смелостта. Не може да се нарече напълно човек, сър. Не казвам, че е и Сатаната. Но не казвам, че не е и дявола. О Боже, колко е грамаден! -- завърши той безпомощно.

Моето безпокойство се усили. Аз си мислех, че ще намеря поддръжка в отсъствието на суеверие спрямо Сатаната от Баркър, но сега същите тези суеверия го бяха обхванали и него. Тогава ще опитам да го подиграя.

--- Гледай ти! -- усмихнах се аз. -- Считах те за печено момче, Хари. Сатаната казва, че идва направо от ада. Разбира се, казваш си ти, откъде другаде ще се вземе? Сигурно, ако някой ти разкаже приказката за Червената шапчица, ти всяка старица в шал, ше смяташ за вълк. Тогава се скрий под масата, момко.

Той ме погледна напълно сериозно.

--- Зад него се намира ада --- каза той. -- И знае всички пароли за там.

Започнах да се ядосвам. Спорейки с него всъщност спорех със себе си. Хари просто казваше на глас моите мисли, които сам не си признавах.

--- Е, какво пък -- казах по едно време, -- щом смяташ така, значи той те е надвил. Следователно си безполезен за мен, Хари. Мръщи се сред своите стени и си пълзи на воля, пълзи и ще си останеш жив. Дявол или не, но аз ще се бия с него.

Исках да го засегна, но за мое учудване, той не се разсърди.

--- И да е дявол, и да не е, аз съм с вас -- спокойно каза той. -- Напразно се опитвате да ми объркате главата, капитане. Не е необходимо. Казах, че ще бъда с вас. Стига сме се блъскали

напразно в стената като хванати плъхове. това е всичко, капитан Киркхайм.

Баркър изразяваше странно достойнство. Усетих, че лицето ми пламна. Той проявяваше истинско мъжество. И естествено бе по-добре да си каже страховете, отколкото да ги натика вътре в себе си. Протегнах му ръка.

--- Прости ми, Хари -- започнах аз.

--- Не трябва, сър -- спря ме той. -- Но тук има толкова неща... за които нищо не знаете... Но аз знам. И сигурно с нищо няма да навредя, ако ви ги покажа. Може и само да видите един или два вълка. Колко е часът?

Гласът му звучеше твърдо, а аз се усмихнах вътрешно доволен. В този малък на ръст човек се усещаше стоманата. Той разбира се ми хвърли ръкавицата. Погледнах часовника си.

--- Единадесет и двадесет -- казах. -- Помните ли, че имам среща в дванадесет? Води ме, Макдъф!

--- Ризата ви, сър -- каза той, -- ще бъде като истински маяк в тъмнината. Затова се преоблечете.

Аз бързо измъкнах най-незабележимата риза от шкафа.

--- Револвер? -- попита той.

Кимнах и посочих под лявата си мишница. В клуба бях си попълнил арсенала, който бе така безмилостно опустошен от Консърдайн.

--- Пъхни го в кутията -- нареди той за мое най. голямо удивление.

--- Защо?

--- Ще се появи изкушение, капитане, да го използувате.

--- Но ако наистина се появи, то за това ще има достатъчно причини.

--- И заедно с него можете да предизвикате сигнал за тревога -- допълни Баркър. -- Револверът може добре да ни послужи, или да ни навреди, но повече да ни навреди. Ние нали не искаме да оповестяваме нашето пътуване, капитане?

Уважението ми към Хари стремително нарастваше. Скрих револвера във вазата наблизо, а кобура пъхнах под възглавницата.

--- Оставям те, о изкушение -- казах патетично. -- И сега какво?

--- Чехлите? -- обяви Баркър и ми подаде чифт домашни чехли с дебела гумена подметка. -- Боксовете -- и пъхна в ръцете ми двойка прекрасни медни боксове. Аз пъхнах пръстите си в тях. -- Добре -- прецени той. -- Те не са далекобойни пистолети, но ако се стигне до бой, ще се постараем да се справим, колкото се може по-тихо, по-тихо и твърдо, сър!

--- Да вървим -- предложих аз.

Той изключи светлината в гостната. Върна се, като стъпваше абсолютно тихо и ме хвана под ръка. Заведе ме до стената.

--- Хванете се за рамото ми и вървете след мен -- заповяда той.

Не долових шума на отместващия се панел и не видях в тъмнината разкрилия се отвор. Но ние минахме през това, което преди миг бе стена. Хари спря и сигурно върна отново на мястото панела. после се обърна на деветдесет градуса надясно и тръгна. Преброих петдесет крачки преди да спре. Коридорът беше дълъг. За миг запали лампата. Бяхме пред един от малките асансьори. Той ме хвана за ръката и качи в него. Започнахме да се спускаме. Баркър въздъхна с облекчение.

--- Опасното бе дотук -- зашепна той, -- но следва по-лекото.

Спускането продължи дълго, поне така ми се стори. Когато спряхме си помислих, че се намираме близо до основите на сградата, някъде под голямата зала.

--- Ние се движим по един от неговите пътища -- отново зашепна Хари. -- Не мисля, че дори Консърдайн го знае. Но ние няма да срещнем тук Сатаната и вие знаете защо. Аз искам нещо да ви покажа.

Ние минахме през широк коридор, който бе тъмен и мрачен като подземие на стар затвор. После през стената проникнахме в съседния коридор, дълъг осемнадесет крачки и в него Баркър се спря и заслуша.

Право пред мен се появи светла тънка нишка и бавно, бавно започна да се разширява. На фона и се мярна главата на Баркър, който внимателно се взираше в разтварящият се отвор. После уверено кимна и тръгна напред.

Оказахме се в тесен полутъмен коридор, в който двама души биха се разминали с труд. подът бе покрит с някакъв черен полиран камък, в който потъваше светлината идваща от скрит източник. Ние стигнахме края.

--- Прилича на вход в ада, нали? -- прошепна Баркър. -- Е, след минута две сами ще разберете защо е така.

Той мрачно се заспуска по разкрилия се пред нас спусък в който светлината бе така мъждукаща и измамна. Стигнахме до място, което ме озадачи. Това бе рязка чупка и след нея нямаше никакво осветление; мрака се разсейваше малко само зад нас. Край не се виждаше. Движехме са в сгъстяващ се мрак. Но подът стана равен.

Неочаквано Баркър се спря и долепи устни до ухото ми.

--- Легни! Нито звук! Само гледайте. Става дума за живота ни! Дори не дишайте!

Погледнах в цепнатината и усетих да ме полазват хиляди хапещи мравки. Пред мен, на не повече от петдесетима фута се намираше Сатаната, който седеше на черен трон върху червена възглавница. Самият той бе облечен в алена мантия. Встрани от него се намираше маймуноподобният палач Санчал. Отляво имаше още двама души с закрити лица. Единият държеше голяма амфора, а другият -- златна купа.

В краката на Сатаната бе коленичила жена. Русокоса, не изглеждаше стара и някога е била много красива. Тялото и се виждаше ясно през бялата риза, единственото и облекло и не бе загубило още природната си даденост. Но очите и с алчна настойчивост бяха устремени право към друга златна купа, която държеше Сатаната. Устата и бе полуотворена и устните притиснати силно към зъбите. Цялата трепереше и сякаш се готвеше да скочи.

Палачът размаха камшика си и се ухили. Тя се дръпна уплашено. Сатаната вдигна високо купата и се раздаде високият му приличен на гръмотевици глас:

--- Жено, ти която някога бе Грета фон Бонхайм, знаеш ли кой съм аз?

Тя отвърна без да показва на лицето си някакъв израз:

--- Ти си Сатаната.

--- И какъв съм аз?

--- Ти си моят Бог!

Усетих до мен как тялото на Баркър се разтрепери. Мисля, че и сам се свих. Нечестивата литургия продължаваше.

--- Ти не трябва да имаш друг бог, Освен мен!

--- Аз нямам друг Бог, освен теб, Сатана!

--- Какво искаш, жено?

Тя поднесе свитите си ръце към сърцето си. Гласът и трепереше и жената така тихо говореше, че с труд разбирах казаното:

--- Мъжът и детето, които умряха!

--- Благодари ми, те ще се съживят за тебе. Пий това!

В гласът му прозвуча слаба насмешка, а в очите бе застинало нещо като издевателство, когато и подаде купата. Жената я хвана с две ръце и на един дъх я пресуши. После се поклони и се дръпна. Когато излезе извън моето полезрение, тя стъпваше твърдо и лицето и бе така възторжено, устните и шаваха така, сякаш разговаряше с някой невидим и вървящ край нея.

Отново усетих студа да пълзи по гърба ми.

В това, което видях, имаше нещо наистина дяволско, нещо, което подхождаше напълно на княза на тъмнината. И то се проявяваше в студеното високомерие и гордост на Сатаната по време на тази богохулна литургия. То се намираше в лицето му, в святкащите очи, в позата на огромното му тяло. Нещо действително адско го владееше и се излъчваше, обвиваше се около него. Аз вече бях описвал това впечатление -- механизъм от плът и кръв, в който се е вселил дявола.

Погледът ми следеше неволно жената, докато можеше още да я вижда. Помещението бе грамадно. През цепнатината се виждаше само една трета от него. Стените бяха от розов мрамор без никакви украшения. И в тях се виждаха отвори прилични на ниши, закрити със сребърни завеси. Голям фонтан хвърляше нагоре звънящи и кристални струи вода в кърваво-червен басейн. Навсякъде бяха разхвърляни кушетки от розовия камък, покрити с прекрасни килими. На тях лежаха, като изпаднали в дълбок сън мъже и жени. Само в полезрението ми преброих двадесетина. Тавана не се виждаше.

Помислих си, че нишите със завесите са входовете, където живеят робите.

Зазвъня гонг. Завесите се дръпнаха. И във всяка ниша се намираше по един роб, който не отделяше усърдни очи от сатаната. Аз се разтреперих. Приличаше на изход на прокълнатите.

Сатаната повика някого. До възвишението се приближи един мъж. Заприлича ми на американец от запада. Висок и слаб, а походката му издава човек свикнал да язди. Лицето му бе тип орел, какъвто често се среща в планините. Но силната бледност и отсъствието на зеници го караха да прилича на гротескна маска. Устата, необикновено тънка, излъчваше злоба.

Подобно на жената и той легна на пода пред господаря си. Човекът във воал протегна купа към носача на амфората и той наля в него зелена течност. После купата бе предадена на Сатаната.

--- Стани! -- заповяда той. Молителят скочи на крака, без да откъсва пламнали очи от купата. Нечестивият ритуал започваше отново!

--- Ти, човече, който бе Робърт Тейлър, кажи кой съм аз?

--- Ти си Сатаната!

--- И какъв съм аз?

Последва богохулното признание:

--- Ти си моят Бог!

--- Ти нямаш друг бог, освен мен!

--- Аз нямам друг Бог освен теб, Сатана!

--- Какво искаш, човече?

Робът се наведе напред и гласът му изгуби безжизнеността си. Лицето му стана жестоко като на палач.

--- Да убия човека, когото ненавиждам... да го намеря... унищожа... да го убия бавно, много пъти!

--- Ти вече веднъж го уби... но прекалено бързо -- злобно каза Сатаната и добави без изражение: -- Благодарение на мен, ти ще намериш, този, когото ненавиждаш и ще го убиеш, както желаеш! Пий!

Той подаде купата. Още два пъти звуча гонгът и още два пъти видях да се появяват обречените с бледите лица и алчните очи и да изчезват. Един от мъжете замоли власт над царството на зверовете. Другият -- рай пълен с жени.

Сатаната им ги обеща и им даде зелената течност.

Кефтиу!

Най-силният наркотик, който даваше на пиещите илюзията за изпълнено желание. А после се обръщаше към мозъка си и се самоизяждаше. И дяволската алхимия поглъщаше самата душа.

Гледах го като омагьосан. Ева бе забравена. Но ако аз я бях забравил, то Баркър още я помнеше. Цепнатината през която гледахме, се затвори, той ме докосна и ние станахме. Безшумно се оттеглихме през неприятния черен коридор.

Започна леко да ми се повдига.

Каква прекрасна картина -- Сатаната сред своите роби разпределя любов и ненавист, тъмна страст и похот, раздава безпристрастно на всекиму, това което той най-много желае.

Да, това са илюзии. Но къде по-реални за наркоманите, от живота без проклетата напитка.

Но Боже, какво ще бъде тяхното пробуждане?

И след пробуждането остава изпепеляващият стремеж към бягство от действителността. Да се върнат в света на илюзиите, където вратата се отваря само от кефтиуто!

Никак не е чудно, че онези тримата в музея отидоха на смърт, като сляпо се подчиняваха. И ако Сатаната не е този, за когото се представя, то поне от сатанинска сила не е лишен.

Докато размишлявах така, не обръщах внимание накъде се движим и сляпо вървях след Баркър.

--- Е, нима не бях прав? -- неочаквано ми зашепна той. -- нима това не е вратата към ада? Кой е, според вас, Сатаната?

Дойдох на себе си.

--- Един продавач на наркотици. Бардак стил ала Риц. И нищо друго. Виждал съм такива свърталища за пушене на опиум в Китай, че това в сравнение с тях е просто една землянка. И там наркоманите са готови да прережат доста гърла само за една доза, както и тези роби на Сатаната.

Нито дума от това не бе пълна истина, но ми бе приятно да го кажа.

--- Така ли? -- цинично попита той. -- Е, какво пък, мислете както си искате. Надявам се, че ще излезете прав, капитане.

Аз също се надявах.

--- Тихо! -- изведнъж прошепна той.

Ние се движихме като две привидения през мрака на коридора. Сякаш, поне такова впечатление ми остана, използувахме няколко асансьора. И нямах никаква представа, къде се намира моята стая.

--- Стигнахме -- прошепна Баркър и се спря, като се ослушваше.

Аз пъхнах в джоба си часовника, че светещият циферблат да не ни издаде. Неволно го погледнах. Беше почти дванадесет и половина.

Баркър леко ме побутна напред. Усетих слаб, едва доловим аромат.

Ева? Ние бяхме в нейната стая.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

--- Ние сме я изпреварили -- невнимателно изрекох аз.

Чу се шум на плъзгащо се тяло в постелята.

--- Кой е тук? -- донесе се тихият глас на Ева. -- Пръстът ми е на звънеца.

--- Аз съм, Джим -- отвърнах аз, също така тихо, но и бързо.

--- Джим! -- пламна затъмнена лампа. -- Къде си ти? Аз до смърт се изплаших за тебе!

Ева се подпираше на възглавницата, кафявите и очи бяха широко отворени и проблясваха, а разкошната и коса, имаща бронзов оттенък, леко бе разрошена. Тя изглеждаше на малко, току що събудило се момиче. И изглеждаше най-прекрасна от всички. Всеки път като я виждам, ми се струва все по-хубава. И дори си помислих, кога ще се спре. Сега бе облечена в розова пижама. И знаех, че през целият си останал живот при вида на нещо розово сърцето ми ще започва да бие по-силно, дори такава дреха да виждам на някоя витрина.

Тя се измъкна от леглото, дотича при мен и ме целуна. Това бе така приятно, че забравих всичко друго на света.

Тогава чух странни звуци зад мен. Хари се поклащаше наляво

надясно, бе стиснал ръцете си и полузатворил очите си, лицето му бе напрегнато в екстаз и той тихо пееше, като влюбен папагал. Това наистина бе сантименталният, дребен крадец, Хари.

Ева го погледна и се разсмя.

--- Ако искаш да кажеш: "Благославям ви деца мои", давай, Хари -- палаво каза тя.

Той примига, усмихна се унесено и дойде на себе си.

--- Спомних си за нас с Меги -- изрече малко тъжно той. -- Как се срещнахме. Сърцето ми се стопли.

--- Е, достатъчно -- казах аз, -- предполагам, че може да започнем съвещанието. Имаме много въпроси за разглеждане, а времето ни е малко. Ева, могат ли да ни прекъснат?

--- Едва ли -- отвърна тя. -- Откровено казано, никой тук не обръща внимание на нощните срещи. Всички си траят и не идват без покана. От друга страна, ти Джим, не си човек, когото биха предполагали, че ще срещнат тук. Нашето отвращение един към друг е добре известно. Сатаната непременно знае... И тогава...

Нямаше нужда да завършва. Ясно си представих, какво ще направи Сатаната.

--- Трудно ще обясним и присъствието на Баркър -- допълни тя.

--- Е, Хари? -- попитах аз. -- Ще ни хванат ли?

--- Не, ако не стане нещо необичайно. Ако ме потърсят и после попитат, аз ще кажа, че съм работил на друго място. Сатаната сам няма да ме търси, това го знам със сигурност.

--- Какво пък, ще трябва да рискуваме -- реших аз. -- Но ще говорим тихо и без да палим светлината.

Ева побърза да загаси лампата. Тя дръпна тежката завеса от прозореца. Слабо светеше Луната, закривана от тантелени облаци. Ние с Баркър преместихме кушетката в тъмната част на стаята. И тримата седнахме на нея.

Няма смисъл да предавам напълно какво разговаряхме. Но до нищо определено не стигнахме. Мигновено припламнаха няколко плана и веднага изгаснаха, като падащи звезди. Аз още се намирах под впечатлението от видяното в нечестивия храм на Сатаната и не можех да се отпусна. Не ме изоставяше гадното предчувствие, че усилията ни са напразни. Ние бяхме, като мухи хванати в паяжината изрисувана на стената на храма с отпечатъците на стъпките. Щом се отлепяхме от една нишка и попадахме на следващата. Но присъствието на топлото Евино тяло, притиснало се към мен, нейната храброст и доверие ми помагаха да се боря с неприятните чувства. Изход има! Трябва да има!

Но мина повече от час и не го намерихме този изход. Баркър започна да нервничи и да се върти на мястото си.

--- Хари, какво става? -- не изтърпях най-после и го запитах.

--- Почвам да се безпокоя, сър-- отвърна той. -- И не зная защо. Но чувствувам, че нещо не е наред.

Това ми се стори забавно.

--- Дявол да го вземе, ти си прав -- не сдържах насмешката си. -- Ние през цялото това време се опитваме да въведем някакъв ред.

--- Не -- той бе упорит. -- Аз... е... обезпокоен съм. И никога не го чувствувам, ако не ни чака нещо ужасно. Капитане, мисля да кажем довиждане на мис Демерест и да тръгваме.

Заколебах се. Както вече споменах, ние до никъде не бяхме стигнали. Всеки миг някой от нас можеше да бъде осенен от блестяща мисъл, която да ни открие пътя към свободата. Но най-важното бе, че не исках да се разделям с Ева. Но и да не обърна внимание на безпокойството на дребното човече също не биваше. А ако той си тръгне и не може да се върне? Тогава аз ще се окажа в трудно положение. Нали нямах и най-малката представа, къде се намира сега жилището ми и как да стигна до там.

--- Ние обсъдихме, какво именно не може да ни помогне -- каза Ева. -- Звучи като повтарянето на папагал, но и това е някакъв прогрес. Денят ще донесе нови идеи. Нека утре се срещнем отново.

--- Добре -- съгласих се аз. -- Да вървим, Хари.

По неволното въздъхване разбрах, колко е обезпокоен Баркър. Ева пусна завесите и се дръпна от прозорците. В стаята стана тъмно. Тя ме стисна за ръката, после ме прегърна.

--- До утре има толкова много време, скъпи Джим! -- прошепна Ева.

--- Побързайте, капитане! -- чух шепотът на Баркър. -- Побързайте!

Внимателно тръгнах към стената.

--- Боже Господи! -- изтръгна се от Хари.

В гласът му имаше ужас. Аз скочих напред. Лъч светлина падна на лицето на Хари. Някаква ръка се стрелна от мрака като зла змия и го хвана за гърлото. Лицето му се изкриви от болка. Ръцете напразно се опитваха да разтворят смъртоносните клещи.

Светлината ме удари в очите и заслепи. Гмурнах се напред. И преди да докосна някого фенерът падна на килима и тялото на Баркър се пльосна отгоре ми като торба пясък изритана от мощен слон.

В стаята пламнаха лампите. Право пред мен, като ме заплашваше с пистолет стоеше Консърдайн. Очите му гледаха студено и заплашително. От тях вееше смърт. После погледът му се прехвърли на Ева. Лицето му се смекчи, сякаш някакъв страх си отиде. Замести го израз на удивление, примесен от недоверие. Той отново стана твърд и жесток. Дулото на пистолета, сочещо право в гърдите ми, не трепна. До моите крака, като дишаше тежко зашеметения Хари напразно се опитваше да стане. Аз му помогнах да се изправи.

--- Ева, какво правят тук тези хора?

Докторът говореше спокойно е равномерно, но бе видно, че едва се сдържа. Разбрах това по бързата смяна на израженията на лицето му. И си представих, какво си е помислил. Първоначално, че сме проникнали в стаята на Ева с някакво лошо намерение. После -- подозрение спрямо самата Ева.

Трябваше да разсея това подозрение. Ева не трябва да бъде забъркана. Нека заложа на първата карта на Консърдайн. Преди девойката да успее да отвори уста аз заговорих.

--- Вие сте така... стремителен, Консърдайн -- казах аз и се опитах, не без успех, да бъде със същия равномерен глас като него. -- Но вие сте подпомогнат от този пистолет, който е насочен към човек без оръжие. Да си призная, стана ми скучно и реших да се върна към играта на бридж. Но се заблудих във вашата дяволска заешка градина. Натъкнах се на този човек, който ми каза, че работи тук. Помолих го да ме съпроводи до стаята ми. По някаква зла ирония на съдбата той направи най-глупавата грешка и ме доведе тук при мис Демерест. Повярвайте ми, аз така се стремих да си изчезна от тук, както тя да ме изхвърли. Вярвам, че самата мис Демерест ще потвърди думите ми.

Аз се обърнах към нея. Подхвърлил и бях достатъчно правдоподобна версия. Консърдайн не ми обръщаше никакво внимание.

--- Ева, аз попитах, какво правят тези хора тук? -- повтори той.

Девойката спокойно го гледаше известно време, после се приближи до мен.

--- Доктор Консърдайн -- каза тя, -- мистър Киркхайм лъже като джентълмен, който се опитва да ме спаси. Истината е, че аз го помолих да дойде при мен. А мистър Баркър помолих да го изпрати до стаята му. И двамата не са виновни в нищо, освен това, че от вежливост изпълниха молбата ми. Отговорността е само моя.

На челото на Консърдайн вените се издуха и пистолетът затрепери в ръката му. Лицето му пламна е ледената ярост отстъпи мястото си на горещия гняв. Едва ли бе станал по-малко опасен, но Ева го познаваше по-добре и инстинктът и подсказваше, какво да прави.

--- Така значи -- почти изхърка Консърдайн. -- Искате да ме направите на глупак, а! Не обичам това! Не обичам да ме лъжат. Отдавна ли се познавате?

--- Ние никога преди това не сме се виждали -- каза Ева.

--- А защо тогава сте го повикали?

--- Искам да се махна от Сатаната. -- спокойно отвърна Ева. -- Нещо друго да те интересува?

Той я гледаше с пламнали очи.

--- И защо мислите, че той ще ви помогне?

--- Защото го обичам! -- тихо каза Ева. -- И той ме обича!

Докторът ни изгледа с интерес. После гневът му се разсея и очите смекчиха.

--- Боже Господи! -- възкликна той. -- Та вие сте същински младенци!

Ева му подаде ръката си. Той я взе и леко потупа. Огледа ни внимателно, сякаш сме за него нов и удивителен предмет. Включи всички лампи освен онази затъмнената до леглото на Ева, отиде до прозореца и погледна зад завесите. И едва тогава се върна при нас.

--- Нека обсъдим това -- предложи той. -- Простете ми, Баркър, наистина едва не ви удуших. Простете ми Киркхайм, че ви блъснах така силно. Простете ми, че изглежда не съм ви дооценил както трябва. Радвам се, че е така. Ева, не съм мислил да ви шпионирам. Размишлявах за вас. Помислих, че още не сте заспали. И че един разговор, аз мога да съм ви баща, ще ви помогне. Нужно ми бе... нещо да ви кажа. Няколко минути се колебах. Казах си, ще отместя панела и ще погледна дали спите. Когато се реших да постъпя така, проходът се отвори и аз чух вика на Баркър. Това е всичко.

Аз му протегнах ръка. Баркър се усмихна сърдечно и козирува.

--- Не е ли най-добре, аз да си вървя, сър? -- предложи той.

--- Още не -- каза Консърдайн. -- Киркхайм, отдавна ли познавате Баркър?

--- Той ми спаси живота, да, спаси го -- намеси се в разговора Хари. -- Измъкна ме от истински ад. И понеже си казваме истината, доктор Консърдайн, ще ви кажа, че съм готов да направя същото за него и младата леди.

Аз накъсо описах запознанството си с Баркър. Докторът одобрително кимна.

--- Преди всичко -- каза той, -- да се изяснят позициите ни, искам да се изкажа и аз. Слуга съм на Сатаната и съм свързан с клетва. Дадох я с открити очи, като напълно съзнавах, какво върша. За разлика от вас, аз дойдох при него напълно доброволно. Разбирам, че клетвата ви, Киркхайм, е дадена под натиск и затова сте свободен в действията си, докато аз не съм. Нито ще наруша тази клетва, нито ще престъпя думата си. Освен това съм уверен, че направя ли го, няма да живея дълго. А аз съм привързан по глупав начин към живота. Разбира се, бих могъл да лиша Сатаната от удоволствието да наблюдава моите мъчение, но аз не вярвам в съществуването на живот след смъртта и затова намирам, че живота понякога е доста интересен. Продължавам нататък, аз имам определени жизнени стандарти, апетити, желания и пристрастия, които моята връзка със сатаната ми помага да ги удовлетворявам. И освен това аз си бях престъпник, когато дойдох при него. Аз още съм престъпник, но без защитата му, щях да бъда преследван престъпник. Разбирате, нали, каква е моята клетва. Затова мисля, че правилно ще ме разберете, когато ви обещая и предложа чисто негативна помощ. Ще ви предупреждавам за капаните, че да им се изплъзвате навреме, ще си затварям очите и ушите за всичко на което бъда свидетел. Например, на днешното произшествие.

--- Това е всичко, което можем да ви помолим, сър -- отвърнах аз на тази реч. -- И да си призная, това е повече отколкото можехме да се надяваме.

--- Сега ще ви кажа нещо, Киркхайм -- продължи докторът. -- Мисля, че имате малко шансове да победите Сатаната. Смятам, че избраният път ще ви закара в гроба. Казвам ви го, защото познавам храбростта ви и съм длъжен да изложа мислите си. Казвам го и на вас Ева, защото и вие сте смела. И разсъдете, дете мое, ще позволите ли на любилия си да поеме този път, който почти неминуемо ще го насочи към смъртта или... ще направите нещо друго.

Погледнах Ева в лицето. Устата и трепереше и в очите и проблясваше мъка.

--- Какво... какво друго да направя, доктор Консърдайн? -- прошепна тя.

--- Да станете вероятно мисис Сатана! -- отвърнах вместо нея.

-- Докато съм жив няма да го допусна!

--- С това и аз съм съгласен -- спокойно каза докторът. -- Но не това имах пред вид... -- той се поколеба, хвърли бърз поглед към Хари и смени темата, казано по-точно върна се към предишната. -- Разберете ме правилно, аз искам да спечелите, Киркхайм, във всичко, което не нарушава клетвата ми и не заплашва привичката ми да оставам жив. Дори ще ви помогна или поне няма да ви преча. Но разберете, аз съм слуга на Сатаната. Ако той ми заповяда да ви хвана, аз ще ви хвана. Заповяда ли да ви убия -- ще ви убия!

--- Умре ли Джим и аз ще умра. Убиете ли го, вие ще убиете и мен -- спокойно каза Ева. Тя казваше истината. Той го разбра и потрепера.

--- Въпреки това, дете мое, аз ще го направя.

Аз знаех, че казва истината и Ева също го знаеше.

--- Вие... вие започнахте... вие искахте да кажете за друг път... --започна тя но се спря.

--- Не искам от вас, Киркхайм, да ме посвещавате в плановете си -- побърза да се намеси докторът. -- Само едно, искате ли да го убиете?

Заколебах се, въпросът бе опасен. В края на краищата Консърдайн сам ме бе предупредил, че не мога да му се доверявам напълно. Всъщност, какви са границите на неговата клетва?

--- Аха, значи включвате и това -- така изтълкува мълчанието ми. -- Единствено това не бива да правите. Единственото, което е невъзможно. Може би, смятате, че ако останете насаме с него, ще успеете да го убиете? Киркхайм, казвам ви го ясно, Сатаната никога не остава сам. Винаги има скрита охрана -- било в стените, било в скривалища. Те ще ви застрелят преди да дръпнете спусъка. Освен това Сатаната мисли необикновено бързо. Той ще долови мисълта ви, преди тя да започне да се претворява в действие. Той притежава нечовешка жизненост. Дори да успеете да изстреляте един или дори два куршума, те няма да го убият. Но най-важното е, че вие никога няма да достигнете до тази възможност.

Консърдайн явно не знаеше всичко -- това бе ясно. Ако се разшири цепнатината в робската зала и през нея се провре дулото на пушка, не бих се обзаложил за живота на Сатаната. Разбира се, при предположението, че той е... в основата си човек.

--- Продължавам -- той сякаш ми прочете мислите, -- да предположим, че го убиете. Спасението ви още не се вижда.

Най-добре ще бъде веднага да ви убият. На земята няма такова място, където да си скриете от неговите хора. Защото Сатаната не управлява единствено със страх. О, не съвсем със страх. Както ви казвах, той добре плаща на слугите си. Продължението на службата означава благополучие, разкош, власт, безопасност, въобще голяма част от това, за което другите хора се борят и сражават. Сатаната си има и светла страна освен тъмната. И хората му се разпръснати по земята. Доста от тях заемат такова положение в обществото, за което дори не сънуваме. нали е така, Ева?

--- така е -- съгласи се Ева и в очите и се промъкна безпокойство.

--- Тронът на Сатаната не се крепи само на превитите гърбове на робите -- продължи той. -- Както навсякъде и винаги има принцове и легиони. Та, аз не вярвам, че ще успеете да го убиете. Дори ако се опитате и не постигнете целта си, ще ви налети страшна смърт. И Ева няма да бъде спасена. Убиете ли го и сами ще загинете. В такъв случай Ева ще се избави от него. Но съгласна ли е тя да си получи свободата на такава цена?

--- Не! Не! -- възкликна тя и застана пред мен, като разпери ръце. По лицето и се изписа отчаяние.

--- Консърдайн -- рязко попитах аз, -- защо Сатаната крие ръцете си под мантията, когато някой се качва по стълбата?

--- Какво? -- той ме погледна втренчено. -- какво имаш предвид?

--- Три пъти го видях да седи на черния трон -- поясних аз. -- Два пъти с Картрайт и един път с мен. Той натиска лоста и си прибира ръцете под мантията. Какво прави там с тях, Консърдайн?

--- Вие искате да кажете, че стъпалата са нещо като мошеничество? Ама че глупост, Киркхайм! -- предположението ми изглежда го позабавлява, но аз забелязах, как силните му ръце се стегнаха.

--- Нищо особено не искам да кажа -- отвърнах аз. -- Просто... размишлявам. Вие сигурно не веднъж сте виждали да се изкачват по стъпалата. Но поне веднъж ръцете на Сатаната да са били вън от мантията? Може ли да си спомните такъв случай, Консърдайн?

Той замълча. Представих си, как се опитва да си спомни всички онези, които святкащите отпечатъци мамеха. Лицето му пребледня.

--- Не мога да кажа -- проговори той накрая. -- Не съм обръщал внимание. Но ми се струва, че... не съм видял... -- той скочи на крака като пружина. -- Глупости! дори и да е така... е, нищо не означава!

Бях стрелял напосоки. Е, не беше съвсем така. Казах една неясна мисъл, едно подозрение, което възникна, докато чаках Баркър.

--- Не ли? Ха, та значи, вие смятате, че Сатаната, с неговата любов към детайлите, с пресмятането на всяка възможност, ще даде на случая да го управлява? Досега някой да е спечелвал короната и скиптъра?

--- Да -- този отговор до известна степен ме смути. -- За нещастие на съмнението, което вселихте в душата ми, Киркхайм, печелили са. Аз съм със Сатаната осем години. И през това време три пъти виждах да се изкачват победители.

Това ме разтърси като силен удар право в лицето. За миг млъкнах, но не и Ева.

--- И какво стана с тях? -- поинтересува се тя.

--- Е, -- погледна ме с безпокойство той, -- един от тях поиска нещо... особено. Той умря след шест месеца.

--- Аха -- възкликна Ева, -- значи той умрял. А другите?

--- Една жена загина в самолетна катастрофа между Лондон и Париж. Тя пътуваше към този... когото искаше. Дори Сатаната не можеше да я спаси. Всички бяха изгорели.

--- Какво нещастие, нали? -- невинно подхвърли Ева. -- И двамата са загинали. А какво стана с третият?

--- Не знам -- почти с гняв отвърна Консърдайн. -- Предполагам, че е наред. Той замина за Азия. Искал да получи нещо като малко кралство, където да си прави, каквото си поиска. Сатаната му го даде това кралство.

-- Добра равносметка -- заразмишлява Ева, -- на двама мъртви се пада един изчезнал. Но нима нищо не сте чули за него, доктор Консърдайн? Не можете ми да разберете, какво е станало с него? Може би и той да е умрял, като онези двамата щастливци?

--- Както казва Ева, двама не са издържали дълго -- намесих се аз, -- третият е под подозрение. На мястото на Сатаната, Консърдайн, не би ли ви хрумнало да поддържате надеждата в претендентите, показвайки им от време на време, че могат да спечелят голямата награда? Аз бих го направил. И ще подбера такива, които дълго да не преживеят. Или да бъдат яки и здрави до някакъв нещастен случай. Като например самолета, който споменахте преди малко.

--- Да го вземат дяволите! -- въздъхна Хари. -- каква свиня е той! Никак не е трудно да се осъществи. И го е направил, кълна се!

--- Та, какво прави Сатаната с ръцете си, докато са под мантията? -- потретих въпроса си.

--- И какво е станало с последния печеливш? -- допълни шепнешком Ева.

Консърдайн трепереше и на челото му изби пот.

--- Чуйте ме, Консърдайн -- започнах аз, -- вие споменахте, че не обичате да ви правят на глупак. И не обичате да ви мамят. Нека допуснем: Сатаната ви премята грандиозно... Какво следва от това?

Аз видях, че той с труд се сдържа и това ме изплаши. Та аз нямах никакви доказателства. И ако докторът реши, че съзнателно го насочвам към... Но аз не го измамвах. Съмненията ми са напълно основателни. Сатаната си криеше ръцете под мантията. И нещастията с печелившите ни ги каза той, а не ние.

--- Баркър -- обърна се той към Хари. -- Вие сте виждали механизма, който по думите на Сатаната избира светещите следи, нали? Така ли е както той казва?

Дребничкият крадец стисна ръце, погледна ги жално, после обърна очи към мен и накрая се спря на Ева. Два-три пъти преглътна с мъка.

--- Отговаряй! -- заповяда Консърдайн.

--- Помогни ми Господи! Капитане! -- обърна се бедничкият към мен. -- Никога през живота си не съм искал да излъжа, както сега. Бих казал, че не съм видял нищо или че проклетия му механизъм не ръководи тези проклети следи. Господ да ми е на помощ, мис Демерест виждал съм този механизъм. И той наистина избира отпечатъците, Доктор Консърдайн. Казвам ви, той наистина работи!

Е, какво пък. Теорията ми е разбита на пух и прах. За миг се надявах дребното човече да е по дипломатично. Да каже, например, че не е виждал механизма. Но не можех да му откажа правото да казва истината.

--- Всичко е на ред, Хари -- весело казах аз. -- Ние се стремим към истината. Казаното от тебе решава въпроса, поне така си мисля.

--- Исках да излъжа, капитане -- той почти се разплака, -- но да ме вземат дяволите, не можах.

Неочаквано забелязах, че Консърдайн започна да се държи странно. Но не приличаше на това, че вярата му в Сатаната се е върнала и укрепнала. Той изглеждаше още повече разтревожен.

--- Баркър -- каза той, -- най-добре си идете. Аз ще покажа пътя на капитан Киркхайм до стаята му.

Хари се насочи към една стена и от там жално ни се поклони. Панелът се плъзна безшумно настрани и той изчезна в разкрилия се отвор. Консърдайн се обърна към нас.

--- Сега, Ева, ще кажа защо дойдох. Казах, че много съм мислил за вас. И исках да ви спася от Сатаната. Имам предложение. Идеята съм взаимствувал от Шекспир. Нали помните как честният свещеник се опита да съедини Ромео и Жулиета и да ги съпроводи после при враждуващите семейства?.. Техните Сатани в известен смисъл.

--- Пила от напитка и заприличала като мъртва -- прошепна Ева.

--- точно така -- кимна Консърдайн. -- Предлагам ви нещо подобно. Моите медицински познания ми дават възможност, да направя така, че здравето ви, красотата ви, духът с който така привличате Сатаната, да помръкне за известно време. Ще ви постави в положение, което да прави невъзможни неговите планове спрямо вас, поне в обозримото близко бъдеще. И ще ви държа така, докато не намери достойна замяна за родителските си инстинкти... или не се случи нещо друго.

Разбира се, това крие определен риск, Ева. Очакването може да бъде прекалено дълго... и аз да не мога да ви върна това, което съм ви отнел. Но вие може да предпочетете риска... пред обятията на Сатаната. Исках да ви предложа, сама да вземете решение.

--- Искали сте? -- Ева сякаш престана да диша. -- Ще рискувам. О, докторе, това наистина е някакъв изход!

--- Така ли смяташ? -- рязко попита той. -- Аз вече не мисля така. Ако си спомняте, в оригинала, откъдето взех идеята, планът пропаднал. И то заради Ромео. Не съм пресмятал неговото присъствие. Дори не съм предполагал съществуването му.

--- Аз нищо... съвсем нищо не разбирам -- обърка се Ева.

--- Дете мое -- каза той ласкаво и я хвана за ръце, -- вие искате ли да се откажете от любимия? Никога да не го виждате, никога да не разговаряте с него, никога да не си пишете? Не с дни или седмици, дори месеци, а дълги години? Ще трябва да убиете любовта си към него и да живеете с едните спомени!

--- Не -- отвърна направо Ева и тръсна къдравата си глава.

--- Но дори да я убедите, Консърдайн, какво ще правя аз? -- това предложение възбуди в мен негодувание и опърничав гняв. -- Ще скръстя ръце, ще вперя поглед в небето и ще занареждам: "Да бъде твоята воля"? О, не, не е за мен!

--- Аз никого не убеждавам -- спокойно отговори докторът. -- Само подсказвам единствения възможен изход. Ако постъпя, както предлагам, какво би станало? Ева ще лекувам известно време, така че Сатаната сам да се увери в неуспеха на лекуването. Тогава той ще нареди, да я дадат в някакво болница, където ще я лекуват други доктори. Затова симптомите не бива да бъдат фалшиви. Не съм сам от медицинското братство сред обществото на Сатаната. Тук има достатъчно прекрасни специалисти. А и да ги нямаше, те щяха да се наемат. И ще я лекуват дотогава, докато не се разбере, че болестта и представлява неизбежна слабост на бъдещето потомство. Прости ми, дете мое, но трябва да казвам нещата направо, нямаме време да обикаляме напразно наоколо.

Е, специалистите бих измамил. На времето бях много добър...

-- той помълча малко и въздъхна тъжно, -- е, не е чак толкова важно. Но Сатаната ви е избрал именно вас, Ева. Лесно няма да се откаже. Ако му бяхте нужна само като жена, би било съвсем лесно. Но вие за него сте нещо повече. Вие трябва да му родите син. Колкото и да ми се доверява, но само по моите думи, няма да се откаже от вас. Трябва да се убеди... да изчезнат всички съмнения... и в това се крие опасността... дори смъртта за вас.

Той млъкна и я загледа право в обезпокоените и очи.

--- Рискът наистина е прекалено голям -- казах аз. -- Нека отначало опитам, както си знам, Консърдайн.

--- Добре дошли, Ромео -- усмихна се той леко. -- Ще ви се наложи, Киркхайм. Вие направихте другия начин невъзможен. Вие считате, че животът без Ева е нещо жалко и се си струва...

--- Не считам нищо, а знам -- отвърнах рязко.

--- И вие, Ева, чувствувате същото по отношение на Джим?

--- Да -- тихо отвърна тя. -- Но ако трябва... да спася живота му...

--- Нищо няма да стане -- отвърна Консърдайн. -- Познавам много мъже и жени. Каквото и да замислите, Ева, той ще се опита да ви освободи. А и вие няма да седите с покорно скръстени ръце. Рано или късно ще се издадете. Тогава ще трябва да се разделя с глупавата ми привързаност към живота. Това не мога да го допусна. Но нека предположим, че избягате? Къде ще се скрият двата нежни заека от гонещите ги хрътки? Кучетата на Сатаната не знаят почивка. Вие винаги ще живеете със страх. Струва ли си цената такъв живот? Възможно е да имате деца? Сигурни ли сте, че Сатаната ще ги пощади? Той умее да си отмъщава. И така, повтарям въпроса си, струва ли си такъв живот?

--- Не -- отвърнах аз решително, докато Ева поклати глава.

--- Какво трябва тогава да правим?! -- прошепна тя.

Консърдайн започна да се разхожда из стаята. Той се спря пред мен и аз отново видях настръхналите като въжета вени по слепоочията. Очите му се превърнаха в студена стомана. Той три пъти ме удари в гърдите с юмрук.

--- Разберете, какво прави Сатаната с ръцете си под мантията!

Обърна се рязко, като явно не се доверяваше повече на самообладанието си. Ева го гледаше и като мен се удивляваше на силата на обхваналия го гняв.

--- Да тръгваме, Киркхайм -- той се овладя. И като прекара пръстите си през косите на Ева, ласкаво ги разпръсна. -- Истински сукалчета -- повтори и се запъти бавно и внимателно към панела.

--- До утре вечер -- прошепнах на Ева.

Тя ме прегърна и целуна.

--- До утре, скъпи Джим -- прошепна ми тя.

Когато излизах се обърнах, тя продължаваше да стои в същата поза, с разперени ръце и широко отворени очи, които изразяваха само скрита печал. Малкото момиче се бои да легне в леглото си. Усетих сърцето ми да бие силно. Решимостта ми се върна. Стената се затвори.

Вървях мълчаливо след Консърдайн на път към моята стая. Когато стигнахме той влезе вътре заедно с мен и няколко секунди ме гледа мрачно. Неочаквано се почувствувах смъртно уморен.

--- Надявам се да спите по-добре от мен -- каза той неочаквано и изчезна.