Часовникът удари осем, когато излязох от клуба на Откривателите и погледнах надолу по Петото авеню. Бях се спрял и отново изпитах с пълна сила онова неприятно чувство на следен човек, което ме спохождаше и тревожеше през последните две седмици. Изпитвах странно студено пробождане под кожата от страната където ме гледат; и някакво необикновено усещане на звънящо напрежение. Хората, прекарали по-голямата част от живота си в пустинята или джунглите, притежават особена чувствителност. Изглежда си възвръщат нещо примитивно, което притежават всички диваци, докато не се запознаят със силните напитки на белите хора.

Но работата бе в това, че не успявах да определя откъде идва това усещане. То налетяваше от всички страни. Огледах улицата. Три таксита стояха до тротоара пред клуба. Те не бяха заети с нищо и шофьорите им весело бъбреха помежду си. Не видях никакви зяпачи. Два стремителни автомобилни потока в различни посоки изпълваха Петото авеню. Прехвърлих погледа си на прозорците на отсрещното здание, но не открих и следа от наблюдатели.

И въпреки това знаех със сигурност, че ме следят!

През последните две седмици осъзнавах това на различни места.

Усетих присъствието на невидимите наблюдатели в музея, където отидох да погледна юнанските нефрити; именно аз създадох благоприятната възможност на стария богаташ Рокбилд да ги изложи там и така значително да укрепи репутацията си на филантроп; усещах го в театъра, по време на сутрешната ми разходка с кон из парка, в брокерската кантора, където виждах, как парите ми, спечелени от мен от същите тези нефрити, се превръщат в едно нищо, участвайки в игра, за която аз -- признавам си го, -- знаех по-малко и от нищото. Усещах ги и на улицата, но това поне следваше да се очаква. Но ги усещах и в клуба, където не можех в никакъв случай да очаквам и това ме безпокоеше най-много.

Намирах се под непрекъснато наблюдение!

Но защо?

Днес, през настъпващата нощ, реших да разкрия наблюдателя.

Докосна ме някой и аз подскочих, пъхнах ръка под палтото, където се намираше пистолета ми и веднага разбрах, колко силно действува нерешената загадка на нервите ми. Обърнах се и едва ли не глуповато се ухилих на огромния Ларс Торвалсен, който от няколко дни се намираше в Ню-Йорк след двегодишно присъствие на шестия континент.

--- Защо си така нервен, Джим? -- каза той. -- Каква е тази работа? Някакви неприятности ли имаш?

--- Нищо подобно, Ларс -- отвърнах аз. -- Мисля, че тук съм в прекалена градска обстановка. Непрекъснат шум и движение. И толкова много хора -- добавих с такава искреност, за която той и не подозираше.

--- Боже мой! -- възкликна Ларс. -- А според мен това е така хубаво! Наситих се на самота през тези две години сред ледовете. Но след някой и друг месец съм сигурен, че ще изпитвам същото. Дочух, че отново тръгваш на път? Къде? Отново в Китай ли?

Поклатих глава. Не исках да кажа на Ларс, че посоката изцяло се определя от това, което припечеля, за времето през което изхарча наличните ми шестдесет и пет долара, които още обитаваха портфейла ми и няколкото монети в джоба.

- Май, наистина имаш неприятности, Джим? -- той ме погледна отново и този път по-внимателно. -- Ако е наистина така, аз ще се радвам, че... бих могъл да ти помогна.

Пак поклатих отрицателно глава. Всички знаеха щедростта на стария Рокбилд и за дяволските нефрити. Аз си имам чувство за гордост и макар да ме обърка мигновеното изчезване на златния ми запас, който разчитах да превърна в непристъпна бариера пред всякакви несгоди на оставащият ми живот, все-пак нямах никакво намерение да разказвам на Ларс за собствената си глупост. При това нещата не изглеждаха още толкова безнадеждни и аз не съм бездомен скитник в големия град Ню-Йорк.

--- Почакай малко -- каза той, когато някой го викна от клуба.

Но аз не останах да го чакам. Още по-малко ми се искаше да му разказвам за моите наблюдения по време на експедицията. И затова тръгнах по улицата.

Кой ме следи? Защо? Може би някой от Китай, който върви по мен от онази древна гробница, където намелих съкровището? Ки Уонг, разбира се, е разбойник, макар и с добро образование, не би пращал след мен шпиони. Нашата, нека така да я наречем, сделка, макар и необикновена по характер, той смята за завършена, независимо от загубата си. Колкото и да е безчестен в играта на карти, но той не е човек, който да не държи на думата си. В това съм сигурен. Освен това той не би се бавил толкова време преди да нанесе удара. Не, тези не са хора на Ки Уонг.

Сетих се и за импровизирания арест в Париж, който трябваше да ме отстрани за няколко часа; за което свидетелствуваше състоянието на стаята ми и багажа, когато се върнах. А се бях върнал несъмнено много по-рано, отколкото смятаха крадците, тъй като бързо открих измамата; за което си спомням, независимо от болезнената рана с нож, с удоволствие. На единият мой караулен счупих шията, а другият малко може да използува главата си по прякото и предназначение да мисли през следващите няколко месеца. Имаше и втори опит: колата с която отивах на парахода, задържаха между Париж и Хавър. Той можеше да бъде успешен, ако брошката с нефритите не бе в багажа на мой познат, който пътуваше към същия този кораб с обикновен влак; всъщност смяташе, че носи старинни съдове, и тръскането на колата по пътя може да я повреди и изпочупи.

Дали наблюдателя принадлежи на същата банда? Те трябва да знаят, че нефритите не са вече в мен, намират се в музея, където са в безопасност. Повече не представлявах интерес за тях, освен ако не са решили да ми отмъстят. Но и това не обясняваше постоянното, прикрито и търпеливо наблюдаване. И защо не бяха направили удара си по-рано? Всички възможности бяха на тяхна страна.

Които и да са те, реших да им дам възможност да се доберат до мен. Ще им се изплатя напълно. Шестдесет и пет долара и няколко цента представляваше сега богатството ми на земята, но в замяна нямах никакви дългове. В каквото и пристанище да се отправях, поне след мен не оставаха неизпълнени обещания.

Да, аз реших да примамя врага, да излезе от скривалището си. И даже избрах място, където това трябваше да стане.

Из целият Ню-Йорк най-безлюдното място в осем часа вечерта, както впрочем и на всеки друг град е това, което през деня е най-многолюдно. Долната част на Бродуей, като се лиши от дневните орди, се превърна в каньонообразна пустиня и между стените се разхождаше само тихия вятър. Именно там се каних да отида.

Когато завих по Петото авеню тръгвайки от клуба на Откривателите, край мен мина човек, чиято походка и осанка, фигура и дрехи ми се сториха странно познати. Спрях се и загледах, как той бавно изкачва стъпалата. После някак си обезпокоен се разбърза.

Нещо необикновено познато, така познато, че ме изплаши, имаше в този човек. Но какво бе то? Тръгнах към Бродуей и продължих да усещам чуждото присъствие.

Но едва бях стигнал до градския площад и разбрах, какво ми се бе сторило познато. И това предизвика в мен нещо като шок. По походката и осанката, по фигурата и дрехите: от лекото кафяво палто и меката сива шапка до здравото малакско бастунче -- този човек беше -- бях аз!

ГЛАВА ВТОРА

Аз се спрях. Най-естествено бе да предположа, че приликата е случайна. Макар и рядко но такова нещо се случва. В Ню-Йорк има поне петдесетима души, които, ако не се вгледаш по-внимателно, може да приемеш за мен. Но шансът подобен човек и да е облечен напълно като оригинала, т.е. мен, е почти равна на нула. Но е възможно. Какво трябва да предположа? Защо някой трябва съзнателно да ме копира? Но от друга страна, защо трябва да ме наблюдават?

Спрях се в пълна нерешителност: Да взема ли такси и да се върна в клуба? Разумът нашепваше, че съм видял непознатия за миг, че може да ме е измамила играта на светлосенки и видяната прилика е само една илюзия. Като наругах разигралите се нерви предпочетох да продължа пътя си.

Минах Кортлънд сити и започнах да срещам по-малко пешеходци. Църквата Света Троица ми напомни дървена часовникова кула. Заобикаляха ме многочислени отвесни склонове на празни кантори и от тях се усещаше силата на задушаващо налягане. Зданията сякаш спяха и в съня си се поклащаха. Безбройните им прозорци приличаха на слепи очи. Но ако те бяха такива, други очи, този път не слепи, нито за миг не се откъсваха от мен. Погледът им ставаше по-напрегнат, по-натрапчив.

С чувство на известно разочарование стигнах края на Бродуей и погледнах Бетъри-парк. Той бе напълно безлюден. Приближих стената на пристанището и седнах на една пейка. Параходът, пенещ водите на залива, приличаше на голям позлатен бръмбар. Пълната луна щедро подхвърляше сребрист огън на кротките вълни. Бе така тихо, много тихо, че чух далечния звън на камбаните на Света Троица. Беше точно девет часа.

Повече нищо не чух, но неочаквано усетих, че до мен има някой. Приятен глас ме помоли за огънче. Драснах една клечка и я поднесох към цигарата. В светлината на скромното пламъче видях мургаво аскетично лице, гладко избръснато, устата и очите изглеждаха добри, като зениците бяха воднисти, сякаш от напрегната и уморителна работа. Ръката, която държеше цигарата бе дълга стройна и добре поддържана. От нея се излъчваше необикновена сила: ръка на хирург или скулптор. И несъмнено чист професионалист, реших аз в себе си. Тази мисъл се потвърждаваше от скромното, но модерно наметало и меката тъмна шапка. Широките рамена под наметалото подсказваха наличието на необикновена физическа сила.

--- Нощта е прекрасна, нали, сър? -- той хвърли клечката. -- Нощ само за приключения. А зад нас се намира град, в който всичко е възможно.

Погледнах го внимателно. Странна забележка, особено ако се има предвид, че днес аз бях тръгнал да търся приключения. Но в края на краищата, какво е странното? Може би в мен говори прекалената подозрителност? Той не би могъл да знае, какво ме е привлякло тук? Добрите очи и приветливото лице ме накараха незабавно да се откажа от тази мисъл. Това трябва да е някакъв учен, който изглежда идва тук поради тишината на парка.

--- Погледнете парахода -- показа пристанището и очевидно не подозираше, че го изучавам. -- Истинско съкровище на потенциални приключения. В него мълчаливи Александровци, неизвестни Цезари и Наполеони, неосъществени Язони са почти готови да тръгнат за златното руно и по следите на още по неосъществимите Елени и Клеопатри и не им достига само някаква дреболия, която да ги подтикне и те да потеглят към завоюването на света.

--- Какво щастие за света, че не са успели да се осъществят -- разсмях се аз. -- Колко време би изминало, докато тези Цезари, Наполеоновци и други величия биха се хванали за гърлото и света би се забулил в огън и дим?

--- Никакво -- отвърна ми той сериозно. -- Никакво, ако те се намират под контрол на воля и интелект, които са повече от сумата на тяхната воля и интелект. Мозък, по-мощен от техния в съвкупност, разум мислещ и ръководещ ги, с воля по силна от тяхната, е способен да ги застави да изпълняват определен план, точно, както си го е съставил.

--- И в резултат, сър, ще се получи -- започнах да възразявам, -- не някакви супер пирати, престъпници или куртизанки, а просто свръхроби.

--- Но те ще бъдат по-малко роби, отколкото останалите в историята -- отвърна ми той. -- Персонажите, които споменах като типични, винаги са били под контрола на провидението или Бога, ако предпочитате този термин. Волята и интелектът, за които ви казах, ще са по-ефективни, но те се появяват в човешките черепи благодарение грешките на съдбата или Бога, който, естествено ако съществува, е длъжен да наблюдава множество светове и няма възможност прекалено внимателно да следи за всеки индивид, населяващ тези безчислени светове. Не, мозъкът за който приказвам, ще се ползува от талантите на своите слуги най-пълноценно и няма да ги изразходва напразно. Той ще ги възнаграждава справедливо и достойно, а ако трябва да ги наказва, то наказанието ще бъде напълно справедливо. Този мозък-гигант няма да разпръсква хиляди семена с надеждата, че случаят ще ги захвърли на плодоносна почва и те ще дадат добри кълнове. Той ще избира неколцина, ще им подбира почвата и ще следи нищо да не им пречи да растат.

--- Такъв мозък ще бъде нещо повече от съдбата или ако предпочитате другия термин, повече от Бога -- казах аз. -- Повтарям, това ми прилича на свръхробство, Как прекрасно ще бъде за света, такъв мозък да не съществува никога!

--- Да -- той се замисли, -- но, виждате ли, той съществува.

--- Нима? -- опитах се да съобразя, шегува ли се или е сериозен. -- И къде се намира?

--- Това вие скоро ще узнаете... мистър Киркхайм -- студено ми отвърна той.

--- Вие ме познавате! -- за миг ми се стори, че не съм чул правилно.

--- Дори много добре -- отвърна той. -- И този мозък, в чието съществуване вие се съмнявате, знае за вас всичко, което му е необходимо да знае. Той ви призовава. Да вървим, Киркхайм, време е!

--- Ето какво било! И така, срещнах се с този, когото исках. Те, които и да бяха, заиграха с открити карти.

--- Минутка, моля -- при звуковете произнесени от този високомерен глас, който само преди миг ми се струваше така вежлив, усетих, че в мен се пробужда гняв. -- Който или каквото да ви е изпратило при мен, то нито вие, нито той не ме познавате така, както си мислите. Позволете ми да ви кажа, че аз не отивам никъде, ако не зная, къде отивам и се срещам само с тези, с които искам. Кажете ми, къде искате да ме отведете, при кого и защо. Тогава ще реша, да отговоря ли на този... как го нарекохте?, хм... призив.

Той спокойно ме слушаше. Изведнъж ръката му се стрелна и се впи в рамото ми. Срещал се бях с извънредно силни хора, но такъв още не бях виждал. Ръката ми се парализира и бастунчето ми падна на земята.

--- Казах ви какво е необходимо -- студено каза той. Вие веднага тръгвате с мен!

Той ме пусна и за скочих на крака и направо се разтреперих от гняв.

--- Проклет да си! -- възкликнах аз. -- Аз отивам там, където искам... -- и се наведох да си вдигна бастунчето.

В същия миг той ме хвана за двете ръце.

--- Вие ще отидете там, където иска изпратилия ме и тогава, когато той го иска! -- прошепна моят събеседник.

И докато шепнеше, усетих, как ръцете му ме пребъркват. Чувствувах се като малко котенце -- не можех да се освободя. Той намери автоматичния ми пистолет под мишницата и го измъкна от кобура. И със същата бързина с която ме бе хванал ме пусна и се дръпна крачка назад.

--- Да вървим! -- заповяда той.

Аз не мръднах, гледах го и обмислях положението. Никой и никога не бе имал възможността да се усъмни в моята храброст, но по мое мнение храбростта няма нищо общо с безразсъдността, тя означава студено претегляме на всички особености на събитията, преценка на времето и после определени действия в избраната посока с използуване на всички резерви на мозъка, нервите и мускулите. Въобще не се съмнявах, че загадъчния посланик не е сам и наоколо се крият доста помощници. Ако се нахвърля на него, какво ще постигна? Имам само бастунчето. А той държи пистолета ми и сигурно има собствено оръжие. Колкото и да съм силен, той ми показа превъзходството си в тази насока. Възможно е дори да се надява на нападението ми и да разчита, че така ще постъпя.

Разбира се, можех да викам за помощ или да бягам. Но и двата подхода към ситуацията ми се виждаха нелепи и като преценявах възможностите на скритите съучастници -- направо безполезни.

Наблизо се намира станцията на метрото и оживена улица. Там има достатъчно светлина и аз ще бъда в относителна безопасност, , ако успея да се добера... Тръгнах през парка към Уайтхол-стрийт.

Непознатият, за мое учудване, не възрази нищо и спокойно тръгна до мен. Скоро се оказахме на недалеч от станцията Боулинг-грийн. Гневът ми се поуталожи, негодуванието ми се разсея и на тяхно място се настани любопитството. Абсурд е да предполагам, че някой в Ню-Йорк може да принуди друг да го придружава против волята му, когато наблизо се въртят много хора и се виждат униформите на полицаите. Невъзможно е да бъда отвлечен край метрото, а ако влезем вътре, то просто е невероятно. Но защо тогава моят компаньон така спокойно върви до мен и с всяка крачка допуска да се приближавам към мястото, където позицията ми ще се превърне в непристъпна крепост?

Нали само преди няколко минути бе в състояние така лесно да ме хване. Или защо не е трябвало да ми се представи в клуба? Съществуват толкова възможности да ми примами направо от там.

Съществува само един отговор: Нужна им е пълна тайна. Схватката в парка може да привлече погледите на нежелани свидетели. Но как се различаваха тези разсъждения от действителността, разбрах скоро.

Когато приближихме входа на станцията на Боулинг-стрийт, аз видях един полицай. И без срам си признавам -- видът му, ми стопли сърцето.

--- Я виж -- казах на спътника ми, -- там има един полицай. Пъхни ми пистолета в кобура и ме остави да се прибера в къщи. Ти си тръгни където искаш. Направиш ли така, нищо няма да кажа. Ако ли не -- викам. Полицаят ще ви задържи. И ще ви съдят по закона на Съливан, а може и да добавят още нещичко. Вървете си незабелязано и ако искате елате при мен в клуба на Откривателите. Аз ще забравя, това което приказвахме сега и ще си побъбрим на свободни теми. Но не се опитвайте със сила, защото мога да избухна.

Той ми се усмихна като на дете и лицето му и очите му бяха

самата доброта, но не си тръгна. Напротив хвана ме здраво за ръка и ме поведе право към полицая. И когато се приближихме достатъчно, той високо заговори:

--- Е, Хенри, достатъчно. Поразходихте се. Сигурен съм, че не искате да причинявате на този симпатичен полицай напразни главоболия. Хайде, Хенри! Бъди разумен!

Полицаят се приближи до нас и ни огледа от глава до пети. Не знаех, да се смея или да плача. Преди да успея да произнеса дума, човекът до мен протегна на униформения служител своята картичка. Той я прочете и с уважение козирува.

--- Докторе -- запита той. -- Каква е тази работа?

--- Извинете за безпокойството -- отвърна удивителният ми компаньон. -- Ще ви помоля да ми помогнете малко. Нашият млад приятел е мой пациент. Летец, с травма от войната. При катастрофа във Франция главата му е пострадала и сега се счита за Джеймс Киркхайм. Да същият, изследователя. Всъщност е Хенри Уолтън.

Полицаят ме погледна със съжаление. А аз се усмихнах сигурен в безопасността си.

--- Продължавайте -- казах аз. -- Е, какво друго мисля аз?

--- Всъщност, той не е опасен -- непознатият добродушно ме потупа по рамото, -- но понякога се опитва да си отиде от нас. Безвреден е, но е изобретателен. През цялата нощ ни бягаше. Аз разпратих доста хора да го търсят. И сам отидох в парка, където го открих. В подобни случаи, той смята, че го грози отвличане. Бъдете така добри, изслушайте го и го уверете, че подобни неща, са невъзможни в Ню-Йорк. Или ако са възможни, то похитителите, като мен , не биха посвещавали полицаите в плановете си, както правя аз.

Направо се възхищавах на ловкостта с която измисляше. Изглеждаше ми хумористично, но търпеливо и напълно професионално. И понеже се считах в безопасност си позволих да се разсмея.

--- Напълно е прав -- казах аз. -- Но така се случи, че аз наистина съм Джеймс Киркхайм. Никога досега на съм се считал за човек на име Хенри Уолтън. А и този човек също не съм виждал до тази вечер. Имам пълните съмнения, че той се опитва да ме отведе някъде, където аз не искам да отида.

--- Ето, видяхте ли! -- компаньонът ми многозначително кимна на полицая, който не отвърна на усмивката ми, но продължи да ме гледа съжалително.

--- Не се вълнувайте -- каза ми той. -- Както каза добрият чичо доктор, бандитите не се обръщат към полицията за помощ. Вас не могат да ви отвлекат от Ню-Йорк. Вървете спокойно с доктора и не се вълнувайте.

Време бе да свържа с този абсурд. Пъхнах ръка във вътрешния джоб и извадих портфейла си, където се намираха визитките ми, добавих към тях две писма и ги протегнах на полицая.

--- Може би това ще ви накара иначе да погледнете на нещата -- изрекох аз.

Той ги взе, внимателно прочете и ми ги върна с още по-голяма жал в очите.

--- Разбира се, момко -- тонът му бе успокояващ. -- Нали ти казвам, няма никаква опасност. Да ви спра ли такси, докторе?

Направо се изумих. Погледнах го, после спътника ми, накрая визитката и пликовете. На всичките прочетох едно и също. И не вярвах на очите си!

На визитката бе изписано името "Хенри Уолтън". А пликовете бяха адресирани до джентълмена, който се намира под грижите на доктор Майкъл Корсърдайн, на адрес, в който познах района на най-скъпо платените ню-йоркски специалисти. Освен това портфейла, който държах в ръце, не беше същия с който започнах нощната си разходка преди един час.

Тогава разкопчах палтото си и потърсих етикета на шивача, на който трябваше да бъде изписано името ми. Но нямаше никакъв етикет. Неочаквано чувството ми на безопасност се изпари. Започнах да разбирам, че ще ме заставят да отида там, където не желаех. Дори от това място -- станцията на ню-йоркското метро.

--- Чуйте ме -- казах и в гласа ми повече нямаше смях, -- вие ще направите голяма грешка. С този човек се срещнах само преди няколко минути в Бетъри-парк. той настоя да тръгна с него. Къде? Не ми каза. Но трябвало да се срещна с човек, чието име не спомена. Когато отказах, той със сила ме обискира и ми взе оръжието. По време на тази борба той е сменил портфейла ми с друг, в който е бил поставил визитната картичка на Хенри Уолтън. Искам да го обискирате и да намерите моя портфейл, освен това искам, независимо дали ще го намерите или не, да ни закарате заедно в участъка.

Полицаят ме погледна съмнително. Моята искреност и очевидното ми здравомислие го поразиха. Нито външността ми, нито маниерите ми не подсказваха за разстроено мислене. От друга страна, ласкавото лице, добродушния поглед, биещите на очи възпитание и професионализъм на човека от Бетъри, съвсем не подхождаха на нагъл похитител.

--- Нямам нищо против разпит в участъка, нито против обиска -- каза моят придружител. -- Но ви предупреждавам, че възбудата влияе зле на състоянието на моя пациент. Впрочем... повикайте такси.

--- Не искам такси -- възпротивих се аз твърдо. -- Ние ще тръгнем само в полицейска машина и ако ни съпровождат полицаи.

--- Момент, моля -- лицето на полицая се проясни. -- Идва сержантът. Той ще реши, какво да правим.

Сержантът се приближи.

--- Какво става, Мъни? -- и започна той да ни оглежда.

Полицай Мъни накратко описа положението. Сержантът този път ни разгледа още по-внимателно. Аз му се усмихвах весело.

--- Всичко, което искам -- казах аз, -- е да ни закарат в участъка и то в патрулна кола. Никакво такси! докторе... как ви беше там името? Аха, доктор Консърдайн. Патрулна кола, няколко полицаи и доктора до мен. Нищо друго не искам.

--- Добре, сержанте -- търпеливо произнесе докторът. --

Съгласен съм. Но както вече предупредих полицай Мъни, това означава известно забавяне и следователно възбуда за пациента. Вие ще трябва да понесете част от отговорността за последствията, в края на краищата неговото здраве е моята главна грижа сега. Аз казах, че той не е опасен, но днес намерих в него ето това! -- и той протегна на сержантът автоматическия ми пистолет. --- Под лявата му мишница ще откриете кобура. Честно казано, мисля, че колкото по-бързо го доставим в болницата, толкова ще е по-добре.

Сержантът се приближи до мен и ме опипа под мишницата. По очите му познах, че този рунд се спечели от Консърдайн.

--- Аз имам разрешително за носене на оръжие -- отсякох рязко аз.

--- Къде е то? -- последва неизбежният въпрос.

--- В портфейла, който този човек прибра, заедно с пистолета ми -- отвърнах аз. -- Ако го обискирате, вие ще го намерите в него.

--- О, бедното ми момче! Бедното момче! -- завайка се тихо Консърдайн. И огорчението му бе така искрено, че едва ли не сам усетих жалост към себе си. А той отново заговори със сержанта: -- Този въпрос може да решим, без да отидем до участъка. Както вече ви каза Мъни, умственото разстройство на пациента ми, се състои в това, че се смята за някой си Джеймс Киркхайм, който живее в клуба на Откривателите. Истинският мистър Киркхайм може в този миг да се намира в клуба. нека позвъним и да попитаме. Ако наистина е там, мисля, че това ще завърши делото. Ако го няма ще се наложи да отидем до участъка.

Сержантът ме погледна, а аз направо зяпнах доктора.

--- Ако наистина можете да говорите с Джеймс Киркхайм в клуба на Откривателите -- казах накрая, -- то аз съм наистина Хенри Уолтън.

Ние отидохме при близката телефонна кабина. Аз казах на сержанта номера на клуба.

--- Попитайте за Робърт -- допълних, към номера. -- Той днес е портиер.

Само минути преди да тръгна на похода си, размених няколко думи с Робърт. Той трябва и сега да се намира на мястото си.

--- Робърт ли е? Портиерът? -- запита сержантът, когато се обадиха от другата страна на слушалката. -- Мистър Киркхайм да е в клуба? Обажда се Доуни, сержант от полицията.

Последва пауза. Сержантът ме погледна.

--- Изпратиха да повикат Киркхайм -- измърмори той, а после заговори в слушалката: -- Кой е? Вие ли сте мистър Киркхайм? Почакайте за миг, моля. Дайте ми отново портиера... Робърт? Аз наистина ли говорих с мистър Киркхайм? Изследователят Киркхайм? Сигурен ли сте? Добре, добре. Не се ядосвайте. Знам, че го познавате добре. Дайте ми го отново. Ало, мистър Киркхайм... Не, всичко е наред. Просто... един малко мръднал... Той мисли, че ... той е вие...

Аз измъкнах слушалката от ръцете му, притиснах я до ухото си и чух глас:

--- Не му е за първи път, нещастния...

Гласът бе моят собствен!

ГЛАВА ТРЕТА

Слушалката ми отнеха, впрочем достатъчно нежно. Сержантът отново се заслуша. Мъни ме държеше за лявата ръка, Лъжливият доктор -- за дясната. Чух, как сержантът каза:

--- Да, Уолтън, Хенри Уолтън, Така го наричат. Извинете за безпокойството, мистър Киркхайм. До виждане. -- той постави слушалката на мястото и съчувствено ме изгледа. -- Колко жалко! -- възкликна сержантът. -- Да повикам ли бърза помощ, докторе?

--- Не, благодаря -- отвърна моят похитител. -- Това е особен случай. Манията за отвличане е така силна, че той ще бъде най-спокоен, когато е сред хора. Ние ще тръгнем с метрото. Дори нормалната му същност да бездействува, подсъзнанието ще му подсказва, че отвличането е невъзможно сред самата тълпа в метрото. Е, Хенри -- той ме потупа по рамото, -- съгласен ли си с това? Вие, надявам се, вече започвате да осъзнавате реалността, нали?

Аз се освободих от обхваналото ме вцепенение. Човекът, който мина край мен на Шестото авеню! Той така странно приличаше на мен! колко глупаво от моя страна, че не размислих над това преди.

--- Чакайте! -- завиках отчаяно. -- В клуба се намира самозванец. Той просто прилича много на мене. Аз го видях...

--- Е, момко -- каза сержантът и съжалително ме хвана за ръка. -- Ти нали даде дума. Мисля, че ще я сдържиш, нали? Върви спокойно с доктора.

За първи път усетих такава безднадежност. Хвърлената мрежа бе оплетена с дяволска изобретателност. Очевидно, нито една възможност не бе пропусната. Усетих безпощадната преса. Ако някой е заинтересуван от... изчезването ми, то леко ще ме унищожи. Щом този двойник така лесно е измамил портиера, който ме познава толкова години, щом с такава лекота общува с приятелите ми в клуба, без да се страхува от разобличаване, щом е способен на всичко това, то какво ще извърши в моя вид и с моето име? Кръвта ми се превърна на истински лед. Какъв е този заговор? Аз съм отстранен, двойникът ми заема моето място в моята среда за известно време и сигурно ще извърши някое гнусно престъпление, което навеки ще очерни името ми. Ситуацията загуби и последните си забавни черти. Можех да очаквам най-лошото.

Но следващият етап на робското ми пътешествие бе по метрото. Както каза докторът, нито един човек в здрав разсъдък не би казал, че от там може да се отвлече човек. Там е по-лесно да избягам, да намеря човек, който да ме изслуша, да създам при нужда такива

условия, че похитителя ми, да не може повече да ме задържа, въобще да го надхитря по някакъв начин.

Във всеки случай нищо друго не ми остава, освен да вървя с него. Безсмислено е да очаквам нещо повече от полицаите.

--- Да вървим... докторе -- казах аз напълно спокойно.

Ние тръгнахме към метрото. Той продължаваше да ме държи за ръка. Влязохме в станцията. Влакът бе на перона. Аз се качих на последния вагон. Корсърдайн ме последва. Вътре нямаше никой. Продължих напред. Във вторият -- мярнаха се един или двама невзрачни пасажери. Но в третият видях няколко морски пехотинци, начело с един лейтенант. Пулсът ми заби ускорено. Ето

възможността, която търсих. Тръгнах право към тях. Когато влязох в техния вагон видях една двойка до ъгъла край вратата с периферното си зрение, но не и обърнах никакво внимание.

--- Хенри! -- чух вик преди да направя и пет крачки. -- Скъпи, Хенри! Боже! Как съм радостна, че доктор Консърдайн те намери!

Неволно се спрях и обърнах. Към мен тичаше едно момиче. Тя ме прегърна с двете си ръце и отново възкликна:

--- Хенри! Той те намери! О, скъпи Хенри! Колко съм щастлива!

По красиви кафяви очи не съм виждал през живота си. Дълбоки и нежни те ме гледаха с такава жалост, че по краищата на дългите мигли увиснаха бистри сълзи. Дори отново вцепенен, не отминах тънката кожа, естествената червенина на лицето, къдравите като коприна, късо подстригани коси, с топъл бронзов оттенък, над които елегантно властвуваше изящна шапчица, леко вирнатия нос, изисканите устни и миниатюрната брадичка. Именно такава девойка, при други обстоятелства, разбира се, бих предпочел да срещна; а сега тя ми подействува... направо смущаващо.

--- Е, е, мис Уолтън! -- гласът на доктор Консърдайн прозвуча успокояващо. -- С вашият брат засега всичко е наред!

--- Прекрати, Ева. Престани да се суетиш! Докторът го намери. Казвах ти, че така ще бъде.

Гласът бе на вторият човек, който седеше до момичето. Изглеждаше примерно на моя възраст и бе облечен изключително добре. Но лицето му, тънко и обгоряло от слънцето, подсказваше за разхайтен начин на живот.

--- Хенри, как си? -- запита ме той и грубовато добави: -- Ама че ни разтревожи днес!

--- Нима е станало нещо, Уолтър -- упрекна го момичето, -- щом Хенри се намира сега в безопасност?

Махнах ръцете на девойката от врата си и ги изгледах и тримата. На пръв поглед те бяха това, което трябваше да бъдат -- известен специалист, скъпо платен и с богат опит, който проявяваше разбиране и безпокойство към непокорния пациент с размътено съзнание; привлекателната и изплашена сестрица, обладана от радост, че побърканият и избягал брат се е намерил и верният приятел, възможно и верен поклонник, леко изгубил равновесие и нерви, но все така верен и предан, доволен, че безпокойството на милата на сърцето му се свършиха, бе готов да ме удари, ако отново започна да се държа лошо. Те бяха така убедителни, че за миг се усъмних в собствената си личност: аз ли съм наистина Джеймс Киркхайм? Може само някъде да съм чел за него! Умът ми трепна от възможността в действителност да бъда Хенри Уолтън, загубил разсъдъка си в катастрофа.

Доста усилие ми трябваше да отхвърля тази идея. Двойката, без съмнение, бе чакала да се появя в метрото. Но в името на всички предвидливи дяволи, как те са могли да знаят, че аз ще се появя именно на тази станция?

Тогава си спомних една от странните фрази на доктор Консърдайн: "Разумът, който планира нещата вместо тях, е с воля по-силна от тяхната, способна да ги застави да изпълняват тези планове точно така, както ги е съставил грандиозният мозък".

И около мен се затвори паяжината, чиито безбройни нишки държеше една единствена грижлива ръка и тя ме теглеше, теглеше... без задръжки и неизвестно накъде... и защо?

Обърнах се към моряците. Те ни гледаха с интерес. Лейтенантът се надигна и тръгна към нас.

--- Мога ли с нещо да ви помогна, сър? -- запита той докторът, но очите му бяха насочени към момичето и пълни с възхищение.

Разбрах, че не мога да разчитам нито на неговата помощ, нито на помощта на неговите хора. Въпреки това на лейтенанта отвърнах аз:

--- Можете! Наричам се Джеймс Киркхайм и живея в клуба на Откривателите. Не мисля, че ще ми повярвате, но тези хора се опитват да ме отвлекат...

--- О, Хенри, Хенри! -- измърмори девойката и докосна очите си с малка, толкова малка, че изглеждаше нелепа, везана кърпичка.

--- Всичко което ще ви помоля -- продължих аз, -- е да позвъните в клуба на Откривателите, да потърсите Ларс Торвалдсен, да му разкажете какво сте видели и да му предадете, че човекът в клуба, който се нарича сега Джеймс Киркхайм е един самозванец. Ще го направите ли?

--- О, доктор Консърдайн! -- изхлипа девойката. -- О, бедното ми братче!

--- Бихте ли дошли с мен за миг, лейтенанте? -- проговори докторът и после каза на човека който нарече момичето Ева: --- Уолтър, наглеждай Хенри... -- Той хвана лейтенанта за ръка и те тръгнаха напред по вагона.

--- Хенри, седни, старче -- предложи Уолтър.

--- Моля те, скъпи -- каза момичето.

Те ме хванаха от двете страни за ръцете и ме насочиха към седалката. Аз не се съпротивлявах. Някакво ожесточено удивление, смесено с възхищение, ме обхвана. Видях как лейтенантът и докторът нещо да разговарят, а останалите моряци да слушат разговора им. Знаех, какво им казва.

Лицето на лейтенантът се смекчи. Той и хората му ме поглеждаха с жалост, а към девойката със съчувствие. Лейтенантът зададе някакъв въпрос. Консърдайн кимна в знак на съгласие и те тръгнаха към нас.

--- Друже -- каза успокоително лейтенантът, -- разбира се, ние ще изпълним молбата ти. Щом слезем на моста и веднага ще позвъня. Клуба на Откривателите ли?

Бе така прекрасно, но за съжаление знаех какво си мисли: успокоява един луд. Кимнах уморено.

--- Това разказвай на баба си. Разбира се, че няма да го направите. Но ако по някакъв начин искрица интелект засвети в мозъка ви тази вечер или поне утре, моля ви позвънете, както ви помолих.

--- О, Хенри! Моля те, успокой се! -- почти проплака девойката и обърна прелестния си взор към лейтенанта. -- Аз съм сигурна, че този офицер ще изпълни обещанието си.

--- Разбира се, че ще го изпълня -- увери я той и при това дори и намигна.

Не ми остана нищо друго, освен да се засмея с пълно гърло. Нито един моряк, нито един офицер или редник, не би устоял пред такъв поглед -- умоляващ, благодарен и така прелестно замислен и признателен.

--- Както решите, лейтенанте -- казах аз. -- В нищо няма да ви виня. Аз сам бях готов да твърдя, че от центъра на Ню-Йорк е невъзможно да се отвлече човек пред очите на полицаите, но явно загубих. После бях готов да се обзаложа, че това е невъзможно във вагоните на метрото. И отново загубих. Но ако вие продължите да гадаете, луд ли съм или не, позвънете в клуба.

--- О, братко! -- въздъхна Ева и отново заплака.

Аз се отпуснах отново в седалката и зачаках нова възможност. Девойката ме държеше за ръката и често поглеждаше лейтенанта. Консърдайн седна отдясно, а Уолтър се настани до Ева.

На бруклинския мост моряците слязоха, като неведнъж се обърнаха към нас. Аз широко се усмихнах и така отдадох чест на лейтенанта, девойката до мен предпочете благодарствената усмивка. И ако още нещо бе нужно да забрави молбата ми, то това бе именно нужното.

Качиха се много хора. С надежда разглеждах влизащите и сядащите. Но като се взирах в лицата им, надеждата ми помръкваше. печално ми бе да разбера, че старият Вандърбилд е сгрешил, когато е казал: "Проклетата тълпа". Нужно е било да каже: "Тъпата тълпа".

Тук имаше еврейска делегация от десетина души, която се прибираше в Бронкс, закъсняла стенографистка, която веднага започна да си черви устните, трима заякоподобни млади хулиганчета, италианка с четири неуморими деца, почетен стар джентълмен, който подозрително поглеждаше детската игра, добре облечен негър, мъж на средни години и жена с приятна външност, който би могла да бъде учителка, две хилещи се момичета, които веднага се захванаха да флиртуват с хулиганите, трима клерка и около десетина незабележими и явно по слабоумни пътника. Въобще типично население на един вагон на ню-йоркското метро. Поглед наляво, поглед надясно -- единствен извод: тук не може да се мисли за присъствие на достатъчно интелект.

Безсмислено бе да се обръщам към тези хора. Тримата ми пазачи изпреварваха всички по качеството на сивото си вещество и най-вече в изобретателността си. Те ще успеят да неутрализират всеки мой опит, но въпреки това бях длъжен да опитам нещо. Все у някого можеше да има развито любопитство и той да позвъни. Погледнах почтения стар джентълмен -- заприлича ми на човек, който няма да се успокои преди да си изясни, за какво става дума. Но преди да си отворя устата и да го заговоря, Ева ме задърпа за ръката и се наклони към човека в наметалото.

--- Докторе -- гласът и бе ясен и отчетлив и се разбираше из целия вагон. Докторе, Хенри изглежда по-добре. Може ли да му дам, е, вие знаете какво?

--- Прекрасна мисъл, мис Уолтън -- отвърна докторът. -- Дайте му я.

Момичето пъхна ръка в дългото си спортно палто и извади малък вързоп.

--- Вземи, Хенри -- тя ми го протегна. -- Ето ти приятелчето, ти си така самотен без него. Вземи го!

По-скоро автоматически, отколкото съзнателно взех вързопа и го разгънах. В ръцете ми се оказа мръсна и отвратителна стара парцалена кукла. Тъпо я гледах и едва сега започнах да разбирам цялата дяволска изтънченост на подготвения ми капан. В самата смехотворност на куклата имаше някакъв първичен ужас. И след думите на момичето целият вагон ме гледаше.

Аз видях, как възрастният господин, сякаш не вярвайки на очите си, ме стрелкаше през диоптрите си, и същевременно забелязах, че Консърдайн отвърна на погледа му с многозначително почукване по челото си -- и всички видяха това. Грубият смях на негъра изведнъж затихна. Евреите се вцепениха и ме загледаха. Стенографистката си изпусна козметиката. Италианските деца с очарование загледаха куклата. Няколко чифта очи на средна възраст срамежливо се отклониха на страни.

Изведнъж се осъзнах, че стоя и стискам куклата в ръце, сякаш се страхувам, че могат да ми я вземат.

--- По дяволите! -- изругах и се наканих да я хвърля на пода.

Разбрах, че по нататъшната съпротива и борба са безсмислени. Играта против мен е с белязани карти отначало до край. Мога само да се предам. И да отида, както казва докторът, там, където иска "грандиозният мозък", независимо дали искам или не. И то когато му е нужно. което ще рече, веднага!

Какво пък, достатъчно ме разиграваха, ще трябва да си вдигна ръцете, но като седнах обратно, реших и аз да си направя малко развлечение.

Седнах и пъхнах парцалената кукла в горният джоб на палтото си, откъдето остана само главата и да стърчи нелепо. Възрастният джентълмен издаде съчувствуващи звуци и с разбиране кимна на Консърдайн. Едно от заешките хулиганчета подхвърли: "Мръднал", и момичетата нервно се разхилиха. Негърът неочаквано се изправи и тръгна към съседния вагон. Едно от италианчетата захленчи и започна да сочи куклата: "Дай ми я".

Аз взех ръцете на девойката в моите.

--- Скъпа, Ева -- казах аз също така ясно и високо като нея, -- Ти знаещ, че избягах заради Уолтър. Той не ми харесва. -- прегърнах я през талията. -- Уолтър -- наведох се над нея към него, -- човек, който току-що е излязъл от затвора, където си е излежал заслуженото наказание, не е достоен за моята Ева. Макар и да съм луд, знаеш, че съм прав.

Възрастният джентълмен прекъсна дразнещото хапане на устните си и потрепера. Всички останали във вагона, подобно на него се загледаха в Уолтър. Обзе ме задоволство, като видях как почервенява.

--- Доктор Консърдайн -- обърнах се към похитителя ми, -- като медик вие сте запознат с клеймото, имам пред вид признаците на родения престъпник. Погледнете уолтър. Очите му са така мънички и така близо едно до друго, устата е като откачена от лошите навици, а ушните миди са недоразвити. Ако мен не бива да ме пускат на свобода, то него още повече, нали докторе?

Сега във вагона всички разглеждаха това, което бях посочил и преценяваха думите ми. Това си беше почти истина. Лицето на Уолтър придоби тухлено-червен цвят. Консърдайн невъзмутимо ме изгледа.

--- Не, Ева -- продължих аз. -- Той не е достоен за тебе!

И я притиснах до себе си. Това започна да ми харесва -- Тя бе така красива.

--- Ева! -- възкликнах аз. -- Ние така отдавна не сме се виждали, а ти дори не ме целуна!

Повдигнах брадичката и, погледнах я и... целувката ми съвсем не беше братска. Чух, как Уолтър изруга тихо. Как възприе това доктора не мога да съдя. На мен ми бе все едно -- , устата на Ева бе така сладка.

Целувах я отново и отново под хохота на хулиганите, хиленето на момичетата и възклицанията на изпадналия в ужас възрастен джентълмен. Лицето на момичето, което почервеня при първата целувка, сега пребледня. Тя не се съпротивляваше, но между целувките чу нейния шепот:

--- Ще ми платите за това! О, как само ще ми платите!

Аз се разсмях и я пуснах. повече не я безпокоих. Ще вървя след доктор Консърдайнър, дори той да не иска, докато тя е с него.

--- Хенри -- прекъсна мислите ми неговия глас. -- Да вървим. Пристигнахме на нашата станция.

Влакът спря на "Четиринадесетото авеню". Консърдайн стана и с поглед даде сигнал на девойката. Като наведе засрамено очи тя ме хвана за ръка. Дланта и бе ледена. Като продължавах да се смея, аз слязох на перона и тръгнах към улицата. Веднъж се обърнах и сърцето ми се стопли при вида на лицето на Уолтър. Най-малкото това бе туш за тях двамата -- в собствената им игра.

Шофьор в дълга ливрея ни чакаше да изхода. Той ме погледна любопитно и поздрави доктора.

--- Насам, Киркхайм! -- заповяда той кратко и ясно.

И така, отново съм Киркхайм. Какво ли значи това?

Мощната кола ни чакаше до бордюра. Консърдайн ми я посочи. Като продължавах да стискам Ева за ръка, аз седнах и я привлякох към мен. Уолтър се настани на предната седалка, докторът зад него. Шофьорът затръшна вратата. Вътре имаше още един човек в ливрея. Автомобилът се отдели от мястото си.

Консърдайн натисна някакво лостче и прозорчетата се закриха от непрозрачни завеси. Заобиколи ни полумрак. И веднага Ева се издърпа от мен, удари ме по устните и като се сгуши в ъгъла, мълчаливо заплака.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Скъпата кола, европейски модел, бързо и плавно премина Петото авеню и пое на север. Докторът дръпна друго лостче и непрозрачна завеса ни отдели от водача. Скрита лампа замъждука в мрака и едва го отслабваше. В тази слаба светлина забелязах, че девойката започна да си възвръща душевното равновесие. Тя се бе съсредоточила на изящните върхове на модните си обувки. Уолтър извади табакера. Аз реших да последвам примера му.

--- Ева, нали не възразявате? -- проявих загриженост към нея.

Тя не ме погледна и не отговори. Уолтър бе насочил ледения си поглед някъде над главата ми. Запалих цигарата и се съсредоточих на курса ни. Часовникът ми показваше десет без петнадесет. През грижливо затворените прозорци не се виждаше нищо. По честото спиране знаех, че още сме на авенюто. После колата започна поредица завои и обръщания, сякаш се движеше по странични отклонения. Но веднъж ми се стори, че направи пълен кръг. Въобще изгубих всякакво усещане за ориентация, което несъмнено бе целта на подобни маневри.

В десет и петнадесет колата рязко дръпна и полетя с голяма скорост. Реших, че сме излезли вън от района с интензивно движение. И скоро през вентилацията до нас стигна порива на свеж прохладен въздух. Изглежда, трябва да се намирахме или в Уестъчер или в Лонг-Айлънд. По точно не можех да определя.

Точно в единадесет кората спря и след кратък престой отново продължи. Чух звънтенето на тежки железни врати. В продължение на десет минути се движехме много бързо и отново спряхме. Консърдайн сякаш се събуди от обхваналите го мисли и разтвори пердетата. Водачът отвори вратата. Ева излезе вън, а Уолтър я последва незабавно.

--- Да, мистър Киркхайм, ние пристигнахме -- вежливо каза докторът и ми заприлича на гостоприемен стопанин, който кани желан гост, а не човек, похитен от него с помощта на възмутителни хитрости и измами.

Аз побързах да изляза вън от колата. В нещастната светлина на Луната, разводнена като очите на трезвен алкохолик и вещаеща приближаваща се буря, аз видях огромно здание, наподобяващо замък, донесен направо от бреговете на Луара. В крилата и кулите ярко светеха огньове. Девойката и Уолтър бързаха към неговите отворени врати. Аз се огледах. никъде другаде, освен в замъка, нямаше никаква светлина. Това създаде впечатление, че се намирам в отдалечено и обширно пространство, обрасло с гъсти гори, които ни заобикаляха и гарантираха неприкосновеност спрямо чужди погледи.

Консърдайн ме хвана за ръка и ние тръгнахме на свой ред към вратата. Посрещнаха ни двама лакей. Помислих, че са араби. И двамата бяха необикновено силни на вид. Щом влязохме в залата, спрях и неволно възкликнах възхитен. Сякаш от най-хубавите съкровища на средновековна Франция е избрано най-прелесното и е събрано тука. Дългите галерии, на една трета от разстоянието до високия сводест таван, бяха в изтънчен готически стил. От тях висяха гоблени, с подобни на които едва ли можеха да се похвалят много музеи в света; а закованите по стените щитове и мечове бяха от покорените крале.

Но консърдайн не ми даде време да разгледам всичко това. Отново ме хвана за ръка и аз видях пред себе си типичен на вид и с безукорни маниери английски лакей.

--- Томас ще се погрижи за вас -- каза докторът. -- Довиждане, Киркхайм.

--- Последвайте ме, сър -- поклони се лакеят и ме заведе в миниатюрния придатък на залата в ъгъла. Той натисна нещо на украсената с резба стена, която се плъзна на страна и ние влязохме в малък асансьор. Когато той спря, задвижи се друга стена. Оказах се в спалня, обзаведена така разкошно, както и голямата зала. Зад тежка завеса се намираше банята. На кревата бе проснат вечерен костюм, белоснежна риза, връзка и всички необходими неща. След няколко минути бях измит, обръснат и облечен във вечерния костюм. Той напълно ми подхождаше и по мярка и по вид. Когато лакеят отвори вратата на гардероба, вниманието ми привлече висящото палто. Погледнах вътре. Там се намираха точните копия на всички вещи, които държах в гардероба клуба. Да, те бяха тук и когато погледнах с любопитство на етикетчетата на шивачите, то навсякъде открих собственото си име.

Стори ми се, че лакеят ме наблюдава скрито и очаква да се изненадам, но ако бе така, то аз го разочаровах. Моята способност да се удивлявам бе изчезнала.

--- И сега, накъде? -- поинтересувах се аз.

Вместо отговор той задвижи следващия панел и зачака да вляза в асансьора. Когато спряхме очаквах отново да се озова в голямата зала, но се оказахме в малка и скромна приемна, стените на която бяха обшити с дъбова ламперия, без мебели и една врата от черен дъб. До нея стоеше висок и мургав арабин, който очевидно ме чакаше, защото лакеят се поклони, върна се обратно в асансьора и ме изостави на съдбата ми. Арабинът ме поздрави по източен маниер, отвори вратата, отново ме поздрави и аз влязох вътре. Часовникът удари полунощ.

--- Добре дошли, Джеймс Киркхайм! Вие сте точен до секундата -- каза някой. Гласът бе удивително звучен и мелодичен; по качествата си напомняше изпълнение на орган. Говорещият се намираше в центъра на дълга маса, приготвена да посрещне трима души. Всичко това видях преди да срещна очите му; после за известно време загубих способност да виждам каквото и да било. Тези очи, най-живите, които някога бях виждал, притежаваха дълбочината на синия сапфирен цвят. Големи и леко раздалечени те проблясваха, сякаш зад тях непосредствено са крие самият източник на живота. По яркостта си ми напомняха бисери, по твърдостта си -- диаманти. Вежди нямаше и очите не мигаха, като очи на птица или на змия!

Доста трудно ми бе да се откъсна от тях и да погледна лицето на което се разполагаха. Главата бе необикновено голяма, с високо и широко чело и съвършено плешива. Черепната кутия бе с поразителна вместимост -- поне два пъти повече от средната. Ушите бяха дълги, тесни и подчертано заострени по краищата. Носът тежък, гърбав, а брадичката едра и масивна. Устните, класически източени и неподвижни, доста пълни, наподобяваха гръцка статуя. Цялото това огромно и закръглено лице, мраморно-бяло, без нито една бръчица или сгъвка по него, бе лишено от всякакво изражение. Единственото живо място на него бяха очите и те бяха удивително живи, свръхестествено живи, ужасяващо живи!

Тялото или поне това което видях, показваше, че този човек с мощна гръд притежава огромна жизнена сила. При първият му поглед усетих нещо необикновено, нещо като радиация с нечовешка мощ.

--- Седнете, Джейм Киркхайм -- отново прозвуча ехтящият глас.

От сянката зад гърба му се появи прислужник и дръпна приготвения за мен стол. Аз се поклоних мълчаливо на необикновения стопанин и мълчаливо седнах на посоченото място.

--- Вие сигурно сте гладен, след дългото пътешествие -- каза той. -- Много мило от ваша страна, Джеймс Киркхайм, че ми оказвате такава чест с посещението си и ми задоволявате каприза.

Погледнах го, но не открих и следа от насмешка.

--- Задължен съм ви, сър -- вежливо отвърнах аз, -- за изключително занимателното пътешествие. Що се отнася до задоволяването на каприза ви, както го нарекохте, какво бих успял да направя, когато вашите пратеници бяха, хм... така убедителни.

--- А, да -- кимна той. -- Доктор Консърдайн умее действително да убеждава. Той скоро ще се присъедини към нас. Пийнете нещо и хапнете.

Прислужникът наля шампанско, аз вдигнах чашата и мълчаливо, но с удоволствие, я загледах. Това бе изделие от планински кристал, така изящна и доколкото можех да съдя -- изключително древна, въобще едно безценно съкровище!

--- Да, прав сте -- забеляза хазяинът, сякаш бях казал мислите си на глас. -- Действително е рядкост. Това са чашите на Харун ал-Рашид. Когато пия от тях се виждам като халиф в обкръжението на любимите му сътрапезници и безброй прекрасни хурии в двореца в стария Багдат. Цялата разкошна панорама на арабските нощи се разкрива пред мен. Съхранил ги е за душата ми -- продължи той замислено, -- покойния султан Абдул Хамид. Във всеки случай нему са принадлежали те, преди да ги пожелая.

--- Изглежда, сър, вие имате изключителната способност да убеждавате, щом султанът се е съгласил да се раздели с тях -- промърморих аз.

--- Както забелязахте, Джеймс Киркхайм, моите пратеници са... доста убедителни -- подхвърли той с тих глас.

Аз допрях чашата до устните си, отпих съвсем мъничко и не можах да скрия удоволствието си.

--- Да -- каза необикновеният ми хазяин, -- виното е рядко. То е било предназначено изключително за испанския крал Алфонс, но както вече споменах, пратениците ми са... убедителни. Когато пия това вино, моето възхищение от великолепния му вкус, се помрачава само от съчувствието към крал Алфонс и лишенията които търпи.

С удоволствие пийнах отново. После са нахвърлих на великолепния дивеч. Погледът ми се спря на златна ваза, украсена със скъпоценни камъни. Тя бе така прекрасна и изящна, че неволно станах и отидох да я разгледам.

--- Работа е на Бенвенуто Челини -- осведоми ме домакина. -- Един от неговите шедьоври. Италия, в течение на векове, го е съхранявала за мен.

--- Но Италия никога няма доброволно да се съгласи да даде подобна вещ! -- възкликнах аз.

--- Не, съвсем доброволно, уверявам ви, съвсем доброволно -- вежливо отвърна той.

Тогава започнах да разглеждам стаята и разбрах, че и тя, подобно на огромната зала, е една истинска съкровищница. Ако и половината от съдържанието и са оригинали, то цената и надхвърля милиони. Но това не може да бъде! Дори американски милиардер не може да събере такива неща.

--- Оригинали са -- каза той, сякаш отново бе прочел мислите ми. -- Аз съм колекционер и то най-големия в света. Аз събирам не само картини, скъпоценности, вина и други плодове на човешкия гений, аз събирам мъже и жени. Аз събирам това, което неточно се нарича души. Затова вие, Джеймс Киркхайм, сте тука!

Прислужникът напълни чашата и постави до мен още една бутилка във ведро с лед. На масата се появиха ликьори и пури, а самият прислужник, като по знак излезе. Той изчезна през друг панел в стената, който криеше още един асансьор. Освен това видях, че този човек е китаец.

--- Не, манджурец -- поправи ме домакина. -- От истински княжески род. Но смята, че службата при мен е голяма чест за него.

Аз кимнах небрежно -- обикновена работа. Май прислужници манджурски князе, вина на крал Алфонс, чаши от арабските нощи на халифите и вази на Челини се срещат всекидневно. Бях разбрал, че играта започната преди няколко часа в Батъри-парк започва втората си част и смятах да участвувам в нея с най-добрите и възможни маневри.

--- Вие ми харесвате, Джеймс Киркхайм -- гласът продължаваше да бъде лишен от всякакви емоции и устните му почти не помръдваха. -- Вие мислите: "Аз съм пленник, моето място в света го е заел двойник, дори и най-добрите ми приятели не подозират, че той не съм аз. Човекът, който сега говори с мен е чудовище, безжалостен, безсъвестен и безстрастен интелект, който може да ме унищожи така леко, както се духа свещ". Но в това вие сте напълно прав, Джеймс Киркхайм.

Той помълча известно време. Реших, че е най-добре да не гледам тези ясни сини очи. Запалих пура и кимнах, като впих поглед в димящия край.

--- Да, прав сте -- продължи той. -- Но вие не задавате въпроси и за нищо не молите. Гласът ви не трепери, ръцете не помръдват, а в очите не се вижда страх. И заедно с това мозъкът ви не дреме, вие сте цял като на иглички и искате да се хванете за нещо, което би ви дало някакво преимущество. Като жител на джунглата вие с невидимите антени на нервите си усещате опасността. Всяко чувство ви е наострено и търсите пролука в хвърлената мрежа. Усещате ужаса, но външно няма никакви следи от него. Само аз го долавям. Вие ми харесвате много, Джеймс Киркхайм. По душа сте истински играч!

Той отново млъкна и ме изгледа през ръба на чашата си. Аз се заставих да срещна погледа му и да се усмихна.

--- Вие сте на тридесет и пет години -- продължи той. -- Отдавна ви следя. За пръв път привлякохте вниманието ми с работата си за френската секретна служба през втората година на войната.

Пръстите ми неволно стиснаха чашата. Аз бях сигурен, че освен мен и шефа ми, никой друг не знае нищо за тази опасна работа.

--- Така се случи, че вие не противоречахте на моите планове -- гласът продължаваше да бъде без никаква интонация. -- Затова вие... още продължавате да съществувате. Втори път привлякохте вниманието ми, когато решихте да върнете изумрудите на Спиридова, които комунистите пазеха в Москва. Вие изобретателно ги заменихте с копия и избягахте с оригиналите. Те не ми бяха нужни, имам си по-красиви и скъпи. Затова ви позволих да се върнете при хората, които ви бяха наели. Но смелостта на плана и хладнокръвната храброст, с която го изпълнихте, доста ме развлякоха. А аз обичам развлеченията, Джеймс Киркхайм. И това, че вие съвсем равнодушно приехте... неадекватната награда, засвидетелствува единствено, че за вас приключенията са по-важни. Вие, както казах вече, сте истински играч.

Независимо от всичко не успях да сдържа изумлението си. Делото Спиридов премина в пълна тайна. Аз настоях на това, освен собственика, никой друг да не знае за възвръщането на изумрудите. Те бяха препродадени като обикновени скъпоценности и историята им никъде не се споменаваше. Комунистите и досега не са забелязали подмяната и няма да я забележат, както считах и тогава, докато не решат да ги продават. Но този човек знаеше!

--- Тогава реших да ви, как да го кажа... да ви придобия за себе си -- обясни той. -- Но времето още не бе съзряло за това. Вие отидохте в Китай по молба на Рокбилд. Причината бе древна и неясна легенда, но намерихте гробницата и на гърдите на превърналия се на прах принц Су Кан-се лежаха брошките от нефрит. Вие ги взехте, но бяхте заловен от разбойника Ки Ванг. Намерихте пролука във въоръжението на хитрия грабител и видяхте единствения начин да избягате със скъпоценностите. Той също е играч и вие го знаехте. И в палатката му заложихте брошката, срещу две години робство.

Мисълта, че може да станете негов роб и то доброволно, развесели разбойника. И освен това той разбираше, какво ценност представляват за него мозъкът ви и храбростта ви. Затова се съгласи. Вие забелязахте, че преди започването на играта той беляза картите. Вие използувахте ловкостта си и му върнахте със същото. Ки Ванг разбърка тестето. Щастието се оказа на ваша страна. Спечелихте играта.

Бях направо изумен, затова се изправих и го загледах като втренчен.

--- Не искам повече да ви обърквам -- и ми посочи със знак да седна. -- Ки Ванг често ми е полезен. В различни страни много хора изпълняват молбите ми, Джеймс Киркхайм. Ако бяхте загубили Ки щеше да ми изпрати брошките и би се погрижил от главата ви да не падне косъмче. Защото знаеше: мога по всяко време да ви поискам от него!

Аз въздъхнах, седнах и усетих как се затръшва някаква безмилостна невидима врата на изградения от този човек капан.

--- После -- погледът му не се откъсваше от мен, -- ви подложих на изпитание. Два пъти мои хора се опитаха да отмъкнат брошките. Съзнателно, в нито един от опитите, не планирах стопроцентов успех. Иначе вие бихте ги загубили. Оставях по някоя вратичка, която да можехте да използувате, ако имате достатъчно ум да я видите. Вие успяхте и това наистина ме развлече. И бях доволен!

Той се наведе напред.

--- Сега -- продължи да говори, -- ние стигаме на днешната вечеря. За нефритите вие получихте солидна сума. Но изглежда играта престана да ви интересува. Вие се насочихте към друго развлечение -- глупостта да играете на борсата. В плановете ми не влизаше да печелите и от там. Знаех какви книжа купувате. И извърших известни действия. Без да бързам, долар след долар, ви прибрах всичко. Може би предполагате, че методът, който приложих спрямо вас, повече подхожда за притежател на крупно състояние, отколкото на собственик на жалки хиляди. Но не е така. Дори и да имахте милионите, краят ви щеше да бъде същият. Вие научихте ли урока си?

С усилие на волята потиснах настъпващия гняв.

--- Научих го -- отвърнах късо.

--- Обърнете сега внимание! -- прошепна той и за миг ярките му очи се изпълниха с мрак. -- И така ние стигаме до сегашната вечеря. Аз бих могъл лесно да ви хвана и да ви доставя тук, било вързан, било пребит, било приспан с наркотици. Но това са методите на убийци, на хора лишени от въображение, на отпадъците, на диваците от низшите слоеве. При това не бих усетил никакво удоволствие.

Не, постоянното наблюдение ви накара да започнете открита игра. Двойникът ви, един великолепен актьор, ви изучава в продължение на няколко седмици и сега се наслаждава на живота в клуба. Всичко това, което изпитахте, бе с цел да ви покаже изключителния характер на нашата организация, която ви повика.

И отново отбелязвам: поведението ви ми хареса. Вие бихте могли да се съпротивлявате на Консърдайн. Но ако бяхте постъпили така, щяхте да покажете липса на въображение и истинска храброст. Вие щяхте да бъдете отново тука, но аз тогава бих бил разочарован. И доста ме позабавлява отношението ви към Уолтър и Ева, девойката, която съм предвидил за велико дело, за което я подготвям.

Сигурно ви е удивило, как те са се оказали там, нали? Само пет минути след като седнахте на пейката в Батъри-парк, всички околни станции на метрото получиха своята двойка. Уверявам ви, нямахте никакви шансове да избягате. Всяка ваша постъпка бе предвидена и бяха взети мерки да и се попречи. Цялата полиция на Ню-Йорк не би могла да ми попречи днес да ви получа.

Аз ви повиках, Джеймс Киркхайм!

Изслушах тази удивителна смесица от тънки подмятания, прикрити заплахи и гигантски хвалби с усилващо се изумление. Накрая станах.

--- Кой сте вие? -- запитах направо. -- Какво искате от мен?

Свръхестественото синьо на очите непоносима проблесна.

--- Понеже всички на Земята, към които се обръщам със заповеди, ги изпълняват -- бавно ми отвърна той, -- вие може да ме наричате... Сатана! И ви предлагам възможността заедно с мен да управлявате този свят, естествено срещу определена цена, разбира се!

ГЛАВА ПЕТА

Двете последни предложения звъняха в ушите ми като заредено електричество. При други обстоятелства те биха ми изглеждали смехотворни и нелепи, но тук те се намираха далеч от абсурда.

Тези очи, лишени от мигли, невероятно живи, невероятно сини, забодени на гладкото и неподвижно лице, наистина изглеждаха... като на дявол! Вече усещах докосването на дявола до всичко, което ставаше с мен през последните часове. Неподвижното огромно тяло, звучността на органовия глас без никаква изразителност и излизащ от почти не помръдващите устни, придаваха на ставащото дяволски дух; а тялото му бе сякаш само автомат, в който обитава адска същност, някакво чуждо същество, проявяващо се само в погледа. Това че домакинът ми се различаваше коренно от високият и слаб мургав Мефистофел от операта, пиесата или романа, го правеше още по-ужасен. Освен това, по собствен опит знам, че пълните хора са способни на по изтънчено коварство от слабите.

Не! В този човек, който ме помоли да го наричам Сатана, нямаше нищо абсурдно. Признавам, че в дъното на душата си, изпитах страх от него.

Мелодично прозвъня звънче. На стената светна лампа, ламперията се плъзна встрани и в стаята влезе доктор Консърдайн. Успях да забележа, че панелът е друг, не същият през който изчезна прислужника. И в същия миг съобразих, че в голямата зала не видях нито една стълба. И в спалнята, където ме заведе лакеят, нямаше нито врати, нито прозорци. Мисълта пробяга през мозъка и се прибра, не защото не и придадох значение, а защото сега нямах време да я обмисля.

Станах и върнах на доктора стореният поклон. Той без церемонии и приветствия се настани до дясната страна на Сатаната.

--- Аз казах на Джеймс Киркхайм колко занимателен ми се струва -- каза домакинът.

--- И аз съм на това мнение -- усмихна се Консърдайн, -- но се страхувам, че спътниците ми, не споделят подобно мнение. Кобхъм се разстрои много. Джеймс, вие постъпихте жестоко. Гордостта и тщеславието са едни от греховете на Кобхъм.

Охо, значи фамилията на Уолтър е Кобхъм. Интересно, как се казва Ева?

--- Куклата ми подействува... деморализиращо -- поясних аз. -- Смятам, че съм бил доста сдържан спрямо Кобхъм. Знаете ли, те имаха такива богати възможности и толкова други поводи.

--- О, куклата бе отвличаща идея -- подметна Сатаната. -- И прекалено ефективна.

--- Дяволски ефективна -- обърнах се към Консърдайн. -- Впрочем, точно преди да влезете, аз открих, че вечерям... със Сатаната.

--- А, така ли? Да -- потвърди Консърдайн. -- Вие сигурно чакате да извадя скалпел и да ви пусна кръв, а Сатаната да постави пред вас документ написан със сяра и да поиска да го подпишете със собствената си кръв.

--- Не очаквам чак такива детски приказки -- възразих аз и се постарах да покажа известно възмущение.

Сатаната се разсмя, но лицето му остана неподвижно и само клепачите затрепериха.

--- Стари методи -- подхвърли той. -- От тях се отказах, след срещата си с доктор Фауст.

--- Възможно е да считате, че аз съм доктор Фауст -- вежливо се обърна към мен Консърдайн. -- Не, съвсем не, запомнете -- той ме изгледа лукаво, -- Ева не е Маргарита.

--- По-добре кажете -- поправи го Сатаната, -- Не е вашата Маргарита.

Кръвта ми просто подскочи към лицето. Сатаната отново се бе разсмял. Те, двамата, си играеха с мен, но в тази игра се усещаше една зловеща нотка и това бе несъмнено. Чувствувах се, като мишка между две котки. И си помислих, че и девойката много прилича на подобна мишка.

--- Да -- обади се звучният глас на Сатаната, -- Да, аз станах съвременен човек. Както преди купувам души, вярно, или си ги взимам, но не съм така строг към условията на покупко-продажбата, както в древността. През определени периоди давам душата под аренда. А за извършената работа заплащам прекрасно, Джеймс Киркхайм.

--- Няма ли най-после, да престанете да се обръщате към мен, като към дете? -- студено попитах аз. -- Признавам всичко, което казахте за мен. Вярвам на всичко, което споменахте за себе си. Допускам, че сте Сатаната. Добре. Но какво следва от това?

Настъпи кратко мълчание. Консърдайн запали пура, наля си коняк и премести на страна свещника, който се намираше до него. Мисля, че направи това, да вижда по-добре лицето ми. Сатаната за пръв път през цялото време откъсна поглед от мен и го насочи нагоре. Започваше третата част на тази загадъчна игра.

--- Слушали ли сте някога легендите за сияещите следи на Буда-детето? -- запита Сатаната.

Поклатих отрицателно глава.

--- Именно тази легенда ме накара да се откажа от древните способи за съблазняване на душите -- продължи той сериозно. -- Понеже тази легенда означава нова адска епоха, тя е много важна. Но за вас е важна и по други причини. Така, че слушайте внимателно.

Когато трябвало да се роди великият Буда, Гаутама Всезнаещият -- напевно започна да разказва Сатаната, -- той бил като скъпоценен камък, пламтящ в утробата на майка си. Той бил така изпълнен със светлина, че майчиното тяло се превърнало в светилник, а той бил в този светилник Светият пламък.

За пръв път в Гласът на Сатаната се появи нещо като словесна почтителност.

--- А когато дошло време да се роди, той излязъл през хълбока на майка си, който по чудодеен начин веднага се затворил след него. Седем крачки направил Буда-детето, преди да се спре пред поклонилите се деви, гении, риши и цялата небесна йерархия, която се била събрала за събитието. И останали седем сияещи следи, седем детски стъпки, които блестели като звездите. И когато на Буда започнали да се покланят, тези седем следи се размърдали и тръгнали в различни посоки, сочейки пътищата, по които по-късно ще тръгне възрастния Буда. Пред него тръгнали седем мънички Йоан Кръстителчета -- ха, ха, ха! -- Сатаната са закиска с неподвижното си лице и застинали устни.

--- Една тръгнала на запад, друга на изток -- продължи той. -- Една на север, друга на юг. Те откривали пътищата за спасение на всички четири страни на света. Но какво станало с останалите три? Уви! Мара, царят на илюзиите, който с лошо предчувствие следил за раждането на Буда, защото в света на думите на Буда сянка има само истината и така могат да бъдат научени всички измами с които Мара е държал в ръцете си Земята. Ако Буда победи, Мара ще бъде унищожен. Царят на илюзиите не харесал това, защото най-много ценил развлеченията, а за тях му е била нужна власт. В това -- продължи напълно сериозно Сатаната, -- Мара е приличал на мен. Но интелектът му е куцал -- той не е разбрал, че истината, която изкусно се манипулира, създава къде по-изкусни илюзии от лъжата. Но...

Преди онези три стъпки да отидат далеко, Мара ги прибрал. И постепенно, с помощта на лъжата, хитростта и магията той ги развратил. Научил ги на греховност, възпитал ги да вършат великолепни измами и ги пратил да вървят по света.

Как се развили нещата? Естествено, мъжете и жените тръгнали след тези тримата. И пътищата, които те избирали били къде по-приятни и възхитителни, по-меки и ароматични, по-прекрасни от каменистите, твърди, сурови и студени пътища избрани от неподкупните четири стъпки. Кой може да обвинява хората, че са избрали трите? При това и седемте по нищо не се различавали -- били съвършено еднакви. Различията се изяснявали накрая. Душите, които ги следвали, неизбежно се връщали в самото сърце на измамата, във вътрешната същност на илюзията и там блуждаели вечно. Тези, които тръгвали след четирите, намирали свободата.

И все повече хора поемали след порочните стъпки, а бог Мара се радвал и веселил. Докато не му се сторило, че на земята не останал никой, който да върви по пътя на Просветения. Тогава Буда се разсърдил. Той заповядал и четирите свещени стъпки се устремили към него от всички страни на света. Те проследили трите заблудени и ги пленили.

Но тогава възникнало затруднение. Понеже трите заблудени били стъпки на Буда, не могло да ги унищожат. Те си имали неотменимите права. Но и Мара така дълбоко ги бил развратил, че с нищо не успели да ги очистят от злото.

И така, те са под ключ до края на света. Някъде близко до грандиозния комплекс Боробудур на Ява има мъничък и скрит храм. В него се намира един трон. И да се добереш до този трон трябва да изкачиш седем стъпала. На всяко стъпало сияе една от детските стъпки на Буда. По нищо не се различават една от друга -- но колко са различни всъщност! Четири от тях, светите, охраняват другите три, нечестивите. Храмът е таен и пътят до там е пълен със смъртоносни опасности. Но този, който го достигне жив, може да се качи на трона.

Но качвайки се, той трябва да стъпи па пет от седемте сияещи стъпки!

Слушайте, какво ще стане после. Ако три от петте отпечатъка са нечестиви, той ще има на разположение всички земни желания, които може да му предостави царят на илюзиите. А цената -- робство, възможно дори унищожаване на душата му! Но ако три от следите са свети, тогава той е свободен от всички земни желания и става неподвластен на съдбата. Носител на Света, Съд на Мъдростта -- душата му ще бъде вечно с Пречистите!

Светец или грешник, който стъпи на трите нечисти следи, става притежател на всички земни илюзии!

Грешник или светец, който стъпи на три свети следи е свободен от всички илюзии и вечно благословената му душа изпада в нирвана!

--- Бедничкият! -- измърмори Консърдайн.

--- Легендата е такава -- Сатаната отново благоволи да откъсне погледа си от мен. -- Аз никога не съм се опитвал да открия тези интересни следи. За нищо не ми трябват. Нямам никакво желание да превръщам грешниците в праведници. Но легендата ми ми подсказа интересна мисъл, която не си спомням... да кажем от доста столетия.

Животът, Джеймс Киркхайм, е дълга игра между двама безжалостни играчи -- раждането и смъртта. Всички хора, мъже или жени, играят на нея, макар и повечето да са лоши играчи. Често в тях възниква желание, за което те доброволно биха дали душата си, а понякога и живота си. Но животът е такава груба игра, направлявана единствено от случая, ако въобще е направлявана и с такива объркани и противоречиви правила...

Е, какво пък, аз ще усъвършенствувам тази игра за неколцина избраници, ще играя с тях на великите им желания и за собствено развлечение ще ползувам модела на Седемте отпечатъка на Буда.

А сега, Джеймс Киркхайм, превърни се цял в слух, защото следващото те касае непосредствено. Аз изградих два трона, към които водят не седем, а двадесет и едно стъпала. И на всяко трето блести по един отпечатък, така са седем следи. На единият трон, той е по-ниския, стоя аз. На другият се намират корона и скиптър.

Следва: Три от отпечатъците са нещастливи. Четири -- щастливи в истинският смисъл на думата. Този, който играе с мен, се изкачва към трона, на който се намират короната и скиптъра. Той е длъжен да стъпи на четири, а не на пет, отпечатъка от седемте.

Ако и четирите отпечатъка, на които стъпи, са щастливи, на този човек, докато е жив, ще се изпълняват всички желания. Аз ще бъда негов слуга, заедно с цялата мощна организация, която съм създал и която ми се подчинява. Негови ще бъдат и моите милиарди и той може да прави с тях каквото си пожелае. Всичко ще му принадлежи: власт, жени, титли. Тези, които ненавижда, аз ще наказвам или унищожавам. На него му принадлежи короната и скиптъра на трона, който е по-висок от моя. Под властта му ще се окаже цялата земя! Той ще може всичко!

Погледнах Консърдайн. Докторът нервно отваряше и затваряше със силните си пръсти сгъваем сребърен нож, а очите му проблясваха.

--- А какво ще стане, ако настъпи на други?

--- Тогава аз поемам печалбата. Ако настъпи на една моя стъпка ще извърши една услуга и ще направи това, което го помоля. При две -- ще ми служи година. Ако настъпи три -- усетих, че огънят на сините очи ме изгаря, а до мен се раздаде сподавеният стон на Консърдайн, -- той става мой духом и телом. Ако поискам ще го убия, в мига който пожелая и по начин който измисля. Мога и да му позволя да живее, но ще го убия, щом поискам. Той ще бъде мой! Телом и духом! Мой!

Гръмовният глас се разнасяше над мен и ставаше непоносим. Пред мен наистина бе Сатаната и с тези свръхестествени очи, изгарящи ме, като огъня на ада, името на чийто домакин бе взел.

--- Но трябва да помните няколко правила -- гласът изведнъж се превърна в спокоен. -- Не е задължително да стъпите веднага на четирите стъпки. Можете да стъпите на една и да спрете. Или на две! Или на три! А следващата крачка не е задължително да направите.

Ако стъпите на моя следа и не се изкачвате повече, вие изпълнявате службата си, заплащам ви добре за нея и може отново да се изкачвате. Подобно е и при две мои стъпки. Година служба и ако останете жив -- в правото си сте да опитате още един път. А за изминалата година ще ви платя добре.

Замислих се. Власт над света!? Изпълнение на всички желания. Като лампата на Аладин -- само я потъркай! Нито за миг не се усъмних, че той ще изпълни обещанието си.

--- Продължавам с механизмът -- каза Сатаната. -- Очевидно е, че относителното разположение на следите не може да остава едно и също за всички случаи. Комбинацията лесно ще се разбере. Затова я предоставям на случая. Никой не бива да я знае, дори аз. Така ще получа най-висшето развлечение.

Аз ще седя на трона си. И ще държа лост, който ще завърта едно колело; то ще обръща седем кълба, три отбелязани като мои, останалите четири като щастливи. Когато кълбата заемат мястото си, те ще включат електрическите контакти със седемте следи. Както се наместят кълбата, така ще бъдат и следите.

По индикатор, аз мога да го виждам, и другите присъстващи също, но не и изкачващият стълбите. Когато... претендентът... постави крака си на отпечатък, индикаторът ще покаже на какво именно стъпка е попаднал -- от моите или от щастливите.

И последното правило. Като се изкачвате нямате право да поглеждате индикатора. Следващата стъпка извършвате без да знаете резултатът от предишната. Ако се поддадете на слабост и се огледате, то сте длъжни да се върнете и да започнем процедурата отново.

--- Струва ме си, че така вие имате преимущество в играта -- отбелязах аз. -- Да предположим, че някой настъпи щастлив отпечатък и спре. какво му носи това?

--- Нищо -- отвърна той. -- Само възможност да продължи нататък. Вие забравяте, че той може да спечели неизмеримо повече, отколкото аз ще спечеля, ако той загуби. Печелейки, той печели мен! Губейки, аз получавам само един мъж или жена. Освен това аз добре им плащам за извършената работа след загубата. И ги защитавам.

Кимнах с разбиране. В действителност бях силно възбуден. Всичко, което бях изпитал досега бе така разчетено, че да възпламени въображението ми. Разтрепервах се от мисълта, какво бих могъл да постигна, ако наистина спечеля и той наистина е Сатаната. Той и неговата сила! Сатаната ме гледаше. А доктор Консърдайн проявяваше разбиране и в очите му се мяркаше сянка на жалост.

--- Чакайте -- казах аз рязко, -- обяснете ми още нещо. Да допуснем, че откажа да играя. Какво ще стане с мен?

--- Утре вие ще бъдете отново в Батъри-парк -- отвърна Сатаната. -- Двойникът ви ще напусне клуба на Откривателите. Вие ще откриете, че той не е накърнил с нищо вашата чест и име. И ще можете да вървите по свой път. Но...

--- Така и предполагах, че ще има и едно "но" -- измърморих аз.

--- Но аз ще бъда разочарован -- продължи той спокойно. -- А аз не обичам да се разочаровам. Страхувам се, че вашите дела няма да процъфтяват. Възможно е да сметна, че вие сте нещо като постоянен укор, живо напомняне за извършените грешки при разсъжденията ми, че...

--- Разбирам -- прекъснах го. -- Живото напомняне веднъж престава да бъде живо...

Той не каза нищо, но отговора прочетох в очите му.

--- А какво ще ми попречи да приема предизвикателството ви частично? -- запитах отново. -- После да се махна и...

--- Да ме предадете ли? -- смехът потече през неподвижните устни. -- Усилията ви до нищо няма да доведат. А за вас би било най-добре въобще да не сте се раждали на света, Джеймс Киркхайм. И това ви го казвам аз, Сатаната!

Сините му очи направо се разгоряха. Над креслото му се издигна сякаш сянка, която започна да го поглъща. Той излъчваше нещо дяволско, нещо ужасно, че сърцето им започна да бие с прекъсвания, а дишането ми се затрудни.

--- Това казвам аз, Сатаната! -- повтори той.

Настъпи кратко мълчание. Постарах се да си възвърна изгубеното равновесие. Отново камбанката зазвъня.

--- Време е -- каза Консърдайн, но аз забелязах, че е пребледнял и знаех, че и аз също съм пребледнял.

--- Така се случи -- тръбният глас се успокои, -- че точно сега ще имате щастието да видите какво става с тези, които се опитват да ме премятат. Ще ви помоля да вземете някои предпазни мерки. Те ще са необходими. Но лично вие няма с нищо да пострадате. Много важно е, да не говорите, да не мърдате, да не се вижда лицето ви, когато гледате към... това което ще видите.

Консърдайн стана и аз го последвах. Човекът, който се нарече Сатана, също се изправи. Досещах се, че е голям на ръст, но не съм предполагал, че е такъв великан. Аз съм висок шест фута, а той ме надминава поне с още дванадесет дюйма. Неволно погледнах краката му.

--- А-а -- учтиво каза той. -- Търсите да видите копитата ми. Хайде, вървете, скоро ще ги видите.

Той докосна стената. Ламперията се задвижи и пред нас се оформи широк, но къс, коридор, без никакви прозорци и врати. Сатаната тръгна напред, Консърдайн бе след мен. Така изминахме само няколко ярда. Сатаната спря и докосна отново обшитата стена и тя безшумно се разтвори. Той влезе в отвора.